Меги Гювенал
Извезани души (37)

Адана. Шахмеран — кралицата на змиите, и човекът, 2006 г.

В своята „Илиада“ Омир е нарекъл този град Адана, както се нарича и днес, но истинското му име е Адания, вратата на Киликийското поле (Gülek Boğazi). Мястото, на което се намира, е особено интересно, разположено между Българската планина в Мала Азия и Тавър — величествената граница между Европа и Ориента по Средиземноморието. Прохода към Азия кръстоносците са назовали Юдайска порта, а древноарабското название е Дарб ас-Салама. Оттук е преминала не една цивилизация, а в османско време пазители на портата били дервентджии българи. Дервентджийството е занаят, предаван само по родова линия, бе казал Аднан бей на изпроводяк с уверения да разгледаме добре моста там. В Караманското шахнаме (царски хроники) се разказва много за българите, живели по тези места, и в Ерменик — някогашната българска столица на поселението тук, и до днес живеят българи, а от Кония до Бейшехир още и още се разказват приказки за умната, красива и богата българска кралица Катерина, царувала по тези земи.

— И да идете до памуковите плантации да им дадете поздрава си.

— И портокаловите горички, нали — усмихнах се, а ми бе тъжно, че се разделям с тях. Дълго щях да ги нося в сърцето си, много дълго.

Вечеряхме в мълчание и се споделяхме един друг така, както е възможно само между много близки хора: такива, които пазят съкровена тайна и са решени да се жертват за нея. Не разбирах приобщаването, което чувствах, но го приемах на едри глътки в жадното си съзнание и скривах в най-дълбокото си.

На сутринта ни изпратиха с уверения, че във всеки миг ще бъдат с нас.

Пристигнахме в милионния град към обяд и се насочихме към Ордуеви — военния хотел. Джан бе регистрирал заявка за sweet oda — апартамент за младоженци, с което приятно ме изненада, а на рецепцията дама зад очила многозначително изгледа Ванесса. Присъствието на жени в турската армия непрекъснато ме удивяваше, особено назначенията в горещите точки, не само в административния сектор, но сякаш разбирах как еманципирането е резултат единствено от потисничеството над жените и в една модерна ислямска страна като Турция бе в реда на нещата. Опънати до болка коси, стегнати в кок, строг поглед и липса на цветове — горе-долу така изглеждаха всички нежни същества с офицерски чин, а аз, наблюдавайки ги, се борех с представата си за момиче в копринена рокля до лъскавите пагони на мъжете и макар неведнъж да отчитах, че фуражката стои еднакво добре на всички глави, не се виждах в подобна роля.

Погълната от мислите си, явно бях загледала жената по-дълго и втренчено, понеже тя се прокашля и ме запита какво не е наред.

— Извинете ме. Бях се замислила.

— Апартаментът е на разположение. Ще ви отведат.

Момче в униформа ни поведе към асансьорите за гости, а друго забута количката с багажа ни към служебните.

Удивителното в тази страна бе, че наред с простотата и нищетата луксът и комфортът царуваха навсякъде, изобилието беше неизменна част от бита тук, така както немотията, и бе невъзможно да не се изправи човек пред везната на сравнението и да не се опита да избира. Често мислех за себе си, че бих изоставила всичко, за да бъда на Пътя с Ирис и хората като него, и в моментите, когато ми бе най-тежко да се откъсвам от тях, животът ми сервираше неописуемата красота на другия свят тук — разкоша.

В асансьора имаше малък стъклен бар с охладени напитки, две чудни червени канапета със златни лайстни и тежки тъмни огледала върху стени от тъмносиньо кадифе. Помолих за чаша вода, а Ванесса си взе кутийка пепси, което така и не опита. Да си призная, не очаквах да е толкова хубаво. Всеки военен мекян (имот) всъщност е образец на изисканост, но след Етилер — военния център в Анкара, останалите някак бледнееха. Все пак ги имаше за наш късмет и можехме да се възползваме от удобствата им из цялата страна.

