Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Златният Нарцис и вятърът на промяната. Газиантеп, 2006 г.

Една от пристройките към малкия хан беше лятна открита кухничка — килнат навес от няколко греди, покрити с тенекия, дувари от кирпич, замазани с вар, и тясно ограждение от набити в земята колове и окачени по тях грънци. Съвсем като в приказка беше, а дървените трупи, поставени под дебелата сянка на дюлята отпред вместо маси и столчета, ме караха да се оглеждам за елфи и джуджета, сякаш всеки момент ще изникнат отнякъде. Домакинята отмери вода в две медни джезвета, малки колкото чашки, посипа по лъжичка кафе с леблебия, духна отгоре им и ги зарови в жарта на черната пещ, в която къкреше нашият топрак гювеч.

— Кафето е вкусно, като е на жар. Да узрява бавно, да поеме целия ти живот в джезвето, да го утаи и тогава да го пиеш.

— За всяка чашка отделно джезве ли?

— Разбира се! Може ли двама в едно джезве? Животите им ще изкипят.

Засмя се и покри омесеното на тезгяха пред опушената фурна тесто с влажна кърпа.

— Да бухне, че да е повече. Обичаш ли базлама[1]? А лаваш[2]? Балон лаваш. Слагаме и сиренце в него.

— Не, не, нека е без плънка.

— Хубаво. Ще си топиш в гювеча.

Тя повдигна кърпата, откъсна едро парче тесто и сръчно го размеси, взе къса оклава (точилка) с дръжки и разточи малки питки. Намаза ги с жълтък, поръси бял и чер сусам и ги нахвърля на дългата дървена лопата. После сръчно ги запрати в дъното на горещата пещ.

Богатството от аромати и ухания изпълваше сетивата ми със сладост и доволство. Кафето — черно и тръпчиво, гъсто като тъмен домашен петмез, издигаше тъничка пара от миниатюрните чашки османски порцелан, известен с крехкостта и лекотата си. Имах чувството, че ако стисна финджанчето (чашката), ще изхрущи в ръката ми и ще се разпадне.

— Пие се по малко и бързо да не се заседява фалът ти.

— Знаеш ли фал? Ще ни побаеш ли? То аз не вярвам много, ама…

— На фал не вярвай, без фал не оставай. — Жената се засмя и разточи останалото тесто. Готовите хлебчета вадеше от фурната, мяташе върху дървена решетка, напръскваше с вода и покриваше с ленена кърпа. Беше упойващо да наблюдавам как приготвя храната ни. Докато отпивахме кафенце и си приказвахме, Аднан бей се зададе с мокро чело и бъкличка вино в ръка. Придърпа голямата дървена маса, седна, наля си вино в бакърения бокал, който стопанката му подаде, и вдигна наздравица.

— Работата не свършва, ей. Почивка само след залез. Винце?

— Не, аз… ще пийна айрян с вечерята.

Мъжът ми прие чаша вино и двамата дълго се смяха на обещанията на ходжи и имами, че живееш ли праведно, в рая те очаква пенливо вино, чудна храна и ято момичета.

— Тук, на земята, ислямът забранява на хората виното, а там, в рая, е награда. Да му се чудиш, неначудиш.

— Аз друг рай не искам: и вино имам, и гозбата е почти готова — той смигна към жена си, — и друга жена не ща.

Стопанката извади горещия гювеч от фурната, постави го на земята, отчупи тестената коричка, с която бе заклеймен капакът, и го отвори. Лъхна ни аромат на нещо много вкусно. Извади връзка сухи подправки, натопени в съда, насипа от гювеча по чиниите и седнахме да вечеряме. По турски обичай трябваше да има още пилаф или поне макарони, кебап, разядка и зеленчукова сезонна салата, но тук беше ненужно. В това ястие имаше всичко — хрупкави малки бамени парченца, моркови, патладжан и тиквички, картофи, дребен арпаджик и листа праз и май всички останали зеленчуци, които знаех и не знаех. Не получих айрян, както мислех, и бъкличката с вино ненадейно изчезна от масата, а на нейно място се появи кана със странна рубинена течност.

