Серия
Кладенецът на времето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Geomancer, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 4 гласа)

Част първа
Занаятчийката

Първа глава

Тиан можеше да чуе яростните викове на работническия надзирател далеч, преди да е достигнала манифактурата. Там вратите се отваряха с ритник, работниците ругаеха, а столовете биваха преобръщали под удара на меча на надзирателя.

— Къде по дяволите е Тиан? — изръмжа надзирателят. — Този път наистина ме изкара извън нерви!

Копнежът да се скрие някъде я завладя, макар да беше безсмислен. Тя побърза да се върне на мястото си. Къде беше сгрешила? Преди никога нямаше проблеми с работата.

Вратата на кабината й се отвори с трясък и пред нея застана надзирателят Граист. Гръдният му кош се издуваше от гняв. Той беше грамаден потен мъжага, смърдящ на чесън. Гъстите косми по гърдите му се показваха през отворите между копчетата на ризата.

— Какъв е проблемът, Тиан? — изрева надзирателят. — Този хедрон не работи.

Той захвърли кристала към онази част от дългата работна маса, зад която беше Тиан.

— А това означава, че контролерът е безполезен, кланкерът не работи и още от войниците ни умират.

Той размаха юмрук, голям колкото пъпеш пред лицето й.

Тя изскочи от мястото си, като изскимтя. Тиан и надзирателят не се разбираха, но тя никога преди не го беше виждала толкова разярен. Явно войната между тях се ожесточаваше. Тя вдигна хедрона, двадесет и четиристенен кварцов кристал с размер колкото юмрука й.

— Работеше перфектно, когато го завърших — каза тя. — Имате ли контролер?

Граист нагласи внимателно на земята контролер, деликатна психомеханична конструкция, истинско произведение на изкуството, с което дори личният часовникар на инквизитора скрутатор би се гордял. Контролерът приличаше на метален октопод, чийто двадесет и четири разклонения излизаха от обемиста кошница, изработена от тънки листове мед и няколко слоя стъкло.

Нагласяйки хедрона в кошницата, Тиан разгъна двадесет и четирите разклонения. Тя допря до него висулката, окачена на врата й. Извършвайки необходимото, тя допря със скъпоценната си висулка едно от металните разклонения на контролера. Разклонението се сви, после отново се разгъна, сякаш имитираше скок на жабешко краче.

— Ах, — извика Граист, като се наведе, — така е по-добре.

Тиан се дръпна настрани, за да се предпази от появилия се пушек. Надзирателят не разбра. Не това трябваше да се случи с контролер, особено по време на истинска битка, нито пък с кланкер. Пък и кристалът имаше съвсем слабо сияние. Нещо беше адски грешно. Тиан повтори движението, но отново разклонението само безрезултатно се сви и разгъна. Тиан се намръщи и потрети опита. Този път пък изобщо нямаше реакция, разклоненията не помръднаха. Сиянието на хедрона съвсем изчезна.

— Хедронът съвсем си е отишъл.

Тя притеснено дръпна висулката си. Само една от стените на контролера блесна под светлината на лампата.

— Не разбирам. Какво са направили с кланкера? Да не са се опитвали да изкачат скала?

— Той се повреди на не повече от петнадесет мили от Тикси! — сопна й се Граист, като извади ръждясалия си меч и го удари по бедрото си. Харесваше му да бъде безочлив. — А последните два контролера, които направи, също се повредиха. На бойното поле.

По кожата й полазиха тръпки. За последните двадесет години нито един контролер от манифактурата не беше се повреждал.

— К-какво става? — прошепна Тиан.

— Никой не знае. Само дето два скъпоценни контролера бяха загубени и двадесет войници са мъртви. Заради твоята небрежна работа, занаятчия!

Хващайки се за стола си с ръце, Тиан седна. Двадесет мъртви. Тя се вцепени от ужас. Никога не беше грешила в работата си? Какво не беше наред?

— Трябва… да говоря с някой от механиците на кланкерите.

— Единият беше разкъсан на парчета от лайринкс, другият се удави. Не се знае какво се е случило с третия. Какво ли ще направи скрутаторът, като разбере…

Тиан изтръпна.

— Имате ли други кланкери? — попита тихо тя.

— Как бих могъл? — изръмжа той.

Езикът му беше пожълтял от дъвчене на нига, трева, която войниците използваха, за да се справят със студа и умората. Това обясняваше тръпчивия мирис. Може би чесънът беше методът му да се пребори с него.

— Първият кланкер беше отнет от врага, вторият беше отнесен от реката. Този контролер е част от третия кланкер. Щяхме да загубим и него, преди да е достигнал бойното поле. Джи-Хад тръгна към Тикси да разбере къде е проблемът. Цялата манифактура ще пострада заради твоята некадърност.

