Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Тайнството. Доубеязид, 2006 г.

Можех да дочуя шумоленето на коприна в тишината между каменните стени. Под арките на прозорците по плочите сякаш виждах разпръснати възглавнички, синии пред тях, отрупани с плодове, и тих звън на гривни и накити изпълваше сетивата ми от една далечна епоха, останала в приказките за халифи и мъдреци, султани и принцеси. Сараят на Исак паша бе най-пищният замък, който някога бях виждала. Разказват, че е вторият по значимост в Турция след Топ Капъ в Истанбул, но чудната земя, на която бе възвисен, го увенчаваше с уникалност и неповторимост. Дворецът е построен на отвесна висока скала съвсем в подножието на Арарат и заема 7600 метра площ. В онези времена входът е бил с тежка златна врата, изработена от скъпия метал в тайни работилници на големи майстори, а легенди разказват за един от тях, вплел тайнства и чудни надписи по нея и изгубил живота си, за да остане тайната неприкосновена. През 1877–1878 г. руски набези отнемат скъпоценностите и книгите от замъка, свалят вратата, заменят я със златно копие и отнасят всичко в един музей в Москва, където се намират и до днес. Структурата на палата е особена и напомня кълбо, което се развива от вътре навън с по-малката си вътрешна площадка и големия външен кръг. Построени са 366 стаи, всяка с особено предназначение и различна от другите. Входът в замъка отвежда до външна градина, наречена Селямлък, чийто замисъл е бил да напомня пищно слънце, проводило лъчи към странични едноетажни помещения, служили за съхранение на оръжия и постове на дежурни войници. Зад тях по-едри „лъчи“ отвеждат към спалните помещения на охраната, а под тях — към приземията на затворите. По-назад има големи складове, кухня с отделения за съхранение на храна, трапезария за персонала, под която се намира хладилникът — особено проектирано помещение с постоянна температура, прилично на басейн; нататък има яхъри за коне, хангари за каляски и оставени пусти площи за непредвидени обстоятелства, които пък крият тайни входове към вътрешността на палата. Вдясно от входа е разположена чудна каменна чешма, украсена с резба на растения и цветя, с два чучура — единият за вода, другият за мляко, доставяно дотам с тръби, свързани с малък басейн на второто ниво на градината, който доячки непрекъснато запълвали. Насреща се вижда уникално по рода си медресе, китно и пъстро, с везба и гравюри от различни епохи, а в него — скрита вита стълбица води към частните помещения и покои на султанското семейство, тюрбе и малка джамия с красиви геометрични фигури и религиозни надписи. Зад него е входът към вътрешността на замъка и разкрива чудесна старинна библиотека с изрязани в стените ниши за книги и документи, малък двор, обединяващ спалните помещения на служителите, и от там нататък — обширно крило приютява харема. Стаите на жените са свързани една с друга на различни нива и са били обитавани според положението на тогавашните избраници — джаирета — като най-любимите са били в най-високите помещения и най-близко до Хас ода — приемния апартамент на султана, най-богатата част в целия дворец. Там всичко е в мрамор, а широки тераси повеждат погледа към Хас бахче — скритата градина за величайшото семейство. Екскурзоводът ни така омайно разказваше и вживявайки се, дори преправяше глас като някогашен евнух, тъй че да звучи като харемски шербет, да полепва по сетивата и да остава, за да не се забравя лесно, после бърчеше вежди, облещваше очи и си придаваше вид на страшен блюстител на реда или окръгляше снага и ръце като някакъв шекер готвач, примамващ ни да вкусим от поредното блюдо нататък, че аз почти не забелязах кога Ирис бе изчезнал и вече не беше до мен. Огледах се и тръгнах между редиците хора да го открия. Мъжът ми, Саваш и детето бяха в библиотеката и се канеха да тръгнат към харема, когато зърнах Ирис в компанията на две жени на входа на занданите (затворите). Беше свел очи със сключени ръце и търпеливо изчакваше дамите да го разгледат, а мен ме досмеша, понеже в тази поза наистина приличаше на експонат към музея на Исак паша, и тъкмо да подхвърля, че ако някога тук поставят восъчни фигури на султанското семейство, би било редно да ползват него за образа на проповедника, но чух как едната казва на другата „може ли пък в такива дрипи, навярно е някой от местните и е дошъл да проси“. Импулсивно го хванах за ръка и го отведох пред смаяните им погледи. Положението на военните семейства по стълбицата на турското общество бе доста над средното, а офицерските среди се считаха за елит, но интелектуално бяха доста назад по личното ми мнение, особено що се отнася до различаването на чудните фрески по стените на сарая, които едва ли друг освен Ирис и екскурзовода можеха да разделят на барок, рококо и стиловете, вплетени в това чудато изкуство — наследство на собствената им история. Дръпнах Ирис нагоре по тясната стълбица и се озовахме в огромна зала, 20 на 30 метра, за която той каза, че е Диван одасъ — зала за събрания и съд. Всички стени тук бяха с по три прозореца, а някои от тях с „джобове“ — надграждения от външната страна на стените, своеобразни клетки, служили за тайно наблюдение на случващото се в тази зала. Оттам преминахме към харема и помещенията за церемонии и забавления, широк хамам (баня) с няколко нива и зимни зали, в които открих чудесни древни камини. Една от забележителностите на палата бе отоплителната система — във всички стаи имаше странни мраморни подобия на паропроводни възли, свързани с канали и тръби към подземията на замъка, където огромна мраморна печка бе бумтяла преди столетия и бе отоплявала целия замък на принципа на съвременното парно. Санитарните помещения не бяха по-малко интересни — в онези времена тоалетните са били изключително навън, а тук се наблюдаваше вътрешна добре подредена система с отходна канализация, за която Ирис каза, че е първа в света заедно с идеята за парно отопление. Архитектурно това място бе истинска перла.

