Меги Гювенал
Извезани души (41)

Любов по чехли. Другият Мерсин, 2006 г.

Маранята жужеше наоколо като рояк полудели пчели и лепнеше по ръцете и лицата ни — навсякъде, където бяхме непокрити. Хоризонтът се размиваше в очите ми с трептенето на топлия въздух и пълнеше дробовете ми с прах. Вървяхме повече от час, а все не стигахме. Уж бе светло, виждах слънцето, а в следващия миг непрогледен мрак спускаше черга над мен и изгубвах посоката. После се давех. На дъното на зеления кладенец бе студено и страшно. Не можех да дишам, от устата ми се изнизваха змии, една след друга, една над друга, безбройни и хлъзгави. Още малко само, още веднъж ако протегна ръка, ще го достигна… И точно когато върхът на пръста ми опираше в лъскавия капак, нещо ме изтласкваше нагоре към светлината и оставах с празни ръце. Отново тръгвах сред пясъците да търся кладенеца. Намерех ли го, скачах, а светлината ме изтласкваше обратно без ковчежето.

Събудих се обляна в пот. Тежкият въздух в хотелската стая не помръдваше, Ванесса хъркаше шумно, преметнала краче върху ръката на баща си, а той, смотал завивките на кълбо, силно ги прегръщаше насън, сякаш от тях зависеше животът му. Изхлузих се от леглото, обух пантофите с инициали PS и тръгнах към банята. Преди да се заключа под душа, широко отворих входната врата и вдъхнах свежия въздух от разтворения в коридора прозорец. Минаха няколко дълги минути, докато си спомня къде сме. Водата шуртеше, топла и мека, обливаше тялото и умореното ми съзнание и падаше на тежки капки, отнасящи и последния спомен от съня.

— Закуската ви, амфенди.

— Благодаря. Може ли да отворите прозореца в стаята? Ние не успяваме…

— Разбира се. Но няма мрежа за насекоми, за предпочитане е да е затворен.

— Отворете го. Ще се справим с насекомите.

Бръкнах в чантичката си и измъкнах флаконче SinKov против комари и гел срещу ухапвания. Още щом отвори прозореца, в стаята нахлу рояк ситни мушици и плъзна навсякъде. Сепнах се, напомняше съня ми. Върнах се в банята, откачих сешоара за коса, занесох го до прозореца, придърпах количката с кафето и включих сешоара на макс да бучи до мен и да гони мухите. Топлата струя издухваше и мислите ми, но липсата на хотелски комфорт не пречеше да се наслаждавам на прекрасната гледка отсреща. Морето се плискаше по-синьо и от средиземноморска картичка, а огромните палми лениво поклащаха ветрила напред-назад и връщаха в мен онази крехка любов, едва родена преди нощ, към бреговете на Мерсин. Отпих от черната течност и добавих мляко. В Турция най-приятното време бе късната утрин. Подвикванията на еснафите и преминаващите с колички рибари бяха затихнали в ранните часове на деня, мълчаливо момче разнасяше на глава тава наполовина разпродадени гевреци, закрепена върху халка от хавлиена кърпа; по асфалтирания път бавно се придвижваше кола конски впряг, а по кенара му кривеше прегърбена жена, понесла наръч съчки. Къде ли ги мъкнеше посред лято, когато горещината пропъжда всякакви мисли за зимна топлина, се запитах, но в ума ми изникна усещането за хлад, преследващо ме първите дни тук. Навярно не бях сама със студените призраци.

Вляво от красивата панорама белееха първите къщици на тукашния Улус. Изронена мазилка, кривнали покриви, тук-таме оцветени в синьо стени, празни като театрална завеса, свидетелстващи за бедност и недоимък. Отсъствието на рекламни пана, лъскави плакати и брошури в тази страна значеше немотия. По-късно, когато влачехме крака из тесните улички, в района срещнахме дузина жизнерадостни екскурзианти, облечени по европейска мода, нарамили сакове и торби с всевъзможни дрънкулки, старо сребро и наргилета — типичния образ на туриста, изгубен насред Ориента, наред с момичетата с неизвестен славянски произход, продаващи библии на дървени маси и отседнали навярно в онези единствени измазани къщи с червени фенери отпред, където охранени мустакати чорбаджии и търговци на плът очакваха прихода за деня. Една синеока девойка бе особено миловидна, а очите й излъчваха пустота, която съперничеше дори на хладния вятър, преминаващ нарядко от скука през огнения ад на това място, и аз неуверено приближих да погледна какво продава.

