Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 6 гласа)

Двадесет и пета глава

През дните, които Тиан беше прекарала в мината, на четиристотин левги от Кара Аджел (Замръзналото море) се беше оформило дълбоко субполярно ветрово течение, което най-напред мина между бумерангово оформения остров Нуум и степите на Н’рокси. То се разпростря на север през Кара Гешед (Горещото море), изви се фуниевидно през празнината между областта Сменнбоун и хълмовете Инчит, премина директно през Ха-Дроу на Каер Слас или Черно море, погребвайки град Дроу под две педи сняг, а по-нататък достигна до вътрешното море Талаламел и продължи на север. След като навя още сняг в езерото Калисин, древен кратер от метеор, пълен с вода, със спираловидно оформен остров в средата, вятърът пое към склоновете на Великите планини в Тараладел.

Планините отклониха бурята на изток, където тя откри пролука между склоновете и започна да навява сняг в планинските пазви. Някъде на юг от Тикси снежната буря срещна топъл въздушен фронт, дошъл от крайбрежието на далечния Крандор. Най-страшната буря на века щеше да удари източните части на планините.

През целия ден вятърът ставаше все по-силен. Сега той свистеше неудържимо над планинските склонове и носеше нови снежни облаци. Тиан започна искрено да се страхува. Тя щеше да умре тук, освен ако не станеше чудо.

Тиан се опитваше да оцелее в планината, но това място ставаше все по-студено и по-студено, докато накрая замръзна съвсем. Пещера в снега — това беше единственият й шанс да оцелее, но вече беше прекалено късно да търси подходящо място. Най-доброто, което можеше да стори, беше да си направи навес.

Тя заби ножа си в снега, полепнал и втвърдил се върху скалата. Острието влезе изцяло. Като раздели втвърдения сняг на компактни блокове, тя ги натрупа, за да направи нещо, подобно на заслон. Работата беше тежка, но необходима: трябваше й ниша в скалата. Макар и да не беше съвсем като пещера, това предлагаше някакъв вид подслон.

Докато острието на ножа на Тиан съвсем се притъпи, тя беше изкопала две трети от своя подслон. Видимостта намаляваше; на две крачки от подслона си, тя не виждаше нищо. Тя слезе надолу по склона, за да копае още снежни блокове и продължи да издига стените на пещерата си. Накрая последната беше готова: дълга четири крачки, широка — две, изглеждаща като бяла гробница.

Ставаше тъмно. Тя стопли ръцете си под мишница, тъй като кристалът беше станал студен, като всичко наоколо, и излъчваше съвсем слабо. Само ако можеше да извлече отнякъде енергия, за да се стопли. Тя се опита да открие полето, но не усети нищо. Може би беше прекалено далеч от пресечната точка, въпреки че това изглеждаше малко вероятно.

Тиан изяде още една порция — неопределима смесица от сушени плодове, ядки и лой. Храната беше като тухла в стомаха й. След като разтри крака, в безуспешен опит да ги стопли, тя се уви в палтото и легна срещу стената, като се опитваше да си почине, без да спи. Тя на два пъти задряма, събуди се рязко, а накрая потъна в неспокоен сън.

Навън бурята наближаваше връхната си точка. Снегът падаше така, както никога от последната Ледена епоха насам и нарастваше с половин педя на всеки тридесет минути. В равнината той вероятно стигаше до средата на главната порта на манифактурата например, но тук — в планината, беше много по-дълбок. Към полунощ вече достигаше четири педи и падаше по-бързо от всякога.

В снежната си пещера Тиан сънуваше само сняг. Сякаш го усещаше да се сипе в самата нея. Нищо друго, освен студ, навсякъде по света. Нищо…

Помощ!

Първоначално тя не разбра откъде идва. Може би беше нещо на подсъзнателно ниво. Викът сякаш се плъзна като ледена капка по нервните й влакна.

Помощ!

Дълъг сън, бавно изстудяване, забавяне на всеки един процес в тялото й. Неусетно студът пълзеше до точката на замръзване, от която нямаше връщане назад.

ПОМОЩ!

