Меги Гювенал
Извезани души

Началото. Първите записки. От 70-те години на миналия век до 2003 г.

Появила съм се на бял свят в една топла неделя на май в Първа градска болница във Варна два месеца преждевременно, задушавайки близначката си. Видът ми ужасил лекарите, но майка ми, измъчена от продължителните страдания, резултат от мозъчния инсулт, получен заради мен, ме посрещнала с радост. В ранните месеци на бременността й с баща ми често ходели на пикник. На един от тях опекли на скара кюфтета от телешка кайма, наизвадили туршийка и лют маринован пиперец и майка ми похапнала с апетит, забравяйки за високото ниво на албумин, и това довело до дълъг престой в болница впоследствие. Прилошало й, после припаднала. Разказваше често всичко, което помнеше: как дни преди операцията все още не можела да говори, устата й била изкривена настрани, но успявала да издава звуци, подобни на викове, и с това довела завеждащия отделението до болничното си легло, принудила го да й даде лист и молив и изписала разкривено, но твърдо „не“ на него, спасявайки живота ми. В онези години рядко се извършвали операции, ражданията се случвали по естествен път, но състоянието й категорично налагало хирургическа намеса. Всички били изпълнени със съмнения относно крайния резултат. Сестрите шушукали, че ако бебето оживее, родилката ще си замине или обратно. Лекарят принудил баща ми да положи подпис — съгласие за операцията, и да избере коя от нас да бъде спасена при спешна необходимост да се запази само единият живот. Татко плакал над бумагите и се разписал за майка ми.

Нямам нито една бебешка снимка от първите дни. Цялата ми рода се срамувала от черното грозно същество, тежащо само килограм и малко, силно окосмено и недоносено, едва дишащо под пластмасовия капак на кувьоза цели два месеца. Не вярвали особено, че ще оживея, а ако се случи, щяла съм да имам непоправими недъзи и да вгорча живота си и този на другите. Майка ми била красавица с добро сърце, не слушала хорските приказки и не се откъсвала от люлката ми. Вярвала, че вътрешната красота създава външната, а двете се раждат от любовта, и ме обичала с цялото си същество. И не след дълго била дарена — превърнала съм се в пухкаво хубаво беличко бебе с румено личице. По време на злощастната бременност носела на врата си малък медальон, подарен й от баба ми Минка — с Богородица, прегърнала Младенеца. Преди да чуе решението на лекарите да приспят и умъртвят детето в нея, за да могат да спасят живота й, сънувала сън, в който жената от медальона, покрита с копринено червено одеяние, приседнала на крайчеца на леглото и положила до нея малко вързопче. Майка ми не искала да го погледне дори, прошепнала, че носи син. „Вземи това момиченце сега, а после ще имаш и син“, изрекла Девата, целунала челата на бебето и майка ми и се разтворила в съня й. Майка ми така и не оздравя напълно и живя още осемнадесет години с непоносимо главоболие до следващия инсулт, когато положението се влоши сериозно, последваха още няколко мозъчни кръвоизлива и макар напредналата съвременна медицина да успя да удължи живота й с няколко години, си отиде от света твърде млада с името ми на уста.

От малка знаех, че мястото ми не е тук. Нищо наоколо не бе онова, което исках. В края на втората ми година в училище родителите ми взеха решение да се преместят при родителите на майка ми, събраха набързо багажа и заминаха. Малко след това отлетяха за Русия, а мен оставиха на грижите на милата ми баба Василка. Помня, че на тръгване татко ми подари тефтер на метална пружинка и ми заръча да записвам в него мъката си, когато ме заболи, и радостта, когато я има. И аз пишех. Записах първото си нескопосано стихотворение, посветено на Митко Палаузов, после разказах по белите страници за живота в Камен дял — селото на баща ми, за малката Абибе — циганското момиче, засилило ме с един детски самосвал надолу по прясно асфалтирания път, и когато изгубих управление и се блъснах челно в стената на една кирпичена къща, извика съседите и майка ми и после дни наред седя на земята до леглото и ми пя многострадални цигански песни, изпълнени с тъга и вина, докато не ми разрешиха да ставам и да излизам. Понякога рисувах в този тефтер. Например очите на Марияна, съученичка, чиято майка почина внезапно от сърдечен удар и която после в училище ни черпи с шоколадови бонбони „Черноморец“ и обясняваше, че майка й си отишла гладна. Нарисувах очите й, пълни със сирашки сълзи, и написах отдолу, че това не е светът, в който бих искала да живея. Рисувах и пишех и златните шевици по богослужебното облекло на свещеника, камбанния звън, известяващ смъртта на жена или мъж според броя на звуците; разказвах надълго и минарето на джамията в съседното село, и гласа на имама, призоваващ мюсюлманите към молитва пет пъти на ден. Хорските изражения по празник; шапките, килнати над очите след опело, или дългите седенки по крайпътните пейки надвечер; кривите артритни пръсти на бабите от махалата, чоплещи семки, и децата, до едно неугледни и мръсни, но много щастливи. Пишех дори себе си. Пишех, а написаното винаги завършваше с думите „това не е моят свят“. Често си мислех, че не бих искала да бъда доброто момиченце с панделки и че плетените на ръка роклички не биха ми отивали повече от някоя сива дреха от грубо сукно като това на военните шинели; че къщата на единия ми дядо тук и другия там с целия си комфорт и уют не изглеждат в очите ми така привлекателни, както биха били онези непознати скали от съня ми, разпръснати далече на изток, където навярно никога нямаше да отида. Редките случаи, в които виждах родителите си, повели за ръка малкия ми брат, когото така и не се решиха да оставят при нас на село; безкрайните самолети с дълги пухкави ивици в небето, след които разплакана тичах и молех да спуснат мама в България или да вземат мен. Дългите, изпълнени с очакване години в прогимназията, изпъстрени с пътувания от Варна до Пазарджик и обратно, но никога по-далече. Мръсните вагони в пътническия влак и ожулените седалки, надрасканите с химикал масички под големите затворени прозорци, когато пътувах ежедневно до пловдивската руска гимназия, потънала в мечти родителска прегръдка да ме отведе далече оттук. Баба ми се суетеше около мен, притеснена от липсата на девическа радост, и ме заведе при една чорлава селска знахарка с не много ясен къкълски произход, която ми даде горчиви треви и биле за щастие. Не помогнаха. За първи път се усмихнах от сърце в самолета за Москва, стискайки топлата ръка на майка си.

На руска земя се сдобих с още много тефтери. Събирах ги в голяма картонена кутия, облепена със станиол, която старателно криех под леглото си и не показвах на никого. Сред съучениците ми съществуваше мода да се разменят лексикони и дневници, в които лепяха изрезки от списания и цветни вестници, снимки с бебешки къдрици и картички на известни киноактьори, но своята колекция пазех само за себе си. Пишех за непознатата безкрайна земя на братушките, за красивите градове, които през ваканциите посещавахме; после рисувах по белите страници малките сини къщи в румънските селца на път за България с новия автомобил на баща ми; разказите ми се губеха в спиците на велосипедите, поели от един град към друг, когато в онези години в Румъния бяха единственият превоз на обикновения човек. Сините ливреи с жълти нашивки на служителите на „Интурист“ в Букурещ; блестящите униформи на войничетата пред софийския мавзолей; по-късно и сламените шапки, пъстрите шалове на жените и ситните лодчици на рибарите по гръцките острови, които посещавахме за семейна почивка. Пишех целия видим свят и рисувах невидимия. И винаги завършвах с думите „това не е моят дом“. Продължих и през годините на следването си в Пятигорск, красивия град звезда, полегнал в подножието на петте остри върха, отправени отвъд небето, понесли в полета си мелодията на вълшебния Еол — принца на ветровете. Разказвах надълго традициите на колегите ми от Ангола и Шри Ланка; оцветявах с прах от стрити цветя носиите на момичета от полуостров Зелени нос и Афганистан по страничките на тефтера си, докосвах недостижимото в сърцата им; мечтаех да се открия в различното и отново завършвах с познатите стари слова на бездомник. До момента, в който съпругът ми не ме отведе до Босфора — моста между двата свята. В онзи ветровит ден извадих тефтера и молива и успях да запиша на белия лист, че всеки, минал по този мост, се променя неузнаваемо, а вятърът го откъсна от ръцете ми и го отнесе към вълните надолу. Гледах как отлита, следвах въртеливите му движения с поглед и си мислех за случайността и зависимостта ни от нея. В онзи миг бях така погълната от мислите си, че бях пропуснала да положа на листа отсъствието на родина. Приех това за знак, че съм на правилния път да я открия още и още на изток.

През годините продължих да записвам. Някак усещах, че с това маркирам вече изживяното и видяното, за да не го повтарям отново. Сякаш човешкият живот бе грешка, от която следва да се поучим, но не бихме могли, ако забравим за нея. Страхове, огорчения и сълзи, любови и страсти. Растях, а с това неусетно се променяха и думите ми. Мислите ми се заплитаха в извезани невидими орнаменти от един дълъг копринен път, фин и раним като човешката душа; брод от първото вдъхване на болезнено разтворените дробове на новото човешко същество навътре към себе си — до самото начало на душата. Превърнаха се в дълъг разказ, който да събера сега между две ограничителни корици и после навярно да се опитам да прочета.

Няма да бъде лесно да избера моментите и образите, но ще оставя провидението да ме води. Като игра… Да затвориш очи с насочен към картата пръст и да „стъпиш“ там, където те отведе случайността. Или съдбата.

Към Битлис. Бериван. Турция, 2003 г.

Пристигнахме на летището в Битлис по обяд след дълъг полет от Анкара. Очакваше ни джип под наем, организиран от гостоприемни приятели, кратка почерпка и наставления за пътя. Бяхме тръгнали да искаме ръката на момиче, което бъдещият годеник никога не бе виждал — личеше по изражението му: през целия полет едва се удържаше да не заплаче.

Отидохме да я искаме от баща й всички вкупом, както повеляваше традицията. Присъствието ми на чужденка не бе особено желано, но трудно някой би ме спрял и аз награбих фотоапарата и джобния тефтер, готова да снимам и записвам. Селцето се намираше на прилично разстояние от Битлис, разположено встрани от ферми и големи населени места. Тесният път дотам криволичеше между голите хълмове като единствена животоносна артерия, никъде не се мяркаше човек, липсваха заставите и военните конвои, пъплещи около Битлис. Първите постройки се провидяха в далечината и се приготвих да снимам под предлог, че запечатвам събитието. Къщите бяха с плоски покриви, двустайни и без дограма, изработени ръчно от кирпич, който стопаните пекат сами и замазват с вар. По прозорците и вратите имаше окачени пъстри черджета за завет. По-късно научих, че мъжете зиме нощуват вътре, а лете в горещините — на покрива. Няма огради и ограничаване на собственост, всички живеят заедно и възпитават децата като в голямо семейство. Щом джипът забави ход, ни наобиколи цяла сюрия дечурлига — мърляви, боси, рижави и синеоки. Едно зачука по колата, друго подаваше грозде през прозореца към годеника, втрещен от обстановката или от страха от предстоящото. Семи(х) е добро момче, израснало в градски условия, но има родители с тежък характер. Този брак е вследствие на besik kertmesi — древна традиция за годяване от люлката. За късмет на Семи момичето бе живо и здраво. По тези земи нерядко се женят за половинките си, предопределени от раждане, дори при наличието на уродства и недъзи, в противен случай се задейства кървава разправа, наречена звучно kan davasi.

Едва успях да прибера косите си с кърпа, и една забрадена жена ме дръпна към най-високата постройка в селото. Почти ме набута в стайчето и без да обели дума, се върна за останалите жени. Бяхме четири плюс съпрузите си, които не видяхме до другия ден надвечер, когато си тръгнахме с обещание за невяста. Тук жени и мъже спят и се хранят отделно и дори гостите не могат да общуват помежду си. Поисках ли да изляза за глътка въздух навън, стопанката припряно дръпваше черджето на входа така, че да закрие другата стая, и стоеше на пост, докато мина. После идваше да ме прибира до мястото ми на дюшеците, разположени направо на пода — единствената мебел в стаите, — твърде удобно, както смятам да отбележа, с натрупаните пъстри възглавнички наоколо. Тази къща имаше и втори етаж — столова с кухничка, до която ни съпровождаха да се храним на маса и столове, организирани за посрещането ни. Местните ядат направо на земята върху покривка и на нея — лъскава синия, от една съдинка, с ръце. Синията, на която се поднася храна, представлява широк сребърен поднос и се счита за свещена вещ, затова не се поставя на гола земя. Опитахме и това удоволствие на закуска, докато съучастнически се споглеждахме, мечтаейки за дълбока чаша ароматно кафе. Тук се сервираше изключително чай качак в малки стъклени парещи чашки без дръжки. Вечерята бе официална — домакинята и още 7 забрадени жени, чиито лица не виждахме, отрупаха трапезата с всевъзможни лакомства: ориз, нахут, булгур, приготвен в издълбана тиква и печен на жар, кадън-буду кьофте, сач кавърма, лозови сармички, чеснови хлебчета, ухаещи на лют пипер и подправки, питки със сирене и не на последно място сладости, които още помня — сиропирани баклавички, шербет и сладки хапки, халва и поне 4 вида локум — с шамфъстък, бадеми, орехи, полят с петмез или мед. Ние се хранехме сами, домакинята и помощничките й седяха изправени зад нас и не продумваха дума. Опитите ми да ги накарам да седнат и да вечеряме заедно бяха увенчани с неуспех. Изобщо през цялото ни гостуване не чух и дума от стопанката, навярно не знаеше турски, а моите запаси от кюрдски думи включваха само „добре заварили“ и „благодаря“. Майката на Семи обясни, че кюрдските жени имат такъв обичай — не се хранят с гостите в знак на уважение, също и не говорят. Не знаех какво се случва в „мъжката“ стая и често надавах ухо, но тези кирпичени къщи се оказаха сериозно звукоизолирани. Успях да зърна чифт мъжки обувки пред входа, когато слизахме надолу, за да пием вечерния чай на дюшеците, но не ги разпознах. Мечтаех мъжът ми да се появи отнякъде и да ми каже, че сънувам и скоро ще си тръгваме. По онова време още не познавах традициите по тези земи, бях живяла само в Анкара — модерен милионен град с всички възможни удобства. В този ден не видяхме Бериван, беше затворена далече от погледите ни в друг дом наблизо. За нощуване покривките, масичките сехпа — педя високи дървени триколчета за сервиране на чай, килимите и всички излишни неща бяха прибрани в един сандък отпред пред къщи. Дюшеците наредиха един до друг, застлаха със спално бельо, което, да отбележа, бе твърде красиво за ползване — избродирани на ръка всевъзможни цветни фигурки на сърни, водопади и цветя, обшито с дантели; копринени кремави и розови юргани и меки възглавници. Бях прекалено изпълнена с впечатления от изминалия ден и с притеснения от различен характер, за да заспя, но неусетно съм се унесла и това бе една от най-спокойните ми нощи в Турция до момента — тишината, чистият планински въздух и липсата на човешка реч определено лекуват. На сутринта ме разбуди тиха песен… Бериван, облечена в синя лъскава рокля, седеше до вратата на пода и пееше. Сервираха закуската в спалното помещение върху синията: три вида маслини — черни, зелени, кафяви; бал-петмез, наречен чудо из тези краища (наистина се оказа това, за което толкова се говори: смес от домашен каймак — нещо, наподобяващо сметана, мед и домашен гроздов петмез, който намазахме на прясно изпечени меки кори, които тук ползват вместо хляб — юфка екмеи); имаше ароматно подобие на тутманик, наречено чьорек, в чиято сърцевина се мъдреха вкусни меки ядки и сушени кайсии; различни видове сирена със зелении и подправки в тях; наденички, печени на скара с чукнато яйце отгоре; пресни зеленчуци, плодове и чай. Церемонията по храненето се повтори и долу, в интерес на истината не виждах тези жени да се хранят, кога го правеха, не беше ясно, но Бериван поседя отстрани до нас по време на закуската и през повечето време ни пя. После сервира турско кафе според традицията за искане на булка. Очите — сведени, ръцете — покрити, стъпките — леки и безшумни. Първо се поднася кафе на свекървата и ако тя отпие и каже „татлъ“(сладко е), девойката бива приета за снаха. Едва тогава останалите получаваме своето кафе и го изпиваме в пълно мълчание. Очите на всички грееха тази сутрин, понеже щом Бериван бе дошла с открито лице при нас и ни черпеше с тази напитка, значи договарянето между мъжете оттатък бе приключило благополучно и бащата я бе дал за снаха. Предстояха приготовления за годежа и сватбата, които щяха да продължат цяла година.

Даровете. Мардин. Източна Турция, 2003 г.

Скромното ми мнение на европейка от… близка Европа, бегло запозната със старинните български традиции от разказите на баби и лели, бе, че като гости годежари ние следва да носим дарове за семейството на булката, но в Ориента нищо не се случва по западному. Един приятел обичаше да се шегува, че Ориентът започва от Будапеща насам… но в нашия подреден цивилизован свят всичко е много по-лесно. На сутринта след закуска многократно се убедих в това. Бериван се изгуби от погледа ми за кратко и се върна, сияеща като цвете. Нави ръкава на дрехата си и ми показа красива миниатюрна халкичка — знак за обещание за годеж, която се носи отдясно. Взех ръката й в своята, за да разгледам красивите изображения на цветя по китката и пръстите й. Това са своеобразни татуировки, нанесени с помощта на кохл — черен фин прах, който жените тук ползват за трайно гримиране, и тъмна къна. Цветето поемаше от кутрето и се виеше нагоре по китката като гривна чак до вътрешната свивка на лакътя, а по възглавничките на пръстите имаше изрисувани миниатюрни очи. Все още никой не проговаряше и не смеех да питам за значението им, но впоследствие научих, че са против уроки. Кюрдските жени са особени, красиви и горди. Те не покриват лицата си с фереджета като вярващите мюсюлманки освен в специални случаи като днешния или когато в домовете им гостуват непознати мъже. Носят фини тюрбани, завити около главата и украсени с мъниста, при по-заможните — със скъпоценности, а косите им са заплетени на множество плитчици и се спускат свободно по раменете. Облеклото им е предимно пъстро и се състои от пола, риза и рокля върху тях. В студените сезони, когато наоколо всичко е затрупано със сняг и температурите са неочаквано минусови, те слагат в допълнение плътни тесни шалвари под полите и намятат на раменете си вълнени ямурлуци. В големите градове кюрдската жена не се различава от всяка модерна туркиня освен с интересните татуировки по лицето и шията, нежно прикрити под дипли коси. Бериван беше научена да чете и пише на турски — предимство, понеже кюрдските момичета не посещават училище, а остават вкъщи да помагат в домакинството и на полето. Щастлива, че се омъжва, тя ми прошепна, че когато това се случи, ще има позволение да изрисува очите и лицето си. Гледах я и си спомнях своите вълнения покрай сватбата ми, трепета и любовта, които никога впоследствие не са същите. Последва втора закуска, бяха поднесени банички с картофи, печени на сач, подобни на турските гюзлеме, и чай. После стопанката на къщата внесе голяма кожена чанта пред мен на дюшека. Вътре открих истински съкровища: плетени шарени терлички, целите обсипани с миниатюрни мъниста; шал от розов кашмир; копринени кърпи за глава по края с дантелени ширити на ягодки; бидонче домашно сирене, сплетено на плитка, в саламура от златен зехтин; кесийка ароматни подправки; кутия тютсю — пръчици за ароматизиране; топли ръкавици с един пръст, изработени от кожа, и още много чудни дреболии, които могат да очароват всеки чужденец. Благодарих многократно, но въпреки умоляването ми не разрешиха да снимам никого и аз успях да нащракам за спомен само зайците и кокошките по двора, едно сърдито магаре и чудните бели вански котета с разноцветни очи. Семейството празнуваше, празнуваха брачния договор и спасението от натежалия в последните години семеен проблем — дъщеря им да си остане вкъщи и да остарее, очаквайки своето бешик кертмеси. Бериван бе само на 16 и не проумявах, но приемах. Шестнадесет години за едно кюрдско девойче са сравнително напреднала възраст и ако бързо не се задоми, може да си остане у дома. А както се оказва, не е никак лесно — ако девойката не притежава добра зестра, няма кой да я вземе. По селата все още се случват удачни размени за няколко чувала зърно и семена срещу сандък ръчно изработени такъми за спалня и кухня: хавлийки, обшити с дантели, и пердета от тъкано сукно, но в градовете е почти немислимо. В големия град и изискванията са големи и баща трудно дава дъщеря си, ако в замяна не получи поне няколко метра дълъг златен синджир, десетина 24-каратови гривни бурми и така наречената „сет“ — комплект огърлица, обеци и пръстен, които тук струват цяло състояние — разбира се, чеизът в този случай е подобаващ. Редно е да отбележа, че тази традиция се разпростира из целия ислямски свят от Одрин до края на залеза от другата страна на земното кълбо, където започва по-високата лепта в света на друговерци и будисти. Но за тях друг път.

Изпроводиха ни до джипа с прегръдки и се сбогувахме дълго с уверения за ново гостуване. Забелязах, че и съпругът ми носи кожена чанта с дарове, но повече се радвах да се уверя, че е жив и здрав. Мъжете от семейството ни придружиха до летището, където ни качиха на самолет за Мардин — един приказен старинен град, където ни очакваше чичото на Бериван — по-големият брат на баща й. Сред кюрдите уважението и почитта към по-възрастни е въпрос на чест и в едно семейство най-тежка е думата на най-стария. След два дни без да продумам, вече мислех, че няма да спра да говоря в колата, но по целия път само мълчах.

Чудният Мардин зае специално място в сърцето ми с красивите си древни постройки и замъци, с тесните калдъръмени улички в стария град, с църквиците, в които свещениците пеят молитвите си на арамейски, с богатството и приветливата атмосфера. Този град носи в историята си богато културно наследство и е истинска перла в сърцевината на Източна Турция. Домът на чичото коренно се различаваше от къщичката на Бериван, дори носеше име — Бал конак. Представляваше огромна каменна постройка с конусовидни покриви и арки над вратите — археологически ценна старина; навсякъде щъкаха безшумни момчета — градинари и охрана, семействата им поддържаха реда и чистотата на този дом и се грижеха за вкусната храна, уюта и тишината. Дворът бе изпъстрен с разноцветни растения, а големи палми красяха мраморни сандъчета около тежка зидана чешма. Бях, меко казано, изумена, понеже мислех, че подобен разкош съществува само в приказките и филмите. Въведоха ни в преддверието, където ни очакваше цялото семейство: баща, трима синове, дъщеря, две снахи и майка. По традиция се изредихме да целунем ръка и да допрем до челата си десниците на възрастните и получихме по чаша освежаваща лимонада. Тук жените не живееха отделно от мъжете си, но отбелязах друго, което определено остави у мен горчив привкус — младите майки не можеха да се радват на децата си в присъствието на възрастните. За малките се грижеха по-стари и опитни жени, а ласки получаваха само от баба и дядо. Сбърчих нос и вътрешно се зарекох, че ако имам дете, няма да позволя нищо такова, но за щастие живея в съвсем различно семейство, в което подобни нрави са отживелица.

Гостувахме в този дом цели четири дни и аз не спирах да се удивлявам на пищността и разкоша. Полилеите бяха от най-фин кристал, таваните — изписани с картини на сърни и гори, по стените и пода почиваха копринени персийски килими и навсякъде имаше кътчета за отмора, сякаш стопаните не можеха да извървят дългите вити стълбища и да не се отпуснат върху някоя мека възглавница за кратък отдих с купа вкусни и пресни плодове или едри сладки фурми. Седнех ли някъде, веднага пристигаше поднос с турско кафе, чай или разхладителни напитки, а гощавките се случваха през целия ден. Тогава натежах с килограм и повече навярно и си мислех как ли нежната домакиня успява да се запази така фина и чаровна.

Изобщо се чувствах като принцеса в приказен замък и често поглеждах укорително към съпруга си, който смутено свеждаше очи. В Турция благоденствието на жената зависи изцяло от съпруга, длъжен да осигури всички удобства. Ако не се случи и тя не почувства удовлетворение, може да си тръгне. В семейството й винаги ще я посрещнат, макар при различни условия, за които ще разкажа по-късно. Хранехме се заедно и в останалите часове ни развеждаха из градчето, играехме боулинг, окей, билярд или тенис, посетихме близък чифлик, в който можехме да пояздим, четяхме приказки и слушахме увлекателни истории за далечните деди на рода. Гледайки целия този лукс, в мен неведнъж се надигна наранено чувство за справедливост и на върха на езика ми бе да попитам защо собственият брат на домакина ни живее в такива нечовешки условия, щом той е заможен, но разбира се, не посмях. Близките по-късно ми обясниха, че това е техен избор, някои не изменят на древните традиции, но в случай на нужда родствениците топло си помагат. Надявах се да е така, понеже след две години престой в Турция вече имах сериозен сблъсък с егото на мюсюлманския мъж и леко се съмнявах. Този дом с подредбата и атмосферата си някак ми напомняше за „Гераците“. Цялата безбройна челяд бе впримчена в един не особено лек съвместен живот, изпълнен със забрани и правила, но по онова време още не разбирах, движех се запленена от красотата и омаята на екзотичното докосване и виждах само хубавото.

Тук ще вметна, че този брак се състоя благодарение на общата религиозна принадлежност — и двете семейства бяха последователи на клона сунити и свързването помежду им бе позволено. Сред кюрдите се срещат и алиани (последователи на пророк Али), които не смесват кръв със сунитите, а древната религия на кюрдите не е ислям, тя води начало от зороастризма и се нарича зедеизъм. За нея бих отделила специална глава, ако познанията ми позволят да бъда изчерпателна. Сред тях се срещат немалко християни католици и източноправославни, но са предимно в Сирия и Иран, по-малко в Турция. Снаха в нашето семейство бе с кюрдски произход и присъствието й бе силно категорично, което довело навремето до сключване на интересната сделка бешик кертмеси. Леля Хаджер е амбициозна жена, майка на три деца, които до днес живеят с наставленията й. Поначало сред кюрдите дума има жената, но властта й е приглушена и покрита от извезания байрак на мъжката чест. Запазих топли спомени от срещата си с това семейство и след години многократно се връщах към тях, гостувах им с брат си и въпреки последвалите в рода не съвсем приятни събития, запазихме едно мило и дълготрайно приятелство.

Мъжете от къщата заедно с два джипа охрана ни откараха до летището и ни изпратиха за Анкара. Митническата проверка ме изненада. Вътрешно летище, но граница към Западна Турция. Провериха инсталираните на лаптопа ми програми и файлове и ми прибраха две куки за плетене, които получих обратно при приземяването.

Разтворих широко прозорците на светлия си дом, вдъхнах аромата на огромните борове и се отпуснах за очаквана почивка. Изтокът бе различен, красив, но труден за възприемане, а аз усещах как бавно започва да ме променя.

Искендерун. Стъпка в Сирия. 2003 г.

По целия обратен път към дома Семи не продумваше и беше странно умърлушен за човек, който скоро ще вдига сватба. Закачахме го и се смеехме, а той се дърпаше и ставаше все по-мрачен, докато накрая не го притиснах до санитарните помещения в самолета да каже какъв е проблемът. Оказа се, каквото очаквах — имаше друго момиче, в което бе дълбоко влюбен. Принудителните бракове са истинска трагедия, макар в очите на възрастните да са необходими. „Ще се научиш да го обичаш, ако ти потрябва любов“, бе редовният отговор на старото поколение тук и аз недоумявах как се раждаха толкова нежните и отдадени лирични стихове и песни, заливащи отвсякъде цялата страна. За източния човек на исляма любовта и красотата са верую, обикновеният, лишен от дълбоки и разтърсващи сърдечни емоции живот се счита за наказание и наблюденията ми сочат, че тук не живее нито един, който да не е влюбен. Не разбирах защо родителите биха причинили такъв брак на собственото си дете, единствен син, и се обърнах с молба към съпруга си да разнищим историята и да помогнем за добрия й край, преди да е станало твърде късно. Огромна грешка, за която съжалявам до днес, е намесата в личните дела на хората, но стореното не може да се промени. Момичето се оказа пълно копие на Бериван, но в една по-съвременна визия — за моя най-голяма изненада. Изрусени коси, нахакан вид, оскъдно облекло — все неща, които по мое мнение бяха привлекли Семи и представляваха една недостатъчно трайна скъпоценност, за която не си струва да се разделиш със спокойствие и мир, но той не мислеше така и усетил подкрепа в наше лице, започна често да ни гостува с приятелката си. За да олекотя по някакъв начин ролята си, измислях културни занимания, посещения на различни мероприятия съвместно, дори веднъж гостувахме на възрастна дълбоко религиозна жена, чиято единствена дъщеря бе починала някъде из Европа, и за нея се грижеше чуждестранният й зет. Беше по време на празник и поднесохме подарък — Коран на турски език. За моя изненада жената го изхвърли с думите, че да се чете Коранът на различен от арабския език, е кощунство. На запитването ми знае ли арабски, тя отвърна „не“. За съжаление, не е единствен случай, когато дълбоко вярващи хора тук не познават свещеното слово на Пророка и подреждат вярата си според хадисите и думите на имамите. Животът сред друговерци ме научи, че истината се намира извън човешките интерпретации и далече от напътствията на религиозни водачи. Но бе възможно да греша и не изрекох и дума.

С наближаване датата на годежа Семи се изнервяше все повече и с Джан решихме да го разведрим с разходка по-далече от дома и натиска на приятелката му. Купихме билети за автобус и поехме към Искендерун — най-южната точка на Турция, на сирийската граница. Дотам се пътува приблизително 12–14 часа, а в града живееха родственици на мъжа ми със син на възрастта на Семи, доста своенравен и разглезен, често пътуващ по чужбина, за когото се надявах да успее да внесе малко смелост и ведрина в изтерзаното сърце на нашия братовчед. Когато автобусът разтвори врати и подадох глава навън, едва не се задуших. Приятната свежест от климатика и комфортната прохлада по време на пътуването се изпариха и над мен легна тежък лепкав въздух. Температурите навярно бяха над 50 градуса и аз политнах назад. Поляха ме с колония — своеобразен безвреден одеколон, който се ползва навсякъде из страната, и когато се съвзех и успях да повлека крака навън, забелязах колко всъщност е красиво. От двете страни на лъскавата автогара се издигаха огромни дървета фикуси с натежали от плод клони, палмите лениво поклащаха ветрила под палещото слънце и навсякъде цъфтяха разноцветни огромни китайски рози — хибискуси, а в далечината се виждаха топлите пенливи води на Средиземно море, обливащи горещия бряг. За да ме усмихне, Джан откъсна нежен бял цвят и го забоде в косите ми, но аз не виждах нищо друго, освен невероятния екзотичен пейзаж и гледката на сякаш мумифицирани жени, обгърнати в черно, накацали по пейчиците и бордюрите. Тук нищичко не помръдваше, лекият ветрец си оставаше невидим и недостижим някъде нагоре към върховете на дърветата или бе твърде топъл, за да го отбележа. Взехме такси и потеглихме към дома на Семир и Надя — роднини на мъжа ми, щяхме да отседнем при тях за ден-два, преди да продължим към Арсуз — китно курортно селце, в което ни очакваше Беррин — по-голямата сестра на Надя. Все още се чудех заслужаваше ли си дългият път само за 3–4 дни престой, но момчетата ме изненадаха с дългосрочен отпуск и възможна двуседмична почивка и почувствах леко бодване от женската си суета някъде отвътре — носех само чифт джинси, две фланелки и нито една гривна, да не говорим, че нямах бански, плажно облекло, няколко чифта обувки за всеки случай, костюми и… Късметът ми и тук проработи — оказа се, че наоколо гъмжи от пъстри арабски пазарчета, които на другия ден щателно пребродихме и се снабдихме с чудни фантазии от фини и леки материи, които ползвам и до днес.

Отнесено наблюдавах от прозореца на таксито. Това беше арабски свят и с нищо не напомняше на Турция. По улиците се виждаха само мъже в дълги бели роби и сандалети и много рядко облечени като нас, а ако зърнех жена, неизменно бе в черно одеяние с покрито лице. По уличките пред дюкянчетата еснафи бяха насядали на раздумка и чай. Чай тук се пие непрекъснато, през целия ден, понякога достигат тридесетина чашки и повече. Тук-там се виждаха и пушещи наргилета, което бе учудващо, понеже законите в тази страна са твърди и тютюнопушенето е строго забранено на обществени места и в затворени помещения. Има си специално пригодени за целта пушални, където, да призная, дори след години не смея да вляза. Пъстротата бе изумителна. Златарски ателиета предлагаха образци на едно чудно ювелирно изкуство, каквото не се среща другаде из Турция. Рекламни пана разказваха на няколко езика предимствата и сладостта на безброй храни. Навсякъде се носеха аромати на печено, дюнери и на сладък шербет, оставащ във въздуха дълго, след като са го поръчали и отпили, и това се дължи навярно на странната технология при приготвянето му — варят го в казани на улицата пред сладкарниците и посипват в него безумно количество кардамон, ухаещ на евкалипт, и джинджифил, за да се разнася ароматът из целия град и да привлича жадни туристи. Шербет шекер е характерна напитка и прилича на познатото ни сорбе, но без добавка на алкохол. Предлага се също и замразен на ледени топчета в дълбоки стъклени съдинки и действа разхладително и освежаващо.

Самир ни посрещна в началото на пряката, водеща към дома му. Никога не бях виждала този роднина, а много бях слушала за арабския му произход и усмихната скочих от таксито направо на врата му, щом разбрах, че е той. Зад пътната вратичка три лица набързо охладиха ентусиазма ми и значително по-кротко се запознах с Надя и двете им деца — Алейна и момченцето Джемо. Малките бяха чудно красиви с къдрави дълги коси и черни като маслини очи — типичен знак на арабската кръв. Надя е най-малкото дете на жена, която по неизвестна ми родствена линия се явява леля на свекър ми, разведена и дадена за втора жена на известен турски богаташ от Кападокия. Лелята била руса и синеока красавица и влюбеният в нея агабей изпълнявал и най-малката й прищявка. Родените от този брак пет дъщери и доведения син първата му жена скромно възпитавала наред със собствените си пет деца в имението им в покрайнините на Юргюп, в Мустафа паша. Дъщерите израснали далече от майчина ласка в един неподозиран лукс, за който знаели, че не им принадлежи, и днес някои от тях имат интересни бракове, основани на блаженство и проектирани от най-голямата сестра Беррин, която неведнъж, смеейки се, ми е разказвала как още невръстна се зарекла, че никога няма да е бедна и сандъците с жълтици ще принадлежат на нея и сестрите й. Този случай беше такъв. Самир бе единствено чедо на богат сириец беглец, доволно изживяващ старините си в Арсуз в тези дни.

На вечеря не хапнах почти нищо, вълненията ме задавяха, а и храната бе изключително люта: нещо, на което трудно привикнах в Турция въобще. Надя беше приготвила отуртма — означава преседнало ястие и се оказа интересна смесица от кюфтенца, патладжан и пъпеш. Отуртма се наричат подредени симетрично и на редчета зеленчуци в дълбок съд, полети с доматен сос и овкусени с много лют пипер, чесън и подправки. Съществуват различни вариации и понякога е наистина вкусно. Но в този град дори хлябът е лют и придобитите в Мардин излишни килограми тук бързо сдадох. Почти през целия ни престой гладувах, арабската храна е мазна и тежка за деликатния ми стомах и хапвах само кюнефе — интересен топъл солено-сладък сладкиш с извара, наречена лор пейнир, сироп и топка сладолед отгоре, запазена марка на Искендерун. Понякога опитвах качамак, но без успех. С неприятно чувство на срам ще споделя, че престоят ми в дома на Самир не бе никак лек. Непрекъснатите препирни на висок глас, крясъците на децата и шумът ме изморяваха, а разхвърляният дом с тежка застояла миризма на гранясало убиваше апетита ми за приключения. Веднъж седмично идваше момиче да почиства, но в останалото време никой не се грижеше за реда и уюта. Причината навярно бе продължителното работно време на двамата, но аз бързах да си тръгнем, макар да ги харесвах и да нямах негативно отношение към случващото се. След две нощувки Самир ни отведе в Арсуз в дома на баща си — малка лятна вила на самия бряг с много приятна атмосфера. Възрастните хора се оказаха чудесни. Майка му беше почти сляпа, затова в дома присъстваше жена помощница, а баща му бе истинска жива енциклопедия — начетен човек, живо интересуващ се от история на религиите, география, астрономия, свободно говорещ няколко езика, получил добро образование в един американски университет. С точния подход и правилни насоки от негова страна бързо научих доста сирийски изрази и думи и когато след година само дочух за кончината му, сърцето ми се сви в искрена тъга.

