Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Сълзите на Рила, Ефес и човешкото безсилие. На път, 2009–2010 г.

Малкото кръгче на дулото бе само на сантиметър от мен. Едва го виждах — тъмно, студено око. Дали след миг ще се стопли… Когато човек полудява, ръцете му трябва да бъдат празни, напълно празни. В противен случай изгарят заедно с онова, което се опитва да заличи.

— Ти си само с една ръка, с другата вече си убивал… Дай на мен.

Той стъписано погледна ръцете си. Разбира се, че бяха намясто. Не съм и очаквала да ме разбере.

— Меги, ти си болна. Ти си психопат!

— Нали…

— Да! Говориш с призраци! Ирис е мъртъв отдавна, а в твоята Школа няма никакви Ирисовци! Вече не сме семейство, мислиш само за България. Искам да знам защо пътуваш до България сама! Друг ли има?

— Откога си станал ревнив?

— Отговори ми! Мислиш ли, че не знам! Намерила си си друг и се срещаш с него там, а ми говориш за Ирис! Разбери, никой от тях не е Ирис…

Болката ме прободе като мълния. Той не ревнуваше мен, той ревнуваше Ирис. Идеята за Ирис, тишината, която пазехме в спомените за него, сигурността, която носеше безмълвното му присъствие. Не само аз бях болна, беше болен и той. Аз бях открила своя отдушник, бях успяла да открехна здраво залостените прозорци на скръбта и бях намерила свеж поток кислород, от който да вдишвам. Вече не раздирах сърцето си на късове, ако спомена името на Ирис — усмихнатите къдрици и безумната любов на очите му се завръщаха в мислите ми. Отдавна не плачех, бях разбрала, че всъщност е жив. Жив в безбройните сърца на истинските, странните, влюбените. А те бяха навсякъде: Алмир, Ален, приятелите ми в България, Шейхо, Романа.

— Шейхо няма нищо общо, не го намесвай. Той е ангелче, както и жената.

— Нима те не са като Ирис?

— Като Ирис са…

— Но аз посещавам тяхната Школа, Германия е далече, затова ходя в България. Скоро ще имаме и тук и няма да пътувам. Ела с мен… Ела и виж… Аз те обичам, не правя нищо лошо там, само слушам…

Дулото пак залепна за челото ми.

— Рила! Отиде даже на Рила с тях, а аз останах сам! Обичала ме!

— Ти си пил. Пиян си. Не ходя там заради хората и ти го знаеш. Орденът е далече и за да бъда в него, трябва да изоставя семейството си. Не можеш да ме придружиш, никога няма да сме суфи. Дори при Арзу и Ален не мога да съм. Дервишите прекъсват връзките си със света навън, изоставят всичко, всичко. Това ли искаш? А новите ми приятели имат семейства, живеят като нас. Не разбираш ли, това е уникална възможност да съхраним докосването, без да разрушим връзката си!

— Избирай — аз или Школата ти.

Странно… Аз или Школата ти. Школата ти. Ако аз, Школата и ти сме едно, кое да избирам…

Турските мъже са особени, горди са. Те не пускат своите жени лесно. За тях семейство, красота и любов са единствените неща, за които си струва да се живее. Нямаше как да му обясня, ако не искаше да ме чуе. Вътрешните ни състояния провокират събитията. Причината да страда бях аз. Отново изправена пред труден избор, пак загуба на хоризонта. Понякога се питах защо ни е свободна воля, ако не е такава наистина. Поставени пред дилема, възможността да не сгрешим бе минимална или напълно отсъстваща. В един или друг момент нещата се обръщаха, доброто се превръщаше в зло, пластовете на несигурния свят само разменяха местата си, а бе същата земя, но с по-голяма разруха. Всеки избор носеше само вреда. Ако трябваше да избирам между децата си, кое бих избрала… Та нали семейството ми и духовният път, избран от мен, бяха мои деца.

На сутринта поговорихме отново, Джан склони да опознае приятелите ми и тогава да решава. Обеща да ме придружи до България и наистина дойде. Очите му искряха подозрително между редиците хора, спускаха се по мен и следяха изкъсо с кого разговарям и какво гледам. Той бе обучаван от четиринадесетгодишен. Нито едно движение, настроение или полъх не оставаше неуловено. Веднъж прокраднало се в сърцето, съмнението само растеше.

