Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Меги Гювенал

Заглавие: Извезани души

Издание: първо

Издател: Сдружение „Хулите“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: 2013

Главен редактор: Ганка Филиповска

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: Рая Христова

ISBN: 978-639-7068-04-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4889

История

  1. — Добавяне

Угризения и любов 2006 г.

Тежестта на думите притискаше умореното ми съзнание като смазващ камък, поставен на изхода към свободата. Всички мисли, мъдрости и история от последните дни разпръсваха около мен сенки и образи, родени в удобното леговище на ума, а аз притварях очи и исках просто да бъда сама — без мисъл, без чувства, без пълнеж. Човешкият живот има интересна направа — в моментите, когато уединението и тишината са жизненоважни, шумът и гълчавата са ежедневие и неспокойната ми душа не намираше кътче за усамотение сред многобройните гости, роднини и мероприятия. Свекър ми е скромен човек, рядко ни придружаваше по коктейли и вечери, но обичаше да излизаме на пикник в гората, където липсваха задължителните вратовръзки и етикет, и въпреки дима на печена риба и миризмата на бира успявах да вдъхна глътка свежест между старите борове и поточетата. Той се чувстваше добре единствено там, в останалото време бе нервен, опак и твореше нещастие навред и за всеки, имал неблагоразумието да го заговори. Очите му грееха искрено топло само за Ванесса и неведнъж отправях благодарствен поглед към небесата за възможността да я имаме. Свекърва ми, от друга страна, балансираше между моята мрачна отнесеност, мъжа си и сина си — все така тих, често отсъстващ от дома, — и се опитваше да внася мир и да задържа усмивките на лицата ни. Една сутрин телефонът звънна и отсреща чух гласа на Семи: „Идваме с жената. Сестра ми и мъжът й са в Карс, поканих и тях“. Домът ми бе достатъчно широк да поеме толкова гости, но мисълта за тълпи в хола пред телевизора, чоплещи семки, ми докара главоболие. Нямаше как — наизвадихме спалните комплекти, сервиза за гости, напазарувахме и след два дни ги посрещнахме усмихнати и готови за приключения. Приятелката на Семи толкова много приличаше на Бериван, че едва успявах да се спра да я гледам втренчено и да си докарам някоя неприятност. Първоначално всичко вървеше добре: закуски за девет души с огромен чайник, изпускащ чудни аромати на зазоряване, картофени банички и палачинки с петмез; пастички на обяд след обилно отрупана софра; топла домашна обстановка, каквато може да създаде само близката родствена кръв, и много задушевни разговори, гледане на кафе и приспивни песни, които пренасят назад във времето в нечие чуждо и толкова близко ми детство. Еда — сестрата на Семи, се бе омъжила наскоро за един узман чауш — военен на двугодишен договор, и по разпределение бяха пристигнали в Карс — град, недалече от Татван — но заети с непрекъснатите мероприятия, вечери и задължения, не бяха намерили време да ни посетят досега. Искаше ми се да поговоря с нея, владееше отлично кюрдски език — наследство от майка й, и да я поразпитам това-онова, но тя бе странно далечна. Носеше строги тъмни костюми дори вкъщи, нанасяше силен грим още в ранни зори и поведението й като цяло напомняше една нова Ханъм Ефенди — студени очи, навирено носле и много амбиции. Съпругът й приличаше на случайник, попаднал до нея поради сгрешено подреждане на звездите, не продумваше и гледаше уплашено през целия ден. Семи не изглеждаше щастлив — причина да се задържам по-дълго вкъщи. Новата му бъдеща жена категорично бе поела нещата в свои ръце и от кратките разкази, които слушах за съвместния им живот, разбирах, че дори леля Хаджер се е смалила до примера на кротка свекърва и е приела разчупването на старинната традиция — булката да влезе в дома с червен пояс. Момичето носеше неприятното за мен име Есра, може би бях в плен на лични предубеждения и не успявах да открия в нея нищо, за което да се хвана и да я обикна, но дори да се опитвах, нелогичното й поведение в нашия дом ме смразяваше и отблъскваше. Есра сновеше из стаите, повдигаше капаците на сандъците ми, ровеше в кухненските шкафчета, цъкаше с език и сипеше забележки за разхвърляния ми характер, липсата на ред и хаоса, царящ навсякъде. Да си призная, освен в душата си хаос другаде не виждах, но я оставих да обръща наопаки, колкото иска, щом така се чувства добре. Ванесса не закъсня да реагира обаче — скри любимия си заек под леглото и в по-голямата част от деня стоеше на стража там или ходеше да го проверява.

— Да си вълви! Милише!

— Не така, детето ми, тя няма вина, че имаме само една баня.