— Рускиня ли си?

— Румънка…

— Защо си тук?

— Продавам дискове. Искаш ли?

Разбрах, че няма да ми отговори, а и нямаше смисъл. Косата й се спускаше на вели заплетени кичури около слабичко лице, а уплашеният поглед подсказваше, че търси клиенти, не събеседници. Погледнах кутията, която протегна към мен. „Житие на Мерием“ — ирански продукт с турски поднадписи. Без да мисля, извадих банкнота и платих филма. За щастие носехме лаптоп и можех вечерта да го изгледам. Докато се опитвах да разпечатам кутията и да видя дискът в изправност ли е, мъжът ми свърна към съседната от редицата маси и се скри зад окачени на дълга връв разноцветни шалове. Ванесса го последва на бегом и аз останах сама с девойката.

— Филмът е много хубав, заслужава си.

— Не обичам религиозни неща. Чета суфизъм напоследък.

— Това не е религиозно, ще видите, заслужава си — до мен бе спряла млада висока жена с пъстър тюрбан и пардесю от раиран габардин, закопчано догоре. Зачудих се как диша в него, температурите в тези часове на деня надвишаваха 40 градуса. Явно забелязала посоката на мислите ми, се усмихна и каза:

— Плътните материи предпазват от горещината. Заблуда е, че с ефирни платове ни е по-хладно.

— Извинете ме… Просто ми е непонятно. Само за да се пазите от жегата ли го носите?

— Пред избора дали да е копринено или това? Да. Не харесвам басма.

Тя се усмихна и разкри ред съвършени бели зъби. Очите й бяха фино гримирани с черен кохл, дълги ресници ги покриваха изцяло, усмихнеше ли се, и откриваха нежновиолетовата гама сенки, нанесени с усет. Забелязах, че на ръката си носи тежка костена гривна с лилави инкрустации и нозете й бяха обути в лилави маратонки с лилави панделки вместо връзки.

— Може да не е басма, а тензух например. Или ако е твърде ефирно — лен, хасе, знам ли… Има толкова голям избор на летни материи.

— Твърде женствени са и приемат очертанията на тялото. В Корана се казва: „Не демонстрирай прелести“.

— Е, ако това е подбуда, може и черен чаршаф с фередже.

— О, не. Никоя уважаваща себе си жена в исляма не би позволила на мъжете да я обезличат. Всичко си има граници.

Жената меко се усмихваше и ми харесваше все повече. Говореше интелигентно и имаше вид на човек, който отлично знае какво иска.

— За какво е филмът?

— Преди всичко е ценна направата му. Не прилича на нито един религиозен филм от познатите ни по кината и телевизията. Героите са красиви и истински. Разказът е ценен.

— Довечера още ще го изгледам.

— Единадесет диска е… — тя се усмихна отново и ми пожела лек ден. Загледах гърба й, отдалечаваше се с грация и финес. Неволно обърнах очи към синеокото момиче на сергията и в нейните прочетох, каквото си мислех и аз: ние, разкрепостените модерни жени на този век, имахме вид на изгубена битка. Стилът и красотата бяха дискретни.

Прибрах кутийката с филма в пластмасовата торбичка, която ми подаде продавачката, и тръгнах към паравана от развети шалове. Зад него в малка циментова ниша с навес от сурови греди и преметнат отгоре им брезент около дървена масичка седяха мъжът ми, детето и един рус юначага, усмихнат и доволен донемайкъде, и щом ме видя, скочи на крака да ме посрещне.

— Йенге, хош гелдин. Заповядай. Пием чай. С Джан не сме се виждали от години.

