Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Когато плодът е готов, черупката сама се разтваря. Газиантеп, 2006 г.

— Кажи ми за вятъра.

— Какво за него?

— Не се прави… Нали ми разказа за вятъра. Вчера ме продуха един и не помня нищо, дори ми довя пясък в ръцете. Наоколо и суфи нямаше, всички бяхте изчезнали.

Ирис развеселено хвана ръката ми.

— Меги, когато ти казах да наблюдаваш отстрани, имах предвид да присъстваш осъзнато и тихо, а не да анализираш. Щом анализираш нещо, то се видоизменя и се дели. Анализираш ли, опитваш ли се да прозреш нещата, ти се намесваш и прекъсваш естествения им ход.

— И как става това да не се месиш на себе си?

— Виж ги — не помръдват…

Изведнъж Ирис се изчерви, сведе очи и затрептя като лист.

— Извинявай… Не исках да те поучавам.

Стъписах се, но не казах нищо. Огледах се.

Статуите се издигаха величествено наоколо, мълчаливи и неподвижни. Някои бяха дребни и смешни, други се извисяваха до двоен човешки бой. Имаше крилати лъвове, жени с особени накити и многопръсти нозе, двуглави същества, животни и сфинксове, изработени от сиви и виолетови базалтови камъни, каквито изобилстваха наоколо.

Мястото се наричаше Каменно огнище и още Каменната работилница на верните и съществува от 3000 години преди Христа. Загледах едно грозно базалтово лице и се зачудих какви тайни крие.

— Всички ние съществуваме заради тайната, която носим в себе си.

До мен застана висок мъж и вдигна ръката ми към статуята. Смуглите му пръсти погалиха камъка през моите.

— Коя тайна… Бог ли…

— Не, не… Нима Бог е тайна? Тайната е движението в неподвижността.

Той взе клечка и нарисува на земята голям кръг. Около него като прегръдка разположи слънцето, сякаш този кръг се намираше в слънцето, а в кръга постави миниатюрна звезда.

— Тази звезда е животът, човекът, камъкът.

— Помислих, че рисуваш слънчевата система…

— О, да. Ето и планетите — нарисува планетите вътре в кръга и ги свърза със звездата.

— Астрономията няма да признае твоята графика — усмихнах се и с догадки заразглеждах рисунката.

— Астрономията също е в кръга — отвърна и изписа голям въпросителен знак с пояснение, че това е тя. После със замах прокара един лъч от центъра на малката звезда нагоре към слънцето, заобиколи кръга и върна лъча от слънцето в сърцето на звездата. От една страна погледнато, се получаваше хоризонтална линия, която пресича всичко изобразено, но от друга тя бе вертикал. И двете обаче минаваха през човека.

Спомних си рисунките на Ирис, които разглеждах на брега, и светлината в тях, минаваща през сърцето.

— Изобщо не ми достига умът да си представя всичко това, толкова е необятно…

— Затова остави ума и опитай със сърцето.

Тъкмо отворих уста да запитам нещо и видях приближаващи към нас група туристи. Носеха широкополи шапки, слънчеви очила и пуловери, завързани на кръста, и отдалече замахаха с ръце и се засмяха. В този момент високият човек ме дръпна, затананика някаква песен и ме завъртя в танго върху изрисуваната от него слънчева система. За миг рисунките изчезнаха.

Към нас приближи жена и заговори на развален турски:

— Здравейте. Хубаво е тук. Аз съм Ниса.

— Приятно ми е — Игор Т., астроном и мошеник.

Високият изпълни грациозен поклон, улови ръката на дамата и я целуна.

— Игор? Руснак ли си? — запитах удивено през смях.

— Да, но живея в Истанбул, дойдох в Зинджирли по работа. Заповядай на гости, ще те запозная с Трисмегист и Тот.

— Ще дойда… — усмихнато се сбутах в Ирис и оставих чаровника на новите му слушатели.

— Той се закача, не му се сърди.

— Не се… Наистина ли е астроном?

— Да.

Помълчах известно време, вглъбена в мислите си, и тихо се придвижих между статуите. Исках обаче да говоря, исках да го попитам. Усетил, че в мен се блъска противоречие, Ирис спря и ме обърна.

