Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Междинности. Татван, късната пролет на 2007 г.

Празнотата в сърцето и ума ми постепенно добиваше изражение. Не форма, която да мога да определя или докосна, не, просто бе… музика. Ней. Като разплакан глас, извиращ дълбоко от душата, от измерения, за които дори самата тя не знае, уловена в тръбичка и поела навън, за да погали света ми. Все по-малко време прекарвах вкъщи въпреки нестабилната обстановка, попивах уроците на Ирис и се срещах с приятелите му, поглъщах книгите и откъсвах от ежедневието си часове за размисъл, съзерцание и тишина, загледана в заснежените върхове на планините или в нежната вода на Ван. Езерото бе спокойно дори под пластовете тежка зима, приличаше на мъдро древно същество, побрало в себе си разделения на добро и зло несигурен свят и превърнало го в красиви сиво-бели ивици, които никога не се преливат една в друга. „Нещо пречи на очите ни да видим, че всъщност е една и съща вода“ — казваше Ирис и се гмуркаше в ледените вълни, а над него небето тръсваше безброй снежинки, сякаш да го покрият и стоплят. „Когато си я познал, тя не може да ти навреди. И със света е така.“

В някои нощи го сънувах. В черно. Цветът, който никога не носеше. На гърба на камила, с черни дрехи, черни ръкавици и чалма, бавно преминаващ пустинята. Очите му винаги бяха затворени и понякога пееше, а песента му се спускаше в диплите на моята бурка, повдигаше я от лицето ми и можех да гледам безкрайните дюни, без мрежестият воал да изкривява погледа ми. После отрязваше дългите си коси, разпръсваше ги по пясъка и заговаряше тихо на език, който не познавах. Точно тогава се събуждах обляна в пот, без да помня или разбирам.

Започнахме да пътуваме по̀ на изток, хладните месеци изтичаха и нанизваха в тетрадките ми още красота и любов. Ванесса растеше в прегръдките на три различни свята, местена от раменете на баща си на Ирисовите и обратно, вдишваше думи, картини и пространства, които не поемаше по човешки заради крехката си възраст, а ги имаше за даденост, сякаш бе родена в това; сякаш дългият път, който ние, хората, извървявахме с разранени нозе от мига на осъзнаването към върховете на постигането, за нея бе напълно ненужен. Аз летях. В абсолютния смисъл на акта. Душата ми имаше огромни непобедими криле и знаех, че ме води към истината дори когато се озовавахме на места, повече от рискови, или нозете ни пулсираха болезнено заради дългото ходене. Всички познати и непознати понятия и идеали от живота ми до момента се бяха превърнали в тъничка невидима пара и на струйка се размиваха с всеки поет и отдаден дъх. Когато Алмир и Ален ни придружаваха в пътуванията и по здрач пред нас се разливаше нежната песен на Арзу, възпяваща онази невидима и неуловима надчовешка любов, усещането за цялост, което ме крепеше и радваше, също си тръгваше. Навярно точно тогава би следвало да изпитам така жадуваната от сърцето ми лекота, но тежкото човешко присъствие в мен изхлузваше само неясни съмнения и страх, че пустотата един ден ще свърши. Ще си отиде. Страхувах се, че докосването на незримото не е завинаги. Преследваха ме образи на времена някъде в бъдното, когато сините очи на Ирис или нежният му глас нямаше да бъдат мои. Радостта ми се изкриви, полетът заглъхна. Гледах дълго отражението си в огледалото над мивката в банята и започвах да разбирам, макар и неясно, че всяка загуба или печалба зависят именно от него. Това бях аз, светът бях аз: свят, на който светлината от Ирисовите очи никога не бе принадлежала. Отново започнаха да се раждат римувани строфи и отново мрачни и тежки, завихрени около една-единствена молба: „Не ми го отнемай! Ще отрежа жалките си ръце, за да не посягат; ще изтръгна нечистото си сърце, за да не го мърси. Само не ми го отнемай… Той е Дъхът, Животът, Истината. Остави ми го като полъх, вяра, пътека насред затлачения тъмен канал на същността ми! Ако ме обичаш, никога не ми го отнемай, твърде дълго го търсих…“.

И знаех… че думите ми ще бъдат чути и ще рикошират в собственото ми аз. Знаех как мисълта сътворява реалности, а после ги отнема. Знаех също, че е време да се сбогувам. „Не се привързвай към никоя форма, не създавай форми, тежат“, бе казвал неведнъж Ирис, усмихвайки се плахо, а после поясняваше и нашепваше, че един ден ще разбера.

