Меги Гювенал
Извезани души (50)

Каш, Есмер Баба и Гората на елфите — Куршунлу шелалеси. Турция, 2006 г.

Нарича се още Хабесос или Антифелос — малкият бял полуостров между Кария и Ликия. Тук хората се обличат в бяло, по кирпичените дувари край пътя шаренеят подпрени изписани колела от каручки, а тесните калдъръмчета изливат водопади розови азалии, нацъфтели сякаш от самия камък, та чак догоре, до връхните тераси под покривите. Някоя стопанка излиза, пък плисва кофа студена вода пред къщи, протяга кръшен поглед към кайвенето с насядали мъже, замята оголен глезен и се скрива от жадните им очи. Тихо е като в храм и даже кучета не лаят ни заран по тъмно, когато рибарите идат откъм брега с натоварени, покрити със сини найлони колички с прясна риба, ни в обедната мараня на сънливия южняк. По пладне само дечурлигата подвикват след продавача на елмалъ татлъсъ — лъскавите червени захарни топки, дето кара всеки ден от памукчийницата в края на махалата. Лимонадената количка с бакърен покрив и котлонче, колкото да побере джезве, нощува направо на пътя. Че върволицата сини мъниста я пази, ще ти рекне всеки минаващ, пък ще пусне парица в някое от калайдисаните канчета, окачени по тенекията. Есмер Баба, получил името си повече заради трайния слънчев загар, дето бута количката по цял ден край брега, ще надигне глава изпод кашоните и черджето, ще кимне за благодарност, а хване ли погледа някому, ще скокне пъргав като младо яре да му свари кафе или изцеди два сладки лимона и ще заразказва ей от онези вечните приказки за Кел Олан и Несреттин Ходжа. Човешка приказка и някой да знае да чува и слуша, му трябва на него, а на мен той ми стигаше и артисваше, изпълваше раните ми с дъхавата свежест на земята и морето и смълчаваше непокорната ми душа. Пазих го дълго в съзнанието си, преди да взема калема и да го впиша в пъстрата история на живи и мъртви в този роман, преди да успее да го похаби вятърът на времето ми. Бремето на годините тегнеше по гърбината му на прост селяк, чийто живот бе преминал в извивката на малкия полуостров и щеше да свърши тук, без да му донесе нужда да види земята отвъд планината, да познае извора на новия свят или студа на далечния. А мъдростта му ги задминаваше и стигаше чак до вселенските тайни за видимо и невидимо, скрито и явно.

Защо ми е дом, чедо, какво мога да скрия в него от очите на Господа? Аз даже шапка нямам. И да имах, моя ли щеше да е.

Ами количката?

А, количката. Каймакът и кюпюкът (пяната) не са от мен, ни за мен.

Имаш ли деца…

Сите са мои.

А невяста?

Зададе ли се сватба, калесник съм.

Ами любовта…

Ех, дете. Кравай се пече от първото мливо. Хлябът е за раздаване.

В Каш оздравях. След пеперудите и бялата тишина на това място в мен не остана ни една свивчица болка. Попивах всяка ивичка сол, засъхнала по камъчетата на плажа, всеки литнал с ветреца цветен аромат или песните на момичетата вечер, стигащи чак до звездите. Денем седях на сянка край Есмер Баба и го слушах, вече списвах страничките на тефтера и дълго гледах розовеещото небе как тръгва надолу по склона на баира и търкулва слънчовата си пита към съседна Гърция. „На Еленския връх още е светло“, записах в последната вечер тук, прибрах молива и се сгуших между чаршафите и меката им прохлада, а на сутринта, когато петлето от съседската къща ми напомни, че сме пътници, с мирно сърце помахах за сбогом. По пътя от Калкан до Алания на всеки ъгъл имаше старинни крепости, антични градове или амфитеатри, арки и скални манастири, вкопани в скалите и земята църквици или стари тюрбета, но аз вече бях тиха отвътре. Не копнеех да ги превзема или настъпя, не исках непременно да знам. Заваля ни дъжд — пороен и пълен, и с песен зачука по стъклата на автомобила. И тогава, в минутките на отдалечаване от пеперудения рай и приближаване до себе си, написах своето първо стихче на турски:

В жуженето на лятната гълчава

или в пороя на небесната вода

частичка от дъха Ти разпознавам.

Какво съм аз — живот, тъй вкаменен,

посипан от небесното решето

върху земя, тъй ничия и моя.

Захвърлям шапката си

и поемам Ден,

изпълнен с нереална светлина.

И ражда се в сърцето ми Покоят.

Към обяд наближихме Манавгат и до Анталия ни оставаше малко. Вече мислех за Ванесса и ми се искаше по-бързо да я прегърна. Мъжът ми обаче отби колата и ме покани да похапнем. Виждах гъста гора нагоре зад пътя, а насреща ми две камили бяха полегнали мързеливо под слънцето и лениво предъвкваха. Пресякох улицата, приближих едната и две ръце ме повдигнаха да я яхна. Стреснах се, но животното бе обучено, бавно се изправи и ме заклатушка напред към входа на някакъв природен парк. Видях, че мъжът ми се разплаща с човека, водещ юздите, и вади фотоапаратчето. Всичко се случи изведнъж и насън някак, не можеше да е реално. Камилата ме отнесе до дървени камелии, сковани в края на алейката, приседна, за да мога да сляза, и си тръгна с камиларя.

