Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Преход назад към лъвовете на пророк Даниил. Мерсин, 2006 г.

Беше наистина интересно да вкусиш от всичко това, седнал на дървено трупче, високо около педя, в подножието на великата Торос планина, да затвориш очи и да потънеш в осезания. Бяхме в редичка, а пред нас група готвачи се суетяха около един от най-дългите кебапи в света, положен върху проточила се тъничка бамбукова лента. На нея имаше триметрово пиде, печено в специално пригодена за целта фурна, строена заради фестивала на метровите кебапи тук. В този край хората имаха странни методи за развлечение, свързани предимно с вкусовите усещания, а продуктът на старанието им бе реално изкуство. Върху топлото пиде се мъдреше кебап, дълъг колкото него — той бе произведение от кайма в компанията на обелени портокали, безброй подправки, а от двете му страни красиво бяха подредени печени пилешки бутчета, крилца и шишчета, между тях — резенчета печени на скара домати и дълги печени сиври бибер: особен сорт възлютички зелени чушки, без които сервирането бе немислимо. И дори аз — заклет противник на месото, извадих фотоапарата, снимах дългото чудо и признах, че тези хора си ги бива. Понеже не докосвах кебапите и пилешкото и не протягах ръка към готвача с огромния нож, който отрязваше щедър къс от ястието, завиваше го на фунийка и подаваше на следващия, до мен достигна пластмасова чинийка с хайдари — розово чудо, чийто вкус е трудно да опиша. Върху широко зелено листо от непознат ми зеленчук, извито като ладийка, бе насипана нежна смес от розово изцедено кисело мляко, оцветено по мое мнение с панджар или черен морков, в чиято пухкава наслада се мъдреха дребни парченца домашно саламурено сирене, стръкчета копър, магданоз и прясна мента, подправени с домашен зехтин, пул пипер и чесън. Пристигна и купа пъстра салата, наречена мевсим (сезон) — букет от ситно нарязани всички налични зеленчуци през този месец, украсена с маслинки, резенчета лимон и варено яйце, и накрая, когато повече не можех да поема и залък, ми сервираха направо там, на земята, небезизвестния по тези земи тел кадаиф — десерт от тънички преплетени ивички сухо запечено тесто в съчетание със специално приготвен за целта млечен каймак, фин и лек като целувка и обилно посипан с много зелена шамфъстъчена прах. Яде се с лъжичка по принцип, но аз разполагах само с пръстите си. За комфорт около всеки от нас имаше малки метални купи с чиста вода, в която плуваха листенца мента и резени лимон, за измиване на ръцете, преди да преминем към следващото ястие, а питието, с което тълпата очаровани гости поливаше щедрия обяд, бе литри тъмен шалгам. За децата бяха приготвили наров сок и хапки, големи колкото шоколадов бонбон, топли тулумбички, полети с гъст шербет с ванилия. Екскурзоводът бе споменал, че ще похапнем на пикник сред природата, но никой от нас и идея си нямаше за кралското угощение, което ни очакваше насред камънаците.

В ума ми неканени изникнаха скъпи за мен преживявания от далечното детство, когато с родителите ми завивахме в стар вестник малко останал от предния ден хляб, парче сирене, два-три домата, няколко картофа, които после печахме на жар, и солената сланина, бутната в кошницата от грижовната ми баба — нещо, което никой от нас, децата, не ядеше, и баща ми обикновено поделяше с безстопанствените кучета на връщане. Ходехме на Широка поляна, малко зад Еленския връх нагоре към Батак, или се навирахме в някое закътано местенце от безбройните такива в Родопите в дните, когато варовите фабрики край Огняново и домостроителният комбинат над Пазарджик стачкуваха или по неясни причини майка ми бе отстранявана за кой ли път от работа и фините й пръсти на пианистка отпочиваха от мистрията и шпаклата, с които печелеше средно осемдесет лева месечна заплата. За по-дълги почивки тръгвахме към Троянския балкан, а оттам и към Камен дял — родното селце на баща ми, сгушено в Стара планина на деветдесетина километра от Варна. Но всеки път — сред пищната зелена омая на България със скрити в дебрите й каменни чешми с ледени чучури, зелени полянки с минзухари или струпани купчинки пожълтели окапали листа и изровени от диви прасета коренища и счупени клони. Тогава бях докоснала очарованието на дъхавата простота, обикновените удоволствия, които мократа земя и гората даряваха, нерядко налични само заради липсата на средства за по-луксозна почивка, а тук днес се къпех в изобилието на пустошта — празна на пръв поглед земя сред руини и голи върхове от непознати планини, в чиито прегръдки не липсваше нищо — дори българска реч. Мислех — не беше ли странно — изобилието се ражда без очаквания, от нищото.