Джи-Хад — управителят на манифактурата, имаше пълна власт над живота на своите работници. Ако тя го разочароваше той можеше да я изпрати на принудителен труд в мината за въглища и катран, където тя щеше да остане докато черният прах напълно разяде дробовете й.

— Той… ядосан ли е?

— Никога не съм го виждал толкова бесен! — заяви студено Граист. — Каза, че ако до края на седмицата не се справиш с проблема, с теб е свършено. Което пък ме кара да мина на друга тема…

Тиан знаеше какво ще каже надзирателят. С каменно изражение тя изтърпя монолога му за повика към дълга, който за нея беше скрита заплаха.

— Дълг на всеки от нас е да се ожени, занаятчия. Не може да има изключения. Нашата страна отчаяно се нуждае от повече деца. Целият свят се нуждае.

— За да има кой да бъде убиван във войната — каза тя с нотка горчивина.

— Не ние я започнахме, занаятчия. Но без мъже, които да се бият, без хора, които да работят, за да ги подкрепят, без жени, които да раждат повече деца, ние със сигурност ще загубим. Ти си умна, Тиан, въпреки този провал. Трябва да изпълниш мисията си.

— Знам дълга си, надзирателю — каза Тиан, макар в момента да не си мислеше именно за него. Имаше истинска липса на мъже в манифактурата. Пък и никой от наличните тук не я привличаше, така че тя не искаше да се обвързва. — Ще си намеря скоро партньор…

Как? Тиан отчаяно се замисли за това, когато той си тръгна. И кой?

 

 

Защо нейните контролери се развалиха? Тиан прекара през ума си проблема от началото. Контролерите извличаха силата си от полето, някаква смътна сила от естествено съществуващи пресечни точки. Полето доминираше в нейния живот. Занаятчиите изработваха контролери, и по-важното, нагласяха ги така, че те да не могат да се противопоставят на полето, но да извличат лесно енергията от него и да я предоставят на кланкерите. Ако някой контролер се разстройваше или пък трябваше да бъде настроен на различно поле, занаятчиите отново го правеха. Тяхната работа беше от кардинално значение за войната.

Кланкерите бяха като ръмжащи механични чудовища, покрити с броня и задвижвани от осем стоманени крака. Отвратително неудобни за управление и истински кошмар за майсторите, които трябваше да ги държат в движение, те бяха обаче основната защита на човечеството от врага. Кланкер можеше да побере десет войници и тяхното снаряжение, както и да ги защитава с катапулт. Но без енергията той беше просто безполезен метал, именно затова контролната му система трябваше по всяко време да работи идеално.

Наистина ли тя беше направила такава ужасяваща грешка? Като отстрани хедрона, тя внимателно го разгледа. Тъмни ивички рутил се сливаха в кълбовидна маса във вътрешността на кристала. Той изглеждаше перфектно. Нямаше никакви видими дефекти, нито пък изглеждаше повреден, но същевременно не работеше. Тя нямаше представа защо.

Нямаше и кого да попита. Старият майстор на занаятчиите, изработващи контролерите за кланкерите, Майстор Баркъс, беше починал миналата година. Всичките бележки, които беше оставил за работата си приживе бяха почти не четими, а останалото от знанията му си беше отишло от света заедно с него. Тиан беше научила всичко, което той се беше погрижил да й предаде и беше направила малки, но полезни подобрения по контролерите, някои от които бяха приети и от други манифактури. И все пак, само на двадесет, тя беше още много млада, за да се издигне от занаятчия до майстор. Манифактурата имаше горещата нужда от някого, който да притежава още по-голям опит.

От другата страна на вратата останалите работници говореха помежду си, без съмнение, за нея. Тиан се почувства потисната от любопитните им погледи, от грубите им заключения и остри шеги, че не беше изпълнила дълга си. Двадесетгодишна, която никога не е била с мъж — имаше нещо сбъркано в нея. Разбира се, това не се казваше направо, но дори и изречено завоалирано то болеше по същия начин.

„Няма нищо сбъркано в мен! — помисли си тя гневно. — Просто не съм срещнала подходящия човек. И най-вероятно го няма сред тия загубеняци и тъпанари тук.“

Двама от чираците се изхихикаха, хвърляйки поглед към нейната кабинка, а после гузно се приведоха над мелещите колела. Изчервена, Тиан избяга от помещението. Тя мина като вълна между лабиринта от дълги маси, зад които седяха служителите, подмина спретнатите чиновнически стаи, библиотеката и коритата за пране, после и лечебницата, занаятчийския стол, и накрая стигна зад стената, която ограждаше главната част от манифактурата.

