Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Магичният път на приказките. Михрима — сливането на слънцето и луната, и мирото от Козанския манастир. Адана, 2006 г.

— Какво се е случило после… Разбрали ли са змиите за смъртта на кралица Шахмеран?

— Не бързай, момиче. Нека стигнем до крепостта. Там ще ви разкажа продължението.

Всички хубави приказки имат добър край, си мислех и си обещавах да го напиша сама, ако тук липсваше. Светът се променя според възприятията ни — на това ме учеше Ирис, и само от нас зависи как ще приключи една или друга история. Зависи от вярата ни, от надеждата и от любовта, а също от степента на себепознание. Защото светът сме ние, казваше той и тъжно поглаждаше косите ми. Понякога се чудех дали един човек може да помогне на друг, дали може да промени пътя му, да го отклони от грешното и да му покаже вярната посока. Научих, че може само да го насочи към един все още несъществуващ път, а нататък е сам. Ние ползваме своите наличности, съкровищата, съхранени през вековете отвътре или навън — разказвани в спомени и легенди, и умът ни прилича на голям заключен трезор, отрупан с безброй чекмедженца. Някои от тях пазят истината, други — лъжата. В някои краят на приказката за Шахмеран стои заключен, в други — празни бели листове, мастилница и перо очакват сами да го допишем. Кои от тях ще останат заключени завинаги за нас и кои ще извадим от стената, ние не знаем, можем само да опитваме. Не стига един човешки живот за цялото знание на земята, но тя го носи в себе си и знаците са навсякъде, защото нашата земя — това е нашият запас в голямата хранилница на съществото ни. А кой държи ключа за нея? Шахмеран.

Потънала в подобни размисли, седнах в автобуса и зачаках да потеглим към змийския замък. Той се намира нависоко, обграден от обли стени с осем кръгли кули, и привлича погледа неудържимо още отдалече. Змийското кале е първата брънка от дългия синджир древни крепости на керванския път от Адана през Анадола към Изтока. Пътя на коприната, Пътя на войната и Пътя на Любовта — така наричат местните хора върволицата замъци. Някога тук е живял поет, който отглеждал змии и изписвал стиховете си по крепостните стени, разказва народът, и ние навсякъде виждахме красива калиграфия, рисунки и изображения на змии, животни и хора, а между тях според легендите бе скрита тайната за смисъла на живота. Който я намерел, никога вече не се обърквал. Самият замък бе извезан като пъстра змийска кожа, чието тяло е покрито с дантела. Тук са оставяли своето изкуство византийци, арменци и кръстоносци и след всеки народ се е раждала по една нова приказка за Шахмеран и замъка.

Когато човешкият син убил кралицата и тръгнал да си върви, носейки водата от опашката и гърдите й и очите й в кожени мехове, змиите при входа го спрели и запитали какво носи. „Знанието“, отвърнал той и излъгал, че отдавайки знанието си, Шахмеран заспала дълбок сън и заръчала никой да не я буди 100 години. Пуснали го змиите да си върви и отново застанали на пост. Минало време, дълго време. Новият султан живеел в страх и тъга. За да заблуди змийското царство, той се промъквал скришом в пещерата им и оставял делви, пълни с човешко мляко, защото змиите се хранели с млякото на своята кралица — майката на света им. За да не разпознаят, че е подменено, капвал в него по капка от вълшебната отвара от нейните очи, която носела мъдростта. Но отварата свършила. Не знаел какво да прави нататък тъжният султан, как да изхрани змиите от кралството. Ако те научели, че е убил кралицата им, щели да изпълзят на повърхността и да избият цялото човечество. Затова извикал най-добрите майстори, отрязал им езиците и ги накарал да зазидат входа на змийската пещера, а отгоре й да построят твърда крепост: такава, каквато никой да не може да разруши. Заели се майсторите с нелеката задача в пълна тишина, за да не ги чуят змиите. Но най-младият от тях накрая изпуснал последния камък, с който трябвало да запечатат пещерата, той се търкулнал надолу и достигнал дебрите й. Изпълзял главатарят на змиите, видял човешкото дело и рекъл: „Този камък ще го погълна и никога няма да го намерите. Така ще остане проход към нас и изход за нас, а всеки човек, който стъпи в новия замък, повече няма да може да излезе. От този замък, полят с кръвта на Шахмеран, никой влязъл няма да може да излиза“.

