Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Животът е розовият етер в сърцевината на розата, а смъртта е аленото кадифе по листицата й. Назад, 2006 г.

Здравей, читателю на тези споменни редове! Днес сядам, продължавам да пиша и неволно се обръщам към теб с благодарност. Защото, ако ти си достигнал дотук, следвайки сърцето ми, то аз ще намеря сили да стъпя нататък, да прескоча оковите на личните си емоции, да се завърна и да се помиря, изписвайки на белия лист тихата думичка „мир“. Мир — със себе си. Ние можем да се помирим само с враговете си, а когато врагът е един — самият Аз, без помощ сме загубени. А помощта е неведомият път, незримото, влято в същината на всяко живо същество, което срещаме и докосваме, изразена в любов, съпричастие, тишина, а понякога просто прочит. Прочит на явното, който извършва и самият автор, изписвайки себе си, за да се види. Дори в моментите, когато красотата си тръгва и остава само дълбока, раздираща празнота.

Здравей, Франческа…

Светът е толкова малък… Една прашинка е само. Подухвам я и тя се превръща в път до теб.

Ние никога не сме се разделяли. Нима може прашинка да стои между нас, когато сме едно цяло сърце?

Ирис

Гледах малкото листче, а сълзите ми се изливаха поройно и не можех да направя нищо, за да ги спра. Беше толкова малко, откъснато от нещо — крайче на квитанция или вестник, ъгълче на тетрадка. Беше нарисувана земя, над нея — небе и една обърната роза. Сякаш бе поникнала от небето роза… И точно под нея скъпите думи, най-скъпите думи…

Джузеппе навярно бе подписал плика на писмото с „Франческа“ там, под адреса, и го бе отправил с надеждата да пристигне.

Целият свят се изгуби. Лицата наоколо се размиха, придобиха чужди изражения, подобни на каменните лица в Адъяман, които срещнахме на път за вкъщи. Огромни мълчаливи стражи на безброй човешки тайни, останали завинаги скрити. „Не приличаме ли на тях на моменти“, бе прошепнал Джан, загледан в една смразена мимика, и бе извърнал очи към сияйното чисто небе, лишено от толкова явна твърдост. „Душите ни са такива, забити в пръстта, безкрайно студени вкаменелости.“

Виж ги, дори не са ерозирали…

Изглеждат вечни.

Няма нито едно усмихнато лице…

Но са спокойни.

Уморих се да обикалям скали и да гледам руини. Заведи ме при живота.

Той за миг се бе замислил, а после лицето му бе грейнало в щастлива усмивка, сякаш бе открил дълго търсен отговор, и бе прошепнал: „Ще вземем Ирис и ще отидем в Ъспарта при розите“. Спомних си онези безкрайни розови градини, обсипани с цвят. Маслодайните плантации на Турция, същите като в моя Казанлък, където от училище редовно ни водеха на бригада, принуждаваха ни да ставаме още по тъмно, когато росата тежи като неръкотворен диамант върху кадифените листица и пълни цветовете — ковчежетата, в които се съдържа божественият благоуханен етер. Розата се бере до самата й сърцевина, в която още спи зачатъкът на живота, а прелестните розови листа и шиповете са нейните красиви ароматни стражи. За да я откъснеш, трябва да е на зазоряване, слънцето още да не е поело своята огнена обиколка и всяка капка мед, покапала по пръстите ти, да бъде приемана като дар, искрен и чувствен — сълза съвсем от сърцето на Бога. Затова никога не сложих ръкавици и бях благодарна за всяко убождане или драскотина, докато събирах чудните цветове в найлонови торби. В Турция полагат розите в тръстикови кошнички, а Ирис неведнъж ми бе казвал, че всяко действие на земята има аналог и отвъд.

Свекърва ми ни изпроводи със сълзи на очи и обещания да дойде скоро в Татван. Трудно се разделяше с Ванесса и понякога дълбоко ме жегваше една съвсем излишна майчина ревност. Децата имат нужда от своите баби така, както имат нужда и от майка си, а моето дете сякаш бе дошло на тази земя заради нея, подминаваше трепването ми, обвиваше ръчички около шията й и дълго й шепнеше, че я обича. В крайна сметка за кой ли пореден път успявах да изтръгна дъщеря си от ръцете на баба й, да я завържа в колата и да потеглим, опитвайки се да не поглеждам назад. На дълъг път се тръгва с ясно съзнание и без тъга, иначе край няма. Бях прибрала писъмцето от Ирис в джоба си и тайничко го докосвах. Нямах търпение да го срещна отново, бях изпълнена с очаквания, и то такива, сякаш Ирис бе врата за мен към други светове: незнайни, прекрасни и мои. Самото негово име за мен означаваше Дом.

Пътуването ни беше тежко. Съпругът ми включи телефона си рано — непростима грешка, понеже за късо време се нажежи от позвънявания. Получихме не дотам добри новини и съвсем увесихме носове. Почти бяхме наближили Битлис, когато обаждане съобщи за смъртта на великана — съпруга на Илкнур, и аз застинах с отворена уста от шок и мъка.

Какво става там…

Терористи. По Диарбакър е така.

А в Татван?

Ще видим сега.

После започна да звъни непрекъснато на военни и командири, на приятели и близки, за да научи подробности и да подсигури конвой за нас през опасните зони. Оставаше ни съвсем малко път, но бе миниран като вита баница с късмети и никой не знаеше кога и откъде ще гръмне някой огнен сюрприз. Минах на задната седалка, прегърнах детето и млъкнах. Пристигнахме в 2 през нощта, след като бяхме изминали краткото разстояние за безумно дълго време, и през целия преход бяхме придружавани от един или друг джип с въоръжени до зъби войници или от каруца с местни наемници към жандармерията. На портала провериха автомобила със съоръжения с монтирани по тях огледала за виждане отдолу, тършуваха в багажа и дамската ми чантичка, дори в пакета с памперси на Ванесса. Горе на шестия етаж мъжът ми ме бутна в апартамента, извини се, че се налага да ме заключи, и излезе. Не се появи цели два дни.