Меги Гювенал
Извезани души (33)

Гилгамеш дестанъ. Сладкодумният Аднан и вкусът на живота. Газиантеп, 2006 г.

Бяхме избрали малък хан, сгушен между старинни постройки, заради автентичната атмосфера и вкусната местна храна. Светът е необятен, прекрасен и различен и аз бях на мнение, че когато пътуваме, следва да опитваме традиционното вместо модерното, за да усетим духа и реалността на земята, на която гостуваме.

Стаите бяха ниски с обли тавани и стени, измазани с вар, разделени надве — с женска и мъжка ниша. На пода имаше скърцащо дюшеме, пред леглата с метални табли бяха постлани стари черги, а на прозорчетата висяха извезани бели перденца, изрязани от стари покривки. Обстановката бе семпла, очарователна и достатъчна, само не разбирах защо е нужно ваните да са в средата на стаите, кипрещи се там като някакво недоразумение. Плътно до тях се мъдреха по две дървени поставки, подобни на старите закачалки в бабиния ми дом на село в България, с окачени чисти завеси и хавлии. Сутринта рано жената на ханджията влезе след тихо почукване, дръпна завесите около ваните, донесе топла вода в метални ведра, напълни ваните и ни подкани да ставаме. Потопих се в своята и затворих очи. Усещането бе невероятно. Около мен плуваха малки лавандулови цветчета, изронени от големия букет, сложен на пода в нащърбена порцеланова кана. На крива телена поставка, закачена за ваната, имаше калъпче ухаещ домашен сапун. Докато се наслаждавах на утринното си удоволствие, ханджийката се върна с количка на колелца и я остави край ваната. Повдигна капака и лъхна топъл аромат на пържено тесто. Пресегнах се и си взех един самос — вкусна индийска баничка с картофен пълнеж и нарязано кашу, подправена с кориандър и джинджифил. На подноса имаше и чаша топло мляко, а до него бурканче салеп на прах. Отпивах и похапвах, мърдах пръсти във водата и си мислех, че няма по-сладък живот. Скъпите и луксозни хотели, които в Турция искат две заплати за нощувка, не притежаваха и половината от очарованието на този селски хан. Жената постели на пода стара кърпа, помогна ми да изляза и уви косата ми със затоплена хавлия, като преди това втри в нея капки розова вода. Попитах я за всички гости ли така се грижи, а тя се учуди, че се съмнявам.

Долу в кухнята ни чакаше приятно подредена маса за закуска. Запарен чай къкреше на печката, керамични съдинки със сладко, мармалад, захаросани плодове и маслини се мъдреха около голяма дъска за рязане и лъскав нож, забит в парче шунка; съдинки с бито масло, каймак, мед и петмез пълнеха очите. Пресен магданоз, копър и къдрава маруля, домати и много ароматни краставички от онези, които в България ползваме за приготвяне на туршии, и един грапав жълт пъпеш. Усещането от цялостната атмосфера бе като в картина от Средновековието. Ханджията бе зает в градината и през кухненския прозорец се виждаше как размахва кюрек, впива го в земята, обръща мускулестите си ръце навън и изравя коренища и плевели. После оставяше лопатата внимателно встрани, сякаш е живо същество, потупваше я и събираше щира. От време на време вдигаше глава, поглеждаше към кухненския прозорец и засукваше мустак с невидима усмивка, навярно очакващ покана за закуска.

— Беим, кахвалтъ хазър, гел (Съпруже, закуската е готова, идвай) — подвикна ханджийката и вдигна тежкия чайник.

Ние с Ванесса и Джан седяхме подредени на дървената пейка досущ послушни деца и чакахме грижовната ръка на домакинята да поднесе лакомства и да усмихне деня ни. На пода до пейката имаше голям плетен кош с натрупани в него възглавнички, целите цъфтящи от рози. Рози имаше и по малките кремави чинийки, които стопанката бързо нареди по масата. Извади тенекия с найлонов капак от големия долап до вратата, бръкна в нея и изтегли плувнала в зехтин плетеница саламурено сирене. Разкъса ивичките му на ситни ленти, поръси с червен сладък пипер и го сложи пред нас.

— Сиренето не може да режем с нож. И хляба не може. Трябва да ценим храната. На бея все това му казвам, ама той едно знае.

Дръпна големия нож от калъпа шунка, уви я в найлонова хартия и я прибра в хладилника. Ханджията тъкмо влизаше през открехнатата врата, потърка ръце в престилката си и се здрависа.

