Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Съзерцанието на Любовта. Турция, 2011 г.

Нежнорозовите води на Сароз леко припляскваха и плъзгаха копринена феерия по мекия пясък. Емили бе седнала на брега с кофичка и лопатка и съсредоточено се опитваше да брои песъчинките. До нея сестра й пееше измислена песничка на език, съставен от български и турски думи: някаква странна, но много приятна смесица. До момента бях преброила седемнадесет слънчеви изстрела. Светилото ги оттласкваше с бързина, която човешкото съзнание нямаше сили да проумее. Не му е и нужно — сякаш повяха раздвижените от вятъра маслинови клонки, надвесени над верандата, на която пиех утринния си чай. Малкото дървено бунгало, сгушено между растенията и плажа, въздъхна от стъпките на Джан, люшна се несигурно в посока на изгрева и избълва аромат на прясно нарязани плодове и топли картофки.

— Закуската е готова. Деца! Закуската е готова, идвайте!

— Добро утро — усмихнах му се и се сбутах встрани, за да подреди масата.

— Тихо утро… Не помниш ли. Утрото не може да бъде добро, както и нощта, в света на противоположностите. Но могат да бъдат много, много тихи… Като любов на Сароз. Като очи на щастливо бебе. Като мен, когато се събуждам от гласа ти, нашепващ красивите непознати стихове от онази книжка.

Не смеех дори да се усмихна. Бях изгубила, за да спечеля; бях се отказала, за да се завърне. Радостта, която напираше да пръсне сърцето ми, ме изпълваше и повдигаше нагоре към незнайната светлина на невидимото вълшебство, с което се събуждах и заспивах всеки нов ден. Тихичката грижа на Розите бе достигнала границата на Турция, бе я преминала като полъх и бе разцъфнала с аромата на уханната истина, дълго очакваща разлистването си по тези далечни земи. „Това са стари полета, Меги, те са живи, винаги са били. Те ни очакват, ние не носим нищо различно, само завръщаме онова, което е било.“ Шейхо често пътуваше и оставаше с нас в малкия къмпинг на военните, където прекарвахме топлите летни дни. Никой не спираше пред него с искане да обясни как е попаднал тук, всички го посрещаха с разтворени сърца и където и да отидеше, около него се скупчваха хора. Когато Сароз се самопочистваше и водата бе безумно ледена и режеща, той се гмуркаше в нея и казваше, че студът не може да те нарани, ако в теб не е по-топло. Ако слънцето заискреше и засипеше земята с огнените си стрели, усмивката му напомняше, че не бива да се страхуваме от огъня и няма да ни опари. Вечер ни четеше, спокойният му глас разстилаше към нас феерия от нежност, обгръщаше ни и приласкаваше с любов, която не може да бъде земна. А сутрин ни учеше да се радваме на безценния подарък на Бог — възможността да открием пътя към Него. Не с думи, не с движения, а в тишина, изпълваща и различна: такава, каквато съзнанието на човека не може да познае, опитоми и обсеби. Неизказуема, ничия.

Светът бе придобил нова окраска. Сутрин с везаните елечета на момчетата, разнасящи чай на кръгли подноси, закрепени на кука; с гумените колела на количките, които ранобудни рибари бутаха към малките пазарчета, пълни с улова за деня. Гласът на езана, плиснал над все още спящия ден своя първи зъкр. Или вечер, когато влюбените преплитаха пръсти и тръгваха безмълвно след залеза, за да се стопят в огнивото му, отдавайки сърцата си на единството. Лагерният огън, около който пъстрополи песни развяваха ритми, и радостта в очите на майките, смехът на децата и неизплаканите сълзи на бащите. Цветът саморасляк, приютил по стъбълцето си безброй ситни насекоми, защото животът трябва да бъде. Безмълвието на вятъра, поел тайните на невидимото от север към юг, от запад на изток, от небесата към сърцата и от мъртвите към живите — пътя, който всяка душа може да извърви, ако съумее да чуе.

Огледах се. Погледът ми прескочи възвишенията, скриващи в полите си Дарданелите, и плъзна към Торос. Литна нагоре покрай каменната белота на мардинските сокачета и пое към върховете на Джуди. Погали дете, седнало в руините на ивица Газа, вмъкна се безшумно в минарето на афганска джамия, прелетя покрай храмовете на Зороастър, слезе до брега на Байкал и плисна към слънчевата омая по куполите на Кремъл. Там поспря, сърцето ми прескочи дъх, два, после затупка с вълнение на входа на Леденика, Магурата, развя усмивка над Харамията и Старата хижа на Рила и пое бавно към Лангедок и Монсегюр. В сърцето ми се роди една стара колкото света катарска песен. Пламнаха клади, опариха остатъка от собствеността ми и почти незряща от любов, се върнах на малката веранда на плажа. Една камбулка с бяло оченце несигурно се поклащаше под трелите на вятъра, развявайки бели поли. Докоснах я разсеяно и в сърцето ми зазвъня нечий тих ней… Като полъх след буря, като апокалипсис, докоснал съществото ми в най-съкровеното кътче.

