Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Извън времето. Кешан, 2008–2010 г.

— На ръкава си имаш петънце от ръжда.

— От иглата с мънистеното оченце е. Не помниш ли… Когато ми подари пуловера, ти я забоде. Против уроки.

— Ирис… Къде е отишъл загарът ти? Трябва ти крем за слънце, ще игориш. И пуши не носиш, нито бандана.

— Детето се събуди, Меги… Тръгвай. Иди да я докоснеш, за да не се разтвори…

— Помниш ли съзерцанието на росата…

— Ак Дамар. Там една от капчиците се сля със сълзите ти. Беше Феята на росата.

— Лара…

Упойката имаше горчив вкус и тежко притискаше гърлото. Пресушаваше устните ми и не можех да говоря. В сърцето ми се надигаха писъци и оставаха там, заплетени на възли. Чувах гласове, един, много. Жени, мъже. Някой ме вдигна, после пусна. Чаршафи. Миризма на хебитан и дезинфектанти. Бодлива тел стягаше кръста ми. Задърпах я и завих от болка. „Не мърдай, още малко ще полежиш тук и после — при детето.“

Дете? Какво дете? Къде е Ирис… Какво сте му сторили, защо подът е хлъзгав, тук беше трева! Смъкнах се от количката и се изхлузих по стената надолу. Две ръце ме вдигнаха и изправиха. Лара… Къде е Лара, върнете ми детето…

Сълзите се стичаха като лепкава смола и засъхваха, преди да капнат. Не виждах нищо, упойката ме ослепяваше. Тръгнах боса по коридора, свита надве от режещото усещане в корема, покрай една стая, втора, ето — тук е. Чувам сърцето й. Мъжът ми ме вдигна и положи на леглото, а след миг до мен затупка и малкото вързопче. Напипах пух, бях сигурна, че е слънчев, ушенце, бузки. Измъкната ръчичка, едно пръстче, две, пет. Господи… Жива е! Разплаках се неудържимо и сълзите сякаш отмиха малко от слепотата, взрях се, все още не я виждах, но беше тук. Тук. Тук. Тук… Прости ми тази агресия… прости ми ножовете и думите…

— Мамо, не плачи… Емили е много красива, всичко си има. И изобщо не плаче.

— Ванесса? Ти виждаш ли я? Аз не мога още…

— Виждам я. Донесе ми кукла, ето, да видиш и нея, като прогледнеш.

Спомних си за баща им и ме заля умиление. Куклата навярно бе купил той, за да не ревнува детето от бебето. Идва отнякъде с подарък, донесло е подарък, обича кака си. Подарък… Не можех да питам, исках да видя сама. Взрях се отново, светът се разми съвсем. Трябваше да изчакам упойката да се изпари. Затворих очи за кратко и пробвах пак. До ръката ми имаше личице: розово, с руса косичка и две тънички чертици вместо очи. Сини. По-сини от безкрая на сърцето ми. Отпуснах глава на възглавницата и се върнах в безсъзнателните пространства на съня.

Изписаха ни в понеделник, макар да бяха казали събота, просто нямаше дежурен лекар през уикенда, който да разпише болничния. Бяхме сами, двете. Тя непрекъснато ме гледаше. Взираше се в очите ми надълбоко, чак до сърцето. Бях сигурна, че ми говори, и слушах. Носех я на ръце по дългите пусти коридори и се опитвах да си спомня новородените не са ли слепи. Беше изумително красива, като изкуство на миниатюрата, с изтеглените си сини очи и пухкави устни. Нито веднъж не заплака дори когато след осем седмици я открихме в креватчето й полумъртва, задушена от балгама в дробовете. Живя с кислородна маска няколко месеца, а аз до зазоряване се свивах на пода до креватчето, за да чувам дъха й. Усмихваше се на всички и караше всички да й се усмихват. Събираше тълпи, където и да отидехме. И мълчеше. Мислех, че никога няма да проговори. Продължавах да й чета, понеже бе най-добрият слушател. Ако я запитах нещо, разтваряше огромни очи и потъвах в тях, а отговор не беше нужен. Беше бебе мечта. Движеше крачета на „Лешникотрошачката“ и „Лебедово езеро“, когато сестра й ги слушаше, за да ги запомни по поръка на балетната си учителка, и се радваше на всеки звук от цигулка. Всъщност радваше се на всичко, за разлика от Ванесса, родена със смръщени вежди и обидена, че съм я довела на белия свят. Имах две напълно различни деца: както бялото и черното, като деня и нощта. И ги обичах еднакво силно, но Ирис ме гледаше от очите на Емили, а Ванесса — с моята мъка.

Грижата около децата, ежедневието с малките си трудности и радости, книгите запълниха някак празнотата в сърцето ми. Нямах време да мисля за безумната си самота. Притихвах я все по-навътре и надълбоко и се чудех кога ще изригне. Болезнено осъзнавах, че Онова докосване няма заместител на земята. Където и да го търсех, колкото и пустини и планини да избродех, щеше да става по-тежко. „В теб. Само в теб съм.“ Ирисовите думи кънтяха като буря в сърцето ми. Посегнах отново към онези Писма и заплаках неудържимо.

