Меги Гювенал
Извезани души (40)

Седемте спящи. Адът и Раят. Мерсин, 2006 г.

Беше ми изключително странно да науча, че Т и S — двете буквички, които изобразяваше крепостта Кара Сис в Адана, са букви от Корана: Ta и Sin — ключови означения на тайни, с които започва не една сура в свещената книга на мюсюлманите. С тях бе изписано и името на безсмъртната творба „Тавасин“ на персийския суфи мъдрец Халадж-и Мансур. Та ва Син — Та и Син. Различното разбиране за смъртта и живота, светлината и мрака.

Без да се замислям, се отправих към първата книжарница и си купих „Тайните на Коран-Керим“ и „Шифрите на Корана“ от Юмер Челякъл — един смел студент, който бе дръзнал да опише, публикува и разпространи странно и интересно езотерично тълкуване на Корана, за което според слуховете вече тежко плащаше. Някак ми напомняше Ирис с дългата си къдрава коса и ризките с качулки, но онова, което силно ме привличаше в него, бе етикетът, закачен му от местната преса: „Еретик!“.

Имаше нещо съмнително във всички тези старания на света да се движи по хоризонтална права, без да допуска отклонения, и опитите му да замлъкне всеки, дръзнал да погледне встрани. Сякаш целият свят се изправяше и се превръщаше в неразбиваема крепост около такива хора. Да не говорим, че пъргавата ми фантазия набързо оприличи Та и Син с Отец и Син. Липсваше само Духът. И беше някъде тук, бях убедена.

За съжаление, „Тавасин“ на Халадж-и Мансур не се намираше никъде на по-цивилизован език и се примирих с едно старо и разпокъсано издание на персийски от черния пазар в Мерсин, където случайно го открих, докато ровех за разработки на Ю. Челякъл. Оскъдните ми познания по староирански не позволяваха да разбера всичко написано обаче, затова похарчих значителна сума и за няколко речника, и въоръжена с новите четива, се затворих за цял следобед в хотела, пропускайки една приятна сладоледена къща, плаж на басейн с ролби и няколко омазани със захарен памук хлапета, които Ванесса бе открила в близката градинка. Усилията ми бяха възнаградени — вече нямах никакви подозрения, че низспуснатите на света четири свещени книги носят познанието и истината, но скрита така, че да може да я види само зрящият. Не виждащият, не четящият. В малката книжка на древния суфи пишеше: „Там, където ти се обездвижваш и замръзваш, огънят на сърцето разпалва Намаз“.

Искрено съжалявах, че Ирис не желае да ползва електроника и няма телефон. Изпитвах неистова нужда да споделя с него откритието си, да му кажа, че разбирам как всъщност не движението — търсене, ровене, молитви, а отдръпването от тях води към знанието. Просто беше… Не знаех защо не го бях проумяла досега. Толкова бе простичко — човекът следваше да се отпусне, да се откаже от своите непрекъснати домогвания, старания и действия, да „замръзне“, за да може огънят на истината да се разгори. Намаз. Така наричаха вътрешната човешка служба, извършвана пет пъти на ден от вярващите. Веднъж — към земята, после — към въздуха, водата, огъня. И накрая към пустотата — етера, нищото, в което се съдържаше всичко: Звездата на Бог — петте елемента, събрани ведно. И в нея — розата суфи — чистотата в неподвижността.

Имах чувството, че ще вдигна температура, толкова топлина ми сгряваше всичко: ума, сърцето, душата. Имах желание да летя и набързо спуснах завесите в стаята, целунах „Тавасин“ и се завъртях в някакво мое си подобие на Сема. Някой някога е измислил изкуствените крила на големите човешки птици. Не е знаел, че за полета е нужно само сърце.

— Меги, много изпусна, като не дойде с нас на разходка днес.

— Цял живот изпусках, дори много животи — не един.

— Ами тогава поправи това — Джан се усмихна и набута Ванесса в банята.

— Да… Вече е време да поправя това.

