Меги Гювенал
Извезани души (12)

Чистотата. Татван, 2004 г.

Опитвах се да не мисля за престрелките и последиците и да подреждам живота си далече от протокола и жертвите на терора. Случката в градината на Ордуеви не се повтори и всичко беше тихо. Времето застудя, мухите намаляха, а ние с Ванесса често излизахме на разходка по брега. Върховете на Немрут белееха заснежени и лете, но сърцето ми копнееше белотата и чистотата на снега и все поглеждах към облаците с надежда да завали. Мъжът ми все така отсъстваше от дома и го виждахме рядко. Запознах се със Зина — местна вдовица, съдържателка на козметично студио с магазин, уважавана и почитана в Татван жена и единствената, която с разрешение не спазваше Рамазан оруча. Прекарвах много време в ателието й, потъвайки в прекрасните приказки и легенди на древния кюрдски народ, и научавах много за него. Зина имаше дъщеря, студентка в Анкара, и в нас откриваше възможност да обгръща с грижи и мъдрост някого и в онези дни най-любимите ми моменти бяха срещите с нея. Често се шегуваше с името си, което с променена ударена сричка означаваше „грях, прелюбодеяние“ — зина̀, а аз се смеех, защото така се казваше и майка ми, съкратено от Запринка, на което тя отговаряше, че Запринка всъщност е старо кюрдско име. Беше самоука жена, постигнала много в живота си въпреки невъзможните условия и култура, която не допуска развитие за жените. Ванесса прехласнато слушаше детските песнички на Зина, а мен нерядко ме жегваше ревност заради пълната й незаинтересованост към „Зайченцето бяло“ или „Мила моя мамо“, с които неуспешно се опитвах да й припомня далечното българско, пулсиращо и в нейното сърчице. Зина носеше европейски дрехи и притежаваше неповторим усет за естетика и хармония, но често я намирах и в дълги кюрдски поли с пъстро було на главата, пристегнато през челото с бяла лента. Един ден я поканих да ми гостува и тя пристигна на портала на военната база с татуировки по брадичката. Войниците не ни допуснаха при проверката на документи и ни въведоха в стаичка зад контролния пункт за разговор. Звъняха и получаваха заповеди по телефона, от които нищо не разбирах, докато накрая не обясниха, че с подобен вид дамата не може да влезе във военната база. Доколкото ми бе известно, не се допускаха брадати мъже и жени с тюрбани, а Зина носеше късо було, което не закриваше косите и лицето й. По мое мнение облеклото й бе съвсем допустимо и сама бих носила подобно, ако имах, но направих непоправимата грешка да споделя това с войниците. Зина се усмихна мило, помоли ме да не се виждаме известно време, за да нямам неприятности, и си тръгна, а аз бях подложена на щателен разпит от страна на един командир, упорито настояващ да призная връзките си с кюрдите. Такива все още нямах, освен приятелството ми с нея, но вече бях убедена, че ще имам. Вечерта съпругът ми се прибра и сподели, че цял ден са го разпитвали, а на следващата сутрин на входната ни врата бе инсталирана камера, а в стаите — малки микрофончета. Започнаха да подслушват и мобилните ни телефони, и домашния. Преглътнах и това, но приятелството на Зина ми липсваше.