Тиан потрепери, потънала в съня си, където само една малка светлина се движеше бавно в полето от мрак. Зад себе си оставяше само малки искрици. Светлинката описа още една линия, като остави още искри. Още една линия.

Едва след стотната линия в полусънното си състояние Тиан започна да вижда картината сред искрите. Поредица от хоризонтални линии, няколко вертикални и две диагонални, които се излъчваха от една от вертикалите. Това беше най-безформената картина, която можеше да съществува, въпреки че забавената мисъл на Тиан можеше да види в това единствено геометрични линии.

Внезапно той се появи. Това беше младият мъж на терасата, прострял ръце умоляващо.

— Аз съм тук — изхриптя Тиан. Устните й бяха замръзнали.

Той не можа да я чуе, затова и картината не се промени.

Помощ!

Тя пипнешком откри кълбото, хедрона и шлема, провери дали кристалът е на място и постави шлема на главата си. Замръзналата жица нарани кожата и, но тя не обърна внимание.

Тиан размърда мънистата и жичките, смени неколкократно тяхното местоположение, настрои кълбото към хедрона. Внезапно линиите се сляха, картината се изгуби в далечината, а с нея и младият мъж.

Коя си ти? — попита я той в ума й, произнасяйки всяка буква с архаичния си говор. — К-о-я с-и т-и?

Тя отговори високо.

— Аз съм Тиан. Веднъж си говорехме преди. Аз съм занаятчийка от Сантенар.

Покажи ми се, Тиан.

Срамежливо, тъй като той очевидно беше богат и от добро семейство, докато тя — не, Тиан обрисува себе си. Тя се стараеше да се разкрие в максимално добра светлина, такава, каквато например изглеждаше пред огледалото, когато й бяха направили косата и гримирали лицето във фабриката за разплод. Това беше тя, преди всичко. Не обикновената Тиан, а красивата. Тя се почувства виновна за малката измама.

Тиан! — усмихна се той. — Ти си красива.

Тя почувства, че се стопля.

— Как ти е името? — попита тя колебливо.

Аз съм Минис, храненикът на Витис, от рода Интис. Първият род!

Тя се зарадва на чутото, той сякаш беше герой, излязъл от приказките на баба й. Но той беше в смъртоносна опасност, както и тя.

— Иска ми се да можех да ти помогна, Минис, но и аз съм в капан.

Как? — попита той упорито. — Не мога да разчета твоето бъдеще.

Тиан се чудеше къде беше акцентът във фразата му. Имаше предвид, че можеше да разчита бъдещето на другите? Тя обясни ситуацията, в която се намираше.

Минис изчезна и Тиан, изпитала силната болка от загубата, излезе от съня и потъна в полусънно състояние. Цялото й тяло трепереше в студа. Малката й пещера беше дълбоко погребана под снега. Тиан направи няколко клякания да се постопли, но накрая се почувства страшно изморена, сънлива. Свършил ли беше въздухът? Тя се опита да разшири пещерата, като направи тунелче в скалата. Не смееше да помръдне блокове от стената, за да не се срине снегът върху нейния подслон.

Ти…

Просто шепот в главата й. Минис я викаше! Тиан намери шлема под купчина сняг, и го постави, потрепервайки от допира на студения метал до слепоочията й.

Пръстите й местеха мънистата по жиците, но тя не можеше да го настрои; съзнанието й не можеше да си върне предишния сън. Тиан се паникьоса.

Ужасът да загуби безвъзвратно Минис беше по-страшен дори от смъртта. Тя мърдаше жиците и мънистата напред-назад. Не помагаше. Те се бяха залепили една за друга и тя знаеше, че в това беше причината, но нямаше и идея каква е била предишната им подредба.

Тиан вдигна кълбото и хедрона над главата си, като ги разклати бясно. Искаше й се да скача върху тях, докато оправи кълбото жица.

Тиан!

Слисана, тя изпусна кълбото. Шлемът й падна, а малкият кристал се изтърколи в снега. Тя го затърси лудо. Всичко имаше един и същи цвят — скалата, снегът, сивият лед между ботушите й, кристалът. Ах, ето го!

