Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Слънчевият зъкр. Сенки в полето, 2006 г.

Както всеки човек е различен в своята същина и същевременно всички ние сме еднакви, така и зората — никога не се повтаря, никога не си прилича и във всички разтворени сърца влива различни лъчи според жаждата.

Очаквах да отидем на някой връх или приспособено за наблюдение място, за да посрещнем изгрева, но спътниците ми спряха в средата на равно поле. Наоколо нямаше скали, камъни или каквото и да било, ширеше се мека и уютна за нозете ни прах с безкрайната нейна тишина. Сякаш земята бе затихнала в очакване. Загърнах се с воала на Арзу и се опитах да не мисля. Всяка мисъл градеше релефи в тъмнината, рисуваше форми и пречеше. Някои насядаха с лица към изток, други останаха прави. Ирис и Алмир се отделиха встрани, после легнаха по очи. И аз изведнъж ги разбрах, в сърцето ми изникна отговорът без сянка от съмнение. Те щяха да поемат, но не искаха да връщат. Те просто се сляха с прахта… В съзнанието ми проблесна въпрос — какво е усещането да бъдеш стъпкан от слънчев лъч, но преди да потъна в размисли и да се объркам, една тъничка розова ивица повдигна хоризонта и предвести началото. Дълги минути нищо повече не се случи. Стоях там между другите и наблюдавах. Някои очакваха слънцето с широко отворени очи, други не гледаха, имаше дори обърнати с гръб, което странно ме изненада, но обяснение навярно имаше. Може би те не ползваха себе си, за да отправят своя селям или да посрещнат неговия…

Изведнъж в средата на розовата ивица се появи блестяща бяла точка. Бързо порасна, разпръсвайки едва доловимо сияние, и простреля в мрака един-единствен лъч направо по пръстта към нас, после въздигна друг нагоре и разпори небето с него. Сиянието наоколо се разсея, изгуби граници и разля по цялото небе розовееща феерия. Очите ми изтичаха в малкото бяло кълбо, което с минути растеше и ставаше все по-светло. Не исках да изпусна и секунда от позволените ми, тежко осъзнавайки, че възможностите на човешката зеница са ограничени. После вдъхнах безкрайната настъпваща светлина и затворих очи.

След време, когато не знаех минути ли са изминали, или часове са навървили новия ден в броеницата на света, плъзнах поглед към останалите. Насядалите движеха глави в ритмични поздрави надясно и наляво, сякаш да не пропуснат нито едно живо същество на хоризонта и всяко да бъде почетено, някои гледаха небето с възторг, други се свиваха смълчано и изглеждаше, че всеки е сам със себе си или извън себе си… В ума ми изскочи спомен за зъкр — безкрайното прославяне на Бог, изразено с движения, музика или танци в различните суфи братства. По-късно Ален приближи и когато го запитах за връзката на зъкр с всичко това, се усмихна и простичко каза:

— Утринният зъкр е най-истински.

То, вечното, вливаше светлината си с непрекъснато, неуморимо повтаряне, преливаше чистота към разтворените сърца и никога не спираше. Ако можеш да поемеш неговата прослава на Бог, тогава би разбрал.

Гледах го с възхищение и възторг. В гърдите ми се надигаше самото слънце.

— Това е чудо…

— Чудо е, че не заспа. Досега си проспивала не един зъкр — засмя се той и ме покани да поседнем.

Гледах го с очакване и цялата се бях превърнала в слух.

— Меги, когато си тръгнеш, отнеси в сърцето си всичко, което намери тук. Пази го, докато го осъзнаеш и приемеш. И нека третият изгрев за теб бъде в сърцето ти, със слънцето или без.

— Как съм проспала не един зъкр… не разбирам…

— Ритмичните потупвания на пръстите, докосването на молитвената броеница, дарбуката, движението на миглите, Меги, е зъкр; пулсът е зъкр; падащите надолу, откъснати от живота ни минути са зъкр. Животът е зъкр, когато е осъзнат.

Огледах се с пълни очи и срещнах сиви, сини и зелени ириси, преливащи от обич и сълзи.

Колонката се бе подредила вече за тръгване и поехме назад към селото. По пътя мълчах, но щом стигнахме до къщичката на Ален, веднага дръпнах Ирис настрани и го запитах:

— Защо всички хора не живеят това, щом е толкова лесно? Поне изглежда лесно — с изгревите.

