Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Уроците на любовта. Живата пустош край езерото Ван, 2006 г.

— Трябва да си отвъд атеизма и вярата…

— Религията искаш да кажеш.

— Не, именно вярата. Когато мислиш, че я чувстваш, я обковаваш във форми.

— Никога не съм била атеист, винаги знаех, че някъде има Бог.

— Опитай да разбереш атеизма. Това също е вяра. Вяра, че няма Бог или богове. Настройка е, позиция. Форма. Като вярата, че има Бог или богове. Всичко трябва да се случва постепенно, последователно, без мисъл и с много обич. Спомни си приготвянето на житните зърна за този сладкиш.

Приготвянето на сюмелек[1] бе дълго и странно. Не бях виждала подобно нещо. Още името му извикваше интерес — сюмелек означаваше тридесет ангели и идеше от персийското Simelek. Си е тридесет, мелек — ангел. Съставките бяха 10 килограма жито, купа орехи и 50 килограма брашно. Ирис изчисти житните зърна, потопи ги в кофа с вода и после ги насипа в суха ленена торба. След три дни житните зрънца се бяха разпукали и бяха пуснали мънички коренчета. На третия ден изсипа житото в дълбока тава и го остави така още четири дни. За това време коренчетата се бяха издължили около 4 см и бяха станали белички. В продължение на седем дни всеки ден по веднъж ги напръскваше с вода и в тавата доля малко, за да са влажни, но да не загниват. Накрая корените и кълновете се бяха оформили поотделно и той ги изряза с малко ножче. Всичко отнемаше много време и изискваше търпение и старание. Изрязваше едно по едно, като отделяше зелената от бялата част, защото щеше да ползва само бялата. После смля с домашния ми миксер, който бях донесла, кълновете и ги сложи в тензухени кърпи. Обикновено се счукват в дървени хаванчета, но отнема още ден, затова бях предложила модерния начин. Изцеди водата им над легенче и я отдели, а тях натопи в друг съд с около 5 литра чиста вода и разбърка. След това отново изцеди смлените зърна и пак ги потопи в чиста вода. Направи това три пъти. Изцедената течност бе бяла и мека и каза, че се нарича житна шира. Наля я в дълбок казан през гевгир и отдели една кофа настрани за доливане. По време на приготвянето на сюмелека на огъня в съда се долива 7 пъти от отделената шира. После Ирис бавно започна да насипва в казана брашното, като бъркахме непрекъснато до гъстота на каша. Хвърли в казана орехите, без да ги чупи и бели, както си бяха цели. Запали огън и изчака да се разгори, да затихне и да не бъде нито силен, нито слаб, и сложихме казана на подредените около него тухли и камъни. Сюмелек се вари само на дърва и непрекъснато се бърка, за да не загори, и ние с него се редувахме около огъня. Когато заври, бъркането може да намалее и казанът се похлупва и се оставя на бавен огън за час. От време на време Ирис отместваше капака, разбъркваше с един ръчно направен гевгир с дълга дръжка и отделяше твърдите частици. Най-общо приготвянето и варенето отнемат около 14 часа, но ако се подсили огънят и майсторът знае какво прави, може да се ускори. В края на варенето сместа добива приятен леко кафеникав цвят. За Невруз варенето е ритуално и започва около 10 сутринта и докъм 24.00 часа е приключило. След като сюмелекът е сварен, се затваря. В малък съд се чуква яйце и се налива малко солена вода, после се насипва брашно и се омесва. С тестото се намазва казанът по края и леко отвътре и се затваря плътно с капака. Така престоява цялата нощ и на сутринта към 8 сладкишът е готов за ядене. Ирис остави запарването и последната част за по-късно и похлупи капака без тесто. Разказа ми, че за приготвянето му се събират много хора, дори цялото село, и сваряват заедно сюмелека. Всички се редуват да го разбъркват, като с бъркането нашепват молитви, наричат и пожелават. В нощта, когато го чакат да си почине, никой не спи, седят около огъня и пазят тишина в самовглъбение. На сутринта отварят казана, поглеждат в него и който каквото си е пожелал, докато е бъркал, го вижда в сместа. Някои разказват, че поглеждайки топлата смес, хора са прочитали тайното име на Бога или са виждали пътя си… Сюмелекът се насипва в дървени купички и се раздава на хората, а онези, които не са могли да присъстват поради болест, го приемат вкъщи и връщат друга купа с бонбони, кафява захар или сладки. В дервишките общества Ирис каза, че след раздаването на сюмелека дервишите започват своя танц.

Попитах го дали си е пожелал нещо, докато го разбърквахме.

