Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Сълзи от обич. Прозренията. Газиантеп, 2006 г.

Чувствах се толкова неловко, не знаех какво да кажа и къде да дяна ръцете си. Искаше ми се да прегърна този човек, да пресуша сълзите му и да го усмихна завинаги. Но той сам бе казал — мъката е най-важната стъпка.

Било много отдавна, преди цели тридесет години. Аднан бил млад и буен, едва завършил лицей, и искал да преобрази света. Семейството му — богати търговци от Адана, го изпратило тук да учи. Роднините считали, че само в спокойното общество на суфите ще може да озапти буйния си характер и да осмисли живота си. Младежът пристигнал в града, нанесъл се у близки и дори не потърсил братството на дервишите. Не след дълго похарчил всички средства, дадени от баща му, и по принуда се хванал на работа в един хан. Вършел каквото му наредят ханджиите — метял и миел подовете и двора, зиме ринел снега и разливал бира в пивницата, носел чай на поднос по поръчка до насрещните дюкянчета и понасял подигравки и унижения. Един ден видял красиво момиче, облечено скромно, но с лъчезарна усмивка. Влюбил се от пръв поглед и всеки ден бързал да я пресрещне по пътя й зад завоя около хана, да я гледа многозначително и да чака сгоден момент да я заговори. Девойката обаче бързала, не вдигала очи към него и се прибирала вкъщи. Това продължило твърде дълго, докато един ден Аднан не издържал, пийнал чаша вино за смелост, изчакал момичето на пътя и го дръпнал за ръката: „Искам да ми кажеш коя си!“. „Върви си“, отвърнала тя, но той не я пуснал, виното замъглявало разсъдъка му, чувствал се смел и я притиснал до себе си. Започнал да я стиска и целува, а тя се разпищяла, докато не се притекли хора да я измъкнат от ръцете му. На другия ден в хана дошли братята й и го пребили. След месец ги оженили. Семейството на Диляра (името означава „релакс за уморено сърце“) било особено. Бащата бил набожен човек и хаджия — посещавал Мека на всеки три години. Майката носела тюрбан и се молела пет пъти на ден. Трите деца обаче били различни. Най-големият син Хасан често изчезвал от къщи и се носели слухове, че има вземане-даване с дервишите, но сприхавият му характер го изтласквал далече от тях. Вторият — Али, имал приятелка рускиня и посещавал заради нея една православна църка, а майка му леела сълзи от мъка. И Диляра — спокойна и кротка, отдадена на учението си. Когато се оженили, заживели в семейния дом въпреки традицията младите да се установяват самостоятелно. Били деветнадесетгодишни, твърде млади, за да съградят собствен живот, и бащата на Диляра искал да им помага. Не след дълго се чула добрата вест за внуче на път. Цялата къща очаквала появата му, наплели дрешки, сковали люлка, купили количка. Чакали с нетърпение и когато моментът настъпил, всички затаили дъх пред вратата, зад която местният хаким помагал бебето да се роди. Имало болници тогава, но набожността на бащата не му позволила да остави дъщеря си и внучето си в ръцете на непознати и той избрал знахаря. Раждането се проточило, бебето било обърнато напреко и не можело да излезе. След дълги мъчителни часове най-после се родило, но много измъчено и не след дълго починало. Било момиченце. Мъката ги съсипала. Диляра се усамотила в стаята си и не допускала Аднан до себе си. Останал сам, той се пропил, обикалял улиците като безумник и често заспивал някъде навън, подритван от хулиганите. Ако заптиета го видели, водели го вкъщи, ако не — виел по цяла нощ с уличните псета. Така един ден с объркана глава се озовал на възвишението срещу Румкале. Там имало човек — тих, спокоен, с качулка. Видял мъката му непознатият, седнал до него и дълго мълчали заедно. После го попитал къде живее. „Вече никъде“ — отвърнал младежът и се разплакал. Мъжът го вдигнал и го отвел в дома си. Минали дни, а Аднан така и не идвал на себе си. Бълнувал и плачел, плачел и бълнувал. Една заран станал и си тръгнал. Вкъщи нищо не се било променило, поседял, колко поседял, и се върнал на възвишението. Непознатият отново го намерил там и безмълвно го отвел в дома си. В тази къща живеели само мъже, тихи и мълчаливи. Понякога пеели, друг път танцували, после пак мълчали. Аднан останал с тях десет години. Какво преживял с другарите си и какво не, след десетата година решил да потърси Диляра. Намерил я сама, в бащиния й дом. Майка й била починала и се грижела за стария си баща. Поискал й прошка и останал с нея. След година отново се върнал при дервишите за още десет години. И когато излязъл оттам, вече бил друг човек. Намерил Диляра, която го очаквала с любящо сърце, отворил хан и заживели така, както днес.

