Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Вътрешни безредия, 2006 г.

Тя искаше да тръгне с нас! Защо не ми помогнахте, защо… Бериван искаше да я измъкнем, но се страхуваше…

Не.

Каво не! Какво знаеш ти! Аз го видях в очите й… Тя се колебаеше, почти се съгласи накрая…

Не, Меги.

Ирис ме гледаше някак странно и не бях съвсем сигурна дали в очите му не долавях състрадание. Зина мълчеше и не реагираше, а аз очаквах повече от борбения й дух и категоричната й визия. Да ми помогне например. Чувствах се едва ли не разочарована от тях двамата и не можех да се понасям в това състояние. Имах нужда да ми се обясни. Имах остра нужда да ми говорят.

Обясни поне това свое не.

Бериван нямаше колебания относно решението си. Бериван се колебаеше… заради теб.

Какво? Та на мен всичко ми е наред, аз съм добре. Чудесно съм! Мен никой не ме тормози, не страдам, не се побърквам, че любовта на детето ми е открадната, нито че ще изгния накрай света сам-сама без обич.

Според Бериван, а също и аз така мисля, тя няма проблем, ти имаш…

Ха! И какъв е проблемът ми?

Тя е спокойна… В живота, който ти намираш за проблемен, тя не открива проблеми. Тя е в мир със себе си, дори не мисли за себе си, нима не те попита за Семи? Ако в нея съществуваше напрежение, би го изявила. Бериван искаше да помогне на теб, затова се колебаеше дали да тръгне.

Не мога да повярвам, че слушам това.

Именно…

Очите му бяха по-кротки от всякога. Очите му бяха най-синьото небе на тази черна, тъмна земя. Той вдигна ръка, издърпа забрадката от косата ми и ме прегърна.

Имало някога, в стари времена, един богат, пребогат султан. Бил толкова богат, че можел да изхрани цялата земя и хазната му пак щяла да бъде пълна-препълна. Трябвало само да помисли, че иска още рубини и изумруди, диаманти и злато, и те веднага звънвали в краката му. Милостив бил султанът, с добро сърце и веднъж решил добро да стори. Излязъл от сараите си и тръгнал по белия свят да намери най-бедния човек и да го избави от немотията. Минал през много земи, видял много бедни хора, но те все някак се справяли с бедата си, с нищетата си. Един имал колиба, друг — рало, трети — комат хляб. Нямало нито един, който да няма нищо. „Не може да няма, там е някъде и очаква моята помощ“, мислел султанът и продължавал да търси. Най-после на брега на една река съзрял измършавяло от глад момче с препаска на кръста, което седяло на слънце и се радвало на чуруликащите птички наоколо. „Намерих те най-сетне — рекъл султанът, — ти си най-бедният човек на земята и аз искам да те направя богат.“ „А ти си най-угриженият“ — отвърнал момъкът и потупал земята до себе си да седне султанът. Засуетил се султанът, извадил от дисагите везано килимче, постлал го. Извадил баница, мех с вода, втори — с вино. Седнал и заразказвал на момчето какви честити дни го очакват оттук насетне. А то слушало, слушало и накрая рекло: „Добри човече, Бог да е с теб и да ти даде честити дни, щом честити дни са твоето добруване. Аз нямам нужда от нищо и нищото няма нужда от мен“. „Как тъй?“ — удивил се султанът. „Тъй — рекъл момъкът. — Имот нямам, но и товар не нося. Камила нямам, но камила не храня. И душа нямам, затуй не търся най-богатия на тази земя беден да го направя.“

Ирис… Може ли аз да довърша приказката…

Сигурна ли си, че знаеш как?

Рубините, диамантите — това не са ли нашите мисли, стремежи, очаквания? Господи… Виждаме другите хора, а се оглеждаме и мислим, че каквото е добро за нас, е нужно и на тях… И колкото повече мислим, толкова повече рубини падат… Още преди да срещна Бериван, аз създавах в главата си въображаеми проблеми, от които исках да я спасявам. И тези въображения ме превзеха…

Тя би отвърнала на очакванията ти, за да се успокоиш, и после би се завърнала в света, който за нея е същият като навсякъде.

И все пак… Аз помня как умоляваше да не я пускаме от Анкара, не искаше да си тръгва…

Заради Семи. Човешката любов силно променя хората. Прави ги слаби, податливи, желаещи. Когато са спокойни без нея, те мислят с ясно съзнание.

Този урок не го искам днес.

Продължихме пътуването в мълчание и аз отпуснах уморено глава на рамото му. Както винаги беше прав, трябваше само да се вслушам и да спра да роя опровержения. Но движението в ума ми не преставаше да ръси безброй безценни за мен съкровища и преди да заспя, прошепнах, че всъщност тя е останала там заради децата си, а не защото светът бил навсякъде еднакъв. „За този урок още ти е рано…“, бе промълвил Ирис някъде дълбоко в съзнанието ми, сякаш без думи, „… защото всичко, което ни обгражда на тази земя, е само илюзия и нищо никому не принадлежи…“, а аз запомних и вписах словата му в сърцето си. Оттогава минаха дълги години, изтекоха бистри и мътни води, напояващи и измиващи, и достатъчно мъдрост, за да осъзная и приема мислите му за свои. Да ги приема така, както и себе си. Но в онзи момент горчилката се бе настанила като буца в сърцето ми и дълго не забравих злощастния опит да избавя момичето от живот, който всъщност напълно му принадлежеше. Бериван го бе опитомила, бе смирила сърцето си и живееше по начин, по който аз много време нямаше да мога, а спасителната ни акция бе заради мен.