Апартаментът ни бе на последния етаж, мансарден, светъл и просторен, включващ салон с удобна мека мебел за почивка, две спални с прилежащи санитарни възли, гардеробна, кабинет и игротека, на която особено се зарадвах, макар да личеше допълнителното й прикачане към композицията навярно заради семейства с деца въпреки младоженския статус на номера. Сетих се за администраторката, която се учуди на заявката ни, и се усмихнах на себе си. Бръкнах в чантата си — мъжът ми поклати глава, навярно мислеше, че за бакшиш, а те тук са строго забранени. Извадих флаконче „Българска роза“ и я дадох на войничето с поръка да я отнесе на жената долу. То се вцепени и едва след одобрителното кимване на Джан прие и си тръгна. Не разбирах някои правила (или забрани — равнозначно бе), но не задавах излишни въпроси — рискувах да ме насочат към препрочитане на протокола отново. Взех си душ и седнах в салона за красота на първия етаж да ме фризират. Обикновено не губя време за подобни неща, нито бих седяла с часове да ме гримират, лакират или пудрят, но безмълвната молба в очите на съпруга ми ме свари неподготвена и се примирих. Вечерите във военната общност имаха своите правила и щом бяхме тук, трябваше да се присъединим. Така например той можеше да седне в ресторанта само в тъмен костюм с вратовръзка или най-малкото — сако, или в парадната униформа с двуредни златни копчета и бели ръкавици, фуражка и всички принадлежащи такъми, като златисти плитки, пагони и медали, синджири или дори джобен часовник — аксесоар, предпочитан от кавалерите, и нямаше как да не бъда в атмосферата му, веейки някоя тензухена риза над чифт изтъркани дънки, затова просто изтърпях тежкия грим, който ми нанесоха, и десетките фиби, неуспешно опитващи се да задържат непокорната ми коса в гръцки кок. В крайна сметка излязох оттам сред облак аромати и с фризура, твърда като гипсова перука от тоновете лак, който бързо се изпари и по раменете ми изпопадаха непослушни къдрици. Ванесса също бе подложена на изтезание — баща й я бе дал на берберите в мъжкия сектор и там й бяха навили косицата на подскачащи около синя панделка букли. Пременихме се в пъстри облачета коприна, избрах високи сандалети с навити чак до коляното синджирчета и с вирнат нос и под ръка с моя царствен съпруг се наредихме на опашката за поздрав на присъстващия тази вечер генерал. Някои обичаи са немислими, но изпълними. Почакахме десетина минути, за да пожелаем добра вечер, и седнахме на отредената ни маса. Не мина и толкова, когато към нас приближи войник от охраната, прошушна нещо на мъжа ми и двамата напуснаха залата. След час съпругът ми се върна и на запитването ми обърна очи отегчено и ми подаде злощастното флаконче „Българска роза“, което се опитах да подаря на администраторката. После ми я показа — седеше със съпруга си през две маси, изправена като паметник, и гледаше невъзмутимо. Безвкусното мъмрене, което Джан бе получил в кабинета на дежурния субай (офицер), щеше да развали вечерта ни и аз се зачудих как да го развеселя, дори го поканих на танц след приключването на официалната част, включваща реч, тост и многобройни сервиране и отсервиране на топло и студено меню, скара, вина и десерти. Той обаче дори не се усмихваше и мълчаливо поглъщаше храната си, докато накрая не извика бутилка шампанско за масата на въпросната дама. Очаквах да я върнат още по-показно с порицание пред всички. И навярно това и би последвало, ако не бе моята Ванесса. Тя проследи сервитьора, видя накъде гледаме ние, отиде при жената и каза:

— Да. От нас е.

После с ръце, сключени зад гърба, се върна, седна и високо заяви, че иска да става офицер.

По щастлива за нас случайност на генералската маса седеше момиченце на около 5 години и смигаше на дъщеря ми през цялата вечер и по тази причина никой не посмя повече да ни притесни.

Ситуацията като цяло бе толкова комична, че дори мъжът ми изостави надутата си физиономия и щастливо се разсмя. Последваха танци и веселба, а аз почти през цялото време си мислех как бих искала все пак да осъмна в онази стаичка в дома на Алмир, далече от протоколното мъчение на цивилизацията.

На следващия ден, когато отправихме запитване за екскурзовод на рецепцията, се оказа, че съпругът на офицерката ще ни разхожда заедно с две други семейства.

Преди да се качим в автобуса, при което аз — с развалено отрано настроение, той ни събра и директно попита: „Протоколно или свободно?“. В един глас се обявихме за свободния излет и тръгнахме в по-меко настроение, което обаче включваше гръмка източночерноморска музика за сметка на химните и класиката, както и почерпка с бира и непрекъснат смях. Не знаех вече да се радвам ли, или да помоля мъжа си да разгледаме Адана сами с наетия автомобил, но така или иначе беше късно. Човекът се оказа лас — така наричат хората по Ризе и Ерзурум и те се славят с дърдоривия си нрав, свободно поведение и липса на всякакъв разум, което извика не една въпросителна в мен — не зная как се спогаждаше със строгата си жена, но явно някак, щом дори тя седна на най-последната седалка в автобуса и отвори кутийка газирано. Опитвах се да слушам разказа му, вместо да гледам непрекъснато в нея, но не можех да се контролирам, всички се смеехме и бръмчахме, само тя седеше накрая като изгонена. Бързо прекъсна любопитството ми обаче, след като слезе на края на града на път за вкъщи.

За моя изненада всичко това бе интересно само на мен. Турските жени, за които имах твърдо мнение, че са сплетници и обичат да оглеждат и обсъждат, дори не забелязваха нещата, които изумяваха мен. И в ума ми неканени изникнаха думи на Ирис, повтаряни многократно всеки път, щом зяпнех след нещо, което ми се струваше нередно: „Меги, оглеждаш се, престани!“.