— Ела, искам да разгледаш отблизо зандана.

Ирис ме изведе навън и се отправихме към полуразрушените стълбици на малко подземие, което не бях забелязала досега. Оказа се индивидуална постройка встрани от главния затвор и имаше интересен вход — стълбите, девет на брой, стигаха донякъде, а после се издигаше висок около метър праг, след който следваше дупка. Нямаше как някой да може да слезе долу, освен ако скочи, нито да излезе — от вътрешността бе високо и невъзможно за катерене с гладките стени и липсваха всякакви други отвори и прозорци. Тук са били затваряни най-тежко провинилите се, но без решетки и вериги, в свободно движение между четирите стени, изложени на показ и наказвани от преминаващите и любопитните.

— Потискащо е, нали, не е за принцеси — усмихна се той, а аз понечих да кажа, че ако съм живяла тук, навярно съм била робиня, така странно ми действаше точно това отделение на затвора и смътно в ума ми изскачаха картини от нереални събития и преживелици, смърти и открита истинска свобода, че прехапах език и побързах да изляза навън.

— Много е красиво, но ме уморява.

Седнахме на стъпалата на входа и зачакахме групата да приключи обиколката си. Екскурзоводът прикани към автобусите, но мъжът ми смигна на Ирис, каза нещо на организаторите и петимата с Ванесса и Саваш се насочихме към планината. Не знаех накъде вървим, но за късмет бях с удобни спортни обувки и носех няколко сандвича в раницата си и след двадесетинаминутен преход искрено се зарадвах на тясната сянка под една скала, където си организирахме почивка за похапване.

— Къде отиваме?

— Не искаш наистина да си развалиш изненадата.

— Кажете и на мен. — Саваш се усмихна, но изследователските пламъчета в очите му издаваха единствено нетърпение.

— На гости при приятел — каза Ирис, събра пакетите, отпадъците и шишетата в раницата ми, метна я на гръб и потеглихме.

 

 