И без друго главата ми бе твърде замаяна от случката на улицата, сега съвсем ми се забули погледът дали от сълзи, дали от друго — не зная. Аднан бей седеше безмълвен, завършил разказа на живота си, жена му — плътно до него, като сянка — дори Ванесса се беше спряла и ги гледаше тъжно.

— Искате ли аз да ви стана бебе — запита тя и само извика още сълзи в очите ми.

Изведнъж скочих на крака, отидох в моята стая, измъкнах бохчата с плетените дрешки и я разгърнах. Жилетчиците и рокличките бяха миниатюрни, твърде малки, за да станат на Ванесса. Ханджийката ми предрече син. Защо ми ги даваше… А и по нищо не личеше, че са плетени преди двадесет години, изглеждаха съвсем като нови. После се плеснах по челото. Суфият беше тя. Ако всичко, което бях научила от Ирис, бе вярно. Огледалото, единствената душа, която става спътник. Човекът, дошъл да сподели живота ти, за да те избави. Аднан бей бе прекарал двадесет години в манастир, тласнат от нея. И именно тя виждаше напред, без да й е нужен фал. Кръвта ми се смрази и се зачудих защо не разпознах знаците по-рано. Зачудих се и на късмета си — винаги да попадам сред тях, навсякъде, във всеки град или село на тази забравена от Бога страна. Все пак не бях сигурна и имах желание да го чуя от нея. Прибрах бохчата в куфара, обърнах се и я видях на вратата. Бе свалила забрадката си, държеше я в ръка и мило ми се усмихваше.

— Меги, нима са ти нужни доказателства за всичко.

— Кажи ми само ордена…

— Мевлеви. Танцувах там, но не съм живяла сред тях дълго. Истинската работа се извършва сред хората.

— Зная… Това казва и Ирис.

— Ирис е тук. — Тя отново се усмихна.

— Какво? — Недоумението ми искреше като взрив и не бях сигурна дали съм чула правилно.

— Нима мислиш, че случайно попадна в този хан?

Изведнъж ме обля гореща вълна и по вените ми пропълзя страх. Чувствах се хваната в капан и едновременно с това сърцето ми ликуваше. Някак не беше важно дали Ирис е тук, или не е, за мен важното бе, че чувствах всичко това, тях, полъха им, вятъра им… всеки път, щом погледът ми се зарееше някъде в забрава.

— Искам и аз! И аз искам в ордена. Не мога повече да продължавам така… Непоносимо е…

— Там е по-непоносимо.

— Не те разбирам. Нима намираш света за приятно място?

— Приятното и неприятното са вътре в нас. Твоите връзки навън няма да те оставят вътре. Твоят път е от трудните.

— Но ти пушиш наргиле! А Аднан бей яде месо и пие вино!

— Не ставай като онези, които гледат терасата с жените в джамията, а не си кланят намаза.

Засмя се и приседна. Дръпна ме за ръка да седна до нея. Положи длан на рамото ми и целият свят ми се завъртя в безумна въртележка. Знаех, че суфите имат свръхестествени способности, но никой от тях не би почнал да ги демонстрира на някаква любопитна жена, дошла от не знам къде.

— Защо каза, че пътят ми е от трудните?