Изплашил се зидарят и хукнал към султана. „Аз ще разваля проклятието с тялото си“ — отвърнал султанът и тръгнал към пещерата, за да бъде зазидан в стените й. Но мъдростта му била недостатъчна, тъй като споделял водата от вълшебните очи с цялото змийско кралство, и силата му не достигнала да развали проклятието. Затова до ден-днешен злото намира път към нас, а ние не можем да проникнем до леговището му и да вземем последния камък. И всеки човек, открил пътя натам, се изгубвал и повече не можел да се върне, новата крепост го поглъщала.

Нещо в цялата история отново не ми даваше мира. Не можеше да няма изход от тези безкрайни тунели на същността. Разбирах, че поглъщайки знанието, ние се бяхме сродили със злото, но в думите „ще остане проход към нас и изход за нас“ се криеше тайна, която бе и разковничето. Отбелязах си да попитам Ирис какво мисли за всичко това, когато го срещна, и тръгнах по камънаците след групата.

— Ушам (детето ми), така е то. Стари са тези приказки, колко са стари, никой не знае, ама от мен да знаеш — по-стари са от света. И ако искаш да им разгадаеш тайните, трябва в началото да се върнеш. Истините са в началото, а не напред или в края на пътя.

— Сигурно е така… Но аз до 9000 години преди Христа се върнах, ето ме тук — усмихнах се. — И пак нищо не откривам.

— Остави я ти земята, иди преди нея, там е началото. Ако искаш да знаеш.

— Искам… Няма ли приказка и за избавлението на човека от проклятията?

— Има. В нея се казва, че знанието е проклятието.

— Странно. Едно и също нещо може да бъде проклятие и избавление, така ли?

— Така. А ако си си мил, не научавай. Което не знаеш, няма как да те нарани. Хайде нататък.

Бях благодарна на екскурзовода, че не ни измъчва със сухи факти и информация, а разказва приказки и споделя себе си. Заинтригувана тръгнах след него към следващата крепост — Анаварза.

Според преданията замъкът е построен на върха на главата на Шейтана (дявола). Най-храбрите мъже и най-умните и красиви жени достигнали дотук — стръмната и страшна скала я обградили с крепостни стени като корона. Заживели в нея и това бил най-щастливият град на земята, защото се издигал високо над Шейтановите очи и злото не виждало какво става отгоре. Около замъка пъплели рогати и космати змии, но не можели да го достигнат — любовта на хората в него пазела обитателите му. В далечината от една страна се виждаше Мисис, а от друга — Сис — царството на мъглите. В приказките двете царства били рогата на Шейтана, а цялата земя — снагата му. Царят на Анаварза имал красива и умна дъщеря, която съперничела на самото слънце. Много момци идвали да я искат, но тя разтваряла сърчице само за принца на мъглите, защото бил тъжен и самотен, и се опитвала със светлината си да огрее мрачното му кралство Сис. Един ден кралят на Мисис проводил пратеници да искат ръката й за сина му и заплашил, че ако не я дадат, ще обяви война на Анаварза. Искал да обедини своето кралство с Анаварза, за да добрува и то. Дошъл пратеник и от замъка Сис да иска ръката й. Зачудил се кралят как да реши задачата, не искал да воюва, не искал и да даде дъщеря си. „Не се плаши, татко — рекла тя, — кажи им, че в Анаварза нямаме вода. Нека прокарат път за водата по скалите към нашия замък и който успее, ще ме вземе. Така и народът ни ще спечели, и война няма да има.“ Зарадвал се царят и предал заръката. Принцът на Мисис бил бърз и храбър — започнал да копае канал към замъка на скалата и бързо напредвал. Мъгливият Сис не бързал, той бил майстор каменоделец, знаел как да подчини камъка и да го огъне — започнал бавно да строи красиво речно корито нагоре по скалите, за да пусне по него водата от Джейхан река. Грохотът от труда им разтърсил цялата планина и събудил змиите в подземната пещера. Главатарят им изпълзял до отвора, оставен от последните зидари, изплюл последния камък и викнал към света: „О, красива наша Шахмеран, дай го на онзи, който го е заслужил“. И изведнъж станало чудо — мъглата се събрала като облак над змийския замък, покрила камъка и го скрила. От крепостните стени на Анаварза се чул само плясък в свещената Джейхан и в прояснения ден принцесата видяла как синът на Мисис пръв достигнал до вратите на двореца. Не можела да понесе мъката да стане негова жена и скочила от скалите. Мъглата я поела, завъртяла я и хвърлила във водите на Джейхан. Втори завършил своя труд мъгливият принц на Сис, вдигнал очи към замъка и видял, че принцесата я няма там. Взел длето и изписал на камъните следните стихове: „Името ми е Наш[1]. И съм на хиляда и петстотин години. Сам съм си син и съм на 500 години. Обръснах лицето си. Ако знаех, че на тази земя има смърт, камък върху камък нямаше да положа“. После полетял към мъглата и любовта си. В този момент мъглата се протегнала като ръка, поела водите на Джейхан, издигнала ги и от тях извадила три камъка. Замахнала и ги хвърлила нагоре. Когато след 100 години паднали, се превърнали в красив мост над реката, по който жителите на Анаварза се спасили. Те преминали от другата страна на света и построили нова крепост, която нарекли Козан — отново мъгла. А останалите — потомците на царство Мисис, поели след тях, но така и не ги открили. Напуснали родината си и се заселили надолу по Пътя на коприната, а новата крепост нарекли Кара сис — тъмната мъгла.