Бях уморена, бях безумно уморена. Неприятностите слизаха по стълбите с мен, пъхаха се под завивките, влизаха през прозореца на малкия ми свят и тежаха от паяжините на същността ми като оловни смъртоносни капки. Някога си представях семейния живот като розово-синя карирана картичка, изобразяваща уютна кухня, китна градинка и аромат на обич, плувнал в стаята, където влизам усмихната след тичащото си дете. Бавно настъпващият момент на осъзнаване заглушаваше изградената в представите ми красота и провиждах реалността — мрачна атмосфера, създадена от човешки интереси, копнежи, чувство за собственост. Реалност, в която всеки теглеше крехката завеска на щастието към себе си, треперейки от студ под фъртуните на себичните си прояви. Бързо забравихме посещението на приятелите ни от Германия. Малкото чудно кафене в рустик стил, позасъхналото цвете, което Романа докосваше с топли пръсти и му пееше, притихналите около нея четириноги същества, вперили очи в очите й. Светлината. Ние не помнехме светлината дори след групата ангели, която ни посети на следващата година, нито черешовия пай, изчезващ като с вълшебство от порцелановите чинийки и който някой нарече „ново жизнено поведение“. Да бъдеш в момента сега, далече от мисълта за вчера и утре. Непосилно. Невъзможно като наивния ми опит да подържа в ръка ефирните плуващи мъгли над Новата хижа на Рила, да се спусна в меката тишина на топящите се ледове в езерцата или да чуя изпопадалите по земята шишарки. В онези моменти свитото ми същество позна наред със сълзите простотата, сведена до консерва боб и канче чай от прясна мащерка. Позна страха. Той ме дебнеше навсякъде: в несигурния проскърцващ лифт, наведен като заплаха над пищните дипли зеленина с дъх на роден и разлагащ се живот; в бързия ручей, незаинтересовано поел по пътя си, отнасяйки каменните стъпки на хората и нежеланието ми да скоча; в богатата разстелена цветна окраска на планината, приветстваща смелите, и в неуморимия напояващ дъждец, смълчал ни набързо заради веселото ни дърдорене. В онези дни аз познах и съзерцанието, отнасящо като с невидима ръка съзнание, мисли, чувства и същност. Можех да остана там, вкаменена пред великата тишина на Рила, поела незнайните пътечки на Любовта, и да превърна съществото си в химн, прославящ неземното. А за мъжа ми Рила бе просто проблем. Проблем, който много лесно можеше да бъде решен с едно дръпване на спусъка. Държеше ме заключена вкъщи без възможност за контакт с външния свят. Изтръгна кабела на домашния телефон, счупи мобилния ми и спря интернета. Прибираше се по всяко време на денонощието зъл и напрегнат и повтаряше едни и същи обвинения. Можех да видя как душата му се гърчи болезнено, как сам не разбира действията си и наказва себе си повече, отколкото мен. Просто чаках. Когато го нямаше, се свивах с книжка на пода до поклащащия от вятъра листицата си бенджамин, плачех и пишех. „Светът има такава направа, Меги, винаги, винаги се редуват добро и зло. Те всъщност са едно, но ние не можем да го видим, затова едното ни око винаги гледа доброто, а другото вижда злото.“

Минаха дни, той си насрочи час при лекар и смутено призна, че не се доверява на собствената си преценка. Поиска лечение, което да попречи на действията му; призна, че не е на себе си и се страхува да не ме нарани сериозно. Попълнихме дълга и скучна анкета, съдържаща 500 ненужни въпроса, и резултатът бе двадесетдневен болничен. Вкъщи му четях. Превеждах от книгите, които имах от новите си приятели, слушахме нежна музика и гледахме филми: черно-бели стари комедии без диалог, за да можем да се отпуснем в мислите и присъствието на другия; депресивни психотрилъри, за да помним, че светът в целостта си е проекция на човешкия ум; клипове на ПКК и драми за надрусани терористи, които ни подсказваха различния смисъл на човешкия живот, и леки романтични истории, за да омекнем. Чудех се колко ще продължи затишието и как ще приключи. Надявах се личният ми затвор да му носи утеха, макар да бе против всички човешки права. Не ми позволяваше да разговарям с децата по телефона, за да не усетят напрежението между нас. Друг път им звънеше и обещаваше скоро да ги посетим. Свекърва ми свиваше устни и казваше, че ще ги държи там, докато поумнеем, и нито за ден няма да ни ги даде, ако продължаваме да се измъчваме един друг. Понякога умирах… Просто умирах, когато от гърдите ми болезнено се отцеждаше капка забравена и ненужна кърма, после всички демони на света и извън него запищяваха в мен, сърцето ми се превръщаше в намачкан и смазан кръвобълващ механизъм и всичко, което виждаха очите ми, бе желанието да впия нокти в зелените му очи и да го разкъсам. Наричах го убиец на души, но аз не бях по-различна. Никой, дори самият Бог, няма право да причинява такава болка на бебетата — да ги лишава от майките им. „А богът си ти… Не мисли, че чистата Негова същност живее в теб, не, не е така, Меги. Той те вика, но този бог тук си само ти.“ Ирис и сините очи на Романа, плахата загриженост на Шейхо и галещият му глас ме връщаха на пода, приковаваха ме в обездвижване и аз чаках. Чаках, затворница в този дом, в сърцата ни да изгрее.