Катеренето по камънака не бе лесно, особено за мъжа ми с Ванесса на раменете, а аз цялата бях потънала в прахоляк, кашлях и кихах на всяко свличане под краката ми, но малката ни група упорито напредваше, докато след около 40 минути не спряхме на равнина, която откриваше пред нас няколко пещери, вдълбани в скалите. Подпрях се на един камък за почивка, възхитена, че мога да докосна, вдишам и почувствам самата Арарат, макар и в подножието й. За разходка по тези места от Исак паша сарая нагоре и за катерене по планината се изискваха специални разрешения от правителството и невинаги можеха да бъдат получени заради терористичните гнезда в областта и опасностите от срутвания и ерозия, но Ирис обясни, че точно тук терористични лагери няма и самият той често посещава това място, без да бъде проверяван непрекъснато. Поехме си дъх, отпочинахме и приближихме една от пещерите. Ирис влезе пръв, като помоли да изчакаме, и когато ни повика и въведе, останах приятно изненадана от онова, което видях: малка полутъмна пещера водеше към друга — широка, меко осветена от издълбани в тавана отвори, въздухът бе лек и пресен и не тежеше както в подземните владения на древните. По пода имаше наредени малки тъкани килимчета и черги, някои наподобяваха салат — молитвените килимчета за намаз, за които казваха още, че са „мус-Алла“ (по-близо до Аллах), а аз се усмихвах на приликата с Мусала — името на най-високия връх в България. Очите ми трудно привикваха на слабата светлина, но успях да съзра в центъра на пещерата седящ човек. Бе седнал по турски на студения под без килимче под себе си. Главата му бе съвсем гола и светлинката от процепите играеше по нея, сякаш рисуваше странни ореоли, очите му бяха притворени, а надолу се спускаше дълга бяла брада съвсем до пода, покриваща коленете и отпуснатите му ръце. На раменете му имаше преметнато настрани вълнено парче, подобно на пуши, а до него — оставена малка дървена броеница. Саваш и мъжът ми кимнаха за поздрав — безмълвен селям, поднесен към стареца, и седнаха в края на пещерата. Бях вцепенена в наблюдението си и Ванесса ме стресна, когато изромоли „вижте, дядо Боже“, хукна към него, дръпна го за брадата, после обиколи три пъти на бегом пещерата със звънко получовешко джоголене и смях и тупна в скута на баща си. Онемяла гледах как Ирис приближи човека, целуна му ръка, а после той се размърда и целуна ръка на Ирис. Приведоха се един към друг, докоснаха страните си, целунаха се в устата и Ирис се оттегли до нас. Чувствах се неловко и не знаех накъде да отида. Очите на стареца се обърнаха към мен и сякаш ме приканиха да седна, и нескопосано се отпуснах на мястото, на което стоях, и замръзнах там. Никой не говореше. Старецът погледа всички ни, кимна и отново затвори очи. Беше странно и страшно. В ума ми се блъскаха въпроси, които не смеех да поставя; отговори, които не мислех, и изобщо хаос, сред който не откривах причина да съм тук, но бях щастлива, че съм. После изведнъж в съзнанието ми проблесна мисъл „какво искаш“ и вцепенена се обърнах към Ирис, но той седеше със сведени очи и не ме поглеждаше. Реших, че си въобразявам, но след минута същите думи отново срязаха мисълта ми, този път по-настоятелно и силно. Не беше възможно този човек да говори в ума ми. Бях чела, че по света има хора, които ползват своите телепатични способности, и че всеки човек всъщност притежава такива, но поради замърсяване с мисли не съумява да ги осъществи, но не беше възможно аз да срещна един от тях. Помислих си „нищо не искам и искам всичко“ и в този момент нова мисъл проряза ума ми: „за да имаш всичко, погуби всичкото“, и аз окончателно се изплаших и втренчих очи в стареца. Той ме погледна отново, усмихна се тихо и усетих как цялото ми същество омеква, отпуска се и съвсем неочаквано ми се приспа и ако Ирис не бе станал с покана да си вървим, навярно сънят щеше да победи изненадата и мислите ми и да се отпусна направо там, на пода в пещерата. Искаше ми се да протестирам и да му кажа, че никъде няма да ходя. Новопридобитото усещане за уют бе покълнало в мен като създание, нереално и чуждо, и цялата ми човешка същност се противеше на прекъсването на тази омая… Исках да кажа на стареца, че всъщност не искам всичко, нито нищо, и че в онзи момент не знаех какво да отговоря в плен на собственото ми изумление, но видях, че е взел в ръка своята броеница, тихо потупва пръсти по дървените зърна и е затворил очи, което навярно бе знак за отпращане. Станах и последвах другите навън. Слънчевата светлина ме заслепи и подразни. Не разбирах какво се случи, кой беше този човек и защо бе визитата ни при него, но нямах желание и да питам. Навярно след дни щях да затрупам Ирис с въпроси, но в този момент само ми се мълчеше. Странностите и чудесата на тази страна нямаха край и мислех, че вече мога да очаквам всичко и едва ли нещо може да ме изненада. Ирис приближи и бутна в ръката ми някакво парцалче. Развих го. В него имаше малко парче дърво, правилно изрязано в квадрат с една дебела резка на него.

