Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Искендерун. Стъпка в Сирия. 2003 г.

По целия обратен път към дома Семи не продумваше и беше странно умърлушен за човек, който скоро ще вдига сватба. Закачахме го и се смеехме, а той се дърпаше и ставаше все по-мрачен, докато накрая не го притиснах до санитарните помещения в самолета да каже какъв е проблемът. Оказа се, каквото очаквах — имаше друго момиче, в което бе дълбоко влюбен. Принудителните бракове са истинска трагедия, макар в очите на възрастните да са необходими. „Ще се научиш да го обичаш, ако ти потрябва любов“, бе редовният отговор на старото поколение тук и аз недоумявах как се раждаха толкова нежните и отдадени лирични стихове и песни, заливащи отвсякъде цялата страна. За източния човек на исляма любовта и красотата са верую, обикновеният, лишен от дълбоки и разтърсващи сърдечни емоции живот се счита за наказание и наблюденията ми сочат, че тук не живее нито един, който да не е влюбен. Не разбирах защо родителите биха причинили такъв брак на собственото си дете, единствен син, и се обърнах с молба към съпруга си да разнищим историята и да помогнем за добрия й край, преди да е станало твърде късно. Огромна грешка, за която съжалявам до днес, е намесата в личните дела на хората, но стореното не може да се промени. Момичето се оказа пълно копие на Бериван, но в една по-съвременна визия — за моя най-голяма изненада. Изрусени коси, нахакан вид, оскъдно облекло — все неща, които по мое мнение бяха привлекли Семи и представляваха една недостатъчно трайна скъпоценност, за която не си струва да се разделиш със спокойствие и мир, но той не мислеше така и усетил подкрепа в наше лице, започна често да ни гостува с приятелката си. За да олекотя по някакъв начин ролята си, измислях културни занимания, посещения на различни мероприятия съвместно, дори веднъж гостувахме на възрастна дълбоко религиозна жена, чиято единствена дъщеря бе починала някъде из Европа, и за нея се грижеше чуждестранният й зет. Беше по време на празник и поднесохме подарък — Коран на турски език. За моя изненада жената го изхвърли с думите, че да се чете Коранът на различен от арабския език, е кощунство. На запитването ми знае ли арабски, тя отвърна „не“. За съжаление, не е единствен случай, когато дълбоко вярващи хора тук не познават свещеното слово на Пророка и подреждат вярата си според хадисите и думите на имамите. Животът сред друговерци ме научи, че истината се намира извън човешките интерпретации и далече от напътствията на религиозни водачи. Но бе възможно да греша и не изрекох и дума.

С наближаване датата на годежа Семи се изнервяше все повече и с Джан решихме да го разведрим с разходка по-далече от дома и натиска на приятелката му. Купихме билети за автобус и поехме към Искендерун — най-южната точка на Турция, на сирийската граница. Дотам се пътува приблизително 12–14 часа, а в града живееха родственици на мъжа ми със син на възрастта на Семи, доста своенравен и разглезен, често пътуващ по чужбина, за когото се надявах да успее да внесе малко смелост и ведрина в изтерзаното сърце на нашия братовчед. Когато автобусът разтвори врати и подадох глава навън, едва не се задуших. Приятната свежест от климатика и комфортната прохлада по време на пътуването се изпариха и над мен легна тежък лепкав въздух. Температурите навярно бяха над 50 градуса и аз политнах назад. Поляха ме с колония — своеобразен безвреден одеколон, който се ползва навсякъде из страната, и когато се съвзех и успях да повлека крака навън, забелязах колко всъщност е красиво. От двете страни на лъскавата автогара се издигаха огромни дървета фикуси с натежали от плод клони, палмите лениво поклащаха ветрила под палещото слънце и навсякъде цъфтяха разноцветни огромни китайски рози — хибискуси, а в далечината се виждаха топлите пенливи води на Средиземно море, обливащи горещия бряг. За да ме усмихне, Джан откъсна нежен бял цвят и го забоде в косите ми, но аз не виждах нищо друго, освен невероятния екзотичен пейзаж и гледката на сякаш мумифицирани жени, обгърнати в черно, накацали по пейчиците и бордюрите. Тук нищичко не помръдваше, лекият ветрец си оставаше невидим и недостижим някъде нагоре към върховете на дърветата или бе твърде топъл, за да го отбележа. Взехме такси и потеглихме към дома на Семир и Надя — роднини на мъжа ми, щяхме да отседнем при тях за ден-два, преди да продължим към Арсуз — китно курортно селце, в което ни очакваше Беррин — по-голямата сестра на Надя. Все още се чудех заслужаваше ли си дългият път само за 3–4 дни престой, но момчетата ме изненадаха с дългосрочен отпуск и възможна двуседмична почивка и почувствах леко бодване от женската си суета някъде отвътре — носех само чифт джинси, две фланелки и нито една гривна, да не говорим, че нямах бански, плажно облекло, няколко чифта обувки за всеки случай, костюми и… Късметът ми и тук проработи — оказа се, че наоколо гъмжи от пъстри арабски пазарчета, които на другия ден щателно пребродихме и се снабдихме с чудни фантазии от фини и леки материи, които ползвам и до днес.