Беше много интересно и тайнствено. Всички крепости наоколо бяха свързани с тази приказка и преходът от една в друга се случваше само ако знаеш историята им, иначе мъглата ги забулваше и скриваше от очите. От възвишението на Козан тежки мъгли обвиваха пейзажа и Кара сис не се виждаше, а бе само на десетина километра напред.

По-късно крепостта Козан се превърнала в княжество Козан, след френските набези по тези земи — и във важен християнски център. Тук заживели френски, арменски, български и турски монаси и в подножието на крепостта се появил малък китен манастир. Около него разцъфтели чудни цветя, невиждани дотогава на земята, а монасите събирали цветовете им и в златни казани извличали маслото им, наречено pelesek — миро, което после разпращали по цялата християнска земя с керваните от слонове, пристигащи от Индия и Египет в Кара сис крепостта. Двата замъка и манастирът се свързали навеки. А погледнат отгоре, Кара сис изглежда като две големи, изваяни над земята букви T и S, оставени там, за да подсказват пътя на търсещите и изгубените, съвсем като свещените букви Та и Син, изписани в Корана.

И най-накрая по Пътя на Любовта бил издигнат последният замък — Мейдан калеси, с чудната форма на полумесец, сякаш загръщащ и скриващ от хорски очи края на приказката за доброто и злото. До него се достига изключително трудно, пътят е непроходим и след като изоставихме автобуса долу в ниското, почти час вървяхме през гъста борова гора, за да го видим. Самият замък представлява наистина интересна гледка: полумесец, затворен в слънчев пръстен — кръгли крепостни стени с издадени навън „лъчи“. Като че ли тук, след всички битки между доброто и злото, деня и нощта, слънцето и луната се бяха слели в неразрушима прегръдка и Шахмеран най-после бе намерила покой. Мястото се наричаше още Михрима(х) — сливането на слънцето и луната.

Строен е от арменски християни някъде около 15–16 век, които прокарали таен проход от манастира Козан дотук. През Средновековието е бил важен център на кръстоносните походи. За съжаление бе почти разрушен и руините мълчаха.

Денят напредваше, а ние бяхме изморени от дългото ходене и катерене по скали и крепости и беше време да се връщаме в хотела. Екскурзоводът предложи да продължим утре и поехме назад. По време на пътуването затворих очи и в ума ми изникнаха рицари, скрили под робите си тайната на човешкото спасение, отнесена завинаги далече, далече от хората, някъде наистина много назад, в самото начало, както многозначително подчерта нашият лас[2] — съпругът на мрачната офицерка.

Бележки

[1] Онзи, който служи, помага; слуга на Аллах. В Корана има сура с това име.

[2] От лаз, ляз — лазур: така наричат населението по черноморското крайбрежие на Турция.