Въпреки огромните комари и ужасния плаж останахме с възрастните хора цяла седмица и си отнесохме незабравими моменти. Посещавахме военните бази за почивка заради прекрасния златен пясък. Наричат плажовете в Арсуз плажове на Клеопатра, а табели навсякъде разказват за нейните чести пътувания до това място с таен любим и когато веднъж била покосена от тежка болест, преданите й поданици прекарали от Египет тонове пясък с огромни кораби, за да се лекува. Централният плаж на Арсуз също не бе лош, но не го посещаваха жени. В първия ни ден, определен за плуване, отидохме там и още се настанявахме на пясъка, когато забелязах мъже да се къпят с дрехите и маратонките. Имаше само една забулена жена с дете на прилично разстояние, навярно изчакваща съпруга си. По принцип религиозните мюсюлманки се къпят със специален бански костюм, наречен хашема, представляващ дълга найлонова розова дреха с ластици и връзки за глезените и китките и с качулка, покриваща напълно косите. Но това е на по-съвременни територии към Анталия, а във водите на Турско-Сирийското Средиземноморие има само огромни медузи и мъже. Семи все така бе унил и ние не го закачахме, но една сутрин каза: „Ще ви заведа в Антакия, на Меги ще й хареса“. На около стотина километра от Искендерун се намира един много интересен град — Антакия (Антиохия, Писидия), основан 300 години преди Христа. През епохите за града са водени безбройни битки и многократно е бил разрушаван, но до днес пази величествеността и очарованието си. Оттам минава река Аси (в превод — непокорен), за която тук разказват, че носи водите, с които свети Йоан е кръстил Христос, и мястото е отбелязано с древна постройка, напомняща старинните църкви. Говори се, че това е първата християнска ортодоксална църква в света, а недалече от нея пейзажа краси старинна католическа катедрала. Мястото излъчва особена тишина и покой. Не бих желала да разгръщам подробни описания, за да не влизам в конфликт с действителните разкази за река Йордан и Христовото кръщение, но ще отбележа, че за мен мястото е там. За съжаление престоят ни бе кратък и бързо се върнахме в Арсуз, откъдето леля Беррин вече нетърпеливо звънеше. Големият й син бе на обиколка из Европа и надеждите ми да разведри Семи си заминаха, но в дома й бе спокойно и приятно, за което съм благодарна на домакините. Посрещнаха ни топло, вилата им бе на самия пясък и притежаваха частен плаж, на който просто открих своя рай — необезпокоявана се плациках в топлите води на морето и добих нежен загар. Когато затръгвахме, се случи нещо, което предизвика у мен вътрешен протест срещу целия пищен и златен свят на Турция и Арабия. С домакините ни живееше семейство — жена, мъж и децата им, които се занимаваха с градинарство, отглеждане на деца, готвене и цялата работа по къщата. Те придружаваха Беррин във всичките й домове из Турция. Когато жената била момиче на дванадесет, Беррин я купила от бедно кюрдско семейство, отгледала я, дала й възпитание и подслон с условие да е винаги нейна. Съпругът на леля ни с усмивка предложи да ни подари дъщеричката на тази жена като сватбен подарък, за да не се затруднявам в своето домакинство. През целия път до Искендерун плаках на глас и не проумявах защо уверенията в училище, че търговията с хора и робството са приключени веднъж завинаги, се оказват неверни. Единственият, който ме разбираше в тази моя безсмислена тъга, се оказа Самир и предложи да ме разходи до близките сирийски селца за разведряване. Сълзите ми секнаха и с подути очи размахах международния си паспорт под носа на съпруга си, който ме гледаше с недоумение. За него пътуване до Сирия в този момент бе невъзможно поради естеството на работата му и ми подшушна, че дори тук се намира нелегално и без разрешение от командирите си. Аз обаче така бях изпълнена с негодувание, адресирано до целия му богаташки род, че не отстъпих, и след час със Семи, Надя и Самир поехме към сирийската граница. В Сирия е красиво, евтино и различно. В първите села живеят предимно кюрди, топли и приветливи хора, привикнали към честите туристи. В друга глава може би ще разкажа по-подробно за тази разходка, тук само ще вметна, че се прибрах оттам с татуировки по ръцете и красива женска чалма — за тотално отчаяние на съпруга си. Беше ми безразлично, личният ми избор бе по-слабата страна.

Време беше да тръгваме за Анкара, предстоеше годеж.

Нуриш. Приготовления. Анкара, 2003 г.

Тази сряда бе усмихнато слънчева, подканваше за разходка и аз отрано се приготвих за излизане. Наблизо имаше хубав зеленчуков пазар — Чаршамба пазаръ, където работливи селяни още по тъмно нареждат по масите свежи и дъхави зеленчуци. Тук пазаруваме по-дълготрайни продукти, като зехтин, захар, брашно — веднъж месечно; леща, боб, нахут — веднъж в годината, а зеленчуци — на всеки два дни, за да не застояват. Из целия град има разпръснати пазарчета, носещи имената на деня от седмицата, в който са отворени, което значително улеснява домакини като мен, непривикнали на местните навици. Нерядко пропусках някой петък или вторник и оставахме без вечеря, а да се храниш навън в монополитен град като Анкара не е най-приемливото решение — стандартът е висок и вечеря за двама в прилично заведение наброява половин заплата. Вече превъртах ключа в ключалката, когато телефонът звънна — свекърва ми се обаждаше с покана за вечеря. Приех и тръгнах към Carrefour за торта и цветя. Турски дом не се посещава с празни ръце и никога без предизвестие или покана. Позволявах си да звънна без предупреждение единствено на вратата на Шефика — лелята на съпруга ми — един прекрасен ангел, благодарение на който все още съм тук. Напазарувах необходимото и седнах в края на кафенето на първо ниво да се освежа с нещо разхладително. Към мен приближи мъж на средна възраст, търсейки разрешение да седне. Дори в този модерен град рядко се случва мъж да заговори непозната жена, без да си докара неприятности, и помня не един случай, когато момчета са тръгвали подире ми с гръмкото „Вижте, вижте — рускиня“, завършил с разправии с дежурните бдители на реда, и сега бях учудена и изпълнена с досада. Направих се, че не чувам, но мъжът дръпна стол и приседна с думите:

— Не е каквото си мислите.

— А какво е.

— Приличате ми на чужденка — така ли е?

— Почти.

— Имам интересно предложение за Вас.

Вече се оглеждах за охраната, когато той сложи на масата стодоларова банкнота и една Библия.

— Твои са, ако ги искаш.

Оказа се мисионер, но твърде различен от представите ми. Предлагаше да посещавам няколко поредни дни курс за запознаване с Библията и на всеки доведен от мен член на семейството ми — още по сто долара, а след преминаването ни към католическата вяра, както се изрази — „значително повече“. В Анкара има малка сграда, пригодена за молитвени служби и срещи между католици, отворена свободно в неделя, която ние посещавахме, и хората там ми се струваха приятни и тихи. Друг път вземах ключа от охраната за малкия параклис в двора на българското посолство, построен за ортодоксални българи, изживяващи мандат в този град, но там свещеник присъстваше само по празниците и се опитвах да не нарушавам съня му често. Гледах мъжа и си мислех за заигравките на човешката съдба: едни налагаха намаза и оруча (поста) с нож, а други — кръста с лицемерие. Мислех си и че разбирам основанията на жените в черно — една категорична визия ги спасяваше от натрапничество. На вечеря всички се посмяхме на случката и обсъдихме приятни теми за това, че не е от значение религиозната принадлежност, а човещината, и навярно бих оставила спомена за онази вечер точно така, ако не бе Нуриш — наша роднина с особени наклонности. По традиция храната на вечеря се сервира в определен ред: поднася се супа с няколко вида салати, след нея идва ред на готвено ястие — безмесно или с месо според вкусовите предпочитания на гостите, задължително следва порция макарони или пилаф, скара с гарнитура и накрая — сладкиш с турско кафе. След около час пристига ароматен запарен чай и малко след него — плодове и ядки, които приключват церемонията. Някои сервират сладкишите с чая, но тогава плодовете остават неподнесени. След кафето Нуриш взе чашката ми с думите „На фал^[1] не вярвай, но без фал не оставай“. Всички ни наобиколиха с един особен пламък в очите, сякаш очакваха да се случи нещо странно и неестествено. Жената полегна назад, завъртя очи и заговори с променен глас. Не бях изненадана, в Турция всички са баячки или гледачки и това ми бе известно още преди да стъпя на турска земя. Но Нуриш не се ограничи само с приказки. Изведнъж започна да върти ритмично глава на всички страни, да прибелва очи и да плюе. Внезапно разтвори пръсти, докато махаше с ръце, и фината чашка се разби на пода. Хвана главата ми и заговори бързо на неразбираем език, после отново започна да се върти и да плюе, докато Джан не ме дръпна оттам и не прекрати цялата история. След години, когато вече не се страхувах от нея и седях в нейно присъствие спокойно, научих, че разговаряла с духове и си имала в притежание трима, които я навестявали нощем и не й давали мира, но благодарение на тях умеела да предсказва бъдещето и да спасява много хора от проблемни ситуации. Дори подхвърли да не споменавам, че не вярвам в тях, за да не ми ги изпрати някоя нощ на визитация. За моя радост същите тези духове й бяха забранили вече да гадае, както спомена, особено на родственици, и повече не ме притесни. В друг случай съм се оказвала с обувки, натопени в застояла кръв пред входна врата на дом, в който чужденци не са желани, а по стълбите са изписани с въглен арабски заклинания или съм откривала на простира си на третия етаж напоена с кръв хавлия с набучени по нея парченца кост от череп на ритуално убито животно по Курбан Байрам, а самия череп — увит в откъснати страници от чуждоезични книги и оставен на пода. По време на този празник красивите градинки около жилищните сгради и алейките в детските паркове плуваха в кръв, а над града се носеше кисело-горчивата миризма на смърт и желязо. За щастие кметството забрани безразборното убиване на ритуални животни на обществени места и днес само срещаме деца с кървави петънца по челата, мацнати от грижовни родители за здраве. По време на Байрам по-младите в семейството посещават по-възрастните, за да целунат ръка и да засвидетелстват уважение и обич. Празниците са тридневни и понякога не успявахме да почетем всички, но при едно гостуване у леля Анита — румънска бегълка, омъжена за чичо на моя свекър, преименувана на Халиме и много мила жена, в онези дни на 86 години, тя ме прегърна силно и прошепна: „Ти си като мен. Бягай далече оттук, няма да свикнеш. Никога няма да свикнеш с тях, бягай!“. Когато след 7 години я загубихме, нещо в мен завинаги замлъкна, сякаш единствената ми връзка с нормалния свят по тези красиви, но странни земи се бе прекъснала завинаги. Имах много български приятели преселници, но никой от тях не познаваше дълбочината на суеверието, лицемерието и обичта отвътре като нас, омъжените за турци. Суеверието на хората ме уморяваше. Турската жена е модерна и свободна в своя избор, но все още голям брой жени не желаят да работят и предпочитат да се грижат за домакинството с оправдание, че мъжът е глава на семейството, и ако цял ден се труди, редно е вечер да намери един уютен дом, топла храна и усмихната съпруга. Бездействието извиква навици, които аз трудно приемам, и макар да се научих да плета дантели и усвоих ръкоделните занимания на жените тук, не съумявах да почувствам удовлетворение от дългите ежедневни седенки на чай и постоянните разговори за гадания, свръхестествени същества и магии. Окултизмът никога не ме е привличал и се питах къде съм попаднала, но наред с малките неудобства, които самата аз позволявах да разтърсват от време на време ежедневието ми, хубавите моменти и преживявания бяха повече, а останалото приемах просто за бит. Често гостувахме и в дома на Семи, подтикнати предимно от желание да му бъдем в помощ при нужда. Годежът наближаваше и той все още не приемаше фактите. Леля Хаджер бе силно обезпокоена от срещите му с другото момиче и бързаше да го ожени, за да не се случи нещо непредвидено. Традиционно след обещанието за брак се изчаква година, отпразнува се годеж и след втора година — сватба, но в случая не можеше да се отлага толкова и тя бе насрочила събитието за след месец. Чичото на Бериван настояваше да се чества в дома му в Мардин по тамошен обичай и не бе неправ, понеже годежът се изпълнява от страна на младоженката, а сватбата — от мъжка страна; леля Хаджер не отстъпваше заради безбройните роднини, много от които в преклонна възраст — не можеха да издържат подобно пътуване, и смяташе своя дом за по-удобен — така в крайна сметка всички единодушно взехме решение да наемем сватбен салон в Анкара и да ги сгодим тук. Семи обаче избяга. Една непростима постъпка в очите на религиозните му родители, която по-късно заплати тежко с дълги дни на отчаяние и тъга. Годежът представлява пищна церемония, с нищо неотстъпваща на сватбата. Булката е облечена в красива сватбена рокля, най-често в розов цвят или друг, символизиращ пъстротата и великолепието на младостта, накитите са перли, а годежният пръстен се нарича тек таш и носи само един камък — диамант, за да бъде бракът неразрушим и ценен като него. Даровете са големи, средни или малки златни монети с лика на Ататюрк, които никога не изгубват стойност и са удобен начин за съхранение на капитал при хора, несвикнали с банките. В по-стари времена турци и кюрди дарявали вещи, но модерният свят е променлив, вкусовете на младите не съвпадат с предпочитанията на родителите и освен традиция днес златото като подарък е и възможност за подредбата на един желан живот. Има обичай дни преди годежа да се прави оглед на чеиза, но понеже домът на Бериван бе далеч, тук отново променихме традицията и огледът се случи в дома на Семи, организиран от майка му. Бериван пристигна със семейството си в края на седмицата, в която бъдещият младоженец бе изчезнал. Примирах от притеснение как ще им кажем, но леля Хаджер не остави съмнения у никого: „Семи е на почивка с приятели по ергенски и скоро ще се върне“. Удивлявах се на лекотата, с която изрича лъжи, но не я упреквах — тя бе част от един свят, създал нея самата, и в подкрепа кимах утвърдително с глава, за да разсейвам въпросителните погледи и въздишки. Огледът на чеиза започна в неделя рано сутринта и поканените гости и роднини цъкаха удивено с език, въртяха очи и отпиваха чай, вкусвайки безбройните сладкиши, приготвени за почерпка, хвалеха майсторските ръце на Бериван. В едно семейство чеиз започва да се изработва от раждането на момиченце. Баби, лели и приятелки се събират на весели седенки по домове или градинки, плетат задружно дантели, обшиват с ширити хавлии за младоженеца, булката и бъдещите им деца, изработват меки и фини калъфчета за сапун, къна, треви за баня, пердета с ръчна бродерия и покривки за спалня и трапезна маса, копринени юргани, спални чаршафи, извезани на ръка, комплекти покривчици за всички мебели в един дом; красиво и нежно — спалното бельо за първата брачна нощ, и още безброй неизброими красоти, изпълващи със смисъл скучния и не особено весел живот на мюсюлманката. В наши дни всичко това се предлага готово по магазините и по-практичните родители купуват чеиз наведнъж дни преди годежа, но традицията е скъпа на сърцата им и не е забравена. Когато момиченцето поотрасне, старателно го научават да участва в тези церемониални седенки и да се труди за бъдещия си семеен живот. Няма нито една млада жена в Турция, която да не умее да изработва чудни неща от прежда, мъниста и платове, и аз очарована подкрепям обичая. Като чужденка нямах чеиз, но толкова харесвах тези ръкоделни съкровища, че майката на съпруга ми ми подари един за моя голяма изненада. Тя няма дъщери и бе приготвила два сандъка за синовете си.

Изброените по-горе неща бяха намятани по всички възможни дивани, кресла и столове в широкия салон на леля Хаджер. Всеки гост донесе подарък — сувенир, нещо дребно — добавка към чеиза в знак на добропожелание. След огледа всичко се почиства старателно от многобройните следи от пръсти и се прибира в сандък, който поема към бъдещия дом на младоженците. Традицията изисква семейството на момчето да подсигури жилище с всички удобства, в който младоженката да се чувства добре, бъдещият свекър купува мебелите, бялата техниха, електрониката без никакви пропуски, а булката закача завесите, за да запази интимността на семейния уют, скрит от ревниви очи, и украсява мебелите с ръчно изработени съкровища, превръщайки новото жилище в дом — топло и уютно гнездо за младо семейство, след което идва безценната роля на бялата сватбена рокля — да запази всичко това с вяра и чистота в любовта и съюза. Булката в своя сватбен ден носи червен копринен пояс — знак за непорочност, по който младоженецът закичва първата златна пара — своеобразен подпис над съкровената нейна жертва. В една арабска поговорка се казва, че жената не притежава друго освен фередже и гроб, но в този паметен ден тя поднася на своя избраник най-ценния дар — чистотата си. През годините неведнъж сме прекарвали часове и дни в търкане на подове на наети жилища, които да се превърнат в дом за семействата на младите ни братовчеди, но аз вършех всичко с радост заради приятната винаги бъбрива компания и в отговор на жеста, който бе поднесен и на мен при моята венчавка. Всички търсехме Семи и се молехме да се появи, за да избегнем срама и унижението. Намерихме го в квартирата на приятелката му, категорично отказващ да се ожени за Бериван. След дълги разговори, кавги и заплахи за лишаване от наследство и много по-тежки закани, които дори не желая да си спомням, Семи най-после склони и в деня на годежа се появи час преди да гръмне музиката. Очакваше го изненада — заради недоверието към него родителите му бяха организирали сватбата за след седмица. И след няколко дни, в средата на седмицата, което, казват, било на лош късмет, със сълзи на очи той стана законен съпруг на прекрасната Бериван, дълбоко и искрено влюбена в него, без дори да го е виждала. Приготовленията кипяха и всички се вълнувахме. Дом за двамата млади нямаше да бъде подготвен и причина бяха притесненията на леля Хаджер относно брака им. Тя с любов им приготви красива спалня в широкия си дом и смяташе да живеят заедно. Ден преди сватбата по стар обичай се празнува къна геджеси — така се нарича последната нощ на младите с родителите им и се чества във всяко семейство отделно. Обичаят е много интересен — бъдещата булка е облечена в сватбена рокля в тъмночервен цвят, наречена абие, носи пурпурен воал, извезан с лъскави златни нишки и мъниста, спуснат над лицето, и не го сваля до сутринта. Около нея всички сме насядали на земята и се молим. Облечени сме в старинни кафтани, извезани с гайтани и ширити от старо злато, с колани от ковано сребро и пантофки от коприна. Влиза млада неомъжена девойка, носеща над главата си сребърен или бакърен поднос с топла къна, в която са забодени свещи, и пеейки, обикаля младоженката. Останалите жени една по една я следват, напяват древни песни и изричат молитви. В приглушената тъмнина на стаята ми се струваше, че се намирам в един отдавна изгубен приказен свят. После най-възрастната жена в рода полага малки количества къна в дланите на момичето и забожда в тях жълтици, облича ръцете в червени копринени кесийки и ги завързва здраво, наричайки с любов да бъде бракът й честит, здрав и плодоносен. Девойката ги сваля от ръцете си в минутите преди да замени червения воал с бял на другия ден. Палят се тамян и ароматни свещи, воалът се отмята назад и започва празненство до зори. В някои домове по дланите на момичето изрисуват красиви цветя с къна, които остават задълго…

За това събитие се приготвяхме и ние, донякъде успокоени от присъствието на младоженеца. Купих си красива рокля, решена в черно и сребристо, а съпругът ми ме изненада с нежно колие — миниатюрен рубин, изсечен във формата на сърце, положено във фина клетчица от бяло злато. На сватбения ден се чувствах обичана и красива, а той неведнъж сподели, че е щастлив да има модерно семейство, надживяло предразсъдъците — причина да присъствам в неговия малък различен свят.

Сватбата. Анкара, 2003 г.

Преди да се гмурна в разказа си за сватбата, искам да спомена няколко случки от подобен характер, за да не се връщам по-късно към традицията. За разлика от Бериван, която не продумваше, не поглеждаше дарове, злата и пари и искаше само любов, между нас съществуват характери, обърнати силно към материалното благополучие, и изборът им не е случаен предвид ролята, определена за жената в исляма. Килограмите злато, натрупани по годежи, сватби и раждане на наследници, гарантират възможна самостоятелност в случай на развод. В наше време все повече жени получават университетско образование и навлизат във всички професионални сфери, но мнозинството са ограничени до основно училище поради ранните бракове и предразсъдъци, особено в Източна Турция, а в кюрдските планински общности жената не умее да чете и пише, което я прави зависима от съпруга й за цял живот. Джейда, съпругата на по-младия брат на мъжа ми, моя етърва, родена и израснала в Анкара, работеща и интелигентна, дни наред ни разкарва по магазините за задължителните покупки. Придружаваха ни родителите й, без да се намесват, но да са там, в случай че изменим на традициите. За el isteme (искане ръката на момичето) купихме по заръка скъп костюм, чифт джинси, ризки, блузки и сатенено бельо и още няколко дреболии; за годежа — сватбена червена рокля, отново скъп костюм, два сатенени комплекта нощници и халати, чехли, обувки и чанти към тях — всички маркови, комплект златна огърлица с гривна, пръстен и обеци — така наречената „сет“, годежен пръстен с три диаманта и когато дойде ред на сватбените покупки, свекър ми продаде автомобила си, за да завърши благополучно пазаруването. Никой не протестираше и всичко се извършваше в пълно съгласие, по списък. Проблемът възникна по време на последната обиколка в ювелирно ателие, след като бяхме поръчали сватбената рокля с прилежащите към нея украшения и добавки. Джейда поиска сет за сватбата, струваща пари, за които с радост бихме й купили вила на френското крайбрежие, ако ги притежавахме. Свекърва ми се притесни сериозно, че няма да дадат момичето, ако не купим желания комплект, и започна да мисли за заем от държавата, което ме принуди да се намеся с отказ. Бях единствената, която си позволи да проговори, но навярно не единствената, която си го мислеше. В отговор Джейда заяви: „Не, аз не прекалявам, тук е Турция, а ти си глупачка, като не си поискала нищо, защото, когато утре се окажеш на пътя, ще имаш право да отнесеш единствено вещите на гърба си и гривните по ръцете си. Жената в исляма, ако е умна, има здраво заключен банков сейф, далече от ръцете на съпруга си, дом на свое име и любовта на синовете си, защото дори тях й отнемат“. Е, и аз бях поискала нещо — един нов модел Nokia, понеже старият ми телефон вече не вършеше работа, и цялата рода дълго се смя с мен — такава евтина булка, но то бе, защото не познавах традициите тук. Може би и аз бих поискала диаманти на стойност хиляди долари, ако знаех. Последваха дълги дни на преговори и накрая купихме сет на значително по-ниска цена плюс златен часовник и още един пръстен, за който, признавам, бих поносила и аз — красива и нежна изработка на букетче рози върху дантела от арабско злато. Бях притеснена за здравето на свекърва ми, която продаде част от собствените си бижута, за да напазарува за бъдещата снаха, но тя мило се усмихваше и казваше, че ако не изпълни всичко, ще нарани сина си, а ако един син е избрал любимата си, ние сме длъжни да я обичаме и радваме. Осъзнах, че жените в Турция продават своята невинност на много висока цена. Мислите ме отнасяха към бедната къщичка на Бериван и предателски ми подсказваха, че с подобни суми една добра благотворителност би подобрила живота на много кюрдски деца, най-малко би им дала образование, за да не се налага да израстват с подобни желания и копнежи, но нямаше с кого да ги споделя — нещата, изглеждащи ненормални за мен, тук бяха неизменна част от живота на хората, затова преглътнах неразбирането си и се посветих на опознаване на Джейда, която щеше да роди братовчедите на децата ми. Днес тя е щастлива майка на красиво едногодишно момченце и се оказа мила и грижовна домакиня, съвсем не както изглеждаше на пръв поглед. Но родителите на съпруга ми остаряха… В света на исляма, заклещени между предразсъдъци, правила и задължения, човешките души изтъняват и си отиват бързо.

Настъпи дългоочакваният ден и всички ние, скупчени в градината на ресторанта, нает за сватбата, очаквахме появата на булката. Между безбройните познати и непознати лица ми се стори, че зърнах приятелката на Семи, но тъй като бе невъзможно да я допуснат, бързо забравих. Бериван пристигна, яздейки кон — древна традиция повелява булката да се води на гърба на магаре, кон или просто да се носи на гръб от младоженеца, и изглеждаше като красиво видение в своята пищна бяла рокля и червен воал, покриващ белия. В стари времена одеждите на булките са били пъстри, но днес се носи само червен воал. Семи я пое на ръце и постави пред нас, а ние се подредихме в две колонки с вдигнати и сключени като арки ръце, за да могат младите да минат под тях на път към своята венчавка. Отведоха ги до красиво украсена маса с два трона, където щяха да изчакат даряването в пълно мълчание. Най-често гостите минават покрай масата на младоженците и оставят своето злато с пожелания и честитки, преди да седнат по местата си, но днес се случи друго: в средата на ресторанта инсталираха малка маса и микрофон, камери и звукозаписни устройства и един човек започна да съобщава поименно кой колко е дарил и да записва в книга даровете: „Мехмет Юзкан — пендар Ататюрк за 200 лири; Наим Гюльолу — малък пендар за 90 лири и гривна бурма за 300 лири; Мелиса Гюндоан — плик с 200 лири…“. Седях с отворена от изненада уста и не можех да повярвам, особено след коментарите, които дочувах сред гостите, че има наети от по-бедни роднини бижута, дарени тук, които после се връщаха в ателиетата на притежателите им златари. Всичко беше един добре режисиран фарс, зрелище, от което ми ставаше лошо, като започнем от фалшиво осъществения брак и маската на щастие на Семи и стигнем до моята жълтичка, която закичих с червена панделка на гърдите на Бериван, струваща само 150 лири, но купена от сърце. Свекърва ми тихо стисна измръзналите ми пръсти и обясни, че тук семействата имат много деца и не бива някой да остане без ответен жест, затова дарява, каквото са дарили на него. Никой не се интересуваше от състоянието на роднини или приятели, а гледаше списъци, според които при венчавка на негово дете Ахмет, Мехмет или Айше трябва да дарят еди-какво си. На моята сватба леля Хаджер закичи голяма жълтица на мъжа ми и гривна на ръката ми и почти си представях как заради скромния ми подарък един ден дъщеря ми може да не получи нищо, и безгласно си дадох обещание да я възпитам далече от тези порядки в един по-човешки дух на хуманност и искреност. След като всички се изредихме с даровете, масата и кутията скъпоценности бяха отнесени и музиката гръмна. Тежка кюрдска музика на даули — барабани. Съществува вярване, че младите ще имат добър брак, ако в края на сватбата няма нито един здрав инструмент. Жените бяхме сбутани в единия край на салона и представлявахме шарена смесица от сатен, гръцки кокове с брошки и облачета парфюм, а мъжете ни се разполагаха по подредените дълги маси и поемаха сладки и курабии, безалкохолно и вода. Много от тях забелязах да доливат в чашите си водка от малки шишенца изпод сакото и укорително ги поглеждах, но към края на сватбата вече разбирах защо го правят. Музиката се забърза, закънтя и изведнъж спря. В тишината не се дочуваше нищо, но в центъра на залата се наредиха тридесетина мъже от рода на Бериван плътно един до друг със сключени ръце, прилепени към бедрата, и бавно започнаха да се поклащат. Оркестърът засвири тъжна и тежка музика и те промениха движенията си в по-бърз ритъм с неизразителни лица и затворени очи. Бързо извадих фотоапарата и защраках и в този момент десетки ръце ми го отнеха и ме върнаха обратно на стола с уверения, че ако искам да остана жива, трябва да не помръдвам и да не снимам, защото танцува чичото на Бериван. Обля ме студена пот, измъкнах розата от косите си и се промъкнах навън да подишам. Оттук можех да гледам цялото представление, без да участвам в него, и ми се искаше да вляза там и да измъкна и булката. След танца на мъжете на сцената бе поканен младоженецът. Семи, блед като платно, изпълни грузински танц на любовта в самота и напусна залата. По-късно го зърнах да разговаря в пушалнята с приятелката си и само се молех някой да не я забележи. Искаше ми се да можех да достигна онези шишенца с водка по джобовете на мъжете и да ми бъде безразлично случващото се, но бе невъзможно, затова се върнах при свекърва си и кротко зачаках продължението. Беше ред да танцуват жените и всички изчакваха леля Хаджер да вдигне кърпа и да разреши танците. Тя стана, отиде в средата на залата и изпълни тежък танц, който предизвика сълзи на тъга и умиление, след което по дансинга нямаше празно място — всички танцуваха щастливи и дори Бериван се въртеше като пате с дългия воал пред очи, а аз се страхувах да не се спъне в роклята си. Малко по-късно музиката спря и най-близките на младоженците бяхме отведени в малка стаичка, драпирана с бяло кадифе. Пристигнаха и те за своя имам никях — религиозна венчавка, без която бракът се счита за недействителен и се извършва преди даряването, но днес имамът закъсня. Пропуснах да спомена, че подписването бе осъществено на младоженската маса с двама свидетели и упълномощени за целта лица и младите произнесоха своето „да“ в присъствието на всички нас. Имамът запя молитвите си към Бериван и Семи, а от време на време обръщаше глава и към нас със съпруга ми. Когато приключи с тях, приближи и каза, че му е платено да венчае и нас. Ние нямахме имам никях по известни причини и аз изумена напуснах стаята, отблъсквайки всякакви уверения, че е само формалност. Приготвих се да искам обяснение от Джан, но в този момент силна гълчава и звук от изстрел проглуши ушите ни, той ме набута обратно в стаята с имама и хукна навън да види какво се случва. По стар български обичай в древността по сватби са гърмели оръжия и мислех, че е нещо подобно, но се оказа свада между двата рода — причината бе, че на някои гости бяха сервирали по-малко ядки и курабии от на други. Навярно щях вече да се разсмея на глас, ако в стаята не бе влетяла леля Хаджер, ридаеща и вайкаща се, след нея още жени, всички насълзени, а отвън се чуваха писъци и разправии. Някой беше намерил и приятелката на Семи в бъркотията и използвайки настроенията, я бе задърпал за косата навън, а тя пищеше закани през размазания си грим и раздърпана прическа. Бях чувала, че турска сватба без кръв не се разминава, но всичко препускаше пред очите ми като в забързан кадър, успях само да се измъкна навън, преди някой да е докопал и мен като чужденка, която няма място на кюрдска сватба, хвърлих се в прегръдките на мъжа си и той бързо ме отведе вкъщи, преди да се върне да успокоява духовете. Прибра се в 7 сутринта с родителите си, натъжени и отчаяни. След години, когато прелиствах албумите със снимки и виждах усмихнатите лица, си мислех как животът е една непрекъсната въртележка на добро и зло, а ние седим приклещени в нея и дори не помисляме да се измъкнем.

В дома на младоженци не се гостува поне година по тукашен обичай. Бериван обаче бе изоставена от роднините си в дома на свекърва си и аз обезпокоена непрекъснато звънях, докато накрая не ме поканиха да я видя. Намерих я усмихната и спокойна, но вече не вярвах на усмивки и щастливи лица и бързо я притиснах в една стая да ми разкаже как е. Изплака, че Семи не разговаря с нея и все още не му е жена и ако чичо й научи, ще се случат неприятни неща. Опитах да разровя съзнанието си за трикове и женски номера, които да помогнат, но всичко бе безполезно — младоженците седмици наред не разговаряли и въпреки че живеели в една стая, се виждали само на вечеря с родителите. Семи всяка сутрин излизал и се връщал късно вечер, нощувал на дивана, а Бериван служела прилежно на свекърва си, вършела домакинската работа в дома и се надявала нещо да се промени. Леля Хаджер, подтикната от страха си от кървава разправа с родата на Бериван, се бе сдобила с удобна безплатна прислужница. Когато след време семейството й пристигна да си я прибере, Бериван плачеше на колене и умоляваше да я задържат в дома като слугиня, робиня или каквото и да е, само да не я връщат в дома на баща й. Една отхвърлена младоженка означава позор за цялата рода и има места по света, където присъдата е смърт — публично линчуване и пребиване с камъни, и това в 21 век, когато хората летим в космоса. Разчитахме, че семейството й ще прояви разбиране заради недокоснатата й невинност и няма да й отреди тежка съдба, но тя бе безутешна и в отчаянието си целуваше нозете на свекърва си и ридаеше сърцераздирателно. Отведоха я… и преди да научим какво се бе случило с нея, мина много време…

Сега стоя на зимната си тераса с чай и лаптоп и пиша. Гледам дъждовните капки по стъклото — приличат на момински сълзи. Втори ден вали. Вали в ритъма на една стара кюрдска песен: „Шиммами, шиммами…“.

Кападокия. Подарената вечност. 2003 г.

Настроенията от последните събития трудно утихваха и честите гостувания и седенки бяха разредени значително. Виждах роднините си рядко, не знаех какво се случва и това усилваше притесненията ми. Етаж под мен живееше Гюлен абла (кака) — приятна, топла жена, изгубила съпруга си много отдавна в една престрелка с ПКК (Партиа Керкерен Кюрдистан или Комюнист Кюрд Партиси) в Ширнак, отгледала сина си сама и изпълнила живота си с тихи и красиви занимания: рисуваше пейзажи, организираше изложби, канеше ме на културни мероприятия, театър, благотворителни вечери. Все още пазя нейните „Стари лодки в разгневено море“ на стената в салона си за гости — нежен морски пейзаж, мил и скъп спомен от онези дни. Често ми гостуваше и ме научи на безброй полезни и приятни неща — бродерия на гергеф, изработване на салфетничета от цветна тел и мъниста, рисунка с въглен, оцветяване на дървени предмети, пирография. Съпругът ми отсъстваше често заради работата си и в дългите вечери неведнъж сме се разхождали подръка под тежките върби и салкъми на парка „Ведат Далокай“ в тихи и приятни разговори за любими автори, музика, поезия, кино. Тя нямаше внучета — снаха й бе известен адвокат в Анкара и със съпруга си бяха взели нелекото решение да се отдадат на кариера само, а Гюлен абла копнееше да раздава любов. Веднъж посетихме концерт на ТРТ — прекрасно хорово и оркестрово изпълнение на музикантите в телевизията, и останах приятно очарована от един различен културен свят, който още не познавах. Поднесох букет пищни рози на солистката, а тя изпълни в моя чест Hoşgeldin dünyama, ceylan yavrusu (Добре дошло в света ми, дете на сърна) — една прекрасна песен, която ме въведе в чудния свят на непознатата ми дотогава санат мюзик — музика, която е изкуство. За да влее в мен капчица от красотата на стила, Гюлен абла ме заведе на курс по изучаване на саз — музикален инструмент, характерен по тези земи, родственик на руската мандолина, а майсторите по музика ме върнаха векове назад в задушевните събирания и вечеринки на суфите, свирили на уд. Удът е шейхът на музиката — бащата на всички звуци. Представлява заоблен четириструнен инструмент, при който всяка струна олицетворява четирите елемента — въздух, огън, земя и вода, и звученето е мистично, нежно и трепетно. В дните, когато съпругът ми почиваше и имахме време за себе си, често си устройвахме вкъщи малки концерти с йониката му, саза на баща му и уда на моята приятелка, пеехме стари песни от генерацията на „О, мами блу“, потропвахме по паркета в усмихнат танц и се забавлявахме. В онези моменти се чувствах омиротворена и щастлива и нищо не нарушаваше спокойствието ми до новината, че бащата на Надя е настанен в частна болница в Анкара за дълго лечение. Свекърва ми настоя да посещаваме болницата ежедневно, за да засвидетелстваме уважение пред роднините. Нареждахме се на дълга опашка пред апартамента му в отделението за сърдечноболни и минавахме да му целунем ръка. Старият човек се губеше между белите чаршафи с лице без капка кръв, но очите му светеха и се смееха. За няколкото кратки дни обикнах още един роднина, когото щях да загубя завинаги. Всичките му единадесет деца бяха там — Беррин със синовете и съпруга си, Надя и Самир с малките и останалите братя и сестри със семействата си. Представлявахме пъстра и шумна тълпа, а след часовете за свиждане накуп се премествахме в дома на някой от тях за обяд или вечеря. Не бях сигурна, че искам да прекарвам времето си с тези богати и разглезени хора, но чаровният им баща бе спечелил сърцето ми и чрез тях опознавах и него. Преди да ни напусне, той стисна ръката на всеки от нас с пожелание за мъдър живот и молба да бъде пренесен за своя вечен сън в Кападокия, родното място на първата му жена, споменавайки, че заради ощетените дни на тази земя той й дължи своята вечност. Аз, от своя страна, не изневерявах на природата си и непрестанно се цупех на огромните суми за болничното лечение и престоя в луксозното крило на университетската болница, а когато научих, че преместването на тялото с линейка на болницата струва няколко хиляди лири, на устата ми бе да предложа да наемем такси хладилник и да загубя всякакво благоразположение от страна на роднини. Заминахме за Кападокия, натоварени на няколко джипа, и по нищо не личеше, че пътуваме за погребение. Там ни посрещна Сезен ханъм — първата му съпруга — дребна и нежна женица с меко изражение и пълни очи. Мъжете отнесоха ковчега в джамията на селцето Мустафа паша, в покрайнините на което бе разположено имението, а нас приеха в дома — удобна двуетажна постройка с много помещения за гости. Разположихме се навсякъде — по терасите, отрупани с миндери и възглавнички, спалните и дневните, а за нас с мъжа ми отделиха самостоятелна стая като гости, дошли за първи път. Всички вършехме нещо полезно — режехме и чистехме зеленчуци за обяда на опечалените, готвехме храна за раздаване и споменавахме починалия с добро. Времето минаваше, а никой не проговаряше за погребението. Когато съвсем се стъмни и мъжете се върнаха в къщата, помълчахме заедно, някои поплакаха и се прибрахме за сън. На сутринта продължихме по същия начин без дума за погребение. Вече мислех, че в селото няма имам, който да опее мъртвеца, или че съществува непознат обичай погребения да се извършват след дни, но отново се свечери, без никой да продума, и аз заспах размислена и тъжна. На третия ден някои семейства си тръгнаха. Понеже не предполагах по-дълъг престой, не носех никакви вещи и ходех облечена с чифт шалвари, които една от жените ми даде, и когато Зеррин — сестрата на Надя, предложи разходка из селото, смутено се огледах. „Ще ти хареса, върви“ — намеси се свекърва ми, заета да успокоява опечалената си леля — втората жена на починалия. Вече не издържах и попитах какво става с погребението, и новината, че е приключило, ме изненада. Оказа се, че по традиция на мъжко погребение присъстват само мъже и дори съпругите на мъртвия не могат да го съпроводят в последния му път. Бяха го погребали в същия ден след пристигането ни и аз се засрамих заради интереса си, породен от желание да науча повече за церемонията. Тук погребват мъртвите без нищо. Ковчегът представлява обикновен сандък, а починалият е увит в бяло платно, по което понякога изписват молитви от Корана. Когато го спускат в земята, те развиват платното и той пада в нея съвсем гол. Традицията ми се струваше груба, но е призив към човешкото същество да не трупа в земния си път, защото нищо не може да отнесе отвъд. Вечерта на третия ден направиха мевлюд — заупокойни молитви, които се изпълняват на третия, седмия и четиридесетия ден от смъртта на починалия, последвани от три- и шестмесечни и накрая годишни, след което приключват. Раздава се храна на познати и непознати — знак за споделена тъга и почит. От всички присъстващи като че ли аз преживявах най-емоционално смъртта на чичото, а в съзнанието ми изникваха стари български филми, в които наемаха обучени оплаквачки, за да се чуват нашир и надлъж мъката и страданието. Всичко беше тихо, хората не говореха и поддържаха ежедневието си в труд и грижа към останалите живи.