Дори не чакаше да го представят, което говореше, че едва ли е от военния кръг на мъжа ми, или просто бе импулсивен. По-късно научих, че е астсубай (подофицер) на разпределение в Мерсин, а нишата е малкият семеен бизнес, управляван от съпругата му — магазинче за обувки и кожени чанти. Едва приседнах и момче на около 8 години ми поднесе чай. Жената се освободи от клиентите и се присъедини към нас. Казваше се Илкнур. Илк нур означава първородна светлина. Всеки път оставах изумена от имената на местните хора, бяха незабравими, с дълбок смисъл и преди всичко — много красиви. А стопанката, която носеше този накит от звуци, се кичеше с него напълно заслужено. Тя бе… малко нежно същество с пепеливо руса коса, безцветни очи и розови страни и имаше вид на колежанка. Усмивката не слизаше от лицето й, а зъбите й проблясваха като самородни перли. Имаше чиста и прозрачна кожа и ухаеше на сандалово дърво и рози, потопена сякаш съвсем по мярка в малката рокличка от плътна кадифена дантела, семпъл модел с якичка, и излъчваше такава неподправена женственост, че липсата на всякакъв грим, накити или маниери почти не се забелязваше. Днес прекалявах със заглеждането по жени и сама на себе си се подсмихнах, осъзнавайки, че детайлите изобщо не са ми безразлични. Самата аз ходех като извадено от списание хипи с безброй дрънкулки и шалчета по мен във всички цветове на дъгата, оправдавайки се пред огледалото, че сивотата отвътре еволюира в пъстрота отвън. Косата ми бе чудесна, но порядъчно чужда с изрусените кичури и подсъзнателно навярно я носех дълга до кръста по идея, иззета от някоя българска стилистка на „Пайнер“ или маските на Холивуд, които често красяха екрана на новата плазма вкъщи. Сякаш с вида си се опитвах да компенсирам липси и загуби, и се носех натруфена като на карнавал, а говорех за простота и обикновеност. Неволно скрих лакираните си нокти под торбичката с филма и си обещах, че на път за хотела ще си купя лакочистител. Разбира се, не се случи. Не видях хотела повече, последвалите два дни в Мерсин прекарахме в дома и приятната компания на новопоявилото се семейство. Джан и високият ни домакин, чието име трудно можех да произнеса и изобщо запомня, заминаха да ни вземат багажа, а в това време Илкнур ме накара да избера чифт отворени сандалети за себе си, да не се притеснявам от подсмърчащите по улиците негодуващи мъже и да сваля тежките маратонки. Прибави към тях и миниатюрна чантичка, като поясни, че жените ненужно се изгърбват под тежестта на огромни торби, в които се опитват да поберат покъщнината си. Нямах възражения, освен че трябваше някъде все пак да сложа резервните фланелки на бебето, памперсите за разходка и шишето с вода, на което тя отговори: „Имаш си мъж за това“.

Напуши ме смях. Моето товарно магаре тъкмо слизаше от колата с два куфара в ръце, които пробва да побере в багажника при останалите четири, за да освободи място за Илкнур и гиганта на задната седалка, и аз се юрнах да му помагам. Но тя ме докосна мило за ръката с въпрос нямам ли му доверие. Явно имах доста да уча за живота, мъжете и себе си от тукашните жени.

Преди вечеря след приятна разходка до местния музей и пазаруване в маркетите на Мерсин блажено отпуснах нозе в леген, пълен с ароматни лековити соли в банята на семейството и извадих тефтера и молива. Чудех се какво да запиша — новите впечатления, забележителностите или уникалното присъствие на турската жена в този свят. Те и двамата работеха, а домът им светеше от чистота и макар не твърде луксозен, си имаше всичко. Домакинята успяваше да бъде навсякъде и всякак, без да пропуска нито детайл от ежедневието или очарованието си. Навярно всеки мъж мечтаеше за такава жена, а тази конкретно разбиваше всички илюзии за умората и неспособностите на работещите съпруги. На всичко отгоре готвеше превъзходно и с нежелание признах, че в мен има едни капризи и нищо повече. Всъщност всичко за доброто домакинство, ползата от мен за другите и възможността да присъствам приятно бях научила на турска земя. Без коментар, както и го оставих в записките си.