Тя отново го постави в скобите. Сега, само ако можеше…

Тиан, спри!

Тя замръзна при този властен тон, така напомнящ й Матроната, Джи-Хад и всички други власт имащи фигури в нейния живот.

Ти си в паника, дете. Не мога да те открия.

Още по-лоша дори беше думата „дете“. С тази дума я ругаеха, когато шестгодишна започна да чисти пода. От устата на Минис пък звучеше като същинско предателство.

Тя се опита да се съсредоточи. Трябваше.

— Тук съм, Минис.

По-добре. Покажи ми къде си.

Тиан се съсредоточи върху картината, която създаваше пещерата й, както и планинският склон отвън. Знаеше, че това беше объркано, но нямаше какво по-добро да направи.

Не ми харесва — дойде отнякъде женски глас.

Губиш си времето — каза трети глас, обезкуражителен и равен, принадлежащ на мъж. — Тя ще умре, както и ние. Така е писано.

Млък! — прошепна Минис. — Тириър, Луксър, не толкова високо. Разчитам колко дълго ще живеете, има изход. Тиан, покажи ни устройствата, с които осъществи контакт с мен.

Тя създаде в съзнанието си картина на шлема и кълбото.

Невероятно — каза жената. — Откъде е дошла с такива артефакти?

Не знам, Тириър. — Чу се шепот, от който Тиан нищо не долови.

Бързо, дете! — каза жената, Тириър. — Къде намери тези устройства?

— Не съм дете! — Тиан се опита да прозвучи зряла, с достойнство. — Аз ги направих.

Ти си ги направила? — попита третият глас, на Луксър. — Как? Коя си ти?

Тя не каза нищо. Тиан не искаше да я третират като хлапе.

Засрамваш я, Луксър. — Това беше гласът на Минис. — Моля те, остави ме да говоря с нея. Тиан, как успя да направиш такива невероятни устройства?

Похвалата направо разтопи сърцето й.

— Аз съм занаятчийка във фабриката за кланкери в планината над Тикси. Минис…?

Какво е кланкер? — попита Тириър.

Тиан описа структурата, работата и целта на кланкерите.

— Аз правя контролери, които извличат сила от полето, за да задвижа кланкерите.

За какво са тези кланкери?

— Воюваме с лайринксите.

Лайринкс? — извика Луксър. — Какво значи това?

— Когато Забраната беше прекрачена и Мейгрейт пресече границата между Световете… — тя се поколеба, уплашена, че те може би не знаеха за какво говори.

Това е част и от нашите Истории. Продължавай.

— Било е преди двеста и шест години…

Триста и девет, според нас — каза Тириър, — но ние не сме го забравили.

— Лайринксите дошли в онези времена в Сантенар, както и други свирепи същества, обитавали дотогава празното пространство между световете.

Някои дошли и в Аакан — добави Тириър. Гласът й звучеше мило. — Не останали задълго. Разкажи ни за себе си, Тиан.

— Опитна в работата с ценни метали, оформянето на керамика и кристали, както и полирането им. Така правя контролерите за кланкери.

Какво са контролери? — каза Минис.

— Механични системи, поддържащи връзка със съзнанието ни, които позволяват на обикновения човек да захранва с енергия и да управлява кланкери. — Тя предаде картината на кланкер с осем крака.

Невероятно! — Равният глас на Луксър разкри нотка на интерес. Тиан видя лицето му толкова безизразно, че почти се разтваряше в съзнанието й. — Изобретателно. Как ги задвижвате?

Тя обясни как някои кристали могат да бъдат настроени според полетата, излъчвани около пресечните точки, и така да се черпи енергия, която чрез контролерите да захранва кланкерите.

Вие правите такива контролери? Откъде се научи да ги правиш?

Тиан ставаше нетърпелива. Какво значение имаше как ги прави? Но, преди всичко, имаше достатъчно време да разкаже.

— Това е един стар занаят, който научих по време на чиракуването си. С годините направих много подобрения.

Покажи ни това изкуство — каза Луксър разпалено.

— Вие не сте от нашия вид. Това би било предателство.

Тогава и ние не можем да ти помогнем — извика той.