Разходката из селото надмина очакванията ми. Още по път срещах изумителни и красиви скални форми, множество пещери по странния релеф на огромни, застинали в далечината каньони и канари, проядени от спомена за пъплещ в недрата им живот. След години многократно се връщахме по онези необикновени места и попивахме раннохристиянските скални манастири, църкви и домове, вълшебните комини и всички причудливи форми със сърце и душа. Кападокия е един скъпоценен дар на природата, люлка на много цивилизации и се превърна в любимо местенце за почивка на семейството ми. Селцето бе малко и забулено в сянката на първите гънки на планина Таурус, която поемаше от вулканичните долини край Невшехир и простираше снага чак до Средиземноморието. Къщиците бяха свити в туфи от пищна зеленина и нацъфтял трендафил, тесните калдъръмени улички приличаха на връвчици, просурнати между зидове на старинни постройки, и цялата атмосфера напомняше приказка. Тук-там дървените портички на някое скрито дюкянче се разтваряха и приветливи лица предлагаха на туристите колбичка чай или кафе, а винарната в края на селото, известна по тези земи с дъхавите си пивки вина, беше винаги пълна. Разказват, че лозята по Прованс във Франция са заченати тук с издънки от древното начало на гроздовия еликсир, лепнал по пръстите на първите християни. Беше горещо, температурите надвишаваха 30 градуса и помолих за почивка на сянка. Отведоха ме до малка чайна под огромна сенчеста смокиня, надминаваща двукратно човешки бой, с разпръснати по земята възглавници и миндери, плетени миниатюрни табуретки, на които трябва да се свиеш съвсем, за да можеш да седнеш, и масички, достигащи едва глезените ни. Имах усещането, че се намирам в света на джуджетата и отнякъде ще изникне Снежанка с поднос лакомства, но в момента на настаняването ни безброй момчета в шарени елечета и месингови подноси, завързани на връзки за ръцете им, донесоха чай, лимонада и вода. Чайната се оказа собственост на чорбаджия с магазин за персийски килими, семеен приятел, който ни приветства с добре дошли и ни покани да разгледаме килимите му. Пъстротата от цветове и форми ме плени и омагьоса — навсякъде бяха разгърнати и окачени чудни произведения на изкуството с различни размери, рисунки на камили, замъци и джамии, които е невъзможно да бъдат разказани с думи. Персийското изкуство на копринената нишка тук бе представено до изчерпателност. Докато отпивахме хладна лимонада и релаксирахме под сенчестата смокиня, група руски туристи надникна в магазина и аз се развеселих с опитите на собственика да завърти разговор с „пожилуста, помогите, хачеш чай“ и приближих да превеждам. Да поупражнявам руския си бе добра възможност, в резултат на което туристите си накупиха килимчета и кадифени покривки за канапета, калъфи за кресла и възглавници, а аз получих сериозно предложение за работа в дюкяна, за съжаление неизпълнимо. Следващата ни спирка бе магазин за сребро, приютен в пещера, чийто вход бе изпъстрен с безброй висящи украшения, звънци и чанове, и обгръщаше посетителя с чудатостта на Сезам — толкова пълно, богато и невероятно бе. По стените имаше издълбани нишички с подредени в тях старинни украшения, на земята се мъдреха делви, преливащи от накити; стъклени тезгяхчета разширяваха простора и пазеха уникални екземпляри на самородни перли, изумруди и рубини, спиращи дъха под мекото осветление на приглушени в ъглите фенери. Сандъци с кожени капаци светеха с молитвени броеници от едър кехлибар, полегнали в ласки от мека коприна. Нарекох това място Страната на чудесата и до днес не мога да го забравя. За обяд посетихме малка къщичка с дворче, в което жена в пъстро облекло и симпатична забрадка месеше тесто, точеше кори, които покриваше с натрошено сирене, свиваше и сръчно хвърляше върху обърнат нагорещен сач, за да опече известното турско гюзлеме, подобно на палачинка. Хапнахме на сладка раздумка и тя ни покани на вечеря в по-късните часове да опитаме вкусната местна храна от ръцете на юргюпски майстор. В една от уличките се бе насъбрала тълпа и ние любопитно приближихме. Снимаха епизод от филма „Кърък айна“ („Счупено огледало“) и там за първи път видях известния народен артист Кадир Инанър — легенда и талант с огромни добри очи, който на шега ми подхвърли, че шалварите ми отиват. Мъжът ми разговаряше с красивата му партньорка във филма и предателски ме жегна една далечна ревност за тяхната принадлежност към този невероятен красив свят, който носеха в наследството на сърцата си, а за мен оставаше чужд и същевременно толкова близък. На другия ден посетихме подземния град Derinkuyu (дълбок кладенец), представляващ огромен 70-метров подземен град на 8 етажа. В земите на Кападокия са няколко и от интересни по-интересни: Оз конак подземен град; Каймаклъ, на 20 км от Невшехир; Мазъ град; Юзлюдже, носещ и старинното име Зиле, и подземен град Татлърин, който съдържа предимно параклиси и помещения за църковно обучение, но за съжаление все още е непочистен нацяло от ерозия и затрупвания. Тези странни градове притежават перфектни вентилационни системи дори на 60 метра под земята: и най-долу се усеща свеж въздух. Имат си помещения за спане, които се затварят с тежки плъзгащи се воденични камъни, стаи за хранене и съхранение на продукти, училища, църквици и салони за събирания. Коридорите в тях са ниски и тесни тунели, колкото да премине пълзящ на колене човек, но стаите са с нормални размери. В тях са живеели различни хора през вековете и са дело на първите християни, дълбали ги на ръка, за да се предпазят от насилници, гонения и природни бедствия. Предполага се, че са приютявали около 20 000 жители…

На повърхността не бе по-малко интересно — скалните къщи и църкви белееха по върховете на вулканичните възвишения и до някои се достигаше само с въжена стълба въпреки издълбаните в скалите стъпала и отвори за ръце — подсказка за нелекия начин на придвижване на древните. И цялата местност надлъж и нашир бе осеяна с вълшебни комини, така наречените „пери баджалар“ — чудни конусовидни възвишения от бял камък с шапки от кръгли по-тъмни скали, задържани като с чудо по върховете им. В сърцевината на някои открихме малки издълбани магазинчета за разхладителни напитки — почти оазис в тези пусти земи, или каракол: помещения за пазителите на реда — жандармерията. Чудно място, за което ден не стига да бъде разгледано, и за целта се предлагаха разходки с балони — пъстри и огромни — атракция за всеки турист.

В един от следващите дни гостувахме и на леля Невин, живееща в близост до имението на роднините ни, която говореше отличен български.

— В долната махла сме сѐ така, не сме турци ние, и българи не сме. Ти българка ли си, чиста?

— Да…

— Хубав турски говориш, бързо си го научила. Що не ядеш, яж де, корипапара съм направила.

Говореше и се суетеше около мен с тава баница от хрупкави печени на сач кори, полети с бульон от варено пиле, а между гънките — парченца бяло месо. Замислих се над името, навярно беше кори попара — попара от кори.

— Аз не ям месо…

— Чакай ябълки да ти накъсам, преснички. Трябва да ядеш, виж каква си слаба, тука не обичат така, трябва да ядеш.

— Ти откога си в Турция?

— Отдавна, още отдавна. Ние сме от помашко, не сме турци ние, и българи не сме, ничии не сме. Помаци сме ние. Все тука сме си, не излизаме от село, не се месим с турчолята, и с българи не се месим, ама си ходим.

Седях под асмата и слушах забързаното й говорене, беше като птичка, пърхаща и грижовна — все да ми угоди, все да ме нахрани. Гледах очите й — дълбоки и сини, а в тях сълза и радост наедно и аха да прелеят. Чувствах се спокойна в дома й, сякаш в родно, българско. И пиперчетата, засадени на припек в градинката пред къщи, и коловете с привързани към тях домати отзад, и кладенецът, всичко беше като при моята баба на село.

„Ничии не сме, помаци сме.“ Помаци — като помазани…

Тук, в земите на Кападокия, по стъпките на Христос аз бях намерила цели села с ничии. Сърцето ми се свиваше от умиление и страх. Светът. За всичко бе виновен светът…

Мълчах си и се наслаждавах на красивата си разходка, но времето напредваше и трябваше да се връщаме в Анкара. Сбогувахме се топло с всички с обещания за гостуване и нови срещи и потеглихме.

Анкара, Улус. 2003 г.

Задаваше се Рамазан — дългият тридесетдневен пост на мюсюлманите, и аз се приготвих да го изпълня заедно с всички от семейството, макар половината от нас да не бяха мюсюлмани. В семейството сме пъстра смесица от алеви (алиани), сунити, католици, православни и атеисти и аз с интерес изучавах традициите, считайки, че само с теория не става. Имах приятели във фондация „Горен Дунав“ със седалище в Анкара, които превеждаха и печатаха на турски език ценни книги, трудове и исторически хроники, и при последното си посещение, за да върна преведените мемоари на една българо-италианска принцеса и да си избера четиво, те ми предложиха Коран на български език. Прегърнах възможността да се запозная отвътре със святата книга и я отнесох вкъщи, предусещайки задаващата се атмосфера, изпълнена с религиозно смирение и тишина. Още от дете имах сериозни съмнения, че светът е владение на различни богове, и Коранът ми донесе ценни и логични отговори, които впоследствие ми помогнаха да осъзная и приема не едно събитие. По време на Рамазан Турция се променя до неузнаваемост — хората са усмихнати и доброразположени един към друг, гостуват си, занимават се с благотворителност, душите им са разтворени и тихи. Мъжете посещават джамиите в определени часове на деня, жените се събират за молитвочетене и вечер всички заедно откриват ежедневния ифтар (обредно хранене след залез-слънце) в смирение и мечтателност. Настъпи началото с ранните часове на утрото и песента на езана (призив за молитва) се разля над будуваща Анкара. Целият град светеше и разпръскваше аромати на прясно запарен чай, дъхави банички и сладкиши. Нарича се сахур — последното хранене, миг преди първият слънчев лъч да огрее хоризонта. В светлите часове на деня храна и вода не се приемат дотогава, докато очите не спрат да различават конец на хоризонта — тъничката граница между светлина и мрак — моментът, в който Аллах докосва сърцата им, и когато се стъмни и настъпи времето на ифтара, след тиха молитва започват веселбите. Ние се събирахме в дома на свекър ми като най-възрастен от братята и сестрите си — разноцветна тълпа стари и млади, вярващи или не, но всички изпълнени с обич. Първо се пие глътка хладка вода, след изчакване се приема една фурма и едва след тридесетина минути можехме да се храним. Традицията изисква последователността на ястията да се спазва стриктно, като първо минават зеленчуковите, и бях доволна, понеже имах добро оправдание да напусна трапезата, преди да сервират месо след безбройните пилафи, огретени, баници и супи, без да засегна домакините. Периодичното гладуване се счита от атеисти и не-мюсюлмани за полезна терапия, но нощното преяждане за мен бе неразбираемо. Това е нелек пост и често съм задавала въпроса ако ние, вегетарианците, пазим целогодишен пост според християнското разбиране, ако присъства, то могат ли и те… и получавах отговори, за чиято дълбочина не подозирах: един пост бива приет, ако е не само демонстрирано гладуване от злак до мрак, а човек е тих, смирен и спокоен. В ума не бива да си проправят път похотливи или ненадеждни мисли, отдадения на Рамазан следва да се въздържа от всякакви желания и копнежи, алкохол, опиати, общуване или нервност: по време на пост мъжете не се бръснат, жените не се подстригват и като цяло се опитват да не си пречат, да не присъстват в себе си тежко и да помагат на душата да слуша. Рамазан е месец за размисли и общение с Бога и не се изразява само с въздържание от храна; има постещи, които поради болест или други неразположения се хранят, но са в пост — душевно и телесно пречистване, необходимо на всеки поне месец годишно. Не постят позволено и пътуващите, които по-късно „отдават“, приемайки пропуснатите в Рамазан дни в други месеци с допълнително добавена „лихва“. Беше ми все по-интересно. В дните на Рамазан посетихме и Хаджи Байрам тюрбе — място, където се стичат стотици хора. Първата ми визита до вечния дом на светеца бе по причини, които изглеждат нелепи — месеци след сватбата ни роднини ни заведоха там да се помолим за наследник, а в тези дни отидохме да му благодарим, защото бе изпълнил молбата ни да имаме бебе. Старинната постройка е почти в центъра на Анкара на едно малко възвишение и представлява оградена гробница, стая за тишина и градина, в която посетителите се хранят и си почиват. Има два входа и два изхода — за мъже и жени, но днес се ползват общо. Всички посетители носят малки катинарчета, чиито ключета превъртат символично в ключалките на вратите на тюрбето (гробницата), за да отключат своя късмет или да заключат нечий, които после се пазят на място в дома, по-високо от главата на човека. Преди да влезе в стаята за тишина, посетителят докосва горната част на вратата, после дясната, лявата и влиза. Ако докосне ръка или се подпре на нечия ръка в тълпата, трябва да я целуне. Всичко се извършва в пълна тишина и се чуват само тихи молитви, издъхнати от гърдите на чакащите. Следва доближаване до оградения гроб на светеца, най-често представляващ само камък или просто ковчег, покрит с кадифено платнище, изписано със златни букви от корана. Изображения и снимки няма, но до камъка е поставена последната чалма, която е носил светецът. Камъкът се докосва с ръка от дясно на ляво, изрича се молитва от Корана и вярващият пристъпва напред, за да освободи място за следващия. След излизане раздава на всички кубчета захар в знак на благодарност. До тюрбето има джамия, построена около руините на стара византийска църква, и носи името на светеца. Старинният византийски храм е бил построен около двадесета година пр.н.е. от император Октавиан Август и останки още пазят текстове, изписани цитати от „Деянията на Божествения Август“ — един от интересните документи от ранната епоха на Принципата. През 2–4 век е бил разширен и превърнат в християнска църква (зад наоса е построена подземна крипта, а на южната му стена са отворени три прозорчета) и през 15 век — в медресе (религиозно училище). В наши дни са запазени само две стени на наоса и украсеният вход. Фрагменти от гръцкия превод на документа са открити по-късно и в Ъспарта — родината на маслодайната роза в Турция, а текстове от латинския оригинал — в Антиохия, което позволило този важен паметник да бъде възстановен почти изцяло. Хаджи Байрам (1352–1430 г.) е бил суфи поет, основател на ордена Байрамие. След тюрбето се чувствах потисната и нещастна заради безбройните тълпи с разплакани лица и ме заведоха на Цитаделата — огромна старинна крепост в самия център на Анкара на тепе, високо хиляда метра. Това е широка крепост в две пръстенни ограждения — вътрешни и външни крепостни стени, построена от император Михаил ІІ Травел през 9 век. Камъните за крепостта са взети от разрушени антични постройки и тя е имала множество кули, от които са съхранени само няколко. Външният форт разполага със седем врати, а вътрешната крепост е наречена Аккале — Белия замък, и е почти изцяло съхранена, но затворена за посетители. От източната кула се вижда целият град. По време на Османската империя зад крепостните стени са живеели само мюсюлмани, а немюсюлманското население е обитавало покрайнините, където днес е разположен старият квартал Улус — интересна антична среда с много запазени паметници и образци на тогавашния бит. Съхранени са старинни селски къщи, така наречените „шалвари на цветчета“, в които и до днес живеят хора, но повечето сгради са превърнати в ресторанти и магазини. Изключително ме впечатли бедната страна на Улус — малки схлупени къщици с опънати отпред простири и наметнати на тях одеяла — своеобразни дувари, невъзможните условия за нормално съществуване и най-вече хората — сякаш изплъзнали се от древна планинска приказка със своите пъстри шалвари, забрадки и топли очи. Един друг свят, много болезнен, в самия център на град, в който безкрайни огледални кули и небостъргачи приютяват административни центрове, в покрайнините на който резиденции и палати тънат в пищен разкош и лукс. Там си намерих мъничко дюкянче за антикварни стоки и си накупих статуетчици, монетки, една малка лампа на Аладин от ковано сребро и дори една коледна звезда — красивото цвете, наречено тук цветето на Ататюрк.

Интересни са също и Римските бани, строени през трети век, и тюрбето на Ахи Шерефеттин баба, или Арсланхане — лъвското място, приело името си заради красивата старинна статуя на лъв на стената на мавзолея. В туристически план Анкара е привлекателен град, изобилстващ от архитектурни паметници, огнище на множество цивилизации: римляни, перси, келти — първите основатели на града; византийци, араби, кръстоносци, османци и след всеки са останали забележителни свидетелства за бита, културата и историята. От модерните постройки в нова Анкара внимание буди Мавзолеят на Ататюрк — величествена сграда, съхраняваща тленните останки на турския лидер, огромна част от личните му вещи и автомобили и музей, разказващ историята за освобождението на Турция от османско иго, който оприличих мъничко на нашата Плевенска панорама. Родното място на съпруга ми ме бе запленило и с широките паркове и гори, разположени навсякъде из града, с чистотата и красотата си и се радвах на шанса да се връщам и връщам по тези места, толкова скъпи за него. Вечерта получихме известие, че е разпределен в Източна Турция и трябва да заминем след няколко месеца. Командирите и генералите в такъв случай организират прощална вечер, на която поднасят подарък, медали, плакети за заслуги и почетни грамоти. Събитието бе протоколно, но съвпадаше със скъпа за нас семейна дата, затова след церемонията поканихме всички присъстващи на почерпка в бар-ресторанта на хотела, в който бяхме. Сред военните има неписани правила, често трудни за изпълнение и пораждащи предимно неприятности, и в тази вечер се убедих колко различен е светът, в който живея… Освен мен и една от дамите никой не пиеше алкохол, затова поръчаните за почерпка коктейли закъсняха, с изключение на два с бренди, които сервираха почти мигновено. В този момент генералшата скочи на крака и напусна заведението, а съпругът ми бе изправен пред трудноразрешими проблеми. По правило сервирането трябва да бъде извършено по величина на военното звание: най-напред на генерала, после на офицерите по чин, подофицерите, следват сержантите и останалите, а в дамската част по същия начин — съпругата на генерала, жените на офицерите, следват тези на сержантите и нататък. Сервитьорите нямаше откъде да знаят коя съпруга на кого е, понеже бяхме разположени в сепарета само за дами, встрани от господата, но тогава научих, че протоколът е начин на живот, неизменна част от индивидуалността на всеки персонаж в тази моя бъдеща история, която започва със заминаването ни на изток… Прибрахме се натъжени, но и се радвах, че ни предстои едно дълго пътуване в света на кюрдите, които предпочитах пред модерното военно турско общество. Време бе да събираме багаж.

Напрежения. Кютахия. Излитане. 2003–2004 г.

Очите на Ванесса огряха света ми в един слънчев октомврийски ден в ГАТА — университетската военна болница в Анкара, отворена вече и за цивилни пациенти и посетители. Когато два часа след операцията се върнах в стаята си, заварих половината рода на съпруга ми. Бебето бе облечено и завито в малко креватче, цялото обкичено с жълтици и покрито с яркожълт тюл — опит за предпазване от бебешка жълтеница. Две забрадени жени четяха на глас Корана до него, друга наливаше домашен компот на останалите, някои седяха на перваза на здраво затворения прозорец, а в моето кресло за кърмачки се бе настанил един имам и се готвеше да направи дъщеричката ми мюсюлманка. Взе бебето на ръце, отви пеленката от лицето му и зашепна нещо на ушенцето, от което чух само „Бъди Хандан“. Успях да промълвя „Ванесса — Хандан“, скочих, грабнах детето от ръцете му и избягах навън. Кръстосвах коридорите и не се върнах, докато стаята не се изпразни от посетители, и през целия ден не допуснах вътре дори съпруга си. На третия ден сутринта ни изписаха и аз с облекчение седнах в таксито на път към уютния си дом и новичката бебешка стая с красиви мебели, играчки и дрешки. Вкъщи ме очакваше същото — безброй роднини, настанени в салона ми, отпиващи блажено чай в присъствието на друг имам. Съпругът ми не каза и дума, рядко се намесваше в женски дела и бе твърде замаян от новопридобитото си бащинство. Присвих очи — ролята да разчистя се падаше отново на мен. Избутах всички пакети с подаръци в коридора и разтворих широко прозорците в детската. Би било неучтиво да изгоня гостите — роднини и приятели на семейството, затова седнах при тях и тактично обясних, че по български обичай при родилка и бебе не се влиза 40 дни, с молба да зачетат традициите, които ценя, както аз уважавах техните. От своя страна ми обясниха, че в Турция през същите 40 дни родилката се нарича лохуса и не върши нищо, само лежи в спалнята и се възстановява, а за бебето се грижи родата. Трябваше да се пъхна под завивките и те да ми носят шербети, тулумбички и плодови сокове и да виждам Ванесса само в часовете за кърмене — тотално неприемлива за мен перспектива, затова казах „Не!“, макар в ума ми да изникнаха картини от гръцката митология, в които младите бъдещи и настоящи майки биваха затваряни в пищни градини на Олимп, далече от напрежения и тресения, за да отглеждат бебетата в спокойствие и мир. Но за мен дългото залежаване дори след секцио бе единствено каприз и нищо друго. И никакъв ислям. Нямах нищо против детето ми да бъде мюсюлманче, но само в случай че го избере само, когато порасне. В спалнята си открих платнена кесийка с връзка, окачена на пирон над леглото, съдържаща Коран на арабски, както обясниха — за късмет и здраве. Смъкнах го, прокарах ръка по покрива на гардероба, където открих още няколко миниатюрни коранчета, поставени там пак за късмет, и вече с последни нерви помолих тълпата да си върви, защото имам нужда от почивка. Щом останахме сами със съпруга ми, обърнахме цялата къща наопаки и открихме на неподозирани места още корани, сребърни и кожени муски с молитви в тях, книжки за обучение на деца, за кланяне на намаз (молитва) и един шарен молитвеник. Не съм сигурна как постъпват майките по света, сметнали, че децата им ги грози заплаха, но аз изтръгнах кабела на домашния телефон, прекъснах интернет и заключих вратата с допълнителна ключалка. Пусках посетители само в неделя в присъствието на мъжа си със заплаха, че ако не ми помогне да се справя с това, ще го напусна. Опитите да приобщят бебето към исляма не преставаха и цялата ми вътрешна симпатия към тази религия и миролюбивите й последователи бързо се изпари. В резултат след по-малко от три месеца вече ползвахме скъпи бебешки изкуствени млека и пюрета, а аз ходех с подути от недоспиване и плач очи и постоянен страх от магии и набези. Гюлен абла се опитваше да ми съчувства, но параноята ме бе обхванала непреодолимо и отблъсквах дори нея. Споделях страховете си само с Ванесса, а тя, сякаш напълно разбираща случващото се, бърчеше вежди и не се усмихваше на никого. Един ден на вратата позвъни Нуриш. Пуснах я да влезе с молба да не започва с нейните духове и гадания, но тази жена е непоправима и още с влизането заговори: „Майка ти те чака, няма да те чака още дълго, заминавай за България да я видиш“. Дълго асимилирах казаното с отворена уста и накрая грабнах телефона. Майка ми от години бе на легло с мозъчен инсулт, но за нея се грижеха много хора и положението й бе овладяно. Отсреща ме помолиха все пак да отида, без да закъснявам много, и бях изправена пред дилемата да оставя дъщеря си тук или да пътувам с нея. Заминах сама. Майка ми напусна този свят щастлива, че ме е видяла, ден след като отново кацнах в Анкара… и открих, че Ванесса ненавижда вече къпането — резултат от стар турски обичай да обръщат бебетата с главата надолу и да ги поливат с вода, да ги осоляват и масажират с неприятни за нежните им сетива мазила и помади. Притиснах момиченцето си в прегръдка и обещах повече никога да не я напускам… Всички бяхме опечалени заради загубата на моята майчица, но вълненията около случващото се тук обземаха сърцето и ума ми и не мислех много, докато една вечер не видях свекър си, свит на терасата, да плаче заради мен за нея. Силно ме жегна собственият ми егоизъм и съжалих за грубото си и троснато отношение към него и свекърва ми…

Опаковахме всички мебели и вещи и се приготвяхме да заминем за Татван — града, в който бе разпределен съпругът ми, на брега на известното езеро Ван, в опасна близост до Ирак. Покъщнината ни щеше да пътува няколко дни с тир, а ние — със самолет до Муш, най-близкото до Татван летище. Чувствах се поуспокоена и почти щастлива заради възможността да се отделим от роднините и да поживеем сами, и почти провиждах прекрасния си семеен живот, който ме очакваше в земите на кюрдите.

Преди да тръгнем за Татван, получих предложение от свекърва си да й оставя бебето, понеже там животът не бил лесен, на което отказах, и за да се извини, тя ме покани на разходка до Кютахия — красивия град на порцелана. Кютахия е доста далече от Анкара, но бебето бе кротичко и послушно и можехме да си позволим дълго пътуване, а и аз копнеех за някаква бърза промяна — собственият ми дом бе започнал да ме потиска и притиска, затова набързо приготвих два куфара с дрехи и памперси, натоварихме се на реното на свекър ми и тръгнахме. Пътувахме в мълчание, когато на хоризонта зърнах първите огромни борове. Кютахия е разположена в прегръдките на дванадесет планини и именити гори и е чуден земен рай с пищната си стара природа. В Турция няма много гори, предимно вулканичният релеф не позволява да живеят дървета, а залесените от военните площи, едва поели дъх, биват опожарявани от терористите и тук свежестта и зеленината лекуваха сетива и тъга. За първи път от месеци се усмихвах. Посрещнаха ни мили роднини — Рухсар и съпругът й, в широкия си удобен дом. Рухсар е красива племенница на свекър ми, рано дадена за жена на възрастен хаджия, който я тормозел заради модерното й мислене, и семейството й си я взело обратно, след което се омъжва по любов за Демир — млад вдовец с двама синове. Имаха 5-годишно красиво момиченце, много палаво и живо. Нагостиха ни с вкусни гозби и вечерта мина в приятната атмосфера на съпричастност и споделена радост. Рухсар притежава изключителен талант да крои, шие и бродира по рисувани модели и бе сътворила чудни произведения на изкуството: древни носии от султанско време, печелили не една изложба — шалвари за жени, извезани с хиляди мъниста, копринени и сатенени къси абички към тях, чехли с извити връхчета като на Малкия Мук, и аз набързо се премених за снимка, което развесели притеснените ми роднини. Капризите ми край нямаха в онези дни и не бе лесно да ми се угоди, но с тази разходка спокойствието и обичта ми към екзотичния Изток се завърнаха. На другия ден разгледахме града. Кютахия е центърът на порцелановата индустрия и грънчарството: целият град гъмжи от фабрички и магазинчета за порцелан, плочки, фигурки и накити. Имаше всичко — от груби керамични съдинки до най-фин китайски порцелан, и аз омаяна влизах от дюкян в дюкян и пълнех раницата на мъжа си.

Стара легенда разказва как на пазара идвала бедна вдовица да продава своите вази, купички и саксийки и с това припечелвала по нещо за хляб, а завистливи еснафи поглеждали към нея с лоши очи и искали да й отнемат занаята. Веднъж двама я проследили и видели откъде събира глината си и започнали да вземат и те оттам. Последвали ги и други и така се появило малко село в местността Кютахия, което нарекли Сераморум, а по-късно, когато се създал градът, го кръстили Кютахия — името на вълшебната земя. Демир работеше в една порцеланова фабрика и ми подари красив комплект от тъмен зелен порцелан с безброй инкрустации и рисунки: купа за плодове, часовник, пепелници и малки кясета (купички) за ядки, две фигурки на брадати дзен китайци и миниатюрен сервиз за японски чай, който ползвам и до днес.

В града интересна забележителност е и рядко срещано тук тюрбе на жена — Хайме Ана, или Хайме хатун — съпруга на султан Ertuğrul Bey, автор на множество красиви дивани и стихове, дарила го с трима синове, третият от които по-късно е преименуван на Отман султан и още Осман бей — създател на огромната Отоманска, Османска империя. Тя е била единствената съпруга на султана с турско потекло. В града има и красив паметник, издигнат в нейна чест.

Чудна забележителност е и античният кент (град) Aizanoi на около 50 км от града, разположен върху обширна площ, с античен театър, стадион и храм на Зевс — когато го видях, забравих всичките си неволи. Свекърва ми явно добре ме познаваше, щом с готовност пое Ванесса от ръцете ми, връчи ми бинокъл и ме изгуби из древните камънаци и дупки, а аз бях неизказано щастлива. Градът е строен 3500 години преди Христа и е истинско чудо. Древните статуи били пренесени от Рим и Елада през 5 век в Константинопол и по-късно тук по нареждане на Теодосий ІІ. Съхранена е знаменитата статуя на Зевс, седнал на златен трон, обсипан със скъпоценности, с лице от слонова кост и венец и роба от чисто злато. Във вътрешността на храма се намира и статуя на богиня Кибела, фригийската богиня, считана за Майката Земя, дълбоко почитана в Мала Азия, за която се казва, че обединявала в себе си двата пола и била майка на всички богове и на плода бадем — любимото й дете. Култът към Кибела във Фригия (днешна Турция) е запазен и до днес и легендите за нея и цар Мидас с магарешките уши са безбройни. След силно земетресение всичко било полуразрушено и по заповед на император Адриан съградено наново. Адриан основава и великия тогава Адрианопол — днешен Одрин, който по-късно се явява столица на Османската империя при Сюлейман султан.

В Кютахия има Унгарска улица с интересни паметници — красив дървен конак, подарък от падишаха за Лайош Кошут. Кошут музей пази конака, в който през 1850 г. е гостувал Лайош и е била подготвена Унгарската конституция след избухналата революция за независимост, ръководена от него през 1848 г., след което той се заселва в Шумен. Вещите на Кошут се съхраняват в етнографския музей на града. Тук има тепе, на което е разположена Хисарската крепост — Хисар тепе, състояща се от три части — Kale-i Bala, Kale-i Sagir и външни ограждения, по които има знаци за присъствие на османлии (13–14 век), византийци (8–12 век), селчукци и германци. Последното застрояване на замъка във вътрешността датира от 1451 до 1481 г. по времето на Фатих султан Мехмет. Има две красиви чешми и две места за молитви, наречени месджит (параклис). Синът на султан Муса Челеби е построил най-голямата джамия тук — сграда с красива архитектура и облицована с порцелан, по-късно реставрирана от известния архитект Синан — Мимар Синан, и фасадата на сградата е образец на кютахийското изкуство. Друга джамия, изградена от мрамор и плочки, е Улу Джами Сакахане, изпъстрена с китайски гравюри от 19 век, в чиято вътрешност са разположени множество шадравани и чешми — истински произведения на изкуството. Интересен е и музеят на китайския порцелан, в градината на който се намира полуразрушено тюрбето на Якуб бей, а каменните плочи с надписи се съхраняват зад стъклени витрини наред с изкуството му.

В околностите на града има много почивни станции и термални извори и посетители от страната и света.

Снимах и се ровех в историята и останките от нея и не ми се тръгваше, но времето рязко се влоши и последният ни пикник бе провален. Събрахме багажа и тръгнахме за Анкара. По пътя ни настигна буря и ранен сняг, който за час-два затрупа пътищата и предизвика задръствания и катастрофи. Свекър ми е предвидлив човек и веригите за гуми бяха в багажника. Попаднахме в задръстване, предизвикано от сблъсъка на катафалка и камион, а мъртвият и опечалените бяха разпръснати по снега. Спряхме да помогнем и не успяхме да тръгнем до вечерта. По-късно едва-едва със съвсем ниска скорост се придвижихме напред в плътните мъгли и виелици и след много дълго време се добрахме до Анкара, премръзнали и изморени. По пътя към Батикент движението бе спокойно и липсваха редовните задръствания, но пред нас внезапно изскочи лек автомобил с превишена скорост, завъртя се във въздуха, излетя от платното и се блъсна челно в скалата до пътя. За секунди видях как възрастна жена и дете изхвърчават през задното стъкло и се разкрещях да спрем. Свекър ми отби, аз се понесох да търся детето, а мъжът ми зазвъня на „Бърза помощ“. Жената бе тежко ранена в главата, а момченцето — живо и здраво, но силно изплашено. Шофьорът бе мъртъв и ние се съсредоточихме в успокояване на живите, докато пристигне линейката. Междувременно се бе насъбрала тълпа, мъж приближи плахо и загърна краката на жената с полата й — действие, което ме изуми, понеже от носа и очите й шуртеше кръв, а те се грижеха за вида й. Линейката ми се видя странна, а сестрите и лекарите — още по-странни в черното си облекло с високи шапки. Извадиха тефтер и поискаха документи за здравна застраховка. Не можех да повярвам — вместо да окажат първа помощ и да спасят живот, те се занимаваха с уточнение на осигуровки, но имаше обяснение — ако жената няма такава, нямаше да й се окаже помощ, а щеше да бъде отведена в държавна болница за случаи без осигуряване. Намръщено предложих да платя разходите, ако й спасят живота веднага, но никой не ми обърна внимание, а мъжът ми ме набута в колата, преди да се сбия с някого, и потеглихме към дома. През годините видях много катастрофи в Турция, видях и хора, които умират от настинка или зъбобол поради липса на застраховки и дори документи за самоличност. Нещо в този красив и лъскав свят сериозно издишаше и малко по малко се отдалечавах от него в сърцето си… докато реално затъвах.

Месеците до заминаването ни се изнизаха бързо, изпълнени с приготовления и очакване. Заради Ванесса свекърва ми щеше да ни придружи в Татван, докато разопаковаме вещите и се настаним. Свекър ми бе открил фирма за пренасяне на мебели на дълги разстояния и се бе договорил на сносна цена — нещо, което бързо приехме, понеже услугите на военните бяха безумно скъпи: на подобно разстояние биха ни взели няколко хиляди лири, но съпругът ми свиваше устни недоверчиво. Военната услуга бе перфектна — къщата се пренасяше в новия град във вида, в който си я оставил, без драскотина по мебелите или липсваща вещ. Снимаха всичко и после подреждаха по снимките, дори съдържанието на хладилника и чекмеджетата. В нашия случай щяхме да спестим половината пари, но опаковане и разопаковане бе за наша сметка. Камионът имаше застраховка, затова прескочихме застраховката на багажа си с намерение преди тръгване да я осъществим, но в суматохата сме пропуснали. Аз от своя страна най-много се притеснявах за скъпия ми бенджамин и двата екзотични фикуса, които трудно щяха да понесат пътуването, но в самолета бе забранено освен с купен допълнително билет. Потеглихме към летището, а свекър ми остана да пътува с камиона с мебелите. Не мислех много за тях, очакваше ни един пъстър и пълен с приключения живот, който запълваше изцяло сърцето ми, и една мъничка надежда — че отивам на място, съвсем близо до дома на Бериван, и ще мога да науча какво се бе случило с нея.

Настаняване. Татван, 2004 г.

Полетът продължи час и двадесет минути. Луксозен самолет на три нива, всяка зала оборудвана с огромни плазми, информиращи за височина и скорост, температура на въздуха, оставащи минути до приземяване, данни за Муш — характерни особености, забележителности, време. Сервираха напитки и сандвичи, като говореха на няколко езика, а аз бях очарована от грижата за Ванесса — стюардесата инсталира малък колан за бебета с подходяща възглавничка към него, донесе играчка и бисквити. Времето бе ясно, а самолетът летеше ниско и можех да видя земния релеф през люка — кафяво нагънато кадифе, тук-там пробито от сини петънца и ивици. Тъмносините язвички по повърхността бяха гори, които все повече намаляваха, и на тяхно място изникваха бели петна. От птичи поглед земята изглежда странно — карирана и разчертана като карта, но сега я виждах различна: долу зееха големи бели кръгове, все по-тъмни към центъра, извисили към нас устни на отдавна заспали вулкани. Зад мен тревожни гласове обсъждаха самолетни катастрофи. Смъртта ме занимаваше често, но в един по-глобален план, извън страха за личностно съхранение. Искаше ми се дъщеря ми да е по-голяма и да й разкажа за лунната пътека — бялата гумичка на люка около стъклото, по която в момента несигурно крепеше крачета замаяна муха и се блъскаше в отражението си. Приземихме се в Муш и се смесихме с разнородната тълпа край лентите за багажа. Турска реч почти не се дочуваше, освен от служителите ориентири, дори таксиметровите шофьори подвикваха и канеха клиенти на кюрдски или арабски. Имаше много жени и много деца с втренчени дълбоки очи и аз забързах към камионетката, която ни очакваше, докато Джан си приемаше оръжието на полицейското гише.

— Йенге, хош гелдин (добре дошла)!

— Хош булдук (добре заварила)!

Две войничета ни отвориха и настаниха без повече приказки. „Йенге“ е неприятно за мен обръщение, но само звуково: означава нещо от рода на стринка, буля или така наричат непознатите омъжени жени в знак на уважение. Чакахме вече двадесет минути в колата и Ванесса се размърда. Щом усетиха движение, войничетата застанаха с гръб до прозореца и напълно ме закриха. Нямаше как да им обясня, че е ненужно — отдавна не кърмех, а и навярно апетитът на всяко бебе щеше да секне при вида на опрените в стъклото цеви, затова се извърнах на другата страна и зачаках. След още двадесет минути отворих прозореца и помолих единия да провери къде се губи мъжът ми. Не ми отговори, дори не погледна. Исках да му привлека вниманието по някакъв начин и завиках „Су, су!“ (вода). Видях го да казва нещо по телсиса и моментално пристигна трети войник с бутилка минерална вода, остави я на предната седалка и изчезна. Отказах се. Подписването на документите около пистолета навярно изискваше време и трябваше да чакам. След още половин час, изпълнен със скука, видях мъжа си да се приближава с багажа и още трима. Потеглихме с два военни джипа — по един отпред и зад нас. Първото ми гостуване по тези земи бе по-спокойно и не разбирах защо е необходима такава охрана, но Джан прекъсна въпроса в очите ми с „терористи“. Трябваше да минем през полета, целите осеяни с мини — нямало друг път до Татван и рискът бил значителен. Притиснах спящото бебе и съвсем замлъкнах. Пътувахме бързо през пуста местност, осеяна с камънаци и скали. На места спирахме, войниците слизаха, говореха, качваха се и тръгвахме. Преминахме кратка проверка на документи при един жандармерийски пункт и в далечината зърнах първите застроени площи на Татван. Отведоха ни директно в Ordu evi — военна къща, хотел, разположен в началото на града в охранявана база, потънала в зеленина. В Турция най-красивите залесени площи принадлежат на военните и често съм слушала неодобрителни коментари, че където има хубаво, маршалът полага ръка, но истината бе, че само военните поддържаха и озеленяваха. Тук кипеше живот — имаше нормално облечени хора, западни автомобили, беседки, пълни с майки с детски колички, и навсякъде — униформена охрана. Намерихме свободна беседка под една липа и зачакахме администрацията на хотела да ни отдели стая. Свекърва ми в последния момент бе решила да пътува с мъжа си и се чудех дали са тръгнали. Надвечер все още чакахме, когато лампионите в градината светнаха и изведнъж над нас зарои тъмен жужащ облак. За секунди покри всичко наоколо, полепна по лицата и дрехите ни и аз паникьосана хвърлих върху Ванесса якето си в опит да я предпазя. Белите порцеланови чашки за кафе станаха черни, обувките ми издаваха съскащ звук и един поглед наоколо ме порази — всички презглава се бутаха в тесния вход на хотела и навън бяхме само ние. Мъжът ми през смях обясни, че са безопасни — малки блатни мухи, които се излюпват в тези часове на деня и живеят до утрото, но са неприятни, понеже, където умрат, оставят невъзможни зелени петна. Бяха безбройни, нищо не се виждаше вече от тях, само уличните лампи светеха едва в черната жужаща мъгла. С ръка на очите и бебето в другата някак се домъкнах до фоайето на хотела и си поех дъх. Стаята ни тъкмо бе приготвена и можехме да се отморим на спокойствие.

