Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Съмненията Татван, 2005 г.

Старият картал на Зина бавно си проправяше път в мъглата по каменистия терен след Битлис. Парното не работеше и аз зъзнех на задната седалка, увита в две одеяла. Мислех за Ванесса, която оставих на грижите на Нехир, и се надявах да ме дочакат без произшествия. Движехме се бавно в дълбоката киша и автомобилът непрекъснато кашляше и скърцаше, като че ли всеки момент ще се откаже. Наоколо се ширеха безкрайни бели полета, тук-там белязани с ръбести сиви скали, които се умножаваха с наближаването на селото.

— Това са каменни тарли (ниви). Аллах тук е посял само камъни и даже мъх не вирее — изцъка с език Зина и запали поредна цигара.

При предишното ми посещение не бях забелязала „посетите камъни“. Цели полета от двете страни на пътя, камък до камък, побити в земята, сякаш натрошени и разпръснати наоколо скали. Абсолютно ненужна земя, която не можеше да се обработва или застроява, и тесният прорязан в лицето й черен път свидетелстваше за непосилен ръчен труд. Разпознах първите къщи и се надигнах.

— Няма да излизаш от колата, докато не те повикам.

Зина паркира далече от постройките, уви главата си с вълнен шал и излезе. Не разбирах защо е нужна такава предпазливост, при положение че вече съм била тук и познавах тези хора, но тя знаеше по-добре. Скри се между къщичките и аз зачаках. Мина половин час без развитие, после още половин. Не чувствах пръстите на краката си от студ въпреки топлите кожени кубинки, ушите ми пищяха без причина и всяко движение на ръцете ми напомняше чупене на стъкло — като че ли смразената тишина във въздуха бе наситена от хиляди невидими кристалчета. Беше едва обед, а слънце не се виждаше и мрачината се спускаше бързо и тежко. Чаках вече втори час и неусетно бях задрямала, когато Зина се появи и ме издърпа от колата.

— Тръгвай, бързо!

— Бериван тук ли е?

— Не знам! Бързо, бързо!

Набута ме в една землянка и ме блъсна върху нахвърляни на земята рогозки. Седна до мен, зае горда поза на важен гост и зачакахме. След малко невръстно момиче донесе поднос и с тънички посинели ръце ни наля чай. Беше облечено с басмена пола и раздърпан пуловер, а косата му стърчеше сплъстена на всички страни. Погледна уплашено към нас, пожела „афиет олсун“ (да ви е сладко) и излезе.

— Какво става, къде е Бериван? Защо не отидем у тях?

— Мълчи! Не трябва да сме тук! Ще ни ступат, ако приказваме.

Все повече не разбирах и ми се искаше да обърна подноса, да скоча на крака и да се развикам. Не бяхме изминали дългия път дотук през мините и терористите, за да пия чай в землянка, и откровено се ядосвах, когато черджето на входа за пореден път се вдигна и в стаята влезе бабата на Бериван — съсухрена кюрдка с вечната си цигара между устните, и весело се усмихна:

— Добре дошла, курбан, какво те води насам? Как е аскерът (войникът)?

— Добре е той. Бериван тук ли е?

Тя не ме чу или не искаше да отговори, понеже събра поли, седна по турски на земята, наля си чай и загледа вятъра, блъскащ плющящата черга на вратата. Изчакахме я да си изпуши цигарата и Зина подхвана разговор за тежката зима, лошата реколта тази година и яловите овце, които оредяваха в кошарите на селото. Зина измъкна отнякъде две торби с лъскави пакети и ги подаде на бабата.

— Армаган.

— Хубаво, хубаво. Време е да тръгвате, нощеска няма да има път.

Тъкмо се изправяхме, и момиченцето влезе, събра подноса, прошепна нещо на бабата и избяга. Качихме се в колата и потеглихме. Когато в далечината разпознах пътя към Битлис, нещо отвътре ме жегна.

— Няма ли да ми кажеш какво стана?

— Нищо не стана. Бериван не е там. От детето научих, че е дадена в Самчик, а в такова време там не може да се иде. Ще почакаме до напролет.

— Не можем да чакаме до напролет, мъжът ми няма да ме пусне! Отиваме сега!

— Не може сега, затворено е там.

