Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Самчик, светът на курманджи, 2006 г.

Такива селца се намират накрай земята, далече от света и хората. Сгушени между голите скали на някоя планина, като Сюпхан или Тендурек, с къщици, не по-високи от храсталака, наежен към близкото небе, и съществуват сякаш извън времето — далечни, забравени, ничии. Зиме до тях път не достига, преспите пресичат дъха, затрупват очите и насипват бялото си чак до скритите крайчета на душата: там, където има място за всичко. Тези селца отглеждат девойки, красиви като луната, и им даряват имена, пълни със смисъл: Дилян, Билян, Хазал, Будин. И дядо ми беше Будин — старо българско име — будител го знаех и неведнъж, срещайки името тук, поело като песен по плитките на момиче или като вик, откъснат от влюбеното сърце на юнак, трепвах и се заслушвах. Не бе случайно навярно все насам да ме тегли.

Тук някъде беше и Бериван. Ирис спусна синия си поглед напред по пътеката, усмихна се, а на мен ми се привидя, сякаш стадото черни козички, пресичащо пътя ни, потрепна, поспря, пък после чак тръгна нататък, отнасяйки от синевата му. Той е част от всичко това — нашепваше в мен тихичък гласец, а умът ми не го побираше. Кюрди. И двамата със Зина бяха кюрди, всеки посвоему, сякаш кюрдлюкът не беше ишарет (знак) за принадлежност към този народ, а бе кръстопът на живота. Зина скочи от колата и преметна кърпата си пред лицето. Не бях видяла тримата мъже, изскочили изневиделица насреща ни сякаш от нищото. Държаха дълги дебели прътове и изглеждаха твърде недружелюбни. Тя ги насочи по-далече от колата, заговори нещо, замаха с ръце, а те посегнаха и я блъснаха. Зина вдигна брадичка, махна нагоре с ръка, сякаш развя кърпа, и падна на колене пред тях. Спускайки се надолу, изхлузи кърпата от главата си и я хвърли в краката им. И тримата отстъпиха с наведени глави. Тя стана, настъпи кърпата си и ги изгледа гордо от глава до пети.

Какво прави…

Тихо, тихо… Смирява ги…

Приличаше на екзотичен танц. Колко много не знаех за тези народи… Мъжете оставиха сопите си и поведоха разговор с нея. Не чувах ясно думите, а и говореха на курманджи — местния кюрдски диалект. Ирис седеше със спуснати ресници до мен и сякаш отсъстваше. Не мина много, Зина направи едва видим знак с ръка, Ирис излезе от колата и тръгна към тях. Дългата до коленете риза, която носеше върху ленените си панталони, бялата пуши, увита около челото му, отпуснатите длани — приличаше на светец. Мъжете го прегърнаха плахо, целунаха по двете страни и сведоха очи. Ирис вдигна ръка към челата им и заговори. Говори им кратко, не повече от няколко минути, после те се обърнаха и си тръгнаха. Един от тях посочи с ръка постройките встрани от пътя. Зина смота в ръка захвърлената в пръстта кърпа и тръгна към колата. Преди да ме измъкне навън, прибра косата ми под парче пъстър плат.

Казват, че не знаят. Пращат ни в една къща да питаме. Да вървим.

Те и да знаят, ще кажат ли?

Ти само не се обаждай, мълчи си. И каквото видиш, все едно не си го видяла.

Ирис бе тръгнал напред и вече се скриваше между постройките. Забързахме да го настигнем, когато спря пред нисък зид, скръсти пред себе си ръце и каза, че ще ни чака отвън. Зина приближи до спуснатото чердже на вратата на една варосана квадратна постройка и подвикна нещо на кюрдски. Отвътре веднага се показа жена. Изглеждаше дружелюбна, на около петдесет, с шарени шалвари и везана рокля отгоре. В косите й имаше вплетени цветни лъскави телчета и целите й ръце бяха къносани с извити цветя. На долната устна имаше три сребърни халкички. След бърза размяна на любезности, от които не разбрах много, и прегръдки, сякаш се познавахме отдавна, жената ни въведе в къщата си и ни предложи чай. Не се виждаха други хора, имаше две стаи само, отделени с чердже, увесено на дъска на тавана, закрепена с натискане — не се виждаха пирони или друго за закрепване. По същия начин бе поставено и черджето на входа, сякаш затиснато да се държи за тавана. Нямаше прозорци, нито мебели. Два реда юргани до стената и малка синия, на която домакинята разположи чайника и чашките. Мълчахме. Когато стопанката стана да долее вода и да сложи чайника на мангала, Зина прошепна, че Бериван не е тук, но не можем да си тръгнем, без да се храним. В душата ми се надигна негодувание. Всеки път и навсякъде казваха, че я няма. Криеха я. Не искаха да я намерим. Кума в рода значеше позор за бащата на булката, богатство за младоженеца и възможност той да има много синове. Никой не би искал да я отмъкна със себе си, както възнамерявах да сторя, а те сякаш четяха мислите ми.