Цяла седмица разглеждахме военната база, града и брега на езерото и очаквахме пристигането на свекъра ми с мебелите. Бяхме дошли месец преди започването на мъжа ми на новия обект — щеше да застроява казарма, — мислейки, че ще изкараме хубава почивка на езерото, но до плаж дори не стигнахме. Беше възможен единствено във военния къмпинг, а дотам се пътуваше с малки зелени минибуси с въоръжена охрана, които пускаха в движение само в летните месеци и вече не вървяха. Градчето изглеждаше тихо и спокойно, а природата бе невероятна: отляво на базата синееше безкрайното езеро със своята странна смесица от солени и содени води — красиви ивици, разположени успоредно една до друга, които никога не се смесват; отдясно бяха първите хълмове на Немрут — огромна планина, образувана от застинал вулкан, и разказваха, че в далечината при ясно време през облаците прозирали и заснежените върхове на Арарат. Легенди мълвят за съществуването на Ванско чудовище, обитаващо дълбините на езерото, което привлича множество туристи по тези места, и по тесните улички на града се срещаха японци, италианци, французи, руснаци и най-вече иранци в красиви бродирани облекла. Атмосферата някак напомняше Мардин, но липсваха скалните къщи и навсякъде имаше пететажни розови сгради с магазини под тях. Беше бедно градче с кални улички и повече приличаше на село. Най-големите сгради бяха тези на военните: болница, жандармерия, нашата база, в която имахме магазини, барове, ресторанти, игрища за боулинг, тенискортове, паркове и дори ревир — малка болница за спешна помощ. Домовете ни бяха в реставрирани стари американски общежития из цялата база със странно разположение на стаите: от входната врата се влизаше директно в хола, а от него — към спалните помещения и малък кухненски бокс. За наш късмет не бяхме ползвали общежитие досега и имахме достатъчен брой точки, за да наемем от най-широките домове — нашият бе с повече от 120 кв.м. площ и красив изглед от терасата на шестия етаж към езерото Ван, но без асансьор, и щяхме да чакаме разпределението по апартаменти поне двадесетина дни още. Мебелите ни ги нямаше и не бързахме за никъде. Запознахме се с други пристигнали от цялата страна и със страховете им — никой не одобряваше града и разпределението си, което ме учуди, понеже околността бе обсипана с археологически ценности — старинни църкви, крепостни стени, древни арабски гробници и паметници, които с нетърпение очаквах да разгледам. Научихме, че местното население има подписан договор с военните за взаимопомощ в случай на нападение от страна на ПКК и че дори то е извикало тук войската след дълги години на страх и разруха. Около градчето имаше голямо блато, наполовина засипано от войниците, и в ранните сутрешни часове се долавяше неприятна тежка миризма, а запълването му нацяло с пясък и пръст бе забавено и разтегнато за няколко години напред, понеже татванските жители получавали здравна парична помощ от правителството заради наличието му и не искали да се лишат от нея. Явно зелените мухи идваха оттам. И навсякъде из града и околността свободно се разхождаха огромни зелени костенурки.

Седмицата мина, свекърът и свекърва ми пристигнаха и веднага запитаха докъде сме стигнали с разопаковането. Всички бяхме озадачени, понеже те очакваха камионът да е вече тук, а ние чакахме тях с камиона. Обясниха, че шофьорът не е допуснал да пътуват заедно без задължителните застраховки, за да няма проблеми с пътна полиция, и те натоварили багажа, изпратили камиона на път и тръгнали ден след него с автобус. Автобусите по трасето Анкара — Татван пътуват средно 20 часа и очакваха камионът да е пристигнал. Зазвъняхме на шофьора на оставените телефони във визитките, но никой не вдигаше. Звъняхме и в офиса на фирмата, но и там без резултат. Решихме, че просто пътува бавно заради тежкия товар, и всеки преглътна притесненията си, за да не стресира другите. Настанихме и родителите на съпруга ми в хотела. На следващия ден пак звъняхме, отново безуспешно. Времето минаваше, останалите военни се настаняваха в общежитията, ние чакахме. Мина още седмица, после още една, мъжът ми тръгна на работа и не се прибра четири дни. Върна се, преоблече се и пак замина, за да не го видим месец. Приемането на казармата и строежа, складовете и войниците от предишния отговарящ ставало бавно и сложно. Вече втори месец живеехме на хотел и беше все по-трудно. Свекър ми започна да се оплаква от бодежи в сърцето, свекърва ми бе притеснена не по-малко от мен, а Ванесса усещаше напрежението и постоянно плачеше. Организирахме си разходки из градчето, но нищо не привличаше вниманието ми — не си представях как ще оборудваме целия апартамент наново, ако нашата покъщнина не се намери, и мислех само за това. Мебелите ни бяха още новички, ползвани само три години, всичките ни дрехи, хладилник, печка, автоматична пералня, подаръците и най-вече новото бебешко обзавеждане на Ванесса, за което искрено съжалявах, да не говорим за любимия ми бенджамин и фикусите. Пообиколихме магазините да добием представа и се оказа, че в този край е ненормално скъпо — комплект спалня в Анкара в мебелния кент струва средно 2000 лири, а тук поне 4000. Причината бе огромното разстояние и трудното доставяне и все пак — безбожно скъпо. Не че не бихме могли да живеем с две легла, маса и няколко стола, но в ума ми изникваше светеща думата „протокол“ и сериозно започна да ме боли глава. За да ме усмихне, свекърва ми ми подари красив спален комплект от тъмночервен сатен, извезан със златни рози — покривка за спалня и пердета, които за съжаление нямаше къде да ползвам, и подхвърлих, че е добре да ми купи две походни легла и една рогозка, на което дори през сълзи всички се посмяхме. Чудех се как са оцелявали хората след тежките земетресения в Измит и Адапазар, след загубата на домове и близки и се радвах, че поне ние сме живи и здрави. Когато мъжът ми най-после се върна, издири стари приятели от МИТ (турските федерални служби) с надежда да помогнат. Наехме и адвокат, следовател, подадохме оплакване в полицията, но никой не можеше да чака със скръстени ръце и мъжът ми взе три дни отпуск и заедно с баща си потегли да търси камиона. Заминаха за Анкара, но офисът на въпросната фирма бил мистериозно изчезнал. С реното на баща му се върнаха в Татван по единствения възможен път, откъдето следва да бе минал тирът, и казаха, че видели два обърнати камиона с разпръснати вещи, но нашият не бил сред тях. Междувременно поради ограничени средства — бяхме отворили две кредитни карти, за да плащаме на следователи, и се трупаха лихви, не успяхме да измажем апартамента си и той чакаше празен. Свекър ми получи сърдечна криза от притеснение и полежа два дни в болница, което съвсем ни отчая. Вече всички работеха, а съпругите на военните излизаха денем по беседките и задаваха въпроси за положението ни. Беше ми неудобно да обяснявам на всеки поотделно и не излизах от хотелската стая, на всичко отгоре мухите започнаха да се раждат и по светло и съвсем се затворих. Наближаваше национален празник на Турция и генералите организираха бал за посрещане на новодошлите. Не ми се празнуваше, но пристигна покана с интересно съдържание, в което се изискваше мъжете да бъдат в официална униформа, жените в костюми — сако с пола два пръста над коляното, без деца и присъствието бе задължително. За щастие свекърва ми щеше да гледа детето, но такъв костюм нямах и хукнах да пазарувам. В Анкара подобна вещ струва около 70 лири в по-сносните магазини, а тук под 250 не открих и волю-неволю — купих един дълъг до земята, като похарчих и 20 лири за скъсяването му до исканата дължина. За щастие една добра фризура във фризьорския салон на военната къща струва само няколко лири, за разлика от цивилните, където да се вдигне дългата ми коса в гръцки кок бе приблизително 80 лири, и аз най-после отбелязах зелена точка. Вечерта на бала бяхме разпределени на маса в близост до генералската и не можехме да разговаряме свободно — бяхме четири семейства, всички новодошли, в абсолютно еднакво облекло, а генералшата и близкото й обкръжение — в цветни бални рокли. Изслушахме дълга приветствена реч, вечеряхме ястия с по четири прибора и започнаха танците. По протокол се танцува валс, открит от първата двойка, последвана от по-нискостоящи чинове. След валса идва ред на халк мюзик — тежки песни за слушане само — певица с оркестър, продължават салонните танци, които се танцуват само от офицер нагоре, и накрая — нормална музика за всички. Бях изненадана, че до една сме облечени в еднакви костюми, и запитах на какво се дължи подобна „покана“, а отговорът сериозно ме притесни: не бивало никоя от нас да изглежда по-добре от Ханъм Ефенди — първата дама. След месеци, когато най-после имах някакъв сносен гардероб и съжалявах за многото изгубени вещи, някак се радвах, че роклите ми липсват, спомняйки си онзи разговор…

Времето минаваше, а ние все още живеехме на хотел, докато един ден не звънна телефонът и не извести, че мебелите са намерени, разтоварени на склад в Анкара. Изобщо не бяха тръгвали за Татван и свекър ми съжаляваше, че е допуснал така да го измамят. Заедно с нашите вещи открили още две „къщи“, разтоварени и складирани там, и нито следа от извършителите. Всичко пристигна след три дни и се заехме да разопаковаме. Готварската ми печка се оказа ползвана и оливана многократно с кафе, чай и мазнини, автоматичната пералня — повредена, и понеже ремонтът бе по-скъп от нея, се наложи да купим нова, съдомиялната липсваше заедно с няколко сребърни сервиза — подаръци от роднини покрай младоженството ми, липсваха и кристални фруктиери, вази, дрехи, сандъкът от чеиза на мъжа ми с красива дърворезба и много други дреболии. Детското обзавеждане обаче беше намясто, което ме усмихна. Не беше докосната и скъпата електроника — плазмен телевизор, дивиди домашна киносистема, уредби, касетофонче за кола и компютър, и ми хрумна, че из вещите са ровили само жени. В крайна сметка повечето неща бяха спасени и усмивките ни се завърнаха, а и новият ми спален комплект пасна чудесно на поизкривеното ми легло (с липсваща опорна дъска) и ние продължихме нататък. След няколко месеца момчетата от МИТ откриха извършителите — двама кюрди с фалшива регистрация на фирма, и смутено признахме, че не сме проверили възможните последствия от бързо взетото ни решение. Адвокатът заведе дело, което скоро приключи, единият измамник бе открит и обвинен, после осъден с условна присъда и възстановяване на щети на три семейства, но и до днес не сме получили нищо от него. Мъжът ми често се шегува, че му е благодарен, понеже, ако е трябвало да възстановява целия дом наново и особено детското обзавеждане, е щял да ползва пистолета си не по предназначение и да се гръмне.

Но въпреки всички сполетели ни неволи аз се усмихвах — тази земя бе чудно красива и бе на хиляди километри от Нуриш.

Алени камелии. Татван, 2004 г.

Това, което ми беше сервирано, се оказа късър — странното име не бе по-малко интересно от самото ястие и в превод означаваше бездетен: нежни, фини зърна счукан есмер булгур от най-тъмния, накиснат в топла вода до шупване, полят с хакики зехтин и размесен с всякакви зелении — магданоз, копър, зелен лук, скълцани марулеви листа и надробени кисели краставички. Намерих си и зелени маслинки вътре, а беше и обилно полят с лимонов сок и нар екши — своеобразна киселина, приготвена от нарови зърна. Изобщо в чинията пред мен се мъдреха всевъзможни сладости: бухтички с малинов пълнеж, банички, навити като пури, тригуни със сирене и сусам, домашни соленки, млечна салата, в която освен краставички имаше и листа от семиз оту — някаква странна трева, приличаща на люцерна, но изключително вкусна, която на български се нарича тученица, и миниатюрни кюфтенца от булгур отново, полети с доматен чеснов сос. Така и не чух кога извикаха името ми и стресната се огледах, щом ме задърпаха към средата на хола. Медине — приятелка отскоро, жена на колега на мъжа ми, развеселено поклащаше пред очите ми връзка жълтици, навързани на червени панделки.

— Твой ред е, хайде да си ги заслужиш, хайде, хайде.

— Не мога да танцувам…

— Можеш, можеш, ставай, иначе отиват в касата за догодина.

Нямаше как — обичай, завъртях се два пъти по килима, но явно не харесаха танца ми, понеже ми дадоха златото и се върнаха по диваните. За този „златен ден“ ме уговориха съседките, предимно скучаещи съпруги на военни, домакини. Веднъж месечно се събирахме в дома на някоя от нас, похапвахме вкусни неща на сладка приказка и оставяхме в една кристална купа по жълтичка. Редувахме се по списък и някоя получаваше всичките жълтици накуп, на следващия път — друга, и така редът бе достигнал до мен, но вкъщи имахме ремонт и моят ден се проведе у Медине. Играта не е особено логична, понеже вложеното се връща при всеки, но накуп — понякога навременна помощ в домакинството. Присъединих се към три такива „златни дни“ и получих покана за „валутен ден“, която отказах, понеже не работех и не можех да искам от съпруга си подобни суми — тридесетина жени събираха по хиляда долара всеки месец, всички работещи, разбира се. Тяхната среща се провеждаше в ресторанта на скъп хотел в Истанбул и на определена дата те пътуваха дотам за развлечение. Освен тези частни занимания ежеседмично провеждахме чай следобеди, а на два месеца — коктейли само за дами, семейни събирания и балове. Имахме курсове във военната база, които понякога посещавах, и се научих да изработвам кошници с изкуствени цветя, накити от мъниста и подобни дребни практични удоволствия и дори сама организирах курс по шахмат, на който никой не дойде. Дейността ни се наблюдаваше изкъсо от Ханъм Ефенди и при липса на активност съпрузите ни получаваха предупреждения или мъмрене. Самата тя бе доста активна: за всеки рожден ден изпращаше саксия цвете, а за годишнина — малка жълтица, и често ни гостуваше. Бях слушала за премеждията на домакини, посрещали я в домовете си, но когато дойде моят ред, всичко се случи неочаквано и трудно. Живеехме на шестия етаж и неписаните правила изискваха да посрещна гостенките си долу във фоайето, и докато пристигнаха една по една, слизах и се качвах многократно. Бяха генералшата и седем дами от обкръжението й, а аз бях поканила две жени да ми помагат. Дойдоха на чай — предварително известяваха обяд ли ще бъде, или друго гостуване, и имах възможност да се подготвя: тя не пиеше нищо освен гранулиран плодов чай и ме бяха предупредили да имам поне 5 вида за готовност. Трябваше да го сервирам в порцеланова чашка, украсена с дантела и роза, от сервиз, различен от ползвания от другите, върху сребърен поднос, към него — вода в кристал и задължителните три вида солени и три сладки ястия, подредени в сервизни чинии. Приборите трябваше да са от сребро и много приятелки си заемахме една на друга няколко комплекта, за да не се налага да ги купуваме за едно-единствено посещение. Когато гостува за обяд, Ханъм Ефенди похапва само бяло обезкостено пилешко или пуйка, най-често жулиен, и това бе първата рецепта, която ме научиха да приготвям след пристигането ми. На вечеря не идваше, понеже протоколно вечеряме със съпрузите си. Носят се своеобразни кадифени кесийки с домашни чехли на ток за смяна, косите са фризирани и макиажът е пресилен, но то е характерно за турската жена по принцип, а в нашия случай, както ми се струваше, бе демонстрация на нещо, което не исках да разбирам. Получих много сериозно предупреждение от нея да не общувам лично с местните жени, защото съм чужденка и не бих ги разбрала. Снизходително ми бе простено невежеството по отношение традицията за поднасяне на чай — отново заради българския ми произход, и ми бе разрешено да посещавам личните й чай часове, които организираше в бара на Ордуеви всеки четвъртък от 14.30 часа, за да обменяме опит. Понеже приех и два пъти се присъединих, съпругът ми получи похвала от командирите си за добре свършена работа по новата казарма. Движех се като в сън, не желаех да мисля, нито да осъзнавам товара, който носех — в голяма степен авторитетът на мъжа ми зависеше от моите действия: и най-малката ми грешка би предизвикала неприятности за него. Званието и заслугите му не бяха достатъчни, за да бъда в тясното обкръжение на генералшата, но вероятно представлявах интерес за нея, понеже ме канеше и на други мероприятия. Пътувахме с хеликоптер до съседни градове на чай и ще вметна, че едно излитане на хеликоптер струва приблизително 15 хиляди лири. Веднъж дори й гостувах. Бе ме поканила месец по-рано, за да свикна психически с честта да й бъда гостенка, и по време на визитата не успях да пророня и дума — дамата ме разведе из кьошка си (голяма вила във всяка военна база, определена за генералите и семействата им) и с почуда научих, че за пристигането й в Татван дръжките на вратите били подменени със златни, полилеите — с кристални, а мебелите — с кожени. Нямах нужното обучение, за да се държа на ниво: средите, в които съм израснала, са обикновени — родителите ми са средностатистическо семейство от България, и не знаех как да реагирам, което стана повод за много насмешки и унижения. Накрая просто приех ролята си на наблюдател, разбирайки, че в мое лице тя вижда България и демонстрира превъзходство. Мъжът ми се прибираше веднъж седмично само и научавах новините по телефона. В един слънчев ден поздравих тенис учителя — младо войниче на кратка служба заради висше образование — по време на урока му с генералшата, което стана причина да удвоят задълженията на мъжа ми, а в друг ден, когато в 8 сутринта компания съпруги на офицери звънна на вратата ми за закуската в събота, а аз не бях мигнала цяла нощ, понеже Ванесса не спеше спокойно заради зъбки, и отворих по пижама с разрошени коси, преместиха съпруга ми на друг обект. Не издържах. Позвъних на Шефика — лелята на мъжа ми, която се справяше отлично в подобни ситуации, понеже бе секретарствала дълги години на един министър в Анкара, и я помолих да дойде в Татван. Отзова се и след седмица пристигна, за да започне курса ми по протоколно обучение. Всъщност веднъж, когато бях помолила съпруга си да ми купи книги, за да се опитвам да чета на турски език, той развеселен ми донесе дебел том, на който пишеше „Протокол“ и който така и не дочетох до края. За мой късмет генералите получават разпределения на всеки две години и след няколко месеца мандатът на сегашния изтичаше. На негово място пристигна друг, чиято съпруга не бе толкова капризна, и нещата протичаха по-нормално. Заради честите мероприятия с покана, която изрично посочваше „без деца“, се принудих да наема детегледачка на повикване. Момичето бе с кюрдски произход и богат опит с военни семейства в Татван, одобрено от комисия и само на 17 години. Носеше красивото име Нехир (река) и бе мило и топло същество, което Ванесса веднага обикна. Службата й в други семейства я бе научила да върши цялата домакинска работа, да глади, подрежда и мие, да готви и бе специализирана в отглеждането на новородени — сериозен плюс за мен, понеже още бяхме на бебешки млека в процес на захранване и се изискваше опит. Имах й пълно доверие, често оставях бебето с нея и излизах на разходки из Татван. Извън военната база съществуваше красив и различен свят, който още не бях разгледала, а ме привличаше неудържимо.

Веднъж, докато пиехме чай на терасата и се наслаждавахме на чудната гледка на езерото, чух пукотевици и се усмихнах:

— В този град за щяло и нещяло гърмят фойерверки.

— Не са фойерверки — стрелят се, абла.

— Какво?!?

— Стрелят. Чува се също като при заря.

Онемях. Тя отпиваше спокойно от чая си и с една ръка разклащаше играчка пред лицето на Ванесса.

— Къде се стрелят? Не те ли е страх?

— От какво. Ние сме тука за малко.

— Хайде да влизаме, не мога да седя на терасата повече.

— Тук няма да дойдат, има войници навсякъде.

— Виждала ли си терористи на живо?

Усмихна се и не отговори. В сърцето ми се прокрадна съмнение, че познава терористи и че може би дори семейството й, близките й…

— Ти ходиш из Татван, абла. Трябва да внимаваш. Всеки е добър през деня, ама вечер нарамват автоматите — и в гората.

Измъкна някъде из полите си забрадка и припряно я завърза на главата си, сякаш да се предпази от нещо. Във военната база бе забранено да се носят тюрбани и момичетата на служба ги сваляха на портала, но облеклото винаги бе дълго тъмно пардесю с ръкави над китките и закопчано догоре.

— Абла, аз не знам нищо. Чичовите ми синове ме пращат на работа и знам само дома и тука. Ние сме бедни, абла, не сме терористи. От мен не се плаши.

Сигурно изумлението ми приличаше на страх, щом изрече това. Макар тя да не виждаше разлика между мен и другите, аз я приемах като нормално човешко същество, учех я да чете и пише въпреки слабите ми езикови познания по турски и се хранех с нея на една маса — нещо, за което постоянно ме упрекваше. В семействата, в които бе работила, прислугата стоеше и ядеше в кухнята, без да се мярка пред другите, особено в присъствието на мъже. Исках да й разкажа, че между нея и мен разлика няма, с примери от новопридобития ми опит в тези среди, но нямаше да разбере — тя бе потъпквана и унижавана и в семейството си. В главата ми изникваха планове да я открадна и заведа в България, където нищо от ужасите тук не съществуваше, но навън имаше още хиляди като нея. Разказах й за Бериван и дори не се учуди.

— Дали са я на друг.

— Мислиш ли?

— Нас ни гледат за пари. Продават ни на богатите или ни женят и с парите от сватбата отглеждат момчетата. Така е тука.

В стари времена пустинните хора се радвали и празнували, когато в семейството се роди момче, а момиченцата закопавали живи в земята. Да се роди женско дете, било срам и позор и мъжете бързо решавали проблема. В предислямската история има безброй разкази за натъжени бащи, принудени да заровят чедата си, и за други, които зверски убивали мъничетата. Пророк Мохамед премахнал този варварски обичай и научил хората да обичат еднакво дъщери и синове, защото всички те били дар от Аллах, и живот, който не са дарили хората, нямали право да отнемат.

Искаше ми се да я разпитам за живота й, за живота на кюрдите въобще, за религията им, за много неща, но се притеснявах. Товарът, който носеше, бе твърде тежък, за да го дърпам и аз, и разнежена от налетели ме неочаквани чувства скочих, измъкнах от гардероба едно хубаво есенно палто и я накарах да го облече. Захладняваше в тези часове, но една разходка навън щеше да й покаже, че не се страхувам от гърмежи и терористи, щеше да го покаже и на мен. Излязохме и Ванесса загука щастливо в количката. Навън бе приятно и намерихме беседка в края на парка, цялата затрупана с листа и шишарки. Нехир не смееше да заговаря войниците, затова изтичах до кантина (ведомствен магазин) да поръчам топъл шоколад, и в този момент далечен шум загърмя над нас, снижи се и видях военен хеликоптер да се спуска бързо над площадката до градината с камелии^[2]. Пак някой генерал, помислих, и се върнах при тях. В базата имаше две хеликоптерни площадки: една за генералите и друга — за обучения, и видях как от втората се издигна друг хеликоптер. От входа наизскачаха група войници и се подредиха за отдаване на чест, но от пристигналата машина никой не слезе. Вместо това един разгневен полковник притича до войничетата, перна шапката на едното ядно и замаха към портала. Вратите се разтвориха и в градината направо през тревата влетяха две линейки без светлини и сирени. Навън се изсипа тълпа напудрени съпруги с деца, а от линейките изнесоха носилки с ранени, облети в кръв. Имах чувството, че всеки момент ще припадна. Исках да грабна детето и Нехир и да избягам оттам, но не можех да помръдна — в ума ми светна тревога, че някой от тях може да е мъжът ми. В протоколната книга с големи букви бе написано да не задаваме въпроси относно естеството на работата на съпрузите си и Джан никога не споделяше какво се случва. Знаех само, че рискът за един подофицер (звание astsubay) бе същият, както за сержантите и войниците, но в ума ми всички тези престрелки, ранени и смърти оставаха някак встрани, по върховете на планините, далече от нас. Когато тълпата разбра, че ранените са войничета, се разпръсна. Последното не издържа до хеликоптера и свивайки се, замлъкна, а аз се молех просто да е припаднало. Отлетяха към военна болница в Диарбакър. Веднъж Джан бе лежал в нея, надупчен след военна операция в Хаккяри, и знаех, че ще ги спасят, ако ги закарат навреме. Към нас никой не поглеждаше, сякаш бяхме невидими. Очаквах да опънат ленти за ограничаване на преминаването и въоръжени отряди да държат настрана шокираните съпруги и деца, но нищо подобно не се случи; явно бях гледала твърде много филми за атентати и нападения над политици, щом фантазирах, а умореното ми съзнание рисуваше от страшни по-страшни картини. Още зяпах с отворена уста след хеликоптера, когато сервитьорът донесе шоколада…

По-късно след дни, когато мъжът ми се прибираше за кратко вкъщи и детето спеше, дълго гледах очите му, сякаш да не пропусна нищо и да ги задържа завинаги при мен, и мислех колко е трудно да събуждаш сутрин любимото същество за работа, да му сервираш чай в мълчание, звукът от разкъсан жълтък да ти се струва най-прекрасната мелодия на света и затваряйки вратата след него, да не знаеш дали ще се върне.

Случката не се повтори в близките дни и животът потече постарому. Полковникът, позволил да станем свидетели на прехвърлянето, бе задържан под отговорност, а вторият хеликоптер се оказа на генерала и съпругата му, бързо напуснали Татван.

Вече гледах на фризираните дами и заниманията ни по друг начин. За да не се поддаде на стреса и отчаянието, едно съзнание търси пролуки в мнимия свят на илюзиите и всички вечеринки, забавления и веселби бяха начин да избегнем полудяването. Вече разбирах каменните очи на тези жени, свитите устни в театрални усмивки и закачих на лицето си плътна цветна маска на щастие. Ванесса започна да се усмихва.

Чистотата. Татван, 2004 г.

Опитвах се да не мисля за престрелките и последиците и да подреждам живота си далече от протокола и жертвите на терора. Случката в градината на Ордуеви не се повтори и всичко беше тихо. Времето застудя, мухите намаляха, а ние с Ванесса често излизахме на разходка по брега. Върховете на Немрут белееха заснежени и лете, но сърцето ми копнееше белотата и чистотата на снега и все поглеждах към облаците с надежда да завали. Мъжът ми все така отсъстваше от дома и го виждахме рядко. Запознах се със Зина — местна вдовица, съдържателка на козметично студио с магазин, уважавана и почитана в Татван жена и единствената, която с разрешение не спазваше Рамазан оруча. Прекарвах много време в ателието й, потъвайки в прекрасните приказки и легенди на древния кюрдски народ, и научавах много за него. Зина имаше дъщеря, студентка в Анкара, и в нас откриваше възможност да обгръща с грижи и мъдрост някого и в онези дни най-любимите ми моменти бяха срещите с нея. Често се шегуваше с името си, което с променена ударена сричка означаваше „грях, прелюбодеяние“ — зина̀, а аз се смеех, защото така се казваше и майка ми, съкратено от Запринка, на което тя отговаряше, че Запринка всъщност е старо кюрдско име. Беше самоука жена, постигнала много в живота си въпреки невъзможните условия и култура, която не допуска развитие за жените. Ванесса прехласнато слушаше детските песнички на Зина, а мен нерядко ме жегваше ревност заради пълната й незаинтересованост към „Зайченцето бяло“ или „Мила моя мамо“, с които неуспешно се опитвах да й припомня далечното българско, пулсиращо и в нейното сърчице. Зина носеше европейски дрехи и притежаваше неповторим усет за естетика и хармония, но често я намирах и в дълги кюрдски поли с пъстро було на главата, пристегнато през челото с бяла лента. Един ден я поканих да ми гостува и тя пристигна на портала на военната база с татуировки по брадичката. Войниците не ни допуснаха при проверката на документи и ни въведоха в стаичка зад контролния пункт за разговор. Звъняха и получаваха заповеди по телефона, от които нищо не разбирах, докато накрая не обясниха, че с подобен вид дамата не може да влезе във военната база. Доколкото ми бе известно, не се допускаха брадати мъже и жени с тюрбани, а Зина носеше късо було, което не закриваше косите и лицето й. По мое мнение облеклото й бе съвсем допустимо и сама бих носила подобно, ако имах, но направих непоправимата грешка да споделя това с войниците. Зина се усмихна мило, помоли ме да не се виждаме известно време, за да нямам неприятности, и си тръгна, а аз бях подложена на щателен разпит от страна на един командир, упорито настояващ да призная връзките си с кюрдите. Такива все още нямах, освен приятелството ми с нея, но вече бях убедена, че ще имам. Вечерта съпругът ми се прибра и сподели, че цял ден са го разпитвали, а на следващата сутрин на входната ни врата бе инсталирана камера, а в стаите — малки микрофончета. Започнаха да подслушват и мобилните ни телефони, и домашния. Преглътнах и това, но приятелството на Зина ми липсваше.

Една сутрин се събудихме в бяла приказка, всичко наоколо бе затрупано със сняг, сякаш бяла пелена бе наметната над света, и не се различаваше никакъв релеф — автомобилите под терасата ми бяха изчезнали под преспите, а горите отсреща се сливаха с небето. Беше красиво и тихо, нямаше дори вятър и едрите парцали сняг падаха бавно и тежко. Такава красота не бях виждала дори по Сибир, затова пакетирах Ванесса в един ескимос и слязохме долу. В Татван няма снегорини и пътищата се почистват на ръка от войници и местни доброволци. Учудващо бе, че все още имаме ток и кабелната телевизия работи. Белотата ширеше безкраен простор в душата ми, но се чувствах и пленница — излизането извън базата не беше възможно и навярно щяхме да чакаме дни, а може и седмици, за да стигнем до градчето. Притеснявах се и за мъжа си. Беше тръгнал към новата казарма с конвой от няколко камиона и джипа и бяха заседнали насред пътя. По-късно ми разказа как 21 часа са опитвали да оцелеят в снежната белота без отопление и храна, докато до тях не се придвижили спасителни отряди и ги измъкнали. Безмълвно се чудех заложените под земята мини могат ли да се взривяват въпреки тежкия сняг, понеже местността бе осеяна с тях и ги залагаха дори на пътя, а после активираха с дистанционно, и един конвой, заседнал там, бе неподвижна и лесна мишена. Заваляха обаждания и оплаквания от близките селца за нападения от терористи, а жандармерията се придвижваше трудно, затова над градчето полетяха ята от хеликоптери, приличащи на големи жужащи мухи. В студа и снега отрядите на ПКК бяха плъпнали навсякъде, нападаха кюрдските селца, крадяха животните и храната им и ако срещнеха съпротива, стреляха.

В една особено красива вечер, когато пълноликата луна огряваше искрящата белота и рисуваше пътечки по езерото, мъжът ми звънна и с тревога в гласа ме помоли да взема бебето, да изнеса от банята газовата бутилка и да спим там на пода, понеже в базата са проникнали терористи и тихомълком нападат. Единствено в банята нямахме прозорче — друга причина за притеснение, понеже тук електрически бойлери нямаше и ползвахме газови с риск от задушаване, ако малкото пламъче изгасне, докато се къпем. Изнесох набързо бутилката, проснах на плочките два дебели юргана, увих бебето в одеяла и стояхме там до обяд на другия ден, когато той си дойде. Местните хора ползват йер ятак — собственоръчно съшити своеобразни дюшеци, които са много удобни при посрещане на повече гости, когато легла и канапета не достигат, и след този случай набързо се сдобих с два такива и с едно военно походно легло, много неудобно с дървената си конструкция, но подходящо за „заземяване“ в банята. През нощта чувах приглушен пукот и се чудех да се моля ли, или да плача. Нашият апартамент бе на 6 етаж и на някого би му било трудно да се изкатери по терасите, но мислех за войничетата, наредени за дежурство пред всеки блок. Магията на снежен Изток си бе отишла с представите за окървавен сняг и трупове. В базата бяха заловени четирима терористи, между които и една жена.

В следващите дни всичко бързо се забрави и утихна. Снегът беше спрял, пътищата — почистени, и с моя съседка, чието момче бе пропуснало няколко дни занятията в училище, тръгнахме натам. Изследователският ми дух ми подсказваше, че тукашните училища не приличат на познатите ми, и исках да видя. Не че бях изненадана от гледката — в селото на баща ми в България има занемарено училище, което отдавна не се ползва, и единствените му обитатели са змии, насекоми и прилепи, но тази сграда бе съвсем срутена, прихлупена с килнат настрана покрив, зеещи дупки на първия етаж вместо прозорци, излющена розова боя и изронена мазилка; дървените врати бяха без панти и студът нахлуваше поголовно в класните стаи, в които имаше студени печки без въглища и дърва. Децата седяха свити по чиновете и с премръзнали пръсти се опитваха да пишат. Бяха само момчета. Моя позната, дъщеря на генерал — Джерен — разпределена тук да преподава английски, често се смееше на абсурда да учи децата да говорят чужд език, при положение че не знаят турски, а аз си спомних думите й пред голям надпис с въглен на основната стена в преддверието, гласящ перифразираните думи на Ататюрк „Ne mutlu türküm diyene!“ на „Ne mutlu kurdum diyene!“ („Щастливец е, който се нарича тюрк“ и „Щастливец е, който се нарича кюрд“). Реалността бе отчайваща. В късните часове на същия ден извиках Нехир да гледа Ванесса и с моята съседка смъкнахме завесите от домовете си и отидохме да ги закачим в класните стаи и дирекцията — поне пердета да имат. После организирахме благотворително събиране на средства за въглища и сумата, която събрахме, бе добра, понеже в това училище учеха няколко деца на военни семейства. Съпругът ми силно се притесняваше от глупостта ми да снова напред-назад из Татван, но му припомних думите на Нехир, че денем е безопасно. По онова време все още не разбирах проблема глобално и вярвах, че мога да променя нещо с дребните си милосърдни инициативи. Обикалях улиците на Татван и видех ли босо дете, му купувах обувки и раздавах пари, докато един ден възрастен човек не ме притисна до стената на религиозното училище с думите: „Курбан (детето ми), не прави така, ще те пребият някъде. Тези деца не са бедни, но обувки не носят. А като даваш пари, баща им ще ги вземе и изпие, а тебе ще накаже за накърнената си гордост“. Мъжът ми потвърди и в една слънчева неделя, когато времето бе мекичко и приятно, ме заведе до крайните поселения на кюрдите извън града, за да ми покаже за какво става дума. Къщичките бяха като дома на Бериван — кирпичени квадратни постройки, сгушени под снега като землянки с единствен отвор без врата, а вътре цялата челяд зъзнеше около малки мангали (миниатюрни скарички на дървени въглища). Помолихме за по чаша чай и едно семейство гостоприемно ни въведе в дома си. Тук имаше само една стая, до стената на която бяха подредени до тавана юргани и завивки, на пода — дебели рогозки с черджета върху тях, а в ъгъла, където спяха децата — дървена скара. На стената отсреща обаче висеше огромен плазмен телевизор и предаваше кюрдска телевизия. Зачудих се откъде черпят ток, но електричество там имаше, също и огромни генератори, скрити на завет. По покрива на няколко постройки забелязах големи сателитни чинии, а пред една — лъскав джип чероки с ванска регистрация. Оказа се, че хората тук не са бедни, просто характерният им начин на живот е различен. Те нямаха вещи и посуда, хранеха се от една паница с ръце, готвеха върху мангалчетата и носеха чифт дрехи, докато се износят нацяло, и едва тогава подменяха. Много от тях са контрабандисти — занимават се с незаконна търговия на петрол, наркотици и вещи, но това бе проблем, с който да се занимава правителството, а не аз. Истината бе, че ги харесвах, и макар да обещах тържествено на съпруга си да не обикалям сама селата им, през трите години, прекарани тук, посетих много домове, влизах в кухничките им, хранех се с тях и слушах безбройните им истории за древни времена, които се предаваха от уста на уста, за да съхранят културата и идентичността. Не се страхувах от тях, макар да виждах намръщени и неразговорливи мъже, за които подозирах, че сътрудничат на ПКК, и единствената причина да не тръгна към планинските им землянки бе военният ми кимлик (лична карта), който нямаше да ме пропусне през заставите и жандармерийските постове. Сред тези хора Ванесса се чувстваше спокойна и весела, а за мен това бе безпогрешен знак, че постъпвам правилно. Не исках да зная какво правят в планините, нито как решават съдбите на жените и дъщерите си — виждах навсякъде само щастливи лица в условия, в които ние не бихме съумели да се усмихнем. Те не познаваха световните класици, не знаеха кой е Шекспир, никога нямаше да видят усмивката на Джокондата, но носеха в сърцата си незаменимо богатство и аз прекрасно ги разбирах — хилядолетен народ, изгубил всичко, гонен и преследван в желанието си да намери дом, и кървавите подписи, оставени по чистия сняг, бяха техният начин да запазят историята си жива. С Ванесса бяхме щастливи, а в очите й съзирах пламъчета, които другаде липсваха — в съвсем ранна възраст бе докоснала няколко различни култури и земният й път на мъдростта бе положил начало.

