Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Отражения. Ван, 2006 г.

Няма причина да мислим, че когато открием истината, тя ще се окаже интересна.

Колкото доближавах кладенеца през цветята, толкова в ума ми изскачаха неканени образи, като самодивска вода ненапита, страховито дъно, водещо към долната земя, и безброй позабравени епизоди от родния фолклор, с който израснах. Имаше нещо магнетично във вида на герана, приглушено спотаен от любопитни погледи, сякаш не бива случаен човек да попада до него, а само избраният — онзи, който го бе срещал вече насън. В сърцето си предусещах вълшебство, а един неясен страх ме теглеше назад като предупреждение — погледна ли веднъж в дълбините му, ще се изгубя. В страна като Турция, където магиите, приказките, суеверията и джиновете бяха реалност, нищо не бе случайно. Заради моя сън, в който се давех от жажда, опитвайки се да достигна до кладенеца през пустинните дюни, а после намереното съкровище в него се изплъзваше от ръцете ми като събуждане, свекърва ми бе питала и разпитвала: първоначално Нуриш, после безброй баячки и гледачки и до една бяха казвали да го забравя, да не търся. Тълкувателките на сънища по тези земи не се навеждаха загадъчно над кристална топка, не редяха весели пасианси с уверения, че всичко ще бъде наред, колкото да ти вземат парите, а мълчаха гробовно и отказваха да говорят, забулваха лица с черни кърпи и размахваха длан над главите си, сякаш да пропъдят нещо невидимо, нежелано и страшно. Една дори бе започнала да върти бързо глава настрани, поплювайки над мен, бе залитнала в състояние, много подобно на транс, и когато приключи, пред изумените ни очи със съдбовен глас бе изкрещяла „Смърт!“, а после бе рухнала неподвижна на канапето зад себе си. Опитите ни да я свестим с капки колония и изворна вода не бяха дали резултат и едва след час се бе надигнала, бе ме изгледала страшно и бе заявила, че съм неизлечимо болна. Тогава съпругът ми, майка му и всички наоколо се бяха отдръпнали стреснато, бяха ме замъкнали навън с категоричност, която не търпи възражения, и ми бяха дали нареждания да забравя за случката, каквото и да ми струва. В последвалите дни обаче не ми бе убягнал изучаващият поглед, с който майката на мъжа ми скришом ме оглеждаше, и дребните развеселяващи ме изпитания, на които ме подлагаше, за да открие болест — дали издържам дълго на слънце, без да ми причернее пред очите, вие ли ми се свят и повръщам ли, ако пийна отвара, запарена с някоя от трудноизговоримите й билки против уроки. Накрая бе заявила на всеослушание, че съм здрава като бик и нищо не ме заплашва, а шарлатаните да стоят настрана и да мълчат. Те това и правеха всъщност, а грижата й за мен бе неизказано мила. Коментарът на Ирис тогава бе кратък: „Има неща, които светът не може да проумее, и се страхува“.

Сега седях пред герана с фотоапарат и очи, обърнати назад към подобни преживявания, и имах усещане, че заради думи, уверения и страхове сама изграждам стена между себе си и прозрението за онова, което представляваше този кладенец. Поех дълбоко въздух като пред гмуркане, оставих внимателно апарата на тревата и се надвесих над него. Лъхна ме дъх на плесен, тиня и застояла вода. В съзнанието ми като сторък зъбат вредител се запромъква съмнение. Нищо нямаше вътре освен тъма. Замигах, надвесих се по-надолу и ми се стори, че долавям раздвижване на вода, оставих очите си да привикнат и след малко вече виждах замъхените мокри стени, хлъзгави като съмнението, обзело душата ми. Замислих се за значението на подобна наличност извън сънища и тълкувания — бунар, още пънар на турски, или извор. Извор, затрупан с клада, за да не се мърси. Кладенец, криещ тайни. Ако над нас в този момент не бе надвесена многолистна асма, навярно някой слънчев лъч би проникнал и би осветил търсенето ми като фенер, за да видя сигурно не друго, а собственото си отражение.

— Не е лесно да се оглеждаш в мрака — Джан се засмя, не бях усетила кога е застанал до мен. — Мислех, че си изоставила онези тълкувания и съня си. А и с какво може да те уплаши смъртта, нали всички вървим към нея, щом сме дошли на тази земя.

— Тук става дума за друга смърт…

— Чужда?

— Може би… А може и не. Може моя смърт, но друга.