Българското консулство в Одрин ме покани на работа. Предстояха избори, аз не можех да изоставя невръстното си дете и да замина, затова пътувах. И. Н. посрещна присъствието ми с радост и ме назначи началник на избирателна комисия. Работата бе твърде много, изморителна и непосилна, не липсваше и напрежение. В нощта на преброяването в две от секциите избухна скандал. Местните преселници се опитваха да фалшифицират бюлетините, за да изпратим в България гласове в полза на избраната от тях партия. Нахвърляха се един на друг с озверението на врагове, отказваха да говорят на български и изпълваха сградата с крясъци и обиди. В съседния град се стигна до бой. Слушах напътствията на консулите по телефона, мълчах и отново карах членовете на комисията да броят всички пликове пред мен. Светът ми се завихряше, моментът изтичаше между съзнанието и сърцето ми и пред очите ми изскочиха трите камикадзета, заловени от съпруга ми в Кешан преди месеци, страховете за дъщерите ми, ужасът от още загуби. Татван се завръщаше с пълна сила. Ирис бе мълчал прекалено дълго. На зазоряване, около 5 часа, го видях да стои изправен под дърветата и да се усмихва. „Ела си. Светът не е надеждно място. Идвай си.“ Миражи. Фантазии на уморения ми ум. Като красив оазис в очите на жаден пустинник. Преглътнах мъката и щом попаднах вкъщи, включих интернет и зарових в търсачката. Не знаех какво търся, но Писмата бяха отправна точка. Не след дълго разтворих в електронната си поща отново Писмо номер едно, изпратено от упълномощени. „Божественият Праатом в човека.“ Емили започна да гука.

Преди безкрайно много време хората били щастливи и не познавали тъгата. Те живеели в други пространства, а домовете им били прекрасни златни балони. Поемали божествена светлина през най — горната си чакра, а през най-ниската я изпращали към всички, които имали нужда, разменяли я помежду си и се къпели в нея. Животът им бил един непрекъснат процес на щастие и напълно достатъчен, те били отворени, а домовете им — златните балони, били самият Бог, любовта му. Докато веднъж един от тях не поискал да се погледне, да види какво е. На стеничката на златния му балон моментално се появило огледално стъкло. Поискал да научи още, появило се друго стъкло, после още едно и още… Облепил си целия балон отвън и отвътре с огледални стъкла. И се видял — красив и божествен, какъвто наистина бил. Но вече не можел да гледа навън, само отразявал онова, което било останало в него. Не можел и да поема светлината заради стъклата, макар тя да се опитвала да го достигне. Другите видели щастието му и го последвали. Облепили своите балончета с огледални стъкла и заживели с усмивка, забравяйки за светлината… След време божественото огънче в тях се смалило и изгаснало, чакрите се затворили, човекът се втвърдил и потъмнял от липсата на любов и вече нямало как да поема или пропуска. Никъде не останала истинска живинка, светът бил мъртъв. Огледалата отразявали самия човек отвътре и мъртвия свят отвън. Изкуствената светлина полепвала по стъклата и ги заздравявала. Настъпила безкрайна тъга. Тогава един от тях се пробудил и започнал да търси живота, който сам бил погубил. Заблъскал по стъклените огледала, едно се пропукало, Бог откликнал на вопъла му и му изпратил спасителен лъч. Човекът счупил още едно огледало и светлината се увеличила. Изпотрошил многобройните стъкла и стени и когато не останали, започнал да пробива натрупаното вътре. А любовният поток на Бога придържал треперещата му ръка, докато човекът не се превърнал отново в канал на светлината. И я насочил към другите…

Един по един стъклените затвори се пръскали на парчета и хората се връщали към своето първоначално занимание — да предават нататък. Искали да спасят всички, защото знаели — докато не бъде освободен и последният от тях, златните балони нямало да се образуват отново. Днес към земята се спуска невидима светла верига от освободени, които достигат най-високите небеса, достигат самия Бог, а долу на земята, който успее да види светлината, разбива стъклените си стени. И тази верига ще бъде жива и няма да прекъсне своето дело до последния Атом, спящ в стъкления си свят. Защото Ендура не е краят на тъгата, Ендура е началото на труда за спасение на другите.

Романа се усмихна.

— Така е, Меги. Не зная турски език. Нека Шейхо я преведе сега. Ако е нужно…

Не беше нужно. Очите й бяха по-сини от синевата в сърцето ми. Тя изпълваше пространствата в мен и отвън със същата ефирна лекота и нежност, с които го правеше Ирис. Бяхме седнали в едно от онези тихи квартални кафенета на Истанбул, където въздухът трепти с интимната споделеност на доближаването, където споменът бе праспомен, а мисълта отсъстваше, изгубена между сетивата. Наоколо ни десетина котета бяха налягали лениво, вперили очи в нея. Тя погали едно позасъхнало цвете и му запя.

* * *

От два месеца бях ученик в Школа, която открих на крилете на случайността. Съвсем като изпълнение на желание в приказка — те се появиха в точния момент с точните думи. Те всички бяха Ирис. Тихи, нежни, докосващи. Раними. Толкова много близки. Притисках сърцето си с невидима ръка, за да скрия възторга — Ирис се бе завърнал. Беше тук, чувствах го навсякъде, виждах го навред. Мълчах, за да не го издам, и попивах всяка изречена и неизречена мисъл. Книгите, които познах, и музиката, която ги изпълваше, бе фината нишка на душата му, нежната лира, толкова болезнено скъпа, и страхът, че съм я изгубила завинаги, неусетно се изниза с дните на плач и съмнения. Сравнявах ли? Не знаех… Тези хора не бяха суфи, но бяха Ирис. Тези хора не бяха аскети, а сееха светлината му. Много неща не разбирах, но аз не разбирах и него. „Думите са безсилни, не говори… Не искай. Стопи се в пламъка на Любовта.“

Емили започна да се смее с глас. Една сутрин мъжът ми опря дулото на пистолета си в челото ми и тихо прошепна, че ще ме застреля.