Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Sen Gelmez Oldun…[1]. България, 2010 г.

 

Последвалите събития се развиха твърде бързо. Нямах време да ги осъзная и осмисля, действах импулсивно и емоционално и днес, когато пиша това, разбирам грешките, които неволно допуснах и за които никога няма да намеря оправдание и опрощение. Никога няма да си ги простя.

Джан се върна вкъщи вечерта късно много пил — след безбройни опити по телефона да го убедим да се прибере по-рано и да поговорим. На всяко позвъняване крещеше и плачеше, заплашвайки и обещавайки, нижеше несвързани думи и стенеше от болка, докато казваше, че се реже късче по късче. Сериозно ни изплаши и телефона грабна Ванесса, която след дълго уговаряне и уверения в любов накрая го доведе. Беше напълно обезумял и целият в кръв. Беше нарязал ръката си от рамото до лакътя, изписвайки с нож име на човек, с когото мислеше, че го мамя. Това преля чашата. Избухнах, без да мога да се контролирам. В главата ми гръмнаха всички таени до момента страхове, емоции и напрежения като някакъв дълго режисиран трилър. Грабнах децата и Ваня и се опитахме да се заключим в една от стаите. Джан не бе в състояние да разговаря, блъскаше и ни удряше, заплашваше да изкърти вратата, посегна дори на майка си и на дъщерите си. Хаосът от писъци, сълзи и кръв ме залепи за пода, обгърнах глава с ръце и млъкнах, докато най-после някак не го накараха да си легне и да остави разпрата с мен за сутринта. Цяла нощ не мигнах. Щом съмна, той започна да ме уговаря да изпратя гостенката ни с автобус до България и да се разберем сами семейно. Заливаше ме със заплахи и обиди, аз слушах, мълчах, докато автоматично не посегнах към куфара. Нахвърлях надве-натри дрехи и документи в него, дръпнах Ваня, която шокирана се опитваше да успокоява и двама ни, прегърнах децата със сълзи на очи и под лавина от грозни думи, ритници и юмруци някак успях да се озова далече от този ад, скрита в един подлез на сграда на няколко пресечки от дома на родителите на мъжа ми. Бе твърде рано. С Ваня изчакахме да напредне денят, купихме билети до Истанбул и помолихме служителката да скрие багажа ни в личния си автомобил, а ние седнахме в едно отдалечено интернет кафе — единствената отворена сграда в този час. Както и предполагах, бе тръгнал да ни търси, питал за нас, но не ни издали. Смесихме се с пътниците за автобуса, свих се на седалката, така че да не ме види, ако се появи, и с туптящо сърце, почти без дъх от страх и вълнение, изчаках да потеглим. През дългия път от Алания до Истанбул пропуших отново. В сърцето ми гореше истински ад. Търсех основания за страхливата си постъпка да изоставя децата си и да избягам. Откривах доводи да го напусна и да не се връщам никога в Турция. Плачех и го оправдавах, защото разбирах състоянието му, за което имах вина. Знаех, че не само аз съм причината. Просто с мен дълго кърпената бездна се бе пропукала и го бе всмукала като вакуум, от който не можеше да се измъкне: Хаккари, Татван, терор, смърти и мъка, проблеми и тегло — всичко наведнъж бе взривило крехкия вътрешен мир, който бе таил с надежда да продължи завинаги. Но знаех — остана ли, един от двама ни щеше да си отиде. Ако любовта и съвестта го спираха да нарани мен, щеше да посегне на себе си.

Българският консул предложи да отида в Одрин в консулството, където ще бъда защитена. Изпратих Ваня с автобус от Истанбул за София, качих се на друг и останала без сили, стъпих на късчето българска земя зад тежките метални врати, отпуснах се в едно кресло и дадох свобода на мъката си. Свързаха ме с адвокат, който издейства съпругът ми да достави личния ми автомобил в Одрин за късо време, за да мога да напусна страната. Седях и мислех. В тази красива Турция, където бях открила любовта, смисъла на живота си и радостта да бъда майка на две прекрасни деца, нямах никакъв шанс да оцелея сама. Проблемите извираха от неконтролируемата ревност на мъжа ми и за да не го провокирам още, наех стая във военната къща в Одрин — единственото място на белия свят, където мъж не би ме заговорил, но също и единственото място, където моят не можеше да ме нарани. Седях и чаках. Денем разговарях с консулите и адвокатите, а те — с него, по телефона. Той не поддаваше и сипеше заплаха след заплаха. Накрая каза, че идва с децата, да го чакам вкъщи. Въпреки уверенията на адвоката да не се доверявам, оставих багажа си и поех към Кешан. Оказа се, че е сменил ключалката на вратата и не мога да вляза. Бе поръчал на свои хора всичко по телефона. А аз нямах доверие дори и на себе си… Пристигна след три дълги дни, но не с децата, а с група мъже, решен на сериозна разпра с мен. Дипломатите ме скриха в консулството, отнеха му автомобила, талона, ключовете, без да допуснат да се срещнем, и с конвой и адвокати ме изпроводиха за Капъкуле и безмитната зона до българската граница. Платих за услугата им с пари, заети от Ваня, със сълзи на очи помолих български митнически служител да закара колата ми до хангара за проверка за наркотици и с последни сили прегърнах брат си, който ме очакваше там. Имах съмнения, че мъжът ми е подхвърлил нещо в автомобила, преди да ми го върне, заради думите му, че ще напусна Турция само през трупа му. Колата се оказа чиста. Седнах на предната седалка до Руси и заридах така, както никога не бях плакала през живота си.