— Какво има…

— Ирис… Научи ме да танцувам. Искам да се въртя като вас.

— Сигурна ли си?

— Да… Пробвала съм сама вкъщи, но не се получава… Завива ми се свят, стъпалата ми се разместват, не става.

— Не можеш да танцуваш със стъпала, с мисли. Ще ти дам указания, но само с тях също не може.

— Никога няма да стана дервиш, но поне да танцувам за себе си.

— Този танц никога не е за себе си… В този танц тебе те няма, той е за другите. Сваляш всичко, цялата си наличност. Толкова цялата, че огънят да няма какво да запали по теб. Разбираш ли… За да танцуваш Сема, трябва да те няма изобщо. Можеш ли да опиташ?

— Да ме няма ли… Но това е невъзможно.

— Докато го смяташ за невъзможно, ще залиташ и ще ти се вие свят от въртенето.

— Дервишите всъщност не се въртят, нали, не са те, които се движат.

— Ние, хората, виждаме само тяхната неподвижност в танца. Последното, в което присъстват дервишите, е поклонът. После свършва пътят на себето и започва Сема.

— Научи ме…

Някак усещах, че не бива да продължавам нататък и замълчах. Той щеше да ме научи и аз щях да го чакам. Тогава още не съзнавах, че изричайки своето желание, извиках върху себе си нещо, от което нямаше да мога да се откъсна никога. Първите стъпки по пътя се поемат несъзнателно и необмислено, обикновено са плод на човешка любов и отсенки от непознат, далечен копнеж. Божественият вопъл се рее навсякъде около нас, обгръща ни, вика ни, гледа ни, но ни докосва само ако го повикаме ние. Само тогава, когато изречем с цялото си сърце „Ела!“.

Спрях до висока фигура на жена със заровени в земята нозе. Очите й бяха затворени, а ръцете — скръстени пред гърдите. Каменна, застинала там от векове, тя не помръдваше в своята самота, а лекият ветрец наоколо се въртеше около нея като невидими поли на дервиш. Загледах я, а в същия миг нещо повдигна гърдите и ръцете ми и изпитах чувство на безумна пълнота. Ако в този момент задвижех стъпала, знаех, че щях да се завъртя и нямаше да мога да спра. Усещането бих оприличила с последните секунди преди излизане на сцена на балерина, която изпълнява Спящата красавица в своя дебют. Миг преди полета в нищото на движещи се във въздуха нозе и ръце, обгърнати от хилядите изкуствени светлини и аплодисменти на публиката. Каменните лица наоколо, прахта и Ирис бяха съдържанието в мен, същността и смисълът ми. Една земя, покрита с безкрайно мъртво, и една-единствена искра в нея. Той.

— Ето къде сте били, а ние ви търсим.

Диляра ме хвана за ръка и задърпа към сенчестите храсти встрани, където бяха постлали пъстро одеяло и бяха насядали за почивка. Ванесса лежеше по гръб с разперени ръце и мижеше срещу слънчевите лъчи, закачливо проникващи между листата.

— Е, кой ще ми разкаже историята на Йесемек — засрамена от отсъствието си, седнах и посегнах за вода.

Всички се засмяха и започнаха да се шегуват, че аз трябва да им разкажа, защото ме видели как си говоря с камъните.

— Смейте ми се. Знам аз, че са ми родственици. Но погледът на слънчевите лъчи отгоре е по-интересен.

Междувременно отчетох, че Аднан бей яде само сирене и не е донесъл месо. Всъщност така и не го видях вече да се храни с месо. Беше потънал в тих разговор с двама мъже и подръпваше отнесено края на покривката. Когато ние ходим на пикник, обикновено постиламе на земята покривка или одеяло и сядаме върху него. Тук хората не правят така, тук сядат на голата земя, повдигат крайчеца на покривката и я полагат в скута си. Ако храната е подредена на синия, слагат синията върху покривката. Нищо не бива да е над хляба.

Ирис забеляза, че всеки е вглъбен в себе си, и ми разказа накратко историята на Йесемек.

По време на хетския период хурите започнали да изработват каменните статуи и да изобразяват с тях бита си, божествата и вярата си. По-късно асирийците продължили традицията, допълвайки каменната изложба със свои скулптури. След тях сирийците, а после и арамейците, когато майсторите напуснали това място и се изтеглили към Египет. Много документи, изписани с древни йероглифи, разказват историята им и голяма част от тях днес обитават Музея на анатолийското изкуство в Анкара.