Тук всичко се губеше в облаци дим, катран и оглушителната врява на метала, който работниците превръщаха в изделия. Тя сви наляво към входната порта и прекоси пустия павиран с доломит двор, който събираше подредените една до друга сгради на манифактурата. Тук навсякъде имаше цели преспи от пепел и прах, а метачите очевидно не можеха да се справят с тях. Всеки сантиметър беше покрит със слой мазни сажди.

— Слизам в мината — каза тя на Нод, портиерът тук през последните тридесет години.

Нод имаше дълга бяла брада, чийто край достигаше чак до колана му, но пък нямаше и косъмче на главата. Той вдигна стоманената решетка. Една висока порта зина отворена. В този миг Нод протегна ръката си. Никой не можеше да влезе вътре без писменото разрешение на своя надзирател.

— Съжалявам, Нод — каза Тиан, — отново забравих.

Граист винаги и за всичко вдигаше врява и затова тя нямаше желание да попита, дори когато ходенето до мината беше част от работата й.

Нод я погледна през рамо и после махна с ръка.

— Все едно не съм те видял. Късмет, Тий! — потупа я той по рамото.

Тиан намери този жест за доста зловещ. Никога преди Нод не й беше пожелавал късмет. Като се загърна в палтото си, тя изчезна надолу. Пътечката надолу към мината беше кишава, заради станалия кафяв от сажди сняг. Тук пещите работеха денонощно. На първия завой, точно преди да влезе в гората, тя хвърли поглед назад.

Манифактурата за контролери се намираше точно на един грозен склон от хълма. Оттук изглеждаше нещо като мрачна поредица от стени във форма на раковина, високи по десет педи, с тесни отвори помежду си и назъбени парапети отгоре. По ъглите имаше защитни кули. В тях обаче рядко се намираха войници, тъй като манифактурата отстоеше на стотици левги от вражеската линия. Отзад имаше цяло гнездо от комини, изпускащи пушек с различни нюанси — бял, оранжев или мазен и черен.

Тиан не мислеше, че мястото е грозно. То беше за нея просто дом, но и работно място, като двете му предназначения сякаш се сливаха в едно. Беше неин дом, откакто майка й — прочута родилка от фабриката за разплод в Тикси, беше продала Тиан още на шест години за чираче в манифактурата. Оттогава тя беше тук. Тиан случайно беше ходила до Тикси, на три-четири часа път пеша оттук, но останалият свят за нея сякаш не съществуваше — тя не го познаваше.

Не й остана време за това. Животът беше подчинен на войната и всеки имаше своето определено място в него. Работата беше усърдна, часовете — дълги, но за престъпление никой не бе и чул. Никой не се страхуваше да върви по улиците нощем.

От ляво на Тиан друга пътечка водеше към акведукта, после през изкопа от разлома и там, преди хоризонта над планината — до катранената мина. През редките горещи дни тук катранът се процеждаше направо от скалите и беше възможно дори да бъде събиран. В повечето случаи обаче миньорите трябваше да го копаят от недрата на тесните планински скатове. Това беше най-лошата работа на света, а малцина доживяваха да остареят. Уви, пещите на манифактурата трябваше да бъдат постоянно пълни. Кланкерите бяха от основно значение за войната. Без тях войната щеше да бъде загубена.

Контролерите бяха все по-оскъдни. Тиан не можеше да си представи колко войници трябваше да загинат, атакувани от разярения лайринкс, разбрали, че са останали без защита, поради повредата в кланкера. Тя не можеше да понесе мисълта, че грешката беше нейна.

Тя се стрелна по пътеката към долната мина, където се копаеха хедроновите кристали. По време на двадесетминутното спускане по склона Тиан имаше достатъчно време да се остави на гризящата я съвест. Тя не успя да намери решение на терзанията си, но пък достигна главния вход на мината.

— Добро утро, Тиан — беше Лекс, дневният пазач, който й кимна от мястото си, приличащо на пещера, подобно на статуя в храм. Неговото неудобно подвижно чене, което той държеше на масичката пред себе си, веднага лъсна. Понякога миньорите го криеха, а после престорено го търсеха, докато накрая сякаш по чудо го намираха за Лекс.

— Добро утро, Лекс, Знаеш ли къде е Джо днес?

— Долу на пето ниво — измънка Лекс. Без зъбите му беше трудно да се разбере какво казваше. — Хвани по шеста галерия в дясно и върви до края.

— Благодаря.

Като си избра фенер от полицата, тя освети незаконното „огнище“ на Лекс, което представляваше мангал, пълен с парчета от счупени глинени съдове, откъдето излизаше пушек. Тиан пое по пътя си. Двете страни на галерията бяха обсипани със счупени колела, неизползваеми кошници за вдигане на рудата, парчета от въже, както и с всякакво друго оборудване, остаряло, колкото мината.

