Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Анкара, Улус. 2003 г.

Задаваше се Рамазан — дългият тридесетдневен пост на мюсюлманите, и аз се приготвих да го изпълня заедно с всички от семейството, макар половината от нас да не бяха мюсюлмани. В семейството сме пъстра смесица от алеви (алиани), сунити, католици, православни и атеисти и аз с интерес изучавах традициите, считайки, че само с теория не става. Имах приятели във фондация „Горен Дунав“ със седалище в Анкара, които превеждаха и печатаха на турски език ценни книги, трудове и исторически хроники, и при последното си посещение, за да върна преведените мемоари на една българо-италианска принцеса и да си избера четиво, те ми предложиха Коран на български език. Прегърнах възможността да се запозная отвътре със святата книга и я отнесох вкъщи, предусещайки задаващата се атмосфера, изпълнена с религиозно смирение и тишина. Още от дете имах сериозни съмнения, че светът е владение на различни богове, и Коранът ми донесе ценни и логични отговори, които впоследствие ми помогнаха да осъзная и приема не едно събитие. По време на Рамазан Турция се променя до неузнаваемост — хората са усмихнати и доброразположени един към друг, гостуват си, занимават се с благотворителност, душите им са разтворени и тихи. Мъжете посещават джамиите в определени часове на деня, жените се събират за молитвочетене и вечер всички заедно откриват ежедневния ифтар (обредно хранене след залез-слънце) в смирение и мечтателност. Настъпи началото с ранните часове на утрото и песента на езана (призив за молитва) се разля над будуваща Анкара. Целият град светеше и разпръскваше аромати на прясно запарен чай, дъхави банички и сладкиши. Нарича се сахур — последното хранене, миг преди първият слънчев лъч да огрее хоризонта. В светлите часове на деня храна и вода не се приемат дотогава, докато очите не спрат да различават конец на хоризонта — тъничката граница между светлина и мрак — моментът, в който Аллах докосва сърцата им, и когато се стъмни и настъпи времето на ифтара, след тиха молитва започват веселбите. Ние се събирахме в дома на свекър ми като най-възрастен от братята и сестрите си — разноцветна тълпа стари и млади, вярващи или не, но всички изпълнени с обич. Първо се пие глътка хладка вода, след изчакване се приема една фурма и едва след тридесетина минути можехме да се храним. Традицията изисква последователността на ястията да се спазва стриктно, като първо минават зеленчуковите, и бях доволна, понеже имах добро оправдание да напусна трапезата, преди да сервират месо след безбройните пилафи, огретени, баници и супи, без да засегна домакините. Периодичното гладуване се счита от атеисти и не-мюсюлмани за полезна терапия, но нощното преяждане за мен бе неразбираемо. Това е нелек пост и често съм задавала въпроса ако ние, вегетарианците, пазим целогодишен пост според християнското разбиране, ако присъства, то могат ли и те… и получавах отговори, за чиято дълбочина не подозирах: един пост бива приет, ако е не само демонстрирано гладуване от злак до мрак, а човек е тих, смирен и спокоен. В ума не бива да си проправят път похотливи или ненадеждни мисли, отдадения на Рамазан следва да се въздържа от всякакви желания и копнежи, алкохол, опиати, общуване или нервност: по време на пост мъжете не се бръснат, жените не се подстригват и като цяло се опитват да не си пречат, да не присъстват в себе си тежко и да помагат на душата да слуша. Рамазан е месец за размисли и общение с Бога и не се изразява само с въздържание от храна; има постещи, които поради болест или други неразположения се хранят, но са в пост — душевно и телесно пречистване, необходимо на всеки поне месец годишно. Не постят позволено и пътуващите, които по-късно „отдават“, приемайки пропуснатите в Рамазан дни в други месеци с допълнително добавена „лихва“. Беше ми все по-интересно. В дните на Рамазан посетихме и Хаджи Байрам тюрбе — място, където се стичат стотици хора. Първата ми визита до вечния дом на светеца бе по причини, които изглеждат нелепи — месеци след сватбата ни роднини ни заведоха там да се помолим за наследник, а в тези дни отидохме да му благодарим, защото бе изпълнил молбата ни да имаме бебе. Старинната постройка е почти в центъра на Анкара на едно малко възвишение и представлява оградена гробница, стая за тишина и градина, в която посетителите се хранят и си почиват. Има два входа и два изхода — за мъже и жени, но днес се ползват общо. Всички посетители носят малки катинарчета, чиито ключета превъртат символично в ключалките на вратите на тюрбето (гробницата), за да отключат своя късмет или да заключат нечий, които после се пазят на място в дома, по-високо от главата на човека. Преди да влезе в стаята за тишина, посетителят докосва горната част на вратата, после дясната, лявата и влиза. Ако докосне ръка или се подпре на нечия ръка в тълпата, трябва да я целуне. Всичко се извършва в пълна тишина и се чуват само тихи молитви, издъхнати от гърдите на чакащите. Следва доближаване до оградения гроб на светеца, най-често представляващ само камък или просто ковчег, покрит с кадифено платнище, изписано със златни букви от корана. Изображения и снимки няма, но до камъка е поставена последната чалма, която е носил светецът. Камъкът се докосва с ръка от дясно на ляво, изрича се молитва от Корана и вярващият пристъпва напред, за да освободи място за следващия. След излизане раздава на всички кубчета захар в знак на благодарност. До тюрбето има джамия, построена около руините на стара византийска църква, и носи името на светеца. Старинният византийски храм е бил построен около двадесета година пр.