Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Кападокия. Подарената вечност. 2003 г.

Настроенията от последните събития трудно утихваха и честите гостувания и седенки бяха разредени значително. Виждах роднините си рядко, не знаех какво се случва и това усилваше притесненията ми. Етаж под мен живееше Гюлен абла (кака) — приятна, топла жена, изгубила съпруга си много отдавна в една престрелка с ПКК (Партиа Керкерен Кюрдистан или Комюнист Кюрд Партиси) в Ширнак, отгледала сина си сама и изпълнила живота си с тихи и красиви занимания: рисуваше пейзажи, организираше изложби, канеше ме на културни мероприятия, театър, благотворителни вечери. Все още пазя нейните „Стари лодки в разгневено море“ на стената в салона си за гости — нежен морски пейзаж, мил и скъп спомен от онези дни. Често ми гостуваше и ме научи на безброй полезни и приятни неща — бродерия на гергеф, изработване на салфетничета от цветна тел и мъниста, рисунка с въглен, оцветяване на дървени предмети, пирография. Съпругът ми отсъстваше често заради работата си и в дългите вечери неведнъж сме се разхождали подръка под тежките върби и салкъми на парка „Ведат Далокай“ в тихи и приятни разговори за любими автори, музика, поезия, кино. Тя нямаше внучета — снаха й бе известен адвокат в Анкара и със съпруга си бяха взели нелекото решение да се отдадат на кариера само, а Гюлен абла копнееше да раздава любов. Веднъж посетихме концерт на ТРТ — прекрасно хорово и оркестрово изпълнение на музикантите в телевизията, и останах приятно очарована от един различен културен свят, който още не познавах. Поднесох букет пищни рози на солистката, а тя изпълни в моя чест Hoşgeldin dünyama, ceylan yavrusu (Добре дошло в света ми, дете на сърна) — една прекрасна песен, която ме въведе в чудния свят на непознатата ми дотогава санат мюзик — музика, която е изкуство. За да влее в мен капчица от красотата на стила, Гюлен абла ме заведе на курс по изучаване на саз — музикален инструмент, характерен по тези земи, родственик на руската мандолина, а майсторите по музика ме върнаха векове назад в задушевните събирания и вечеринки на суфите, свирили на уд. Удът е шейхът на музиката — бащата на всички звуци. Представлява заоблен четириструнен инструмент, при който всяка струна олицетворява четирите елемента — въздух, огън, земя и вода, и звученето е мистично, нежно и трепетно. В дните, когато съпругът ми почиваше и имахме време за себе си, често си устройвахме вкъщи малки концерти с йониката му, саза на баща му и уда на моята приятелка, пеехме стари песни от генерацията на „О, мами блу“, потропвахме по паркета в усмихнат танц и се забавлявахме. В онези моменти се чувствах омиротворена и щастлива и нищо не нарушаваше спокойствието ми до новината, че бащата на Надя е настанен в частна болница в Анкара за дълго лечение. Свекърва ми настоя да посещаваме болницата ежедневно, за да засвидетелстваме уважение пред роднините. Нареждахме се на дълга опашка пред апартамента му в отделението за сърдечноболни и минавахме да му целунем ръка. Старият човек се губеше между белите чаршафи с лице без капка кръв, но очите му светеха и се смееха. За няколкото кратки дни обикнах още един роднина, когото щях да загубя завинаги. Всичките му единадесет деца бяха там — Беррин със синовете и съпруга си, Надя и Самир с малките и останалите братя и сестри със семействата си. Представлявахме пъстра и шумна тълпа, а след часовете за свиждане накуп се премествахме в дома на някой от тях за обяд или вечеря. Не бях сигурна, че искам да прекарвам времето си с тези богати и разглезени хора, но чаровният им