— Защо мислиш, че не го живеят…

— Защо ли… ами има всякакви хора, не всички са като вас.

— Аз мисля, че всички са като нас.

Той се усмихна и намести пред себе си обърната пластмасова каса, върху която Арзу постави чиния с маслини, сирене и пресни копър и магданоз.

— Хайде да закусим. Всички хора закусваме, ако ни се предлага закуска.

Взех си маслинка и задъвках. Тази сутрин малкото ароматно плодче имаше различен вкус.

— Добре, ще попитам след закуска. По време на ядене едва ли е удобно да обсъждаме убийците и насилниците.

Ирис се засмя с пълна уста и се извини. Не можеше да спре да се смее всъщност и привлече към импровизираната ни маса и останалите.

— Меги, знаеш ли, че всички хора сме убийци и насилници…

— Не мога да знам подобно нещо, понеже не сме.

— Не сме в един или друг момент… но в условия на война например… Човекът, поставен в различни от познатите му условия, се променя, желано или не. А и да си убиец, не означава да отнемаш човешки живот само…

В този момент едва не извиках от изненада, понеже насреща ми се изпречи Ванесса, цялата намазана с нещо червено по ръцете и лицето, а върху спортното панталонче вееше шарена пола, обшита с мъниста и пайети. На главата й имаше поне десет различни шноли и фиби, една от които придържаше лъскава кърпа, и вървейки щастливо, дъщеря ми се поклащаше, сякаш играеше кючек, после спираше, надупваше се към мен, завърташе се два пъти и продължаваше патешкото си танцуващо ходене. Гледах я изумена и накрая се разсмях. Приличаше на някоя от онези дървени африкански кукли на малки негърчета с разноцветни полички, които танцуват, управлявани от пръчици, или повече, честно казано — на циганче. Дойде до мен и старателно затърка длани в лицето ми. Седях и мълчах, а народът се смееше с глас и някой каза, че от днешния изгрев съм придобила приятен червеникав тен.

— Видя ли сега колко бързо се променя човек и всички мисли, дори най-важните, излитат от ума му?

Ирис щеше да се задави от смях, ако не го бях пернала по ръката, и веднага млъкна, но останалите ме подбиваха и подкачаха през целия път до Хасанкейф, а аз червенеех боядисана в края на каручката и святках гневни погледи към шареното си дете. Още щом зърнах реката, настоях да спрем и да се измием.

Поседнахме на брега освежени да помислим как да продължим нататък. На мен не ми се ходеше вече никъде. Всъщност исках някой да ме пренесе до решетката под прозорчето на Алмировата къща и да ме остави там. Арзу реши задачата, като показа два пакета „Кемал паша“ и единодушно се съгласихме, че най-добре е да похапнем сладко на сладка приказка. Потеглихме към скалните къщи и не след дълго се намерихме скупчени около голяма калайдисана тенджера, в която тъкмо завираха топчиците сладкиш. „Кемал паша“ е много вкусно традиционно ястие и представлява малки тестени топчета с големина колкото орех, които се варят в предварително приготвен захарен сироп. Набъбват приятно и миг преди Арзу да ги свали от огъня, мушна в казанчето ванилова шушулка. Цялата къща замириса като сладкарница. За съжаление трябваше да поизстинат, докато се запари и чаят, и аз използвах възможността да се измъкна към капака зад ковьора в моята стая и да погледам пропастта на светло.

Алмир ми изтегли решетката и помоли да бъда внимателна. Седнах върху широка възглавница, разтърсих глава, за да прогоня мислите, и спуснах поглед надолу…

Толкова беше истинско, тихо, красиво. Сякаш разрушаващата човешка ръка не бе стигнала дотук, сякаш наоколо не живееха хора. Сребърната снага на реката извиваше далечината в причудливи форми, плъзгаше насам светлинки и прожектираше пред отнесения ми взор картини от минало, настояще и бъдеще на един нереален, но истински свят. Все още не разбирах как живеят хората тук, нито липсата в тях на желания, нужди или стремления да се съревновават, да побеждават, да се налагат. А навярно точно това и означаваше аскет — не лишения, а липса на нужди. Аскет от живота. Те бяха щастливи в своята простота и умееха да се радват на счупена и полупразна ванилова пръчица, да приготвят салеп от резервните луковички на екзотични растения, без да нараняват целостта им, да извличат живот от пустинната степ наоколо и да благодарят с очи на светлината — неща, за които съвременният човек не намираше време. Дали бяха суфи, не знаех. Не знаеха това и те. За тях значимите неща изключваха самоопределяне и коментари. За тези същества нямаше важни или неважни неща, те просто ги живееха.