Отнесено наблюдавах от прозореца на таксито. Това беше арабски свят и с нищо не напомняше на Турция. По улиците се виждаха само мъже в дълги бели роби и сандалети и много рядко облечени като нас, а ако зърнех жена, неизменно бе в черно одеяние с покрито лице. По уличките пред дюкянчетата еснафи бяха насядали на раздумка и чай. Чай тук се пие непрекъснато, през целия ден, понякога достигат тридесетина чашки и повече. Тук-там се виждаха и пушещи наргилета, което бе учудващо, понеже законите в тази страна са твърди и тютюнопушенето е строго забранено на обществени места и в затворени помещения. Има си специално пригодени за целта пушални, където, да призная, дори след години не смея да вляза. Пъстротата бе изумителна. Златарски ателиета предлагаха образци на едно чудно ювелирно изкуство, каквото не се среща другаде из Турция. Рекламни пана разказваха на няколко езика предимствата и сладостта на безброй храни. Навсякъде се носеха аромати на печено, дюнери и на сладък шербет, оставащ във въздуха дълго, след като са го поръчали и отпили, и това се дължи навярно на странната технология при приготвянето му — варят го в казани на улицата пред сладкарниците и посипват в него безумно количество кардамон, ухаещ на евкалипт, и джинджифил, за да се разнася ароматът из целия град и да привлича жадни туристи. Шербет шекер е характерна напитка и прилича на познатото ни сорбе, но без добавка на алкохол. Предлага се също и замразен на ледени топчета в дълбоки стъклени съдинки и действа разхладително и освежаващо.

Самир ни посрещна в началото на пряката, водеща към дома му. Никога не бях виждала този роднина, а много бях слушала за арабския му произход и усмихната скочих от таксито направо на врата му, щом разбрах, че е той. Зад пътната вратичка три лица набързо охладиха ентусиазма ми и значително по-кротко се запознах с Надя и двете им деца — Алейна и момченцето Джемо. Малките бяха чудно красиви с къдрави дълги коси и черни като маслини очи — типичен знак на арабската кръв. Надя е най-малкото дете на жена, която по неизвестна ми родствена линия се явява леля на свекър ми, разведена и дадена за втора жена на известен турски богаташ от Кападокия. Лелята била руса и синеока красавица и влюбеният в нея агабей изпълнявал и най-малката й прищявка. Родените от този брак пет дъщери и доведения син първата му жена скромно възпитавала наред със собствените си пет деца в имението им в покрайнините на Юргюп, в Мустафа паша. Дъщерите израснали далече от майчина ласка в един неподозиран лукс, за който знаели, че не им принадлежи, и днес някои от тях имат интересни бракове, основани на блаженство и проектирани от най-голямата сестра Беррин, която неведнъж, смеейки се, ми е разказвала как още невръстна се зарекла, че никога няма да е бедна и сандъците с жълтици ще принадлежат на нея и сестрите й. Този случай беше такъв. Самир бе единствено чедо на богат сириец беглец, доволно изживяващ старините си в Арсуз в тези дни.

На вечеря не хапнах почти нищо, вълненията ме задавяха, а и храната бе изключително люта: нещо, на което трудно привикнах в Турция въобще. Надя беше приготвила отуртма — означава преседнало ястие и се оказа интересна смесица от кюфтенца, патладжан и пъпеш. Отуртма се наричат подредени симетрично и на редчета зеленчуци в дълбок съд, полети с доматен сос и овкусени с много лют пипер, чесън и подправки. Съществуват различни вариации и понякога е наистина вкусно. Но в този град дори хлябът е лют и придобитите в Мардин излишни килограми тук бързо сдадох. Почти през целия ни престой гладувах, арабската храна е мазна и тежка за деликатния ми стомах и хапвах само кюнефе — интересен топъл солено-сладък сладкиш с извара, наречена лор пейнир, сироп и топка сладолед отгоре, запазена марка на Искендерун. Понякога опитвах качамак, но без успех. С неприятно чувство на срам ще споделя, че престоят ми в дома на Самир не бе никак лек. Непрекъснатите препирни на висок глас, крясъците на децата и шумът ме изморяваха, а разхвърляният дом с тежка застояла миризма на гранясало убиваше апетита ми за приключения. Веднъж седмично идваше момиче да почиства, но в останалото време никой не се грижеше за реда и уюта. Причината навярно бе продължителното работно време на двамата, но аз бързах да си тръгнем, макар да ги харесвах и да нямах негативно отношение към случващото се. След две нощувки Самир ни отведе в Арсуз в дома на баща си — малка лятна вила на самия бряг с много приятна атмосфера. Възрастните хора се оказаха чудесни. Майка му беше почти сляпа, затова в дома присъстваше жена помощница, а баща му бе истинска жива енциклопедия — начетен човек, живо интересуващ се от история на религиите, география, астрономия, свободно говорещ няколко езика, получил добро образование в един американски университет. С точния подход и правилни насоки от негова страна бързо научих доста сирийски изрази и думи и когато след година само дочух за кончината му, сърцето ми се сви в искрена тъга.