Моля те, Луксър — каза Минис. — Тиан, не разбирам. Казваш, не правите тези устройства. Но как се научи?

— Имах нужда от нещо, което да увеличава сигналите от един повреден контролер — така направих кълбото и шлема.

Трябва да е отнело много време. Месеци, вероятно?

— Има много занаятчии. Не знам обаче колко от тях имат моя талант. Не съм ходила в други манифактури — в гласа й прозвуча нотка на хвалба. — Но за нашата се твърди, че е най-добрата.

Какво захранва това устройство, Тиан? Също ли има кристал в сърцевината му?

Тиан си спомни, че не беше показвала на Минис хедрона.

— Специален хедрон. Дори нямаше нужда да го оформям.

Тя взе кълбото, визуализирайки идеалната двойна пирамида рутилиран кварц в сърцевината й, двете идентични топки вътре, съставени от кристални иглички, искрата в кухината, слабия блясък.

Настъпи продължителна тишина. Шокираща тишина, установи тя.

Какво става? — попита Минис. — Какъв е проблемът?

Другите двама си говореха помежду си.

Кажете ми! — извика Минис.

Това е амплимет! — прошепна Тириър със страхопочитание, но съвсем не към Тиан. — Среща се веднъж на четири хиляди години. Само го погледнете!

Дали изобщо е знаела какво има? — гласът на Луксър се оживи от вълнение. — Възможно ли е да е прохождащ в занаята геомагьосник?

Млъкни! — намеси се Минис. — Тиан…

— Минис! — прекъсна го Тиан. — Защо викаше за помощ?

Аакан загива! — каза той остро. — Нашият прекрасен свят е към края си.

— Ти си от Аакан? — каза тя невярващо. Тиан знаеше за Аакан, вторият от Трите свята. Той беше в основата на Историите и всяко дете от Сантенар знаеше за него. Светът на народа ааким е съществувал до идването на чароните от празното пространство между световете. Чароните завземат Аакан и поробват местните. Но след пристъпването на Забраната те са изтребени и ааким отново си връщат своята страна.

Да се говори за някого от празното пространство беше странно. Подсъзнателно тя разбираше, че Минис беше от друг свят, съвсем различен от нейния. Мечтите й се изпариха като снежинка в тиган. Тя знаеше, че не можеше да му помогне. Те никога нямаше да могат да се срещнат.

— Какво става с Аакан? — попита тя тъжно.

Той изригва. Земната кора се е отворила на петстотин левги дължина. Ааким ще оцелее, но ние не! Нашият свят ще остане необитаем за следващите десет хиляди години. Или десет милиона.

— Защо се е случило това?

Мислим, че е последица от пристъпването на Забраната. Започнало е по онова време.

— Кога?

Преди няколко месеца. Може би около година. Лавата напредва от всички посоки към нас. Моретата са прекалено горещи за наличие на живот. Скоро няма да имаме място, където можем да останем.

Тиан се отпусна отчаяно. Нещо я стегна за гърлото, сякаш беше вдишала горещ въздух. Минис щеше да умре.

Тиан?

Сълзите по бузите й замръзнаха.

— Да? — преглътна тя. — Ти ще умреш, както и аз. Всички сме обречени. — Тя потрепери. Не можеше да помогне дори на себе си. Отчаянието приличаше на черна мечка Хюрн, която всеки миг щеше да я изяде.

Може би има изход! — гласът на Минис криеше съблазнителен шепот.

— Как?

Може би ще те спасим, като използваме твоя амплимет. В замяна, ти също можеш да направиш нещо за мен.

— Ще направя всичко! — каза тя дръзко. — Какво ще искате от мен?

Най-напред ще те спасим. Слушай внимателно. Знаем, че по някакъв начин ти си се сблъсквала с древното изкуство на геомагьосничеството.

— Геомагьосничество? Разчитане на рисунки в пясъка? — тя не можеше да прикрие презрението си. Това за нея беше най-долната фалшификация от всичко.