Съзнания. Татван, 2004–2005 г.

Хиляда души ще падат от страната ти И десет хиляди до десницата ти, Но до тебе няма да се приближи.

Само с очите си ще гледаш И ще видиш възмездието на нечестивите.

Понеже ти си казал: Господ е прибежище мое, И си направил Всевишния обиталището си.

Затова няма да те сполети никакво зло, Нито ще се приближи язва до шатъра ти.

Защото ще заповяда на ангелите Си за тебе да те пазят във всичките ти пътища.

Псалм 91

Просто не можех да откъсна очи — дървените фигурки, украшенията за стена от сребро и кожа, тъканите пана, закрепени за бамбукови пръчици, короните, табуретките и иранските масички с дърворезба, параваните, сандъците… Всичко в този магазин беше разкошно. Собственикът, дребен човечец с развален турски, гордо съобщи, че ги доставя направо от индийските кораби, акостирали около Искендерун, или от иранската граница. В Индия работната ръка била евтина и той си набавял комплект масички, 7 на брой с различна големина, за 20 лири, а ги продавал по 100 всяка. Едва се сдържах да му прошепна, че в Истанбул са по 800 и повече, но си замълчах. Тук пазарлъкът е закон, традиция и никога не минава без него, затова измъкнах една красива силиконова роза с дървена дръжка от вазата до мен и се запазарих за цената. Докато се разправяхме, изпихме по два чая и опитах най-вкусните меденки на света. В крайна сметка се договорихме да му я плащам разсрочено — цели седем месеца, и свалих цената й от 9 на 7 лири. Човекът ме гледаше удивен, а аз твърдях, че имам само дребни, но не мога да си тръгна без розата. И наистина имах само някакви стотинки, след като дадох на един пекар 20 лири, за да ми извади изпод щанда поничка за Ванесса, неблагоразумно огладняла по време на Рамазан. Преди години в Либия свекър ми бе преживял нещо ужасно, понеже се навел да пие вода, докато слънцето напичало около 12 часа — цяла тълпа религиозни мъже го нападнали и едва успял да измъкне от джоба си документ, че е опериран преди седмица. Все си спомнях случая, звъннеха ли барабани и гонгове за сахур. Още преди разсъмване по улиците минават момчета и приканват към събуждане, за да не пропусне някой последното хранене. По време на Рамазан терорът намалява, хората празнуват и не се избиват, но този пост бе по-различен. Тъкмо излизах от дюкянчето, когато по улицата притича група мъже, после чух изстрели. Гърмяха се направо там, на два метра от мен, и детето ми гледаше как падат. Продавачът ме дръпна в магазина и захлопна вратата. До момента нямах представа какво означава шок. Седях, мълчах и не мислех, изобщо не можех да помръдна и в ума ми само проблясваха минали събития, свързани някак с ВИС1 и ВИС2, които веднъж се стреляха по улиците на Пазарджик, а хората залягаха под масите в кафенетата, но това тук беше друго. Беше война. Успях да напипам телефона в джоба си, но не знаех на кого да звънна. Мъжът ми можеше да не вдигне и тогава щях да се предам съвсем. Позвъних на Зина и тя след десет минути ме прегърна. След малко всичко утихна. Бутнах Ванесса в ръцете й и излязох. Една забрадена жена беше паднала над кървящо тяло и щом ме видя, се хвърли срещу мен и ме заблъска. Веднага наизскачаха войници, отблъснаха я с прикладите и ме задърпаха назад, а аз чувах думите й: „Помоли се на твоя бог за сина ми, ти си гяур, помоли се за сина ми…“. Помня, че нямаше глас… След около час мъжът ми пристигна сериозно разгневен и изплашен и ме закара вкъщи, като взе ключовете със себе си на излизане. Минаха два дълги дни, в които се научих да пека хляб и питки, за да не умрем от глад с Ванесса. Накрая си дойде и каза, че всичко е свършило. Не ме пусна да изляза цял месец, но пък си остана у дома и макар да сумтеше и да не отговаряше на въпросите ми, виждах в очите му спокойствие и можех да спя. Съпругите на военните говореха само за последните събития и се наслушах на страшни истории, случвали се в различни точки на Турция. Започнаха да ни извозват до болницата и магазините с минибусчета с по шест въоръжени войници, имахме определени часове за излизане, а вечер след 20 часа никой не се показваше навън. Получих цял такъм ирански масички с дърворезба за подарък, комплект сандъци за чеиз, скрити един в друг и облечени с кожа, и множество красиви предмети, които бях загледала в онова магазинче. Нищо обаче не можеше да ми върне спокойствието и един ден се озъбих, че искам пуши — интересна тъкана вещ на черно-бели или червено-бели квадратчета с ресни, която терористите увиваха около главите си. Джан през смях призна, че съм неуправляема, и ми купи. За да ме накара да съм по-предпазлива и да осъзная сериозността на терора, веднъж контрабандно ми донесе пакет снимки, за което можеше да бъде арестуван. Бяха снимани две села около Хаккяри, нападнати от терористи преди месец, когато се стреляше и при нас. Къщиците бяха надупчени от куршуми, навсякъде имаше трупове на жени и деца, а една снимка смрази кръвта ми — бебе лежеше убито в люлката си. Не проумявах как е възможно, с кои ръце са посегнали да отнемат крехкия живот на тези същества — тяхна кръв, кюрди, но войната отдавна считах за нелогична. Той ми разказа, че много от терористите били студенти, между вещите им намирали книги и наркотици, а веднъж, когато заминал с отряд и заповед да изчисти селото, за което била подадена информация, че укрива ПКК група и селяните са избити, насреща му наизскочили само старци, жени и деца, до един въоръжени и готови да стрелят по всичко, което се приближи. Сред жените съзрял бременна и обърнал отряда. Хората, останали живи, се страхували от ново нападение и били готови да се защитават срещу терористи и войници. Тази случка му коства много, но тихо сподели, че има заповеди, които никога няма да изпълни. Гледах го и си мислех, че съм омъжена за убиец. Гледах го и си мислех, че ако някой насочи оръжие срещу Ванесса, аз самата ще стана убиец. Мислех си за собствената ми скрита дълбоко от мен същност, за която нищо не знаех и която подаваше ноктенца изпод страха и притеснението, допусна ли да излязат навън. Мислех си, че убитите момчета трябва да пишат стихове, да се влюбват и да пеят, вместо да умират с писъци. И че въпреки всичко обичах и милеех за този изстрадал народ, че светът може да му даде възможност да бъде добър, но не иска.

Приятелите на мъжа ми бяха предимно ергенчета на кратка служба или на първо назначение след офицерско училище и ние често ги канехме вкъщи на вечеря да похапнат домашна храна. Много харесвах Сюлейман и Феридун — тихи начетени младежи, с които неведнъж сме осъмвали в спорове за различни религии, обсъждали сме книги и филми, и ги чувствах близки като братя, което навярно се дължеше отново на носталгията ми и липсата на Руси до мен — по-малкия ми брат, когото много обичах. Момчетата ни гостуваха често и когато една вечер позвъниха и открих, че Феридун липсва, сърцето ми се присви от тревога. Попитах за него, но всички избягваха очите ми и цялата вечер не го споменаха. Така мина и следващият ден — без новини, и по-следващият, докато накрая не се разкрещях на мъжа ми да ми каже какво се е случило. Мъжете на Изтока имат неприятната черта да избягват директните отговори или започват отдалече, така че докато стигнат до съществената част, слушателят да е загубил интерес с надежда да се откаже. Аз обаче попивах внимателно всяка дума и той бе принуден да говори. Феридун беше стъпил на малка мина и се намираше във военна болница в Анкара. Изпивах мъжа си с очи, докато не каза „жив“. Накарах го да го повтори пак и още веднъж и накрая да позвъни, за да го чуя. Спасили го специалните обувки, които носят войниците в минни зони, изработени така, че да издържат директен взрив и да опазят краката. Обувките били премазани, стъпалата до глезените — също, имало вероятност да остане сакат, но бил жив. След седмица заминахме за Анкара и го посетихме в болницата, където той се смееше и се шегуваше, че имал девет живота, но гъстата му черна коса бе прошарена, а очите зееха с празнота. Пенсионираха го веднага и повече не се върна в Татван. Всички житейски ценности, придобити през годините, за мен изгубиха смисъл. Започнах да ценя живота по един различен начин, без да съм сигурна, че е съзнателно. Радвах се на всеки миг и не планирах утре. Вече не мислех за скъпата вила, която мечтаехме да купим за семейството си и бъдещите деца, вече не исках и деца. През дългите зимни месеци изгубихме и Али — младо момче от Измир, което почина от рак на кръвта; бяхме свидетели (кумове) на две сватби и отпразнувахме сюнет деня на малкия син на Нуриш. Тя ни покани сравнително рано и ние с радост приехме пътуването и възможността да се откъснем от напреженията в Татван за малко. В Анкара времето бе меко и празненството беше планирано в градината на един ресторант с езерце — красиво място, което за кратко успя да ми върне усмивката. До подредените маси и столове, облечени с тежка бяла коприна и завързани с тъмносини панделки с бучнато в тях жълто цвете, имаше място, отделено с красив праг от наредени по земята рози, в което бяха поставили старинно широко легло с балдахин, цялото отрупано с дантелени възглавнички и завивки. Около него светеха големи железни фенери и на красива закачалка висеше бяло копринено наметало с пух по края, извезано с тъмносини и сребърни цветя. На поставка до него почиваха малки извити бродирани пантофки, корона в същите цветове и сребърен жезъл. Сюнет се празнува тук като сватба. Това е денят, в който момчето бива обрязано ритуално и се превръща в мъж. Много съвременни семейства извършват операцията в добре оборудвани болници с лазер под зоркото око на медици, но повечето спазват традициите и сюнетът се прави от ходжа, който извършва обрязването намясто и без упойка, като дава на децата мед, за да им е сладко. Операцията е дребна и кратка — отстранява част от препуциума и не причинява силна болка, но страхът на децата е достатъчен да се обявя завинаги против. Съществуват няколко вида обрязване по света, също и женско, което по мое мнение е реално осакатяване и се прави с единствена цел — контрол, но дълбоките религиозни убеждения на хората и силната им вяра, че вършат нещо правилно, обикновено побеждават. Сюнет не е споменат в Корана, но се изпълнява от мюсюлманите по препоръка на техния пророк Мохамед, за когото се казва, че се родил обрязан, и подробности за церемонията са дадени в Хадисите, но само за момченца. Нуриш изглеждаше бледа и вяла, но се радваше на събитието. Синчето й пък търчеше наляво-надясно в костюм с вратовръзка и отказваше да стане мъж. След кратки уверения от баща му то примирено полегна на красивото легло и аз напуснах градината. Пистолетен изстрел извести края на обреда и се върнах да видя как е малкият. Лежеше пребледнял и завит до брадичката, а родата се изнизваше около него и закичваше жълтици по юргана. След около два часа той стана, сложи си короната и наметалото, обу бродираните чехлички и се присъедини към нас за тържествения обяд. Последваха снимки и танци и една огромна седеметажна торта, която малкият мъж разряза с огромен нож. Бурджу — по-голямата дъщеря на Нуриш, която учеше за кандидатстудентски изпити, намусено заяви, че нейните синове никой няма да обреже, и аз безмълвно се съгласих с нея. За щастие моят Бог ме дари с дъщери и до днес съм му благодарна, защото няма да гърмим нито по сюнети, нито по казарми заради синове. На празника видях и Семи, сгоден за приятелката си и много щастлив, и го накарах да ми обещае, че ще ми гостува. Върнахме се в Татван приятно отпуснати от срещата с роднини и красивия град, от който толкова бързах да избягам. Обстановката беше тиха, но аз вече приемах тишината за писък. Още на втория ден след пристигането посетих Зина, за да науча какво се случва. Тя се усмихна и каза, че има мир и нови бои за коса на „Лореал“, които ме съветва да изпробвам. По онова време ходех изрусена на кичури — всички турски мъже изрусяват жените си поне веднъж в живота, и аз седнах на креслото пред нея да си боядисам косата черна. Щеше да ми отива на настроенията.

Феридун се възстановяваше, Татван беше спокоен и нещата изглеждаха добре. Сега, когато пиша това, около мен има разпръснати снимки от преди месец, когато Феридун, красивата му светлоока тракийка и двете им момченца — Ада и Еге — на по 1 и 3 годинки, весело пляскат вълните на залива Сароз и очите им изливат светлина. Той остана сакат, единият му крак бе тежко наранен и не успя да се възстанови, но любовта ги прегръщаше и лекуваше всяка мъка. Тежко ми бе за всички загинали или ранени, но когато се случваше с човек, когото познавах и обичах, болката и тъгата оставаха завинаги. През годините поддържахме връзка с всички, били с нас в Татван, Хаккяри или Ширнак, и приятелството ни съдържаше дълбочина, която не може да се разказва. Изпитвахме удовлетворение да присъстваме един до друг безмълвно и безшумно и само очите ни подсказваха неизречения възторг от силата на живота.

Съмненията Татван, 2005 г.

Старият картал на Зина бавно си проправяше път в мъглата по каменистия терен след Битлис. Парното не работеше и аз зъзнех на задната седалка, увита в две одеяла. Мислех за Ванесса, която оставих на грижите на Нехир, и се надявах да ме дочакат без произшествия. Движехме се бавно в дълбоката киша и автомобилът непрекъснато кашляше и скърцаше, като че ли всеки момент ще се откаже. Наоколо се ширеха безкрайни бели полета, тук-там белязани с ръбести сиви скали, които се умножаваха с наближаването на селото.

— Това са каменни тарли (ниви). Аллах тук е посял само камъни и даже мъх не вирее — изцъка с език Зина и запали поредна цигара.

При предишното ми посещение не бях забелязала „посетите камъни“. Цели полета от двете страни на пътя, камък до камък, побити в земята, сякаш натрошени и разпръснати наоколо скали. Абсолютно ненужна земя, която не можеше да се обработва или застроява, и тесният прорязан в лицето й черен път свидетелстваше за непосилен ръчен труд. Разпознах първите къщи и се надигнах.

— Няма да излизаш от колата, докато не те повикам.

Зина паркира далече от постройките, уви главата си с вълнен шал и излезе. Не разбирах защо е нужна такава предпазливост, при положение че вече съм била тук и познавах тези хора, но тя знаеше по-добре. Скри се между къщичките и аз зачаках. Мина половин час без развитие, после още половин. Не чувствах пръстите на краката си от студ въпреки топлите кожени кубинки, ушите ми пищяха без причина и всяко движение на ръцете ми напомняше чупене на стъкло — като че ли смразената тишина във въздуха бе наситена от хиляди невидими кристалчета. Беше едва обед, а слънце не се виждаше и мрачината се спускаше бързо и тежко. Чаках вече втори час и неусетно бях задрямала, когато Зина се появи и ме издърпа от колата.

— Тръгвай, бързо!

— Бериван тук ли е?

— Не знам! Бързо, бързо!

Набута ме в една землянка и ме блъсна върху нахвърляни на земята рогозки. Седна до мен, зае горда поза на важен гост и зачакахме. След малко невръстно момиче донесе поднос и с тънички посинели ръце ни наля чай. Беше облечено с басмена пола и раздърпан пуловер, а косата му стърчеше сплъстена на всички страни. Погледна уплашено към нас, пожела „афиет олсун“ (да ви е сладко) и излезе.

— Какво става, къде е Бериван? Защо не отидем у тях?

— Мълчи! Не трябва да сме тук! Ще ни ступат, ако приказваме.

Все повече не разбирах и ми се искаше да обърна подноса, да скоча на крака и да се развикам. Не бяхме изминали дългия път дотук през мините и терористите, за да пия чай в землянка, и откровено се ядосвах, когато черджето на входа за пореден път се вдигна и в стаята влезе бабата на Бериван — съсухрена кюрдка с вечната си цигара между устните, и весело се усмихна:

— Добре дошла, курбан, какво те води насам? Как е аскерът (войникът)?

— Добре е той. Бериван тук ли е?

Тя не ме чу или не искаше да отговори, понеже събра поли, седна по турски на земята, наля си чай и загледа вятъра, блъскащ плющящата черга на вратата. Изчакахме я да си изпуши цигарата и Зина подхвана разговор за тежката зима, лошата реколта тази година и яловите овце, които оредяваха в кошарите на селото. Зина измъкна отнякъде две торби с лъскави пакети и ги подаде на бабата.

— Армаган.

— Хубаво, хубаво. Време е да тръгвате, нощеска няма да има път.

Тъкмо се изправяхме, и момиченцето влезе, събра подноса, прошепна нещо на бабата и избяга. Качихме се в колата и потеглихме. Когато в далечината разпознах пътя към Битлис, нещо отвътре ме жегна.

— Няма ли да ми кажеш какво стана?

— Нищо не стана. Бериван не е там. От детето научих, че е дадена в Самчик, а в такова време там не може да се иде. Ще почакаме до напролет.

— Не можем да чакаме до напролет, мъжът ми няма да ме пусне! Отиваме сега!

— Не може сега, затворено е там.

Млъкнах намусена и се чудех що за хора са кюрдите. Мълчат, не казват, пълни с тайни и загадки. Зина само се усмихна и ме помоли да съм търпелива. Закара ме до военната база и се сбогувахме. На портала видях Нехир между група войници, но дежурният ме изблъска и не ми позволи да я доближа. Изтръпнах от страх за Ванесса и й подвикнах, а тя само ми махна да се прибирам. Вкъщи заварих друго момиче с детето ми и научих, че Нехир е обвинена в кражба и задържана. Бях твърде уморена да осмисля чутото, прегърнах Ванесса и освободих момичето. Не беше възможно Нехир да е крадла и най-вероятно някоя ревнива военна съпруга я бе набедила, за да се отърве от нея. Освен при мен работеше и за още няколко семейства на повикване. Преди месеци бяхме чули за случай, когато жената на един офицер бе заварила детегледачката в спалнята с мъжа си, и сега се развеждаха. Щях да мисля за това утре и да се опитам да я върна в базата, но днес исках само да съм на топло и да не чувам друго освен гукането на бебето. След дни мъжът ми се прибра и каза, че са намерили в чантата й пръстени и жълтици, откраднати от две семейства, и се втурнах да проверявам собственото си злато, което се оказа намясто. Можеше да са подхвърлени на Нехир, за да я обвинят, и молех мъжа си да разбере какво се е случило. Тя получи забрана да доближава военната база и да работи за нас, което щеше да доведе само до едно — да бъде омъжена. Беше ми тъжно за нея, но пренареждайки вещите си през следващите седмици, открих много липсващи неща — дрехи, украшения и дори обувки. Мислех, че ако е откраднала, е било от нямане и когато веднъж я срещнах по улиците на Татван и тя засрамено покри лице пред мен, бутнах в ръката й една столирка и едва не се разплаках, но жената с мен дръпна забрадката й и се засмя, когато под нея се показа гримирано лице с множество накити. Свали насила и ръкавиците й, за да видя накичените по ръцете й пръстени и гривни, и дръпна банкнотата обратно. Нехир се разтрепери и понечи да избяга, но аз я прегърнах и понеже не можех да й дам пари пред разярената си приятелка, мушнах в чантата й две опаковки „Но-шпа“ — обезболяващи хапченца, които носех от България за баща й, болен от бъбреци. Напоследък нервите ми съвсем бяха разклатени от събития, липса на събития, отсъствия и напрежения.

Един новодошъл терапевт във военната болница откри болест у Ванесса и ежеседмично го посещавахме за прегледи. Наричаше я титик пармак — рядко срещано явление, при което детето не може да разгъне докрай палчетата на ръцете си. Опитвахме се с масажи да върнем намясто една преметната през коста жила, препречваща движението на пръстчето, но без резултат и той отсече — напролет операция. Мъжът ми сякаш изобщо не се интересуваше и рядко го виждахме за по час-два, оставяше ни пари и изчезваше за седмици. Принудих се да изключа домашния телефон заради анонимни обаждания с известия, че бил видян тук или там в компанията на жена. Никога не съм била крайно ревнива и предполагах, че срещите му с жени навън са неизбежни, не виждах причини да създавам драми и по цял ден масажирах ръцете на бебето с надежда да избегнем операцията. Той обаче не се прибираше и един ден сама го сварих в едно интернет кафе навън с Джерен — дъщеря на генерал, която бе дошла по разпределение в Татван да преподава английски. Джерен беше изумително красиво същество — имаше влажни дълбоки очи, пухкави устни и изражение, сякаш всеки момент ще заплаче, и дори аз трудно откъсвах очи от нея, когато беше наоколо. Знаех, че излиза с един астеймен (офицерски чин за кратка служба след университет) и че родителите й настояват да се омъжи незабавно за него, но тя отлагаше. Мъжът ми не реагира неприязнено на появяването ми и ми поръча топъл шоколад, след което тактично ме помоли да не напускам базата, без да го предупредя, заради опасността от терористи и особено с Ванесса, която вече щъкаше насам-натам и за секунди изчезваше от погледите ни. Извика военен джип да ни върне обратно и не го видях още седмица. Седях си вкъщи в недоумение и не разбирах защо се стигна дотук, бяха ли верни всички слухове за него и докъде щеше да доведе това. Намирах се почти на границата с Ирак, на километри от най-близкото летище, заобиколена от въоръжена охрана и терористи, вече нямах детегледачка и личните ми средства позволяваха най-много разходка до някоя близка сладкарница. Джан по принцип не употребяваше алкохол, но напоследък, ако се върнеше вкъщи, бе подозрително ароматизиран с дъх на уиски и залиташе по паркета. Една нощ пристигна в съвсем окаяно състояние и отказа да влезе в спалнята. Тръшна се на плочките в тоалетната и дори помоли за възглавница. Не знаех да се смея ли, или да плача, и в тази поза му направих няколко снимки, за които ми е сърдит и до днес. Подозирах, че го тормози някаква неосъществена или невъзможна любов, а за такава болест лек нямаше, освен да бъде оставен да си я изживее, а за себе си можех да избирам между заминаване за България, което нямах представа как да осъществя, или изчакване на някаква благоприятна развръзка. Позвъних на брат си, който обеща да ни посети. След месец пристигна. Докато го чаках, обърнах цялата къща в чистене, подреждане и подготвяне стаята за гости, пишех списъци с меню и продукти за пазаруване и набелязвах интересни места за посещение. Две нощи преди пристигането му мъжът ми се върна по-пиян от всякога, говореше неразбираемо, извиняваше се и налиташе да ме целува, когато изведнъж реши да донесе спящото бебе в спалнята и тръгна натам. Нямах време да реагирам — докато скоча, той го беше взел и страховито се клатушкаше към мен. Видях само как политна, дръпнах Ванесса от ръцете му и той тежко се стовари на пода, откъртвайки звучно таблата на леглото. Повече не можа и да стане. Беше твърде тежък, за да го вдигна сама, и позвъних на портала за помощ. Две войничета с усилия го преместиха върху леглото и подсмихвайки се, си тръгнаха. На сутринта нямаше подобрение, лежеше като мъртъв и не отваряше очи. Позвъних в ревира на базата и зачаках спешна помощ. След час и множество прегледи го изнесоха на носилка към военна болница. Имаше сериозни натъртвания и ужасни болки и полежа там две седмици, докато се възстанови. Брат си посрещнах сама на автогарата в Татван, отведох в дома ни и не споменах и дума за Джерен. Беше ми жал за страдащия ми съпруг и не исках неприятности.

Руси. Диарбакър. 2005 г.

— Меги, няма се плашиш, всичко е загубено.

Аз просто бях на седмото небе от щастие. Ако има човек на тази земя, когото наистина обичам повече от себе си, то това е Руси — по-малкият ми брат. Ведро същество, което на пръв поглед изглежда сърдито на света, но съумява да внесе радост и усмивки и в най-закоравялото сърце. Обикновено център на внимание навсякъде, бе свикнал да говори много и предимно хуморески, обърнати единствено към него. Откакто се роди в един напечен първоюнски следобед, малко след шестия ми рожден ден, и ококори любопитни черни копчета към мен, та чак до днес това момче е душата ми в пълния смисъл на думата. Бях увиснала на врата му и през сълзи се смеех на опитите му с дърдорене да си поеме въздух:

— Трябваше да ме предупредиш да не нося багаж, че ти е нужен някой да те остърже от автогарата и да те отнесе у вас.

Небрежно-елегантният му вид ми припомни случка отпреди години, когато на сутринта след абитуриентската му нощ отидох да си го прибирам и го сварих сериозно съсредоточен да се опитва да напъха сакото си в джоба на панталона и се оплакваше, че някой искал да го обеси. Смъкнах завитата около врата му вратовръзка и по целия път до нас слушах, че не той, а светът се е напил и се мъчи да го събори, макар че целият ухаеше на уиски, за което получих оправдание: поливал се с бутилката да му расте косата. Днес носеше кадифена шубичка, панталонче и черна ризка и изглеждаше по-красив от всякога. По пътя ми разказа за двадесет и четиричасовото си пътуване. Седял до мъж, който през целия път джвакал дъвка, и на приблизително стотина километра от Татван автобусът спрял, за да качи овчар и двадесетина овце, замръзнали насред пътя. Оказало се, че агънцата са доста разговорливи, и Руси не беше скучал. Ванесса го гледаше подозрително, докато накрая не заджоголи на бебешки, и мисля, се разбраха.

— Дека го царствения? М?

— В болница е.

— Как тъй?

— Падна по гръб и се удари.

— Винаги съм твърдял, че лъвовете само външно приличат на котки.

Посетихме мъжа ми в болницата, а до два дни домът ми се препълни с цветя и съчувствени картички от колеги и командири. Остроумията на брат ми помогнаха в голяма степен да понеса случката леко и да забравя за горчивата утайка от последните си съмнения. Остана с мен до изписването на Джан, който бе получил два месеца болнични за възстановяване, и заедно решихме, щом стане възможно, да се разходим до Мардин, преди да заминем за Анкара за операцията на Ванесса. Джерен ни посети заедно с астеймена и други колеги на мъжа ми и обявиха дата за годеж, а после около час разговаря надълго с мъжа ми в кухнята, което не убягна от зоркото око на Руси.

— Има ли причина да разбия нечий нос?

— Не.

— Значи твоя, щом не казваш.

— Не знам какво става, остави ме на мира. С нас всичко е наред.

Обаче не беше наред. В Татван започваха зимните панаири, които продължиха цяла седмица, и един по-мек ден всички излязохме да разгледаме. Имаше гълтачи на огън, илюзионисти, сергии с кожи и ръчни плетива, захарен памук и танци. Придружиха ни Мухаммер и жена му — младо семейство с три дъщерички, най-малката на годинка, и всичко бе чудесно, докато Мухаммер не пийна две бири и не задърпа мъжа ми някъде из тълпата. Изчезнаха и след два часа обикаляне му позвъних да го открия, за да се прибираме. Телефонът му бе изключен, стъмваше се, на панаира бяха останали само мъже и аз сериозно се притесних, понеже нямах и ключове за вкъщи. Брат ми свали якето си да покрие спящата в количката Ванесса и тръгнахме за базата. По пътя един възрастен мъж ме дръпна силно, огледа ме и се изплю звучно на пътя. Руси скочи и го хвана за яката и едва успях да го удържа, понеже моментално около нас се насъбра тълпа намръщени кюрди, и можех да предвидя последствията. Грабнахме спящото бебе, изоставяйки количката на тротоара, и на бегом се прибрахме в базата, където седнахме в една камелия в градината и зачакахме мъжа ми да се върне. След дълго студуване пак позвъних и ми отговори, че си е вкъщи и лежи. Прибрахме се, без повече да губим време, и аз му поисках обяснение как и защо ме изостави сама насред татвански панаир, пълен с кюрди. Смотолеви, че не е искал, и заспа. На другия ден не го открихме вкъщи, беше излязъл рано и на портала ме осведомиха, че е взел разрешение за пътуване до Ван — града от другата страна на езерото. Брат ми многозначително ме поглеждаше и чакаше обяснения. В следобедните часове позвъни жената на Мухаммер и след молба да ме посети пристигна с децата. Оплака се, че мъжът й си имал любовница, студентка във Ван, и се изнесъл при нея. Аз вече си представях собствения ми съпруг в прегръдките на Джерен или някоя ванска студентка, но плачещата жена насреща не ми оставяше време за размисъл — мъжът й се обадил, че разпродава дома им, да си вземела децата и да заминела за Къркларели — родното й място. Последвалите събития се случиха прекалено бързо, за да ги осъзная. Мухаммер наистина бе разпродал всичко и жена му живя у нас четири дни, преди да отлети при родителите си. Мъжът ми твърдеше, че е с него навсякъде, за да го уговори да не върши глупости, а след седмица заминаха за Ризе — град на Черноморието, на сватба на техен приятел. На половината път катастрофирали и Мухаммер остана сакат от кръста надолу, което брат ми доволно прокоментира: „Господ си знае работата, нека сега да кръшка“, а на Джан му нямаше нищо, за което откровено се радвах. Остана си вкъщи до пълно оздравяване и запоят с приятели беше дотук. Една вечер в задушевна и спокойна обстановка, когато пиехме чай пред телевизора, сподели, че няма отношения с Джерен, а й помагал да се отърве от нежелана бременност, преди генералът и астейменът да научат, да прекратят сватбените приготовления и да я накажат със заточение в бащиния й дом. Брат ми му смигна, че човекът не се наказва за лицемерие и лъжа, понеже не може да съди същността си, а на мен скръцна през зъби, че ако имам нужда от помощ, трябва да си я поискам, вместо да търпя. Нямаше какво да търпя всъщност освен себе си — мъжът ми нямаше вина за състоянията ми на нервност или ревност и докато се блъсках в собствените си призраци, нямаше да науча истината. Разбрах, че ако задавам нападателни въпроси, ще получавам и такива отговори. Ние сме отговорни за всичко, случващо се наоколо ни, и преследващите ни сенки носят само едно име — личното. Не беше лесно, но набутах всички съмнения в стария гардероб и пренесох мислите си към Мардин и ГАТА.

Тръгнахме едно слънчево утро с автомобил на военните към Диарбакър, откъдето щяхме да вземем самолет за Мардин след гостуване у родителите на войниче, които ни бяха поканили. Градът се оказа чудесен. Диарбакър означава „област на бакъра“ и още „бакърено изложение“. Там имаше множество старинни джамии и хамами, конаци с древна архитектура, а ханът на Хюсрев паша е истинска туристическа реликва и всеки посетител трябва да го види. Построен през 1527 г., бил сборище на суфите, от което последвало и неофициалното му название — Ханът на лудите. В градината му днес мястото е отбелязано с красив шадраван, около който се събират всички поклонници, тръгнали на хадж към Мека. Атракция са и Диарбакърските стени — Diyarbakir Surlari — по дължина се нареждат втори в света след Китайската, а после идва ред на Антиохийските и Истанбулските градски. Зад тези стени са приютени крепостите и замъците на Диарбакърската цитадела, а за тях легенди разказват, че са строени от хурии и ангели. Датират застроявания и реставрации и от времето на император Константин ІІ, а многобройните фрески, надписи и рисунки сочат присъствие на не една цивилизация. Особено интересни са изображенията на слънце и звездни карти, двойка двуглави орли, лъв, тигър, бик, кон и скорпион и надписите на много езици, разказващи различни легенди. Стените на места са петоъгълни и шестоъгълни, построени на базалтова основа, отново с базалтови наслоявания и камъни, донесени от Караджа планина на ръка. Стената е приблизително 5 700 метра дълга с височина 8 — 12 метра и широка около 4 и има четири главни порти: Източна — Harput Kapisi, Урфа — Urfa Kapisi (Rum или Halep Kapisi), Мардин — Tell Kapisi, и Нова — Satt или Dicle (тигрова) Kapisi. Тези четири врати са били важен център за търговията на Месопотамия и интересно е, че са се отваряли само при изгрев-слънце, а по залез са били здраво залоствани и никой посетител не можел да влезе или излезе от града. През 1853 г. един от гостите — H. Petermann, е бил оставен под звездите поради късно пристигане и в резултат написва своите мемоари „След залез-слънце“. По стените на крепостите и замъците във вътрешността има невероятни изображения и надписи, датиращи от различни епохи. „Седемте братя“, „Озарението“, „Ликът на Зората“, „Дъщерята на краля от замъка със седемте кули“ и още множество релефи разказват вълшебни истории и легенди. Записани са думи на мъдреци от селчукски времена и Абасидите, шамански древни знаци красят колоните и камъните и е много, много красиво. В Диарбакър са интересни и църквите. В предислямски времена тук са намирали утеха шемсите — поклонници на Слънцето, евреите и християните. Има запазени грегориански храмове (арменски), якуби — древносирийски, ортодоксални (румски), асирийски и халдейски. Съхранени са Meryem Ana Süryani Kadim — Храм на Светата Дева, Keldani, Surp Gregos, Surp Sarkis (Çeltik Kilisesi), Saint George (Kara Papaz Kilisesi) — Черната църква на Св. Георги (Тъмния свещеник, както го наричат тук), и много други. Храмът на Божията Майка е активен и днес. В града друга туристическа атракция са трите древни моста с изписани по тях сури от Корана и суфи мъдрости, чиито особена структура, предназначение и история са не по-малко интересни. Красиви палати и съвременни замъци са разпръснати в околността и поречията на Тигър и Ефрат, а един от тях — Палатът на Ататюрк, е истинско произведение на изкуството.

Обикаляхме и разглеждахме, изненадани и очаровани. Семейството на войничето, което ни бе поканило на гости, неотлъчно ни следваше и се грижеше за удобствата ни. Хранехме се в старинни постройки с автентична атмосфера, опитвахме блюда с незабравим вкус и си почивахме по неповторим начин. Когато се свечери, с няколко автомобила ни отведоха до един конак, в който щяхме да нощуваме. Оказа се собственост на по-големия брат на войника и беше изцяло на наше разположение. По диарбакърски обичай гостите не бива да живеят в хотели, а следва да бъдат посрещнати като най-скъпи близки. Кюрдското гостоприемство още веднъж извеза красиви спомени в сърцето ми, а Руси гледаше занемял и не можеше да повярва. Тук луксът и удобствата се измерваха по различен начин, а понятието удоволствие побираше всички възможни сетива. Целият замък бе изпъстрен със скъпи персийски килими, подовете и стените, вътрешните колони бяха облечени с тях, имаше малки стълбици от черен мрамор с персийски стъпки, водещи към вътрешността на къщата, където в чудно басейнче плискаше води уловен и заграден в шадраванче извор. Навсякъде полюшваше клони огромна растителност, а стъклени арки водеха към чудна зимна градина с множество диванчета и удобни кресла. Беше отрупано с антики и дори аз след всичко, което бях видяла из Турция, гледах занемяла. Огромни платна на известни художници красяха зали с меко осветление, черен роял стоеше смълчано под тях и очакваше нечии гальовни пръсти, а две красиви восъчни фигури на мускетари приканваха към входа на кабинета — огромна дървена библиотека с масивна мебел и безброй книги на различни езици. Побутнах Джан да каже кои са хората, които живееха тук.

— Къща за скъпи гости, една от многото вили на работещите за „Форд“ в Диарбакър.

Едва сега се досетих, че всъщност всички автомобили, които ни извозваха, бяха форд. На сутринта беят ни взе от вилата и ни отведе в магазина си, където ни очакваше прословутата диарбакърска закуска, на която, ако кажа, че имаше от пиле мляко, няма да сгреша. От вълнение не можех да се храня, а апетитът ми съвсем секна, щом чух предложението на собственика да ни подари автомобил за лично ползване. Ако синът му не приключваше скоро службата си, бих помислила, че става дума за рушвет, и сигурно щях да създавам проблеми, но меката усмивка на човека ми разясни, че подобни подаръци тук са нещо нормално. Разбира се, отказахме. С много обещания за ново гостуване отлетяхме за Мардин с частния им самолет.

Сетива. Операцията. Мардин, Анкара 2005 г.

Ние ще го предадем на децата си, а те — на своите деца, и то никога няма да умре.

Kahlil Gibran

Бяхме в Мардин вече втори ден.

Руси бе седнал по турски върху шарено килимче със забит нос в купа плодове, въртеше глава на всички страни, сумтеше и подхвърляше по някоя неразбираема дума. Почти можех да видя образите, с които воюва, докато отделя сочните зърна на огромна чепка грозде.

— Не ти ли харесва тук?

— Как да не ми харесва, ти луда ли си! А ние у наше село си мислим, че живейм!

Преметнах през лицето си тъничкия извезан воал на роклята, с която ме бяха пременили — красиво творение на източното изкуство, и посегнах за фурма. Седяхме в подземна зала със стени, изографисани на ръка, и разглеждахме чудните подобия на икони, фреските и рисунките на лалета и рози по облия таван, нежно обграждащи едно светещо златно око. Надолу от окото се спускаше тежък синджир с форма на няколко увити една около друга змии, а последната бе захапала огромна кристална капка — полилея, който осветяваше меко водата на малко басейнче, над което Ванесса се опитваше да улови някоя от цветните рибки. В големи боядисани в златно дървени клетки пърхаха безброй канарчета, малки и големи папагалчета и други птички. Зад тях грациозно се извисяваше мраморен балдахин с нежни бели завеси, а около него мрежести паравани закриваха тихия уют и мекотата на куп възглавнички, нахвърляни по пода. Навсякъде имаше каменни светилници с ароматни свещи, индийски пръчици, тесни високи масички за напитки, ниски с дърворезба с пълни фруктиери по тях и из цялата тази приказна идилия като светулки щъкаха момчета с извезани елечета и наглеждаха чашите ни. В мен бушуваше буря — това бе дом на сина на чичото на Бериван, тънещ в разкош като в приказка на Шехерезада, а нещастната му племенница мръзнеше в някакво планинско село сред непознати. Знаех, че навярно няма да имам друга възможност да се докосна до подобна красота, и исках да изживея гостуването истински, но мислите не ми даваха покой. Тъкмо раззинах уста да разваля удоволствието и на брат ми, когато вратата се отвори и влязоха мъжът ми и домакините.