Въпреки огромните комари и ужасния плаж останахме с възрастните хора цяла седмица и си отнесохме незабравими моменти. Посещавахме военните бази за почивка заради прекрасния златен пясък. Наричат плажовете в Арсуз плажове на Клеопатра, а табели навсякъде разказват за нейните чести пътувания до това място с таен любим и когато веднъж била покосена от тежка болест, преданите й поданици прекарали от Египет тонове пясък с огромни кораби, за да се лекува. Централният плаж на Арсуз също не бе лош, но не го посещаваха жени. В първия ни ден, определен за плуване, отидохме там и още се настанявахме на пясъка, когато забелязах мъже да се къпят с дрехите и маратонките. Имаше само една забулена жена с дете на прилично разстояние, навярно изчакваща съпруга си. По принцип религиозните мюсюлманки се къпят със специален бански костюм, наречен хашема, представляващ дълга найлонова розова дреха с ластици и връзки за глезените и китките и с качулка, покриваща напълно косите. Но това е на по-съвременни територии към Анталия, а във водите на Турско-Сирийското Средиземноморие има само огромни медузи и мъже. Семи все така бе унил и ние не го закачахме, но една сутрин каза: „Ще ви заведа в Антакия, на Меги ще й хареса“. На около стотина километра от Искендерун се намира един много интересен град — Антакия (Антиохия, Писидия), основан 300 години преди Христа. През епохите за града са водени безбройни битки и многократно е бил разрушаван, но до днес пази величествеността и очарованието си. Оттам минава река Аси (в превод — непокорен), за която тук разказват, че носи водите, с които свети Йоан е кръстил Христос, и мястото е отбелязано с древна постройка, напомняща старинните църкви. Говори се, че това е първата християнска ортодоксална църква в света, а недалече от нея пейзажа краси старинна католическа катедрала. Мястото излъчва особена тишина и покой. Не бих желала да разгръщам подробни описания, за да не влизам в конфликт с действителните разкази за река Йордан и Христовото кръщение, но ще отбележа, че за мен мястото е там. За съжаление престоят ни бе кратък и бързо се върнахме в Арсуз, откъдето леля Беррин вече нетърпеливо звънеше. Големият й син бе на обиколка из Европа и надеждите ми да разведри Семи си заминаха, но в дома й бе спокойно и приятно, за което съм благодарна на домакините. Посрещнаха ни топло, вилата им бе на самия пясък и притежаваха частен плаж, на който просто открих своя рай — необезпокоявана се плациках в топлите води на морето и добих нежен загар. Когато затръгвахме, се случи нещо, което предизвика у мен вътрешен протест срещу целия пищен и златен свят на Турция и Арабия. С домакините ни живееше семейство — жена, мъж и децата им, които се занимаваха с градинарство, отглеждане на деца, готвене и цялата работа по къщата. Те придружаваха Беррин във всичките й домове из Турция. Когато жената била момиче на дванадесет, Беррин я купила от бедно кюрдско семейство, отгледала я, дала й възпитание и подслон с условие да е винаги нейна. Съпругът на леля ни с усмивка предложи да ни подари дъщеричката на тази жена като сватбен подарък, за да не се затруднявам в своето домакинство. През целия път до Искендерун плаках на глас и не проумявах защо уверенията в училище, че търговията с хора и робството са приключени веднъж завинаги, се оказват неверни. Единственият, който ме разбираше в тази моя безсмислена тъга, се оказа Самир и предложи да ме разходи до близките сирийски селца за разведряване. Сълзите ми секнаха и с подути очи размахах международния си паспорт под носа на съпруга си, който ме гледаше с недоумение. За него пътуване до Сирия в този момент бе невъзможно поради естеството на работата му и ми подшушна, че дори тук се намира нелегално и без разрешение от командирите си. Аз обаче така бях изпълнена с негодувание, адресирано до целия му богаташки род, че не отстъпих, и след час със Семи, Надя и Самир поехме към сирийската граница. В Сирия е красиво, евтино и различно. В първите села живеят предимно кюрди, топли и приветливи хора, привикнали към честите туристи. В друга глава може би ще разкажа по-подробно за тази разходка, тук само ще вметна, че се прибрах оттам с татуировки по ръцете и красива женска чалма — за тотално отчаяние на съпруга си. Беше ми безразлично, личният ми избор бе по-слабата страна.

Време беше да тръгваме за Анкара, предстоеше годеж.