Проблемът не бе в липсата на повече бани вкъщи, а в непрекъснатите гозби с обилно съдържание на чесън и лук и невъзможността ми да се впиша в обстановката. Не помня откога съм вегетарианец, но ненатрапчиво и малко хора от семейството ми знаят — обикновено се измъквах с извинение, че нямам апетит, или ровех храната в чинията, докато не стане време да разчистваме, обаче няколко дни поред цялата къща димеше отвсякъде заради печени на грил пилета, пържоли в млечна настойка, кюфтета по измирски или не знам какви и в резултат езикът ми бе по-остър от необходимото и дъщеря ми попиваше всичко, впечатлена от възможността да е като мама — в по-различна рокля. Ежедневно ме съпровождаше някаква непонятна нервност и в нищо не намирах покой въпреки усилията. Успях да се скарам със свекър ми заради тютюна му и задимения дом и му наредих да пуши на терасата, вместо да ни трови всички. На свекърва си креснах да прекрати театралниченето и да ме остави на мира. За щастие Джан както винаги отсъстваше и избегна сблъсъка с мен, но аз не мирясвах и накрая натиках Есра в банята и директно я запитах какво, по дяволите, иска. Отговорът й ме шокира:

— Онзи лъскавия гащеризон от бялата кутия.

— Но той няма да ти стане, твърде тесен е…

Това преля чашата. Облеклото за официалните визити при генералите държах в кутии в заключено отделение на дрешника и макар ключът да стоеше на вратата, наличието му беше явен знак, че не бива да се рови там. Измъкнах кутията, хвърлих й дрехата заедно с обувките и шала към нея, намъкнах се в якето и треснах вратата зад гърба си. По стълбите шест етажа надолу се чудех къде да отида и скочих в първото попаднало такси пред портала без явна дестинация. Обикаляхме улиците на Татван поне 10 минути, докато не ми хрумна, че Зина може да се е прибрала. Пред заключената й врата не издържах и се разплаках. Таксиджията се засуети наоколо ми, дадох му 20 лири и го помолих да ме отведе при Ирис.

— Да ви изчакам ли, амфенди?

— Не.

Свечеряваше се и не бях сигурна какво правя. Оттук трудно можех да намеря такси в късните часове, а не носех телефона си. Още щом спря колата, дъсчената портичка се открехна и той застана на прага, сякаш ме беше очаквал. Винаги беше там, когато и да дойдех, с предизвестие или без. Изскочих от таксито, хвърлих се в прегръдките му и плаках толкова дълго, че после с подути очи и хълцане едва успях да обясня, че причина да дойда няма… и че всички причини на света са валидни. Сините му очи плуваха в състрадание, безмълвно милваше косата ми и до дъното на душата си усетих колко могат да бъдат тежки неизплаканите сълзи… По-късно, когато чаените чашки бяха измити и поставени намясто, книгата бе затворена и огромният му бял пуловер ме бе стоплил приятно, в ума ми проблесна съмнение за онова, което му причинявам. Нямах обаче сили да мисля за друго освен за себе си. Бленуваната тишина, в която единственият дочут звук бе този на сърцето ми, изгубващ се между плясъка на вълните отвън; нежната, обгръщаща ме обич и разбирането бяха лекарството, за което копнеех. Бях толкова щастлива, че е до мен. Чувството на вина, прокрадващо се неканено между сълзите и радостта и вероятното самобичуване щях да отложа за после. Сега имах нужда да потъвам в тези очи, да потъвам и да се давя и да не мисля за нищо. Целунах челото му с благодарност, после устните ми се спуснаха по страните му, докоснаха устните му, спряха се в извивката на шията, където зарових лице, сгуших се в него и неусетно съм заспала. На сутринта се събудих от приглушен говор отвън. Опомних се, скочих и излязох. Ирис и съпругът ми пиеха чай отпред и си говореха тихо. Щом ме видя, Джан тръгна към мен и за секунди в ума ми изникнаха образи на разярен ревнив съпруг, търсещ отмъщение, но той хвана ръката ми и каза:

— Пийни чай и да се прибираме.

— Не исках да оставам тук до сутринта, не знам как се случи…

— Аз знам. Сега ще отидем у дома и ще ги изгоним. А заради тебе Ирис цяла нощ е седял навън, следващия път избери дом с повече стаи.

Цялата се изчервих и не знаех какво да кажа. Наистина не бях искала да оставам тук или да наранявам някого, но отлично съзнавах как изглежда отстрани и какво биха казали хората. За такова нещо тук пребиваха с камъни и вината ме попари като стихия. Между мен и Ирис нищо не се беше случило, но докато търсех думи за оправдание, в случай че мъжът ми се съмнява, в ума ми изникнаха словата на Ирис, прошепнати, докато заспивах: „Обичам те повече, отколкото може би знаеш, и съм с теб повече, отколкото може да ни даде едно физическо сливане. Тихо, тихо… тих сън…“.