За нашата принцеса — промълви чичото и ми поднесе красив букет бели рози, който, щом го докоснах, се разпадна в ръцете ми и цветята се посипаха около мен като нежен дъжд от листенца и аромати. Едва успях да ахна, и осветлението загасна, всички насядаха и се изтегнаха по възглавничките около шадравана и с нахлуването на цветен дим в залата влезе нежна музика. Именно влезе, понеже с движението на дима, точно следващ ритъма, можех да я видя… Когато изпълни цялата зала и навсякъде около нас се къдреха разноцветни струйки, една по една плавно доплуваха седем девойки в ефирни воали. Имаха венци от рози в косите, ръцете им бяха сключени пред гърдите, завързани с копринени шалове, а босите им нозе подрънкваха от гривни, синджири и белезници, които по-късно, по време на танца, умело отключиха и захвърлиха. С едно око успях да зърна как се отвори малка вратичка в стената зад мен, усмихната жена приласка детето ми с играчка и го отведе. Девойките бяха потопили нозе в басейнчето, приведени напред една към друга в красива плетеница над шуртящата вода, движеха ръце над косите си и леко се поклащаха. Момчетата смениха чашите ни с огромни конячени капки, в които плуваха пияни плодчета. Музиката се забави и момичетата се извиха назад — гледката бе изумително красива, приличаха на нежен лотос, а от тавана меко се спусна топло течение, което развя воалите им към нас. Между феерията от коприна изникна ръка, обсипана с накити, които един по един изхлузи, и те нападаха със звън по плочките, пръстите се разделиха, сякаш не бяха части от едно същество, татуировките по тях оживяха и всички гледахме като хипнотизирани. Един поглед настрани ми показа, че срещу всеки имаше такава ръка с танцуващи странно пръсти, която се приближава все по-близо и по-близо. Можех само да се досещам за развитието на танца, ако не присъствах и аз в залата, и намусено се извърнах, но в този момент музиката секна и момичетата се изпариха. Домакинът се смееше звучно и ми пожела да не се отказвам. Засрамена, разбрах, че представлението бе прекъснато заради мен, и подканих момичетата да продължават. В залата отново зазвуча музика и ако не бъркам — бе само един духов инструмент, подобен на зинк, който по-късно видях — представляваше дълга извита тръба с интересно разклонение за устните. Държеше го девойка, седнала в самия център на басейнчето, а около нея светлинките играеха, сякаш живи пеперуди или приказни нимфи. Татуираните пръсти се появиха зад мен, нежно масажиращи раменете ми, после танцът им започна в опасна близост до очите ми и имах чувството, че наистина ме хипнотизират. Не бях в състояние да се откъсна или да погледна какво се случва с другите. Не бях докоснала чашата с алкохол, а се чувствах замаяна и отнесена. Днес, когато описвам това вълшебство, се чувствам, като че ли издавам съкровена тайна, която ще изгуби омаята си, споделя ли я с друг. Толкова много чудни мекота, нежност, ефирност и феерия плуваха около мен, сякаш невидима сила раздвижваше пространствата, разменяше местата на деня, нощта, света и космоса; сякаш не седях до ръба на домашно басейнче върху меки възглавници, а плувах извън себе си, над целия свят и можех да докосна със сърце всяко дихание в него… Момичето със странната тръба забърза ритъма, далече зад стените се дочуха приглушени дарбуки и барабани, силен плясък с ръце прекъсна всичко и настъпи дълга тиха пауза. Залата плувна в ароматен дим и когато се разсея, видях танцьорките, подредени една над друга около басейна. Нататък вече не виждах нищо, можех само да чувам и усещам. Седемте момичета танцуваха като едно живо тяло, извиващо се между нас, и в един момент бяха съвсем близо, а в следващия — в другия край на залата. В ръцете им зърнах дайрета, но звукът ми убягваше, долавях само пляскащи или тупкащи ръце — странна музика, произведена от невидими музиканти. Розите в косите им се пръскаха навсякъде и около мен нежно се сипеха бели листенца и воали. Една ръка ме дръпна и изправи, но не можех да се движа или да танцувам, затова ме поведе към мраморното подобие на легло, където се отпуснах върху меките възглавници и заспах, а сънят ми бе неясно състояние на плуване, редуващо се с пълно безсъзнание, полет и почивка. На сутринта не ме болеше глава, както очаквах, и ми отговориха, че в ароматите и напитките не са добавяни никакви опиати. Оказа се, че само аз съм се предала на омаята в такава степен, и всички изгледали танца до края, без да заспят. Засрамена попитах дали не може да го повторим, и домакинята през смях каза, че в живота някои неща се случват само веднъж, като любовта.

Старинният Мардин плени сърцето на брат ми и той ми обеща да дойдем пак. Това място се намираше в сърцевината на една страна, на светове далече от цивилизования ни познат свят, и същевременно не присъстваше никъде — така индивидуално и без принадлежност в своята уникална красота и неуловимост. Руси и Джан се чувстваха чудесно в белите дълги роби без шевове и макар да се шегувах с тях, че денонощно се разхождат по нощници, споделиха, че облеклото на съвременния човек е тежко и неудобно. Ванесса не се виждаше никъде и когато тръгнах из огромния замък да я търся и я намерих в обширна игротека с всякакви изкушения за хлапета, изобщо не се учудих, че не й липсвам. Детето играеше под грижовните погледи на невидими жени, хранеше се и спеше направо там на мекия под между играчките и никакви ограничения не спираха фантазиите му. Отбелязах наум точка за кюрдите и си обещах да опитам да не ограничавам дъщеря си и аз и като начало — да изхвърля многото мебели от детската стая вкъщи. Животът тук не беше луксозен в никакъв случай, той бе достатъчен. Всички работеха единствено за доставяне удоволствие на близките същества и присъстваха само за да ги радват. Научих, че момичетата и момчетата от прислугата и танцовата програма са там по свое желание и печелят добре, а подобни атрактивни зрелища не са ежедневие, но присъстват в програмата за гости. През останалото време семейството живееше като всички останали хора, но някак по-внимателно, с повече грижа за другия, с повече обич. Или моите сетива бяха настроени да улавят това именно заради личните ми душевни сътресения. Гостуването ни в този дом бе една чудесна терапия и ние благодарни решихме да се върнем към задълженията си. Очакваше ни ГАТА и детският хирург, който искаше да му дам Ванесса за няколко часа с обещания да ми покаже на лента случващото се зад зеленото перде. Настанихме се в зоната за гости на медицинския военен университет, понеже не ми се занимаваше с угрижени роднини, но дори там нямахме мира. Новината, че брат ми е в Турция с нас, бе обиколила родата и телефонът се нажежи до червено от покани за вечери, гостувания и чай визити. Подготовката за операцията на бебето щеше да трае само ден и в сряда сутрин малко преди да пристигне хирургът, ни въведоха в детската предоперационна. Представляваше шарена зала с малки канапета и масички, отрупана с играчки, дървени кончета за яздене и всевъзможни забавления за отвличане вниманието на малчуганите. Надянаха ми зелена маска, по която с флумастери изрисувахме цветчета и рибки, за да не плаши, и пъстра престилка за придружители. На Ванесса донесоха „еликсира на щастието“ — сладка напитка със съдържание, което отпуска и заличава страх и напрежение. Тя го изгълта набързо повече от интерес към странната чаша с две дъна и звънчета по нея и размахвайки плитчици, замина към операционната в ръцете на една сестра. Лекарят се отби да ме попита имам ли нужда и аз от успокоително и усмихвайки се, ми нареди да чакам долу резултатите. Чакалнята се оказа огромна тиха зала, в която угрижени родители следяха изписващите се на голям екран имена на завършващи операции с подробности за забавяне или усложнения и данни с координатите на децата. Сигурно съм била много заплесната в мислите си, щом пропуснах да прочета, че Ванесса е излязла, и едно момиче ме задърпа към асансьора и стаята на детето. Там някаква майка я беше прегърнала и се опитваше да я успокои. Сестрата ми обясни, че детето не изпитва никаква болка, но се страхува от превръзките на ръцете си и е замаяно от упойката, посъветва ме да затъмня стаята и да се постарая да я приспя. Заспа бързо и аз си отдъхнах. Донесоха видеокамера с филма от операцията, който не успях да изгледам до края, макар да бе изчистена работа без никаква кръв — разрезите бяха в естествената черта под палчетата на ръчичките и медиците просто бяха изтеглили непослушните жили на мястото им, освобождавайки костичките да се движат свободно. Имахме двуседмични прегледи и спрей, който да впръскаме върху разрезите, в случай че Ванесса не желае да търпи превръзките — своеобразно силиконово покритие, което образува филм върху раните, предпазващ от замърсяване и позволяващ миенето, но не бе за препоръчване при толкова малки деца, както впрочем и лазерът — затова операцията бе стандартна. Бях доволна от отношението и резултата — детето ми беше здраво и вече не ме интересуваше болестта като феномен, който би могъл да засегне целите ръце. Хирургът сподели, че се е случило в резултат от секциото — късно нахлулият в мозъка кислород предизвикал аномалия, която обикновено се проявява между една и седем годинки. В болницата имаше дечица с изкривени крайници, които нямаха нейния късмет и провеждаха тежки и болезнени терапии без яснота за подобрение, и аз за пореден път се уверих колко е важно да не се нарушава естественият ход на нещата и децата да се раждат без напредналата медицинска намеса, а по нормален път. Ванесса бе имала шанса да се отърве само с това. За награда, че е изтърпяла своята операция геройски, я заведохме в зоопарка на столицата и аз с изумление се спрях пред клетката на едно измъчено бяло прасе, чиито ребра се брояха и кожата му прозираше. Децата отпред се смееха и го сочеха: „Вижте, вижте — домуз, не яжте домуз, за да не станете на домуз“, и ми дожаля за горкото животинче, но от друга страна, тук си беше много по-добре, отколкото в някоя кланица на „Родопа“. В този зоопарк имаше всякакви животни и ние си харесахме едно бебе маймунче, измъкнало се през мрежата, ръфащо захвърлена обелка от банан, и когато извикахме охраната да го прибере, Ванесса се разплака. После пояздихме понита и красиви черни коне в секцията за езда, посетихме аквариум, в който се снимахме пред стъклената стена на дома на акулите — смея да твърдя, че дори през дебелото стъкло зъбите им изглеждат достатъчно страшни и не бих искала да общувам с тях на живо; имаше тигри, лъвове, слонове, хипопотами и носорози и въпреки чудесните условия, в които живееха и изглеждаха обгрижвани и защитени, това място ми се стори едно от най-тъжните на земята. Побързах да си тръгнем оттам и определено не исках да се връщам. Погостувахме на роднини за кратко, а брат ми се наложи да си купи още един сак, за да може да побере подаръците. Изпратихме го за София с българските авиолинии, понеже копнееше вече за българска реч, и преди да отлети, го накарах да обещае, че няма да е тук за последно. Не ми се искаше да си тръгва. Независимо какви връзки създава човек в своя живот, нито едно същество — дори партньорът или децата, не може да замести онова, което съществува между братята и сестрите, и аз дълго гледах самолетната ивица в небето, отнасяща надалече една съзнателна част от съществото ми. Преглътнах тъгата си и се насочих към гишетата за билети, за да поръчам три за Муш.

Ирис 2005 г.

Пристигнахме вкъщи, доволни от хубавата разходка и добрия медицински резултат, приятно уморени от пътешестване и изпълнени с хубави спомени. Времето бе меко, снегът се сипеше като в пухкава зимна приказка и изпълваше сърцата ни с красота. Терористичните атаки бяха понамалели и Джан купи малка дървена шейна за Ванесса, с която дълго обикаляхме заснеженото крайбрежие и чудната долина под вулкана Немрут. В тихите вечери след някой хубав филм във военното кино седяхме обвити в топли одеяла на терасата, отпивайки ароматен чай, и се радвахме на споделеност и обич. Смехът и шегите в дома ни се бяха завърнали, малкото ни момиченце растеше и пакостеше и аз се чувствах най-щастливият човек на земята. Снабдихме се със ски оборудване и често посещавахме новопостроената военна скиписта и макар да не се научих да управлявам добре тези чудатости и най-често да се пързалях с шейна, чистото докосване до смълчаните борове и планината ме зареждаше с вдъхновение и живот. Научих се да рисувам без четки и моливи — едно астейменче от отряда на мъжа ми даваше уроци в дървената хижа на ски къмпинга и търпеливо показваше как се разпръсва облак настърган графит върху бяла хартия с дъх или плетени ръкавички. Новите усещания нямаха край и очаквахме всеки ден, изпълнени с любопитство и радост. Дни преди мъжът ми да се върне на работа, излязохме към центъра на градчето да видим какво ново в любимия ми дюкян за сувенири. Веднага се прехласнах пред висока статуя, изработена от единствен къс дърво, и масичка „Деве башъ“ (камилска главичка), която представляваше нещо наистина уникално — красива плетеница от изрязани и резбовани крачета, сгъващи и разгъващи се като хармоника в кръг, и също бе изрязана от едно парче дърво и служеше за поставка на синия или можеше да се съчетае с изрязано кръгло стъкло. Докато опитвах да се пазаря за цената, съзрях Джан в дъното на магазина, силно прегърнал някого. Човекът носеше дълго сиво палто с качулка, каквито тук слагаха само „сивите вълци“, и не виждах лицето му. Приближих, но те не се пускаха един друг и видях, че са просълзени. Любопитството ми нарастваше, но чаках безмълвно и накрая мъжът ми го пусна. Другият мъж сведе глава и застина, докато ми го представяха: „Ирис“.

Ирис… Просто Ирис. Име, което цял живот няма да забравя.

— Това е жена ми — Меги. Можеш да й говориш…

Качулката се отметна назад, няколко абаносови къдрици се спуснаха по раменете му и пред очите ми грейна най-красивото лице, което някога съм виждала. Високо чело, издължени дълбоки очи с цвета на спокойно небе, снежнобяла кожа, изящен нос и добре очертани меки устни, които се раздвижиха и дочух:

— Трябвало е да съм Идрис, но майка ми ослепяла, докато ме очаквала, затова ми дала име Ирис — зеницата ми, зрящото ми бебе.

Гласът му беше толкова тих, че едва го чувах, за секунда ме погледна, изчерви се и отново заби поглед в земята. Сервираха ни чай, напазарувахме, поговорихме, а Ирис през цялото време мълчеше. На път за вкъщи Джан ми разказа, че това е необикновен човек, когото много цени. Бил в отряда му в Измир — най-тихият и безпроблемен войник, по-късно случайността ги срещнала в Хаккари, където Ирис неведнъж спасявал живота му и винаги се оказвал в точното време на точното място, за да му бъде в помощ. Никога не говорел излишно, бил смирен и отдаден и били най-близки приятели. Между тях нямало тайни и преживели много неща, заради които един ден по детски решили да запечатат другарството си с кръвния знак на клетвата и се побратимили — акт, който не разбирали съвсем, но ги сближил за цял живот. Мъжът ми знаел, че родното място на момчето е някъде тук, но не смеел да го потърси — около него витаела странна тайнственост, която държала далече всички хора. Ирис живееше сам в една землянка недалече от Татван, в близост до селото на родителите си, починали преди години от замръзване. Селяните ги намерили мъртви и ги заровили на двора в снега, за да го дочакат, а той ги погребал, оставил семейния дом на по-големите си братя, построил за себе си малка къщичка на брега и заживял в нея.

— Вече няма да те мисля. Ще му кажа да те наглежда и придружава навсякъде, особено в пътешествията ти по селата със Зина.

— Хубаво. Не ревнуваш ли?

— Не и от него. Той е истински.

Ревността жегна мен. Осъзнах, че съпругът ми го цени повече от мен, дори и се зачудих що за птица е. Наистина изглеждаше странно и никак не се вписваше в образа „кюрд“. За да го опозная, приготвих вкусна вечеря по български и останах изненадана как на портала никой не прояви интерес да го задържи заради облекло и произход, а с усмивка го пуснаха да влезе. Донесе ми книга — „Руми“. После цяла вечер мълча и когато сервирах кафето, тихичко ни почете от нея. Откъсите, които беше подбрал, бяха изумителни и сочеха изход от личните ни проблеми и съмнения в последните дни. Ванесса през цялото време не слезе от скута му и накрая там и заспа. Ирис непрекъснато я милваше по главичката и се усмихваше, че децата нямат нужда от възпитание, а просто от обич и близост. Отново се наежих, понеже какво можеше да знае за децата някакво двадесет и няколко годишно момче, което дори не беше семейно. И на всичко отгоре бе толкова безсрамно красив, че не можех да откъсна очи от него, а той сякаш не знаеше и свиваше дългата си фигура на пода като нежелан гост. Беше ненормално срамежлив и трудно намирах общ език с него, но нямаше как — започна навсякъде да ме придружава и свикнах. Където и да отидех, усещах присъствието му като невидима сянка около мен, готова винаги да помогне. Гледаше бебето, дърпаше ми стола в сладкарниците, носеше торбите с продукти и винаги мълчеше. Говореше кратко само ако го запитах, и излъчваше необяснимо спокойствие. Чудех се как се издържа, понеже не виждах да ходи на работа, но тогава още не знаех, че хората могат да ползват съвсем малко света, в който живеят, и да нямат никакви нужди. Оплетох му широк бял пуловер със свободни ръкави, мислейки, че пасва на странното му облекло, и той с изчервяване го прие. Един ветровит ден, докато се разхождахме по кея край градската чайна и аз се увивах с шалове и яки, Ирис свали палтото и пуловера си, стегна разхлабените връзки на панталона и скочи във водата. Мислех, че ще се побъркам. Беше много студено, навсякъде имаше сняг и водата бе ледена, а на това място и много дълбока. Наведох се да видя къде е, а наоколо ми се скупчиха мръсни деца, викайки и пляскайки с ръце. Ирис подаде глава над водата и се усмихна — не изглеждаше нито измръзнал, нито притеснен, после се покачи по дъските, наметна на раменете си чердже, което му подадоха, и каза:

— Не бива да се страхуваш от студа, когато в теб не е по-топло…

Тълпата малчугани го запрегръща и той тръгна нагоре към чайната, без да се обръща, а аз забутах количката към базата. Казах на мъжа ми, че Ирис е луд и не искам да общувам с него.

— Нищо ти няма. Ще те научи да живееш.

Изминаха няколко дни, без да го виждам, и открих, че ми липсва. Разточих и опекох сладки кифлички и помолих Джан да го доведе на чай. Все така щастлив и красив, настани Ванесса в скута си и подхвърли, че не бива да си режа косата. По онова време едва ми бе израсла до раменете след принудително подстригване, понеже веднъж, докато сменях пепелници и палех свещи в хола, едната ми плитка пламна и за секунди изгоря, а другата остана дълга. Разказах му случката и той се засмя:

— Защото се страхуваш от огъня, огънят те пари и гори. Вярваш ли, дори на земята съществува пламък, който не причинява вреда.

Гледах го и се чудех може ли да говори нормално, без да сипе мъдрости. Приличаше ми на персонаж от стара приказка, който отваряше уста да проговори само след дадена последна парица и неусетно започнах да се вслушвам в думите му. Всичко, което казваше, имаше смисъл. Придружеше ли ме на някоя разходка, хората се скупчваха около него и искаха да го слушат, шегуваха се и се смееха заедно, а аз улавях всяка поднесена мисъл и променях светогледа си, преди да успея да мигна. Целият град го познаваше и се чудех къде се е крил досега. Животът му изключваше всякаква логика и нерядко исках да го разпитам — защо, как, кога… но едва успявах да се усмихна. В къщичката му имаше няколко книги, грижливо увити в плат и поставени на завет. Нямаше отопление, а само една стара метална готварска печка, кой знае откога, на въглища и дърва, която понякога палеше, и дежурното мангалче — дребната скаричка, която кюрдите по селцата ползваха. Цялата му покъщнина се състоеше от един дървен долап, побрал няколкото му дрешки, два ръчно съшити дюшека и два юргана, няколко купи, лъжици и нащърбен нож, за който не бях сигурна дали влиза в употреба. Нямаше нито чешма, нито чаша и пиеше вода от едно изворче наблизо, направо от него, а навярно се и къпеше в езерото. Много кюрдски семейства живееха дори по-бедно, но високата му ерудираност и интелигентност някак го изтласкваха от стандартния пейзаж, в който не се вписваше и без друго. Неведнъж предложих да оборудвам дома му с вещи, а той само се усмихваше на загрижеността ми и отвръщаше, че не му е нужно нищо. Един ден се ядосах и му казах, че никоя булка няма да влезе да живее тук.

— Да, няма, но по други причини, Меги.

— По какви причини?

Дразнех се от собственото си любопитство, но нямах спирачки — забулената му сексуалност живо ме интересуваше. Вече бях свикнала с него и бяхме достатъчно близки, за да си говорим така.

— Нямам такива отношения с жени и навярно няма да имам.

Прехапах език. Нима беше възможно! Но как наказва децата си животът, никой не знаеше.

— Можеш да споделиш с мен, ако има друго. Момчета например.

Той ме погледна изумено и се разсмя толкова силно, че се разхълца. Смя се дълго и от очите му бликаше искрено веселие.

— Не, не… На това ли ти заприлича? Не, господи, как ти хрумна… — продължаваше да се смее, а на мен ми се искаше да потъна в земята от срам. Нямаше значение, всъщност щях да си го обичам дори и с такава ориентация или онакава, не зная защо го казах.

— Не, Меги. Нито жени, нито мъже. Не ме интересуват по този начин, не са… не зная.

— Обет за безбрачие?

— Би могло да се каже, но не толкова конкретно. Ако човек си поставя правила и забрани, има повод да ги нарушава и да мисли за тях, а когато ги няма, е спокоен. Погледни езерото — белите содени ивици не се смесват със сините солни и се допълват в едно пространство без конфликт. В същото време не са ли едно голямо море? Не можеш да кажеш „белите ивици Ван“ и „сините ивици Ван“. Едно езеро е. Привидно ги различаваш, но все е вода.

— Но самотата не ти ли тежи? Не искаш ли да си имаш детенце? Да опиташ бащинството…

— Нека ти прочета нещо.

Разтвори томче с притчи от Башр-и Хяфи и зачете:

„Башр, с какво преглъщаш хляба си — запитали веднъж Багдадския мъдрец.

— С пролята дума за добър апетит го разреждам, на катък го правя и тъй преглъщам — рекъл.

— Що ще рече туй — зачудили се.

— Да не гълташ повече от глада си, да не пиеш повече от жаждата си — отвърнал.“

Ирис остави книжката и се усмихна.

— Била ли си на Ак дамар…

— Не, само съм слушала.

— Островчето нямало име, било запуснато и далечно. Веднъж един руски цар се разгневил на дъщеря си, построил там висока кула и я затворил в нея. Принцесата била влюбена в едно овчарче, за което не можела да се омъжи. Баща й, царят, ги разделил. Но любовта е по-силна от хората, тя винаги побеждава. Научил се къде е затворена любимата му овчарят и заплувал към нея. Преплувал цялото езеро. Девойката му се усмихнала от най-високото прозорче на кулата и му попяла. Грейнало му сърцето. От високата кула морето се виждало като на длан и всеки път, щом водите се полюшвали спокойни, девойката палела фенер и го вдигала нависоко, овчарят съзирал светлинката и отивал при нея. Научил се царят и решил да надхитри натрапника. Зачакал да дойде буря. Покачил се на кулата, завързал дъщеря си и размахал пред прозореца запален фенер. Зачудил се младежът защо ли го вика в такава буря, но без да губи време, тръгнал. Плувал, плувал, водата го дърпала надолу, докато не го удавила. И Ванското чудовище не могло да го спаси. Преди да издъхне, прошепнал „Ах, Тамара…“. Така кръстили острова. Залиняла принцесата, разболяла се. Царят тръгнал за Русия лек да търси. Докато се върне, тя предала Богу дух. Пазачите разказали, че преди да умре, цялата светела. Любовта й я отвела при любимия и по вените й вляла се в тях. Пътят навътре в сърцето бил единственият, който отвеждал до любимия. Оттогава островът се нарича Ак дамар — Бялата, светлата вена. Ще те заведа, нека се стопли.

Не ми се говореше, когато го слушах. Приказките му ме отнасяха в различни светове, непознати за мен. Той гушна спящата Ванесса и излязохме навън. От брега се виждаше островът — самотен, потънал сякаш в море от сълзи, задавени под мъглите. Мъжът ми така ни намери — загледани в Ак дамар.

— Хайде, скачайте в колата, отиваме.

Едва ли щяхме да намерим лодка в това време на годината, но решихме да пробваме. Отидохме на кея и се договорихме с един рибар, който ни откара с моторницата си. Беше страшничко, макар да нямаше вълни. На острова старинната църква се оказа в ремонт, изоставен за напролет, и не разгледахме много, но видях кулата. Видях и бурята — в сърцето си. Ирис сякаш прочете мислите ми, защото прошепна: „Не позволявай на царя да пали фалшиви фенери, Меги“.

Мъдростта на този човек ме изпълваше изцяло и животът ми се завъртя около него. Между нас нямаше напрежение, чувствах го близък и въпреки безумната му красота не гледах на него като на мъж, а виждах сърцето. Често сравняваше отношенията ни с ловец и сърна, оприличаваше думите си на летящи огнени стрели и ми казваше: „Не бягай от неизбежното“. Търсех го и го следвах, потъвайки все по-дълбоко в безкрайността на духа му, неподвластен на суетата. Джан съвсем се изгуби и го виждахме изключително рядко. Понякога го посещавахме на обекта в новата казарма — бе сътворил чудеса с калния парцел и сега там се мъдреше китна стъклена камелия с удобни меки мебели и камина за гости, в която неведнъж си устройвахме пикници и забави. Все още се удивявах на отношението към Ирис — никой не протестираше срещу присъствието му дори там, посрещаха го с усмивки и добре дошъл и навсякъде събираше тълпи. Всички хора му бяха приятели. Мъжът ми се шегуваше, че навремето, когато си харесвал някое момиче, било достатъчно да помълчат около нея двамата и тя била пленена завинаги, а Ирис свеждаше очи и се изчервяваше като момиче. Научих, че майка му е била красива иранка, открадната от баща му, и живели до края на дните си в нежна и тиха споделеност, отглеждайки четиримата си синове с много обич. Той не приличаше на своите братя, наричаха го изтърсака заради късната му поява и бил любимо дете, поискано и обещано на Бога. Баща му бил алиан, а майката — особен вид вярваща, която знаела, че Аллах съществува, но далече от джамии и църкви. Беше нечувано умен и цитираше древни поети, като Саади и Тагор, на фарси, познаваше четмо и писмо на три езика и бе учил с отличие в един вански университет, който за съжаление не завършил поради липса на средства. Пишеше поезия, красива и нежна поезия, която споделяше с нас само в усамотението и уюта на дома ни или по върховете на Немрут — вулкана, който възпяваше в рими и песни, а на един семеен празник ми подари най-чудната музика, записана на дискче — цигулката на Джан Атилла. Една от песните му остана моя спътница и до днес, а Ирис ми криеше сиди плейъра по канарите на вулкана и се смееше, че горе в планината музика не се слуша. „Разтвори сърцето си и слушай, запази тишина и слушай, толкова много има за слушане, остави се, за да чуеш.“ Носеше ми книги от градската библиотечка, която не зная как се бе съхранила по тези земи, и понеже не умеех да чета на турски, ми ги четеше сам, свит на пода в кухнята, докато готвех, или в детската, докато гладех, присъстваше навсякъде в ежедневието, ума и сърцето ми и се бе превърнал в част от семейството — една много скъпа и важна част, с която още не мога да се разделя. Ванесса свикна с него и плачеше, когато го няма, като в същото време сочеше снимките в рамчици, попитах ли я къде е баща й. Имах своите моменти на тъга, искаше ми се съпругът ми да не ме оставя за толкова дълго сама в присъствието на това чудо Ирис и неведнъж го отпращах с молба да не се връща, но не минаваха дни и той ме изненадваше с цвете, свито от салфетка, в плик за писма, оставен за мен на портала, смешно опакован геврек и завързан за връзка, поклащаща се от дръжките на бебешката количка пред входа, и много подобни очарования, на които сърце не ми даваше да кажа не. Понякога се натъжавах, мислейки как никое турско момиче не би приело подарък, по-дребен от няколкокаратов диамант, и се чудех защо животът тук бе толкова сложен. Ирис навярно следваше своята философия на аскет поради много причини, възможна от които би могла да бъде липсата на средства за един нормален семеен живот в тази безумна страна, но той с усмивка отричаше. Мъжът ми неведнъж ми бе обяснявал, че може да стане военен, ако поиска — узман чауш на двугодишен подновяващ се договор или полицай с подобни условия, че работа има и че Ирис всъщност се занимава и си печели, колкото му е необходимо, но аз не спирах да се притеснявам за него. Личната ми загриженост ми представляваше проблем не без основание и след една случка, когато, докато се опитвах да пазя равновесие на особено високи обувки, паднах, спъвайки се в купчинка заплетени жици насред пътя, той ме изправи и преди да ме пусне, го целунах в ъгълчето на устните, окончателно реших, че не бива. Понеже не се отдръпна. Помолих го да си тръгне и не го видях няколко месеца. Зина само цъкаше с език и палеше цигара от фас, напомняйки ми, че с глупавите си действия ще взема да объркам живота на сума народ. Никак не ми беше леко и никак не се гордеех със себе си. Всички световни войни са се случвали заради жени, а това момче бе най-близкият приятел на съпруга ми. Бях чела подобни дивотии в розовите романи на майка ми и не вярвах, че мога да изглупея дотам да заживея в розов роман. Времето минаваше, а нищо не се променяше. Имах моменти, в които ми идеше да закрещя към другите — не виждате ли какво се случва, обаче се оказваше, че се случва само в моята глава, и дори Джан не проумяваше защо не искам да виждам Ирис вече. А Ирис… Ирис продължаваше да ме гледа със същата своя любов, когато се срещахме, и да излъчва същото дивно спокойствие и тишина. Липсваше ми съвсем откровено и за лична утеха започнах да ровя из интернет и да търся любимите му автори на български или руски език. Тук да се намери творба на книжен носител бе щастлива случайност, особено на тези езици, и бях чест гост в един офис с принтер, където разпечатвахме съкровища на Саади, Тагор, Халил Джубран, Мевляна Руми, Дао, Дзен, песните на Кришна и още много известни и неизвестни имена в суфизма и източните философии; от друга страна, подобрих четенето си на турски език и дори се упражнявах в преводи и изобщо — последвалите месеци бяха изпълнени с интелектуална заетост. И всичко би било прекрасно да си остане така и не би дотежало никому, ако не бях започнала отново да пиша поезия. Римите в главата и сърцето ми ме премазваха. Свивах се на кълбо от емоции под заснежения прозорец на шестия етаж, не виждах и не чувах нищо и пишех, пишех по салфетки, късове вестници, тетрадки или направо на стената в кухнята и изваяните образи все повече ме изумяваха. Не бяха слова за нещастна любов — такава на практика нямаше, нито за щастлива — каквато също липсваше. Бяха за нещо, чието присъствие долавях, но не разпознавах, сякаш булото на забравата го обвиваше далече от ума ми или просто не беше родено и обърканото ми съзнание търсеше в необятността на нищото. Джан Атилла даряваше плачещата си цигулка над акомпанимента на черни клавиши, раздвижвани сякаш направо от сърцето ми. Джан не ми пречеше да си потъвам и свиреше на малката йоника вкъщи всякакви пъстри или безцветни настроения, но един ден приближи и прошепна: „Не си сама. Откога не си звъняла на брат си. Имаш баща, близки. Искаш ли да отидем при моите? Или в България?“.

Думите му разтвориха още по-дълбока бездна, защото вече осъзнавах — нямаше кой да ме издърпа от това. Просто нямаше кой, дори самият Ирис. Разбирах, че хората около мен са само необходима добавка в питието на болката — подсладител или пелин, и отровното съдържание исках да изпия сама. Самотата се превръщаше в най-добрия ми приятел, срастваше се с мен и се раждаше нещо, не особено приятно за другите. Ако можех да плача, бих опитала да си помогна, но сълзите са дар на изкуплението, толкова далечно в този момент от света ми.

Вулканът и поезията на Огъня 2006 г.

— Знаеш ли какво е дзадзен? Някои смятат, че е медитативна форма с кръстосани нозе и дълбоко съзерцание, но ти не ги слушай. Дзадзен е беленето на това киви в ръцете ти и ако продължаваш да ме гледаш, ще се порежеш и няма да получиш просветление.

— Извинявай…

Той пусна ножа си и докосна със смях ръката ми.

— И аз бих искал да гледам очите ти дълго, но какво бих видял там освен себе си… а аз съм се виждал. И ти си се виждала, нали.

— В обелката от киви ли ще съзра пътя на избавлението?

— Ако да, защо да е не… Мислила ли си за трети вариант?

Ирис не искаше да се втурна в някое духовно учение и да се огранича с него. Считаше, че практиките и заниманията на конкретизирани налични тук групи отделят възможността за провиждане от общия поглед и хората остават залутани в себе си. Казваше, че всеки човек носи свое оръдие за пробиване на скали и на какво ще заприлича духовният му път, зависи единствено от отдадеността, дори не от старанието. Едва ли правех разлика между двете понятия по онова време, но дори да ме накараше да застана на челна стойка, щях да го послушам. Беше измъкнал сърцето от гърдите ми и го бе отнесъл в някоя далечна пустиня, а сега очакваше да забравя зеещата в мен бездна и да тръгна да го намеря. Всъщност не очакваше нищо. Учеше ме да мълча, но без съдържание. Аз и без друго не можех да говоря в негово присъствие, затова пък вътрешният ми брътвеж приличаше на абсолютния хаос, а той говореше за баланс. „Ако скачаш стремглаво от скала на скала, как ще се изравниш, за да станеш везна и да отмериш кривото от правото? Поспри се за отдих.“

Запролетяваше се и пътищата към Немрут бяха станали проходими и един ден предложи да се изкачим, за да ми покаже какво има предвид. Винаги правеше така — показваше, насочваше нагледно, без много да обяснява, и вярваше, че зрънцето истина се намира в уловеното с другия, но разпознато в теб, независимо колко е малко или невзрачно. От повече нямало смисъл, защото безкрайният океан на любовта се раждал в зрънце. Достатъчност бе мотото в живота му и приемаше най-различни измерения в различните ситуации.

Мъжът ми нае кола, която подозрително приличаше на стар руски луноход от някоя завоевателна акция на извънземни — нито джип, ни пикап с вериги като на танк по гумите и особена, допълнително монтирана „каска“ отгоре, под която инсталирахме Ванесса. Чудех се дали такова приспособление предпазва от честите ерозийни каменни дъждове, или от мините по пътя, но без много да мисля, се качих и потеглихме. Немрут е отдавна застинал вулкан, чийто кратер бил с височина около 4000 метра, но поради честите вътрешни изригвания и разрушения се е смъквал многократно и днес най-високата точка наброява 2935 метра — Сиври тепе. Бил е активен за последно от 1411 до 1441 година и оттогава спи. Езерото Ван е образувано от застиваща лава с високо содено съдържание, примесено със солени води, и представлява чудата гледка със своите сини и бели ивици, които плуват паралелно и никога не се смесват. Водата е мекичка, но мазна и къпещите се в нея имат неприятното усещане за полепване. Кратерът е с основа около 40 кв. километра и се нарежда четвърти в Европа и шестнадесети поред в света. На повърхността му има 5 големи езера и множество малки гейзери, дълбоки и тесни отвори за лава и 6 големи пещери. Най-голямото езеро върху кратера е с дълбочина 155 метра и площ около 15 квадратни километра и е с 2247 метра надморска височина, а езерото Ван е на 600. Голямото езеро носи името на кратера и има сладка вода, бистра, студена и пивка, без мирис, цвят и вкус и в дълбините му живее особен вид шаран, също без мирис и вкус. Второто по големина езеро в близост до първото е с температура на водата 40 градуса, която в летните месеци достига до 60, и водите са лековити, често ползвани като цяр за ревматизъм. Малките езера са свързани помежду си с подземни канали, а в началото са били едно цяло и представляват интересна графика на езерната карта — като синджир, обрамчил основното езеро, но без да му тежи. Най-малките понякога пресъхват по време на летните горещини и се раждат наесен с дъждовете или напролет с разтопяването на снеговете. На около 160 метра на изток от езерцата се намират интересни пукнатини с водни изпарения. Те не са магмени пари, а резултат от подпочвени води, загрети под повърхността. С тях лекуват астма, бронхит и бъбречни заболявания и наоколо винаги има хора. Шестте пещери не са по-малко интересни: с ширина 3 метра и дълбочина около 2 средно са своеобразни фризери, разположени в гънките на кратера, и около входовете им въздухът е хладен до студен и представляват чудни места за почивка в топлите дни — като самородни природни климатици, разположени около най-горещите точки на вулкана. Една от тях днес е почти затрупана и има тъничък отвор, през който се вижда вътрешността й, цялата покрита с лед. Ирис подхвърли, че природата си знае работата — дори в огъня пази своя живот, но е безсилна срещу възможността за свеж полъх и ако някой се чувства изпепелен, достатъчно е само да поиска да се измъкне от пепелищата и да диша. Кратерът е покрит с дебел сняг 4 или 5 месеца в годината и е чудесен терен за зимни спортове, има построена писта с дължина 2517 метра, всички необходими съоръжения и лифт и дори тук, в това забравено от Бога място, не липсват туристи — понякога срещахме китайци, иранци, французи, италианци и други, а около езерцата открихме палатков лагер на един дружелюбен англичанин геолог, разположен там от години. Ученият изтеглил имуществото си от Лондон в Турция, купил си джип, съоръжения и палатка и се заселил на вулкана. Местните хора му носеха провизии от града и селата и му помагаха да оцелява, а той изглеждаше щастлив и омиротворен както всеки човек, намерил дома си.