Когато Тиан достигна повдигащото колело тя го намери без надзор. За всеки случай тя разклати звънчето до него, но никой не й отвърна. Тогава Тиан се метна в кошницата, освободи я от спиращия механизъм и започна да се спуска надолу. Първо, второ, трето ниво — колкото по-надолу слизаше, толкова по-стари и мрачни изглеждаха нивата. Мината съществуваше от стотици години преди да бъдат открити кристалите в нея. Когато подмина четвъртото ниво силна струя въздух разклати кошницата, като почти изгаси фенера й. Поне вентилационната система работеше. Последният път, когато идваше тук, въздухът беше ужасен. Един от миньорите щеше да умре заради него.

И така, с клатеща се кошница, Тиан достигна петото ниво. Тя слезе от кошницата и я застопори, за да не може никой да я вдигне нагоре или спусне надолу — в този случай дори самият отговорник за кошницата трябваше да се спусне по въжето, за да я освободи. Тиан пое в галерията.

В тази галерия беше приятно топло, в контраст с въздуха в останалите, но и със самата манифактура: там на човек му беше студено, дори и да работеше до пещите, които пък неочаквано изпускаха по някоя гореща вълна. Още повече че занаятчийското помещение в манифактурата се намираше в съвсем противоположната на пещите част, то беше в студения й южен край. През по-голямата част от живота си на Тиан й беше студено.

Тя вървеше упорито. Всеки излишен камък беше отстраняван с много усилия при прокопаването на галериите, затова сега те не бяха по-големи от необходимото за извличане на рудата и кристалите. Понякога на Тиан й се налагаше да пълзи по ръце и колене или пък съвсем по корем, за да може да се промуши през галерията, а неправилните каменни ръбове драскаха ребрата й. Скалата тук беше розов гранит, обсипан с жилки, които се гърчеха подобно кръвоносни съдове в окото на пияница. Миньорите идваха заради златото, платината, медта, калая или среброто, докато старият й приятел Джойън — за нещо далеч по-скъпо — кристалите, от които бяха направени магическите хедрони. Някои от тях бяха големи, колкото юмрука й — именно тях Джойън търсеше най-вече. Само някои кристали можеха да се използват за направа на хедрони. Малко от миньорите обаче можеха да различат кои кристали трябва да се вземат и кои — да се оставят.

Зад голямо парче многослоен гранит, смесен със слюда, Тиан видя да се прокрадва светлина. Един стар мъж седеше в пространство с яйцевидна форма, като къртеше и чукаше нещо край себе си.

— Джо — извика тя, — най-сетне те намерих.

— Мислеше ли, че съм се изгубил — изсмя се миньорът, като се изправи на крака. Това движение му костваше изпукването на няколко старчески стави и стон от гърдите. Джойън беше дребен, съсухрен, мършав мъж на поне седемдесет, с продълговато остро лице и кожа, в която се беше просмукал тонове прах от мината. Но беше и единственият истински приятел на Тиан. Когато я прегърна ребрата й изпукаха.

Те седнаха заедно долу на земята. Джойън й предложи глътка от бутилката си, но Тиан знаеше, че не трябва да приема. Алкохолът беше дестилат от ряпа и пащърнак, така че можеше да катурне и мечка.

— Яла ли си днес, Тиан?

— Само коричка.

Той й подаде увит в плат пакет, в който тя откри три печени сладки картофа, едно сварено яйце, стрък целина, топка лепкав ориз, овкусен с шафран и няколко планински фурми. Устата й се напълни със слюнка. Обикновено винаги беше прекалено заета, за да яде.

Тиан избра най-малкия от сладките картофи.

— Сигурен ли си, че всичко е наред?

— Стани, Тиан. Позволи ми да те огледам.

Тя стана с картофа в ръка. Тиан беше средна на ръст, стройна. Тя имаше мастиленочерна коса, нескопосано отрязана до средата на врата, бадемовидно оформени очи с тъмновиолетов цвят, добре изразени вежди и малки плътни устни. Кожата й имаше цвят на свеж кехлибар, а очите придаваха дълбочина. Ръцете и бяха елегантни, с дълги пръсти, което тя харесваше у себе си, а краката — с широки стъпала, които не харесваше.

— Още по-слаба си, откогато те видях преди месец.

— Плащат ми едва когато моите контролери влязат в употреба и…

— Но ти си най-усърдната работничка в цялата манифактура, и най-умната.

Тя погледна надолу към ботушите си, неспособна да отвърне на комплимента.

— Последните ми три контролера се развалиха, след като излязоха от манифактурата, Джо. Кланкерите също бяха загубени, както и техните водачи. Двадесет войници са мъртви.

Гърдите и се повдигаха от вълнение.

Той я изгледа продължително.

— Това не значи, че грешката е твоя.

— Те бяха моите контролери. Разбира се, че е моя.

— Тогава по-добре да разбереш в какво се състои грешката.