— Пожелах си да направим заедно сюмелек още преди да стигнем до бъркането — усмихна се и седна до мен.

— Разкажи ми за тези дрехи на суфите. Добре, не си суфи, но имаш поличка, ще ми разкажеш ли…

— Да.

Ирис стана, перна ме по косата усмихнат и се изгуби в къщичката. Върна се бос, облечен в белия клин и дрехата за ритуала Сема. Седна край огъня и утихна. Гледах отраженията на пламъците по лицето му и си мислех колко болезнено е красив. Поседяхме така и аз импулсивно свалих обувките си. Навярно имаше смисъл в това да усещаш земята и вятъра, дори дима навсякъде по кожата. После той ме изправи, свали шала ми и направи бандана от него, а краищата кръстоса на гърдите и завърза на гърба. Прокара пръсти в косата ми и я отпусна над рамото.

— Носи я така настрани, толкова е нежно…

Хвана ме за ръка и ме поведе зад къщурката между храстите до една малка скала, свита и вдлъбната като шепичка. Седнахме на земята и ме обърна към себе си. Плъзна ръце към тила ми и усетих как леко потупва и докосва.

— Така ли разказват суфите — усмихнах се, а в очите ми напираха издайнически сълзи.

— Суфите не правят така… Когато държат ръцете на момиче, те не виждат момичето… Аз съм влюбен… в тези сълзи…

Постави ръка на гърдите ми и прошепна:

— Пусни ме тук…

— Аз те обичам…

— Не ме обичай, пусни ме тук…

Затворих очи, за да задържа пороя, но цялото ми същество се разтърси в конвулсии, а горчилката в гърлото ми заплашваше да ме взриви. Задъхвах се и не можех да вдишам, свивах болезнено пръсти, впити в полата му, и се молех да спре. Исках емоцията да изчезне, да я няма, усещах я като праг, стена, заключена врата и невъзможност да се докосна. Мълчанието в мен не бе лековито, то бе писък. Ирис седеше със затворени очи и не помръдваше. Бях толкова близо, а дори не виждах как диша. Когато вълнението отмина и ме погледна, очите му плуваха, по-пълни от всякога.

— Можеш… Можеш ли да оставиш мислите да си отидат? Пусни ги да си отидат, искам да те целуна.

Отново постави пръсти на шията ми и повтори докосването. Болката в мен бе предизвикала някакъв странен прелом, седях тихичко и усещах масажирането, унасях се и последното, което проблесна в ума ми, бе неясен страх да не потъна в транс, от който никога няма да мога да се изплъзна. Отворих очи, а той беше толкова близо. Устните ми почти докосваха неговите, ресниците му почти галеха моите. Дъхът му бе моят дъх. Почти физически усетих как сърцето ми се разтваря за него и той потъва там, за да остане завинаги. После ме целуна по челото. Леко, ефирно, нереално. Като полъх… Притегли ме в прегръдка и аз отпуснах глава на гърдите му. В ума ми нямаше мисли, чувах само бавните удари на сърцето.

Звукът от приближаващ автомобил ме стресна, измъкна ме от унеса и се изправих. В бързината ударих ръката си в скалата и прехапах устни. Ирис изглеждаше изненадан от притеснението ми, но после разбра и каза:

— Това са Ванесса и Джан. Тичай при тях, те имат нужда от теб сега. А и сюмелекът трябва вече да е готов.

Усмихна се, пое ударената ми ръка, целуна я и тръгнахме към къщичката. Мъжът ми тъкмо паркираше, видя ни, слезе и се провикна:

— Ще ядем ли сладко, или няма?

Лицето му сияеше, измъкна Ванесса от столчето й на задната седалка и с една ръка прегърна Ирис, целувайки го по страните. Цялата се чувствах пламнала и червена като отровен мак. Мислех как преживяното вълнение и любовта ми личат от разстояние и след малко ще забележи и ще се натъжи. Вече не размишлявах за липсата на реакции, когато ме заварваше близо до Ирис, но точно сега аз летях, някъде много отвътре в душата ми бяха поникнали криле и блъскаха да излязат навън. Чувствах плътта си като затвор, мислех, че всеки момент ще се пръсна на хиляди парчета, и това навярно бе видимо, видимо и разпознаваемо, но той целуна и мен и все така весел седна до огъня. Ванесса хукна да изследва наоколо, Ирис отиде да се преоблече, а аз виновно се свих на земята.

— Сигурно е готово вече, не разбирам как го прави. Странно ястие е.

— И много вкусно. Сега ще видим — хвана дървената бъркалка и забърка.

