Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Зората на Алмир. Хасанкейф, 2006 г.

Малката свещ бе догоряла през нощта и в стаята беше тъмно. Унесът ме люлееше на тъничката граница между сън и реалност, докосваше неуспешните ми опити да открехна очи и ме връщаше обратно в света на Морфей. Казват, че когато човек спи, душата излиза от тялото и пътешества в безкрайните дебри на астрала, а когато се завръща, това се случва постепенно заради нежеланието й да влиза в своя затвор — плътта, и аз сякаш наистина чувствах нещо подобно: едно сетивно пробуждане следваше друго и докато осъзнавах и чувах или се опитвах да чувам, очите ми все така бяха затворени, макар през клепачите да чувствах плътния мрак. Стресна ме рязкото проскърцване на вратата. Взрях се в тъмнината, добила цвят на мъгла, и различих високата фигура на мъжа ми, последван от още двама. Последният носеше малко газениче и не приличаше на Ирис и любопитството окончателно ме разсъни — това трябваше да е нашият тайнствен домакин, когото от снощи очаквах да зърна.

— Хайде, събуди се, бавно, бавно…

Една ръка ме измъкна от лутането и седнах в леглото. Разтърках очи и ги впих в непознатия. Човекът не се виждаше изобщо, над лицето му бе спусната качулка, а над ръката, държаща газеничето, имаше дълъг ръкав.

— Ела, стани, трябва да преместим леглото.

Дръпнах се встрани, като помъкнах и чергата, с която бях увита. Непознатият постави внимателно лампата на масичката и двамата с Ирис отместиха дървеното ми легло. После свалиха ковьора от стената, сгънаха го настрани и отвориха капака на прозореца. Преструвах се, че не знам какво има там, и поглеждах уж учудено, но любопитството ми растеше, понеже отвън нямаше място за четирима, и ако мислеха да излизаме всички, грешаха. Човекът с качулката се провря през отвора до кръста, задърпа нещо отвън и после бавно излезе, докато Ирис придържаше капака. На слабата светлина виждах, че върши нещо, но не разбирах какво. След малко махна с ръка към нас, без да се обръща, и изчезна от очите ми. Ирис го последва и също се изгуби, а накрая и мъжът ми. Оставах аз. Проврях глава под капака и ахнах. Над тясната тераска сега имаше голяма дървена решетка, стабилно закрепена върху здрави греди, изтеглени някак отдолу изпод стаята. Прекрачих прага и седнах до тях по турски. Утринта бе свежа и хладна, но все още тъмна и нищо не се виждаше. Ирис намали пламъчето в лампата и съвсем го изгаси. Всички седяха тихо със затворени очи и очакваха първите проблясъци на зората. Помислих, че още няма и 5 часа, и се зачудих защо им е да ставаме толкова рано, после неистово закопнях за глътка кафе и изобщо не успявах да утихна и да спра потока от мисли, когато неусетно първите лъчи спуснаха едва розовееща феерия над нас и очите ми потънаха в невероятното чудо насреща. С всяка изминала минута скалите в далечината приемаха по-ясни очертания, вече различавах гъвкавата снага на река на хоризонта, а около нас… около нас по продължение на малката скална тераска бяха изникнали още дървени решетки с накацали по тях сиви дрипави фигури, свити и толкова мънички, че се зачудих реални ли са. Погледът ми се плъзна по скалните отвори нататък и навсякъде бяха насядали хора. Имаше толкова много, потънали в тишина, очакващи изгрева. Надолу по продължение на скалата към пропастта от малки и големи отвори, по решетки или направо на скалите. Всички седяха мълчаливо, свели очи, и за момент ми се стори, че сънувам. Сякаш се намирах в някоя вълнуваща сцена на филм от величината на „Междузвездни войни“, а режисьорът е Спилбърг. Беше невероятно. Беше вълшебно…

Неканено чувство ме върна към моя първи осъзнат диалог с изгрева в дните на абитуриентските чудеса, когато всички от класа захвърляхме кокетните тоалети, нахлузвахме анораци и поемахме към върховете на Ставропол и изгряващото слънце. Още помня вълнуващата тишина…

