Меги Гювенал
Извезани души (42)

Дерето на Шейтана и златният орел. Мерсин, 2006 г.

Сънят се върна и тази нощ, лепкав и мътен като дълбоката тиня в кладенеца насред пустинята, която с изранени нозе обхождах за ковчежето предишната нощ. Този път не можех да помръдна, кладенецът бях аз. Преливах от застояла вода, в мен прокарваха коренища жилави слузести същности, увиваха се над слепените по стените ми лишеи, изпълваха сърцевината ми и сплитаха неразгадаем мрежест лабиринт около единственото значимо присъствие, изгубено навътре. Коренищата на съществото ми потъваха в хладната мокрота на подземните светове, а единственото око — входът към мен, бе изложено на огъня на жаркото пустинно слънце. Приличах на финикова палма с изсъхнал живот, покълнала от костилката на обречеността.

— Абстрактните картини, които сънуваш, не означават нищо. Освен това как може кладенец да покълне, покълва само изворът. Кладенците са човешка направа.

— Права си. Камък връз камък това става.

Не можех да не се съглася с логичното тълкуване на Илкнур, но ми се струваше, че не ме разбира съвсем. Стените на кладенеца не биха могли да са пречка, те са само направление. Събирателна точка, от която да се излее безкрайната живина на пустинята и да изригне в светъл гейзер над пустошта. Като чучур, изливащ планинска вода, взидан в скалите. И това ако не е покълване — фонтанът на земята, понесъл неоткриваемото ковчеже на истината. Някои го наричат оазис.

Вървяхме твърде дълго вече и краката не ме държаха. Камънаците нямаха край, скалите се диплеха пред нас с грапавите си възвишения, драките ме дърпаха назад и неусетно се свлякох на тревата.

— Почивка, моля… Поне за малко.

— Добре.

Тъкмо разтваряхме раниците за подкрепителни сандвичи, когато чухме глъч. Извърнах глава към врявата и видях раздърпано босоного момиче да тича към нас и да вика за помощ. Щом ни съзря обаче, се вкамени и не помръдна. Джан скочи, исполинът на Илкнур го последва и след миг пред изумените ни погледи двама мъже се озоваха с очи в пръстта и ръце зад гърба, притиснати от тях.

— Какво става тук? — скочих на крака и се завтекох към девойчето. То обаче се разпищя, изблъска ме и хукна да налага мъжа ми, стоварил крак върху гърчещия се преследвач.

— Пусни го, пусни го, кой си ти, та го държиш!

Джан вдигна ръце и отстъпи, двамата се изправиха и сякаш нищо не е било, отупаха дрехите си и тръгнаха да си вървят, блъскайки девойката пред себе си.

— Ей, я чакай, чакай! Кои сте вие? Защо тя бягаше от вас?

— Не е твоя работа! Върви си по пътя!

— Бе я не ми крещи, а спри да не те ступам набързо!

Отнякъде изникна пистолет и едва видях, че го държи мъжът ми. Светещото дуло проблесна като светкавица и замрази двамата намясто.

— Пистолет? Боже… Откъде го взе?

— Шшш, няма да го ползвам, но да видим тези кои са.

— Не е наша работа, свали това оръжие!

Русият гигант се пресегна, взе пистолета и го мушна в кобура на кръста си. Не бях забелязала, че го носи, но явно наоколо имаше защо.

— Кои сте?! Казвай!

Бяха възрастен мъж и момче, както вече можех да видя. Девойката се оказа дъщеря му. С нежелание бащата изсъска, че са семейни дела, и блъсна момичето пред себе си. Очите му бяха кървясали и изцъклени, брадичката му трепереше от гняв и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще започне да убива. Синът му не бе по-мек, подскачаше от крак на крак, пуфтеше и нетърпеливо съскаше да тръгват.

— Семейни дела, не се меси! Позор!

— Как се оказахте тук? Градът е на километри. За какво си я довел тук? — мъжът ми настояваше за отговор, а те искаха да се измъкнат. Не изглеждаше обаче да са стреснати, просто искаха да се отърват от нас, навярно ни смятаха за натрапчиви туристи. Върнах се при раниците и седнах. Не ми се гледаха разправии и оръжия и зарових за сандвича си, но в този момент от храста зад мен изникна късата цев на ловна карабина с оптичен мерник. Обля ме студена пот — терористи! Още преди да отворя уста да извикам, мъжът ми с два скока се оказа зад мен, карабината — в ръцете му, собственикът й, замаян с приклада — на земята. Момичето видя какво се случи, отскубна се от ръцете на баща си и хукна надолу през храсталака. Последва ръкопашен бой, иззад скалите се появиха още четирима, единият ме събори и удари с лакът и докато се опомня, Джан бе приклещен до един камък с цев в лицето, мъжът на Илкнур — спънат зад него на земята с верига на краката, а тя не се виждаше никъде. Мислех, че гледам филм. Допреди минути спокойно катерехме зъберите в търсене на исторически старини. Не смеех да гъкна, само гледах в насоченото към Джан дуло и се молех да не го държи наркоман с треперещи пръсти. Мъжът ми обаче не изглеждаше ни най-малко стреснат, бълваше ругатни и ако не го държаха двама, навярно щеше да изтръгне пушката от ръцете на нападателя. Челюстта ми пулсираше и болеше ужасно, паниката заплашваше да ме изпълни и изобщо не знаех какво да правя.

