Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Към Газиантеп, 2006 г.

Той не може да бъде намерен с търсене, но Го намира само който търси.

Шепотният повей, докоснал сърцето ми в общуването с Ирис и близките му по време на дългото пътешествие, някак притихваше мисълта и думите изгубваха очертания. Дори да се опитвам, знаех, че не мога да го изкажа. Писалката и тефтерът стояха на дъното на раницата, приютили за последно изгрева на полето, и после следваха безкрайни бели страници. Често ги докосвах, исках да пиша. Отбелязвах датичката в някое ъгълче и на мястото на красивата начална буква рисувах цвете, после ги поставях обратно. Нямаше думи, с които да положа на листа онова, което Ирис нарече „изписано в сърцето“.

По обратния път мълчах. Пътувахме дълго през пустите угари, гледах през прозореца на колата равно изораните ниви и струпаните по края им купчини плевели и мислех за Пътя. Човекът е твърда скала. В сърцевината й понякога чисти същества намират дом, изровен с ръце навътре, постилат души и очакват бурята, която ще срине твърдия камък и ще го превърне в ронлива мекота, в която да засеят семенцата на истината. Мислех как бурята отнася и тях: Ален, Алмир — безименните сиви качулки, насядали по ръбовете на твърдините. Арзу и Ирис. Моите мънички семенца.

В Татван пролетта бе нацъфтяла по върховете на диворастящи липи и разпръскваше упойващ аромат над къщиците, свити под сенчести орехи с наведени тежки реси към земята. Затоплената пръст ухаеше на живот, животинките пъплеха свободно из пътищата, а заревото зад облаците подсказваше края на дъждовете. Тук вали като из ведро, поройно и пълно и дъждът прилича на спусната от небето сива завеса, покриваща хоризонта. Чуват се само пляскащ звук — своеобразна тътнеща мелодия, и ускореният сърдечен пулс на онези, дръзнали да го споделят. Редовно се мокрех до кости, притичвайки с бебето на ръце от малката сладкарничка в края на военната база до дома ни, и ми се струваше странно по върховете на Немрут снеговете да са вечни, а долу да ни къпе тропически дъжд.

— Меги, къде се зарея пак? — Ирис се усмихваше като новото слънце. Не зная щеше ли някога клетото ми сърце да се научи да не пропуска удар, погледнех ли усмивката му.

— Мислех си…

— Мисленето е трудоемко. Погледни, ще ти покажа нещо, преди да стигнем.

Колата бе завила към селцето му, а аз дори не бях забелязала.

Той разтвори шепа със светнали очи, сякаш бе непослушно хлапе, уловило светулка, и показа малко зелено листо, сгънато на четири.

— Познай какво държа!

— Бръмбар.

— Не позна.

— Калинка.

— Опитай пак.

— Мен…

— Тебе…

Скри листенцето между страниците на книгата си и отпусна назад глава.

Когато го оставихме на равния път, водещ към малката му къща на брега, и помаха с ръка, стиснал томчето с листенцето в него, имах чувството, че сърцето се откъсва от гърдите ми, напуска ме и си отива завинаги. Дълги дни вкъщи мълчах и вършех всичко механично. Стиховете започнаха да се раждат без мен, изписваха се кратки и препълнени по страничките на тефтера, в който не намери място нищо от последния ден до вълшебното езеро. Често се улавях да съжалявам, че вероятността да изчезна, потапяйки се в свещените му води, е изгубена завинаги и само очите на Ванесса завръщаха желанието ми за живот нататък. Когато мъжът ми отсъстваше по-дълго или заминаваше на обучение, я извеждах и двете вървяхме до безпаметност по камънаците между пещерите в покрайнините, сядахме до някоя скала и плачехме, аз — заради собствената си глупост, а тя — навярно за мен. После си спомнях Ирисовите думи, че всеки, тръгнал да търси Бог, губи разсъдък.

