Меги Гювенал
Извезани души (55)

Майка. Самчик, 2006 г.

Жената, която ни посрещна, се оказа първата съпруга на човека, взел Бериван за кума, а не нейна свекърва. По стар обичай новата булка трябва да бъде поискана от първата жена на мъжа и съответно — одобрена от нея, в противен случай сватбата може да не се състои. Кадрие ханъм не бе харесала Бериван от пръв поглед, но собствената й невъзможност да ражда момчета я бе принудила да се съгласи на този брак, както и на предишния — с момиче, което се бе оказало бездетно. Самата тя имаше четири дъщери, отдавна на възраст за женене според кюрдските традиции, но не харесала нито един жених и всички бяха останали вкъщи. За по-малко от три години Бериван бе родила три момчета, но вместо да се издигне до положение на любима съпруга и с това да улесни живота си, тя бе станала робиня на Кадрие ханъм и не можеше да се грижи за възпитанието дори на собствените си синове, най-малкият от които бе само на няколко месеца. Момченцата бягаха от нея като от чумава, хвърляха се в прегръдките на Кадрие, която наричаха мама, и не зачитаха никой друг от семейството. Съпругът бил кротък човек, работлив, но мечтата му да има наследник била по-силна от възможния домашен мир и всичко, което припечелвал със скотовъдство, събирал за откупуване на нова жена. Когато бащата на Бериван предложил изгодна сделка за дъщеря си, той веднага се съгласил, платил за нея няколко глави добитък, незначителна сума турски лири и няколко ирански риала, които кътал за черни дни, и набързо създал синове. Останал доволен и предоволен, оставил домашните дела на първата си съпруга като най-можеща и тръгнал да обикаля пасищата и пазарите. За всяко момче Бериван бе получила по жълтица и правото да се храни на една софра с всички. Докато разказваше, Кадрие непрекъснато щипеше Бериван по ръцете, побутваше я и дърпаше, а тя се свиваше и опъваше ръкавите на дрехата си надолу. По пръстите й още личаха татуировките на цветя, които бе направила за годежа със Семи, а на лицето се виждаха нови — знак, сочещ, че жената е омъжена. Задушавах се. На два пъти излизах да дишам навън, а Ирис ме гледаше строго с поглед, който красноречиво ми забраняваше да се намесвам. Не зная защо дълги години бях мислила за кюрдите като за хора, обичащи простотата, чийто живот се свежда до две неща — много работа и религия. В това село нямаше дори джамия.

Защо нямате джамия? Имате ли имам?

Не. Не сме мюсюлмани.

А какви сте?

Ти гладна ли си?

Съзрях възможност да остана насаме с Бериван и казах на Кадрие да ми направи херле аси. Поздравих се, че не бях забравила името на супата, и с радост проследих жената, когато излизаше, а Зина скочи и я последва, многозначително поглеждайки ме, сякаш искаше да ми каже да съм бърза.

Слушай… Дошла съм да те отведа оттук. Говорила съм със свекърва ми, помниш я, тя е съгласна да поживееш у тях, докато се устроиш някъде самостоятелно. Ние с мъжа ми ще ти помагаме, няма да си лишена от нищо. Ако за теб Алания е твърде далече, можеш да дойдеш в Татван, Зина ще те приюти, в базата засега е невъзможно. Но все ще измислим нещо, само не оставай тук.

Меги, кажи ми за Семи. Добре ли е, щастлив ли е…

Остави го Семи. Заради него си тук сега. Кажи, ще дойдеш ли с нас? Мисли!

Тя ме погледна тъжно и се разплака. Прегърнах я. Трепереше като листо, едва дишаше, но чух твърдото й не.

Но защо… Тук си нещастна.

Аз съм кума. Не съм очаквала да съм щастлива. Така е при нас, друго е.

Кума си, защото никой не те е питал! Продали са те като вещ! Това е нелепо…

От деца се учим да бъдем куми.

Как така?!

Всяко новородено дете в семейството е като кума — делиш с него обичта на майка и баща. Свикнали сме, ние сме по много.

