Меги Гювенал
Извезани души (19)

Животопис на сълзите. Ахлат, 2006 г.

Усещането, че всичко, случващо се днес, е живяно многократно преди, не ме напускаше. Влачех нозе край старите побити камъни, гробове и молитви, пълнех душата си с минало и се губех. Губех се в остатъка от последното ми, оформено по човешки съзнание, дало начало на края — толкова желан и далечен. Той ме наричаше търсещ — единственият случай, когато бе сгрешил. Търсенето бе прекъснато в момента, в който зърнах сивата качулка. От там нататък исках да вадя, да късам и да хвърлям, но не можех — земята и без мен приличаше на безкрайно сметище. Още при входните врати на крепостта го усетих: двата огромни каменни лъва — стражите на истината, ме гледаха с мъртви очи. Шестоъгълната крепост издигаше стени към синевата, загръщайки познанието между шестте си лъча, а в мен се раждаше седми — невидима отвесност, пробила ума ми като копие отвътре навън, хвърлено сякаш от самия Бог, лишаващо ме от прозрение. Пръстите ми сами докоснаха буквите — чудното везмо на древна култура, единствена украса, изкуство, носещо послания, неразгадани от нас, хората. Селчукската калиграфия е значима и ценна, особен начин за предаване думите на Пророка, и тънките йероглифи по каменните лица на тези камъни пазеха тайни за сътворението, Духа и смисъла, без да будят с припомняне спящите под тях халифи — древните проводници на любовта. Ебу Бекир, Селим султан, Али бин Ебу Талиб, Йезид, Мехди, Хади, Харун Рашид, Захир, Амир, Хафиз, Зафир… Господи… бяха безбройни. Знаците ги свързваха по руините като върволица от живи цветя, покълнала начало някъде с първото дихание на осъзнатия човек; минаваха през мен досущ натежал от живот накит, задушаващ ме с тежестта си, и покапваха в човешкото утре, заземено в незнанието и собствената си илюзия. Някой бе слязъл, бе видно — бе слязъл чак дотук, в малкия ни егоистичен свят, бе оставил печата на Словото и си бе отишъл. А аз вече не търсех. Диадемата на личния ми мрак с извезаното по нея „Ирис“ силно притискаше същността ми надолу към прахта и не можех да вдигна очи към светлината. Посмеех ли, ослепяваха. Джан тихо ме следваше и когато поспирах до някой надгробен артефакт, разказваше историята му, четеше надписите на глас и превеждаше. Бе изучавал селчукска и османска история в първите години на офицерското училище и макар да споделяше уважението и преклонението ми, бе някак далечен и странно студен.

— Няма да намериш своята истина в стъпките на мъртвите, Меги.

— Но добре че са оставили стъпки, нали… Иначе откъде щяхме да знаем.

— Да знаем какво? Автентичност и античност не са еднакви.

Принципно беше прав, знаех го. Но помнейки Ирис, бях сигурна, че пророците на тази земя не са именити и уникални фигури, както Христос, те бяха между нас, бяха и под тези камъни и Словото е говорило с техните думи, изписвало се е по плочите с техните ножове и е останало тук заради тяхната светла кръв.

— Да, всички са били суфи. Но между тях няма нито един безсмъртен, или по-точно — между тези личности и имена няма. Те нали виждаш къде са — в пръстта, под земята. Ако има друго, то не може да бъде погребано.

Джан ми се струваше твърде практичен, думите му виждах като противоречия и побързах да се отдалеча.

— Чакай, внимавай, тези руини са опасни. Както и надписите по тях…

Чух го да се смее притеснено и се спрях. Всъщност камъните не ме вълнуваха и мен, а той за първи път имаше желание да говори, затова седнах на земята и извадих пакетче семки.

— И какво?

— Мен ли питаш? Нека да кажа и аз: и какво? — седна до мен.

— Ами… ако може да се вярва, че има прераждане. Между хората има учители и водачи, нали? И религиозни, и всякакви. Някои от тях са идвали тук с мисия — да донесат Божието слово на хората, и сигурно още идват. Може дори ти да си бил някой от тези „ибн“ или „бин“ еди-кой си, но още да не знаеш. Пророк Мохамед е станал пророк на 54 години.

— Със сигурност не съм бил аз, дори да съм бил.

— Как така?

— Ирис не ти ли е разказвал? Ние се раждаме и умираме многократно, но винаги сме уникални, единствени и неповторими.

— Е, типично тълкуване на горд лъв.

— Думите са си думи, не им придавай свои значения.

Признах, че това правя. Човекът не беше виновен за хаоса в главата ми и разнежена от търпимостта му, станах и го целунах.

— Хубави са си гробниците, но ако дойдеш с мен, ще ти покажа нещо много по-интересно.

Поведе ме извън крепостта и не спря, когато подминахме няколко странни постройки — приличаха на къси широки минарета с квадратна основа, цилиндричен корпус и конусовидни покриви, които нарече кюмбета, и каза, че са подобия на тюрбетата, но за особени мъртви — религиозни водачи, загинали в битките наравно с другите. Били дело на Шагирт Кюмбети уста (майстор) и Кюмбет Хасан падишах, известен още като Кюмбет Тимур по източните земи и Бугатай Ака — на запад. Бегло ми проблесна, че познавам тези имена, и става дума за личности, живели в различни времена и места, и нали точно това имах предвид — прераждането на светлите, но той и тук ме разочарова, подхвърляйки, че славата им е пътувала бавно от село в град, а хората са ги именували според себе си. Повървяхме доста, докато стигнахме до странен старинен мост над малко дере. Разказа ми, че в околността са общо девет, а този носи интересното име Едноокия, но за произхода на името няма данни. Навярно заради единствената арка под дъгата на моста го бяха нарекли така. Малкото поточе под него по-нататък преминаваше в река, която извира от езерото на Харабешехир (Харабе Сехир), възобновения град, и е наистина странна — зиме и лете водите й са винаги равни и постоянни, без да намаляват или прииждат пълноводни. Тази вода тук се смята за свещена и я наричат Сладката вода, а по поречието надолу открихме голям развъдник на риба, собственост на човек, който бе загърбил живота в града, бе взел любимата си и живееше там в малка дървена барака.

