Меги Гювенал
Извезани души (23)

Сенки, прах и цветя. Ъдър, 2006 г.

Събуди ме аромат на прясно кафе и щастлива отворих очи.

— Портокалов сок?

— Благодаря.

— Хайде в банята, сънчо, днес ни очаква Храмът на Зердюшт. Ванесса отдавна е готова и е долу.

Отметнах тензуха над главата си, увих се в плетеното пике и посегнах към чашата. Отдавна не бях спала толкова добре. Песните и танците не спряха през цялата нощ, но далечният звук иззад прозореца на хотела приглушено и тежко обхващаше сетивата, люлееше в ритъм и унасяше като нинни (приспивна песен) от древността. Отбелязах наум да си набавя нов тефтер през този ден и да купя филм за апарата. Ирис щеше да завърши разказа си за Хюрмюз, когото още наричали Хермес, и трябваше да записвам. Новите неща, които срещах, бяха необясними и странни и ми бе нужно време в уединение за осмисляне и приемане.

Слязохме в лобито точно когато екскурзоводът демонстративно тъпчеше в устата си локум на клечка, обяснявайки с преглъщане, че сладките хапки с черешов аромат са най-значимото наследство в историята на народите преди фурмата и маслината и трябва да им отдадем заслуженото. Носеше килната настрани чалма, нескопосано увита и смешна, и създаваше настроение сред очарованите гости. По случай празника хотелът ни бе приготвил зашеметяваща трапеза за закуска, включваща лакомства, за които не подозирах, че съществуват. По масата симетрично бяха подредени малки кристални гнезда с метални лодчици в тях, от които издигаха пламъчета ароматни семена и треви, а в средата гореше символична миниатюра на вечния божествен огън, който никога не загасва, и хвърляше отблясъци по издължената скулптура на красиви пръсти, крепящи листото, в което бе запален. Взех си сиропиран еклер и си казах, че по светите места захарта в 7 сутринта не вреди.

Поехме към Zerdüş Tapinaği — Храма на Заратустра, Огнения храм, както днес го наричаха хората. Намира се под платото Корхан около ледника Ахура на Арарат, а из цялата местност има разпръснати по-малки и по-големи действащи или разрушени от мюсюлмани или земетресения храмове на зороастрийците. Основно са били застроявани петоъгълни сгради с вътрешен двор, килии за монаси и централна част, в която са поддържали свещените огньове, и архитектурно приличат на малки манастири. Днес заради празника навсякъде горяха факли и огньове, около тях имаше подредени дарове и храна на поклонници, неизброими шамдани (свещници) разпръскваха светлина и аромат на свещи и атмосферата напомняше древността, когато култът към Хюрмюз е бил единствена религия по тези земи. Възрастен човек в бяла дреха седеше на земята в един ъгъл до запален свещник и унесено повтаряше думите на пророк Зердюшт: „Изберете само единия. Между Спента Майню и злото трябва да изберете само един, не може да палите свещи за двама“.

Чувствах се нажежена. Сякаш пламъците отвън бяха разпалили отдавна изгаснал в мен огън и първите горещи езичета на спомена обхващаха ума и сърцето ми с трепет, какъвто дотогава не познавах. Ирис бе плътно до мен и целият сияеше. Поведе ме в края на помещението и прикани да седнем.

— Харесва ли ти…

— Да, странно близко чувствам всичко тук.

— В първите храмове на огнения култ не са влизали жени, а днес ти можеш да докоснеш огъня…

— Но от което чух досега, не става ли ясно, че именно Заратустра е проповядвал как истинските съдържат в себе си и двата аспекта и не разделят мъжете от жените?

— Така е. Зороастризмът обяснява двойствеността. Обяснява феномена Елохим — същество нито човек, нито бог; нито мъж, нито жена. Съдържание, което включва двата аспекта като еши (партньор) — невидимо единение, но и сътрудничество. Зердюшт е пророк на Хюрмюз — близнака на злото. Оттук водят началото си идеите за Ин и Ян, Светлината и Мрака, Юлген и Ерлик, Брахма и Шива, Зеус и Хадес и много други.

— Всички религии…

— Да. Монотеизмът. Отхвърляне на злото и преклонение пред добрия бог. Зороастризмът премахва безбройните божества и идоли до момента.

— Първият божествен носител на истината…

— Не. Преди него е Митра. Митра — това е детето, синът на Единствения, на бог Зерван — бащата на Хюрмюз и Ехриман, доброто и злото. Преди да зачене своите синове, бог Зерван е проводил на земята първородния си син — Митра. Тогава още е нямало добро или зло.