Пристигнахме в Татван късно през нощта без произшествия и Зина ме остави на портала с обещания да звънне на другия ден. Ирис ме поздрави за избора ми на книга и смутено забелязах, че докато бях заета да проспивам пътуването, той бе чел любимия ми „Тавасин“ на оскъдната лунна светлина и бе рецитирал скъпите стихчета в покоя на съня ми, когато мислите и противоречията бяха заминали далеч навън и ме бяха оставили на мира. Тогава се бях усмихнала срамежливо и бях признала пред себе си и пред него, че всяка загубена битка всъщност носи незаменима победа.

На сутринта намерих Ванесса щастлива и в добро здраве, без никакви признаци да й липсвам, и нещо отвътре непростимо ме жегна, когато ми махна с ръчичка и продължи да гризе сусаменото си хлебче, вперила очи в комикса на големия екран у съседката, без да скочи на врата ми и да ме разцелува. „Мислите, очакванията“ — проблесна в ума ми и през отворения прозорец като вълшебство нахлу кротостта на сините Ирисови очи. Някак, без да узная как и съвсем неусетно, аз бях започнала да виждам нещата отстрани, като че ли не се случваха с мен, и неизбежните вълнения или тресения от една или друга ситуация преминаваха като вихър, обгръщаха ме с праха си, подобно онези големи каменни глави в Адъяман, и си тръгваха, без да разрушат или променят, без да останат. Сякаш не бях самата себе си, сякаш аз бях нещо различно. В онези дни след пътуването до Самчик често потъвах в размисли и неведнъж се улавях как неволно отсейвам емоциите от реалността, отделям ги настрана и виждам нещата ясно. Бяха някакво нежно, ефирно, но достатъчно плътно було, скриващо истините; бяха лъскавите лещени зърна на подноса, блестящи примамливо, струпани върху ситните камъчета, които убиват апетита. „Тавасин“ ми помагаше с всичко това. Думичките на Халладж-и Мансур обръщаха погледа ми навътре, а Ирисовият глас меко изпълваше празнотата, оставена след тях. Но щом мракът спуснеше тъмните си воали над мен в уединението на празната стая вечер, идеше ред на една нова, необяснима тъга и бавно и сигурно се настаняваше в сърцето ми, избавено от доскорошни вълнения и тегоби. „Нима никога няма да заприличам на момъка от онази приказка“, питах с очи горещото беззвездно небе, промъкващо се през отворения прозорец, а то сякаш отговаряше: „Любовта. Не пускай друго там, освен Любовта“.

Джан се върна след четири дни все така обезпокоен за положението в Татван и околността и без да донесе добри новини. Беше напрегнат, изнервен и се чудех как да му призная малкото си пътешествие до дома на Бериван, без да го стресирам още повече. Да си мълча обаче, нямаше смисъл, защото бързо щеше да научи от патрулите на портала, че съм излизала и съм се прибрала след два дни в малките часове на нощта, придружена от кюрди. Моментът не бе особено подходящ, но преглътнах притесненията си и го извиках да поговорим малко, след като приспах Ванесса и сервирах чай в хола.

— Бадемови сладки? Каква беля си свършила пак, та ме гощаваш така?

Зачудих се толкова ли добре наистина ме познава.

— Да, свърших една беля. Накарах Зина да идем до Самчик за Бериван.

— Ирис дойде ли с вас?

— Да…

— Добре тогава. Няма какво да се страхуваш, няма да се ядосвам.

Понякога наистина не го разбирах, особено безумното доверие, което изпитваше към общия ни любимец, но оставих тези размисли за друг път и му разказах пътуването. Той се усмихна и сподели, че сам би се ядосал на Кадрие ханъм и дори би поискал обяснение от съпруга на Бериван за тормоза, който тя получава от първата му жена.

— Ние обаче не можем да разберем тяхното мислене, Меги, затова не бива и да им се месим. Уверявам те, че Бериван не живее зле, щом има три момчета, и се радвам да науча новини за нея. Но бих те помолил да не криеш от мен такива пътувания. Ако ви бяха задържали караулите, Ирис и Зина щяха да имат проблеми заради теб.

— Така е, прав си… Не помислих за това.

— Времената са смутни, а те са кюрди. Някой видя ли ти военната карта?

— Не. Показвах само джуздана[1].

— Добре си направила. И все пак е опасно. Моля те, не тръгвай на своя глава да обикаляш селата вече! Има зони, където военните стрелят без предупреждение, а за терористите не искам и да споменавам.

— Добре, обещавам.

След два дни покани Ирис вкъщи и дълго разговаряха сами в кухнята, като ме помолиха да не преча. Има разговори, които не са за женски уши; има думи, които само мъжете могат да изрекат или чуят. Никой от тях не вярваше на даденото ми обещание да не тръгвам из селата сама и навярно обсъждаха къде и какво е опасно или безопасно и как да ме накарат да спра, преди да е станало късно. Положението в страната бе сериозно, опасността дебнеше на всяка крачка и тези две момчета бяха наистина загрижени за мен. Заклех се, този път пред себе си, да не върша никакви глупости и да стоя кротко вкъщи поне докато Турция не се справи с терора. Още не знаех, че това никога нямаше да се случи, и оттук насетне всеки ден хората на изток щяха да се събуждат от пукота на далечна стрелба, досущ звука на пищна заря, и да заспиват с надежда, че близките им и на другия ден ще са живи.

Бележки

[1] Джуздан — буквално означава портфейл, но се ползва като название за стандартния документ за самоличност. Иначе всички видове лични карти — цивилни, военни, полицейски, носят и общото название кимлик/кимлици.