След обяда с натежали нозе и прикрити прозевки продължихме обиколката по безбройните крепости, джамии и тюрбета. Не спирах да се учудвам, да записвам и да щракам с фотоапарата. Адана бе люлка на не една цивилизация и приличаше на огромен музей. Посетихме Вълчата крепост, след нея — крепостта Вълче ушенце, после видяхме два дълги кервансарая, джамията и медресето на Пири паша, строено някъде около 1500 година; видяхме няколко стари хана с древна история, два старинни хамама и много тюрбета на отдадени жени и мъже, изоставили светския си живот, за да проповядват и живеят Аллаха. По-късно, на път за Мерсин, на около 200 км от Адана в посока Торос приближихме скални застроявания, подобни на тези в Кападокия, наречени комана, и останките от Кирик клисеси — старинна църква, достатъчно съхранена във времето. По-нататък към Аладаъ (Ала планина) имаше поне още четири стари църкви, но времето ни бе ограничено. За да разгледаме всичко, не би ни стигнал месец, а разполагахме с толкова за цялата почивка. Обещахме си да не се мотаем в Мерсин, да видим само най-ярките забележителности и да продължим към Алания, понеже родителите на съпруга ми вече нетърпеливо звъняха и подканваха да им заведем внучето по-бързо. Но никога не се случва така, както е планирано. На два километра от Мерсин автомобилът ни прокашля, разтърси се и замлъкна. Не успяхме да го подкараме отново и се наложи да потърсим услугите на пътна помощ, да изживеем четири напрегнати часа в сервиз, очаквайки колата да проработи; после да се свържем със собствениците, за да я приберат, да наемем друга и вече съвсем на края на силите си да се сбутаме в първия срещнат хотел за почивка и баня. Мерсин бе толкова горещ, че мислено го сравних с пещ за лахмаджун — известното тук печено хлебче, обилно отрупано с кайма и зеленчуци и много прилично на пица. Хората бяха различни от онези в Адана — по улиците се виждаха само забулени в черно жени и мъже с плетени такета, каквито носят хаджиите. Но градът бе чуден с безкрайните си бели плажове, синьото море и огромните кокосови палми и аз смятах да му се порадвам въпреки атмосферата на строг шериат и безличните лица наоколо ни. Отново имах чувството, че се намирам в Арабия — уличките, ароматите и цялата обстановка много напомняха на Искендерун. Макар и по̀ на изток, Адана бе по-свободен и приемлив град, а тук, където започваше Средиземноморието и се очакваше да е залято с туристи, атмосферата бе тежка и неподвижна, сякаш нечия тъмна ръка бе спуснала пръсти над градчето и закриваше слънцето. Усещах плътен студ дори при температури над 40 градуса. По улиците нямаше нито една усмивка, само напрежение и хладина. В хотелчето почти не разговаряхме с никого, но предпочитахме така пред срещата с протокола в тукашната Ордуеви. Бяхме решени да прекараме остатъка от почивката си далече от военните и капризите им и само в краен случай при липса на компромиси да се връщаме към тях. За вечеря посетихме малко ресторантче в близост до хотела и останах изненадана от декорацията му — на единствената стена без прозорци бяха наредени множество еднакви часовници, всички в изправност, показващи едно и също време. По автогарите, летищата, банките и административните учреждения в страната обикновено тези часовници сочеха разликите в различните часови пояси — Токио, Ню Йорк, Лондон, Москва, Анкара, а тук всички показваха единствено часа в Мерсин. По време на цялата вечеря не виждах друго освен тиктакащите стрелки на секундомерите им, определено и категорично насочени право към мен. Изобщо нещо в този град сериозно ме отблъскваше и ако не бяха уверенията на съпруга ми, че си заслужава да го разгледаме, навярно бих поела на бегом далече към Алания.