Лятото наедряваше и в топлите дни в началото на юни започнахме да посещаваме военния къмпинг на езерото. Извозваха ни с въоръжена охрана до чисти и красиви плажове, идеално поддържани от войничетата. Имахме на разположение беседки за почивка, ресторант, сладкарница, кантин (магазин), кафетерия и цяла градина, пълна с онези пухкави огромни кресла от кожа и стиропор, които тук наричат армути (круши). Имаше и опънат в средата трамплин, а до него — трамболин, от който почти не слизахме с Ванесса, и подскачахме до умопобъркване. Забелязах, че във водата влизаха да плуват само мъже, но мазните содени капчици по телата им бързо ме отказваха да опитам и се мотаех по шорти и тениска, докато веднъж все пак не реших да сложа бански костюм и да пробвам. Срещнах сериозно предупреждение да не си го помислям дори и изненадата ми нямаше край. Цивилните плажове в Ахлат бяха отворени за всички и в тях се къпеха дори местни момичета под зоркото око на братя и родители, а в нашия къмпинг бе забранено. Причината се оказа новата Ханъм Ефенди — мила и приятна дама, но възпълничка, за да изглежда добре в трико, и нови правила бяха лишили всички летуващи от удоволствието на къпането. За да поплуваме, се налагаше да пътуваме до острова или Ахлат. Мислите ми се рееха към тихия бряг в селцето на Ирис и макар там да липсваха чудните слънчеви пясъци и водата да криеше дълбоки опасности, мечтаех за една спокойна почивка на палатка, опъната до дома му. Мъжът ми прие идеята присърце, не мина и седмица и поехме натам. Приятелите ни се чудеха и подхвърляха закачки за липсата на удобства, вятъра и необезопасената зона, но не очаквахме да ни разберат. Обществото на военните бе разглезено и зависимо от комфорта и сигурността. С усмивки отклонявахме всякакви увещания да заминем на хотел или база, къмпинг, разпънахме палатка за двама на самия бряг, нахвърляхме плътни спални чували в ъгъла, газов котлон, пособия за хранене и малко дрехи и седнахме да изчакаме залеза. Когато просто оставиш слънцето да изгори в очите ти, нощта не ти се струва толкова много тъмна…

През следващите дни мързелувахме и се търкаляхме по меката трева под топличкото слънце; Ванесса тичаше до насита край скалите и езерото; готвехме на импровизиран оджак направо навън; подправяхме ястията с див чесън и всякакви зелении, които Ирис ме научи да бера и суша; носехме вода за пиене от един студен извор наблизо и плувахме на воля, необезпокоявани от хората. Понякога момичета от селото идваха и носеха пресни зеленчуци и плодове, а един приятел на Ирис — единственият, който кичеше по чалмата си мъниста и лъскави пайети, минаваше и оставяше кутии сочни бели фурми, донесени от пътуванията му по̀ на изток.

Вечер палехме огън, затваряхме очи и слушахме безкрайните истории, които Ирис с удоволствие ни разказваше, а после дълго, дълго седяхме около загасващата жар. Мълчанието се превърна в най-скъпото ни споделяне.

— Звездите разказват беззвучно, топлият полъх поема историите им и ги разпръсва навсякъде по земята. Виж онова въгленче. Може да е падаща звезда…

— Паднала навярно?

— Не. Именно падаща… Погледни — още гори…

— Още пада…

Уроците му винаги ме смълчаваха. Ако животът тлееше в мен, макар отритнат и нелюбим, а желанията разпалваха пламъци, то всичко все още бе там, живо. Като жарава, която пада безкрайно, раздухвана от вятъра на реалността, или като пламъче, непрекъснато слизащо от звездите, за да възпламени забравеното в сърцата ни. Какво ли ни сваляше до пределите на жалкия ни свят, питах с безмълвни очи непрогледния мрак, спускащ пелена по ръцете ни, а някъде в съзнанието ми Ирисовата песен нашепваше „онова невидимо, което е зад тях…“.

Изминаха девет дни, изпълнени с вглъбение и съзерцание. Усещането за уют и съпричастност бе покълнало в мен до степен да забравя околния свят. Струваше ми се чужд и далечен, студен и различен. Простотата на мига, топлото ухание на любовта и ласкавият танц на природата наоколо бяха всичко, от което имах нужда.

— Не можем завинаги да останем тук… Обещахме на баща ми да отидем в Алания.

— Не ми се ходи в Алания…

— Ще ти хареса. Ще минем през Мерсин, има много за разглеждане. Ще видиш каменните глави, които мислеше, че са на Великденските острови — Джан се усмихваше и вече планираше маршрут.

— Добре, но имам молба.

— Да?

— Нека потърсим Бериван вече… От дни не спирам да мисля за нея.