Не след дълго при нас пристигна Ваня — едно широко обичливо сърце, поело риска да понесе мен, мъката и болестта ни на раменете си, и мълчаливо поднесе мъничък скъп подарък — дървена празна кутийка с капаче, под което се рееше необятът на най-свободното синьо небе. Ваня се превърна за мен в спасителен остров; утешаваха ме тихият й глас, с който съветваше да не избухвам, нежната сестринска грижа и тишината, която внесе в сърцето ми. Заминахме с нея. Натоварихме багажа в колата, напълнихме автохладилника със сандвичи и плодове и поехме към Троя. Там, горе, от очите на дървения кон дълго гледахме колко е малък човекът. Продължихме нататък — винаги, навсякъде съществува път. Чанаккале — с двете бурни морета, блъскащи вълните си на Дарданелите в непримирима борба като в невидима стена и с рев поемащи назад — различните никога не се сливат. Памуккале — невероятната красота на живата вода, покапваща като песен по снежнобелите каменни окръгления; образуваните сини басейнчета, в които се търкаляхме повече от благодарност за наличието им, отколкото от необходимост, и малките звънящи водопадчета, обливащи в нас умореното отвътре и усмихнатото отвън. Там ни посрещна Сюлейман, войничето, което много обичахме в Татван, и посетихме дома му, запознахме се с прекрасните му родители и болното му сестриче, за което полагаше грижи с отдадеността и обичта на брат, на кръв, на съвест. Беше някак тихо, спокойно в хладния уют на малката крива тераска, застлана с черги и с пъстри възглавки, в часовете на изгрева. Още веднъж, навярно за хиляден път, склоних глава пред чудното турско гостоприемство. Посетихме Измир, града на красотата, и дълго разговаряхме в прашния дом на един военен професор, заминал далече, за да предостави дома си на нас, нуждаещите се, и не след дълго стъпихме на свята земя — Ефес и Мериамана. Огромните старинни градове на светците, безкрайните колони, древните надписи, стената за желания с накачени по нея хиляди хартийки и завързани парченца плат, носещи тежки сълзи, копнежи и молби за благополучие, деца, дом, работа, състояние или здраве. Сините одеяния и белите якички на монахините, седнали пред входа на малката къщичка на Света Мария; безкрайната панорама от стените на крепостта или позлатената статуя на Светата Дева, изправена като нежен страж над земите на Турция. Беше красиво, беше невероятно. На земята има неща, които наистина лекуват всяко зло. Като например дървените свирки на един беден човек, който ги изработва сам, а после се чуди как да ги продава и докато седях уморена на камъка до него, ми прошепна, че знае за българите. Знае, че са добри хора. Дали наистина бяхме… В мен гореше огън и само приближаването към Алания, където бяха децата ми, го притихваше и спираше да не избухне навън, макар че по-късно, когато сандалетите ми се скъсаха, непонесли дългото ходене по канари и руини, и останах на пътя боса, а мъжът ми отказа да ми купи нови, аз се разплаках, Ваня нахлузи едната си обувка на крака ми и каза: „Ако имаш два сандала, дай единия на ближния си“.

После опитахме малките бодливи плодчета на един наежен кактус и сякаш за наказание за напрегнатите ни мисли той поби безброй невидими иглички в дланите ни и часове наред ги чистихме, седнали на един стръмен градски зид, оставен там от древните като граница между световете. Алания приближаваше с всеки следващ километър. Гората на елфите посрещна Ваня с бълбукане и ведрина и тя хукна да се пързаля по хлъзгавия мъх между мокрите дървета и храсти, очарована от свежестта и чистотата, а аз се пъхнах под водопада с надежда да измие тъгата ми. И на следващата сутрин, едва позасъхнала от жива вода и сълзи, прегърнах децата си в дома на свекърва ми силно и задушаващо с ясното съзнание, че една прегръдка никого не може да задържи завинаги. На колене, с пусти протегнати ръце и сърце, изпълнено с болка — така изглежда човекът, когато се случи да бъде наистина видян. Разбрах го и го запомних след две утрини на плажа в Алания, реейки поглед да съзра Ваня между бурните вълни на Средиземно море, поела нанякъде към нещо, по-силно от нея, а мъжът ми с няколко изпразнени бирени бутилки в колата спря, каза ми, че никой от двама ни не заслужава да живее, и замина с обещание да ме избави от себе си.