Розовеещото небе меко плисна върху ни виолетови отблясъци, нежните прокъсани облачета отразиха оскъдната светлина и заприличаха на фина дантела, разпръсната върху тъмно кадифе. Звездите една по една изгасваха, сякаш някой дърпаше невидими шнурчета, небесата променяха бързо цвета си от тъмносин до оловен, после през тюркоазен към бледнеещ аквамарин и прозрачността на изгревната омая пред очите ми разтвори прекрасни златисти дипли и драперии, сякаш нощта бавно нагъваше полите си в ръка, готова да прекрачи зад планината и да остави величественото светило да поеме деня си. Гледах като омагьосана. Чувствах се прозрачна и малка, почти невидима пред великия миг на зората. Омаята, която помня и изживявам и в този момент, е невъзможно да бъде разказана… Ирис протегна ръка и докосна очите ми с покана да ги затворя. Не можех, не исках. Цялото великолепие на зората преливаше в зениците ми и сякаш през тях слизаше до сърцето.

— Не гледай, поеми я в сърцето си…

Моментално стиснах очи и утихнах. Не помня колко седяхме така, потънали в мълчание, когато шумоленето на дреха ме измъкна от унеса и погледнах. Срещу ми две меки сиви очи се усмихваха.

— Kim sin… — запитах го кой е, като наистина не помня езика, на който го направих, но той ми отговори.

— Алмир.

— Здравей, Алмир…

Момчето не бе на повече от тридесет, макар да изглеждаше значително по-възрастно от Ирис. Ирис до него беше като малко палаво дете и както винаги разцъфна в чаровна усмивка, а после се изчерви и сведе очи.

— Хайде да влезем и да сложим заедно чая.

— Но нали…

Обърнах се към отвора в стената и видях Ванесса щастливо да маха с ръчичка и да се смее. Не исках да излиза при нас на решетката и бързо се пъхнах в стаята. Мислех за Алмир. Този човек беше особен. На светлината отвън успях да го разгледам — имаше светли коси, сиви очи и красив римски нос, горда брадичка и целият излъчваше сила и извикваше страхопочитание. Беше облечен само в една дреха, подобна на расо с прихлупване на гърдите и въженце на кръста, което съвсем ме отнесе към старите времена, из които бродех нощес в мислите си. Всички се преместихме в по-широка стая, навярно всекидневна, с изсечени в самата скала миндери с твърди бели седири (възглавници) по тях, особено голяма синия в средата, закрепена на поставка с четири ниски крачета, малък оджак, а до него чайник и издълбани в стената долапи, в които бяха подредени бакърени и дървени съдове. Алмир запари чай и докато го чакахме да узрее, ни разказа, че всички хора, които видяхме тази сутрин, са едно малко общество, което не живее по начина, обичаен за местните кюрди, но и рядко общува помежду си.

— Ние всички живеем заедно, но не се срещаме.

— Аскети…

— Какво е аскети? — Сивите му очи развеселено погалваха ту мен, ту Ирис и аз обясних, че аскет е човек, който се е изолирал от светското общество в ограничения и самота, или човек, съзнателно отказал се от земните удоволствия.

— Но ние от нищо не сме се отказвали. Така сме се родили тук и никога не сме напускали това място.

— Също е отказ от интеграция.

Алмир ме гледаше учудено и неразбиращо и Ирис се намеси. Разказа, че в Хасанкейф по принцип не живее никой. Местните хора се преселили към новия квартал Батман, по-късно прераснал в градче, а някои останали по селата. Те били обитавани от кюрди мюсюлмани предимно, а онези от хората, които виждали нещата различно и искали да живеят встрани, се завърнали в пещерите. Не било леко съществуването им тук заради безбройните туристи, но те не желаели да напускат родното си място, нито търсели по-луксозен живот, привикнали към суровия уют на планината. Хората от селцата и близките градове им помагали и ги пазели. Алмир и по-големият му брат Ален се родили в този дом и израснали тук. Не посещавали училище, понеже най-близкото било в Батман, а трябвало да се работи. Обичали майка си, която рано починала и завещала на синовете си любов към труда, простотата и изгрева. По-късно, след смъртта на баща им, Ален се задомил и построил къщица в едно село наблизо, където днес отглеждал собствените си синове. Алмир се чувствал странно сред хората и въпреки крехката си възраст останал в скалния дом. Живеел в самота, която споделял с изгряващото слънце, и бил щастлив. Бях изумена да науча, че не умее да чете и пише, но и не изпитва нужда от това. Както и всички останали, които в ранина посрещнаха изгрева заедно. Много от тези хора дори нямаха документи за самоличност, особено жените, и реално не съществуваха по лицето на земята. Той се усмихна и сподели, че туристите през лятото били мили и учтиви хора, но твърде любопитни, затова ги избягвал, но когато в скалите и пещерите се появили множество кафенета и ресторантчета, искрено тъгувал. Искал земята му да си бъде винаги тиха, чиста и истинска.