— Аднан. От Адана. Добре дошли.

Лъхна ме аромат на мокра земя и трева. Протегнах ръка и го пипнах. Изглеждаше като изваден от роман на Джек Лондон.

— Много ви е хубаво тук. И гостоприемницата, и градчето… А Дюлюк е цяло чудо…

— А, Дюлюк. Все ровят там, все търсят. После се карат за намереното.

— Има за какво да се карат — усмихнах се и захапах един самос.

— Имат, я. Това било наше, онова ваше. Не се гледат един друг, отгоре си гледат. Как виждат някого по-ниско, като сите сме съставки в голямата божия гозба, не знам. Мойто магаре по̀ ги разбира.

Човекът се засмя гърлено и подвикна към жена си:

— Хатун (съпруго), я сложи малко суджук в тиганя за мен. Те гостите не ядат, ама на мен сила ми требе.

Ханджийката дръпна връзка сушена пастърма от окачалката над прозореца, изрони с ножа коричката подправки, отряза няколко дебели парчета и ги метна в цвъртящата мазнина. Пообърна ги да се запържат от двете страни и чукна отгоре им три яйца. Поля обилно с някакъв зелен сос от шишенце, поръси чубрица, похлупи и след малко поднесе тигана на мъжа си, който го чакаше с вдигната ръка и приготвен залък. Потопи хляба, разкъса жълтъка, загреба от пастърмата и апетитно замляска.

— Пастърмата сами я сушим. И суджук имаме. Суджук да готвиш на закуска по нашия край е обичай. Не му се слага олио, пържи се с две капки водица да си пусне мазнината и да стане мек.

Гледах го с отворена уста. Обикновено ми става зле от миризма на пържено месо, от вида му и дори мисълта за яйца със суджук може да прогони апетита ми задълго, но майсторският хъс, с който жената му ги приготви, ароматът на село, димящият чайник, мляскането и силните ръце, разчупващи хляба, си бяха магия.

— Идете на река Фърат. Там да видите Гилгамеш. Каркамиш е далече от тука, ама идете днес. После елате да ви нахраним с топрак гювеч, да видите гозба.

Закимахме глави с широко отворени очи и Джан чукна на телефона си карта на Газиантеп в „Гугъл“. Мястото се намираше на около 75 км от нас, но заникъде не бързахме. Междувременно ханджията обърса със залък дъното на тигана, подаде го на жена си, отчупи едро парче хляб, наръси по него пипер, няколко лентички сирене, тури един разрязан домат и малко магданоз и го сви на сандвич.

— Ние тука не ядем с ножове и вилици. Опитай да видиш колко е сладко.

Завих си набързо и аз сирене в хляба и загризах. Този човек беше смайващ. Всичко, което вършеше или говореше, извикваше апетит към живота. Докато дъвчеше, клатеше глава и сумтеше, заразказва историята на Гилгамеш.

— И така. Не е бил Ноев само ковчегът на истината, да знаеш, момиче. Утнапищим, и той се е вял седем дена и седем нощи в потопа на Господа, докато не спрял на Нъсър планина. И при него отишъл Гилгамеш да търси безсмъртие, като изгубил най-скъпия си другар и прозрял, че е смъртен.

— Не знаех историята… И намерил ли е безсмъртие Гилгамеш?

— Къде ти. Утнапищим му казал да не заспива седем дни и нощи и тогава ще го заслужи. А той заспал и се събудил на седмия ден чак. Нищо не спечелил. Но жената на Утнапищим се смилила и на изпроводяк му дарила цветето на вечната младост. После змията му го откраднала, докато пиел вода от един земен кладенец. Затова тя всяка пролет си сменя кожата, а хората умираме стари.

— Ех — усмихнах се, — ти не вини Гигламеш и жаждата му, че остаряваме.

— Кой ги вини? Друга е поуката тука.

Наострих уши, а Аднан бей засмука звучно един обелен и потопен в лимонова вода морков. Изчаках го да довърши и подканих да продължи разказа.

— Поуката е, че ние, хората, не можем да достигаме безсмъртието на боговете. Няма начин. Ей затуй приеми си живота и го живей, както знаеш, защото ти бог няма да станеш.

— Не може да е толкова безнадеждно…

— Може то. Като преяждаме на първото хранене, така става.

Засмя се, стана от масата и плесна жена си по заобленостите.

— Не го слушайте, него никой не го слуша вече, та затуй на вас разказва.