Една сутрин се събудихме в бяла приказка, всичко наоколо бе затрупано със сняг, сякаш бяла пелена бе наметната над света, и не се различаваше никакъв релеф — автомобилите под терасата ми бяха изчезнали под преспите, а горите отсреща се сливаха с небето. Беше красиво и тихо, нямаше дори вятър и едрите парцали сняг падаха бавно и тежко. Такава красота не бях виждала дори по Сибир, затова пакетирах Ванесса в един ескимос и слязохме долу. В Татван няма снегорини и пътищата се почистват на ръка от войници и местни доброволци. Учудващо бе, че все още имаме ток и кабелната телевизия работи. Белотата ширеше безкраен простор в душата ми, но се чувствах и пленница — излизането извън базата не беше възможно и навярно щяхме да чакаме дни, а може и седмици, за да стигнем до градчето. Притеснявах се и за мъжа си. Беше тръгнал към новата казарма с конвой от няколко камиона и джипа и бяха заседнали насред пътя. По-късно ми разказа как 21 часа са опитвали да оцелеят в снежната белота без отопление и храна, докато до тях не се придвижили спасителни отряди и ги измъкнали. Безмълвно се чудех заложените под земята мини могат ли да се взривяват въпреки тежкия сняг, понеже местността бе осеяна с тях и ги залагаха дори на пътя, а после активираха с дистанционно, и един конвой, заседнал там, бе неподвижна и лесна мишена. Заваляха обаждания и оплаквания от близките селца за нападения от терористи, а жандармерията се придвижваше трудно, затова над градчето полетяха ята от хеликоптери, приличащи на големи жужащи мухи. В студа и снега отрядите на ПКК бяха плъпнали навсякъде, нападаха кюрдските селца, крадяха животните и храната им и ако срещнеха съпротива, стреляха.

В една особено красива вечер, когато пълноликата луна огряваше искрящата белота и рисуваше пътечки по езерото, мъжът ми звънна и с тревога в гласа ме помоли да взема бебето, да изнеса от банята газовата бутилка и да спим там на пода, понеже в базата са проникнали терористи и тихомълком нападат. Единствено в банята нямахме прозорче — друга причина за притеснение, понеже тук електрически бойлери нямаше и ползвахме газови с риск от задушаване, ако малкото пламъче изгасне, докато се къпем. Изнесох набързо бутилката, проснах на плочките два дебели юргана, увих бебето в одеяла и стояхме там до обяд на другия ден, когато той си дойде. Местните хора ползват йер ятак — собственоръчно съшити своеобразни дюшеци, които са много удобни при посрещане на повече гости, когато легла и канапета не достигат, и след този случай набързо се сдобих с два такива и с едно военно походно легло, много неудобно с дървената си конструкция, но подходящо за „заземяване“ в банята. През нощта чувах приглушен пукот и се чудех да се моля ли, или да плача. Нашият апартамент бе на 6 етаж и на някого би му било трудно да се изкатери по терасите, но мислех за войничетата, наредени за дежурство пред всеки блок. Магията на снежен Изток си бе отишла с представите за окървавен сняг и трупове. В базата бяха заловени четирима терористи, между които и една жена.