— С това се пие шалгам — засмя се домакинята и ни наля.

Леко лютивичка, сладко-кисела, малко нагарчаща, тази напитка носеше още лъчезарното име зора и бе най-освежаващото нещо, което съм пила някога. Приготвя се от червено цвекло, ряпа и моркови, заквасва се с мая, направена от хляб, в тензухче и много напомня българската зелева чорба. Домашното й приготвяне отнема петнадесетина дни, а трайността й е безкрайна.

Хранехме се в мълчание, но преизпълнени с чувства и обич към другите, без да знаем как да ги изразим. След вечеря помогнах на стопанката да разтреби, докато Аднан бей играеше с Ванесса на сляпа баба, и жената ми каза, че имаме прекрасно дете. Отведе ме до малка стая в дъното на коридорчето, вдигна капака на една ракла и извади бохча, извезана и украсена с релефни секретни игли с мъниста оченца, от онези против уроки. Постави я на леглото и я разтвори. От нея изпопадаха везани терлички, шапчици и ръкавички, елечета и роклички на една кука, плетени за момиченце.

— На мен няма да ми трябват вече, вземи ги и ги обличай на детето.

Исках да попитам за кого са правени, но пълните й очи ме спряха. Съкровеният момент на раздялата с тези съкровища, решението да ги даде и доверието, което преливаше от жеста й, бяха достатъчно красноречиви. Притиснах ги до сърцето си и благодарих. После тя мълчаливо излезе, седна под голямата дюля и запали наргилето.

Докато пушеше, погледна обърнатия ми финджан от кафето и се засмя.

— Пътища и пътеки, друго няма в твоя фал.

— Поне няма да е скучно.

— Видиш ли тука тая точка. Гебе е, ще имаш дете, ама не скоро. Момче, Емел.

— Емел? Не е ли женско име? Какво означава?

— Надежда значи и край на пътя. Реализиране значи, за каквото човешки живот не стига.

Джан наостри уши и даже се присламчи към нас.

— Не се ослушвай, няма да ти раждам синове — засмях се закачливо, понеже знаех за съкровеното желание на всеки източен мъж да бъде баща на мъжко чедо.

— На мен Ванесса ми стига.

— Я, я, я, какви са тези фалове? Вие да не сте циганки? Я бързо да спирате! — Ханджията седна до нас и подаде стара снимка, на която се виждаше красив малък остров насред езеро или река. — Утре ще ви заведа там да видите полета от нарциси.

— Къде се намира?

— Наблизо. Първо ще идем до крепостта тук, а после и на острова. За там трябва лодка, моята е в селото, ще ви закарам да видите нарцисите.

Утрото бе топло и изпълнено с дъх на цветя и малинови кифлички. Натоварихме се в колата с кошниците храна и весело поехме към замъка Антеп.

Половината от него е твърда и величествена скала, застроена напред със здрави крепостни стени. Има подвижен мост, който води към кръгла крепост, а в нея — дълга 150 метра и осветена с красиви стъкла галерия повежда към тайни помещения, проходи и тунели, скрити подземия и зали. Около замъка се простира около 30-метров ров, дълбок и опасен. Историята на крепостта е интересна, датира от първите скални селения на християните, минава през епохата на византийците и владичеството на един египетски цар, който реставрирал и подобрявал градежа. Тук е живял дори легендарният Харун Рашид, селчукски шахове и накрая — великолепният Сюлейман султан, за чието присъствие свидетелстват чудните джамии и кулички. Цитаделата е построена върху древни могили и археологическите разкопки тук не престават. Гледката към града е чудесна и ние направихме много снимки. После тръгнахме към Румкале…

Неочакваната красота и спиращият дъха пейзаж, които се разкриха пред очите ни, бяха неописуеми. Мислех, че ако съществува рай, то би изглеждал така. Тъмносини води плискаха хладина към брегове, разцъфтели с нарциси и лавандула. Скалите бяха с наситен червен цвят, надвесени гальовно над пищната растителност, а където тя се губеше и под краката ни нашепваше само пръхкава топла прах, бяха отвесни и строги, сякаш пазители на съкровена тайна. Самият замък бе изумителен, приютил в сърцето си безброй легенди и приказки. Поседнахме на тревата да се полюбуваме на гледката, и Аднан бей тихичко заразказва:

— Имало тук богат и силен цар, много отдавна, още преди хората да се научат да носят тъмнината в очите си, и когато можели да гледат слънцето, без да се бранят от него. На царя се родил син — единствено чедо. Нарекли го Нергис (Нарцис). Момчето растяло и било толкова красиво, че усмивката му извиквала руменина по страните на мъже и жени. Когато възмъжало, не останала девойка в царството, която да не си е загубила ума по него. Много от тях, отчаяни заради несподелената си любов, скачали от високите скали и се погубвали в Ефрат. Царят бил притеснен от красотата на момчето и наредил всички огледала в царството да бъдат унищожени. Радвал се на благия му нрав, не искал да види причината за всеобщата обич и да се възгордее. А момчето растяло мило и обичливо, но сърцето му било празно. Търсело знанието и обичало най-много словото. Един ден крепостта била нападната от врагове. Изплашил се царят, че ако видят сина му, ще го отведат далече оттук, за да ползват красотата му за своите победи, и го скрил в един дълбок кладенец, до дъното на който се достигало по дълги и стръмни стъпала. Кладенецът бил тунел, извеждащ към откритите води на Ефрат от другата страна на замъка, и го ползвали да носят вода през него. Там, под скалите, на самото дъно Нарцис намерил малко спокойно езерце, в което играели непослушни слънчеви лъчи и безброй рибки. Навел се да разгледа чудните им окраски, и видял собственото си отражение. Останал дълго така, любувайки се на красотата на лицето, което се усмихвало от езерцето. „Толкова дълго те търсих, къде беше досега“, прошепнал той и без да мисли, влязъл в студената вода, за да потърси чудно красивото същество. „Вътре в теб съм, но за да ме имаш, трябва да се откажеш от себе си“, прошепнало видението и обгърнало с водна милувка влюбения Нарцис. „Вземи ме“, изрекъл той и в този момент Ефрат протегнала къдравите си вълни, поела момчето и го понесла по-бързо от песента на славеите при изхода на пещерата. Въртяла го и люляла в недрата си, докато го погълнала съвсем и отнесла далече. Светът застинал в безумна тъга, рибките дори спрели да плуват, а на брега, където седял Нарцис, мъката на земята разцъфнала в един-единствен цвят — златен и светъл, приличен на царски глашатай, безмълвно тръбящ и разказващ историята на най-красивата душа.

Седях и слушах замаяна и си мислех, че онова, което бях чувала за Нарцис, изобщо не е така. Хората не разбираха и разказваха за самовлюбен момък, чиято любов го убила. А той дори не е знаел, че това е самият той… неговата вътрешна красота, словото, което неуморимо търсел в краткия си живот.

Наоколо бе осеяно с диви нарциси, миниатюрни и светещи, и имах чувството, че всички са обърнали главички към мен и кимат в знак на съгласие. Култивираният цвят, който днес хората отглеждаме в градините си, е по-едър и някак студен, но вече съзирах красотата му.

Стъпихме на стъпалата надолу към кладенеца и се зачудих какво ще видя, ако погледна и аз във водите. Слизахме дълго, влагата ни обгръщаше, а ехото кънтеше, без да сме продумали дума. Кладенецът е дълъг 100 и широк 8 метра и навярно е било трудно да се изнася вода нагоре през него. Когато стъпихме на дъното му, дъхът ми секна от чудната гледка. Бе лекичко осветено от ниския отвор в скалата, водещ към Ефрат. Поседнахме там, където е седял Нарцис, и Аднан бей каза, че на това място свети Йоан е водил своите проповеди. Точно тук било низспуснато словото, което по-късно се вписало в Библията като Евангелието на Йоан.