В ислямския свят ги наричаха факири. На моя език факир означава фокусник, илюзионист. Някой, който умее да радва децата, да краде парите на възрастните по панаирите и да живее на път от присвоено или изпросено. Бях виждала усмихнатите лица с големи розови носове в крайпътните театрални шатри в стара Русия, помнех вкуса на захарния памук и неподражаемите пухкави булочки и несъзнателно притихвах в сърцето си разликата с местните хора. Факир на техния език означаваше беден. Те бяха съвършено бедни на материални неща и бяха безкрайно богати на всичко останало.

Мислите ми се рееха напосоки и неусетно изхлузих прозрачния воал на Арзу, който се спусна в едно отверстие на решетката и политна надолу. Прехапах устни.

— Искаш ли да помогнеш в кухнята… — Мъжът ми пристъпи до мен и приседна. — Красиво е тук…

— Да. И да… красиво е… Не е като базата, в която накрая все пак ще трябва да се върнем.

— Ако носим красотата в себе си, ще я има навсякъде. Хайде, ставай, Арзу има нужда от помощ.

Върнахме се при другите и ми връчиха малък импровизиран шприц от пробито в ъгълчето найлоново пликче, пълен с бита сметана. Арзу и Ален подреждаха в малки съдинки тестените сладкиши, отделяха ги настрана и аз започнах да им слагам калпачета от сметана. Ирис и Алмир се гонеха из стаята с двата чайника, а Ванесса търчеше след тях със звънливата си пола и се смееше. Джан се разположи като бей паша на един от миндерите и започна да щрака въображаеми снимки с пръстите си, сякаш държеше апаратче. Когато всеки получи чинийка сладкиш и колбичка чай, Ален взе детето в ръце, потупа земята до себе си да привлече синовете си и заразказва.

Омаята и обичта, които излъчваха гласът и очите му, обвързваха и даряваха душата с покой. Почти не чувах думите, нито историите за смешния суфи водач Несреттин ходжа (в България познат като Настрадин), кел олана (плешивото момче) или стиховете на Руми. Чувах музика. Виждах музика, когато повдигаше длан, за да обясни изразително или да погали косицата на Ванесса. Пръстите му водеха нишки от светлина и те бяха така осезаеми и видими, сякаш излъчваха електричество или чудни вълшебни конци бяха полепнали по тях и изпълняваха неведома пантомима.

Сега, когато пиша, си спомням, че и на друго място забелязах подобно чудо. В София една млада и много талантлива диригентка — Таня, която правеше музиката видима, като че ли улавяше гласовете директно от сърцата на певците, сливаше ги с мелодията, подемаше я нагоре и рисуваше с нея чудни цветя пред изумените ни погледи. Аве музиката съдържа притежание, каквото носи в себе си Ален.

Както винаги се унасях в уловения момент и забравях да изляза от него, а беше време да тръгваме — очакваше ни поредното чудо, наречено Шанлъ Урфа. Бях слушала много за този град и исках да го разгледаме. Момчетата свалиха багажа до колата, докато ние с Арзу и Ален не можехме да се простим. Все още изпитвах далечно чувство, че го познавам, а той се усмихваше тихо и казваше, че вероятностите създаваме сами, но на земята всички се познаваме от началото. Припомняха ми уроците от двата дни, прекарани с тях, с уверения да не ги забравям и да ги забравя. Странният начин на изразяване и поетичната му красота бе всъщност онова, което наистина си отнесох.

— Бъди себе си. Нямаш възможност да си друго, неизбежното ще те открие и тогава ще го разпознаеш, ако бъдеш себе си.

Думите им отекваха дълго в сърцето ми по пътя за новия град, аз прегръщах Ванесса, потъвах в аромата й на невинност и безмълвно се усмихвах. А някъде много надълбоко, там, където човешката мисъл нямаше достъп, дочувах едно съвсем тихичко ритмично потупване, последния дар на безшумния слънчев зъкр.

Има сълзи, които може да изплаче само сърцето.