— Не знам откъде да започна.

— Е, добре, но пък освен всичко трябва да се храниш.

— Ям само основното ядене — измърмори тя. — Спестявам, за да се откупя. След две години ще имам достатъчно.

— Но и след това ще останеш в манифактурата. Нищо няма да се промени в живота ти. Какво е това бързане?

— Искам да бъда свободна! Искам да имам избора дали да бъда в манифактурата, а не да го правя насила, защото майка ми е предопределила живота ми, когато съм била на шест.

Челюстта й ядно изскърца, в очите и проблесна яд.

Тиан беше продадена като дете за работничка в манифактурата, а след навършване на двадесет и петгодишна възраст, ставаше нейна собственост. Ако тя се провалеше в работата си или пък поради друга причина, управителят на манифактурата можеше да я продаде, на когото си поиска, а Тиан нищо не можеше да направи срещу това. Джи-Хад не беше жесток, нито отмъстителен, но беше строг човек. А и трябваше да бъде такъв.

Единственият й изход беше да стане майстор, евентуално майстор по изработването на контролери. В такъв случай правото на манифактурата над нея биваше анулирано и тя щеше да стане част от еснафа на манифактурата — позиция, която се славеше с чест и влияние. Но това беше просто мечта. За да бъде майстор, трябваше да бъде много повече от добра в бранша. А пък и останалите занаятчии бяха известни с хитростта си, за да се издигнат, за разлика от нея, която не се разбираше с хората.

— Какъв е проблемът с твоите контролери?

— Не знам. Само разбрах, че са се повредили. А бяха перфектни, когато ги завърших.

— От колко време не са ти плащали?

— От шест седмици.

— Седни, хапни си обяда.

— Това е твоят обяд — настоя тя упорито, искайки храна, но не и подаяние.

— Твой е и очаквам да го изядеш целия.

— Но…

Джойън помилва бутилката:

— Това ще ми е достатъчно. След малко се прибирам у дома. Изпълних вече дневната си норма.

— Норма за какво? За пиене по време на работа? — попита тя закачливо.

— Прави каквото ти казвам — той отново надигна бутилката.

Тиан изяде сладките картофи и започна да бели яйцето. Тя вече се почувства по-добре.

— Защо ме посети, Тиан? Не че не си добре дошла по всяко време.

— Трябва ли да има причина?

— Не, но се обзалагам, че има. И се чудя дали не е заради старите ми камъни. — Въпреки че копаеше най-идеалните кристали на света, той все още ги наричаше „старите ми камъни“.

— Така е — каза тя. — Последните три, които ми даде изглеждаха перфектно, но се развалиха само за няколко седмици в кланкерите.

— Бяха малко по-различни — допусна той след още един гълток. — Но това не е нещо необичайно.

— Мога ли да видя откъде ги извади? — попита тя с уста, пълна с яйце. Коремът й беше доволно пълен.

— Обратно по този път — той й направи знак с глава в посоката, от която тя дойде.

Тя пое натам, като гризеше от лепкавата топка ориз. Тиан пазеше стръка целина за накрая, за да освежи устата си. Принуден, Джойън също запълзя под набраздения в бяло разтрошен гранит. Двамата влязоха в пещера, по-висока от ръста им. На светлината на фенера. Тиан видя сребърни нишки в стената, а по протежение на другата страна — находище на масивни кристали.

— Харесвам тук долу — каза Джойън, като потулваше стената. — Чудесата на камъка. Макар и еднакви, всеки от тях е различен.

— Говориш сякаш скалата е най-добрия ти приятел.

— Така е.

— Това ново находище ли е?

— Миньорите го разкопаха тази година. Някой ден обаче те пак ще се върнат към тези пластове.

— Защо не са продължили да го копаят, когато са го намерили?

— Защото откриха няколко интересни стари камъка и ме извикаха да ги проверя. Проблемът на миньора е обаче, че е готов да смачка всеки добър кристал в търсене на злато и сребро по-надолу.

— Проклетата кървава война. Дали някога ще приключи?

Джо тропна с мотиката си върху една група кристали.

— Продължаваща вече сто и петдесет години, а и предвид факта, че лайринксите са дошли много преди това, когато Забраната беше прекрачена и феламорите откриха пространство в нашия свят, не виждам тя да свърши скоро.

Тиан знаеше тази история наизуст. Двадесет и седмата Велика история, написана от хрониста Гартас, беше най-важна от последните Истории, а всяко дете в цивилизования свят я изучаваше. Тя се основаваше на последната част от двадесет и третата Велика история, „Историята на огледалото“, но тази история беше забранена да се разказва повече.

Много видове същества бяха проникнали в Сантенар по време на Забраната, преди двеста и шест години, но само един вид беше успял: крилатите лайринкси. Интелигентни предшественици, на които човешката плът се услади, и които изпитваха изгарящото желание да създадат свой собствен свят. Оттогава те бяха във война с човечеството.