Не става въпрос за тези жалки измислици — каза Тириър. — Истинското геомагьосничество е най-мощното от всички Тайни изкуства, тъй като то извлича много енергия от земята. Магьосничеството винаги е ограничено по отношение на енергията. Повечето магове го пазят за себе си, или пък го съхраняват в малки устройства, или пък черпят малки количества енергия от съвсем непознати места. Но геомагьосничеството предлага неограничен достъп до енергия за тези, които притежават амплимет и са способни да го използват. Представи си енергията на земетресение, силата, която поддържа твоята планета в орбитата на Слънцето, силата на ветровете, движението на континенталните плочи, горещите точки, от които извира геотермалната енергия. Такава енергия е на разположение на геомагьосника.

Но това е една опасна енергия — каза Луксър. — Геомагьосничеството е най-трудното от всички Тайни изкуства и най-смъртоносното. Твоят амплимет е ключът, всичко, което може да те спаси в тази враждебна среда. Ти си извлякла възможно най-малкото количество сила, за щастие, в противен случай — не би оцеляла. Освен всичко, трябва ти и силен талант.

— Много занаятчии са умрели на работа — каза Тиан. — Изгорели отвътре. Главоболието ми се засили, откакто си направих тези устройства. Ръцете ми бяха горещи и ги чувствах странни, започнах да виждам странни, невъзможни неща.

О? — каза Тириър рязко. — Какви неща? — Тя хвърли поглед към Ауксор.

— Това е… трудно за обяснение — каза Тиан. — Оцветени форми във въздуха, които се издуват и свиват, изчезват и се появяват отново някъде другаде, различни форми, големини и рисунки. Те ми напомнят на… — Тя прекъсна мисълта си, задавена от плач. — Полудявам, нали? Имам кристална треска.

За какво ти напомнят? — попита Тириър, като отново се спогледа с Луксър.

— Парчета от неща! — каза Тиан, закрила очи с ръцете си. Тя се изсмя лудешки.

Не си луда, Тиан. Просто виждаш отвъд.

— Отвъд кое? Искаш да кажеш в празното пространство?

Не точно. Виждаш в хиперравнината.

— Не разбирам.

Имаш още по-забележителен ум.

— Мисля в картини — каза Тиан. — Преди си мислех, че и останалите мислят в картини, но хората започнаха да ми казват, че това е необикновено…

Със сигурност. Амплиметът трябва да е увеличил вътрешната ти способност да виждаш в хиперравнината. Започваш да виждаш четвъртото измерение.

Това не говореше нищо на Тиан.

— Но какво виждам?

Фрагменти от силното поле, което прониква в етеричното пространство.

— Изглежда по-силно, отколкото полето, което използвам.

Така е. Затова е и толкова полезно. Докато можеш да го виждаш, значи си способна да го използваш.

— Има достатъчно енергия за мен в слабото поле, когато, разбира се, то съществува. — Като каза това, Тиан си припомни срива на полето в Минийн, което беше причинило загубата на петдесет кланкера. Лайринксите ли бяха изпразнили енергията му?

Последва нова размяна на погледи. Какво не й казваха?

Това е… по-сигурен начин — каза Луксър.

Много по-сигурен — каза Тириър с равен тон. — Енергията намира много по-пряк път през амтимста. А ако можеш да използваш геомагьосничеството, то изобщо няма да забелязваш слабото поле.

— Не разбирам — каза Тиан. Тя се почувства страшно объркана. — Съжалявам. Не мога да ви помогна. Не знам за какво говорите.

Настъпи продължителна тишина. Тириър говореше дълго с Луксър, като разговорът изглеждаше спешен. Луксър правеше гримаси. Тя допря устни до ухото на Минис. Той поклати глава. Тя го хвана за ръката и му просъска нещо, което той очевидно не разбра. Минис я разтърси и изчезна от картината на Тиан. След малко се появи отново, толкова близо, че скриваше от погледа й другите.

Той я погледна в очите, усмихна се и сърцето й се разтопи.

Тиан, най-скъпа. — Минис протегна ръка, за да улови нейната. — Моля те, помогни ми. Не искам да умра. Аз… — Той сдържа дъх. — О, Тиан! — Той въздъхна, съзерцавайки я влюбено.