Думите й ме сепнаха заради правотата в тях. Спомних си раждането на собствения ми брат и мъката, която изпитвах, когато гледах как майка ми го прегръща. Но любовта ми към него бе надделяла над ревността и бяхме израснали като двама любящи един друг брат и сестра, така бе и до днес. Нямаше нищо общо с идването на нова жена в семейното ложе и смятах да й го докажа. Едва видимото пламъче на съмнение, което долавях в очите й, ми даваше надежда, че мога да я уговоря да тръгне с мен и да се спаси. Но този свят бе твърде различен. За тези хора думата чест бе по-силна от диханието живот, те биха понесли всичко, за да останат намуслу — неопетнени, и тя стисна ръката ми, повтаряйки своето не. Безсилието ме обхващаше като стоманени клещи и не спирах да прехвърлям възможности в ума си: думи, които да й кажа, и да я накарам да тръгне, но все по-ясно съзнавах колко е невъзможно.

Добре! Ела ми на гости поне — за няколко дни, за седмица. Може за повече.

Не, абла, не мога…

В този момент Кадрие влетя в стаята, повела за ръка първородния Бериванин син и го блъсна в скута й. Тя го прегърна и зацелува.

Не може да идва с вас, мъжа й го няма, не може тъй.

Защо да не може? Децата й ще останат тук. На тебе няма да ти липсва.

Не може! Имаме работа тук.

В интерес на истината може, и още как. Такива бракове са незаконни. Няма документ, в който да пише, че тя ви принадлежи. Мога да я отведа с мен, когато пожелая, и нямате право да ме спирате! Децата й също, понеже едва ли имат и кимлици. Регистрирани ли са в общината? Носят ли бащината си фамилия?

Абла, говориш страшни неща…

Бериван ме гледаше с широко отворени очи и аз стресната млъкнах, осъзнавайки абсурдността на ситуацията. Никакви човешки закони не бяха в сила в тази забравена от Бога пустош; нямаше канон, който да накара момиче да превъзмогне страха си и да се опълчи. Кадрие бе довела и втория син на Бериван и изумена гледах как малкият щипе майка си безмилостно по ръцете, докато тя се опитва да го прегърне. Задушавах се, въздух не можех да си поема. Упреквах се, че не съм довела двайсет адвокати и прокурори с мен, дори полиция или жандармерия. Тези кюрдки живееха в Турция — страна, в която всеки спазваше правилата и бе задължен да се съобразява с общоприетите норми, да посещава училище до 12 клас, задължително да има документи за самоличност. Турция бе забранила дори забрадките на религиозните жени, когато са в обществени заведения, като университети, административни центрове и дори болници; жената бе получила право да работи, да шофира и да учи, а не да живее като животно по канарите, и докато изброявах наум безкрайните възможности, които биха могли да я измъкнат от жалкото й съществуване, пред очите ми изскочи комична ситуация от преди години, когато в ГАТА — университетската военна болница в Анкара, една стажантка бе получила мъмрене от управата и декана си за носенето на тюрбан и на следващия ден бе пристигнала на занятия с перука — само и само косите й да бъдат покрити. Няма по-страшна сила от фанатизма, независимо в кое направление ни отвежда той. Скочих на крака, троснато бутнах синията с чая встрани и излязох навън. Ирис ме дръпна до стената и ми прошепна да се успокоя. Зина ме последва и настоя да си тръгваме. Пред къщата бързо започнаха да се събират непознати жени, съседки навярно, като се чудех откъде са се взели, при положение че къщите бяха далече от селото. Наизлязоха и Кадрие и всичките й деца, последвани от Бериван. Аз обаче, все още под въздействие на емоциите си, я дръпнах за ръка и замолих да тръгва с нас. Тя направи крачка, сякаш се колебаеше, и в този момент синовете й започнаха да хвърлят върху й парчета хляб, домати и каквото свареха. Момичетата на Кадрие ги последваха, а една жена дръпна забрадката на Бериван и я зашлеви по лицето. Бебето се разплака, тя се хвърли към него, стисна го в скута си и се скри зад черджето на вратата.

Вече нямах с какво да я изведа навън. Майчица… Дори синовете й да я пребиеха някой ден, тя пак щеше да стои непоклатимо до тях и да ги обича. Сведох очи и помолих да ме отведат оттук. Ирис и Зина забързаха надолу, побутвайки ме към колата, а аз се молех да не съм почернила живота на това момиче още повече с идването си тук.