Вечерта премина в мълчание и съзерцание. От прозореца на хотела светлините на града приличаха на стадо разбъркани и заблудени светулки, пръснати сякаш от копнежа на това място по топлинка и надежда. Студът тук бе осезаем като видима светлина и пъплеше ведно с желанието да се измъкнеш от кожата и да избягаш от непоносимите горещини. Лепкавият полъх от кривото подобие на климатик едва разбутваше въздуха, плъзгаше се по прозореца и издигаше до сетивата ни тежък, остатъчен мирис на никотин, полепнал след неизвестни летуващи по тънкото стъкло и замърсените от мухи завеси. Ванесса заспа бързо под натиска на нечистия въздух, а ние изоставихме опитите да открехнем поне малко запечатания прозорец и всеки пое към себе си в желанието малко да поспи. Исках да не съм тук, задушавах се. Единствената свежест, до която успявах да се докосна, бе книгата на Мансур.

На сутринта не знаех как да продължим нататък, не ми се оставаше и минута повече в Мерсин. Не ми се пътуваше и към Алания, имах желание да се върнем в Татван и да разговарям с Ирис.

— Това е най-лесното. Ирис обаче това ли би те посъветвал да направиш?

— Прав си, мисля за себе си. Но тук е непоносимо…

— Какво ще кажеш да разгледаме няколко пещери днес и после да тръгнем?

— Може, там поне няма да има много хора.

По-късно, когато се изправихме пред огромна пещера с невероятна история и красота, бързо забравих терзанията си относно Мерсин. За това място надълго и нашироко се разказваше в Корана. Наричаха я Eshabi Kehf — седемте спящи.

Към вътрешността й се слизаше по двадесетина стъпала и вътре се разкриваше просторът на безкрайни подземни зали. Имаше три основни тунела, два от които излизаха в обща ниша, която днес е тихичък месджид, построен там от османския падишах Абдул Азиз в почит на седмината спящи.

Те били християни. Били седем младежи, които отказали да се кланят на безбройните езически богове, не приемали паганизма за своя религия и предпочели смъртта сред скалите наместо неправата вяра. Имената им се помнят и до днес: Йемлиха, Мекселина, Мислина, Мернуш, Сазенуш, Тебернуш и Кефештетайуш — три девойки, три момчета, а за Кефештетайуш се казваше, че не бил нито момиче, нито момче. Момичетата винаги му били отдясно, момчетата — отляво.

Когато бягали от византийците в пустошта, пред тях се изправил незнаен пастир и посочил с ръка пещерата, в която се скрили. Последвало ги и кучето му и останало с тях да ги пази. В Корана има сура, която казва: „Те бяха трима и едно куче. Те бяха петима и едно куче. Те бяха седмина и едно куче. Истинския им брой знае само Бог“.

Тукашните хора разказват легенди за трима, петима и седмина и вярват в тях, а аз си мислех, че това са символи.

Когато войниците разбрали, че младежите са в тази пещера, затрупали входа й с камъни, за да не могат да излязат и да умрат в нея. Три дни седмината се молили Бог да бъде с тях. Милостивият Бог докоснал сърцата им и вдъхнал сън за 300 години. Когато тези триста години отминали, Бог им наредил още девет. Така младежите спали 309 години непробудно. Денем слънцето влизало в пещерата и ги обръщало на дясната им страна, нощем луната се промъквала през процепите и ги завъртала наляво. Има вярване, че 300 година е годината на слънцето, а 309-а — на луната, и според слънчевия календар 300 години се равняват на 309 от лунния. Когато след 309 години настъпило пробуждащото утро, първа се събудила Йемлиха и тръгнала за града да намери храна за останалите. Видяла света променен и различен, а хората — вярващи в Единия Бог. Отишла при краля, разказала му какво се е случило с тях, казала му, че може да победи времето, ако заспи за него, и се върнала в пещерата, където я очаквали пробудените й другари. „Още е рано за нас“, рекла им и всички отново заспали дългия си сън.

Беше ми много интересно, понеже Коранът представяше всичко това за истина, а в мюсюлманския свят днес седмината се считаха за светци. Тук идеха хора от всички вери на поклонение, но в малкия месджид не влизаше никой за молитва, бе определен за свято място за избрани, а за молещите се бе построен друг отвън. Хората тук пазеха една непозната за моя християнски свят християнска светиня.

От двете страни на пещерата, в посока север и юг, има още две пещери — на Ада и Рая. Ако попитате турчин къде се намират Адът и Раят, всеки би ви отговорил — в Мерсин.