Отпразнувахме рождения ни ден на Немрут. Въпреки уверенията на приятели и познати, че е твърде опасно да излизаме в планините, взехме одеяла, кошници с храна и много усмивки и заминахме. Свежият въздух трептеше с неочаквана чистота над гърмежите и агресията, далече от смъртта, а дори и от живота. В онези дни прозрях, че човешкото присъствие е тежест, а безкрайната красота съществува независимо от нас, с нас или без. След дни получихме своя таин — известие за заминаване по разпределение. Бяхме посочили няколко града в Турция, между които Измир — едно чудесно местенце, но жребият бе изтеглил Кешан. Отивахме на другия край на Турция, на гръцката граница и на стотина километра от България. През август трябваше да заминем. Не знаех да се радвам ли, че ще живея близо до дълго жадуваната си родина и ще имам възможност за по-чести пътувания, или да тъгувам, че напускам тези мистични земи. „Когато в теб съществува любовта, разстоянията са беззначни“, опитваше се да ме успокоява Ирис, но помежду ни все по-често падаше изпълнено с неяснота мълчание, неизказаност и смут. Нощем, щом всички заспиваха, излизах на малката ни тераса на шестия етаж, гледах езерото, слабо осветено от военната база, и плачех неутешимо. Щях да замина, бе неизбежно, но сърцето ми завинаги щеше да остане тук.

Ирис виждаше променливите ми настроения и безмълвно се отдръпна. Оставяше ми време да свикна, а аз не можех да му прошепна да бъде до мен. Изпращаше ми писма, изпълнени с красиви стихове на Джубран и Руми, не се появяваше с дни, а когато се връщаше, бе съвсем за малко. Започнахме бавно да опаковаме багаж. Този път бяхме решени да се заемем сами и да не доверяваме покъщнината си на непознати. Мъжът ми бе твърде зает с издаването на обекти и последни приготовления около преместването и настана една едва доловима суматоха вкъщи, за която бях искрено благодарна. Не ми оставяше време да мисля. И една петъчна вечер, когато всички се бяхме събрали в уютния ми салон, помолих Ирис да си иде и да не се връща. Изрекох думи, които после дълги години не успях да си простя. Той ме погледна и вместо тъга в очите му съзрях неподправен възторг: „Готова си“.

След седмица, в първите дни на юни, до нас достигна вестта, че селцата от другата страна на Татван са опожарени.

„Никога не забравяй, Меги, тишина не означава безмълвие. Безмълвието е писък. Всяка форма, всеки шепот са копия, оригиналът съществува другаде. И никой не може да ти попречи да го откриеш, дори самата ти. Не забравяй, Меги, всичко това си ти и само ако пуснеш себе си, ще се намериш. Достигни Долината на раздялата, скъсай всички връзки, защото само това има значение.“

Човешкият живот прилича на една от онези вълнички, едва забележими по повърхността на езерото. Ражда се някъде в дълбините от силата на паметта, поема нагоре, нагоре към синьото светло небе, събира цялата си мощ и прескача същността си, за да се отдели и да тръгне напред, към брега. Какво ли си мисли, на какво се надява — че може да се откъсне? Нима е възможно да съществува сама, ако родителят й — дълбокият водоем, я пусне? Може единствено да се разбие в камъните и пясъка, да изригне в най-красивата сребърна пяна подобно разпръсната над повърхността дантела и да се плъзне обратно натам, откъдето е тръгнала. За да се отдели, е нужно нещо друго; нещо, което езерото не притежава. Ако ли не — ще се роди отново с поредната безмълвна вълна. Защото човешкият живот какво е, ако не една свързана с цялото мимолетност. „Не, не може да се откъсне, но може да роди красиво цвете — плод на движението и обездвижването си, защото вода — това означава живот. И да вдъхне по друг начин светлика — със златното сияние на разлистването.“

Светът ми се задушаваше. Селата бяха изравнени със земята. Джан изскочи навън и тръгна към къщицата на Ирис по-бързо от мълния и не се появи до сутринта. Над града летяха хеликоптери, сновяха жандармерия и полиция. Аз седях на пода вкъщи с телефон в ръка и чаках новини.

— Няма го. Никъде го няма… Сигурно е заминал, дано е заминал.

— Има ли оцелели? Поне един оцелял има ли…

— Не.

— Не е възможно, Господи, сигурен ли си, провери ли добре… Неговата къщичка на брега, и тя ли е унищожена… Моля те, намери го…

— Меги, успокой се, търсим. Няма го, значи не е бил там. Просто не е бил там. Моли се да не е бил там…

Умът ми изригваше като вулкан. Не можех да мисля, нито да чувствам. Парализирах се… Страхът ме сковаваше, изцеждаше и последната капка разум. Мълчах. Мълчах, за да не изрека нещо, което да оживее.