Чувал ли си някога за създание,

едновременно присъстващо и отсъстващо…

Аз се намирам сред хората,

но сърцето ми е на друго място…

„Да бъдеш в света, но не от света.“ Понякога се замислях над тези думички. Носеха невероятна сила. Носеха пустотата, която да побере целия свой тъжен и болен свят, да го приюти и прегърне, без да дели и променя. Да бъдеш всичко в него и нищо да не те докосва. Да обичаш и да отдаваш; децата му да бъдат твои деца и сълзите — твои сълзи. Да липсваш в себе си и да се преливаш в него. Имах толкова дълъг път пред себе си… „Ще раждаш в болка!“ Светлината, нежното дихание на Бог се раждаше в ясли и се криеше, докато отрасне, защото ти, собствено ти си Ирод, който се опитва да я погуби. На моменти се питах защо е нужно да бъде толкова трудно. Нима не би могло с едно дихание само… А после разбирах как целият свят се изправя насреща ти, за да те спре и ти попречи; вмъква се под кожата на любимите същества, в здравето на децата, във всяка твоя поричка и осезаемост и не спира, не прекъсва, докато не осъзнаеш, че всъщност светът си ти. Бе изумително. Бе трогателно, беше тайна. И колкото повече растеше и заякваше, толкова по-голяма плъзваше и сянката над нея. После идваше мълчанието, извикано от страха тайната да не бъде осквернена. Щях да измълча и това. И всичко, което е нужно. Но вече знаех как е безкрайна Милостта й. В ума ми изникна стара персийска поговорка:

و آن گذر خواهد کرد — Ва аан гозар хаахад кард. (И това ще мине.)

— Искаш ли да поплуваме? Там, до шамандурата. Или да вземем водно колело?

— Покажи ми пак снимките на обекта…

Той извади лаптопа и го включи. Децата се накачулиха по раменете ни да гледат. Преди дни бяхме избрали малко местенце недалеч от Кешан в близост до морето, разположено между гора и пищни слънчогледови и житни поля, изпъстрено в далечината от златистите вълни на нацъфтяла рукола. Дадохме му име — Шехризар, старинно название за крайградска градина — градина, която се намира в човешкия град и същевременно не е от него. Представляваше стара сграда с олющена боя и почти в руини, която от десет години бе запусната и изоставена. Някога е била мандра, собственост на чорбаджия от селцата наоколо, който намерил в земята й потънала църква. Изровил съкровището, изнесъл го от Турция нелегално и днес добрува някъде из Европа и не мисли да се завръща. Мястото притежаваше чуден парк, обграден с огромни борови и диви орехови дървета, сянката им разгръщаше свежест и хладина, а в едно ъгълче, съвсем невидимо и скрито под треволяците и мръсотията, няколко оцелели по чудо храста трендафил бяха спуснали клонки над изпочупен мраморен шадраван. Той спечели сърцето ми от пръв поглед. Конструкцията му представляваше правилен кръст с еднаква дължина на страните, обградени в средата от кръг. В самия му център от устицата на малко каменно цвете извираше бистра планинска вода. Когато го съзрях, разтърках невярващо очи. „Кешан“ от персийски означава „притеглящ, зовящ“ и мястото е било древна суфи столица. Но да открия мраморно изображение на катарски кръст наоколо, бе немислимо. Когато Шейхо пристигна за поредното гостуване и бързо го заведох до фонтанчето, само се усмихна и прошепна: „Меги, помниш — насочването. Ежесекундно, без мисъл. Един ден след години тук може да се случи чудесен детски център, ако такава е волята Му“.

Пред съпруга си не изрекох и думичка. Подкрепих го в идеята да наемем или закупим мястото и да го превърнем във фабрика, мандра, ресторант, хотел, беше ми безразлично в какво. Само да не изгубим следата.

Джан се усмихна и показа на децата снимките.

— Ето, тук ще сложим един голяаам кораб, до него ще има две люлки, пързалка, даже пясъчник. Навсякъде ще насадим уханни розови храсти, жасмин и мелиса. После ще засеем и тревица, за да е мекичко на малката Емили и на всички хлапета.

Слушах как се смеят и весело проектират живота ни и сърцето ми ликуваше. Не исках нищо да променям. Нещата в света имат свой ход, система, която е изградена толкова отдавна, колкото е стар и човекът. Всичко следва да премине по реда си — болка, плач, растеж или радост. Всяка секунда, болезнена или прекрасна, носи своя урок, своята необходимост. И всеки път е твърде индивидуален, специален, единствен. Само човекът може да го види за себе си и никога някой друг. А аз… Аз щях да присъствам с цялото си сърце, с цялата си душа като стълб, като непобедима колона до онези, които се нуждаеха от опора, далече от мисли, съзнание и желание, защото това всъщност нямаше да съм аз. Някога…

Мевляна изплува в сърцето ми с любим стих:

Разсякох вълните на ума, докато

не се препънах в Мистерията.

И знаех, докато там стоях,

слисан пред Твоя тъмен огън,

че само още крачка…

и завинаги ще бъда заличен —

Ти направи тази крачка в мен

и двата свята стопиха се в един.

Беше на последното листче на един от тефтерите, които бях донесла със себе си на къмпинга. Посегнах и взех лаптопа. Писмото на скъпа за мен приятелка светеше от страницата на „Хулите“. Ганка Филиповска ми казваше: „Разкажи всичко! От самото начало до края. С приказките и легендите, с истината и измамата. Разкажи го така, както го живееш, за да си тръгне. С цялата болка и с цялата непобедима любов. И никога не се страхувай! С теб съм…“

После си спомних: „Двама или трима в Мое име“. Двама или трима единомишленици, или двама, или трима в мен… Извадих на десктопа бял лист от последния уърд, който имах, помислих само секунда и вписах на него: „Към Битлис, Бериван. Турция, 2003 г.“… Септемврийското слънце прекъсна обстрела си, меко наклони главица към мен и сякаш наистина се усмихна.

Край