Минаха много дни. Нито родителите на мъжа ми, нито брат му с жена си ми позволяваха да чуя Ванесса и Емили по телефона. Не знаех къде са. Когато звънях, ме засипваха с лъжи и обиди и затваряха, а самият той отказваше да разговаря с мен. Ядосвах се, крещях, молех се безрезултатно — никой не ми даде малките нито за секунда. Брат ми сериозно се притесни за душевното ми здраве — седях на пода в дома му, гледах невиждаща в една точка и не говорех, и извика баща ни от Русия. Татко пристигна веднага, за да ме утеши, донесе ми пари и ми подари лаптоп, за да мога да пиша. Писането бе станало единственото ми развлечение. Изминаха четири дълги месеца, изпълнени с болка. Посещавах мероприятия на Школата и хората там ме обгръщаха с нежност и разбиране, уверявайки ме, че ако не предприемам нищо, нещата ще се подредят. „Не бива да го съдиш, не воювай. Подходиш ли към злото със зло, ще бъдеш погубена. Изчакай, смири се… Нека страстите утихнат и всичко ще бъде наред. Той е повече жертва, отколкото виновен.“ Вярвах им. Нямах сили, нито средства да се боря с него. Адвокати ме съветваха да заведа дело, което със сигурност ще спечеля заради българското си гражданство и това на децата. Знаех, че ще спечеля. Той бе военен и подобни скандали бяха решаващи за кариерата му. Щеше да бъде съден от военен и международен съд, аз щях да си взема дечицата и да заживея с тях в България. Баща ми и брат ми мълчаха и ме подкрепяха, съгласни с всяко мое решение и готови да помогнат. Но не можех. Не можех да се изправя срещу човека, когото обичах с цялото си сърце, срещу бащата на децата си. Заминах за Варна, родния ми град, и бързо си намерих квартира и работа. Не исках да оставам в дома на роднини, защото ме осъждаха и подкрепяха него, убеждавайки го никога да не ме прибира отново, а пред мен очерняха турците и съпрузите, склонни към насилие. Не исках да слушам празнословия, добронамерени на пръв поглед съвети и фалшиви съчувствени думи, а обърна ли се да си вървя, да чувам смях зад гърба си. Не общувах абсолютно с никого извън границите на малката езотерична Школа, само хората в нея не мереха и не режеха, а ме подкрепяха с мълчаливо присъствие и съпричастие. Някак се поуспокоих. Дългите кошмарни дни без децата ми като че ли се изгубиха в съзнанието ми и аз приех, приех, че каквото и да се случва, не е случайно. „Всяко събитие е следствие на наши мисли и действия, Меги. Никога не е виновен някой друг.“ Ирис бе като сън, останал назад в един непознат далечен свят, който сякаш никога не бях докосвала. Само думите му искряха в ума и сърцето ми като лечебен мехлем, свидетелство, че изход от всяка ситуация съществува, и надежда за мир — вътрешен, духовен, жадуван. „Болката е илюзия. Емоциите са, които я причиняват. Опитай се да гледаш на събитията отстрани, пусни ги да преминават край теб като вятър и да се разсейват в нищото, без да понесат и теб.“

Запознах се с нови приятели от Варна и София. Един литературен сайт, наречен „Хулите“, стана моят виртуален дом. Пишех стихове и публикувах, а мъката сякаш се изнизваше с тях и оставаше залепена по страничките в интернет. За да отида на работа, пътувах до другия край на града с градския транспорт, гледах лицата на хората и се чувствах все по-чужда. Връщах се късно, когато слънчевата светлина отдавна бе преминала чертицата на хоризонта; седях дълго на плажа, слушайки тъмния глас на морето, и пусках душата си да полети, да преплува хилядите километри до малката градинка в Алания, където две деца ме очакваха с трепет, а един мъж не искаше да ме помни, и оставах там… Оставах там до зори, когато отново потеглях към сухото тежко ежедневие. Есента бе на прага ми, все още топла и пъстра.