баща бе спечелил сърцето ми и чрез тях опознавах и него. Преди да ни напусне, той стисна ръката на всеки от нас с пожелание за мъдър живот и молба да бъде пренесен за своя вечен сън в Кападокия, родното място на първата му жена, споменавайки, че заради ощетените дни на тази земя той й дължи своята вечност. Аз, от своя страна, не изневерявах на природата си и непрестанно се цупех на огромните суми за болничното лечение и престоя в луксозното крило на университетската болница, а когато научих, че преместването на тялото с линейка на болницата струва няколко хиляди лири, на устата ми бе да предложа да наемем такси хладилник и да загубя всякакво благоразположение от страна на роднини. Заминахме за Кападокия, натоварени на няколко джипа, и по нищо не личеше, че пътуваме за погребение. Там ни посрещна Сезен ханъм — първата му съпруга — дребна и нежна женица с меко изражение и пълни очи. Мъжете отнесоха ковчега в джамията на селцето Мустафа паша, в покрайнините на което бе разположено имението, а нас приеха в дома — удобна двуетажна постройка с много помещения за гости. Разположихме се навсякъде — по терасите, отрупани с миндери и възглавнички, спалните и дневните, а за нас с мъжа ми отделиха самостоятелна стая като гости, дошли за първи път. Всички вършехме нещо полезно — режехме и чистехме зеленчуци за обяда на опечалените, готвехме храна за раздаване и споменавахме починалия с добро. Времето минаваше, а никой не проговаряше за погребението. Когато съвсем се стъмни и мъжете се върнаха в къщата, помълчахме заедно, някои поплакаха и се прибрахме за сън. На сутринта продължихме по същия начин без дума за погребение. Вече мислех, че в селото няма имам, който да опее мъртвеца, или че съществува непознат обичай погребения да се извършват след дни, но отново се свечери, без никой да продума, и аз заспах размислена и тъжна. На третия ден някои семейства си тръгнаха. Понеже не предполагах по-дълъг престой, не носех никакви вещи и ходех облечена с чифт шалвари, които една от жените ми даде, и когато Зеррин — сестрата на Надя, предложи разходка из селото, смутено се огледах. „Ще ти хареса, върви“ — намеси се свекърва ми, заета да успокоява опечалената си леля — втората жена на починалия. Вече не издържах и попитах какво става с погребението, и новината, че е приключило, ме изненада. Оказа се, че по традиция на мъжко погребение присъстват само мъже и дори съпругите на мъртвия не могат да го съпроводят в последния му път. Бяха го погребали в същия ден след пристигането ни и аз се засрамих заради интереса си, породен от желание да науча повече за церемонията. Тук погребват мъртвите без нищо. Ковчегът представлява обикновен сандък, а починалият е увит в бяло платно, по което понякога изписват молитви от Корана. Когато го спускат в земята, те развиват платното и той пада в нея съвсем гол. Традицията ми се струваше груба, но е призив към човешкото същество да не трупа в земния си път, защото нищо не може да отнесе отвъд. Вечерта на третия ден направиха мевлюд — заупокойни молитви, които се изпълняват на третия, седмия и четиридесетия ден от смъртта на починалия, последвани от три- и шестмесечни и накрая годишни, след което приключват. Раздава се храна на познати и непознати — знак за споделена тъга и почит. От всички присъстващи като че ли аз преживявах най-емоционално смъртта на чичото, а в съзнанието ми изникваха стари български филми, в които наемаха обучени оплаквачки, за да се чуват нашир и надлъж мъката и страданието. Всичко беше тихо, хората не говореха и поддържаха ежедневието си в труд и грижа към останалите живи.