На сутринта с разтварянето на тежките кадифени завеси нещата не се подобриха, дори слънцето бе намръщено тук. Недоумявах, но преглътнах напреженията в себе си, спомняйки си думите на Ирис, че светът наоколо — това сме ние.

Иначе имаше какво да се разгледа. На километър и половина от центъра в Силифке открихме интересна старина, наречена Аятекла (Мерием ана), строена през 50 година. Тук е живял и проповядвал свети Павел наред със суфи монасите от Кония, което за мен бе повече от интересно. Под манастирчето имаше дълбоки пещери, в които са били провеждани съвместни тайни занимания на първите християни и суфите, а онова, което е можело да се даде на хората, е било изваждано на повърхността. Много по-късно тук са построени Базиликата на Зенон, една северна църква, некропол и множество други по-дребни сгради. Интересно бе и че тайните занимания в подземните пещери са продължили до 320 година от новия календар, след което пещерите са били облепени с мозайки, в тях са били изградени колони и са ги превърнали в църква, в която тайните поклонения били прекъснати завинаги, а монасите — заменени със свещеници. Малко по-нагоре имаше чуден кладенец, наречен на св. Павел, за който апостолът казвал, че дарява лековита вода. В града в квартала Тарсус родното място на светията пък бе отбелязано с красива църквица, наречена на негово име.

Беше непоносимо горещо. Двамата с мъжа ми бяхме завързали на главите си бели кърпи с по четири възела отстрани, за да не ги издуха вятърът, а на Ванесса шапката се сдоби с плътен ластик, който да я придържа под брадичката. Едва се движехме, раниците ни тежаха, водата бързо свършваше, а потърсехме ли помощ от някого, срещахме само неразбиране и намръщени очи. За мен бе непонятно как по такива свети места, където дервиши са танцували Сема наред с проповедта на първите християнски апостоли, може да липсва всякаква отзивчивост, но местното население бе твърде фанатично на тема ислям. Тук, в този град, шериатът бе запазил владенията си и за туристите бе, меко казано, опасно. Неведнъж ми се наложи да облека дълга жилетка в горещината, за да покрия голия си кръст и осъдителната дължина на три четвърти панталона си, а да тръгна с боси нозе, както обичах, бе немислимо. Според местните вярвания женският глезен е покана за греходеяние и е наказуемо да се показва оголен. Ходех в маратонки, които непростимо нараняваха краката ми в тази жега, и дебели хавлиени чорапи, придаващи груб и неугледен вид на личната ми греховност. Дори съпругът ми бе сериозно изненадан, когато получи предупреждение от доброжелател да носи фланелки с къс ръкав вместо потници, и припряно навлече отгоре си една яркочервена тениска на кока-кола, за да си личи, че сме туристи. Но да изтърпим всичко това, си заслужаваше — разбрахме го, когато стигнахме пред вратите на Алахан манастир. Датира от 5 век преди Христа и е чуден образец на древната култура. Дизайнът, фреските, църквицата вътре са изящно украсени и извезани така, както не бях виждала никъде другаде из Турция. Легенди разказват, че майсторите, които са го строили, са ползвали оскъдна светлина наместо инструменти, а с идването на св. Павел по тези земи сам Бог е рисувал и творил с най-рядкото изкуство на света. Тук имаше таен храм, който по мое мнение все още пазеше тази светлина. В манастира се намираха и руините на стара източно ортодоксална от по-късен етап църква и една западна евангелистка базилика, по чиито стени личаха образи на Азраил — ангела на смъртта, и Архангел Микаил (Михаил) с огромни ангелски криле, спускащи се над него. По време на византийското господство по-късно тук са протекли редица промени и реставрации, а след 532 година украсата и допълненията са дело на майстори, притежавали таланта и сигурната ръка на известния Мимар Синан, архитект на безброй уникални сгради. Местните хора казваха, че подобен труд е неръкотворно дело и съществува намеса на свръхестествени сили. Донякъде ненамесата на различните владетели през вековете и запазването на манастира и църквите в него в толкова добър вид някак го доказваха. Никой не бе посмял да руши. Никой, освен времето, и пред очите ми не спираха да изникват часовниците от ресторантската стена, отмерващи само едно време — сегашното, и то тук.