Беше интересно и безумно красиво… Самата крепост бе чудна с отвесните си варовикови стени, изписани и изрисувани от древни майстори, с нишите и стаичките, залите и всичко, което бе съхранено до наше време. Изкачихме се отново при входа на замъка, любувахме се дълго на свещената Ефрат и после заплавахме по водите й с малката лодка на ханджията. Около нас се движеха големи кораби, развеждащи туристи, имаше малки лодки със смешни брезентови чадъри, окачени на колове, за да пазят сянка, и нашето миниатюрно возило ми приличаше на орехова черупка, изгубена между вълните и скалите. Пипах водата, взирах се в повърхността й и си мислех, че не искам да виждам себе си там, а чудото, отнесло Нергис.

На около 12 км югоизточно от Газиантеп се намираше още едно чудо, което същия ден посетихме. Нарича се Тилбашар (Тел-Башир) — роден от деня. Това е много стара крепост, дом на древни, живели тук 3000 години преди Христа, по-късно променяна от румски и селчукски владетели.

Минахме и покрай замъка Арабан, от който, за съжаление, не е запазено много; нататък видяхме руини, останали от голяма бяла синагога, строена през 1886-а; поспряхме край църква, за която не се знаеше нищо, освен че датира от 11–12 век — археологическите разкопки в района продължаваха, и стигнахме до манастира на суфите от Мевлеви ордена, днес превърнат в музей. Той бе изключителен. Имаше фигури на дервиши, застинали в танц, вещите им, съдинките, от които са пили вода, дрехите, ръкописните книги и музикалните инструменти и дори неща, останали от самия Руми. Днес мястото се поддържа от държавата, но и от действащия Мевлеви орден. Оказа се, че в Газиантеп има много суфи, и те както навсякъде бяха невидими и неразличими. За момент ме заля копнеж Ирис да е с нас и да ни заведе при тях, но нямаше какво да се направи и продължихме нататък. Напоследък нещо ми подсказваше, че дори да не ги срещам, те са непрекъснато с мен навсякъде, където отида. Просто… много ми липсваха. Толкова много, че започнах да ги виждам и чувам дори в усмивките на хората по улиците, в лицата зад витрините и в тананикането и подвикванията на еснафите пред дюкянчетата. Моите суфи бяха навсякъде във всеки един човек и аз неволно започнах да обичам и да се усмихвам на всички. Ирис неведнъж бе казвал, че ако сърцето се е отворило за Любовта, то няма нужда от пещери, манастири или ордени, няма нужда от дом, защото Любовта му е дом и тази Любов обгръща целия свят с всичко в него. Но последните думи, които изрече, преди да тръгнем на нашето пътешествие, все още горяха в мен с парещо неразбиране: „Заради решенията, които ще вземеш от тук нататък, на раменете ти ще гори огнена риза“. Навярно просто трябваше да ги оставя да се случат и да разпозная момента.

Мислите ми ме отведоха до малка тясна пресечка между слепени една до друга къщи без градини и дворове наоколо, някак мрачна и тъмна, и с много интересни каменни „кресла“, подредени едно до друго. Приличаха на пейчици, но бяха толкова ниски, че когато седнах, се почувствах съвсем на земята. Ванесса притича, Аднан бей бързо я дръпна и се отдалечи, подвиквайки „Ще се върнем след малко“. Останах там, загледана в паветата под краката си, и макар да се опитвах да си върна мисълта и да си спомня къде сме и защо, не успявах. Нямаше ги другите около мен, мъжът ми не се виждаше никъде, не минаваха хора. Стисках някакъв пясък, без да помня как се бе озовал в ръката ми, и когато го съзрях, бързо разтворих пръсти и го изсипах на земята. После съвсем се забравих. Когато след известно време ме вдигнаха и поведоха, видях, че носят найлонови торби с продукти, а жената на ханджията разгъна пъстра кърпа и покри с нея главата ми. Духаше. Сякаш не бях усетила досега. Топлият въздух се бе разтворил в шепите на пронизващ вятър и този вятър оглозгваше същността ми до костици.

Бележки

[1] Домашни питки.

[2] Пресни пшеничени бели тънки хлебчета със сусам.