Докато го слушах, в очите ми избликнаха сълзи. Не разбирах хъса, с който модерната цивилизация плъзваше пипала и в най-затънтените кътчета на планетата и пречеше на онова, което тук наричаха Доа — да бъде живо.

Искам да вмъкна кратичката история на богаташко момче, която прочетох на една интернет страничка и която почти ме разплака… с думите му, че „Ние имаме едно куче, те имат четири; имаме басейн, те имат реки; имаме всякакво осветление за през нощта, те имат звезди; ние купуваме храни, а техните никнат от земята; ние сме се оградили със стени и огради, които да ни защитават, а те са приятели с всички. Имаме скъпи книги, а те имат Библията. Те са щастливи“.

По-късно научих, че красивият древен град ще бъде потопен скоро от модерни машини, дълбаещи язовири наоколо. Вече съществуваше един, залял голяма част от скалните застроения, в проект чакаха изпълнение още пет и местните хора дълги години воюваха с правителството за запазване на старината. В интернет и днес текат подписки и апели да бъде спряно разрушаването, но без особен резултат.

Алмир предложи закуска от пресен лаваш и маслини и след като похапнахме, тръгнахме да разгледаме града.

Красивата река, проблясваща в далечината, която съзерцавах унесено, се оказа Тигър, чиито води тук се считат за свещени. В един участък, уютно загърнат от висока скала, се извисяват колоните на древен мост, дело на чудна архитектура. От страната на водното течение те са остри, с триъгълна форма, а назад са заоблени и украсени с фрески и надписи. Мостът е бил подвижен, разтварял се е и затварял според нуждите. По тези земи са избухвали немалко войни и са търгували безброй народи. Исторически този мост датира от 1116 година и е дело на артюрките, но стари документи свидетелстват, че е издигнат върху основите на друг мост от 638-а. Средната колона, както тук я наричат кемер — колан, е особена и изработена от дърво с цел да бъде повдигана с разтварянето на моста при нападение, но с това се е скъсил и животът на самия мост. По нея има изрязани причудливи форми на дванадесет фигури, за които нищо не е известно и до днес.

Другото чудо в Хасанкейф е Просторният замък, построен на няколко нива, които включват апартаменти, дюкянчета и складове, но е почти нацяло разрушен, което е странно, понеже насреща се издига висока кула, недокосната от природни бедствия и човешка разруха, и стои като вечен страж над руините. Кулата е четвъртита, напомня минаре, но е служила най-вероятно за наблюдение, а също и като гръмоотвод, за което сочат металните ограждения в основата й и особените кръгли камъни, с които е издигната. Има и по-малък замък с друга интересна кула около него, а всичките му стени са украсени отвътре с красиви рисунки и надписи със златни букви.

Улу джамията се издига величествено до голямата крепост на Хасанкейф, цялата обсипана с гипсови орнаменти, а дървените украшения и подпори датират от 798-а и се говори, че са част от старинна църква, по-късно превърната в джамия с минарета, изработени само от чакъл.

Много красива е и Ел Ръзк джамията, построена от султан Сюлейман Великолепни някъде около 1409 година, със своите сводове, портали и ниски помещения, а минарето е истинско произведение на изкуството на древността с красивите си изображения на цветя по купола и изписаните между тях 99 имена на Всевишния. Казват, че последното негово име никой не знае и може да го научи само ако се слее с него…

— Аз и 99 не знам…

— Не е и нужно. — Алмир се забавляваше с опитите ми да прозра всичко само с един поглед и весело разказваше история след история за онези времена, когато хората са носели в сърцата си познанието.

Интерес предизвикваха всъщност всички джамии в района, строени от султан Сюлейман. Различната архитектура, украсата и разположението сериозно се различаваха от познатите ми съвременни джамии и свидетелстваха за една друга насоченост, тъжно липсваща днес. Особена и интересна е джамията на момичетата, в чиито ограждения се пазят тленните останки на жени с особени качества, но отхвърлени от обществото. Стана ми тъжно, плъзгайки пръсти по камъните — дори в древността истината е била преследвана и заличавана и днес освен руини до нас не е достигнало друго.