н.е. от император Октавиан Август и останки още пазят текстове, изписани цитати от „Деянията на Божествения Август“ — един от интересните документи от ранната епоха на Принципата. През 2–4 век е бил разширен и превърнат в християнска църква (зад наоса е построена подземна крипта, а на южната му стена са отворени три прозорчета) и през 15 век — в медресе (религиозно училище). В наши дни са запазени само две стени на наоса и украсеният вход. Фрагменти от гръцкия превод на документа са открити по-късно и в Ъспарта — родината на маслодайната роза в Турция, а текстове от латинския оригинал — в Антиохия, което позволило този важен паметник да бъде възстановен почти изцяло. Хаджи Байрам (1352–1430 г.) е бил суфи поет, основател на ордена Байрамие. След тюрбето се чувствах потисната и нещастна заради безбройните тълпи с разплакани лица и ме заведоха на Цитаделата — огромна старинна крепост в самия център на Анкара на тепе, високо хиляда метра. Това е широка крепост в две пръстенни ограждения — вътрешни и външни крепостни стени, построена от император Михаил ІІ Травел през 9 век. Камъните за крепостта са взети от разрушени антични постройки и тя е имала множество кули, от които са съхранени само няколко. Външният форт разполага със седем врати, а вътрешната крепост е наречена Аккале — Белия замък, и е почти изцяло съхранена, но затворена за посетители. От източната кула се вижда целият град. По време на Османската империя зад крепостните стени са живеели само мюсюлмани, а немюсюлманското население е обитавало покрайнините, където днес е разположен старият квартал Улус — интересна антична среда с много запазени паметници и образци на тогавашния бит. Съхранени са старинни селски къщи, така наречените „шалвари на цветчета“, в които и до днес живеят хора, но повечето сгради са превърнати в ресторанти и магазини. Изключително ме впечатли бедната страна на Улус — малки схлупени къщици с опънати отпред простири и наметнати на тях одеяла — своеобразни дувари, невъзможните условия за нормално съществуване и най-вече хората — сякаш изплъзнали се от древна планинска приказка със своите пъстри шалвари, забрадки и топли очи. Един друг свят, много болезнен, в самия център на град, в който безкрайни огледални кули и небостъргачи приютяват административни центрове, в покрайнините на който резиденции и палати тънат в пищен разкош и лукс. Там си намерих мъничко дюкянче за антикварни стоки и си накупих статуетчици, монетки, една малка лампа на Аладин от ковано сребро и дори една коледна звезда — красивото цвете, наречено тук цветето на Ататюрк.

Интересни са също и Римските бани, строени през трети век, и тюрбето на Ахи Шерефеттин баба, или Арсланхане — лъвското място, приело името си заради красивата старинна статуя на лъв на стената на мавзолея. В туристически план Анкара е привлекателен град, изобилстващ от архитектурни паметници, огнище на множество цивилизации: римляни, перси, келти — първите основатели на града; византийци, араби, кръстоносци, османци и след всеки са останали забележителни свидетелства за бита, културата и историята. От модерните постройки в нова Анкара внимание буди Мавзолеят на Ататюрк — величествена сграда, съхраняваща тленните останки на турския лидер, огромна част от личните му вещи и автомобили и музей, разказващ историята за освобождението на Турция от османско иго, който оприличих мъничко на нашата Плевенска панорама. Родното място на съпруга ми ме бе запленило и с широките паркове и гори, разположени навсякъде из града, с чистотата и красотата си и се радвах на шанса да се връщам и връщам по тези места, толкова скъпи за него. Вечерта получихме известие, че е разпределен в Източна Турция и трябва да заминем след няколко месеца. Командирите и генералите в такъв случай организират прощална вечер, на която поднасят подарък, медали, плакети за заслуги и почетни грамоти. Събитието бе протоколно, но съвпадаше със скъпа за нас семейна дата, затова след церемонията поканихме всички присъстващи на почерпка в бар-ресторанта на хотела, в който бяхме. Сред военните има неписани правила, често трудни за изпълнение и пораждащи предимно неприятности, и в тази вечер се убедих колко различен е светът, в който живея… Освен мен и една от дамите никой не пиеше алкохол, затова поръчаните за почерпка коктейли закъсняха, с изключение на два с бренди, които сервираха почти мигновено. В този момент генералшата скочи на крака и напусна заведението, а съпругът ми бе изправен пред трудноразрешими проблеми. По правило сервирането трябва да бъде извършено по величина на военното звание: най-напред на генерала, после на офицерите по чин, подофицерите, следват сержантите и останалите, а в дамската част по същия начин — съпругата на генерала, жените на офицерите, следват тези на сержантите и нататък. Сервитьорите нямаше откъде да знаят коя съпруга на кого е, понеже бяхме разположени в сепарета само за дами, встрани от господата, но тогава научих, че протоколът е начин на живот, неизменна част от индивидуалността на всеки персонаж в тази моя бъдеща история, която започва със заминаването ни на изток… Прибрахме се натъжени, но и се радвах, че ни предстои едно дълго пътуване в света на кюрдите, които предпочитах пред модерното военно турско общество. Време бе да събираме багаж.