В пещерата Рай се влиза с 450 стъпки, от които всяка една има своя приказка. В стари времена това били стъпала, хората идвали тук, допирали чела до тях и когато чуели историята им, преминавали нататък. Стигнели ли до вътрешния вход на Рая, ги очаквали още 150 стъпки, които водели надолу и навътре до самите дълбини, а какво имало там, никой, излязъл навън, не можел да разкаже. Когато ние стигнахме до нея, излизащи споменаха да не броим стъпалцата, но да знаем, че са 452. Пещерата е дълбока около 70 метра и в дъното й се открива нова пещера, където са живели светите Павел и Мария, Христовата майка. Вътре е осветено с каменни лампиони, а в самия център има езерце с бълбукащ малък извор, наречен Нарлъ кую. Прилича на широко кладенче и е много красиво. В пещерата е изключително студено и дъхът се чупи на малки видими кристали. На 300 стъпки навътре в пещерата, преди входа на вътрешната зона, има малка църквица, наречена на Мария. Поседнеш ли в нея в тишина, ясно се чува звън на невидима подземна река, преливащ към бълбукането на изворчето в средата.

Пещерата на Ада бе непроходима. Според легендите на това място е имало велика битка между Зевс и стоглавия змей Тифон, който бълвал пламъци. Когато Зевс го победил, го забил в земята така, че около него се образувала огромна дупка. След време, когато отнесъл победения змей и го заключил във вулкана Етна, тук останала пещерата да напомня за победата. Адската яма изглежда страховито със зейналата си около 75-метрова „уста“, която води надолу до 128 метра. Внушението от приказките, че тук се намира самият Ад, пази хората далече и през годините не е отчетен нито един нещастен случай на падане или изгубване в нея. А какви тайни крие, никой не знае. Ръбестите й страни с издадени скали, подобни на остриета, напомняха зинала паст, готова да погълне всеки любопитен. Взирах се дълго надолу към тъмнината й, но хладината на Мерсин за мен със сигурност не идеше оттук.

Малко встрани от трите чудни пещери се намира и пещерата Астъм. Тук бе изключително интересно: имаше сталактити и сталагмити в най-различни цветове и постоянна температура — винаги 14 градуса. Беше претъпкана с хора, особеният въздух и безбройните капчици, накацали по образуванията, имаха целебни свойства — лекуваха астма. По стените се забелязваха и древни рисунки на три прегърнати богини, обърнати навън.

На излизане една забрадена жена ме попита чужденка ли съм, или болна. Засмях се на въпроса й, сякаш изключваше чужденците да боледуват, но донякъде бе права, без да знае това. Болестите бяха човешки продукт според Халадж-и Мансур и всеки, успял да се избави от човешкото, би сложил край и на боледуванията, но би бил вече и чужденец на земята. Лекарството за всички неразположения, тормозещи човешките същества, се криеше някъде дълбоко в нас, отвъд личното ни разделение на Ад и Рай. В думите му отново срещах идеята за двойствеността на света и пътя към избавлението от нея. Блаженство, казваше той, не ни очаква в Рая, а извън Рая и извън Ада. Извън личното ни добро и зло, извън човека. За да си истински, бъди чужденец за света — така учеше малката персийска книжка, а аз протегнах ръка и погалих крайчеца на забрадката на тази жена, която търсеше изцеление в приказките и под земята, но навън от себе си. И знаех, че не мога да й продумам, нито да й разкажа. Онова, което си видял в Райската пещера, не казвай никому, мълчи, за да не го изгубиш — предупреждаваха хората, и аз мълчах. Мълчах, защото не знаех, и мълчах, защото знаех.

След часове, когато седнахме на сянка под една асма върху разпънати рогозки и килими и ни сервираха вкусни плодове и ароматни напитки, вече виждах хората в този град различно. Те имаха причина да са такива. А аз имах причина да им се усмихвам и да не бързам да избягам от тях. Бе сезонът на златистите праскови, настъпващ рано по тези земи, бе времето на кафявата захар, сладката от портокалови кори и чудния домашен бистър зехтин и въздухът трептеше от любов, топлина и съпричастност, която вече усещах, и тръпнех от радост. До мен грижовна ръка бе нагънала чисти ленени кърпи, някой бе поставил ведро с вода и канче, с което почиващите да полеят някое от растенията наоколо. Поръсих цветовете на пищно уханно мушкато, зачервено сякаш от срам пред новите посетители, полях коренчетата му над пръстта и доволно отпих от чая си. Споделеността между живите съществува само ако знаят тайните си, независимо дали са човешки, или вселенски, в общата им насоченост и довереното докосване. На това ме научи Мерсин, преди да ми разкрие красивите си съкровища през останалите няколко дни, които избрахме да преживеем тук.