Допихме си чая и тръгнахме към Каркамиш. Стопанката на хана ни подаде кошница с лакомства, мило се изчерви, когато благодарихме, и смотолеви, че е приготвила храна заради Ванесса. Бях очарована от семейството и почти през целия път мислех за двамата. Той — възгрубичък съвсем по мъжки, но с нежна и грижовна душа, начетен и сладкодумен и което бе най-важното — реалист. Не живееше в илюзии и сладки копнения по един възможен рай, а съзнаваше, че пътят към божествените селения не е за човека. Съпругата му бе олицетворение на добра домакиня. Нямаха деца. Навярно и гости с нощувки там отсядаха рядко и не бяха превърнали гостоприемството си в рутина, а хотелчето — в база за печелене на пари само. Споделяха се докрай, бяха мили и отзивчиви и аз бях щастлива, че попаднахме на тях.

Царство Урук — владенията на полубога Гилгамеш в Месопотамия, е било в земите край река Ефрат, която тук наричат Фърат, и съвсем на днешната границата със Сирия. Античният град е огромен и много красив, но недостъпен. Малко са хората, които като нас тръгваха да го разгледат, водени от любов към историята и без страх, понеже там ежегодно военните измъкваха от земята множество мини. Наоколо имаше предупредителни табели, ограждения бодлива тел и постове за нобети (дежурства) и зоната бе охранявана. Заради близкото си до Сирия разположение и планинския релеф местността бе осеяна с терористични гнезда на ПКК и не беше ясно кога ще настъпят, но ние бяхме сигурни, че няма да е, докато ровим из руините. За всеки случай смятахме да се върнем в града преди залез-слънце.

Запитах се защо не оставих детето на ханджийката, но ако имаше реална опасност, тя сама би ни предложила, затова се успокоих и отпъдих мрачните мисли.

В далечината се зададоха първите колони на Урук. Кентът е строен на две нива — вътрешно и външно, и има високи ограждения и стени, почти целите запазени от 2600 година преди новата ера до наши дни. Първите застроения и скални къщи датират 4000 години преди Христа и се помещават във външния кръг на Урук, приютени там от Гилгамеш, който обединил селата и народа в собствено царство. Древните хора по тези земи се наричат шумери и са създатели на една от първите писмености на земята, наречена клинописна. Сред руините имаше безброй плочи с древни надписи и картини, изобразяващи бита, и носеха характерния отпечатък на шумерското изкуство. Застрояванията имат странни пирамидални форми, стъпаловидни стени и три основни цвята — бяло, червено и черно. Храмовете и светилищата са предимно четвъртити и с открити тавани, едновременно планетариуми и астрологически работилници — истински астрономически обсерватории заради култа към небесните тела и почитането на небосвода.

Епосът за Гилгамеш е писан тук хиляда години след смъртта му с клиновидно писмо върху много плочки, от които са открити и преведени само дванадесет. Тринадесета е изровена в Ирак, в древния град Нипур, но все още не допълва дестана за древния цар на Урук. Писани са на езика акад с присъствие на хуритски и хетитски наречия и дешифрирането им е нелека задача за съвременните учени.

Навсякъде имаше изображения на древношумерската богиня на любовта и красотата Ищар, свързвана с планетата Венера. Историята и религията на шумерите бяха интересни и красиви, а легендата за Сътворението^[1] изпреварваше във времето не един народ.

Бяхме благодарни на ханджията за идеята да се разходим насам. Въпреки риска и възможните стълкновения с терористи видяхме и научихме много за тези древни земи и народи.

В късния следобед поехме обратно и преди да се върнем в хотелчето, минахме край градския пазар да купим подарък за домакините ни. Мислех си, че бих искала да им поднеса нещо традиционно българско, но в чантата ми се търкаляха само две флакончета розова есенция и отбелязах наум при следващото пътуване до България да накупя иконки, сувенири и украшения за подобни случаи. В този район живеят предимно татари и араби, в частност кюрди и много малко турци и пазарът бе същинско чудо за мен. Избрах красиво наргиле от синьо стъкло със сребърни инкрустации, гиздаво и изпипано, и дори ми хрумна да взема едно и за себе си — спомен от тази земя, но се въздържах. Прибавих към него кутийка въгленчета и мек тютюн от пъпеш, понеже забелязах, че ханджията пуши. Купихме и тава баклавички с наръсен обилно шамфъстък за десерт и поехме към ханчето.