„Ще раждаш в болка.“ Истината бе в тези кратички думи, тежка и непосилна. Пътят, по който избрах да поема, бе наречен Виа Долороса — Пътят на болката. Розите. Двойниците на Ирис с нежни и тихи души. Шейхо ми писа. Помоли ме да бъда тиха. Помоли ме да не мисля, да не страдам, да не проектирам, да не раждам. „Нашите мисли са живи, те оживяват, превръщат се в същности, за които не знаем много, тъй като са невидими за слепите ни очи. Остави ги, не ги храни, нека изтънеят, нека си отидат така, както са дошли. И благодари, Меги, за всичко, което идва при теб, хубаво или лошо.“ В момента, в който приех тази истина в себе си, болезненото пулсиране в слепоочията престана да ме измъчва, топката в стомаха ми се разсея и изпари, сълзите пресъхнаха. Всяка режеща стрела, понесла имената на децата в ума ми, за мен се превърна в дар, всяка сълза — в пътека напред. Изгубената любов, за която страдах, посипа наоколо ми безброй цветове, родени от свиването и гърченето на съществото ми за притежание. Пуснах я. Пуснах я да си иде, защото разбрах — не е била истинска. Нищо, което произлиза от личността, не е истинско. И тогава, когато вече не помнех дори болката, той се върна. Пристигна една нощ, изпъстрена с най-красивата звездна везба, прегърна ме там, на пътя, под смаяните погледи на младежи и сгради в самия център на Варна и се разплака. Седнахме до малката чешмица в Шишковата градинка и измълчахме цялата излишна болка, натрупвана в нас през последните месеци. Нямаше нужда да говорим. Той искаше да ме отведе в дома ни, при децата ни. Аз знаех, че ще отида. Щях да се върна без нито едно движение на съмнение, че постъпвам правилно. Щях да се връщам безброй и безброй пъти, не за да имам това, което вече изгубих. Щях да замина с него, за да служа.

След три дни, едва поемайки си дъх от вълнение, паднах на колене на прага на изгубения си дом, прегърнах Емили и Ванесса и изхвърлих и последната частичка от себе си.

Дай ми цялата мъка на света, Бог мой, дай ми всичко, с което те затрупах. Отнеми ми очите, за да не виждам света, в който Те няма. Любов ако нямам, нищо не съм. В една от книгите, които съпругът ми бе скрил, но бе запазил, което сметнах за знак, се казваше: „Но в Духа на Христос, нашия Спасител, ние свидетелстваме за това, че по-скоро камъни ще се предложат да служат, отколкото да липсват изпълнители на Божията воля“. Виждах, видях го: човешката воля ражда единствено болка. „Нека бъде не моята, Твоята воля да бъде“ се превърна за мен във верую, в Път, в единствената възможност за изцеление. Вече не се страхувах, каквото и да ми поднесеше съдбата. Вече щях да посрещна всичко с трепет и радост, защото не аз прокарвах пътеката на своя живот, а Той, който и да бе. Опитите ми да се присъединя към Школата на Златния Розенкройц и да привлека и съпруга си бяха провокирали всички събития, затова аз се отказах и от нея. Просто я пуснах заедно с желанието си да присъствам на мероприятия, да променям, да моделирам. Тихичко, съвсем тихичко някъде много дълбоко в сърцето ми понякога се появяваше надежда, тънка като струйката дим от цигарата на мъжа ми, да присъствам на някоя лекция, служба или конференция, но желанията ми се ограничаваха дотам. Спрях дори да мисля. И се случи чудо. Той започна да настоява да ме заведе, първоначално ме оставяше в близост до града, в който се случваше мероприятието, след месеци започна да идва в самите градове и да ме изчаква, скрит в някое заведение или парк, накрая дойде с мен и не след дълго поиска да бъде ученик. Шейхо и Романа пристигнаха за събитието от Германия и тримата заедно обвихме невидими ръце около свитото му, изпълнено със съмнения и страх същество. Изборът бе негов. Не го разбираше, но и не питаше. Бе запомнил: „Не моята, Твоята воля да бъде“.

Вкъщи, ден след инсталацията му, аз се скрих в спалнята, повдигнах капака на сандъка, в който криех парцалчето с дървеното подаръче от тайнствения старец от пещерата на Арарат, и го стиснах в ръка. Седях така дълго, потънала в спомена за онази далечна, толкова нереална тишина. После взех ножче и бавно нанесох отвесна черта по дървото. Полученият кръст засия и запулсира в ръката ми като жив, можех да го видя с очите на сърцето си, да го чуя с ушите на душата си. И тогава до мен се появи Ирис съвсем като от нищото, като видение, сянка, осезаемо присъствие. „Добре дошла вкъщи, Меги. Добре дошла на Пътя.“

Бележки

[1] Sen Gelmez Oldun… — Не идваш… Това е име на песен, която всяка нощ пеех, не знаейки ще видя ли с утрото любимите зелени очи на съпруга си в Татван, Източна Турция.