Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Петдесета глава

Детето не каза и дума през целия ден — най-трагичната част от цялата ужасна афера. Хаани караше ските си до Тиан или пред нея, като че ли искаше да се отдалечи от мястото възможно най-бързо. Тя беше съвършена скиорка, по-добра от Тиан при тези условия. Малкото и кръгло лице издаваше само ледена непроницаемост. Тиан се почувства виновна. Тя беше довела нилатл при тях. Ако не беше тя, съществото никога нямаше да се появи. Ако не беше тя, те все още щяха да са живи.

Кожата на крака я болеше убийствено, но тъй като кървенето не беше силно, тя не се занимава с раната. Да се отдалечи възможно най-много от нилатл беше най-важното. Те преминаха покрай много селища, в първото, от които децата носеха вода от една дупка в леда. Тиан никога не се беше замисляла за това, но разбира се, през зимата вероятно водата трудно се добиваше, освен ако селището не разполагаше с незамръзващ кладенец. Децата се загледаха в тях, но не им помахаха. Хаани дори не ги погледна, тя плътно следваше Тиан по петите.

Към обед Тиан извика Хаани и двете пресякоха реката със ските, изкачиха се по стъпаловидния бряг и спряха, за да си починат на един дънер. Детето я следваше плътно, Тиан подозираше, че ако не беше извикала Хаани, тя щеше да продължи все надолу по реката, докато припадне от умора.

Тиан вече чувстваше, че ще припадне. Мускулите на краката й трепереха. Като свали ските, тя направи масаж на бедрата си. Това не помогна. Тя се усети слаба, трепереше. Не беше студено, тъй като денят беше мек, но беше изпотена от физическите усилия. Трепереше от ужаса, преживяла сутринта. Трагедията беше по нейна вина и по никакъв начин не можеше да намери оправдание за нея. Само ако беше помислила. Само ако…

Беше безполезно. Като извади парче сушено месо, тя започна да го реже. Месото устоя на острието й и чак накрая Тиан разбра, че детето все още се пързаляше край нея. Тя гледаше как Хаани се изкачи по една могила, а после слезе надолу от нея, мина между две дървета, които бяха едно срещу друго, като образуваха свод, премина през една снежна пъртина и отново се върна към могилата. Тиан я гледаше, но умът й сякаш не беше тук. Той отново беше в колибата, при мъртвите жени и нилатл.

— Хаани? — извика Тиан. Детето не реагира. Тя извика по-силно. Нищо. Тиан стана и изкрещя отново. — Хаани, ела тук!

Хаани се размърда, хвърли й един празен поглед, но отново се върна при дънера, където беше и Тиан.

— Седни. Изяж си обяда — каза Тиан.

Тя знаеше, че детето разбира малко от нейния език. Хаани взе торбата си и започна да яде парче сушена риба, като се взираше в празното пространство между дърветата. Тиан нямаше идея какво да прави. Тя едва ли можеше да обвинява детето. Беше цяло чудо, че Хаани все пак беше адекватна, вместо да лежи на земята и да крещи след преживения шок.

Тиан изяде ивиците месо, които си беше приготвила. След като дълго дъвка, тя усети един изключително силен аромат, като че ли месото беше от мъжка мечка Хюрн през размножителния период. Вкусът също беше лош.

Тиан изми месото с вода от бутилката.

— Готова ли си? — попита тя взряното в нея дете.

Хаани не издаде и звук, само стана, пристегна ските си и взе торбата. Очевидно беше свикнала да пътува и да прави това, което й кажат.

Като стана, Тиан усети пронизваща болка в прасеца, която я накара да извика високо. Хаани, която вече беше поела със ските, започна нервно да обикаля наоколо. Вероятно си помисли, че нилатл се беше върнал.

Тиан придърпа крака си, облян в кръв. Чорапът й се беше залепил върху раната. Трябваше да изчака до вечерта.

Докато Тиан се опитваше да се качи на ските си, Хаани я погледна намръщено, скочи във въздуха, приземи се и се отклони малко. Тиан не можеше да разбере. Може би Хаани обвиняваше Тиан, че е оцеляла или пък че се опитваше да изземе ролята на майка й. А може би за цялото бедствие.

Е да, беше права. Тиан си беше за обвиняване. А и какво ли се очакваше от нея да прави с една осемгодишна, която вече си нямаше никого на света? „Тиан се майка на Хаани сега“ — беше казала Флууни. Тиан си нямаше и идея как да се държи като майка на едно осемгодишно дете, а нямаше и от кого да се поучи. Повечето от продадените за работници в манифактурата деца имаха семейства, но тя не беше ходила в домовете им. Тя нямаше и идея какво би било подходящото семейство или дом за едно дете. Единствените домове, които беше виждала бяха този на Джойън и на трите жени. Всичките — мъртви заради нея.

Хаани се беше почти изгубила от погледа й, спускайки се надолу със ските, без да поглежда назад. Тиан искаше да я извика, но помисли, че беше по-добре да не го прави. Тя забърза крачка, като се спусна с цялата сила, която раната й позволяваше, макар и да знаеше, че утре щеше да страда.