— Добре. Веднага, щом се върнем.

Ирис разбра, че не ми се тръгва, и сподели, че също ще пътува.

— Няма да съм тук, не ме мислете мен. А след месец ще намерим Бериван.

Приготвихме набързо багажа и наехме автомобил, понеже пътуването надвишаваше двадесет часа и Ванесса нямаше да издържи с автобус. Бяхме планирали да спираме за по ден в интересните градове и да нощуваме на хотел, така че дългият път нямаше да натежи и щяхме да прекараме една наистина приятна почивка. Първата ни спирка се оказа античното градче Дюлюк, на около десет километра от Газиантеп, и бе първото от седемте чудеса в тази местност…

Най-напред ме шокира табела, която твърдеше, че Дюлюк съществува от 600 000 години преди Христа. Аз, разбира се, веднага извадих тефтера и писалката, грабнах апарата за снимки и забравих за статуите на Великденските острови. Между руините и пещерите цареше оживление и навсякъде пъплеха археолози, момичета с четчици и разтвори за почистване на артефакти, имаше историци и геолози и изобщо беше пренаселено. Научихме, че селището е било изградено в чест на бог Тешуб — Гръмовержеца, или бога на мълниите, наричан другаде Тархун или Тор, а в келтската митология познат като Таранис, и се отъждествява с Юпитер. Изобразява се като небесно огнено колело или спирала от небесен огън.

Открихме прекрасни древни статуи на Тешуб, изваяни от хетите две хиляди години преди Христа, изобразяващи божеството върху гърба на бик с мълния в лявата ръка и брадва с две остриета в дясната. Имаше множество статуетки от бронз, също така мед и груб камък, релефи и скулптури, добре запазени и съхранени. А в края на селището намерихме вход към старинни храмове на Митра. В един от тях, в трета зала навътре под земята, в широка ниша бе разположена арена за борба с бикове. Стените бяха изрисувани със звезди, изображения на скорпион, змия, куче и ритуално убиване на бик, а една бе особено интересна — съзвездието Персей, в чиято най-ярка звезда бе бик, убит от самия Персей. Един благоразположен инженер сподели, че сцената разказва за прехода от съзвездие Телец в Овен. Самият Митра, вместо да отнеме силите на бика и да спаси Персей, се влял във вените на Персей, поел енергията на Телеца и я прелял в Овена. Сцената символизира преминаването в нова ера 4000 — 3000 години преди новото летоброене. Този храм е първият в света в култа Митра, последван от други в Шотландия и далечна Сахара, в които са били продължавани церемониите с жертвена кръв на бик, за да не секват силата и безсмъртието на бога.

Дюлюк е чудно място, свидетелство за живот, съхранило най-старите поселения от миналото, от праисторически пещери до некрополи, скални и каменни гробници, легенди и приказки за живота и смъртта, подземния и отвъдния свят, вечността и непреходното. В една от гробниците особено интересен бе стар саркофаг, от който каменни стъпала водеха надолу, а релефи и изображения разказваха, че там е царството на Хадес и пред тези врати е стоял духът на Хермес, за да доведе докрай делото на смъртта и тя да бъде истинска. Наоколо имаше каменни изображения на Медуза, изсечени върху подвижни платформи, така че да се завъртат, и лицето на Медуза да се скрива. Съществували са древни вярвания за възкръсване от смъртта и освобождение от оковите на прераждането.

Беше изключително интересно. Слушах и гледах, малко съжалявах, че още не знам отлично езика и навярно пропускам важни детайли, но всичко, което виждах и разбирах, ме изпълваше и радваше. Докосвайки стените, релефите и пода в старинните гробници, имах чувството, че в мен звучи музика. Чувах тържествена музика някъде дълбоко и навътре, където дори аз нямах достъп.

Малко на изток от некропола се намираха и два скални параклиса, за които някой каза, че са част от манастир на име Mar-Slemun. За съжаление не успяхме да ги достигнем и пропуснахме каменните кариери зад тях, но се свечеряваше, бяхме гладни и уморени и тръгнахме към боровите горички встрани за кратък отдих и пикник преди да поемем към хотелите на Газиантеп, да се отпуснем в смешните четирикраки вани, някак неадекватно поставени в средата на помещенията, и после да потънем в сладкия сън на тези толкова чудни земи.