От висините на кратера гледката бе изумителна — погледът тръгва от низините и странното езеро Ван, минава през острова в сърцевината му, изкачва се по Сюпхан планина и стига чак до Арарат — бялото великолепие на света. Земните гънки — пламтяща лава преди столетия, днес бяха гостоприемна земя, грижовно обгръщаща всеки посетител, аз докосвах пръстта й с ръце, а в мен си прокрадваше път усещане, като че земята говори чрез допира и влива по вените ми отдавна забравен шепот. Или стон… Детето щъкаше насам-натам, пипаше тревичките, заравяше пръстчета в зеления мъх и дишаше свобода. Ирис и Джан бяха седнали на една скала и съзерцаваха тишината с допрени ръце. Помислих си, че съществувам в непрекъснато случващо се чудо. На брега на голямото езеро бяха опънати няколко огромни шатри, предлагащи плътна сянка през лятото и завет в студените месеци, и ние разгънахме одеяла под тях, наизвадихме зеленчуци, хляб и сирене, малко газово котлонче и чайник и си спретнахме чудесен пикник. После сплетохме дългите къдрици на Ирис на много плитчици и със смях съвсем го вписахме в пейзажа, така напомнящ индиански бивак. Полежахме на тревата, загледани в първите пролетни облачета, и Джан ни попя любими песни така, както никога досега не го беше правил, и посвири на странно прибраните си и сгънати пръсти на двете ръце. Простичкият живот бе именно това — не изискваше нищо, само присъствие във всеки един момент и споделена с величествената природа тишина. Потъвайки в очите на любимите ми хора, дочувайки гласа на сърцата им в безкрайния простор на синевата, аз познах светостта и пречистващата сила на мълчанието. Помня думи, изречени тогава безшумно като ветреца, галещ лицата ни: „Мълчанието не е бездействие, а непосилен труд“. Ирис винаги ме учеше, че движението в сърцето ми строи прегради срещу осъзнаването и че се налага да спирам поне понякога, и тази малка строфичка породи в мен безброй въпроси.

— Да действам или да бездействам в крайна сметка? Противоречиво е…

— Не е.

— Как да не е, чуваш ли се: мълчанието не било бездействие, а непосилен труд?!

Красивите му очи припламваха с веселие и започваше да говори за съвсем други неща. Аз на свой ред му цитирах новонаучени сентенции и се опитвах да разсъждавам.

— Ето, точно това ти казвах — спри. Когато спреш, ще заработи друго. Във всяка машинка трябва да има ред, но този ред вече съществува, не се опитвай да го създаваш сега, така само твориш анархия.

Най-накрая разбрах. Той ми казваше да не мисля, но до това стигнах с мислене. Противоречие беше и толкова. Мъжът ми се смееше и подхвърляше, че мога да мисля, колкото си искам, но да не задържам мислите, понеже ставало навик, и аз съвсем се обърквах, гледайки как между тях съществува безгласно разбирателство и хармония. Джан никога не говореше за нещата, които са споделяли с Ирис преди, миналото им бе забулено с плътни воали и само понякога проблясваше по някоя комична случка или история. Когато се запознах с Джан, той бе странен и мълчалив и след години нищо не се бе променило, но някак наистина ми бе навик да го приемам такъв и да не очаквам разяснения, и в този миг осъзнах какво всъщност се опитват да ми покажат: движението в мен — мисли, чувства, емоции, бе изградило своите система и ред и те не допускаха нищо външно да им влияе… Затворих очи и си представих собствеността си — голяма сложна машина с ръждясали трудноподвижни или прекалено разхлабени болтове, ръчки и дръжки, светещ пулт, по който блестяха всякакви емоционални копчета и лампички и нито едно ръководство за управление. С този кораб можех да стигна само до някой замръзнал в бездната метеорит и да имам късмет, ако го уцеля. Разсмях се. Ирис ми каза, че е безнадеждно. Хвана брадичката ми и ме обърна към малкото езерце. Под слънчевите ласки и докосването на ветреца водата танцуваше лекичко в компанията на множество светлинки с най-различни фигурки. Лъчите вмъкваха искри до пясъка на дъното, които вълните, задвижени само от вятъра, по повърхността леко разчупваха, подемаха нагоре и ваеха с тях чудати черти и точки, досущ красива калиграфия, изписвана с неземна ръка. В този момент не мислех за нищо, не можех… Погледът ми бе уловен и не ми принадлежеше.

Влезе март и Ирис замина. Не знаех къде е отишъл и много ми се искаше да се върне бързо. Вкъщи нещата бяха спокойни, Ванесса имаше нови зъбчета, мъжът ми си идваше почти всяка вечер и прекарвахме много време заедно, бих казала — почти достатъчно. Усещах, че мисленето ми се променя и вече по-рядко се ядосвам или тъгувам, поезията напомняше за себе си понякога, но красивите думи от Ирисовите книги я притихваха и аз се чувствах щастлива. Не излизах много, Татван бе в разкопки — асфалтираха пътища, строяха сгради, а Зина гостуваше на дъщеря си в Анкара. Когато беше възможно, избягвах срещите със съпругите на военните, следобедните чайове и коктейлите и си стоях сама вкъщи с много време за размисъл, но признавам — имах нужда от хора. Джан получи известие за татбикат — военно обучение, което щеше да продължи осем седмици в една гора близо до Бурса, на хиляди километри от нас. Новината ме парализира — не биваше да ме оставя сама точно сега, но нямаше как и скоро замина. Бе предложил да гостувам на родителите му в Анкара, за да не се чувствам самотна, но категорично отказах, за сметка на това майка му пристигна дни след неговото заминаване, а след седмица — и баща му. Домът ми се превърна в лудница — всякакви съседки и съпруги на колеги заидваха вкъщи да ги поздравят с добре дошли, чайовете със задължителни покани зачестиха, подновихме протоколните закуски и следобеди у нас и почти не усещах как минава времето, докато една сутрин, съвсем призори, от портала не ме повикаха за посещение. До синята метална врата в сянката на утринната мъгла съзрях Ирис. Идеше ми да го заудрям и да му закрещя заради дългото отсъствие, но само стоях и го гледах — тъмната сива качулка с немирни къдрици под нея, топлите сини очи и болезнено близките пръсти. Беше отслабнал до неузнаваемост, но изглеждаше весел. Предложи да се разходим до острова в по-късните часове на деня. Оставих Ванесса на баба й и още след час бях на кея, където го заварих да ме чака в малка моторница с излющен окаян вид. По време на плаването не виждах нито кристалната вода, нито красотата на пробуждащата се природа, не виждах и него, можех само да го вдишвам със затворени очи и да се радвам, че е толкова близо. Всеки човек притежава характерна миризма, лека или по-остра, но изключително индивидуална, а у Ирис такава нямаше, което неведнъж ме озадачаваше, регистрирах ли, че просто ухае на мен. Пристигнахме в мълчание и отново в мълчание се изкачихме по хребета до малката църква. Нечия грижовна ръка бе сковала мъничка пейка зад храма и Ирис ме отведе до нея. Носеше странен сак, подобен на раница с една връзка, от който извади две малки бандани (кърпи за глава) — черна и бяла, и завърза бялата на главата ми. Седеше до мен и гледаше морето, а аз се лутах в някакви романтични усещания и фантазии и вече не се чувствах никак уютно. Мина половин час така и ме поведе към църквата. През нея се стигаше до малка стаичка със стълби към кулата и друга, по-голяма, вероятно ползвана от свещеника, живял някога там. Всичко бе покрито с огромни платнища и имаше скелета, дъски и инструменти, струпани в ъгъла, и аз се зачудих защо бяха оставили отключено, но нямах време да размишлявам — Ирис свали палтото си и видях, че носи тесен бял клин и пола, много прилична на тези на дервишите. На гърдите му имаше тъмна ризка с прихлупване. Завърза над косите си черната бандана и се усмихна.

— Ти си суфи ли… — Изненадата ми бе искрена.

— Суфи? Не… Какво значи да си суфи…

Хвана ръцете ми и ги повдигна встрани. Внимателно обърна дланите ми надолу и за миг ми се строи, че нещо напява, но не видях да раздвижва уста. В тази поза ръцете ми напомняха на нещо странно — приличах на двуглав лебед с тъничко безкрило тяло, обърнал главичка към земята, и друга над нея, но с поглед от небесата сякаш. Бях виждала танцуващи дервиши и ръцете им — дясната длан винаги сочеше нагоре, и сметнах, че той просто се шегува.

— Можеш ли да запомниш това и после да го направиш пак…

— Да…

Огледах ръцете си, вдигнати във въздуха, и се засмях. Щом искаше, щяхме да ставаме дервиши днес, по-добре, отколкото да го няма изобщо. Но Ирис бе съвсем сериозен, хвана ме за ръка и ме изведе навън през една задна врата и пред очите ми се разкри чудната гледка на безкрая, плискащ вълни в краката ни. Зад църквата нямаше пейки, затова той седна на земята със свити колене и ме покани до себе си. Можех да усетя росата, все още жива по листенцата на тревиците, но виждах само очите му. Гледахме очите си дълго, после той забарабани ритмично с ръце по коленете си и макар да не чувах музика, можех да разпозная ритъма. В ума ми изникнаха хиляди танцуващи дервиши, чух дарбуките им и ми се прииска да се повъртя с тях. Вдигнах ръце, както ми показа, затворих очи, усетих как дясната ми пета сама се завърта и усещането бе невероятно — чувствах в себе си сили да полетя над скалата, на която бяхме, не просто да танцувам, но Ирис хвана ръцете ми и ме спря. Цялата картина изчезна, притиснах се в него и потънах в топлите му устни.

Съзерцанието на росата влива в ума невидими нишчици, свързващи съзнанието с неуловимото, разтваря погледа и сетивата и някак изчиства. Навярно заради прозрачността й, щом през капчиците мога да видя и слънцето, и сенките, а и живота. Задържа мисълта и я спасява от самата нея, влива й красота или не-красота, просто нищо, което да бъде остатъчно или трайно, а само мимолетно… И ако пазя споменната визия за нея, то е, защото е само конденз — излишък от водни пари по повърхността на растенията. Излишък. Заради понижени температури. И нищо от онова, което усещаме или чувстваме, не би могло да бъде различно. Замайването ми бе плод на собствените ми очаквания и когато Ирис нежно прошепна в дъха ми, че бихме могли да се радваме на всеки допир с него, когато и както имам нужда и когато поискам… усетих как целият ми свят се разпада, потъва, гърчи се и издъхва. Той правеше всичко това заради мен. Защото аз имах нужда от докосване или защото аз имах желание за целувка. Самият той бе просто един инструмент, съвсем без нужди или желания, или поне така ми се струваше в онзи миг на замъгление и тъга. Той би направил всичко, защото то бе частичка от службата му. Не си представях, че мога да докосна нещо толкова желано и топло и същевременно толкова хладно, и се улових отчаяно за спомена за очите му, когато държеше ръцете ми в църквата — от тях бликаха възторг и любов, каквито аз дотогава не познавах. Тръгнахме си, а в лодката той непрекъснато ме целуваше по косата. Вкъщи родителите на мъжа ми играеха на конче с Ванесса, животът течеше постарому, войници катереха баирите над Татван, Ханъм Ефенди организираше чайове и галавечери, а аз исках да ме няма. Ирис нямаше телефон, но не желаех да излизам, затова не го видях и чух цяла седмица, докато не се върна съпругът ми. Доведе го вкъщи една вечер и изненадана установих, че майка му и баща му го познават. Прехапах устни и замълчах, а животът ми се струваше някаква гротеска, разкривена по платно на пиян художник, объркал краските. Виждах Ирис различен. Мълчеше по друг начин, очите му плуваха препълнени всеки път, когато ме погледнеше. Очите му, тези на мъжа ми, на Ванесса — всички ми се преливаха в съзнанието и в един момент ясно осъзнах, че ме е оставил сама да се изправя срещу демоните си, да ги превъзмогна и едва после да мисля. Усещах безмълвна подкрепа и присъствие някъде много навътре в мен; някъде, където нямаше място дори за него. Не мина време и отново замина, този път за по-дълго. Преди да си тръгне, в онази мрачна и страховита вечер ми остави плик с молба да го прочета, когато се родя. Рожденият ми ден наближаваше — началото на май бе топло и усмихнато и аз със смесени чувства извадих плика от бюрото си. Без аромат, само с името ми на него. Подаръците му винаги бяха странни, но този разтърси цялото ми същество по нечуван начин. В плика имаше листче с един красив стих:

Защото изгревен е мракът

и ти сега си най-смълчан свидетел

в една от пясъчните нощи на сърцето си…

Единственият Ирис разгърни:

развети бели сълзи на дервиши.

Под палещата болка на гнета,

разтворила устици към преклона ти,

не са ли те ухание на роза.

Не си ли ти ухание на роза.

Под листа беше сгъната и бялата бандана. Сълзите в онази утрин дойдоха при мен и останаха завинаги.

Животопис на сълзите. Ахлат, 2006 г.

Усещането, че всичко, случващо се днес, е живяно многократно преди, не ме напускаше. Влачех нозе край старите побити камъни, гробове и молитви, пълнех душата си с минало и се губех. Губех се в остатъка от последното ми, оформено по човешки съзнание, дало начало на края — толкова желан и далечен. Той ме наричаше търсещ — единственият случай, когато бе сгрешил. Търсенето бе прекъснато в момента, в който зърнах сивата качулка. От там нататък исках да вадя, да късам и да хвърлям, но не можех — земята и без мен приличаше на безкрайно сметище. Още при входните врати на крепостта го усетих: двата огромни каменни лъва — стражите на истината, ме гледаха с мъртви очи. Шестоъгълната крепост издигаше стени към синевата, загръщайки познанието между шестте си лъча, а в мен се раждаше седми — невидима отвесност, пробила ума ми като копие отвътре навън, хвърлено сякаш от самия Бог, лишаващо ме от прозрение. Пръстите ми сами докоснаха буквите — чудното везмо на древна култура, единствена украса, изкуство, носещо послания, неразгадани от нас, хората. Селчукската калиграфия е значима и ценна, особен начин за предаване думите на Пророка, и тънките йероглифи по каменните лица на тези камъни пазеха тайни за сътворението, Духа и смисъла, без да будят с припомняне спящите под тях халифи — древните проводници на любовта. Ебу Бекир, Селим султан, Али бин Ебу Талиб, Йезид, Мехди, Хади, Харун Рашид, Захир, Амир, Хафиз, Зафир… Господи… бяха безбройни. Знаците ги свързваха по руините като върволица от живи цветя, покълнала начало някъде с първото дихание на осъзнатия човек; минаваха през мен досущ натежал от живот накит, задушаващ ме с тежестта си, и покапваха в човешкото утре, заземено в незнанието и собствената си илюзия. Някой бе слязъл, бе видно — бе слязъл чак дотук, в малкия ни егоистичен свят, бе оставил печата на Словото и си бе отишъл. А аз вече не търсех. Диадемата на личния ми мрак с извезаното по нея „Ирис“ силно притискаше същността ми надолу към прахта и не можех да вдигна очи към светлината. Посмеех ли, ослепяваха. Джан тихо ме следваше и когато поспирах до някой надгробен артефакт, разказваше историята му, четеше надписите на глас и превеждаше. Бе изучавал селчукска и османска история в първите години на офицерското училище и макар да споделяше уважението и преклонението ми, бе някак далечен и странно студен.

— Няма да намериш своята истина в стъпките на мъртвите, Меги.

— Но добре че са оставили стъпки, нали… Иначе откъде щяхме да знаем.

— Да знаем какво? Автентичност и античност не са еднакви.

Принципно беше прав, знаех го. Но помнейки Ирис, бях сигурна, че пророците на тази земя не са именити и уникални фигури, както Христос, те бяха между нас, бяха и под тези камъни и Словото е говорило с техните думи, изписвало се е по плочите с техните ножове и е останало тук заради тяхната светла кръв.

— Да, всички са били суфи. Но между тях няма нито един безсмъртен, или по-точно — между тези личности и имена няма. Те нали виждаш къде са — в пръстта, под земята. Ако има друго, то не може да бъде погребано.

Джан ми се струваше твърде практичен, думите му виждах като противоречия и побързах да се отдалеча.

— Чакай, внимавай, тези руини са опасни. Както и надписите по тях…

Чух го да се смее притеснено и се спрях. Всъщност камъните не ме вълнуваха и мен, а той за първи път имаше желание да говори, затова седнах на земята и извадих пакетче семки.

— И какво?

— Мен ли питаш? Нека да кажа и аз: и какво? — седна до мен.

— Ами… ако може да се вярва, че има прераждане. Между хората има учители и водачи, нали? И религиозни, и всякакви. Някои от тях са идвали тук с мисия — да донесат Божието слово на хората, и сигурно още идват. Може дори ти да си бил някой от тези „ибн“ или „бин“ еди-кой си, но още да не знаеш. Пророк Мохамед е станал пророк на 54 години.

— Със сигурност не съм бил аз, дори да съм бил.

— Как така?

— Ирис не ти ли е разказвал? Ние се раждаме и умираме многократно, но винаги сме уникални, единствени и неповторими.

— Е, типично тълкуване на горд лъв.

— Думите са си думи, не им придавай свои значения.

Признах, че това правя. Човекът не беше виновен за хаоса в главата ми и разнежена от търпимостта му, станах и го целунах.

— Хубави са си гробниците, но ако дойдеш с мен, ще ти покажа нещо много по-интересно.

Поведе ме извън крепостта и не спря, когато подминахме няколко странни постройки — приличаха на къси широки минарета с квадратна основа, цилиндричен корпус и конусовидни покриви, които нарече кюмбета, и каза, че са подобия на тюрбетата, но за особени мъртви — религиозни водачи, загинали в битките наравно с другите. Били дело на Шагирт Кюмбети уста (майстор) и Кюмбет Хасан падишах, известен още като Кюмбет Тимур по източните земи и Бугатай Ака — на запад. Бегло ми проблесна, че познавам тези имена, и става дума за личности, живели в различни времена и места, и нали точно това имах предвид — прераждането на светлите, но той и тук ме разочарова, подхвърляйки, че славата им е пътувала бавно от село в град, а хората са ги именували според себе си. Повървяхме доста, докато стигнахме до странен старинен мост над малко дере. Разказа ми, че в околността са общо девет, а този носи интересното име Едноокия, но за произхода на името няма данни. Навярно заради единствената арка под дъгата на моста го бяха нарекли така. Малкото поточе под него по-нататък преминаваше в река, която извира от езерото на Харабешехир (Харабе Сехир), възобновения град, и е наистина странна — зиме и лете водите й са винаги равни и постоянни, без да намаляват или прииждат пълноводни. Тази вода тук се смята за свещена и я наричат Сладката вода, а по поречието надолу открихме голям развъдник на риба, собственост на човек, който бе загърбил живота в града, бе взел любимата си и живееше там в малка дървена барака.

— Виж водата… Тя е вечна. Ако срутвания я скрият от очите ни, пробива мундщуците на човешките дела и отново тръгва към нас. А в града Ахлат няма нищо толкова силно. В него има паметници, подобни на римските путове, които първите мюсюлмани са изпотрошили, водени от своята вяра; има хамами (бани), къщи и дюкяни, любов и смърт и дори старинното име на града е просто човешка история.

— Какво е името?

— Хилат. Когато кралят паднал ранен в битка, красивата му дъщеря се хвърлила на гърдите му и заплакала „Ах, Лат, ах, Лат…“, а сълзите й нанизали мъката в дълга перлена броеница, чийто звън достигнал всяко кътче на тази земя. Опитай — дори тук на равното има ехо и ако извикаш, думите се нанизват и дълго не затихват. А както знаеш, в древното арабско писмо звуците се изписват и четат различно, затова градът е записан като Хилат.

По-късно с него разгледахме и някои от стотиците пещери в околността. Много от тях са били ползвани за военни складове за боеприпаси или за съхранение на храна, а поради честите земетресения и природни бедствия са били и убежища за хората от крепостта. Датират от епохата на неолита и съществуват множество археологични свидетелства за употребата им тогава. Някои от тях са старинни християнски светилища, а в една замръзнах от изумление, понеже се оказа древен будистки храм, целият изрисуван с красиви рисунки по входа и вътрешността. Друга забележителност е малкото скално селище Мадаванс, основано от апостол Тадеус — един от дванадесетте апостоли, Божия брат, наричан още Иуда. Иуда Тадеус бил покровител на отчаяните и в собственото си отчаяние не можел да нарече себе си Божи брат, затова тук се знае и като Брат на Йакова. Името Тадеус получил по-късно като отдаден проповедник, изповядващ Словото Божие по тези земи, намерил своята мъченическа смърт по върховете на Арарат — разпнат на кръст и прободен като Иисус. Днес селището е почти разрушено, но християните в този район са неизброими. Чуден феномен е и Урарту — водният подземен тунел. Дълъг е около 1,5 квадратни километра и входът му напомня обърнат към недрата на земята комин — тесен и дълбок, за който не е известно как е бил изкопан. Историци и легенди разказват невероятни неща за него — пиле можело да влезе в тунела и да прелети живо до другия му край, навсякъде било светло, а по дължината му имало няколко тесни отвора нагоре, които служели за прочистването му с дъждовна вода. Взирахме се дълго в дълбокия отвор, а мислите ни прелитаха като птички, уловени в тунела на времето.

Чудесата около Ахлат нямаха край. Усещах тази земя свещена. Не разбирах защо, докосвайки старините с душа и ръце, в очите ми напираха сълзи, сякаш някога съм била част от историята им, сякаш косите ми са се веели свободни на тези скали и сърцето ми е било разтворено за живото Слово на Господа. Сякаш съм била точно като този тунел, никога незатъкнат от мръсотия и наноси, винаги пазещ живота и светостта си, а днес не успявах дори да търся, затисната от собствената си пръст. Но когато след три седмици разказах на Ирис за нашата разходка до тунела, той се усмихна и каза:

— А може би не трябва да търсиш разликите. Може би този тунел е знак, посока, път и пример за това какво трябва да станеш, а не какво си била. Прав е Джан — не се спирай в миналото, а търси. Докато се слееш…

Присъствието на Ирис, успокояващият му глас и мъдростта му притихваха ръбовете на съмненията ми и прокарваха в душата ми надежда. Разбирах, макар и смътно — докоснем ли се до познание, то изисква непрекъснато отдаване и насочване, в противен случай тунелът бива затрупан от камъни и скали и става тъмно. Чистотата на вярата не може да бъде запазена в човешкия ум, инструментът е друг. Инструментът — тъгата, в една от проявите си — чисто родена искрена сълза, бе най-верният път за мен. Защото човешката сълза е проекция на истинското слънце. Нейният друм тръгва от руините на древността, полегнала в забравата на началото, влива се по сухите артерии на втвърденото съзнание, чиито подпочвени води бълват единствено сяра, поема по вените на сгрешената пътека и обикаля сърцето — обвива наоколо му остатъчния си дъх, поглъща всичката сол, рециклира я и се завръща — тихичък пулс, роден от диханието на Полъха. Оттам се въздига към каменните ръбове на Граала, смесва човешката наличност в него с искрата на вечността и извира в зениците — неразрушимо късче, топъл диамант, бижу от божествената корона на огъня. Опитаме ли се да я докоснем, изчезва. Покълнем ли я — провиждаме. И днес, когато си спомням различните срещи с познати и непознати светулки по земите на Турция и ги разказвам, си мисля: някак по трънливия си земен път аз успях да ги открия и усетя. Остана само Той — първият и последният, и срещата ми с него. За да мога да го изплача.

Угризения и любов 2006 г.

Тежестта на думите притискаше умореното ми съзнание като смазващ камък, поставен на изхода към свободата. Всички мисли, мъдрости и история от последните дни разпръсваха около мен сенки и образи, родени в удобното леговище на ума, а аз притварях очи и исках просто да бъда сама — без мисъл, без чувства, без пълнеж. Човешкият живот има интересна направа — в моментите, когато уединението и тишината са жизненоважни, шумът и гълчавата са ежедневие и неспокойната ми душа не намираше кътче за усамотение сред многобройните гости, роднини и мероприятия. Свекър ми е скромен човек, рядко ни придружаваше по коктейли и вечери, но обичаше да излизаме на пикник в гората, където липсваха задължителните вратовръзки и етикет, и въпреки дима на печена риба и миризмата на бира успявах да вдъхна глътка свежест между старите борове и поточетата. Той се чувстваше добре единствено там, в останалото време бе нервен, опак и твореше нещастие навред и за всеки, имал неблагоразумието да го заговори. Очите му грееха искрено топло само за Ванесса и неведнъж отправях благодарствен поглед към небесата за възможността да я имаме. Свекърва ми, от друга страна, балансираше между моята мрачна отнесеност, мъжа си и сина си — все така тих, често отсъстващ от дома, — и се опитваше да внася мир и да задържа усмивките на лицата ни. Една сутрин телефонът звънна и отсреща чух гласа на Семи: „Идваме с жената. Сестра ми и мъжът й са в Карс, поканих и тях“. Домът ми бе достатъчно широк да поеме толкова гости, но мисълта за тълпи в хола пред телевизора, чоплещи семки, ми докара главоболие. Нямаше как — наизвадихме спалните комплекти, сервиза за гости, напазарувахме и след два дни ги посрещнахме усмихнати и готови за приключения. Приятелката на Семи толкова много приличаше на Бериван, че едва успявах да се спра да я гледам втренчено и да си докарам някоя неприятност. Първоначално всичко вървеше добре: закуски за девет души с огромен чайник, изпускащ чудни аромати на зазоряване, картофени банички и палачинки с петмез; пастички на обяд след обилно отрупана софра; топла домашна обстановка, каквато може да създаде само близката родствена кръв, и много задушевни разговори, гледане на кафе и приспивни песни, които пренасят назад във времето в нечие чуждо и толкова близко ми детство. Еда — сестрата на Семи, се бе омъжила наскоро за един узман чауш — военен на двугодишен договор, и по разпределение бяха пристигнали в Карс — град, недалече от Татван — но заети с непрекъснатите мероприятия, вечери и задължения, не бяха намерили време да ни посетят досега. Искаше ми се да поговоря с нея, владееше отлично кюрдски език — наследство от майка й, и да я поразпитам това-онова, но тя бе странно далечна. Носеше строги тъмни костюми дори вкъщи, нанасяше силен грим още в ранни зори и поведението й като цяло напомняше една нова Ханъм Ефенди — студени очи, навирено носле и много амбиции. Съпругът й приличаше на случайник, попаднал до нея поради сгрешено подреждане на звездите, не продумваше и гледаше уплашено през целия ден. Семи не изглеждаше щастлив — причина да се задържам по-дълго вкъщи. Новата му бъдеща жена категорично бе поела нещата в свои ръце и от кратките разкази, които слушах за съвместния им живот, разбирах, че дори леля Хаджер се е смалила до примера на кротка свекърва и е приела разчупването на старинната традиция — булката да влезе в дома с червен пояс. Момичето носеше неприятното за мен име Есра, може би бях в плен на лични предубеждения и не успявах да открия в нея нищо, за което да се хвана и да я обикна, но дори да се опитвах, нелогичното й поведение в нашия дом ме смразяваше и отблъскваше. Есра сновеше из стаите, повдигаше капаците на сандъците ми, ровеше в кухненските шкафчета, цъкаше с език и сипеше забележки за разхвърляния ми характер, липсата на ред и хаоса, царящ навсякъде. Да си призная, освен в душата си хаос другаде не виждах, но я оставих да обръща наопаки, колкото иска, щом така се чувства добре. Ванесса не закъсня да реагира обаче — скри любимия си заек под леглото и в по-голямата част от деня стоеше на стража там или ходеше да го проверява.

— Да си вълви! Милише!

— Не така, детето ми, тя няма вина, че имаме само една баня.

Проблемът не бе в липсата на повече бани вкъщи, а в непрекъснатите гозби с обилно съдържание на чесън и лук и невъзможността ми да се впиша в обстановката. Не помня откога съм вегетарианец, но ненатрапчиво и малко хора от семейството ми знаят — обикновено се измъквах с извинение, че нямам апетит, или ровех храната в чинията, докато не стане време да разчистваме, обаче няколко дни поред цялата къща димеше отвсякъде заради печени на грил пилета, пържоли в млечна настойка, кюфтета по измирски или не знам какви и в резултат езикът ми бе по-остър от необходимото и дъщеря ми попиваше всичко, впечатлена от възможността да е като мама — в по-различна рокля. Ежедневно ме съпровождаше някаква непонятна нервност и в нищо не намирах покой въпреки усилията. Успях да се скарам със свекър ми заради тютюна му и задимения дом и му наредих да пуши на терасата, вместо да ни трови всички. На свекърва си креснах да прекрати театралниченето и да ме остави на мира. За щастие Джан както винаги отсъстваше и избегна сблъсъка с мен, но аз не мирясвах и накрая натиках Есра в банята и директно я запитах какво, по дяволите, иска. Отговорът й ме шокира:

— Онзи лъскавия гащеризон от бялата кутия.

— Но той няма да ти стане, твърде тесен е…

Това преля чашата. Облеклото за официалните визити при генералите държах в кутии в заключено отделение на дрешника и макар ключът да стоеше на вратата, наличието му беше явен знак, че не бива да се рови там. Измъкнах кутията, хвърлих й дрехата заедно с обувките и шала към нея, намъкнах се в якето и треснах вратата зад гърба си. По стълбите шест етажа надолу се чудех къде да отида и скочих в първото попаднало такси пред портала без явна дестинация. Обикаляхме улиците на Татван поне 10 минути, докато не ми хрумна, че Зина може да се е прибрала. Пред заключената й врата не издържах и се разплаках. Таксиджията се засуети наоколо ми, дадох му 20 лири и го помолих да ме отведе при Ирис.

— Да ви изчакам ли, амфенди?

— Не.

Свечеряваше се и не бях сигурна какво правя. Оттук трудно можех да намеря такси в късните часове, а не носех телефона си. Още щом спря колата, дъсчената портичка се открехна и той застана на прага, сякаш ме беше очаквал. Винаги беше там, когато и да дойдех, с предизвестие или без. Изскочих от таксито, хвърлих се в прегръдките му и плаках толкова дълго, че после с подути очи и хълцане едва успях да обясня, че причина да дойда няма… и че всички причини на света са валидни. Сините му очи плуваха в състрадание, безмълвно милваше косата ми и до дъното на душата си усетих колко могат да бъдат тежки неизплаканите сълзи… По-късно, когато чаените чашки бяха измити и поставени намясто, книгата бе затворена и огромният му бял пуловер ме бе стоплил приятно, в ума ми проблесна съмнение за онова, което му причинявам. Нямах обаче сили да мисля за друго освен за себе си. Бленуваната тишина, в която единственият дочут звук бе този на сърцето ми, изгубващ се между плясъка на вълните отвън; нежната, обгръщаща ме обич и разбирането бяха лекарството, за което копнеех. Бях толкова щастлива, че е до мен. Чувството на вина, прокрадващо се неканено между сълзите и радостта и вероятното самобичуване щях да отложа за после. Сега имах нужда да потъвам в тези очи, да потъвам и да се давя и да не мисля за нищо. Целунах челото му с благодарност, после устните ми се спуснаха по страните му, докоснаха устните му, спряха се в извивката на шията, където зарових лице, сгуших се в него и неусетно съм заспала. На сутринта се събудих от приглушен говор отвън. Опомних се, скочих и излязох. Ирис и съпругът ми пиеха чай отпред и си говореха тихо. Щом ме видя, Джан тръгна към мен и за секунди в ума ми изникнаха образи на разярен ревнив съпруг, търсещ отмъщение, но той хвана ръката ми и каза:

— Пийни чай и да се прибираме.

— Не исках да оставам тук до сутринта, не знам как се случи…

— Аз знам. Сега ще отидем у дома и ще ги изгоним. А заради тебе Ирис цяла нощ е седял навън, следващия път избери дом с повече стаи.

Цялата се изчервих и не знаех какво да кажа. Наистина не бях искала да оставам тук или да наранявам някого, но отлично съзнавах как изглежда отстрани и какво биха казали хората. За такова нещо тук пребиваха с камъни и вината ме попари като стихия. Между мен и Ирис нищо не се беше случило, но докато търсех думи за оправдание, в случай че мъжът ми се съмнява, в ума ми изникнаха словата на Ирис, прошепнати, докато заспивах: „Обичам те повече, отколкото може би знаеш, и съм с теб повече, отколкото може да ни даде едно физическо сливане. Тихо, тихо… тих сън…“.

Бях прекалено шокирана, за да мисля. Изпих си чая набързо, казах на Ирис, че ще се видим, и се качих в колата. Джан не изглеждаше нервен, нито притеснен, което пък извикваше у мен какви ли не мисли — дали не е бил с някоя дама през нощта, дали само се преструва и след завоя ще спре в някое дере и ще ме гръмне, и следвайки потока на собствените си мисли, стигнах до извода, че имам нужда от професионална помощ, че нервите ми са крайно опънати и не мога да се справя сама. Тишината с него обаче не ме лекуваше, а разболяваше, затова му извиках:

— Не ревнуваш ли?!

— Не.

— И защо?

— Искаш да ревнувам ли?

— …

— Който и друг да беше, щеше да си събира зъбите по пода, а ти щеше да пътуваш вече за България сама. Така добре ли е?

— Но как може да не те дразни привързаността ми към Ирис?

— Знам колко много го обичаш. И не ти вярвам нито за миг. Но познавам Ирис. Нека не обсъждаме глупостта ти, а да отидем у нас и да отпратим гостите. Разбирам състоянието ти и дължа извинение, че те оставих толкова дълго сама с тях.

Мислите ми се блъскаха в преградата, издигната от категоричността му, щурах се напред-назад между обичта си към това момче и неразбирането за нея, в привързаността към съпруга си и новооткрития факт, че не той бе ревнивецът, а аз — малък завършен егоист, който хем иска да става на неговото, хем не позволява това на другите. Не проговорих повече и когато пред къщи ми каза да целуна ръка на родителите му, само кимнах. Всички бяха притеснени заради изчезването ми, но Джан им каза, че съм била при него, и те се успокоиха. Целувайки традиционно ръка на баща му, разбрах какво означава действието — отпращане. Човекът ни изгледа странно, после каза, че намерил купувачи за апартамента им в Анкара и смята да го продаде, за да купи къща в Анталия, и е време да тръгват. Есра изтопурка нещо от рода „И ние“, а Еда скочи да събира багаж. В ислямския свят хората избягват директните приказки и показват по възможно най-заобиколен начин какво искат; за целта съществуват пригодени действия, достатъчно красноречиви за тях и неясни за мен, но щом водеха до желан резултат, бях съгласна да не разбирам. Оставаше да си отговоря откровено защо исках да ги няма и какво ми пречеше да се разбирам с тях — въпроси, на които нямаше отговор. Или имаше — Ирис.

Изпратихме ги до автотерминала и летището, помахахме за довиждане и се прибрахме вкъщи.

— Меги, ела, искам да поговорим.

Ето, започва се. Сега ще се караме, си помислих, но послушно седнах на пода до него и загледах стената.

— Зная от какво се лиши, омъжвайки се за мен.

Мъжът ми бе дълбоко протоколен и официален всеки път, станеше ли дума за нещо сериозно, и мислено се насочих към оставените във фурната банички, докато мине тирадата, която познавах и бях слушала многократно. А той продължаваше:

— Изостави болната си майка, дома си, родината и езика си, замени ги с нещо далечно на сърцето ти, макар интересно. Изгуби всичко скъпо, за да дойдеш тук с мен сред куршумите и лицемерието, роди ми прекрасно дете и аз оценявам всичко това.

Тук се намръщих и бях готова да кресна, че нищо не разбира, но той ме изненада:

— Аз не ти изневерявам, нито съм престанал да те обичам. Имам приятели, на които отделях повече време, отколкото на теб, оставих те твърде дълго сама и те моля да ми простиш. Нека не изгубваме, каквото имаме, и нека отново да бъдем близки.

— Добре.

— Това „добре“ прилича на смачкания кейк, който изхвърли онзи ден.

Разсмях се благодарна, прегърнах го и въпреки наслоената горчилка в душата си знаех, че това е моят човек, и беше ред да го накарам да си отдъхне, а как щях да се справям със себе си, беше друга тема. Направих кафе за двама ни, пуснах хубава музика и извиках Ванесса да редим кубчетата й в хола. В този момент се позвъни и на вратата видях Ирис.

— Аз го извиках. Дължим му топла нощ и спокоен сън.

Ирис влезе, внесе със себе си цялата любов на света и за пореден път се изумих от въздействието, което имаше над нас с безмълвието, кротостта и усмивката си. За мен той не беше човек, бе някакво неземно явление и неволно погледнах пръстите си, посегнали към него, които в този момент виждах като криви грозни и черни куки, опитали се да достигнат недостижимото. Ванесса обаче обгръщаше ръчички около врата му, смееше се и го целуваше и в този момент ми се прииска да съм детенце, да мога да се радвам на любовта му по същия чист начин и да съм далече от изкривените асоциации, тормоз и представи на възрастните. Мъжът ми се извини, че е нужно да се изкъпе, и щом останахме сами, веднага натиснах Ирис:

— Защо си ме приспал и си излязъл навън?

— За да не ти преча да спиш… Но когато се въртеше насън, бях до теб.

— Друго те питах.

— Защото ти за нищо не беше сигурна.

Очите му излъчваха мекота, примесена с обич, и разкъсваха сърцето ми на неизброими парцали, между които изскачаха съмнения за светостта на човека, в когото Джан неизменно вярваше. Бях изненадана от наличието на съмнения в мен и беше наложително да си изясня.

— А ако бях сигурна?

— Умея да поемам отговорност.

— Значи, ако поискам да бъдем близки…

— Можем да бъдем, а може и не в този смисъл. Меги, на тази земя съществуват възможности, позволяващи всички да избегнат нараняването и дилемите… Ти не вярваш, че е така, и очакваш отношенията ни да породят баналния любовен триъгълник, но това не бива да се случва и няма как да се случи. Всичко е в мислите ни…

— Философията е добър параван. — Усещах как нещо в мен се преобръща, но още не знаех причината. — По-добре ми кажи някога искал ли си да бъдем близки, или не.

Ирис се усмихна. Бегла сянка на тъга премина по лицето му и каза:

— Човешките желания движат света, преобръщат го, търкалят и превръщат в онова, което не искаме да бъде, и точно затова, когато човек много иска нещо, той наистина го получава, но забравя да помисли за последствията. Ако много вярваш в нещо, но то не се случва, това означава, че не е имало искрено желание, в противен случай би направила всичко, за да се случи. Нямам предвид нашите отношения само…

— Зная… Продължавай.

— Онова, което те привлича, не е това, за което го мислиш. Ти имаш нещата, за които мислиш, и те не ти липсват наистина. Липсва ти друго…

Вдигнах вежда с неверие, но го оставих да продължи. Междувременно Ванесса беше заспала на пода и махнах на мъжа ми, тъкмо излизащ от банята, да я отнесе.