В следващите дни всичко бързо се забрави и утихна. Снегът беше спрял, пътищата — почистени, и с моя съседка, чието момче бе пропуснало няколко дни занятията в училище, тръгнахме натам. Изследователският ми дух ми подсказваше, че тукашните училища не приличат на познатите ми, и исках да видя. Не че бях изненадана от гледката — в селото на баща ми в България има занемарено училище, което отдавна не се ползва, и единствените му обитатели са змии, насекоми и прилепи, но тази сграда бе съвсем срутена, прихлупена с килнат настрана покрив, зеещи дупки на първия етаж вместо прозорци, излющена розова боя и изронена мазилка; дървените врати бяха без панти и студът нахлуваше поголовно в класните стаи, в които имаше студени печки без въглища и дърва. Децата седяха свити по чиновете и с премръзнали пръсти се опитваха да пишат. Бяха само момчета. Моя позната, дъщеря на генерал — Джерен — разпределена тук да преподава английски, често се смееше на абсурда да учи децата да говорят чужд език, при положение че не знаят турски, а аз си спомних думите й пред голям надпис с въглен на основната стена в преддверието, гласящ перифразираните думи на Ататюрк „Ne mutlu türküm diyene!“ на „Ne mutlu kurdum diyene!“ („Щастливец е, който се нарича тюрк“ и „Щастливец е, който се нарича кюрд“). Реалността бе отчайваща. В късните часове на същия ден извиках Нехир да гледа Ванесса и с моята съседка смъкнахме завесите от домовете си и отидохме да ги закачим в класните стаи и дирекцията — поне пердета да имат. После организирахме благотворително събиране на средства за въглища и сумата, която събрахме, бе добра, понеже в това училище учеха няколко деца на военни семейства. Съпругът ми силно се притесняваше от глупостта ми да снова напред-назад из Татван, но му припомних думите на Нехир, че денем е безопасно. По онова време все още не разбирах проблема глобално и вярвах, че мога да променя нещо с дребните си милосърдни инициативи. Обикалях улиците на Татван и видех ли босо дете, му купувах обувки и раздавах пари, докато един ден възрастен човек не ме притисна до стената на религиозното училище с думите: „Курбан (детето ми), не прави така, ще те пребият някъде. Тези деца не са бедни, но обувки не носят. А като даваш пари, баща им ще ги вземе и изпие, а тебе ще накаже за накърнената си гордост“. Мъжът ми потвърди и в една слънчева неделя, когато времето бе мекичко и приятно, ме заведе до крайните поселения на кюрдите извън града, за да ми покаже за какво става дума. Къщичките бяха като дома на Бериван — кирпичени квадратни постройки, сгушени под снега като землянки с единствен отвор без врата, а вътре цялата челяд зъзнеше около малки мангали (миниатюрни скарички на дървени въглища). Помолихме за по чаша чай и едно семейство гостоприемно ни въведе в дома си. Тук имаше само една стая, до стената на която бяха подредени до тавана юргани и завивки, на пода — дебели рогозки с черджета върху тях, а в ъгъла, където спяха децата — дървена скара. На стената отсреща обаче висеше огромен плазмен телевизор и предаваше кюрдска телевизия. Зачудих се откъде черпят ток, но електричество там имаше, също и огромни генератори, скрити на завет. По покрива на няколко постройки забелязах големи сателитни чинии, а пред една — лъскав джип чероки с ванска регистрация. Оказа се, че хората тук не са бедни, просто характерният им начин на живот е различен. Те нямаха вещи и посуда, хранеха се от една паница с ръце, готвеха върху мангалчетата и носеха чифт дрехи, докато се износят нацяло, и едва тогава подменяха. Много от тях са контрабандисти — занимават се с незаконна търговия на петрол, наркотици и вещи, но това бе проблем, с който да се занимава правителството, а не аз. Истината бе, че ги харесвах, и макар да обещах тържествено на съпруга си да не обикалям сама селата им, през трите години, прекарани тук, посетих много домове, влизах в кухничките им, хранех се с тях и слушах безбройните им истории за древни времена, които се предаваха от уста на уста, за да съхранят културата и идентичността. Не се страхувах от тях, макар да виждах намръщени и неразговорливи мъже, за които подозирах, че сътрудничат на ПКК, и единствената причина да не тръгна към планинските им землянки бе военният ми кимлик (лична карта), който нямаше да ме пропусне през заставите и жандармерийските постове. Сред тези хора Ванесса се чувстваше спокойна и весела, а за мен това бе безпогрешен знак, че постъпвам правилно. Не исках да зная какво правят в планините, нито как решават съдбите на жените и дъщерите си — виждах навсякъде само щастливи лица в условия, в които ние не бихме съумели да се усмихнем. Те не познаваха световните класици, не знаеха кой е Шекспир, никога нямаше да видят усмивката на Джокондата, но носеха в сърцата си незаменимо богатство и аз прекрасно ги разбирах — хилядолетен народ, изгубил всичко, гонен и преследван в желанието си да намери дом, и кървавите подписи, оставени по чистия сняг, бяха техният начин да запазят историята си жива. С Ванесса бяхме щастливи, а в очите й съзирах пламъчета, които другаде липсваха — в съвсем ранна възраст бе докоснала няколко различни култури и земният й път на мъдростта бе положил начало.