— Не успях да си взема почивен ден, утре няма да ходим до Ван.

— Жалко — измърморих, а всъщност се надявах да си останем вкъщи.

Имах нужда от тишина и спокойствие и време да преглътна себе си. Безобразното чувство на щастие, което пърхаше в гърдите ми, смазваше всякакви понятия и правила, пълзеше нагоре към сетивата и там се блъскаше в приливи на вина, срам и притеснение. Но мъжът ми изглеждаше толкова спокоен, че плъзнах невидима ръка в собственото си колело от мисли, спрях го и си отдъхнах. Не бе нормално всичко това, но навярно имаше обяснение. Ирис се върна при нас, насипа в три купички от сладката смес и ни подаде. Гледах ги как опитват, смеят се и подхвърлят закачки, духат опарените си пръсти и махат с ръце към Ванесса да дойде при нас. Те се чувстваха отлично и за момент усетих, че преломът се случва отново.

И някак прозрях. Едва сега разбрах думите на Христос, с които е приканвал хората да го последват, изоставяйки бащи и синове. Заради тази любов и аз бих тръгнала с Ирис. Но тази любов бе нереална за нашата действителност, беше друга и не можеше да ранява или предизвиква вълнения у хора, които не са в нея, тя бе неуловима за тях. Когато между мъже и жени прехвърчат искри, хората, които ги обичат, ги виждат и така се раждат ревността и болката. В тази любов всичко беше невидимо, случваше се единствено в сърцето и никъде другаде. И за да я последваш… не бе нужно да си тръгваш или да изоставяш. Трябваше да си там. Точно там, където винаги си бил, и да вършиш, което си вършил, без да се опитваш да променяш. А онези, които я чувстваха, можеха само да й се радват. Осъзнах, че и всичко, което определях като усещане, всъщност е единствено мисълта ми. Дори не бях сигурна накъде водят всички тези мисли, имаше ли такава любов изобщо, или не. Но мъжът ми седеше до мен и беше щастлив. Ирис ме погледна и сякаш прочел мислите ми, стана и донеса папка с рисунки. Знаех, че рисува понякога, но ми се искаше сам да ми ги покаже и никога не попитах. Извади една, на която бяха изобразени мъж, жена и слънцето отгоре, а три светли лъча ги свързваха в особен триъгълник. Сякаш лъчът тръгваше от слънцето, минаваше през сърцето на мъжа, оттам пробиваше гърдите на жената и после се връщаше обратно в светилото. Той минаваше само през сърцата. Точно както си го обяснявах и сама… На останалите рисунки имаше само пейзажи.

Някога и аз рисувах черни, изкривени ръце. После заради детето рисунките преминаха във весели животинчета, по-късно станаха феички и ангелчета, принцеси и приказни същества. Но в тях винаги липсваше цялост.

— Вие двамата няма ли да ми разкажете как се запознахте — взех си кочан от сварената по-рано царевица и го захапах.

Ирис сведе очи, а мъжът ми остави купичката си.

— По-добре да не знаеш.

— Е, хайде, какво толкова. Разкажи ми…

— Тъкмо бях завършил офицерското училище и служех в Измир по разпределение. Градът е известен с красивите си момичета. Там срещнах една грузинка — Тинико. Беше страхливо и много мило същество. Имала приятел турчин, бе му родила дете и той я изоставил. Грижеше се сама за дъщеря си и изнемогваше. Влюбих се. Един ден двама кюрди от Диарбакър я отведоха. Дори не се сбогувахме. Не вдигаше телефона и нямах представа къде е. Затърсих я и се оказа, че е в лапите на кюрдски мафиоти, които я продаваха в един хотел. В Измир вършела същото… — той хвана ръжена и припряно сбута въглените.

— Какво стана с детето й…

— Дали го на сестра й. Беснеех и не намирах спокойствие. Един ден строих новите войничета на плаца и ги огледах. „Има ли кюрди?“ Един от тях извика „Да!“. Наредих му да излезе напред и го пребих. Удрях го през лицето с шамари, докато пред очите ми не притъмня съвсем, и започнах с юмруци. Той падна на земята свит, а аз го заритах и ако колега не ме беше спрял, можеше да извадя пистолет и да го гръмна. Не бях на себе си. Даже не го попитах за името. После в коуша (спално помещение в казарма) ми казаха, че бил Ирис. До вечерта вече се разкайвах горчиво за избухването си. Никога не посягам на войничета, никога не ги удрям и ги защитавам от бесовете на другите. Цялата казарма мълчеше заради мен и се чувствах зле. Извиках го. Той дойде и се изправи срещу ми. Поговорих му, извиних се, разказах му за Тинико. Казах му, че може да подаде оплакване и да ме съди. Момчето не мърдаше и гледаше в земята. Прегърнах го и заридах като жена. После стана дясната ми ръка. Никъде не ходех без него и нищо не вършех без него. Когато след три месеца обучението му приключи и го разпределиха в Ширнак, поисках назначение там. Тинико бе по онези земи, а Ирис отиваше при терористите.