Записах и видяното в музея на Трите Грации, съвсем на брега, който посетихме с Илкнур. Мозайките бяха от византийско време, изобразяващи предимно един впечатляващ хамам, строен през втората половина на 4 век от Поимениус, открил под земята таен извор лековита вода, и в който според легендите са се къпали ангели, русалки и други вълшебни същества наред с кралските особи. Имаше безброй изображения на трите митологични сестри около Зевс, Хера, Дионис, Аполон и Афродита. После оставих писалката да изчака новия ден, когато щяхме да разгледаме няколкото останали крепости в околността, не спирайки да се удивявам на готовността на турците да изоставят всяко дело в полза на гостите и да тръгнат да ги развличат. Поех към уютната кухничка, където всичко бе вече приготвено за вечеря, да допринеса с нещо и аз, и се заех да направя късър — любима на мъжете салата от есмер булгур и зелени зеленчуци. В този дом липсваше протоколът, но традицията оставаше и домакинът поднесе аперитив от сладък ликьор преди хранене, после отвори бутилка вино и след вечеря с кафето сервира коняк в малкия салон за чай, където седнахме да побъбрим.

— И ти се ожени за чужденка?

— Мхм…

— И как е?

Не че бях изумена, след няколко години брак почти посвикнах да гледат на мен като на нещо паднало от луната, но този огромен хлапак бе отворил широко очи срещу мъжа ми и чакаше отговора му, сякаш бе фламбиран палачинков десерт от времето на Наполеон. Дори аз изоставих размислите си настрана и се заслушах.

— В дома ни никога няма препълнени пепелници.

Разсмях се. Нима това означаваше брака с мен!

— Има странни желания и не те оставя да скучаеш, особено като разбереш, че макарони на фурна за нея означава сладкиш с прясно мляко и захар, и чакаш да заспи, за да преровиш тайно хладилника в 2 през нощта.

Тук вече ококорих очи.

— Шест месеца ме моли да й купя нещо, което не разбирах и наричаше „семки“, докато на един пазар не се нахвърли да граби направо от чувала с най-щастливата физиономия на света, сякаш бе попаднала в безплатно златарско ателие.

Към Джан полетя тежка кадифена възглавничка, но той сръчно я избегна.

— Знае всичко за света, че и отвъд него, обаче не може сама да прекоси метрото, което, сещаш се, е много удобно за нас, мъжете.

Вече си представях, че изглеждам като пухкав домашен любимец, и се заозъртах за каишката си.

— Млъкни, ако обичаш. Да не започна и аз разказ за това какво означава да си омъжена за турчин.

— Я, я кажи? Знам го аз нашето момче и дори ми е странно, че се е оженило.

— Първо, дойде на българската граница на Капитан Андреево подозрително облечен в пардесю, с черни очила и ръкавици, с куфарче, чийто шифър упорито отказваше да разкрие пред органите на властта, и въоръжен до уши, което предизвика арест и спешен телефон да идвам да си го прибирам, ако ще го. После разсмя баща ми с риск да му докара инфаркт, докато ми искаше ръката по древен обичай, останал назад в турско.

Четвъртитото лице на човека със сложното име съвсем бе разцъфтяло в усмивка, но Илкнур се притече на помощ и ме отмъкна към спалнята, преди да извадя скелетите от походния ни гардероб и да осъмнем в приказки. Бяхме твърде уморени, а ни предстоеше нов ден, в който нямаше да мързелуваме на сянка. Оставих разсъбличането на турския си съпруг за утре, прегърнах книжката на Мансур и се отнесох в света на Морфей.

Не мина много обаче и вратата тихичко се открехна и в примрака различих двамата домакини по пижами.

— Меги, какво носеше в куфарчето нашият човек на границата…

Разсмях се с глас, едва не се задавих и почти разбудих Ванесса.

— Турско-български разговорник, картичка със сърчица и текст, който гласеше: „И те аз тебе чак много обичам завинаги. Моя жина ти. Моля“, и кадифена кутийка с пръстенче с диамант…