— Виж водата… Тя е вечна. Ако срутвания я скрият от очите ни, пробива мундщуците на човешките дела и отново тръгва към нас. А в града Ахлат няма нищо толкова силно. В него има паметници, подобни на римските путове, които първите мюсюлмани са изпотрошили, водени от своята вяра; има хамами (бани), къщи и дюкяни, любов и смърт и дори старинното име на града е просто човешка история.

— Какво е името?

— Хилат. Когато кралят паднал ранен в битка, красивата му дъщеря се хвърлила на гърдите му и заплакала „Ах, Лат, ах, Лат…“, а сълзите й нанизали мъката в дълга перлена броеница, чийто звън достигнал всяко кътче на тази земя. Опитай — дори тук на равното има ехо и ако извикаш, думите се нанизват и дълго не затихват. А както знаеш, в древното арабско писмо звуците се изписват и четат различно, затова градът е записан като Хилат.

По-късно с него разгледахме и някои от стотиците пещери в околността. Много от тях са били ползвани за военни складове за боеприпаси или за съхранение на храна, а поради честите земетресения и природни бедствия са били и убежища за хората от крепостта. Датират от епохата на неолита и съществуват множество археологични свидетелства за употребата им тогава. Някои от тях са старинни християнски светилища, а в една замръзнах от изумление, понеже се оказа древен будистки храм, целият изрисуван с красиви рисунки по входа и вътрешността. Друга забележителност е малкото скално селище Мадаванс, основано от апостол Тадеус — един от дванадесетте апостоли, Божия брат, наричан още Иуда. Иуда Тадеус бил покровител на отчаяните и в собственото си отчаяние не можел да нарече себе си Божи брат, затова тук се знае и като Брат на Йакова. Името Тадеус получил по-късно като отдаден проповедник, изповядващ Словото Божие по тези земи, намерил своята мъченическа смърт по върховете на Арарат — разпнат на кръст и прободен като Иисус. Днес селището е почти разрушено, но християните в този район са неизброими. Чуден феномен е и Урарту — водният подземен тунел. Дълъг е около 1,5 квадратни километра и входът му напомня обърнат към недрата на земята комин — тесен и дълбок, за който не е известно как е бил изкопан. Историци и легенди разказват невероятни неща за него — пиле можело да влезе в тунела и да прелети живо до другия му край, навсякъде било светло, а по дължината му имало няколко тесни отвора нагоре, които служели за прочистването му с дъждовна вода. Взирахме се дълго в дълбокия отвор, а мислите ни прелитаха като птички, уловени в тунела на времето.

Чудесата около Ахлат нямаха край. Усещах тази земя свещена. Не разбирах защо, докосвайки старините с душа и ръце, в очите ми напираха сълзи, сякаш някога съм била част от историята им, сякаш косите ми са се веели свободни на тези скали и сърцето ми е било разтворено за живото Слово на Господа. Сякаш съм била точно като този тунел, никога незатъкнат от мръсотия и наноси, винаги пазещ живота и светостта си, а днес не успявах дори да търся, затисната от собствената си пръст. Но когато след три седмици разказах на Ирис за нашата разходка до тунела, той се усмихна и каза:

— А може би не трябва да търсиш разликите. Може би този тунел е знак, посока, път и пример за това какво трябва да станеш, а не какво си била. Прав е Джан — не се спирай в миналото, а търси. Докато се слееш…

Присъствието на Ирис, успокояващият му глас и мъдростта му притихваха ръбовете на съмненията ми и прокарваха в душата ми надежда. Разбирах, макар и смътно — докоснем ли се до познание, то изисква непрекъснато отдаване и насочване, в противен случай тунелът бива затрупан от камъни и скали и става тъмно. Чистотата на вярата не може да бъде запазена в човешкия ум, инструментът е друг. Инструментът — тъгата, в една от проявите си — чисто родена искрена сълза, бе най-верният път за мен. Защото човешката сълза е проекция на истинското слънце. Нейният друм тръгва от руините на древността, полегнала в забравата на началото, влива се по сухите артерии на втвърденото съзнание, чиито подпочвени води бълват единствено сяра, поема по вените на сгрешената пътека и обикаля сърцето — обвива наоколо му остатъчния си дъх, поглъща всичката сол, рециклира я и се завръща — тихичък пулс, роден от диханието на Полъха. Оттам се въздига към каменните ръбове на Граала, смесва човешката наличност в него с искрата на вечността и извира в зениците — неразрушимо късче, топъл диамант, бижу от божествената корона на огъня. Опитаме ли се да я докоснем, изчезва. Покълнем ли я — провиждаме. И днес, когато си спомням различните срещи с познати и непознати светулки по земите на Турция и ги разказвам, си мисля: някак по трънливия си земен път аз успях да ги открия и усетя. Остана само Той — първият и последният, и срещата ми с него. За да мога да го изплача.