— Никога няма да победим лайринксите, кали Джо?

— Бих казал не. Те са толкова големи, умни и по дяволите, корави. Чух, че най-накрая Туркад е паднал.

Тя беше чула същото, както и че има един милион бездомни, останали на улицата. Туркад беше баснословен древен град, над чиято власт се покоряваше остров Мелдорин, а вероятно и над половината свят, и то от хиляди години. Тикси беше относително далеч от Туркад и завладяния от лайринкси Мелдорин, поне така знаеше Тиан от Историите. Ако такова могъщо място обаче е паднало, то каква надежда имаше за тукашните хора?

Джойън извади длетото от гайката на колана си, внимателно го постави върху кристалите и предпазливо започна да чука. Тиан внимателно наблюдаваше работата му, гризейки от целината. Тук тя се чувстваше повече като у дома си, откъдето и да било другаде, но само заради него.

— Как разбираш кои са полезните кристали?

— Не личи. Трябва да ги докосна и тогава усещам над очите ми да се разлива приятно затоплящо чувство, сякаш водна лилия се разтваря в езеро.

Тя се учуди откъде той беше придобил подобна способност. Беше толкова студено тук за водни лилии, същото беше и в планината на Тикси.

— Винаги ли си бил такъв?

— Не. Случи се преди десет години. Тъкмо навърших шестдесет и шест. Почувствах, че се разболявам една нощ след вечеря, почти усещах, че умирам. Оказа се, че е било от свинското. Бях ял свинско цял живот, но оттогава дори и хапка бекон да сложа в устата ми, усещам как гърлото ми се подува и едва дишам. Следващият път, когато бях тук да копая сребро, аз докоснах един кристал и сякаш цвете се отвори в главата ми. Всеки път се случва, когато докосна кристал.

— Защо?

— Харесах това усещане — топло и успокояващо. И двамата ми сина загинаха във войната, а жена ми почина от мъката…

— Съжалявам, не знаех.

— Защо би и трябвало?! Тя умря преди тридесет и една години, а синовете ми — още по-рано. Толкова дълго време… Животът ми беше така самотен!

— Защо не се ожени пак? Бих си помислила… Добре, значи аз имам проблем, затова че не съм се омъжила…

— Не срещнах жена, която да харесам достатъчно.

Тиан внимателно преценяваше стареца. Те станаха приятели от деня, в който се срещнаха.

— Не предполагах, че ти преценяваш…

— Не бъди глупава, Тиан — прекъсна я той грубо, — все пак, както съм казвал и преди, когато се появиха кристалите, които да копая, аз вече не се чувствах толкова самотен. Усетих, че съм мъничко специален. Един ден така се случи, че споменах това на стария майстор Баркъс. Той също беше вдовец. Привикнахме да си пийваме по една-две чашки заедно понякога вечер. Той сам дойде и видя. Оттам нататък аз вече не бях повече миньор, копаещ сребро — плащаха ми двойно, за да откривам полезните кристали и да му ги пращам. И оттогава това правя.

— Бих искала и аз да мога да ги разпознавам.

— Бих искал да те науча.

Той чукаше с чукчето и длетото докато говореше. Сега обаче той ги остави настрани, заби мотиката си в кухината и внимателно я повдигна. Изскочи кристал.

— Искаш ли да го хванеш заради мен?

Кристалът падна в ръцете й.

— Можеш да го вземеш, ако искаш — каза миньорът.

— Благодаря. Ами ако се окаже като другите? Намерил ли си ново находище?

— Не, въпреки че има няколко обещаващи такива на шесто ниво.

— Ще ходиш ли после там? — попита тя, изпълнена с надежда.

— Не, дори и да мога да помогна.

— Защо не?

— Там скалата е загнила. Покривът може да се срути всеки момент, преди да сме успели да го укрепим. Една опасна вертикално подкопана зона прорязва най-доброто находище.

— Добре, тогава се надявам, че ще намериш от твоите стари камъни някъде другаде.

— Надявам се да е така. — Джойън се протегна и прозя. — Време е да вървим. В този край, въздухът не е достатъчно добър.

Тиан почувства, че и се приспа сега, когато той спомена да вървят и видя, че пламъкът на фенера съвсем беше отслабнал. Последва го до асансьора, двамата се качиха в кошницата и Джо я освободи.

Навън хладината на вятъра прогони сънливостта й и тя си взе сбогом с Джо.

— Сбогом — каза Джо и пое надолу към селцето на миньорите и самотната си колиба.

— Ще ми кажеш, ако кристалът не работи — каза той през рамо. — Смятам, че ако имам малко повече време ще намеря и по-добър.