Млъкнах намусена и се чудех що за хора са кюрдите. Мълчат, не казват, пълни с тайни и загадки. Зина само се усмихна и ме помоли да съм търпелива. Закара ме до военната база и се сбогувахме. На портала видях Нехир между група войници, но дежурният ме изблъска и не ми позволи да я доближа. Изтръпнах от страх за Ванесса и й подвикнах, а тя само ми махна да се прибирам. Вкъщи заварих друго момиче с детето ми и научих, че Нехир е обвинена в кражба и задържана. Бях твърде уморена да осмисля чутото, прегърнах Ванесса и освободих момичето. Не беше възможно Нехир да е крадла и най-вероятно някоя ревнива военна съпруга я бе набедила, за да се отърве от нея. Освен при мен работеше и за още няколко семейства на повикване. Преди месеци бяхме чули за случай, когато жената на един офицер бе заварила детегледачката в спалнята с мъжа си, и сега се развеждаха. Щях да мисля за това утре и да се опитам да я върна в базата, но днес исках само да съм на топло и да не чувам друго освен гукането на бебето. След дни мъжът ми се прибра и каза, че са намерили в чантата й пръстени и жълтици, откраднати от две семейства, и се втурнах да проверявам собственото си злато, което се оказа намясто. Можеше да са подхвърлени на Нехир, за да я обвинят, и молех мъжа си да разбере какво се е случило. Тя получи забрана да доближава военната база и да работи за нас, което щеше да доведе само до едно — да бъде омъжена. Беше ми тъжно за нея, но пренареждайки вещите си през следващите седмици, открих много липсващи неща — дрехи, украшения и дори обувки. Мислех, че ако е откраднала, е било от нямане и когато веднъж я срещнах по улиците на Татван и тя засрамено покри лице пред мен, бутнах в ръката й една столирка и едва не се разплаках, но жената с мен дръпна забрадката й и се засмя, когато под нея се показа гримирано лице с множество накити. Свали насила и ръкавиците й, за да видя накичените по ръцете й пръстени и гривни, и дръпна банкнотата обратно. Нехир се разтрепери и понечи да избяга, но аз я прегърнах и понеже не можех да й дам пари пред разярената си приятелка, мушнах в чантата й две опаковки „Но-шпа“ — обезболяващи хапченца, които носех от България за баща й, болен от бъбреци. Напоследък нервите ми съвсем бяха разклатени от събития, липса на събития, отсъствия и напрежения.

Един новодошъл терапевт във военната болница откри болест у Ванесса и ежеседмично го посещавахме за прегледи. Наричаше я титик пармак — рядко срещано явление, при което детето не може да разгъне докрай палчетата на ръцете си. Опитвахме се с масажи да върнем намясто една преметната през коста жила, препречваща движението на пръстчето, но без резултат и той отсече — напролет операция. Мъжът ми сякаш изобщо не се интересуваше и рядко го виждахме за по час-два, оставяше ни пари и изчезваше за седмици. Принудих се да изключа домашния телефон заради анонимни обаждания с известия, че бил видян тук или там в компанията на жена. Никога не съм била крайно ревнива и предполагах, че срещите му с жени навън са неизбежни, не виждах причини да създавам драми и по цял ден масажирах ръцете на бебето с надежда да избегнем операцията. Той обаче не се прибираше и един ден сама го сварих в едно интернет кафе навън с Джерен — дъщеря на генерал, която бе дошла по разпределение в Татван да преподава английски. Джерен беше изумително красиво същество — имаше влажни дълбоки очи, пухкави устни и изражение, сякаш всеки момент ще заплаче, и дори аз трудно откъсвах очи от нея, когато беше наоколо. Знаех, че излиза с един астеймен (офицерски чин за кратка служба след университет) и че родителите й настояват да се омъжи незабавно за него, но тя отлагаше. Мъжът ми не реагира неприязнено на появяването ми и ми поръча топъл шоколад, след което тактично ме помоли да не напускам базата, без да го предупредя, заради опасността от терористи и особено с Ванесса, която вече щъкаше насам-натам и за секунди изчезваше от погледите ни. Извика военен джип да ни върне обратно и не го видях още седмица. Седях си вкъщи в недоумение и не разбирах защо се стигна дотук, бяха ли верни всички слухове за него и докъде щеше да доведе това. Намирах се почти на границата с Ирак, на километри от най-близкото летище, заобиколена от въоръжена охрана и терористи, вече нямах детегледачка и личните ми средства позволяваха най-много разходка до някоя близка сладкарница. Джан по принцип не употребяваше алкохол, но напоследък, ако се върнеше вкъщи, бе подозрително ароматизиран с дъх на уиски и залиташе по паркета. Една нощ пристигна в съвсем окаяно състояние и отказа да влезе в спалнята. Тръшна се на плочките в тоалетната и дори помоли за възглавница. Не знаех да се смея ли, или да плача, и в тази поза му направих няколко снимки, за които ми е сърдит и до днес. Подозирах, че го тормози някаква неосъществена или невъзможна любов, а за такава болест лек нямаше, освен да бъде оставен да си я изживее, а за себе си можех да избирам между заминаване за България, което нямах представа как да осъществя, или изчакване на някаква благоприятна развръзка. Позвъних на брат си, който обеща да ни посети. След месец пристигна. Докато го чаках, обърнах цялата къща в чистене, подреждане и подготвяне стаята за гости, пишех списъци с меню и продукти за пазаруване и набелязвах интересни места за посещение. Две нощи преди пристигането му мъжът ми се върна по-пиян от всякога, говореше неразбираемо, извиняваше се и налиташе да ме целува, когато изведнъж реши да донесе спящото бебе в спалнята и тръгна натам. Нямах време да реагирам — докато скоча, той го беше взел и страховито се клатушкаше към мен. Видях само как политна, дръпнах Ванесса от ръцете му и той тежко се стовари на пода, откъртвайки звучно таблата на леглото. Повече не можа и да стане. Беше твърде тежък, за да го вдигна сама, и позвъних на портала за помощ. Две войничета с усилия го преместиха върху леглото и подсмихвайки се, си тръгнаха. На сутринта нямаше подобрение, лежеше като мъртъв и не отваряше очи. Позвъних в ревира на базата и зачаках спешна помощ. След час и множество прегледи го изнесоха на носилка към военна болница. Имаше сериозни натъртвания и ужасни болки и полежа там две седмици, докато се възстанови. Брат си посрещнах сама на автогарата в Татван, отведох в дома ни и не споменах и дума за Джерен. Беше ми жал за страдащия ми съпруг и не исках неприятности.