Тиан беше поразена. Внезапно тя се реши — всяко обещание си струваше, ако то можеше да ги събере.

— Разбира се, че ще ти помогна, Минис. Ако мога.

Тириър се появи в картината.

Никой не може да разбере хиперравнината, Тиан. Тя е отвъд нашето въображение. Но все още можем да я използваме, също както ти използваш полето, без да го разбираш.

— Но какво ще стане, ако извлека толкова много енергия? — Това се беше случило веднъж, когато дивизия кланкери източила от малка пресечна точка голямо количество енергия; тогава полето странно завибрирало. Всички кланкери изчезнали в нищото; оттогава се спазват стриктни правила колко енергия могат да извличат кланкерите. — Ако отворя стената между Сантенар и хиперравнината, какво ще стане?

При въпроса Тириър замръзна. Луксър широко отвори уста от почуда.

— Какво? — извика Тиан.

Тиан придърпа останалите настрани и заговориха оживено. След няколко минути се върнаха.

Никога не се тревожи за това. Просто прави, каквото ти казваме, и всичко ще бъде наред.

— Главата ми направо ще гръмне.

Енергията минава през теб — каза Тириър. — Трябва да работим бързо. Когато за пръв път видя Минис, поправи ме, ако греша, ти имаше просто един грубо оформен кристал, нали? Наскоро ли си намерила амплимета?

— Преди по-малко от седмица. Никога не съм го използвала досега, освен, за да говоря с теб. — Тя започна да се чувства зле.

Не го използвай! Този амплимет може да извлече толкова енергия, че да изгориш като въглен. Но ако го използваш внимателно, точно както ние ти казваме, може да те спаси.

— Как?

Ти си в смъртна опасност, Тиан и не само да не загинеш от замръзване. Заради отслабването на твоя сигнал ние смятаме, че си зарита под десет педи сняг.

Тиан потрепери. Това беше колкото средно високо дърво. Сякаш можеше да усети ледената маса, висяща над нея.

Не можеш да мръднеш, докато не спре бурята, а снегът дотогава ще замръзне. Дори и да излезеш тогава обаче, ще бъдеш заплашена от лавина или да бъдеш затрупана от снега, ако паднеш. Трябва да чакаш с дни. Имаш ли храна?

— Достатъчно за една седмица. Но преди това може би ще замръзна.

Слушай внимателно. Можеш да черпиш енергия чрез кристала и така да се топлиш.

Тиан се опитваше да се концентрира, докато Тириър й даваше инструкции. Те бяха дълги, сложни и трудни за разбиране, пълни с непознати за нея понятия като „топологични манометри“ и „хиперразмерни тунели“. Ръката и започна да трепери неконтролируемо. Стана й много студено.

— Не мога да задържа връзката — изпъшка тя.

Още малко…

Тириър изчезна, а Тиан нямаше сила да я върне обратно. Пръстите на краката й бяха замръзнали. Тя свали ботушите и чорапите и разтри крака. Бяха станали на лед, измръзването им не беше далеч.

Тя не можеше да мисли правилно. Как трябваше да използва амплимета? Опита се да работи според обясненията на Тириър, но знаеше, че е изпуснала две от стъпките.

Най-напред, да открие близък източник на енергия. Това не беше трудно; имаше енергия навсякъде. Масата сняг на склона съдържаше достатъчен енергиен потенциал да се свари и скала, въпреки че би било излишно да се използва толкова мощен източник, макар че тя самата беше привърженичка на тази идея.

Като постави шлема, Тиан се опита да установи източниците във всички посоки, сякаш правеше тяхна карта. Търсеше енергия, която можеше да използва, като например такава от горещ извор. Не намери. Всички възможни източници бяха прекалено малки, прекалено мощни, случайни или неразбираеми.

През гърдите й премина болка. Тиан извика високо, падна настрани и си нарани ухото на една скала. Кълбото се търколи на пода, удари се в снежната стена и отскочи като пумпал. Тя не можеше да го достигне. Тиан положи глава на земята. Не усети земята да е по-студена, отколкото кожата й. Беше прекалено късно.