— Аха, „Тавасин“. Ирис не каза ли да не насилваш разбирането си?

— Да, но… Не е ли странно? Дори ако изключим „Тавасин“ и езотеричните разяснения на суфите. Не е ли странно един сън да бъде така натрапчив, повтарящ се и на всичко отгоре — реален. Срещам точно този кладенец навсякъде, където се обърна. Значи иска да ми каже нещо…

Мъжът ми се отдалечи и потъна във вътрешността на ресторанта. Върна се с голям прожектор.

— Ето, погледни отново.

Взех прожектора, включих го и силен сноп светлина пробяга по цветята наоколо. С трепереща ръка го вмъкнах в кладенеца и насочих светлината надолу. Тя подскочи, блъсна се в стените и се хлъзна по тъмната повърхност на неподвижна вода, отразяваща образа ми, разкривен и неочаквано грозен.

— Винаги съм мислила за себе си като за що-годе приятна за гледане личност. Пък тук…

Джан се бе надвесил над мен и също се взираше, но водата не отразяваше друго освен размитото ми лице. Неговият образ определено липсваше или се налагаше да се отдръпна, ако искам да го видя. Затова пък лъчът от прожектора бе уловил сиянието на някое камъче или стъкло, предмет и изведнъж цялата картина ми се разми в ясно синьо. Обля ме гореща вълна. Бях сигурна, че виждам синьо, и тръснах глава за потвърждение. Точно там, в средата на светлинката, образувала кръгче на повърхността на тъмната вода, аз съзрях лицето и усмихнатите спокойни очи на Ирис.

— Не го ползваме отдавна, не е почистван. Внимавайте да не се катурнете, дълбок е. Време е да го покрия с нещо.

Гласът на човек, приближил се зад нас, ме сепна и изгубих видението. Захапалият сърцето ми страх обаче оставаше и опитах да го слея с непрекъснатата ми, следваща Ирис мисъл, и невъзможността той да присъства наоколо освен в ума ми. Беше изключено да свържа дори мислено името му с понятието смърт, цялото ми същество се разбунтува, връчих прожектора на собственика му и седнах трепереща на стола.

— Кладенец като кладенец. Чела съм, че в Турция има отровни жаби, сини. Подскачали на два крака като човек и били силно смъртоносни. Това е. Във вашия кладенец живеят отровни жаби!

Мъжът ми се извини на съдържателя за троснатото ми отношение, плати сметката и си тръгнахме. За да ме разсее и усмихне, ме отведе до прословутата Ванска крепост, датираща още от времето на хората урарту; показа ми няколко църкви, действащи и разрушени, и дори ми купи чифт евтини спортни обувки, за да ми бъде удобно да обикалям. Аз обаче стягах гърло и не можех да гъкна, нито да чувам, гледам или мисля. Исках само да се прибираме в Татван и да се уверя, че с Ирис всичко е наред, независимо колко абсурдно ми се струваше да не е. Накрая се отказа да се опитва и поехме към автогарата, за да си вземем билети, понеже до обратния курс на кораба имаше няколко часа.

— Трябва да те предупредя, че с автобус не е толкова безопасно и ще има много проверки. Минава се по заобиколен път, забранен за военните и семействата им; има и друг, но е затворен в момента. Опитай се да размислиш и да изчакаме ферибот или кораб.

— Не ми харесва Ван днес… Да си вървим. Ще дойдем друг път за повече. А и детето е самичко с детегледачката.

— Както желаеш.

Половин час след тръгването на автобуса над нас се спусна непрогледна мъгла. Времето рязко се промени, слънцето изчезна и тъмни облаци застрашително надвесиха небето почти до тавана на автобуса, в който изплашени люде свиваха глави под шапки и забрадки, притискаха се един друг и мълчаха. „Скрий военния кимлик! Дай ми го!“ Мъжът ми измъкна картата от ръката ми толкова бързо, колкото скочи и се изгуби от очите ми между седалките. Шофьорът натисна спирачки, возилото спря заковано и отвън се чу глъч и стрелба. Две войничета задърпаха хората да излизат навън: който се противеше, го блъскаха с прикладите и за момент настъпи такава невъзможна суматоха, че аз шокирана вдигнах крака на седалката, обвих ги с ръце, притиснах брадичка към тях и отказах да чувам и виждам. Измъкнаха ме и мен доста грубо и се намерих трепереща до някакви чували с вълна, една плачеща жена и абсолютния мрак навън, сякаш слънцето бе глътнато от зъл магьосник и нямаше да ни свети повече. Морето не се виждаше изобщо, абсолютно нищо не се виждаше, бях като ослепяла и извиках, когато една ръка ме дръпна и се търколих надолу в канавката през глава, без да разбирам нищо.