 

 

Около четири на обед, когато денят вече беше към края си, Тиан зави по реката и видя Хаани, която стоеше от другата страна, взирайки се в гората. Тиан се спря до нея.

— Време е да си направим лагер, а?

Детето слезе по заобиколния път и се спусна по мекия сняг между дърветата. Тиан я последва. Отне й истинско усилие да се качи по брега.

Ските на Хаани бяха оставили следите си по снега. Тиан пое през тихата гора, а после надолу по един наклон с дървета наоколо. Беше добро място за лагер — на заслон, с много дърва наоколо, с чиста видимост, така че да могат лесно да се предпазват. Детето беше свикнало с преходите на дълги разстояния, едно умение, изключително необходимо за оцеляване по тези места.

Те натрупаха купчина дърва за огъня. Хаани работеше мълчаливо: събираше дърва, опъваше палатката, пълнеше гърнето със сняг. Тиан приготвяше вечерята.

След това Хаани се настани до огъня, като се взираше в пламъците, без да мига. Какво ли ставаше в главата на детето? Тиан не видя сълзи. Може би тази му способност беше още блокирана от шока. Тиан искаше да го успокои, но нямаше идея какво да каже.

От гърнето се издигна пара. Като натопи една дървена халба в него, тя загреба вода и започна да размразява чорапа си от глезена. Коричките бяха се залепили за плата и щом чорапът беше свален, то и раната започна да кърви.

Имаше дълбоки следи от зъби надолу върху пищяла и глезена й, а плътта беше издълбана и възпалена. Изглеждаше ужасяващо. След като проми раната внимателно, Тиан изстиска мед върху нея, единственото, което имаше и я превърза. Ако раната се инфектираше лошо, можеше дори да умре.

В този миг Тиан срещна погледа на Хаани. За пръв път видя състрадателен блясък в очите й. Тиан също страдаше.

 

 

Тиан беше обхваната от вълнение. Надолу по брега тя очакваше да намери лодка, с която да стигне на запад, да плува до Милмиламел, а после да хване друга лодка нагоре по реката в посока Тиртракс. Колко ли тежко би било такова пътуване и колко ли дълго, особено с едно дете?

Минис беше казал, че народът му би могъл да оцелее най-много година. Беше късна есен, когато тя напусна манифактурата и зима, когато достигна Калисин. Тиан беше загубила представа за времето тук, но в най-добрия случай бяха минали три месеца. Така че вече беше минала половината зима, въпреки че зимата по тези ширини беше дълга и може би най-тежката част от нея предстоеше. Тя може би щеше да стигне до морето и да го намери замръзнало.

Всяка една перспектива беше мрачна. Тя почти можеше да усети отчаянието на Минис. Тя беше последната надежда на този народ и щеше да го разочарова. „Направих всичко, което можах, любов моя — помисли си тя. — Какво повече бих могла да направя? Не помогна.“

Детето се надигна, разбърка гърнето с ножа и загреба едно канче яхния. Хаани яде мълчаливо, без да обръща внимание какво ядеше.

Сякаш студена празнина изпълваше корема на Тиан, но въпреки това тя се чувстваше потисната да яде. Какъв живот щеше да бъде за това дете, да пътува месец след месец, без дом, без да може да създаде приятелства с други деца? А накрая, ако достигнат Тиртракс, да живеят с месеци в пещера в планините, докато Тиан ден и нощ се мъчи да открие своя любим?

Какво, по дяволите, си мислеше? Разбира се, че трябваше да вземе детето със себе си. Трябваше да се грижи за Хаани, докато порасне. Това беше свещен дълг. „Но какво ще стане с моя живот? — Тиан агонизираше. — А с моя любим?“

Хаани все още се взираше в огъня. На всяка от двете си бузи имаше червени петна, сякаш я беше хванала треска. Тя беше оставила канчето настрани и леко се поклащаше, обвила ръце около себе си.

Тиан се почувства засрамена. Детето беше видяло майка си и лелите си брутално убити, дома си — унищожен. Спомените никога нямаше да я напуснат. А всичко, за което самата Тиан можеше да мисли, беше как нейният живот би могъл да бъде смутен. Колко егоистично само.

По миглите на Хаани се появиха сълзи. Тиан се премести към нея. Детето се опита да се отдръпне, но Тиан я обви с ръце и вдигна Хаани в скута си. Хаани се опитваше да се изтръгне, но Тиан я задържа здраво и детето започна да плаче.

Тиан я държа час и повече. Главата на Хаани клюмна на една страна; тя заспа. Като я постави в палатката, вътре в постлания отгоре с кожи спален чувал, Тиан се върна обратно край огъня.

Тя се страхуваше да заспи. Сънят я водеше в царството на мечтите, а тя знаеше какво щеше да сънува. Като простря крака да ги затопли, Тиан си гребна половин канче яхния и откри, че мислите й отново се връщаха към Минис. Тя усети, че отново иска да мечтае. Тя трябваше да разбере дали той е добре.