Продължението на разходката — после.

Какво има там? — посочих зеленината в далечината пред мен, но Джан само се усмихна и не каза нищо.

Поръчахме гюзлеме и чай и седнахме да похапнем. След половин час, когато момче с везано елече ни бе поляло обилно с колония и бе напълнило устите ни със зърна карамфил, аз се оказах в самото сърце на земния рай, за който си мислех, че вече познавам. Беше изумително. Затаих дъх и дълго се наслаждавах на гледката. Срещу ми на едри лъскави ленти се сипеха с гръм няколко високи водопада, извиращи от гъста дивна растителност. Скалите бяха извити някак навътре и водата се изливаше над ниши, в които се къпеха хора, напред имаше полегнали настрани дебели клони на дърво с огромен ствол, хвърлящо сянка над приказно езерце. Ахнах и заслизах по кривите стъпалца, създадени предвидливо за хората къде от камък, къде от корени, и след минути се озовах под звънливите капки на първия водопад, едва крепяща се на обрасъл с мъх кръгъл камък. Бях мокра до кости, водата ме обливаше и шуртеше навсякъде около мен. Успях да зърна табелка с надпис „плуването забранено“ точно когато политах надолу, но мъжът ми ме хвана и ме изнесе на сухо. Сухо всъщност наоколо нямаше, а изненадата бе неописуема. Обърнах се и насреща ми зейна вход към пещера с каменни стълби, водещи нагоре, целите в мекичък зелен мъх. Покатерих се и там, преди да видя Джан да ми маха изпод дърветата, и тръгнах да го догоня, като почти се пързалях, вместо да ходя, и на няколко пъти сериозно се хлъзнах в мокротата. Той ме очакваше на пътечка, водеща навътре в горичката покрай езерцето с дървени перила и обозначения за ориентиране на туристите. Помислих си колко е лесно да се изгуби човек тук и да не иска да бъде намерен. Докато разсъждавах за чудесата на природата, останала в такива откъснати късчета тук и там по земята, и за застроените на нейно място огромни монополитни градове, реално ненужни никому, стъпихме на дървено мостче, водещо над езерцето. Долу малки и големи костенурки плуваха или се припичаха по изпъкналите камъни и корени, а водата гъмжеше от рибни стада. Още нататък следваше вторият водопад, а богатата растителност под и над него играеше шеметен танц ведно с водата, понесена от нежната й звънлива сила. Тук рибите скачаха във въздуха и се гмуркаха обратно, без да забелязват чуждо присъствие, а табели указваха, че всеки момент може да изскочи лисица или сърна, че в парка живеят някои редки видове змии, но не са опасни, ако не ги закачаме, и да внимаваме къде стъпваме, за да не смачкаме с възторга си някой палав елф, седнал да си почине. Тези табелки ме разсмяха…

Наистина ли там пише, че в гората живеят елфи?

Нали не мислиш, че елфите са измислени? Те просто са избрали да не се показват пред човека, но в този парк понякога са видими.

Мъжът ми се смееше с глас на удивлението ми и не бях сигурна шегува ли се, или не. Спомних си очите на пеперудената войска, когато след нападението замръзна на камъните да ни разгледа. Изобщо не приличаха на същества, които не разбират. Определено ние не ги разбирахме и предположих, че с елфите е същото — допуснах, че може и да съществуват, но ако накацат по мен, навярно няма да издържа и ще припадна. От щастие… В следващите няколко часа пъхах любопитен нос под шумките и храстите, търкалях се на пътечките и висях по клоните над водата, плациках крака в езерцето и едва изсушена от жаркото лятно слънце, се навирах под шуртящата вода на някое водопадче. Говорих си дълго с мъха, който се опитваше да ме подхлъзне всеки път, щом го настъпех, и умолявах с най-красиви слова една намръщена костенурка да ми покаже поне шапчица на някое елфче. Обикалях безбройните живи тунели нагоре, спусках се по каменните стълбички и дори не ми хрумваше да си тръгвам. Исках да остана в тази гора завинаги, тук имах всичко. Тук животът бе прекъснал свързващата го нишка с външния свят и през силно сплетените в прегръдка жилави растения не проникваше и полъх човешка омраза, ненавист или недопустима намеса. Всичко, което бе позволено на човека тук, бе да огради, почисти и опази. Паркът бе огромна дивна гора, съхранена такава, каквато е била някога, с първото лианче, извило дъх насам. Накрая, едва дишаща и преуморена от обикаляне, седнах на земята и зашепнах на елфите да ми позволят да изоставя огромната си човешка обвивка и да ме скрият далече от хората.

— Докъде продължава това чудо? Краят му не се вижда.

— Километри натам. Ако тръгнем, ще вървим с часове и няма да можем да се върнем навреме…

— Как се връщат хората?

— Идват рано сутрин, а после пътуват с камили обратно през селата. Ако тръгнем, ще трябва да спим на палатка…

— Хайде!