Женена е за каина ми, ще я видиш. Ама е надолу, нататък към другото село. Яж хляб първом, че после иди, там е, няма къде да иде.

Много странно, но и подходящо ми се струваше да наричат свързаните с нас родственици, но без кръвна нишка, каини. Като брата на Авел — Каин. Каинбаба, каинвалиде, каинбрадер — свекър, свекърва, шурей, етърва. Бериван бе дадена на брата на мъжа на тази жена, което означаваше, че той е поне на възрастта на баща й. Присви ме.

Една бурани ще хапнем, пък после отивай.

Жената внесе тепсия, картофи и се зае да ги бели и реже. Когато свърши, ги поизплакна с малко вода, похлупи тепсията и я метна на мангала. За да се сварят, трябваше да минат поне два часа, и аз увесих нос. Зачудих се Ирис какво ли прави навън сам. Зина се бе отнесла нанякъде и се поклащаше ритмично върху юргана, седнала по турски. Въздухът бе изненадващо свеж. Нямаше и прашинка наоколо въпреки черните, неасфалтирани пътища. Не се чуваше глъч, сякаш тук не живееха други хора.

Селото ви голямо ли е?

Голямо. Мъжете ги няма, заминаха, само жени и деца сме.

Отново ме присви, понеже заминалите мъже със сигурност бяха по баирите с пушки. Седях като на тръни и се чудех на глупостта си да се намъкна в гнездото на осите, при положение че мъжът ми воюва с тях някъде горе в планината в момента, но те отвориха домовете си за мен, а онази война бе неговата, тяхната, не моята. Аз бях тук да си взема момичето. Едва след години, когато седя и разказвам това, разбирам колко съм била глупава да мисля, че нещо тук може да ми принадлежи — без значение, че съм с добри намерения.

Картофите повряха и жената отхлупи тепсията, опита ги с клечка, свали ги от огъня и забърка кисело мляко с чесън.

Като поизстине, ще ги залеем и ще ядем. Бурани. Яла ли си? Ти не си тукашна, види се.

Не съм…

Нашите гозби са вкусни. Чашир да опиташ, чеч панджар да опиташ, вкусни са. Херле аси да ти наготви Бериван, да й кажеш, че бледа седиш.

Какво е херле аси?

Чорбица: запържваш тере масло, туряш му брашънце и се пие топло. Живот дава. И мента с лимон да ти свари, ще оздравееш.

Простичките им ястия извикваха умиление. Всичкото им бе простичко — без оръжията.

Похапнахме, беше вкусно. Жената напълни една купа за Ирис и му я отнесе навън. Бях забравила, че кюрдите се хранят отделно. После жената полегна на юргана до Зина и заспа. Гледах и не вярвах. Трябваше да я чакаме да си поспи и после да ни пусне да си вървим. Зина кротко постави ръка на рамото ми и се усмихна. След няколко минути жената се надигна, зареди на кюрдски пожелания на изпроводяк и вдигна черджето над вратата. Излязохме мълчаливо и тръгнахме през селото към крайните къщи. Жива душа не се виждаше, беше тихо и спокойно, само животинки пъплеха напред-назад из камънаците и риеха жълтата пръст. Вървяхме около тридесет минути и вече се оглеждах загрижено, понеже къщите останаха далече зад нас, а напред други не се виждаха, когато в далечината съзрях няколко малки постройки. Зина ми обясни, че човекът е чорбаджия, затуй живее отделно от селото, сам стопанисва домовете си. Имал три жени, Бериван била последната. Всяка живеела в свой дом, а той ги обикалял. Стигнахме и Ирис отново застана встрани със скръстени ръце и сведени очи.

И тук ли ще ядем? Да я викнем и да тръгваме!

Шшшшт!

На прага се показа девойче, погледна ни уплашено и се шмугна вътре. Мина, не мина и излезе възрастна жена, навярно свекърва, и заговори бързо и троснато. Зина я изслуша и започна да обяснява причината за посещението ни. Бях притаила дъх и не трепвах, хващах тук-там по някоя дума и всичко, което разбрах, бе, че жената не иска да ни покаже Бериван. Имах желание да хвана поклащащата й се забрадка и да я смъкна заедно с косата в пръстта. Едва се сдържах вече, толкова път и надежди и сега ще науча, че няма да я видим! Но жената вдигна черджето и подвикна на Бериван да излезе. Срещу ми се появи като от сън момичето, което толкова много обичах… Състарено, с безцветни очи, с оредяла коса и синини по ръцете.

Гневът се надигна в мен като експлозия, но насреща острите очи на свекърва й ме спряха. Протегнах ръка, докоснах Бериван и заридах. През сълзи, отправяйки поглед нагоре, успях да видя, че къщата й бе боядисана розова.