Като извади инструментите си, тя ги настрои и започна да размества мънистата. Нищо не се случи. Сякаш Минис никога не беше съществувал. Като свали шлема, тя го остави на земята. Беше се провалила. Ааким трябваше да умре.

Амплиметът също изглеждаше мъртъв. Беше студен, едва просветваше, а мъничката искра беше изчезнала. Безполезен предмет! Тя изрита кълбото, изпращайки го право в огъня. Трябваше да избяга още от снилау, да се опита поне, а сега… беше прекалено късно. Тя никога нямаше да се върне у дома. Ако изгубеше и последната си цел — да спаси Минис, вече нямаше да има нищо.

Тиан обикаляше около огъня. Едно истинско бедствие: тя беше причинила смъртта на всеки, до когото се докоснеше, като се започнеше от стария Джойън. Тя им носеше лош късмет, на лайринкси и хора. Всичко беше безсмислено. По-добре да изхвърли амплимета в някоя дупка в снега, а след него — да се хвърли и тя.

Тя току-що беше свалила ботушите, за да стопли краката си на огъня, когато дойде вик из палатката. Тиан изтича до нея.

— Муму! — извика Хаани. — Муму, им скларр!

— Всичко е наред, Хаани — каза Тиан. — Сега съм тук.

Детето отстъпи назад и се сви в ъгъла на палатката, простряло ръце.

— Муму! Муму!

Тиан се опита да го вземе в ръце.

— Хаани, имаше само кошмар. Сега съм тук.

— Ния! — извика детето, блъскайки я. — Муму ния!

Един лакът уцели Тиан в окото и тя изпусна детето. Когато се опомни, Хаани беше избягала.

— Хаани? Къде си ти?

Нямаше отговор. Не чуваше нищо друго, освен вятъра в короните на дърветата. Тиан извади една горяща главня от огъня и я вдигна. Пламъкът изгасна.

— Хаани? — извика тя и обиколи огъня. Амплиметът още светеше, макар и слабо. Като го вдигна, тя изтича по чорапи по следите на детето. Нямаше време да обуе ботушите си. Валеше сняг и ако тя изгубеше следите на Хаани, момиченцето можеше да умре.

Снегът се беше втвърдил и на места изобщо не се виждаха следи. Гъста мъгла закриваше в небето луната и звездите. За минути нощта погълна дори светлината на огъня зад Тиан. Тя вече не беше сигурна дали щеше да намери обратния път. Тя стъпваше тежко, за да бъде сигурна, че щеше да остави следи.

— Хаани?

Нямаше отговор. Как беше стигнало детето толкова далеч, толкова бързо? Тиан се спря на едно пометено от вятъра сечище. Боровете наоколо бяха изсечени, а снегът ги беше покрил съвсем. Нямаше следи.

Един силен порив на вятъра я блъсна през разкопчаното палто. Като го закопча, Тиан се огледа стреснато. Нямаше знак за живот; нямаше звук. Тя вдигна високо амплимета в схванатите си пръсти и го накара да излъчи по-силна светлина. Той просветна силно, а после изгасна, сякаш изведнъж умря.

Като провери сечището накуцвайки, тя огледа и отвъд него. Отново нямаше признак на живот. Направи пълен кръг по собствените си следи, без резултат. Започна да я обзема отчаяние.

Като се върна назад, тя намери малък отпечатък от крак, насочен наляво. Той беше под едно дърво. Тя го огледа.

— Хаани?

— Хаани — изрева тя с все сила. Всичко, което чу, беше свирещият вятър.

Светлината намаляваше, а Тиан не можеше да накара кристала отново да блесне. Едва го държеше, толкова студен беше станал. Като отвори уста да извика, тя внезапно чу в мрака вика на дива котка.

Хаани извика отляво й. Тиан изтича в тази посока, като схванатите и крака кънтяха по снега. Недалеч, тя стъпи върху една кървава следа, после — върху друга. Тиан се надяваше това да беше само от рана на крака. Като се озова на друго сечище, тя видя Хаани уплашено да се катери по едно дърво. Детето се изплъзваше по заледеното стъбло.

Тиан откъсна един клон, който силно изпука. Хаани изкрещя и изтича в мрака. Тиан я последва бежешком.

— Хаани, спри! Това съм аз, Тиан!

Още веднъж се чу викът на дивата котка. Момиченцето потрепери. Когато Тиан се приближи до него, детето се обърна и без да се опомни, се удари в бързината си точно в нея. Тиан го обви с ръце, а то продължаваше да вика.

Като го притисна здраво, Тиан извика:

— Хаани, сега си в безопасност!

Хаани замръзна, остана така около минута, а после започна да плаче. Тиан я вдигна. Детето отчаяно се прилепи в нея. Раната на крака беше малка, въпреки че имаше риск от измръзване. Тиан постави крачетата на Хаани в джобовете на палтото си, мечтаейки си и тя самата да можеше да направи същото.

Валеше силно сега, а амплиметът практически беше изгаснал. Стигнала прекалено далеч, Тиан беше изгубила следите си. Нямаше и идея накъде да тръгне.