Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Кладенецът Ван, 2006 г.

Можех да слушам Ирис, докато слънцето изгрее над река Диджле. Не толкова заради мекия му глас, спускащ се плавно като полъх към жадните ми за знание сетива, не и заради очите му — сияйните дълбини на една безкрайна душа. Слушах го, както дете слуша дядо си, седнал на камък, запалил лулата на изгрева и занизал кротки думи от някоя любима приказка. Разказваше ми „Тавасин“, моя нов свят, погълнал ума и сърцето ми по начин, за който още не знаех нищо. Беше едва 4 сутринта, първите слънчеви мравчици тъкмо пропълзяваха по тревата, понесли деня на гръб, лениво отказващ да се събуди. Наоколо имаше хора — девойки с пъстри забрадки и пардесюта до глезените, възрастни жени с чували и вързопи, мъкнещи кой знае какво към големия град, и мъже с димящи цигари в ръка, плъзгащи нетърпеливи погледи към скелето, където корабът се поклащаше на котва и се готвеше да потегли. За Ван на ден имаше два ферибота и няколко корабчета и лодки, твърде стари, за да бъдат добър избор, но Ирис предложи да опитаме автентичното лъкатушене и да избегнем неприятните ветрове от бързите скорости. Така пътуването ни щеше да се удължи с час-два, но щяхме да послушаме гласа на езерото, без наоколо да пръхтят тъмни ауспуси и да светят автомобилни стъкла. „Светът е поезия, когато е натурален“ — бе прошепнал той на изпроводяк и ми бе смигнал съзаклятнически, споменавайки чудовището на езерото, което не приближавало огромните фериботи, а подкачало с муцунка само рибарските лодки и малките кораби. Чудех се ще го зърна ли.

— То си е там, макар хората да казват, че се крие и се показва само на някои. — Ти виждал ли си го?

— Зависи. Според приказките, ако срещнеш това същество, не виждаш него, а онова, което си самият ти. Представи си го като огледало на… душата. То се показва на всеки, но не всеки има очи да го види или смелост — да се види.

— Интересно… Рибарите не разказват ли, че прилича на огромен зелен динозавър с личице на дете? Че има червено герданче и златни очи, а други го оприличават на страшилище, което те вкаменява или изпепелява. Защо всъщност не дойдеш с нас, каква работа имаш през уикенда? Ако свършим делата си бързо, освен приятна разходка има възможност и да се върнем още днес — с автобуса.

— Не, Меги, вие отивате по работа. Заедно ще идем друг път. Наблюдавай, съзерцавай… не само странните води на Ван, но и хората, вятъра, камъните, всичко. После ще ми разкажеш.

Качихме се на борда и всеки намери местенце по пейките. Помахах на Ирис и гледах дълго към него — единствен, самотен изпращач на брега дълго, след като другите се бяха разотишли. Виждах как се смалява, заприличва на точица и се изгубва от очите ми, а на негово място се издигат безкрайните върхове на Немрут, затрупани в бяло. Корабчето се носеше по вълните по-бавно, отколкото очаквах, и пътуването щеше да бъде продължително. Над три часа щях да се взирам в синьо-белите води на Ван и да търся с очи легендарния образ на огледалото на душата. Хванах студените перила, потопих очи в бялата пяна и заслушах…

Някой сервираше чай, ароматът му достигаше дори до мен, макар съвсем реално да отсъствах. Чух и музика, момиче запя, а после последва съпровод на зурни и барабани, идещи от черните колонки под навеса пред кабинката на капитана. Глух тропот от стъпки, все по-забързани в такт с музиката, подвиквания и онова така характерно гърлено изсвирване на жените с ръка на уста, движеща се бързо по устните и накъсваща звука. Обърнах се и видях, че танцуват. Седящите наоколо ръкопляскаха и се смееха, деца гризяха захарни ябълкови топки и памук, един пъстър шал летеше като байрак напред пред хорото и за миг видях как се изплъзва и тръгва към разпененото езеро с плавни въртеливи движения, подет от вятъра. Джан подремваше, подпрял глава назад, и нито виждаше, нито чуваше глъчката наоколо. Така навярно изглежда ванското същество — мина през ума ми и прехапах устни. Вътре, дълбоко в мен — танци, шарения, лепкава захар и много, много настъпващи ме обувки, едни през други смазващи натуралното, за което говореше Ирис. Едва дочувах плисъка на водата, от пъстротата не виждах заснежените върхове на планините, застинали като в шок пред човешката надпревара за изява, и не чувах дори себе си — своя вътрешен глас, смазван от сетивата. Покрих глава с ръце и хукнах назад към кърмата, където нямаше никого, забих очи в килватера и се понесох към брега до смалената синеока точица, усмихваща се като насън, толкова далечна и близка. „Хората, вятърът, камъните, всичко.“ Зачудих се колко от танцуващите момичета бяха омъжени щастливо и кои от тях споделяха нерадостната съдба на Бериван, намирайки щастие в мимолетните пътувания и кратките мигове далече от дома. Чии бяха онези босоноги деца, разпръснати по палубата, и какво ги очакваше. Колко от хората бяха майки, бащи и любими на терористи, газещи в този момент кървавите канари на Джуди, и защо, защо, събрани между дъските на един малък кораб, добиваха изражение, толкова подобно на една-единствена личност, едно Аз, изгубено сред вълните на езеро, в чиито дълбини се криеше огледалото, но и същността. „Различният поглед е тежък“, казваше „Тавасин“, но от устните на Ирис звучеше леко и близко.