Бях прекалено шокирана, за да мисля. Изпих си чая набързо, казах на Ирис, че ще се видим, и се качих в колата. Джан не изглеждаше нервен, нито притеснен, което пък извикваше у мен какви ли не мисли — дали не е бил с някоя дама през нощта, дали само се преструва и след завоя ще спре в някое дере и ще ме гръмне, и следвайки потока на собствените си мисли, стигнах до извода, че имам нужда от професионална помощ, че нервите ми са крайно опънати и не мога да се справя сама. Тишината с него обаче не ме лекуваше, а разболяваше, затова му извиках:

— Не ревнуваш ли?!

— Не.

— И защо?

— Искаш да ревнувам ли?

— …

— Който и друг да беше, щеше да си събира зъбите по пода, а ти щеше да пътуваш вече за България сама. Така добре ли е?

— Но как може да не те дразни привързаността ми към Ирис?

— Знам колко много го обичаш. И не ти вярвам нито за миг. Но познавам Ирис. Нека не обсъждаме глупостта ти, а да отидем у нас и да отпратим гостите. Разбирам състоянието ти и дължа извинение, че те оставих толкова дълго сама с тях.

Мислите ми се блъскаха в преградата, издигната от категоричността му, щурах се напред-назад между обичта си към това момче и неразбирането за нея, в привързаността към съпруга си и новооткрития факт, че не той бе ревнивецът, а аз — малък завършен егоист, който хем иска да става на неговото, хем не позволява това на другите. Не проговорих повече и когато пред къщи ми каза да целуна ръка на родителите му, само кимнах. Всички бяха притеснени заради изчезването ми, но Джан им каза, че съм била при него, и те се успокоиха. Целувайки традиционно ръка на баща му, разбрах какво означава действието — отпращане. Човекът ни изгледа странно, после каза, че намерил купувачи за апартамента им в Анкара и смята да го продаде, за да купи къща в Анталия, и е време да тръгват. Есра изтопурка нещо от рода „И ние“, а Еда скочи да събира багаж. В ислямския свят хората избягват директните приказки и показват по възможно най-заобиколен начин какво искат; за целта съществуват пригодени действия, достатъчно красноречиви за тях и неясни за мен, но щом водеха до желан резултат, бях съгласна да не разбирам. Оставаше да си отговоря откровено защо исках да ги няма и какво ми пречеше да се разбирам с тях — въпроси, на които нямаше отговор. Или имаше — Ирис.

Изпратихме ги до автотерминала и летището, помахахме за довиждане и се прибрахме вкъщи.

— Меги, ела, искам да поговорим.

Ето, започва се. Сега ще се караме, си помислих, но послушно седнах на пода до него и загледах стената.

— Зная от какво се лиши, омъжвайки се за мен.

Мъжът ми бе дълбоко протоколен и официален всеки път, станеше ли дума за нещо сериозно, и мислено се насочих към оставените във фурната банички, докато мине тирадата, която познавах и бях слушала многократно. А той продължаваше:

— Изостави болната си майка, дома си, родината и езика си, замени ги с нещо далечно на сърцето ти, макар интересно. Изгуби всичко скъпо, за да дойдеш тук с мен сред куршумите и лицемерието, роди ми прекрасно дете и аз оценявам всичко това.

Тук се намръщих и бях готова да кресна, че нищо не разбира, но той ме изненада:

— Аз не ти изневерявам, нито съм престанал да те обичам. Имам приятели, на които отделях повече време, отколкото на теб, оставих те твърде дълго сама и те моля да ми простиш. Нека не изгубваме, каквото имаме, и нека отново да бъдем близки.

— Добре.

— Това „добре“ прилича на смачкания кейк, който изхвърли онзи ден.

Разсмях се благодарна, прегърнах го и въпреки наслоената горчилка в душата си знаех, че това е моят човек, и беше ред да го накарам да си отдъхне, а как щях да се справям със себе си, беше друга тема. Направих кафе за двама ни, пуснах хубава музика и извиках Ванесса да редим кубчетата й в хола. В този момент се позвъни и на вратата видях Ирис.

— Аз го извиках. Дължим му топла нощ и спокоен сън.