— Шшшш… Тихо!

Беше Джан! Страхът ми се изпари, но в този момент стрелбата се поднови, а пред очите ми изскочи случай отпреди време, когато терористи, преоблечени като жандармеристи, бяха спрели автобус, пълен с учители, заминаващи на работа в Източна Турция, някъде около Тунджели, Шанлъ Урфа, и ги бяха застреляли до един ей така, без думи, без обяснения. Джан ме дръпна за ръкава и се смъкнахме още надолу в канавката. Навсякъде беше мокро, кално и тъмно. Връчи ми платнената чанта с книжата, каза да не я изпускам и потъна в мрака.

Не помня някога през живота си да съм се молила. Струваше ми се… лицемерно да искам нещо от някого, за когото не съм сигурна кой е. Имах съмнения, че молитвата е бумеранг, който неизменно рикошира в молещия се. Представата за Бог в сърцето и ума ми винаги е била твърде неясна и имах убеждението, че не е редно да съставям образи и да им се моля. Но в онези минути, заровена в шумата и калта, от устните ми се откъсна молба — молба, ако го има, да запази живота на децата от автобуса поне, независимо кюрди ли са, или други. Не молитва, защото молитва означаваше благодарност, а именно молба, която не можех да отправя към обезумелите въоръжени мъже горе на пътя, нито към техните тартори или изобщо към целия свят. Той бе сгрешен, виждах го ясно дори в мъглата на времето, дори в липсата на светлик — отвън и отвътре. Станах, преметнах кожения каиш на платнената чанта през гърди и излязох горе на пътя.

До автобуса се бяха събрали мъже и говореха високо, двама се опитваха да качат по стълбичките нещо увито с платно и с ужас разбрах, че е труп на убит. На земята лежеше още един и чакаше ред. Жените бяха скупчени встрани с децата около багажа, нахвърлян безразборно в калта. Едно момченце стискаше лакътя си и пищеше, а майка му се мъчеше да го успокоява — ръката се оказа счупена на две места, сякаш прекършена като клечка, и едва я закрепихме с дъска и парче плат, откъснат от полата й. Всички гледаха като обезумели и говореха несвързано. Мъжът ми не се виждаше никъде и със сълзи на очи тръгнах около автобуса да го търся. Проклетото слънце все още не се показваше, а бе едва четири следобед. Представях си как ще се спъна в трупа на Джан и захапах каиша на чантата, за да не се развикам. Нямах представа кои са хората наоколо, терористи или военни, но не различавах никакви униформи и войничетата от началото на този глупав апокалипсис не се виждаха никакви. Сърцето ми запрепуска лудо, щом съзрях мъжа си да говори с някакъв човек в другия край на улицата. Забързах натам, без да се замислям.

— Ела, ела, много ли се изплаши… Всичко свърши, спокойно.

— Какво се случи?

— Предрешени терористи. На автогарата във Ван в автобуса се качили двама от тях и ни спряха да си ги вземат.

— А убитите?

— Шофьорът и още един мъж.

— Няма ли жандармерия?! Защо никой не идва и няма постове тук?!

— Звънях, известих. Другаде са, няма кой да дойде толкова бързо. Ще закараме автобуса до първия пост и ще го оставим там.

— Как така другаде? С труповете по седалките ли ще пътуваме?

— Другаде, Меги, извикани другаде. Има четири поста оттук до Татван, но явно е пламнало другаде и са там. По този път често залавят контрабандисти…

Беше нервен и не можех да го разпитвам повече. Помогнаха на хората да се качат в автобуса, нахвърляха багажа в багажното, Джан седна до мъжа, решен да подкара машината, и поехме в мълчание към неизвестното. На два километра надолу жандармерийският пункт бе празен. Спряхме, огледахме, потеглихме и след два часа бяхме пред полицията в Татван. Откараха ме с джип до военната база, макар да настоявах да остана и да дам показания като другите. Прегърнах Ванесса вкъщи и мълчах цяла седмица, без да продумам дори на нея. Главата ми бе празна, абсолютно празна. В моментите, когато усещах проблясък на мисъл в умореното си съзнание, то имаше неясната форма на гърмеж от оръжия.