Разходката из селото надмина очакванията ми. Още по път срещах изумителни и красиви скални форми, множество пещери по странния релеф на огромни, застинали в далечината каньони и канари, проядени от спомена за пъплещ в недрата им живот. След години многократно се връщахме по онези необикновени места и попивахме раннохристиянските скални манастири, църкви и домове, вълшебните комини и всички причудливи форми със сърце и душа. Кападокия е един скъпоценен дар на природата, люлка на много цивилизации и се превърна в любимо местенце за почивка на семейството ми. Селцето бе малко и забулено в сянката на първите гънки на планина Таурус, която поемаше от вулканичните долини край Невшехир и простираше снага чак до Средиземноморието. Къщиците бяха свити в туфи от пищна зеленина и нацъфтял трендафил, тесните калдъръмени улички приличаха на връвчици, просурнати между зидове на старинни постройки, и цялата атмосфера напомняше приказка. Тук-там дървените портички на някое скрито дюкянче се разтваряха и приветливи лица предлагаха на туристите колбичка чай или кафе, а винарната в края на селото, известна по тези земи с дъхавите си пивки вина, беше винаги пълна. Разказват, че лозята по Прованс във Франция са заченати тук с издънки от древното начало на гроздовия еликсир, лепнал по пръстите на първите християни. Беше горещо, температурите надвишаваха 30 градуса и помолих за почивка на сянка. Отведоха ме до малка чайна под огромна сенчеста смокиня, надминаваща двукратно човешки бой, с разпръснати по земята възглавници и миндери, плетени миниатюрни табуретки, на които трябва да се свиеш съвсем, за да можеш да седнеш, и масички, достигащи едва глезените ни. Имах усещането, че се намирам в света на джуджетата и отнякъде ще изникне Снежанка с поднос лакомства, но в момента на настаняването ни безброй момчета в шарени елечета и месингови подноси, завързани на връзки за ръцете им, донесоха чай, лимонада и вода. Чайната се оказа собственост на чорбаджия с магазин за персийски килими, семеен приятел, който ни приветства с добре дошли и ни покани да разгледаме килимите му. Пъстротата от цветове и форми ме плени и омагьоса — навсякъде бяха разгърнати и окачени чудни произведения на изкуството с различни размери, рисунки на камили, замъци и джамии, които е невъзможно да бъдат разказани с думи. Персийското изкуство на копринената нишка тук бе представено до изчерпателност. Докато отпивахме хладна лимонада и релаксирахме под сенчестата смокиня, група руски туристи надникна в магазина и аз се развеселих с опитите на собственика да завърти разговор с „пожилуста, помогите, хачеш чай“ и приближих да превеждам. Да поупражнявам руския си бе добра възможност, в резултат на което туристите си накупиха килимчета и кадифени покривки за канапета, калъфи за кресла и възглавници, а аз получих сериозно предложение за работа в дюкяна, за съжаление неизпълнимо. Следващата ни спирка бе магазин за сребро, приютен в пещера, чийто вход бе изпъстрен с безброй висящи украшения, звънци и чанове, и обгръщаше посетителя с чудатостта на Сезам — толкова пълно, богато и невероятно бе. По стените имаше издълбани нишички с подредени в тях старинни украшения, на земята се мъдреха делви, преливащи от накити; стъклени тезгяхчета разширяваха простора и пазеха уникални екземпляри на самородни перли, изумруди и рубини, спиращи дъха под мекото осветление на приглушени в ъглите фенери. Сандъци с кожени капаци светеха с молитвени броеници от едър кехлибар, полегнали в ласки от мека коприна. Нарекох това място Страната на чудесата и до днес не мога да го забравя. За обяд посетихме малка къщичка с дворче, в което жена в пъстро облекло и симпатична забрадка месеше тесто, точеше кори, които покриваше с натрошено сирене, свиваше и сръчно хвърляше върху обърнат нагорещен сач, за да опече известното турско гюзлеме, подобно на палачинка. Хапнахме на сладка раздумка и тя ни покани на вечеря в по-късните часове да опитаме вкусната местна храна от ръцете на юргюпски майстор. В една от уличките се бе насъбрала тълпа и ние любопитно приближихме. Снимаха епизод от филма „Кърък айна“ („Счупено огледало“) и там за първи път видях известния народен артист Кадир Инанър — легенда и талант с огромни добри очи, който на шега ми подхвърли, че шалварите ми отиват. Мъжът ми разговаряше с красивата му партньорка във филма и предателски ме жегна една далечна ревност за тяхната принадлежност към този невероятен красив свят, който носеха в наследството на сърцата си, а за мен оставаше чужд и същевременно толкова близък. На другия ден посетихме подземния град Derinkuyu (дълбок кладенец), представляващ огромен 70-метров подземен град на 8 етажа. В земите на Кападокия са няколко и от интересни по-интересни: Оз конак подземен град; Каймаклъ, на 20 км от Невшехир; Мазъ град; Юзлюдже, носещ и старинното име Зиле, и подземен град Татлърин, който съдържа предимно параклиси и помещения за църковно обучение, но за съжаление все още е непочистен нацяло от ерозия и затрупвания. Тези странни градове притежават перфектни вентилационни системи дори на 60 метра под земята: и най-долу се усеща свеж въздух. Имат си помещения за спане, които се затварят с тежки плъзгащи се воденични камъни, стаи за хранене и съхранение на продукти, училища, църквици и салони за събирания. Коридорите в тях са ниски и тесни тунели, колкото да премине пълзящ на колене човек, но стаите са с нормални размери. В тях са живеели различни хора през вековете и са дело на първите християни, дълбали ги на ръка, за да се предпазят от насилници, гонения и природни бедствия. Предполага се, че са приютявали около 20 000 жители…