Ирис влезе, внесе със себе си цялата любов на света и за пореден път се изумих от въздействието, което имаше над нас с безмълвието, кротостта и усмивката си. За мен той не беше човек, бе някакво неземно явление и неволно погледнах пръстите си, посегнали към него, които в този момент виждах като криви грозни и черни куки, опитали се да достигнат недостижимото. Ванесса обаче обгръщаше ръчички около врата му, смееше се и го целуваше и в този момент ми се прииска да съм детенце, да мога да се радвам на любовта му по същия чист начин и да съм далече от изкривените асоциации, тормоз и представи на възрастните. Мъжът ми се извини, че е нужно да се изкъпе, и щом останахме сами, веднага натиснах Ирис:

— Защо си ме приспал и си излязъл навън?

— За да не ти преча да спиш… Но когато се въртеше насън, бях до теб.

— Друго те питах.

— Защото ти за нищо не беше сигурна.

Очите му излъчваха мекота, примесена с обич, и разкъсваха сърцето ми на неизброими парцали, между които изскачаха съмнения за светостта на човека, в когото Джан неизменно вярваше. Бях изненадана от наличието на съмнения в мен и беше наложително да си изясня.

— А ако бях сигурна?

— Умея да поемам отговорност.

— Значи, ако поискам да бъдем близки…

— Можем да бъдем, а може и не в този смисъл. Меги, на тази земя съществуват възможности, позволяващи всички да избегнат нараняването и дилемите… Ти не вярваш, че е така, и очакваш отношенията ни да породят баналния любовен триъгълник, но това не бива да се случва и няма как да се случи. Всичко е в мислите ни…

— Философията е добър параван. — Усещах как нещо в мен се преобръща, но още не знаех причината. — По-добре ми кажи някога искал ли си да бъдем близки, или не.

Ирис се усмихна. Бегла сянка на тъга премина по лицето му и каза:

— Човешките желания движат света, преобръщат го, търкалят и превръщат в онова, което не искаме да бъде, и точно затова, когато човек много иска нещо, той наистина го получава, но забравя да помисли за последствията. Ако много вярваш в нещо, но то не се случва, това означава, че не е имало искрено желание, в противен случай би направила всичко, за да се случи. Нямам предвид нашите отношения само…

— Зная… Продължавай.

— Онова, което те привлича, не е това, за което го мислиш. Ти имаш нещата, за които мислиш, и те не ти липсват наистина. Липсва ти друго…

Вдигнах вежда с неверие, но го оставих да продължи. Междувременно Ванесса беше заспала на пода и махнах на мъжа ми, тъкмо излизащ от банята, да я отнесе.

— Какво е, което ми липсва?

— Духът.

— Кой дух??

— Творецът. Носителят на любовта.

— Това, което познавам, друго ли е?

— Познаваш единствено себе си. Ти си собственият си сътворител, изтъкан от съмнения, от болка, от мними усещания и заблуди. Ти си единственият Ефенди, когото познаваш.

— Много пък си сигурен.

Ирис се разсмя, но продължи:

— Всички на тази земя искаме да се доберем до Духа, това е наше изначално търсене и желание, но непознаваемо за нас. За среща с Духа няма нито едно правило, няма закон, който да следваме, или традиция. Всеки в себе си трябва да го открие и последва. И Духът откликва, Духът служи на всички. Но за да го достигнеш, е нужно да създадеш своите духовни уши и очи и да чуеш и видиш как безпогрешно направлява и води.

— Защо този Дух не се явява, когато е нужен?

— Големите хора се раждат в трудни времена, а другата възможност е, че трудните времена раждат своите големи. Знаеш, Мария — Светата Дева, там, където не достига, там и тогава иска помощ. Духът прескача твоя Ефенди, който те движи и служи само на Бог.

— Не знам дали разбирам… Какво трябва да сторя, за да се измъкна от Ефенди ми и да последвам Духа?

— Да създадеш своя си път. Да не се тормозиш, да не плачеш, да не мислиш. Да бъдеш като това дете, да наблюдаваш и да се вслушваш като него. — Той погали спящата главичка на дъщеря ми и баща й с усмивка я отнесе.

— Изглежда непосилно и трудно.

— Трудностите ги създаваме сами.

— Имам предложение. — Мъжът ми се върна с купа ягоди и седна при нас. — Хайде в събота и неделя да отидем до Доубеязид. Военните организират екскурзия дотам, а Шефика позвъни, че Саваш пристига за един уикенд. Зная, че не искаш вече гости, но разходката ще ти хареса.

— Аз съм съгласен.

— Значи и аз. Ще отидем.

И тримата се разсмяхме на необмислената ми откровеност да приема заради присъствието на Ирис, но мисля, всеки разбираше какво става в душата ми, и имаха желание да ми помогнат да се измъкна невредима. Приготвихме стаята за гости за Ирис, пожелахме си лека нощ и се отнесохме — всеки в мислите и завивките си. Беше вторник, а аз имах само три дни да въведа ред в разхвърляната си къща и да се приготвим за пътешествие.