Минахме край интересно подобие на тюрбе, което наричаха Завийе, и Алмир разказа, че султанът в онези времена имал слуга, който сънувал сън, в съня му се явил имам Абдуллах и му подсказал, че е загинал тук точно. Слугата мълчал и не продумвал, вярвайки, че истинските сънища навестяват само султаните, но съвестта му го разяждала и един ден разказал всичко. Султанът — Такиеддин Абдуллах, се разнежил от разказа, понеже имамът бил негов далечен родственик, и построил гробницата, в чийто двор извършвали дори намаз, вярвайки, че имамът неизменно е до тях.

Беше интересно. Чудно беше: порталът, който отвеждаше към крепостта Хасанкейф, отново изработена само от ситни камъчета; останките от друга старинна врата под нея с красиви изображения на лъвове; странните стълбици, водещи наоколо като лабиринт, в който лесно можеш да се изгубиш; изворите, които бликаха на най-неочаквани места и са носели живот за артюрки, аюби и урарту; наслояваните с векове култури, допълващи се и разделящи се; свещената Тигър, която тук наричаха Диджле, и тихата, спокойна атмосфера, наметната над руините като нежен плащ, извезан с безброй звезди, наистина древни, но с живо и меко сияние — всичко тук бе вълнуващо и чудно.

Името на местността извикваше интерес, някои казваха, че произлиза от арменското Hisn Keyba, други твърдяха, че първо са я наричали Hisn Luğub, в римската история това място се знае като Kipas, Cehpa или Ciphas, а на сирийски kifa основно означава скала, а аз си мислех, че където и да извираше първата думичка, дала наименование на този рай, днес все още пулсира със своята истина и достига сърцата на онези, които искат да я познаят.

Слънцето се издигна над нас и проряза деня като с отвесен сноп огън, застигна ни точно пред разрушения мост и изведнъж стана толкова непоносимо горещо, че всички се заоглеждахме за близка и плътна сянка. Алмир се засмя и ни поведе на бегом към малка скална ниша на речния бряг, свита навътре и предлагаща защита от палещите лъчи. Не бях забелязала по-рано това райско кътче между руините и облекчено въздъхнах. Виждах малки, построени навътре в реката дървени камелии, около които момчета с табли разнасяха разхладителни напитки и чай.

Спътниците ми изхлузиха обувките си и нагазиха във водата. Беше странно, но аз ги последвах, понеже единственият начин да се доберем до прохладните кътчета за почивка бе да преминем реката. Ставаше все по-дълбоко и навих джинсите си над коляното, докато се надявах да не се налага да ги събличам, за да останат сухи. Стигнах първата беседка и се изкачих по миниатюрна дървена стълбица в нея. Имаше пъстър персийски килим и наредени навсякъде красиви извезани възглавници за отмора. Отпуснах се на една от тях и уморено се усмихнах на момчетата, които пляскаха с ръце, пръскаха Ванесса и дърпаха пластмасови столове от брега, за да седнат направо във водата. Не след дълго пред мен се появи голям поднос със сочна червена диня, месингова каничка айрян и чинийка бяло ароматно сирене. Огледах се наоколо — беседките бяха пълни, хората въртяха броеници в ръце, пушеха наргилета отнесено, похапваха и разпускаха. Отдадох се на своята заслужена почивка и вкусна храна и спрях да мисля за древните. Поседяхме там около час, когато към заведението приближи малка пъстра каручка с магарешки впряг и две момченца завикаха радостно „Алмир, Алмир“ от брега. Ален бе пристигнал със семейството си да прекара следобеда с нас. Съпругата му седна при мен и се усмихна мило. Казваше се Арзу, интересно име, което означава липса, копнеж, желание. Ален приближи през водата, поклони ми се, с което успя не на шега да ме засрами, и извика:

— Ти си щастлива. До вечерта ще го разбереш многократно.

Взирах се смаяно в лицето му, имах усещането, че го познавам. Същите сиви очи като на Алмир, но по-ясно изразени скули, дълга руса коса, пристегната на челото с метална диадема, бели дрехи, напомнящи расо и пристегнати с бяло въженце… В ума ми филмът бавно започваше да завръща картини и сцени от някаква далечна, но толкова позната нереалност, която ме докосна през нощта над пропастта и сега тук — насред водите на свещената Тигър.