На повърхността не бе по-малко интересно — скалните къщи и църкви белееха по върховете на вулканичните възвишения и до някои се достигаше само с въжена стълба въпреки издълбаните в скалите стъпала и отвори за ръце — подсказка за нелекия начин на придвижване на древните. И цялата местност надлъж и нашир бе осеяна с вълшебни комини, така наречените „пери баджалар“ — чудни конусовидни възвишения от бял камък с шапки от кръгли по-тъмни скали, задържани като с чудо по върховете им. В сърцевината на някои открихме малки издълбани магазинчета за разхладителни напитки — почти оазис в тези пусти земи, или каракол: помещения за пазителите на реда — жандармерията. Чудно място, за което ден не стига да бъде разгледано, и за целта се предлагаха разходки с балони — пъстри и огромни — атракция за всеки турист.

В един от следващите дни гостувахме и на леля Невин, живееща в близост до имението на роднините ни, която говореше отличен български.

— В долната махла сме сѐ така, не сме турци ние, и българи не сме. Ти българка ли си, чиста?

— Да…

— Хубав турски говориш, бързо си го научила. Що не ядеш, яж де, корипапара съм направила.

Говореше и се суетеше около мен с тава баница от хрупкави печени на сач кори, полети с бульон от варено пиле, а между гънките — парченца бяло месо. Замислих се над името, навярно беше кори попара — попара от кори.

— Аз не ям месо…

— Чакай ябълки да ти накъсам, преснички. Трябва да ядеш, виж каква си слаба, тука не обичат така, трябва да ядеш.

— Ти откога си в Турция?

— Отдавна, още отдавна. Ние сме от помашко, не сме турци ние, и българи не сме, ничии не сме. Помаци сме ние. Все тука сме си, не излизаме от село, не се месим с турчолята, и с българи не се месим, ама си ходим.

Седях под асмата и слушах забързаното й говорене, беше като птичка, пърхаща и грижовна — все да ми угоди, все да ме нахрани. Гледах очите й — дълбоки и сини, а в тях сълза и радост наедно и аха да прелеят. Чувствах се спокойна в дома й, сякаш в родно, българско. И пиперчетата, засадени на припек в градинката пред къщи, и коловете с привързани към тях домати отзад, и кладенецът, всичко беше като при моята баба на село.

„Ничии не сме, помаци сме.“ Помаци — като помазани…

Тук, в земите на Кападокия, по стъпките на Христос аз бях намерила цели села с ничии. Сърцето ми се свиваше от умиление и страх. Светът. За всичко бе виновен светът…

Мълчах си и се наслаждавах на красивата си разходка, но времето напредваше и трябваше да се връщаме в Анкара. Сбогувахме се топло с всички с обещания за гостуване и нови срещи и потеглихме.