— Гяур, а? Гяур!

— Знаеш ли изобщо какво значи думата?

Синът, който бе изгубил сестра си и тъкмо се връщаше към нас, чу, че отговарям, и ме ритна силно в ребрата. Джан изрева с пълно гърло, скочи, блъсна въоръжения и повали момчето. Другите събориха мъжа ми, заритаха го и в този момент чухме сирените на жандармерийски конвой. Бандата мъже се разбяга кой накъдето свари, баретите наскачаха от колите в движение, хукнаха след тях, а двама се притекоха на помощ. Илкнур се измъкна иззад един храст с телефон в ръка и сви рамене: „Тук нямаше обхват и отидох по-надолу“.

— Комутанъм (командире), добре ли сте?

Войниците се засуетиха около гиганта, а той плюеше кръв и дърпаше веригата от краката си. С изненада установих, че е жандармерист в отпуск, и то с внушителен чин за младите си години или може би изглеждаше млад. Не познавах тези хора, нито знаех що за премеждия ни погнаха с тях. Бях достатъчно спокойна всъщност, за да се сбутам с един униформен и да му кресна, че не си гледат работата.

— Ако посред бял ден туристите ги нападат терористи, пет пари не давам за китната ви Турция и искам депорт!

Войникът ме погледна изумено, а мъжът ми се разсмя с пълно гърло:

— Закъсняла си, депорт означава депортиране, а ти си турски гражданин.

— Променимо е. В тази патрулка имате ли вода?

— Това не са полицаи. — Джан вече се превиваше от смях и едва измъкна шише минерална „Ерикли“ от раницата си. — Ето ти вода. Добре ли си? Онзи те удари…

Усетих загрижеността в гласа му и ми дожаля.

— Какво беше това?

— Ще разберем.

След около 20 минути жандармеристите се върнаха в стройна редичка с шестимата мъже, но без момичето. Натикаха ги в последната кола и заеха местата си наоколо им.

Илкнур ме приближи и прегърна. Мъжете ни оживено обсъждаха случая с командира и двете приседнахме на една скала на сянка.

— Какво беше това…

— Семеен скандал. Навярно са домъкнали жената тук за кървава разправа.

— Какво говориш… Тук да не е Татван…

— Е, такива има навсякъде.

— Господи… В кой век живеем… Какво ще стане с нея?

— С нея не знам, но родствениците й — в затвора. Нападнали са военни и семействата им.

— И ще бъдат наказани за това, а не за предумишлено убийство?

— Няма убийство…

— Няма, понеже ние се оказахме тук!

— Меги, основната им вина е, че ни нападнаха. Ще си платят.

— Ние ги нападнахме! И то заради жената с тях, която бягаше!

— Каква жена? Ти виждаш ли жена наоколо?

Изумена я погледнах и млъкнах. Нямаше какво да говоря повече. Егоцентризмът на военните бе с гигантски размери, не по-малки от тези на решен на убийство баща. Свих устни и изтърсих:

— Ами… да вървим да намерим Адам Каялар тогава…

— Погледни нагоре.

— Къде нагоре?

Обърнах глава и ги видях. Скалите, заради които бяхме изминали повече от два километра пеша, се издигаха грациозно над мен с изумителните си статуи. Скочих и тръгнах нагоре към тях. Илкнур ме последва, разказвайки:

— Това са единадесет горди мъже, четири жени и две деца, изваяни тук или вградени — според легендите. Мястото се нарича Дерето на Шейтана и тези релефи са тук от втори век. Ако се вгледаш, ще видиш и една планинска козичка до тях… Десет композиции са, но оттук не се виждат ясно, а по-нагоре няма как да идем сега.

Чудех се как може да ми говори за история след всичко, което преди малко преживяхме, но гледката заслужаваше внимание и аз вдигнах разсеян поглед нагоре. Изглеждаха застинали, почти живи в скалните си ниши, а следобедната светлина се спускаше с мек блясък над тях и ги оцветяваше в злато. Приличаха на мълчаливи свидетели на човешкото зло, вилнеещо тук от векове. Над тях свободно се рееше един застинал в самотата си скален орел с позлатени криле. Направих няколко снимки и мислено ги запитах къде е момичето. Умореното ми съзнание регистрира бегла усмивка по устните на едно от каменните деца, обърнах се и заслизах към колите.

Следващите два часа преминаха в напрегнати разговори, уточняване и подробности около нещастния ни опит за разходка във владенията на Шейтана, след което изпратиха мен и Илкнур набързо вкъщи, придружени от двама жандармеристи. Радвах се да видя, че Ванесса е добре в компанията на свекървата на Илкнур и поне тук всичко е наред. Болеше ме главата. Силно ме болеше главата. Исках Ирис, „Тавасин“ и спокойствие.