— Не знам дали разбирам…

Ирис се усмихна и обясни:

— В началото на Сътворението е имало само един Творец. Наричали са го Слънце, Зерван и с още много имена. Когато родил близнаците, на земята настъпило разделението, светът вече бил дуален. Зерван изпратил своя син Митра, за да разказва за Началото. Митраизмът е най-древната иранска религия. Митра от санскрит е dost — приятел, другар, брат. Последователите на Митра били малко заради тежкото влияние на Ехриман и образували тайни братства, малки общества, които отричали Хюрмюз и Ехриман и пазели истината за Зерван. Те вярвали, че божествената любов на земята не носи Хюрмюз — близнакът на злото, а се намира извън дуалността. Били преследвани и гонени, били много малко. Днес Митра се счита за бог на другарството и бог на слънцето в Иран и култът към него не е угаснал, но е бил превзет от дуалността на човешкото съзнание. Отпечатъкът на исляма забулил същността на митраизма — целостта, и въздигнал в култ разделението. Оттам и забраната за жени в сърцето на храма.

— Но нали Хюрмюз е добрият бог, единственият.

— Хюрмюз съдържа в себе си Митра и Зерван, Заратустра съдържа в себе си Митра и Хюрмюз.

— Защо вчера каза, че Хюрмюз е Хермес.

— Хермес е вторият след Митра, първороден.

— Съвсем се обърках.

— Да кажем, че Хермес и Христос са едно и също. И Хермес, и Христос са Синът, земната проява на Единствения, на Зерван, също като Митра, но във водите на дуалността. Когато е роден Митра, дуалност е нямало.

— Спри, ако обичаш. Нацяло ме обърка вече. Разбирам, че зороастризмът дава начало на всички религии, но какво общо има Хермес с Христос и изобщо с древни божества като Зерван и Митра?

— Поне разбра, че Митра е бог. — Ирис се засмя и стана. — Когато поискаш, ще отидем до Язд, където е първият храм на Зердюшт. Там ще видиш какво всъщност е Митра.

— Навярно говориш за Светия Дух, чиито прояви на земята са носели различни имена.

— Той всъщност никога не си е тръгвал…

Чух гласа на Ванесса отвън и станах. Думите на Ирис извикваха безброй въпроси в ума и трепети в сърцето, но реших в себе си да не мисля, поне докато трае разходката. Земята бе толкова стара. Хората са търсили своя произход, страхували са се, искали са да вярват и са измисляли безкрайни божества и пророци за собствено успокоение. Най-странното бе, че самият Ирис не симпатизираше на нито една религия, не бе част от нито един култ, а разказваше за тях с обич и благоговение. Трудно ми беше да го разбирам, говореше неща, които не бях чувала преди, и когато след време ми показа Авеста на арабски и Зенд-Авеста на турски (зенд означава тълкуване), нещата започнаха някак да ми се изясняват, но в основата на всичко бе изумлението ми от този уникален ум, полиглот, безкрайно обичливо сърце, което за себе си окончателно нарекох чудо. Изобщо не беше важно дали Зерван е истинският бог, Заратустра или Христос. Имаше значение само, че по тези земи живееха хора като него, които обичаха и ценяха всяка една религия и не отричаха нищо. И макар да не разбирах думите му, изпълнени с противоречия за мен в онзи момент, радвах се, че ги споделя.

Екскурзоводът бе станал нетърпелив и повтаряше на висок глас, че сега ще ни заведе да видим къде е паднал „огънят“, вместо да се чудим и маем. Поехме отново и по пътя видяхме много старинни гробници и гробища, забележителности, като Пещерата на слепия син, цялата обгърната от пищна зеленина, и за която разказваха най-различни приказки и легенди; пещерата Бабек — двуоката пещера, наречена така заради двата входа един до друг към две помещения, които преливат ведно, и е истинска историческа реликва — средище на много събития. Минахме и покрай старинни развалини, за които разбрах, че били огромен център Ахура (първороден), строен преди 2200 години. Развалините напомняха за заселение, а между камъните все още личаха старинни гробове и плочи с интересни надписи по тях. Един объл камък, приличен на надгробен, особено ме впечатли — по повърхността му бе изрязан голям кръст с четири по-малки от четирите му страни. Стигнахме до Хакмехмет Зияретгяхъ — застроение, подобно на тюрбе, но почти в развалини, което е било дарено на хората от Шемси Тебриз, а други източници сочат, че там почива неговият брат. Тук Ирис ми прошепна, че Духът е един, и загадъчно се усмихна. Екскурзоводът добави, че в свещения месец Мухарем в деня Ашура поклонници посещават това свято място и остават задълго.

После видяхме макета на Ноевия ковчег, излят от бетон, врязан в земята, а около него — фигури на различни животни. Наблизо имаше и тюрбе с тленните останки на пророк Нух (Ной) и аз се зачудих наистина ли е погребан там. Казват, че тюрбето е построено върху първия камък, на който Нух е паднал ничком, за да благодари на Бог за новия живот.