— Донесох ти кафе. Измолих две чашки топла вода, че бях взел разтворимо, преди да тръгнем.

— Мерси… Тук е твърде шумно, нали?

— Тези пъстри шумотевици преди те радваха — Джан се усмихна и хвърли празните пакетчета във водата.

— Не замърсявай! Всеки отпадък изхвърляме в себе си, макар да се разпознаваме само в пределите на този кожен калъп…

Усмихна се и се извини. Обеща, че няма да се повтори. До края на пътуването седяхме на голите мокри дъски на кърмата, опрели гърбове в стените на кораба, и се борехме с налитащите ни мисли през мъглата от думи, аромати и музика. Повече не продумахме, нито аз, нито той, осъзнавайки правотата на Ирисовите думи, че Ванското чудовище е огледало на душата. Затворени в оскъдно нестабилно пространство с различни по вид и дух същества, споделящи една съдба макар само за няколко часа, хората виждаха друго. В същото време един огромен ферибот товареше цели влакове по това направление, разпределяше вагони и локомотиви по инсталираните на повърхността му релси и щеше да ги свали на пристанище Ван до свръзката с гарата, за да потеглят оттам към Иран и по-далечни страни, отнасяйки същества с доста по-многобройна същност. За миг се усмихнах — личният ми избор бе малък дървен плавателен съд от онези, които Ванското чудовище побутваше закачливо с нослето си. Мисълта ми литна и съвсем се изгуби — корабче, после пристанище, град, държава, континент, планета, космос, вселена… точка в нищото, понякога с наситено сини очи.

На брега ни посрещна момче с тава гевреци на главата, закрепена върху хавлиена халка, и с поднос чай. Взехме по един геврек, седнахме на тревата и загледахме заминаващите. След минути някой донесе и обърна пластмасова каса пред мен, нареди купичка маслинки, дебел резен пелте от дюли, малко сирене от онова със зелениите, които се поръсват в суроватката му, докато се заквасва, и бе толкова характерно за Ван. Поведе разговор с мъжа ми, а аз загледах потрепващия му мустак и се зачудих доколко е част от мен. Наобиколиха ни таксиметрови шофьори с надвикване закъде сме и да ни откарат ли, и скоро се озовахме в задимения картал на един от тях, провиращ се към военната зона в центъра. По пътя съзрях улички с къщици, накачулени една върху друга като шапки в магазин, струпани на витрината. Бяха разноцветни, пищни и дребни, колкото да създават калабалък наоколо, накичени по стените си с окачени на куки медни и чугунени съдове, дървени синии и връзки подправки. Опънати чаршафи плющяха напред-назад от телените си простири, захванати за колове в дворовете, а до тях — мрежи, опънати да съхнат, тежко падаха на тъмни дипли като коси на вански русалки, уловени в хватката на града. Задминахме две окичени с реклами аптеки, няколко вестникарски будки, пазарче за зеленчуци с навеси от найлони над масите и магазини за платове, пердета и кожи, докато накрая не спряхме пред малка работилничка за сребро с дървена табела отпред, която ясно отчиташе, че дюкянът е собственост на Али Уста — майстор златар. „Оттук — пеша, ефендим, няма път нататък“ — подвикна таксиджията и прибра банкнотите, които Джан му подаде. Оказа се, че за да достигнем входа на Ордуеви, трябва да заобиколим една цяла махала, беше ни докарал от другата страна на военната къща, където нямаше вход, а и проход.

— Най-добре да седнеш някъде и да ме изчакаш, градът е безопасен, но трябва много да се върви.

— Добре. Къде да седна?

Погледнах обувките си на високи токове и съжалих, че не съм с маратонки. Остави ме в сладкарничка насреща до витрината й и ми поръча сладолед и кафе. Учудваща бе обстановката вътре — модерен дизайн, бели кожени сепарета и стъклени маси, на които имаше монтиран бутон за повикване на сервитьора. Стените бяха отрупани с огледала и абстрактни картини на съвременни художници, в дъното под приглушена светлина се чуваше плясък на изкуствен шадраван, навярно вграден в някоя от стените. Зад бара работеха момичета в червени униформи: нещо невиждано за Турция по принцип и категорично невъзможно за Доу — източните части на страната, обитавани предимно от кюрди.

— Имате ли нужда от нещо, амфенди? — мек глас прекъсна мислите ми и мило усмихнато момче ми поднесе меню.