Гледах изумена, а Ванесса бе спряла на едно място и нацупено стреляше баща си с очета. После се извърна и хукна към дърветата.

— Какво стана после?

— Ширнак беше самият ад. Ирис го нямаше там, а ние през ден бяхме на операции. Тъпчеха ни със силни успокоителни и получавахме заповеди да стреляме на месо. Нямах и ден свободен да потърся приятелката си и когато заповедта за операция КТЛ пристигна, глътнах шепа таблетки и се приготвих да тръгвам. Свалиха ни с хеликоптери на Джуди в лагер, където група войници заминаваха на поход. Ирис беше между тях и силно го прегърнах. Присъединих се към групата, месец вървяхме из чукарите и вършехме, каквото вършехме. Един ден ни изненадаха по светло и докато паниката обхващаше групата, две войничета започнаха да редят камъни и да дълбаят прикритие за мен. Всичко се случи бързо — Ирис скочи отгоре ми и ме повали, за миг видях хвърчащите тела на двете войничета, после усетих топло по лицето си. Не знам след колко време се осъзнах и видях, че ръката под лакътя му силно кърви. Беше полегнал настрани до мен и гледаше кротко как кръвта му изтича. Извадих нож, срязах ръката си на същото място и слепих двете ни ръце в силна прегръдка. После го завлякох настрани от отряда, превързах го и легнах отгоре му. Моят брат. Стояхме така дълго, докато не спряха изстрелите. Отнесох го в един заслон с ясното съзнание, че нарушавам заповеди, и останахме там цялата нощ. На сутринта бе оздравял. До края на казармата му не го отделих от себе си.

— А Тинико…

— Намерихме се. Бях много млад и наивен, исках да я доведа в Ширнак. Тя не пожела.

Помислих си, че животът смърди. Изобщо не ухаеше на розите, за които Ирис ми разказваше. Той протегна ръка и потупа мъжа ми по рамото. Джан вдигна очи към него и онова, което имаше в очите му, ме смаза. Зачудих се къде се бутам аз. Защо си позволявам да излагам на риск подобно приятелство. Чувствах се зле, че изобщо попитах, ако не бях научила колко са близки, щях да се лутам в догадки и да си рисувам мислени картини, но нямаше да са такива. А исках да питам още, исках и да мълча и не бях сигурна разбирам ли тези двама мъже, седнали тихо край огъня; разбирам ли онова, което ги свързва и разделя. Чудех се на съдбата си — българка, живяла в Русия, днес на края на света, на прага на рая и ада, влюбена в двама — един турчин и един кюрд. Цялата ситуация бе гротескна, тъжна и смешна.

— Хайде, хора, ставайте — Ирис изнесе от къщата две кърпи, подаде едната на мъжа ми и пренесоха казана със сюмелека до колата.

— Къде ще го носите?

— В селото. Защо, мислиш, сте сварили толкова много.

— Невруз продължава… — осъзнах, че никога няма да имам тяхното мислене.

Закарахме топлия сладкиш до къщата на братята на Ирис, изчакахме го да се види с тях, върнахме го обратно в дома му и се прибрахме вкъщи.

Бележки

[1] Символиката при приготвяне на тридесетицата ангели, която не зная доколко съумях да предам, е много дълбока и разказва същото, каквото дервишкият танц например. Представи си, читателю, че житното зърно е човекът. Трябва да свали черупката си (в дервишкия танц символично е черното наметало), после да се остави за три дни да покълне. След това кълнът да порасне и да бъде отделено същественото от основното. Но и отделеното претърпява промяна — смилат го, счукват го, заличават го и остава нежен прах. Този прах именно ври и кипи над огъня в последователност, която е изумителна, и се превръща в нещо чудно… Накрая, точно когато всичко уж е готово, се запечатва с тесто, за да не може да влезе дори въздух в него, и цяла дълга нощ се блъска в изоставеното си състояние. На утринта се открива, а другите виждат в него тайното име на Бог и пътя си — сюмелек. Вече може да се раздава на хората. Дотогава е било негодно. И следва танцът на суфите — възторгът.