— Какво е… За мен ли е?

— Да.

— От него ли…

Той се усмихна, взе Ванесса на ръце и пое надолу към замъка. Групата се бе върнала от обиколката на стария Доубеязид и аз изведнъж съжалих, че съм я пропуснала.

— Видяхте ли сега, няма да видим как са живели обикновените селяни по времето на Исак паша.

— Нищо, което не си виждала, е — малки къщи, дюкянчета, тюрбета, джамия. Има старинни църкви, но са руини.

Мислено се връщах към пещерата на стареца и се унасях в спомена за нея. Бе тиха и самотна там, между скалите, само на няколко километра от новия Доубеязид, а той седеше в нея толкова нереален и прозирен, сякаш видение не от този свят. Спомних си, че около него се носеше аромат на море. Точно така — на море. Във въздуха трептеше солен бриз и се усещаше влага, но свежа, не каквато би се раждала в подземните недра. Смръщих се на абсурдните си мисли и си казах, че съвсем се побърквам. Питах се в околните пещери живеят ли други хора и ако да, защо са там, как се издържат, кой се грижи за тях, но докато се лутах в лабиринтите на ума си, погледът ми се спря на Ирисовото облекло — обикновен ленен панталон с връзки, ризка с прихлупване, сиво палто с качулка. „Сивите вълци“. Те бяха местната мафия и бяха най-заможните хора на Турция. Не ми се връзваше с нищо, което познавах от него, и вече не изтрайвах собственото си любопитство.

— Няма ли да кажеш кой е той.

— Просто приятел… Много възрастен, затова често го посещавам. Ако има нужди…

— Интересни приятели имаш. Този ми четеше мислите.

— Не той, а ти си прочела неговите — усмихна се Ирис. — Била си разтворена за него, за да проникне в теб, но никога не се случва без позволение.

— Значи наистина съществува телепатия?

— Има много неща, които можеш да наречеш по един или друг начин, и да ги има въпреки определенията ти. Но отговори си сама — опитай се да ми кажеш нещо с мисли или на Джан, или на друг. Да видим ще чуем ли.

— Не ме будалкай. Знаеш, че нищо няма да чуете.

— Опитай де, нищо не струва.

Замислих се, че не вярвам в телепатията, и с усилие насочих тази мисъл към Ирис, който се разсмя:

— Чух мислите ти — уморена си, искаш да ходим в хотела вече и ти се спи.

— Не позна. Ходи ми се в харема.

Забързах натам, изкачих стъпалата до най-високата стаичка в женските помещения, стъпих на прозореца и се надвесих над пропастта. Мигновено една ръка се сключи около глезена ми и Джан впи очи в мен, сякаш ми казваше: „Не смей“.

Усещането да разпериш ръце от перваза на древно обиталище и да оставиш погледа да полети надолу към безкрайната пропаст беше неописуемо. Искаше ми се да съблека тази трудноподвижна част от мен, представляваща тяло, ръце и нозе, да оставя на пода очите и сетивата си и да се спусна стремглаво в нищото. Вече знаех, че нищото — това е абсолютната цялост, пълнотата, в която липсват детайли и движение и същевременно е изпълнена с всичко — като малка тъмна пещера в подножието на огромен вулкан, потрепваща от свеж морски въздух, при положение че на стотици километри наоколо няма море. Почувствах това с цялото си същество там, на студения пещерен под, и дори да бе сладка илюзия, бе частичка от моята истина или тайна, която щях да отнеса далече оттук, чак на края на малкия си свит свят, и да оставя да покълне. Дървеното трупче в ръката ми бе доказателството за нея. Затворих очи, вдъхнах дълбоко планинския въздух и оставих Джан да ме свали и отведе до автобуса, с който заминахме за новия град. Трябваше да се наспим, на следващия ден ни очакваха приключения.