— Благодаря, ще ти кажа — тя пое по хлъзгавата пътечка, като уви раменете си с тънкото палто.

 

 

Тиан оформи кристала и с огромно внимание започна да го превръща в хедрон, като най-напред трябваше да го „събуди“ Това тя правеше с помощта на своята висулка, неин личен инструмент, който й позволяваше да установи полето. Без него тя не можеше. Инструментът беше отличителен белег, почти като душа на всеки занаятчия; единственото й богатство, което тя притежаваше. Малък кварцов хедрон в цвят, подобен на окото на тигър, захванат от стъклени и сребърни нишки, той висеше на врата й на верига от бяло злато. Тиан го използваше всекидневно през последните три години и познаваше всичките му функции.

Всеки кристал трябваше да бъде събуден, за да може да извлича сила от полето. Тиан можеше да опише как ставаше това. Беше въпрос на физично взаимодействие между разум и материя, талант, с който човек е роден или не. Можеше да бъде развит, но не и научен. Но беше и рискован — можеше да предизвика халюцинации и дори истинска лудост, известна като кристална треска. Опитни занаятчии с години практика при майстора използват най-обикновените парченца кристал, преди да са способни сами да изработят хедрон. Все още се случваха инциденти, а най-безразсъдните опитваха това, което беше забранено, често с незадоволителни резултати.

Всеки кристал беше различен, а да бъде събуден, за да стане хедрон, беше изключително тежка работа; изглеждаше обаче, че Тиан трябва да я извърши. Тя едва можеше да долови структурата му. Концентрира се докато главата я заболя. Бавно стигаше до отговора. Това беше малка пирамида, която вибрираше в мъгливо сияние. Други такива пирамиди лежаха около нея и се свързваха в хексагони, които се разпростираха до безкрайност. Тиан сякаш се изгуби в лабиринта от безупречно правилни очертания. Те сякаш вече плаваха…

Изведнъж сякаш някакво течение я понесе. Енергия, каквато не познаваше… Трябваше да бе минало много време. Тиан нямаше и идея колко време беше там вътре, загубена. Но пък знаеше, че някои занаятчии на нейното място никога не са се връщали оттам.

Сякаш изтръгвайки се от магията на кристала, тя отново се върна в мислите си към кристала. Сега тя се насочи не към неговата правилна структура, но поиска да разкрие ролята на онези мънички нишки, които плуваха в него. Избирайки си само една, тя се опита да открие чрез нея верния път към тайната на камъка. Тиан допря инструмента си към нея. Първоначално нищо не се случи, но тя не се отказваше. Накрая нишката в кристала помръдна. Първо само тази нишка, а после десетки като нея, хиляди. От тях неочаквано бликна светлина. Тиан успя.

Изведнъж обаче светлината изчезна. Тиан се загледа в кристала: неговото сияние постепенно се разми във въздуха, подобно на зора в нощното небе. Той беше събуден и красиво се смеси с полето.

Макари дълбоко изтощена, тя продължи работата си. Имаше още толкова много да направи. Към десет вечерта Тиан установи, че новият кристал имаше същите свойства, както и предишните три. Но дали ще се развали и той по същия начин? Тя почувства в тялото си едновременно студ и горещи вълни, ръцете й изтръпнаха. Такива бяха ефектите от работата с хедрони, и освен това, невинаги бяха безвредни. Занаятчии умираха понякога на работното си място, вътрешно изгорени от силата на хедрона или с мозъци, които се сваряваха в главите им. Наричаха го антракизъм и всички се страхуваха от заболяването. Нещо в главата на Тиан пулсираше. Беше време да спре.

Отчаяна и гладна, тя изгаси фенера и пое през лабиринта на манифактурата, с нейните стотици разделени работни пространства. Всяко от тях през деня беше заето от работници, които правеха отделните детайли от кланкерите, така жизненоважни за войната. Този колосален труд даде своя резултат за година в манифактурата, която разполагаше с хиляда работници и непрестанно работещи пещи, бяха произведени дванадесет кланкера. А врагът можеше да разруши един кланкер за няколко минути.

Стаята на Тиан беше малка, но поне я имаше. Повечето от работниците спяха в общежития, където идеята за лична собственост беше непозната. Тиан се изкачи в леглото си, но не можеше да спре да мисли. Войната все още пазеше крехко равновесие, но можеше да вземе и друг обрат. Или поне така се говореше. Повредата на няколко кланкера можеше да коства цяла армия, а следователно — и войната. И всичко зависеше от контролерите и хедроните, които представляваха сърцата на кланкерите, единственият начин, по който човешката сила можеше да постави под контрол силата на полето, за да може от своя страна да контролира кланкера.