Недалече бе и градината Ирем. Според местните вярвания градината, в която са се родили и живели Едем (Адам) и Хава (Ева), се нарича Ирем и частичка от нея се завърнала на Арарат с отдръпването на водите. Тук течаха реставрации и строителни операции, завършени на около 40 процента, и туристи все още не се допускаха. Екскурзоводът ни вдигна ръка, зае драматична поза, задълба глас и цитира Битие 8/4:

„Ve gemi yedinci ayda, ayin on yedinci gününde Ararat Dağlari üzerine oturdu“ („И в седми месец, на седемнайсети ден от месеца, ковчегът се спря върху Араратските планини.“)Признавам, умееше да всява усещания, за които не подозирахме.

За мен бе новост и познаването на други свещени книги от мюсюлманите. Тук Тората, Старият и Новият Завет се наричаха Зебур, Теврат и Инджил. Хората познаваха добре писанията и ги приемаха, а Ирис ми разказа, че всъщност пророк Мохамед не е създавал нова религия, само е продължил традицията на монотеизма и в Корана наистина има айети, разказващи за Светата Дева, за Христос, Мойсей и Авраам. Тук ги наричаха Азизе Мерием, Ииса, Муса и Ибрахим. А самият Коран, по негови думи, бе открит чрез старинни „техники“, позволяващи на Пророка да „преведе“ божествените думи за хората, и трудът по него е бил дело на Мохамед и тайното братство, наречено митраизъм. Ставаше все по-тайнствено.

Интересно място бе и откритият музей на Ъдър, който посетихме. Огромна площ, цялата осеяна с разкопки и старини, камъни, арки, които не можеха да бъдат местени или бяха твърде големи, за да попаднат в музей, затова местните хора ги бяха оградили, бяха засадили наоколо им цветя, прокарали между тях пътечки за преминаващи и ги обгрижваха със старание и обич.

Продължихме към мечтата на нашия екскурзовод — ямата, зейнала след падането на огромен метеорит на платото Корхан. Дупката наистина бе забележителна и той подскачаше около нея, дърдореше несвързано и накрая ни каза, че е паднал на земята с този космически камък, което предизвика смях и закачки. Наоколо имаше странни и непознати растения и видове, които не се намират другаде по света, затова нямахме право да се задържаме. Камъните с изрезки и надписи бяха безброй, но под защита и ние бързо продължихме нататък, въпреки че на екскурзовода откровено му се оставаше. Недалеч имало още един трап от по-малък метеорит, но до него не стигнахме, понеже нямахме време за продължително ходене.

Нататък интересна забележителност е тепето на динозаврите — Урусун Буджаъ. Легенди разказват, че заедно с ангелите тук са живели и динозаври и добрували спокойно сред хората, намирали общ език и си помагали. Една остра скала удивително приличаше на динозавър и екскурзоводът спомена, че всъщност точно това е било — древен Apatosaurus, останал единствен, и когато вулканът изригнал за последно, за да предпази хората от горящата лава, животното я посрещнало с гърди, а тя попила в него и го вкаменила и това се случило преди 140 милиона години. Замигахме невярващо, а той се нацупи и изригна, че има три начина човек да достигне до истината: чрез проповедници, от книги или с приказки, и всеки сам си избира как.

Видяхме и Мелекли Шахмаран тепеси, където бе построен паметник на загиналите от Армения и Турция, и стигнахме отново до Черната вода, но тук един особен отрязък от реката спря дъха ни — беше пълно с най-различни птици, една върху друга, една над друга и във водата, и по брега, а екскурзоводът ни осведоми, че в тази местност живеят около 300 вида пернати — повече от половината за цяла Турция, и мястото е резерват. Гледах омаяна и се чудех така ли е изглеждала първата река след Ноевия ковчег, когато пернатите са излезли от него. Почти очаквах следващата ни спирка да е гъст орман (гора), пълен догоре с лъвове, слонове и тигри, но мъжът ми се засмя и каза, че да, но не живи. Не знаех за какво говори. По-късно, когато едва сдържах сълзите си пред монумента на живота Ъдър Анътъ — мавзолея на загиналите и тяхна символична гробница, разбрах какво има предвид. Тук бяха погубени над милион души, арменци и турци, зверски изклани, докато спят. От двете страни на свещената река двата малки града, в Армения и в Турция, бяха заличени едновременно от лицето на земята, а малкото старо мостче, което днес е граница между държавите, бе служило оцелелите да бягат и да си помагат един на друг. Местните хора не говореха за геноцид. Те носеха в сърцата си спомени и мъка, разказваха как арменец протягал ръка на турчин през моста, а турчин поемал арменска ръка. Когато двата града били нападнати, оцелелите се скупчили на моста и той от тежестта им пропаднал. После двете страни заедно го възстановили и днес там е границата. Когато след година се върнах на това място, за да разгледам подробно и да разговарям с хората, дори влязох за няколко часа в Армения, за да чуя и тях — там всички повтаряха същото. А аз мога да разкажа само дотук и да мълча, както казваше Ирис, за да не събудят мислите ми злия Ехриман и да влее в сърцето ми отровата си.