— Защото да отидеш в манастир, е лесно, но дори там не се остава задълго… Навън винаги е трудно. Но трудното е най-хубавото нещо, което можеш да преживееш. Да се радваш на децата си, да водиш съпруга си. Да имаш скъпи и близки приятели, да обичаш хората. То не е трудно, но го нарекох така, за да ме разбереш.

Присвих очи изпитателно и изтърсих:

— Ти откога ме познаваш?

— От два дни…

Сега вече се разсмях и се смях толкова дълго, че накрая ми се насълзиха очите.

— Не, не, това трябва да е някакъв филм… Не е възможно всичко това да се случва!

— Трябва да си починеш. Да ти напълня ли ваната?

Погледнах я изумено — допреди малко пред мен стоеше жена суфи от ордена на великия Мевляна, а сега виждах ханджийката с кърпа на глава, готова да носи тежки ведра по стълбите за моето къпане. Исках да падна на колене и да й целуна нозете, толкова силно бе преклонението ми пред онова, което бяха те, суфите, а се оказваше, че са най-обикновени хора. Дори не като Ален и Алмир, а още по-обикновени. Хора, които носеха ведра с вода до втория етаж на гостоприемницата си, за да може някаква полудяла българка да се изкъпе преди сън. Както седях на ръба на леглото, неусетно се свлякох на пода и заридах като малко дете. После тя ми напълни ваната и ме изкъпа. Дълго втрива розова вода в косата ми и я разресва, докато изсъхна. През цялото време тихичко пееше, а гласът й заличаваше всяка болка. Седна на леглото и държа ръката ми, докато заспах.

На сутринта нямаше вятър, лъчисто слънчице надничаше иззад перденцето и до леглото ми димеше топъл салеп. Разтърках очи. Нима всичко бе само сън? Захапах един самос и си помислих, че ако е било сън, бих сънувала всяка нощ с удоволствие. Облякох се бързо и слязох долу. Аднан бей обръщаше градината с кюрек, Диляра хранеше Ванесса, а Джан замислено пиеше чай.

— Хайърлъ сабахлар (ползотворни утра)!

— Добро да е утрото — усмихнах се и седнах. — Къде е Ирис?

— Ирис ли? — Мъжът ми ме погледна озадачено.

— Да, Ирис. Тя ми каза, че бил тук.

— Не точно тук, в едно село наблизо е. По работа.

— Значи отиваме там.

— Минете през Йесемек на връщане — подвикна Аднан бей, влизайки в кухнята, — то, селото, е наблизо.

— Защо не дойдете и вие?

— Да дойдем ли? Има ли нужда? — Аднан бе вдигнал вежди към жена си и очакваше отговора й.

— Ще дойдем.

— Те са суфи и не казват.

— Така ли?

Мъжът ми се задави със сандвича си и ме погледна изпитателно.

— Какво според теб значи суфи?

— Ами… дервиши от суфи ордените.

— Само това ли?

— Вегетарианци, не пият, не пушат, говорят с Бог, танцуват за Него.

Разсмях се на собствената си глупост и млъкнах. Целият ми ентусиазъм се изпари.

— Ти не пиеш, не пушиш и не ядеш месо, следователно си половин суфи. — Той се усмихна и стана да приготви колата.

— Явно, че наоколо единственият полусуфи си ти, а цели суфи изобщо няма. — Диляра грабна две кошници с храна и се завтече след мъжа ми.

Останах да гледам изумено след тях и да осмислям поредния си урок. Колкото и да се опитвах да вмъкна суфите в някакви рамки и определения, все не се получаваше. Явно наистина не ги познавах. Това обаче никак не пречеше да им се радвам, особено като подухнеше вятър в тяхно присъствие. Веднъж Ирис бе казал на шега, че когато дервиш отваря сърцето си за хората, Бог диша там и наоколо духа ветрец. Това и беше първото нещо, което мислех да свърша, щом го видех днес — да го попитам вярно ли е.