Скулптурите били изработвани с чукчета и пирони; след като големите базалтови блокове били издълбавани, в тях поставяли парчета дърво, намокряли ги, за да шупнат, и така задържали отделните парчета, на които придавали желана форма и здравина. Беше интересно. Не спирах да се удивявам на чудесата из Турция — цялата страна бе един безкраен красив музей. И тук, както навсякъде, местното население разказваше чудни приказки и легенди.

След кратката ни почивка събрахме набързо сандвичите, манерките и одеялото и се приготвихме да посетим древния град Зеугма. Това бе и последното от седемте чудеса на Газиантеп и докато пътувахме натам, си мислех, че чудесата не са седем, а хиляди пъти по седем. Едно от тях, високо и смугло, бе повело цяла група жени с шорокополи шапки към Зеугма и не спираше да говори за връзката между подредбата на елементите в мозайките, които щяхме да видим, и небесните звезди и планети. Игор беше такова неуморимо кречетало, че се чудех кога успява да диша, но сееше ведрина и радост у всеки, който го погледнеше, затова ние прилежно мълчахме и не отнемахме думата му.

Неусетно си спомних своите първи впечатления от тази страна: страха и опасенията, когато след митническите пунктове на Капъкуле първото, което видях, бе голяма бяла джамия, след нея още една и още, а около тях — забулени в черни одеяния жени и намръщени мустакати мъже. По онова време не знаех, че тази първа стъпка не е към бъдещето, а води хилядолетия назад до първите хора и богове, до първия меч на разрухата и извора на спасението от нея. За да познае себе си, човек трябва да се върне назад, трябва да съумее да погледне толкова дълбоко навътре, колкото не знае, че е възможно, и да приеме всичко, което ще види. Ирис ме учеше да не разглеждам света като външна проява, а като част от мен. Всичко, което виждах, бях аз самата.

Зеугма, или още Белкис, бе на около 10 км от Газиантеп на брега на Ефрат. Основан 300 години преди новата ера, носел името Селевкея — на създателя си Селевкос Никадор, по-късно градът е завладян от римляните (64 г. пр. Хр.) и преименуван на Зеугма. Наричат го Потопения град, понеже многократно е бил заливан от водите на реката, а разкопките и до днес изваждат на повърхността чудните мозайки и пана от онова време. Наоколо изобилства от красиви цветни мозайки, изобразяващи Дионис и Ариадна, митологичната Тетида и всички морски чудати същества, родени от брака й с Океанус — нейния брат; има изображения на Уран и Гея; цели помещения, басейни, зали и сгради, изработени от мозайка, и безкрайни картини от бита и културата на римляните и техните богове. Има и множество статуи на Марс, една от които е бронзова и особено ценна, а настилките и стенописите са многобройни. Всичко свидетелстваше за съществуването на един пищен и тънещ в изобилие и разкош древен град. За съжаление неведнъж разрушаван от земетресения и наводнения. Много от артефактите днес са на съхранение в музея на Газиантеп.

Друго чудо наоколо бяха малките фъстъчени горички. Ниски дръвчета, китни и чудни, по които растеше легендарният турски шамфъстък. Това пустинно растение бе намерило благоприятна почва по бреговете на Ефрат въпреки високата влажност и даряваше хората с тежките си черупчести гроздове. Отглеждането и грижите за антепския фъстък са тежък труд. Плодниците са само по женските дървета и опрашването става на ръка. Местното население се занимава с дръвчетата и ги пази като очите си. Безброй легенди разказват за произхода и ползата от тези малки зелени плодчета.

— Когато плодът е готов, черупката сама се разтваря — прошепна Ирис в ухото ми и вдигна ръце, сякаш щеше да танцува Сема.

Разбрах го. Казваше ми да не бързам. Казваше ми дори да забравя и да оставя нещата на естествения им ход.

Беше ми тъжно, че трябва да се разделим. Той ме прегърна, потъна в очите ми и после бавно се отдалечи с групата от Зинджирли. А ние поехме към хана за последната си вечеря със стопаните му.