— Вече поръчах, благодаря. Модерна е тази сладкарничка? В Татван нямаме такива…

— Ах, да. Тук има университет и заради учащите градът е различен. Не приличаме на Диарбакър или Татван. За първи път ли идвате насам?

— Не, но съм била само в Ордуеви.

— Непременно посетете някой джигер салон, за да опитате невероятния вкус на шишчетата с дробчета, а после и сладоледения замък — сервитьорът се усмихна и се отдалечи.

Седях там повече от час и вече ми омръзваше, когато се появи Джан, нарамил едра платнена торба с документи. Разказах му за джигер салона, който да посетим, а после и сладоледения замък и той се усмихна, че това се подразбира. Две улички по-надолу, съвсем до пристанището, което се оказа много близо и не разбирах откъде бе минал таксиметровият шофьор, за да ни обърка така, попаднахме на сокаче, отрупано с миниатюрни ресторантчета, предлагащи известните шишове от дроб. Лъхна ме миризма на лой и месо, но бях решена да разгледам, затова си придадох вид на щастлива от гледката, и последвах мъжа си зад една тежка врата с резба, забулена от пъстри тъкани завеси. Вътре бе странно, интересно и тъмно. В средата на залата имаше голяма кръгла скара с месингов покрив, обточена с нисък дървен плот, около който на колене се придвижваха няколко сервитьори в местна носия — шаечни шалвари, пояси, везани елечета и червени фесове с пискюли. До скарата магьосник в бели дрехи жонглираше с шишове, дълги колкото шпага, с нанизани по тях пиперчета, доматки, парченца овча лой и късчета черен дроб, които местеше от една решетка на друга, вееше отгоре им с малко дървено ветрило и ги хвърляше върху пиринчени блюда за сервиране. Седнахме пред ниска масичка върху табуретки от камъш с усещането, че сме на земята, и зачакахме някой да ни вземе поръчката. Без да ни попитат, пред нас бързо цъфнаха две чинии с шишове и панер лаваш, последвани от странни бакърени канички с капачета с пухкав айрян. Помолих за шишче без месо и зачаках отказ, но за по-малко от минута то пристигна — нанизани поред патладжани, лук, пипер, домати и дъхави подправки между тях, запечени на скарата заедно с дроба, и смръщих вежди, но видях как майсторът обтрива металните ребра с вълнено парче и си спомних думите на Ирис, че нашата борба всъщност не е с месото. Следвайки примера на хората наоколо, изхлузих съдържанието на шиша в един лаваш, навих го и захапах, опитвайки най-чудния вкус на света. Над главата ми по стената бяха окачени железни антики и пъстри тъкани шалове, допълващи цялата обстановка с една чудата османлийска атмосфера, тежка и същевременно прекрасна. Докато оглеждах декорацията, в салона влязоха мъж и жена. Мъжът подържа завесата, дамата мина, леко наклонена, заметна поли и седна на ниската табуретка пред мен. Оголеният й глезен бе заключен в съвършена обувка от лъскава сребриста кожа, а целият й тоалет бе обсипан с пайети, мъниста и токи чак до високата фризура, наподобяваща гръцки кок с вплетени в него украшения. Носеше силен грим, изкусно нанесен по гладкото й лице, и бе чудно красива. Мъжът до нея бе в костюм с двуредно закопчаване и колан, носеше шалче, завързано около врата, а косата му бе разделена на път в средата и пригладена старателно с брилянтин, имаше тънки остри мустачки и изобщо двамата изглеждаха сякаш току-що са изскочили от някой аржентински филм от тридесетте години. Гледах ги с отворена уста и мъжът ми подшушна, че е неприлично.

— Жените на Ван са знатни красавици и никога не се забулват. Ако видиш забулена, тя е от селата.

— Но те сякаш са извадени от предишния век…

— Така е, изглеждат странни, но не са. Всички тук са такива. И са червенокоси.

— В този ресторант има ли градина? Нека излезем да се храним навън…

— Има. Ще пием чай там.

Той довърши храната си и ме поведе покрай скарата с коленичили сервитьорчета към друга врата, през която се озовахме в чудна малка градинка с ратанови канапета. Отпуснах се и заслушах песента, долитаща през колонките. По тези земи модерна музика трудно достигаше и нежният глас на Пол Маккартни, напяващ „Ebony And Ivory“, нежно ме усмихна. След час се преместихме в сладоледения замък, където ни сервираха зелени парчета торта, обсипани с прах от шамфъстък, с всички нужни прибори, за разлика от джигерията, в която всеки се хранеше само с ръце. Ван бе изумително място. След дълга разходка помолих съпруга си да се върнем до ресторантчето с шишовете да пием чай и да направя няколко снимки, понеже бях забравила. Отново седнахме в градината с плетени мебели и защраках с апарата, докато в обектива не съзрях нещо странно познато — един самотен каменен кладенец, скрит между пищните цветове на туфа високи гергини. Нещо ме присви, бе същият като в съня ми по време на нашата средиземноморска разходка, съвсем същият и като онзи в двора на дядото с гроздето в Махмутлара и изпитах непреодолимо желание да погледна в него.