По пътя все пак не се стърпях и подпитах Диляра за консумацията на месо. Колкото и да беше смешно, не бе рамка, поставена на суфите от мен, а неоспорим факт — дервишите бяха вегетарианци.

— Виж, момиче… Човекът е направен от пръст. Преди да срещне своята божествена същност, колкото и да се старае да не яде живот или да е праведник, той Бог няма да стане. Насилието над себе си е най-страшното нещо, няма измъкване после. А когато срещне своя Шемс-и Тебризи, дали яде месо, или не, е без значение. Тогава нещата се случват. Просто се случват. И нищо не може да ги спре — дори най-тлъстият суджук. Но това не бива да те занимава… Остави нещата на собствения им ход и само ги следвай.

— Човешкото лицемерие… — промълвих замислено. — Мисля, че разбирам.

— Може и така да се каже, но аз не бих употребила „лицемерие“, а същност.

— Колко си учила? Стандартно образование имам предвид.

— Ако знаех, и ден нямаше да уча. Щях всяка съзнателна минута да ползвам за Него.

— И аз мислех по същия начин, когато прекъснах след бакалавър.

— Не си търси оправдания за неудачите.

Днес тази жена не бе особено мила като че ли или на мен така ми се струваше. Подръпнах забрадката й със смях и забих очи в книжчицата с поезия на Руми, която ми даде преди тръгване.

Аз и ти — седяхме в миг щастлив.

Аз и ти — една душа с две форми, с две лица.

Но чудото е във това, че в онзи миг, когато бяхме двама — аз и ти,

самин аз бях в Ирак, а в Хорасан — самин бе ти.

Ирис бе седнал на един стол, изкаран на двора, и изглеждаше някак смешно, отпуснал ръце на коленете си и свел поглед.

— Какво правиш по тези свети земи, а? — усмихнато го приближих и подръпнах една непослушна къдрица.

— Свети ли… Виж там, насреща, това е Вълчата планина.

— Аз видях Нарцис и езерцето, където Йоан е говорил с Бога.

— А пеперудите видя ли?

— Какви пеперуди?

— Онези, които са родени на земята, за да прогонват змиите. Атлазените пеперуди с крила, големи колкото копринен параван. А хората ги улавят, препарират и продават тук, в Зинджирли, за да може змията да живее.

Преглътнах сухо и го прегърнах. Той стана, поздрави всеки поотделно с целувка по страните и весело се усмихна.

— Добре дошли у дома!

Видях как Диляра му целуна ръка и едва прикрих изненадата си.

— И какво за пеперудите? Къде живеят?

— Навсякъде… Те са навсякъде, където не живеят хората. И когато докосват хората, умират.

По-късно, след като пихме чай, Диляра ни разведе из селското пазарче, където зад огромни стъклени рамки бе уловен полетът на безброй атлазени пеперуди. Дори мъртви, изглеждаха чудни с невероятната си окраска и фигури по крилцата. Замислих се, че ако срещна такава пеперуда навън, би изплашила и мен.

— Ако изчакате час, ще ви придружим до Йесемек.

— О, ще изчакаме.

Нямах съмнения, че искам Ирис да е с нас, а и думите му загатваха, че няма да е сам. Поседяхме, хапнахме, поговорихме. После от една къща излязоха хора — две жени и седмина мъже. Ирис ги представи за свои братя и сестри и тръгнахме към поредното чудо.

Зинджирли, чието старинно име бе Сам, бе особено място. От едната страна се въздигаше Вълчата планина, а от другата, точно срещу нея — Планината на Светлината — Нур. Навсякъде бе осеяно с крепости, артефакти, скулптури, могили и древни застроения. Искаше ми се да имам на разположение поне месец, за да ги разгледам обстойно. Но ние подминахме всичко това и поехме към Йесемек. Не беше за ходене пеша, затова пътувахме с нашата кола и една стара камионетка. Когато пристигнахме, пред очите ми се ширна един безумен безкрай със стотици фигури, подобни на онези, които бях виждала на снимки от Великденските острови.