По всички изчисления броят на лайринксите беше по-голям от този на хората, така че само кланкерите можеха да обърнат войната. Без тях човечеството беше обречено…

Тиан спа лошо и не дълго. Главата й сякаш беше пълна с бляскави шокиращи картини — кристални сънища. Тя винаги сънуваше, когато заспеше след работа. Но преди в сънищата си виждаше убити войници, подредени в редица, загърнати с чаршафи, за да бъдат прикрити грозно осакатените им тела. Много преди слабото есенно слънце да озари очертанията на планината, а лъчите му да разкъсат мъглата и пушека от пещите, Тиан отново беше на работното си място.

Гладът отново я загриза в корема. Тя го засити за малко с няколко глътки вода, с мръсен вкус на катран. Манифактурата се препълни. Занаятчиите работеха в студеното здание, оградено със стени, които да предпазват от разпространението на мръсотията навън. Занаятчийското здание имаше двойна врата, за да може същевременно да предпазва от проникване на пепел и пушек вътре, но уви, тя въобще не можеше да се справи с тази задача. Тиан затвори вратата, неспособна да мисли заради шума на метала, който идваше от стотица наковални, виковете на надзирателите и свистенето на огъня в пещите.

Развалилият се хедрон все още не издаваше признаци на живот. Тя го беше създала, беше му дала форма, но сега го виждаше напълно лишен от възможности, които дори законите на физиката не можеха да съживят. Той не беше нищо друго, освен празно парче кварц.

Тиан взе халбата си, за да я напълни отново от варела вън. На изхода я пресрещна тъмен жилав мъж с нос, приличащ на орлов клюн. Той й препречи пътя с ръка. Ръцете му бяха огромни, жилести, въпреки че тялото му като цяло беше съразмерно.

— Управител Джи-Хад!

Тя отстъпи назад. Макар и да го очакваше, неговата внезапна поява предизвика шок за нея.

— Занаятчия Тиан, какъв напредък можете да докладвате?

Джи-Хад смръщи космати вежди над хлътналите си очи. Той носеше дървено сандъче в ръка.

— Аз — тя се обърна пак към масата си, където лежеше хедронът, заедно с контролера, които отдалеч изглеждаха като несглобена играчка за рожден ден. — Още не съм открила проблема. Работеха перфектно, когато ги доставих.

— Да, но сега не работят, а войниците ни умират.

— Знам това — каза тя покорно. — Но не мога да кажа защо. Трябва да говоря с някой от механиците на кланкерите.

— Кай-Ара е единственият още жив. Той трябва да бъде тук утре. Сега постави нов контролер в своя кланкер. Хич не е доволен.

„Няма и как да бъде“, помисли Тиан. Връзката между машината и механика беше много дълбока. Да му се повреди контролер, беше за механика същото, като да загуби брат. Да го накарат да се научи да манипулира с друг контролер пък беше изтощително физически, психически и емоционално.

— Как ще се справиш с това? — настоя Джи-Хад.

— Има… д-две възможни причини. Или нишките на кристала са били съвсем незабележими, или полето по някакъв начин ги е изгорило… — тя умишлено спря дотук, тъй като третата, най-очевидна причина, водеше право към нея.

— Или? — изскърца със зъби Джи-Хад. Тежките му клепачи се свиха и очите му заприличаха на цепки. — Или какво, занаятчия?

— Или врагът е открил начин да блокира действието на хедроните — прошепна тя.

— Да се надяваме, че не е, защото в противен случай всички ще свършим в корема на лайринкса.

— Работя възможно най-усърдно.

— Но дали работиш възможно най-умно, колкото можеш?

— Аз…

— Аз давам заповедите. А сега ти заповядвам на теб. Ако не можеш да се справиш с тази работа, ще намеря друг, дори ако трябва да го докарам тук от сто левги. Имаш седмица да разрешиш този проблем, занаятчия.

Като отвори дървеното сандъче, той постави два контролера на масата й, точно до този, който не работеше.

— Двадесет войници умряха, защото това се развали. Други трима умряха, докато се опитваха да ги спасят. Само седмица, занаятчия.

— А ако не успея? — попита тя бавно.

— А замисляла ли си се за другата ти отговорност?

Тя се втренчи в него, пребледняла. Тиан разбираше какво имаше предвид.

— Отговорността ти да се омъжиш — каза той сприхаво. — Надзирателят ти вчера е говорил с теб за това.

Всеки безбрачен ли щеше да й напомня за това?!

— Н-не още! — заекна тя. Мисълта за това караше сърцето й да тупти още по-бързо. — Но скоро ще го направя, обещавам.

— Казваш го от три години, занаятчия. Съжалявам, но скрутаторът ми трие сол на мен и няма да мога още дълго да те защитавам. Ако не можеш да си вършиш работата и да изпълниш дълга си…

— Какво? — извика тя.

— Може би ще трябва да те изпратя във фабриката за разплод.