Всъщност погледнах се. И което видях, не бе особено хубаво. Всички жени в автобуса бяха облечени скромно с панталон, ниски обувки и блузки с къс ръкав, само аз бях цялата обсипана с шалчета на всевъзможни места, цветни фибички и токи и дрънках с безброй гривни, пръстени и синджири, имах тежък грим по лицето и лъскаво червило на устните, яркожълт лак по ноктите и вместо в скута ми детето ми седеше самичко на съседна седалка. Припряно свалих накитите и ги смотах в чантата си, изтрих с влажна кърпичка грима, гушнах Ванесса и не посмях да помръдна до първата ни спирка — Misis, на Джейхан река (Pyramos).

Мисис бе едно от безбройните антични селища в околността, известно с красивите си древни мозайки от елинистичния период. До него се достига по прелестен древен мост, издигнат над реката, и първите застроения са останки от праисторически селища и могили, датиращи 6000 години преди Христа, от неолитния период. Следва селище, строено от Мопсус — герой на Троя, после идва ред на печати и свидетелства за присъствието на хети, асирийци и селчукци, след тях македонци, римляни и византийци и накрая Абасидите — династия, установила третия ислямски халифат, произхождаща от чичото на пророк Мохамед — Абас, около осми век. Всичко това бе Мисис — пъстър древен коктейл от различни култури, наследен от османските владетели, съхранили и опазили вида му до днес. Тук се намираха мозайки от 4 век, четири красиви моста с по девет арки, акропол, крепостните стени на един древен кервансарай, носел името Хаврание, и кубическа джамия с единствен купол, строена през 1648-а.

Между града и река Джейхан, в близост до Мисис, се намираше и безумната крепост на змиите. Безброй приказки и легенди разказват за императрицата на змиите — Шахмеран, красотата и делата й.

Поспряхме да отдъхнем и да пийнем чай, който услужливият ни екскурзовод набързо запари до автобуса, и чухме историята на Шахмеран.

Преди незнайни времена заблуден момък попаднал в пещера, в която живеели само змии. Търсел златна жила, а намерил гнездото им. Студените същества не го докоснали, но го обградили и бързо го отвели при кралицата си. Шахмеран била милостива, понравил й се младежът и му подарила живота с условие да й погостува, за да опознае тя човеците, а и не искала някой да научи за пещерата. Останал човекът при нея и бил обграден с внимание и обич, всяко негово желание бързо било изпълнявано, тънел в разкош и не му липсвало нищо, а дългите дни прекарвал в чудни разговори със змийската кралица. Научил много от нея за невидимите светове, за вселената и земята, за вълшебствата и чудесата. Но колкото и добре да живеел, един ден той поискал да се върне в света на хората. Натъжила се Шахмеран, но знаела, че му е време. Пуснала го да си върви с молба да не издава никому царството й и му казала да не показва тялото си. След живота близо до нея той целият бил обсипан с миниатюрни лъскави люспи. Обещал момъкът и тръгнал. Върнал се у дома си и заживял сред хората, без да споменава къде е бил през всичките тези години. През това време красивата султанска дъщеря се разболяла тежко и легнала на смъртно легло. Никой не можел да я спаси: идели знахари и табипи (лекари) от всички краища на земята, но напразно — тежка била болестта и бързо отнасяла принцесата от живота. Един ден султанският везир събрал магьосниците в кралството и им наредил да гадаят по звездите как да я излекуват. Един от тях, най-старият, казал, че само очите на змийската кралица Шахмеран могат да я изцерят. Трябвало безстрашен момък да намери Шахмеран, да я убие и да донесе очите й за лекарство. Но никой не знаел къде живее тя, никой не бил виждал дома й, само момъкът с люспи по снагата, който живеел сред хората — завършил магьосникът. Щом чул това, султанът наредил всички мъже от царството да бъдат доведени в царския хамам. Така намерил човека с люспи по тялото и го проводил да търси змийската кралица, да я убие и да донесе очите й. Тръгнал младежът, а сърцето му кървяло, не искал да убива Шахмеран. Отишъл в пещерата и всичко й разказал.

„Знаех, че смъртта ми ще е от твоята ръка — рекла кралицата. — Убий ме, но никому не продумвай, за да не научат змиите по земята за смъртта ми. После вземи водата от опашката ми и я дай на везира, така той бързо ще умре и няма да трови повече никого. Вземи и водата от гърдите ми и я дай на принцесата — от нея ще оздравее. Накрая извади очите ми, свари ги и изпий водата, ще станеш лечител и ще бъдеш мъдър. Ще се ожениш за принцесата и ще царувате и добрувате дълго. Само пази тайната за смъртта ми.“

Не искал момъкът да убива своята приятелка, но тя настоявала. Така и сторил, изпълнил всичките й заръки, оженил се за принцесата и станал султан. Но не го напускала мъката му по Шахмеран и когато бил сам и никой не го гледал, започнал да подрежда образа й с малки цветни камъчета, събирани край реката. Така се появили първите мозайки с нейния красив лик.

Тъжна бе историята и аз се замислих как ние, хората, в своите приказки прехвърляме цялата си човешка вина върху змиите, а в тази приказка злото бе в човека. Само по себе си злото, олицетворявано като змия, бе съществувало, без да вреди или помага, до появата на човека.