Поехме към Макам джамията, носеща името на пророк Даниил. Историята бе интересна и напомняше друга библейска.

В 605–562 година преди Христа тук е живял пророкът — по времето на вавилонския крал Набукаднесар, познат на запад като Навуходоносор или още Набуко. Набукаднесар сънувал сън — родило се малко момченце, което отнело царската му корона и властта. Тогава наредил всички мъжки деца в околността да бъдат убити, за да избегне пророчеството. Когато се родил Даниил, родителите му го отнесли в една пещера в планината, за да го скрият, и го оставили там. В пещерата живеели лъв и лъвица. Видели бебето, но не го разкъсали, а го приютили и отгледали.

В исляма, както и в християнството и юдаизма, името и книгата на пророк Даниил са обект на специално внимание: и в трите монотеистични религии той се счита за носител на вярното Слово, за божи пратеник. В бахайската вяра също намира признание и местните последователи бахайци често идваха на поклонение в манастира, а суфите разказваха приказки, свързани с него и древното персийско знание за битието и небитието. Едни от най-интересните фрески наоколо бяха на лъвове с орлови криле, обгърнали златното дете Даниил. След смъртта си бил погребан в саркофаг, който след много години, изровен от пророк Омар, бил непокътнат — тялото на Даниил било съхранено, обвито в нежен бял саван, целия с втъкани златни нишки и извезани символи на крилати лъвове. За да скрие тленните останки на пророка и да го спаси от юдейски набези, Омар изкопал земята невиждано дълбоко и го погребал там, а отгоре прокарал канал, в който пуснал водите на река Бердан. После на мястото построил джамия, която нарекъл на пророк Даниил. При последните реставрации на руините около джамията в наши дни са открити железа и подпори, подземни канали и проходи, водещи към саркофага му.

Чудех се настроенията и тежката атмосфера наоколо дали не се дължат на сбора от всички религии около святото място с костите на пророк Даниил. Хората сме устроени да делим. Не можем да съществуваме добре ведно с различните и не можем да ги приемаме, но сме приспособими и в подобна точка от света, където истината почива под земята, а на повърхността съществуват възможностите, има шанс поне да опитваме, докато се научим. Именно затова навярно тук имаше повече фереджета, откъдето и да било из Турция; юдеите и бахаите си личаха отдалече, а християните носеха огромни кръстове върху черни раса и пееха службите си само на арамейски. Всеки дърпаше края на извезания със златни нишки саван към своето прозорче, а целостта ги връщаше и събираше отново и никой не можеше да се отдели. Навярно, мислех си, е необходимо просто да се пуснат, за да може крилатият лъв да разпери над тях ефирната мекота на Словото, погребана днес в хорските желания, стремежи и алчност. Но реката течеше над саркофага и измиваше, безбройните часовници навсякъде из Мерсин отброяваха настоящия миг и суфите танцуваха своята Сема. Значи имаше надежда.