— Какво е, което ми липсва?

— Духът.

— Кой дух??

— Творецът. Носителят на любовта.

— Това, което познавам, друго ли е?

— Познаваш единствено себе си. Ти си собственият си сътворител, изтъкан от съмнения, от болка, от мними усещания и заблуди. Ти си единственият Ефенди, когото познаваш.

— Много пък си сигурен.

Ирис се разсмя, но продължи:

— Всички на тази земя искаме да се доберем до Духа, това е наше изначално търсене и желание, но непознаваемо за нас. За среща с Духа няма нито едно правило, няма закон, който да следваме, или традиция. Всеки в себе си трябва да го открие и последва. И Духът откликва, Духът служи на всички. Но за да го достигнеш, е нужно да създадеш своите духовни уши и очи и да чуеш и видиш как безпогрешно направлява и води.

— Защо този Дух не се явява, когато е нужен?

— Големите хора се раждат в трудни времена, а другата възможност е, че трудните времена раждат своите големи. Знаеш, Мария — Светата Дева, там, където не достига, там и тогава иска помощ. Духът прескача твоя Ефенди, който те движи и служи само на Бог.

— Не знам дали разбирам… Какво трябва да сторя, за да се измъкна от Ефенди ми и да последвам Духа?

— Да създадеш своя си път. Да не се тормозиш, да не плачеш, да не мислиш. Да бъдеш като това дете, да наблюдаваш и да се вслушваш като него. — Той погали спящата главичка на дъщеря ми и баща й с усмивка я отнесе.

— Изглежда непосилно и трудно.

— Трудностите ги създаваме сами.

— Имам предложение. — Мъжът ми се върна с купа ягоди и седна при нас. — Хайде в събота и неделя да отидем до Доубеязид. Военните организират екскурзия дотам, а Шефика позвъни, че Саваш пристига за един уикенд. Зная, че не искаш вече гости, но разходката ще ти хареса.

— Аз съм съгласен.

— Значи и аз. Ще отидем.

И тримата се разсмяхме на необмислената ми откровеност да приема заради присъствието на Ирис, но мисля, всеки разбираше какво става в душата ми, и имаха желание да ми помогнат да се измъкна невредима. Приготвихме стаята за гости за Ирис, пожелахме си лека нощ и се отнесохме — всеки в мислите и завивките си. Беше вторник, а аз имах само три дни да въведа ред в разхвърляната си къща и да се приготвим за пътешествие.

Тайнството. Доубеязид, 2006 г.

Можех да дочуя шумоленето на коприна в тишината между каменните стени. Под арките на прозорците по плочите сякаш виждах разпръснати възглавнички, синии пред тях, отрупани с плодове, и тих звън на гривни и накити изпълваше сетивата ми от една далечна епоха, останала в приказките за халифи и мъдреци, султани и принцеси. Сараят на Исак паша бе най-пищният замък, който някога бях виждала. Разказват, че е вторият по значимост в Турция след Топ Капъ в Истанбул, но чудната земя, на която бе възвисен, го увенчаваше с уникалност и неповторимост. Дворецът е построен на отвесна висока скала съвсем в подножието на Арарат и заема 7600 метра площ. В онези времена входът е бил с тежка златна врата, изработена от скъпия метал в тайни работилници на големи майстори, а легенди разказват за един от тях, вплел тайнства и чудни надписи по нея и изгубил живота си, за да остане тайната неприкосновена. През 1877–1878 г. руски набези отнемат скъпоценностите и книгите от замъка, свалят вратата, заменят я със златно копие и отнасят всичко в един музей в Москва, където се намират и до днес. Структурата на палата е особена и напомня кълбо, което се развива от вътре навън с по-малката си вътрешна площадка и големия външен кръг. Построени са 366 стаи, всяка с особено предназначение и различна от другите. Входът в замъка отвежда до външна градина, наречена Селямлък, чийто замисъл е бил да напомня пищно слънце, проводило лъчи към странични едноетажни помещения, служили за съхранение на оръжия и постове на дежурни войници. Зад тях по-едри „лъчи“ отвеждат към спалните помещения на охраната, а под тях — към приземията на затворите. По-назад има големи складове, кухня с отделения за съхранение на храна, трапезария за персонала, под която се намира хладилникът — особено проектирано помещение с постоянна температура, прилично на басейн; нататък има яхъри за коне, хангари за каляски и оставени пусти площи за непредвидени обстоятелства, които пък крият тайни входове към вътрешността на палата. Вдясно от входа е разположена чудна каменна чешма, украсена с резба на растения и цветя, с два чучура — единият за вода, другият за мляко, доставяно дотам с тръби, свързани с малък басейн на второто ниво на градината, който доячки непрекъснато запълвали. Насреща се вижда уникално по рода си медресе, китно и пъстро, с везба и гравюри от различни епохи, а в него — скрита вита стълбица води към частните помещения и покои на султанското семейство, тюрбе и малка джамия с красиви геометрични фигури и религиозни надписи. Зад него е входът към вътрешността на замъка и разкрива чудесна старинна библиотека с изрязани в стените ниши за книги и документи, малък двор, обединяващ спалните помещения на служителите, и от там нататък — обширно крило приютява харема. Стаите на жените са свързани една с друга на различни нива и са били обитавани според положението на тогавашните избраници — джаирета — като най-любимите са били в най-високите помещения и най-близко до Хас ода — приемния апартамент на султана, най-богатата част в целия дворец. Там всичко е в мрамор, а широки тераси повеждат погледа към Хас бахче — скритата градина за величайшото семейство. Екскурзоводът ни така омайно разказваше и вживявайки се, дори преправяше глас като някогашен евнух, тъй че да звучи като харемски шербет, да полепва по сетивата и да остава, за да не се забравя лесно, после бърчеше вежди, облещваше очи и си придаваше вид на страшен блюстител на реда или окръгляше снага и ръце като някакъв шекер готвач, примамващ ни да вкусим от поредното блюдо нататък, че аз почти не забелязах кога Ирис бе изчезнал и вече не беше до мен. Огледах се и тръгнах между редиците хора да го открия. Мъжът ми, Саваш и детето бяха в библиотеката и се канеха да тръгнат към харема, когато зърнах Ирис в компанията на две жени на входа на занданите (затворите). Беше свел очи със сключени ръце и търпеливо изчакваше дамите да го разгледат, а мен ме досмеша, понеже в тази поза наистина приличаше на експонат към музея на Исак паша, и тъкмо да подхвърля, че ако някога тук поставят восъчни фигури на султанското семейство, би било редно да ползват него за образа на проповедника, но чух как едната казва на другата „може ли пък в такива дрипи, навярно е някой от местните и е дошъл да проси“. Импулсивно го хванах за ръка и го отведох пред смаяните им погледи. Положението на военните семейства по стълбицата на турското общество бе доста над средното, а офицерските среди се считаха за елит, но интелектуално бяха доста назад по личното ми мнение, особено що се отнася до различаването на чудните фрески по стените на сарая, които едва ли друг освен Ирис и екскурзовода можеха да разделят на барок, рококо и стиловете, вплетени в това чудато изкуство — наследство на собствената им история. Дръпнах Ирис нагоре по тясната стълбица и се озовахме в огромна зала, 20 на 30 метра, за която той каза, че е Диван одасъ — зала за събрания и съд. Всички стени тук бяха с по три прозореца, а някои от тях с „джобове“ — надграждения от външната страна на стените, своеобразни клетки, служили за тайно наблюдение на случващото се в тази зала. Оттам преминахме към харема и помещенията за церемонии и забавления, широк хамам (баня) с няколко нива и зимни зали, в които открих чудесни древни камини. Една от забележителностите на палата бе отоплителната система — във всички стаи имаше странни мраморни подобия на паропроводни възли, свързани с канали и тръби към подземията на замъка, където огромна мраморна печка бе бумтяла преди столетия и бе отоплявала целия замък на принципа на съвременното парно. Санитарните помещения не бяха по-малко интересни — в онези времена тоалетните са били изключително навън, а тук се наблюдаваше вътрешна добре подредена система с отходна канализация, за която Ирис каза, че е първа в света заедно с идеята за парно отопление. Архитектурно това място бе истинска перла.

— Ела, искам да разгледаш отблизо зандана.

Ирис ме изведе навън и се отправихме към полуразрушените стълбици на малко подземие, което не бях забелязала досега. Оказа се индивидуална постройка встрани от главния затвор и имаше интересен вход — стълбите, девет на брой, стигаха донякъде, а после се издигаше висок около метър праг, след който следваше дупка. Нямаше как някой да може да слезе долу, освен ако скочи, нито да излезе — от вътрешността бе високо и невъзможно за катерене с гладките стени и липсваха всякакви други отвори и прозорци. Тук са били затваряни най-тежко провинилите се, но без решетки и вериги, в свободно движение между четирите стени, изложени на показ и наказвани от преминаващите и любопитните.

— Потискащо е, нали, не е за принцеси — усмихна се той, а аз понечих да кажа, че ако съм живяла тук, навярно съм била робиня, така странно ми действаше точно това отделение на затвора и смътно в ума ми изскачаха картини от нереални събития и преживелици, смърти и открита истинска свобода, че прехапах език и побързах да изляза навън.

— Много е красиво, но ме уморява.

Седнахме на стъпалата на входа и зачакахме групата да приключи обиколката си. Екскурзоводът прикани към автобусите, но мъжът ми смигна на Ирис, каза нещо на организаторите и петимата с Ванесса и Саваш се насочихме към планината. Не знаех накъде вървим, но за късмет бях с удобни спортни обувки и носех няколко сандвича в раницата си и след двадесетинаминутен преход искрено се зарадвах на тясната сянка под една скала, където си организирахме почивка за похапване.

— Къде отиваме?

— Не искаш наистина да си развалиш изненадата.

— Кажете и на мен. — Саваш се усмихна, но изследователските пламъчета в очите му издаваха единствено нетърпение.

— На гости при приятел — каза Ирис, събра пакетите, отпадъците и шишетата в раницата ми, метна я на гръб и потеглихме.

 

 

Катеренето по камънака не бе лесно, особено за мъжа ми с Ванесса на раменете, а аз цялата бях потънала в прахоляк, кашлях и кихах на всяко свличане под краката ми, но малката ни група упорито напредваше, докато след около 40 минути не спряхме на равнина, която откриваше пред нас няколко пещери, вдълбани в скалите. Подпрях се на един камък за почивка, възхитена, че мога да докосна, вдишам и почувствам самата Арарат, макар и в подножието й. За разходка по тези места от Исак паша сарая нагоре и за катерене по планината се изискваха специални разрешения от правителството и невинаги можеха да бъдат получени заради терористичните гнезда в областта и опасностите от срутвания и ерозия, но Ирис обясни, че точно тук терористични лагери няма и самият той често посещава това място, без да бъде проверяван непрекъснато. Поехме си дъх, отпочинахме и приближихме една от пещерите. Ирис влезе пръв, като помоли да изчакаме, и когато ни повика и въведе, останах приятно изненадана от онова, което видях: малка полутъмна пещера водеше към друга — широка, меко осветена от издълбани в тавана отвори, въздухът бе лек и пресен и не тежеше както в подземните владения на древните. По пода имаше наредени малки тъкани килимчета и черги, някои наподобяваха салат — молитвените килимчета за намаз, за които казваха още, че са „мус-Алла“ (по-близо до Аллах), а аз се усмихвах на приликата с Мусала — името на най-високия връх в България. Очите ми трудно привикваха на слабата светлина, но успях да съзра в центъра на пещерата седящ човек. Бе седнал по турски на студения под без килимче под себе си. Главата му бе съвсем гола и светлинката от процепите играеше по нея, сякаш рисуваше странни ореоли, очите му бяха притворени, а надолу се спускаше дълга бяла брада съвсем до пода, покриваща коленете и отпуснатите му ръце. На раменете му имаше преметнато настрани вълнено парче, подобно на пуши, а до него — оставена малка дървена броеница. Саваш и мъжът ми кимнаха за поздрав — безмълвен селям, поднесен към стареца, и седнаха в края на пещерата. Бях вцепенена в наблюдението си и Ванесса ме стресна, когато изромоли „вижте, дядо Боже“, хукна към него, дръпна го за брадата, после обиколи три пъти на бегом пещерата със звънко получовешко джоголене и смях и тупна в скута на баща си. Онемяла гледах как Ирис приближи човека, целуна му ръка, а после той се размърда и целуна ръка на Ирис. Приведоха се един към друг, докоснаха страните си, целунаха се в устата и Ирис се оттегли до нас. Чувствах се неловко и не знаех накъде да отида. Очите на стареца се обърнаха към мен и сякаш ме приканиха да седна, и нескопосано се отпуснах на мястото, на което стоях, и замръзнах там. Никой не говореше. Старецът погледа всички ни, кимна и отново затвори очи. Беше странно и страшно. В ума ми се блъскаха въпроси, които не смеех да поставя; отговори, които не мислех, и изобщо хаос, сред който не откривах причина да съм тук, но бях щастлива, че съм. После изведнъж в съзнанието ми проблесна мисъл „какво искаш“ и вцепенена се обърнах към Ирис, но той седеше със сведени очи и не ме поглеждаше. Реших, че си въобразявам, но след минута същите думи отново срязаха мисълта ми, този път по-настоятелно и силно. Не беше възможно този човек да говори в ума ми. Бях чела, че по света има хора, които ползват своите телепатични способности, и че всеки човек всъщност притежава такива, но поради замърсяване с мисли не съумява да ги осъществи, но не беше възможно аз да срещна един от тях. Помислих си „нищо не искам и искам всичко“ и в този момент нова мисъл проряза ума ми: „за да имаш всичко, погуби всичкото“, и аз окончателно се изплаших и втренчих очи в стареца. Той ме погледна отново, усмихна се тихо и усетих как цялото ми същество омеква, отпуска се и съвсем неочаквано ми се приспа и ако Ирис не бе станал с покана да си вървим, навярно сънят щеше да победи изненадата и мислите ми и да се отпусна направо там, на пода в пещерата. Искаше ми се да протестирам и да му кажа, че никъде няма да ходя. Новопридобитото усещане за уют бе покълнало в мен като създание, нереално и чуждо, и цялата ми човешка същност се противеше на прекъсването на тази омая… Исках да кажа на стареца, че всъщност не искам всичко, нито нищо, и че в онзи момент не знаех какво да отговоря в плен на собственото ми изумление, но видях, че е взел в ръка своята броеница, тихо потупва пръсти по дървените зърна и е затворил очи, което навярно бе знак за отпращане. Станах и последвах другите навън. Слънчевата светлина ме заслепи и подразни. Не разбирах какво се случи, кой беше този човек и защо бе визитата ни при него, но нямах желание и да питам. Навярно след дни щях да затрупам Ирис с въпроси, но в този момент само ми се мълчеше. Странностите и чудесата на тази страна нямаха край и мислех, че вече мога да очаквам всичко и едва ли нещо може да ме изненада. Ирис приближи и бутна в ръката ми някакво парцалче. Развих го. В него имаше малко парче дърво, правилно изрязано в квадрат с една дебела резка на него.

— Какво е… За мен ли е?

— Да.

— От него ли…

Той се усмихна, взе Ванесса на ръце и пое надолу към замъка. Групата се бе върнала от обиколката на стария Доубеязид и аз изведнъж съжалих, че съм я пропуснала.

— Видяхте ли сега, няма да видим как са живели обикновените селяни по времето на Исак паша.

— Нищо, което не си виждала, е — малки къщи, дюкянчета, тюрбета, джамия. Има старинни църкви, но са руини.

Мислено се връщах към пещерата на стареца и се унасях в спомена за нея. Бе тиха и самотна там, между скалите, само на няколко километра от новия Доубеязид, а той седеше в нея толкова нереален и прозирен, сякаш видение не от този свят. Спомних си, че около него се носеше аромат на море. Точно така — на море. Във въздуха трептеше солен бриз и се усещаше влага, но свежа, не каквато би се раждала в подземните недра. Смръщих се на абсурдните си мисли и си казах, че съвсем се побърквам. Питах се в околните пещери живеят ли други хора и ако да, защо са там, как се издържат, кой се грижи за тях, но докато се лутах в лабиринтите на ума си, погледът ми се спря на Ирисовото облекло — обикновен ленен панталон с връзки, ризка с прихлупване, сиво палто с качулка. „Сивите вълци“. Те бяха местната мафия и бяха най-заможните хора на Турция. Не ми се връзваше с нищо, което познавах от него, и вече не изтрайвах собственото си любопитство.

— Няма ли да кажеш кой е той.

— Просто приятел… Много възрастен, затова често го посещавам. Ако има нужди…

— Интересни приятели имаш. Този ми четеше мислите.

— Не той, а ти си прочела неговите — усмихна се Ирис. — Била си разтворена за него, за да проникне в теб, но никога не се случва без позволение.

— Значи наистина съществува телепатия?

— Има много неща, които можеш да наречеш по един или друг начин, и да ги има въпреки определенията ти. Но отговори си сама — опитай се да ми кажеш нещо с мисли или на Джан, или на друг. Да видим ще чуем ли.

— Не ме будалкай. Знаеш, че нищо няма да чуете.

— Опитай де, нищо не струва.

Замислих се, че не вярвам в телепатията, и с усилие насочих тази мисъл към Ирис, който се разсмя:

— Чух мислите ти — уморена си, искаш да ходим в хотела вече и ти се спи.

— Не позна. Ходи ми се в харема.

Забързах натам, изкачих стъпалата до най-високата стаичка в женските помещения, стъпих на прозореца и се надвесих над пропастта. Мигновено една ръка се сключи около глезена ми и Джан впи очи в мен, сякаш ми казваше: „Не смей“.

Усещането да разпериш ръце от перваза на древно обиталище и да оставиш погледа да полети надолу към безкрайната пропаст беше неописуемо. Искаше ми се да съблека тази трудноподвижна част от мен, представляваща тяло, ръце и нозе, да оставя на пода очите и сетивата си и да се спусна стремглаво в нищото. Вече знаех, че нищото — това е абсолютната цялост, пълнотата, в която липсват детайли и движение и същевременно е изпълнена с всичко — като малка тъмна пещера в подножието на огромен вулкан, потрепваща от свеж морски въздух, при положение че на стотици километри наоколо няма море. Почувствах това с цялото си същество там, на студения пещерен под, и дори да бе сладка илюзия, бе частичка от моята истина или тайна, която щях да отнеса далече оттук, чак на края на малкия си свит свят, и да оставя да покълне. Дървеното трупче в ръката ми бе доказателството за нея. Затворих очи, вдъхнах дълбоко планинския въздух и оставих Джан да ме свали и отведе до автобуса, с който заминахме за новия град. Трябваше да се наспим, на следващия ден ни очакваха приключения.

Култът към огъня Ъдър, 2006 г.

Нарича се Невруз — пробуждането на света, и се празнува в края на март от кюрди, турци, киргизи, казаци, тюркмени, афганци, грузинци, персийци, зазали, таджики, узбеки, кара калпаци, азербайджанци и изобщо от цяла Анадола и Средна Азия. За първи път се забелязва около 200 години след Христа в персийския и бахайския календар и обозначава началото на годината. Празник на новото, на пролетта, на началото. Древна кюрдска приказка свързва празника с легендарния по тези земи Демирджи Кава (Kaveh Ahangar от персийски) — безмилостен и справедлив владетел, възпят от персийския поет Фирдефс в неговата чудна творба „Шахнаме“, и за когото се разказва надълго в Авеста (Zend-Avesta) — свещената книга на зороастрийците, съдържаща 21 части, от които днес са достъпни само три: Ясна, Виспарад и Вендидат (или Видевдат).

В древни времена, когато още на земята не съществували добро и зло, в началото на сътворението бог Зерван се сдобил с двама синове. Единия нарекъл Хюрмюз, а другия — Ехриман. Хюрмюз бил истинско благоденствие — излъчвал светлина, доброта и раждал живот, а Ехриман бил зъл, сеел тъмнина и смърт. Земята, благословена от Ахура Мазда (Хюрмюз), братът близнак осявал с грехове и страдание. Хюрмюз изпратил на земята Зердюшт (Зартошт, Заратустра), изпълвайки сърцето му с любов и блаженство, за да разказва на хората за божествената любов и да бъде негов пророк сред тях. Зердюшт бил отдаден на своя благодетел и му дарил децата си — дъщери и синове, в знак на преданост. Ехриман завидял, проводил сенки и пламъци над земите им и превърнал цяла Медия (Североизточен Иран) в пепелище. Щом хората се изправели на крака, той им изпращал виелици и фъртуни, вярата в Бога отново ги повдигала, а Ехриман пак ги нападал, докато накрая не повалил техния крал Дехак (Зухак), поразен от тежка болест — разял сърцето му с отрова и влял в мислите му омраза. Дехак залинял, а Ехриман му подшушнал да търси цяр в децата. И започнал Дехак всеки ден по две деца да убива, изцеждал им мозъчетата и ги изпивал. Страх и мрак налегнали иранската земя. Всяка сутрин ридаещи родители провождали синове и дъщери на палачите, за да послужат за лекарство. Нищо обаче не помагало и Дехак гаснел. Един ден отнел седемнадесетте синове на беден ковач, помазал болното си тяло с мозъците им, а с останките им нахранил две змии, лежащи на раменете му. Оцелял само най-малкият — Кава. Той влязъл в работилницата на баща си, скрил се там и до зори се молил на Хюрмюз за помощ, но Блаженият Бог не го дочувал, затова сам тръгнал и го намерил — на седмия етаж на небето. Прегърнал го Блаженият Бог, изпълнил сърцето му с любов и ръцете — със сила, и му показал как да избави земята от Дехак. Изковал Кава малки боздуганчета в бащината си работилничка, раздал ги на хората и на 21 март, преди да пукне зората, повел народа срещу краля. Проникнал в замъка като поредното дете курбан и когато злият крал се явил да гледа, забил в главата му своето боздуганче. Рухнал кралят мъртъв, а от него до небесата се въздигнал огън, достигнал до Ехриман и го смълчал.

От този ден насетне 17 дни преди 21 март всяка година хората по тези земи палят огньове и празнуват началото на събуждането, освобождението си от злото и паметта на спасителя.

Ние поехме към град Ъдър рано сутринта, за да се присъединим към честванията и да усетим екзотичния полъх на древността, разпалил в този ден първите огньове на просветлението. Навсякъде около нас отблизо и далеч се чуваха думите „Newroz pîroz be!“ на курманджи — „Честит Невруз!“. Хората бяха пъстри и одухотворени, носеха в ръце цветя, знаменца, върбови клонки и черпеха с чудни сладкиши и напитки.

Екскурзоводът ни имаше странни разбирания за програмата на една разходка и вместо да тръгнем от най-близките забележителности около хотела, той реши да ни развежда исторически — прехвърляйки ни от една старина на друга според появата им във времето. Беше обаче невъзможно да тръгнем от кратера на Арарат, затова първата ни спирка бе Амарат кюмбето, на около 10 км от центъра, в огражденията на село Чакърташ. Богатата архитектурна старина приличаше на разгърната книга, в която епохи бяха оставяли своя подпис, изписвайки по стените й история и тайнства. Навярно, ако бе възможно всичко изписано да бъде изчетено, преведено и документирано, историята на Ъдър би се вписала като централна точка по широкия кръстопът, пресичащ вратите към много светове. Оттук тръгваха пътищата към Иран, Ирак и Грузия, обратно към Анадола, връщаха се към Индия и заминаваха за Армения… и всички те — обикаляйки величествената снага на Арарат — чудото, на което Бог бе дарил живота на чистите в Ноевия ковчег. Ирис се усмихна на разказа му и вметна, че всъщност пътищата са слезли оттам.

Преминахме край река Арас и се изкачихме до калето, построено на бреговете й — Каракале, близо до арменската граница. Калето е строено първоначално от царете на Урарту през 9 век преди новата ера, а впоследствие застроявано и реставрирано от последващите ги. През 1840 г. силно земетресение разрушава голяма част от постройките, но останките свидетелстват за богатство и мъдрост.

Продължихме към Еждер керван сарай — веригата на драконите, на около 15 км от центъра до село Хармандьовен. Керван сарай означава най-малко 12 сгради, свързани помежду си с подземни тунели, а на повърхността — с ограждаща стена, зад която спирали за почивка керваните на търговците, и дори железните халки за поводите на камилите бяха запазени. В тази част на местността международната търговия е процъфтявала и по куличките и хановете се забелязват гравюри и изрезки от най-различни култури. Всеки е идвал тук, за да вземе и да даде. По време на нашата визита все още течаха реставрационни операции, а за туристи официално сараят бе открит през 2008-а.

Оттам заминахме за Анъта (гробница) на Али Екбер Туфан (Рамазан) — само на три километра от хотела ни. Удивителното тук бе, че е построена с камъни, донесени от ангелските гробници на възраст 1500 години. На десет минути с кола оттам пристигнахме на Кюлтепе — хълма на ангелския прах, бил някога владение на царство Урарту. Това място наистина приличаше на райско кътче… По време на разкопките през различните епохи тук били изровени множество скъпоценности, украшения, печати на знайни и незнайни владетели, ценна руда, злато и колкото повече хората копаели и разравяли, толкова по̀ откривали, а на мястото на копките веднага покълвали безброй цветя и билки и когато аз стъпих на меката пръст, около мен пръснаха аромат мащерка, анемония, кекик, лайка, мента и колко още растения, които не познавах, а през храстите пробягваха зайчета, лисици и екскурзоводът предоволно заяви, че тези земи са обитавани от всички земни твари. Видяхме змии, хамелеонче, таралежи, костенурки и една яребица и аз едва сдържах възторга си, когато осъзнах, че въздухът е свеж и чист, сякаш сме под сенките на вековна борова гора, а наоколо имаше само бразди.

После стигнахме до къщиците на местните. Това място се нарича Балахана и всички се учудиха на думите на екскурзовода, че ако тук баща ожени своя син, вдига нов кат на къщичката си — имаше постройки на няколко етажа, но все така двустайни, от кирпичи, без прозорци и врати и някак странно подредени, сякаш не намясто между крепостите, Арарат и модерния град. Хората там бяха приятно гостоприемни, топли и ние с удоволствие приехме по чашка ароматен чай.

После… По пътя си срещнахме малка бистра рекичка, носеща тежкото име Черната вода, за която разказваха, че е свещеният поток на Ахура Мазда. Наоколо имаше богата градина с беседки за пикник и някой каза, че в общината се водели непрекъснати спорове да бъде ли разрешен ловът в нея — в тези води живееха най-различни видове риби, птици и водни костенурки и местните хора бяха против да бъдат убивани, но туризмът и тук се разрастваше…

По продължението й се спряхме до голямо дърво, наречено Дървото на жертвите, цялото отрупано с парцалчета и хартийки с изписани молитви по тях, а едно пастирче, което минаваше наблизо с дузина овце и запалена факла в ръка, ни разказа, че по време на Невруз можем да видим как вечер в реката потича червена вода — обагрена от кръвта на загиналите в многобройните войни по тези земи.

Времето напредваше, а не бяхме видели и половината от всичко, което разгръщаше пред нас тази чудна земя, затова се скупчихме около виновника за пътешествието ни — един усмихнат полковник с две сладки близначки, хванати за ръце, и го замолихме да ни издейства още дни за разглеждане. Човекът се видя в чудо. Понеделникът е начало на работната седмица, но той започна да звъни на командири и генерали и в крайна сметка ни уреди още един ден за разходка, като смигна, че ако не ни го разрешат, ще си вземем два и ще отидем до Мардин. Умората също си казваше думата и единодушно потеглихме към хотела.

След кратка почивка се събрахме в лобито, пременени с пъстри басмени поли и ризи, закупени от предвидливия екскурзовод, готови за честване на Невруз. Навън се свечеряваше и целият град бе озарен от пламъците и светлините на хиляди огньове. Гледката бе неописуема, сякаш местните хора вярваха, че ако навсякъде гори, злият Ехриман ще се спотайва в небесните си сараи и няма да пали с гръмотевици къщите им, а злите му духове ще останат завинаги заключени в дълбините на спящата Арарат. Всеки огън бе свидетелство за една малка победа над злото и наоколо всички пееха и танцуваха, момчета четяха на глас стихове, прескачаха огньове, момичета стъпваха, смеейки се, по жарта с бели кърпи в ръце и подхвърляха на младежите халва, закачена на връзки.

Встрани на една полянка се провеждаха борби, а борците лъщяха на огнената светлина, намазани с овча лой. Конните надбягвания и демонстрации на акробати не спираха дори в тези късни часове и аз се чувствах като Алиса в Страната на чудесата, в която всеки момент отнякъде изскача по някое чудо.

Покрай огньовете имаше подредени дълги маси с храни и опитахме непознати блюда със странни имена, приготвени от спанак и ориз (сабзи чалав), малки сладки курабийки, които се пекат само на този празник, наречени кюлча-е-новрози.

На едно място извърнах очи и зарових глава в гърдите на мъжа ми, понеже на земята седяха група мъже около отрязана козя глава и играеха бузкаши — стара афганистанска игра с дълга и страшна история за победата над Сатаната. Ирис ме докосна и каза, че не бива да виня хората за нещата, които вършат, защото те искрено вярват в тях. Имаше всякакви хора, пристигнали като на поклонение, за да празнуват тук.

Две жени с шарени кърпи завързаха в косите ми панделка, цялата обкичена с пайети и мъниста, и ме дръпнаха до голям казан с врящ в него сюмелек — характерно за празника ястие от жито, орехи и брашно, което страшно ми се услади, и след седмици дори успяхме да си го направим пред къщичката на Ирис, а приготовлението му бе цяла церемония, за която бих разказала нататък с удоволствие. Накрая, уморени и пряко сили, едва стигнахме до някаква забулена в зеленина пейка, отпуснахме се на нея и докато Ирис разказваше древни приказки на Ванесса, сладко заспах.

Сенки, прах и цветя. Ъдър, 2006 г.

Събуди ме аромат на прясно кафе и щастлива отворих очи.

— Портокалов сок?

— Благодаря.

— Хайде в банята, сънчо, днес ни очаква Храмът на Зердюшт. Ванесса отдавна е готова и е долу.

Отметнах тензуха над главата си, увих се в плетеното пике и посегнах към чашата. Отдавна не бях спала толкова добре. Песните и танците не спряха през цялата нощ, но далечният звук иззад прозореца на хотела приглушено и тежко обхващаше сетивата, люлееше в ритъм и унасяше като нинни (приспивна песен) от древността. Отбелязах наум да си набавя нов тефтер през този ден и да купя филм за апарата. Ирис щеше да завърши разказа си за Хюрмюз, когото още наричали Хермес, и трябваше да записвам. Новите неща, които срещах, бяха необясними и странни и ми бе нужно време в уединение за осмисляне и приемане.

Слязохме в лобито точно когато екскурзоводът демонстративно тъпчеше в устата си локум на клечка, обяснявайки с преглъщане, че сладките хапки с черешов аромат са най-значимото наследство в историята на народите преди фурмата и маслината и трябва да им отдадем заслуженото. Носеше килната настрани чалма, нескопосано увита и смешна, и създаваше настроение сред очарованите гости. По случай празника хотелът ни бе приготвил зашеметяваща трапеза за закуска, включваща лакомства, за които не подозирах, че съществуват. По масата симетрично бяха подредени малки кристални гнезда с метални лодчици в тях, от които издигаха пламъчета ароматни семена и треви, а в средата гореше символична миниатюра на вечния божествен огън, който никога не загасва, и хвърляше отблясъци по издължената скулптура на красиви пръсти, крепящи листото, в което бе запален. Взех си сиропиран еклер и си казах, че по светите места захарта в 7 сутринта не вреди.

Поехме към Zerdüş Tapinaği — Храма на Заратустра, Огнения храм, както днес го наричаха хората. Намира се под платото Корхан около ледника Ахура на Арарат, а из цялата местност има разпръснати по-малки и по-големи действащи или разрушени от мюсюлмани или земетресения храмове на зороастрийците. Основно са били застроявани петоъгълни сгради с вътрешен двор, килии за монаси и централна част, в която са поддържали свещените огньове, и архитектурно приличат на малки манастири. Днес заради празника навсякъде горяха факли и огньове, около тях имаше подредени дарове и храна на поклонници, неизброими шамдани (свещници) разпръскваха светлина и аромат на свещи и атмосферата напомняше древността, когато култът към Хюрмюз е бил единствена религия по тези земи. Възрастен човек в бяла дреха седеше на земята в един ъгъл до запален свещник и унесено повтаряше думите на пророк Зердюшт: „Изберете само единия. Между Спента Майню и злото трябва да изберете само един, не може да палите свещи за двама“.

Чувствах се нажежена. Сякаш пламъците отвън бяха разпалили отдавна изгаснал в мен огън и първите горещи езичета на спомена обхващаха ума и сърцето ми с трепет, какъвто дотогава не познавах. Ирис бе плътно до мен и целият сияеше. Поведе ме в края на помещението и прикани да седнем.

— Харесва ли ти…

— Да, странно близко чувствам всичко тук.

— В първите храмове на огнения култ не са влизали жени, а днес ти можеш да докоснеш огъня…

— Но от което чух досега, не става ли ясно, че именно Заратустра е проповядвал как истинските съдържат в себе си и двата аспекта и не разделят мъжете от жените?

— Така е. Зороастризмът обяснява двойствеността. Обяснява феномена Елохим — същество нито човек, нито бог; нито мъж, нито жена. Съдържание, което включва двата аспекта като еши (партньор) — невидимо единение, но и сътрудничество. Зердюшт е пророк на Хюрмюз — близнака на злото. Оттук водят началото си идеите за Ин и Ян, Светлината и Мрака, Юлген и Ерлик, Брахма и Шива, Зеус и Хадес и много други.

— Всички религии…

— Да. Монотеизмът. Отхвърляне на злото и преклонение пред добрия бог. Зороастризмът премахва безбройните божества и идоли до момента.

— Първият божествен носител на истината…

— Не. Преди него е Митра. Митра — това е детето, синът на Единствения, на бог Зерван — бащата на Хюрмюз и Ехриман, доброто и злото. Преди да зачене своите синове, бог Зерван е проводил на земята първородния си син — Митра. Тогава още е нямало добро или зло.

— Не знам дали разбирам…

Ирис се усмихна и обясни:

— В началото на Сътворението е имало само един Творец. Наричали са го Слънце, Зерван и с още много имена. Когато родил близнаците, на земята настъпило разделението, светът вече бил дуален. Зерван изпратил своя син Митра, за да разказва за Началото. Митраизмът е най-древната иранска религия. Митра от санскрит е dost — приятел, другар, брат. Последователите на Митра били малко заради тежкото влияние на Ехриман и образували тайни братства, малки общества, които отричали Хюрмюз и Ехриман и пазели истината за Зерван. Те вярвали, че божествената любов на земята не носи Хюрмюз — близнакът на злото, а се намира извън дуалността. Били преследвани и гонени, били много малко. Днес Митра се счита за бог на другарството и бог на слънцето в Иран и култът към него не е угаснал, но е бил превзет от дуалността на човешкото съзнание. Отпечатъкът на исляма забулил същността на митраизма — целостта, и въздигнал в култ разделението. Оттам и забраната за жени в сърцето на храма.

— Но нали Хюрмюз е добрият бог, единственият.

— Хюрмюз съдържа в себе си Митра и Зерван, Заратустра съдържа в себе си Митра и Хюрмюз.

— Защо вчера каза, че Хюрмюз е Хермес.

— Хермес е вторият след Митра, първороден.

— Съвсем се обърках.

— Да кажем, че Хермес и Христос са едно и също. И Хермес, и Христос са Синът, земната проява на Единствения, на Зерван, също като Митра, но във водите на дуалността. Когато е роден Митра, дуалност е нямало.

— Спри, ако обичаш. Нацяло ме обърка вече. Разбирам, че зороастризмът дава начало на всички религии, но какво общо има Хермес с Христос и изобщо с древни божества като Зерван и Митра?

— Поне разбра, че Митра е бог. — Ирис се засмя и стана. — Когато поискаш, ще отидем до Язд, където е първият храм на Зердюшт. Там ще видиш какво всъщност е Митра.

— Навярно говориш за Светия Дух, чиито прояви на земята са носели различни имена.

— Той всъщност никога не си е тръгвал…

Чух гласа на Ванесса отвън и станах. Думите на Ирис извикваха безброй въпроси в ума и трепети в сърцето, но реших в себе си да не мисля, поне докато трае разходката. Земята бе толкова стара. Хората са търсили своя произход, страхували са се, искали са да вярват и са измисляли безкрайни божества и пророци за собствено успокоение. Най-странното бе, че самият Ирис не симпатизираше на нито една религия, не бе част от нито един култ, а разказваше за тях с обич и благоговение. Трудно ми беше да го разбирам, говореше неща, които не бях чувала преди, и когато след време ми показа Авеста на арабски и Зенд-Авеста на турски (зенд означава тълкуване), нещата започнаха някак да ми се изясняват, но в основата на всичко бе изумлението ми от този уникален ум, полиглот, безкрайно обичливо сърце, което за себе си окончателно нарекох чудо. Изобщо не беше важно дали Зерван е истинският бог, Заратустра или Христос. Имаше значение само, че по тези земи живееха хора като него, които обичаха и ценяха всяка една религия и не отричаха нищо. И макар да не разбирах думите му, изпълнени с противоречия за мен в онзи момент, радвах се, че ги споделя.

Екскурзоводът бе станал нетърпелив и повтаряше на висок глас, че сега ще ни заведе да видим къде е паднал „огънят“, вместо да се чудим и маем. Поехме отново и по пътя видяхме много старинни гробници и гробища, забележителности, като Пещерата на слепия син, цялата обгърната от пищна зеленина, и за която разказваха най-различни приказки и легенди; пещерата Бабек — двуоката пещера, наречена така заради двата входа един до друг към две помещения, които преливат ведно, и е истинска историческа реликва — средище на много събития. Минахме и покрай старинни развалини, за които разбрах, че били огромен център Ахура (първороден), строен преди 2200 години. Развалините напомняха за заселение, а между камъните все още личаха старинни гробове и плочи с интересни надписи по тях. Един объл камък, приличен на надгробен, особено ме впечатли — по повърхността му бе изрязан голям кръст с четири по-малки от четирите му страни. Стигнахме до Хакмехмет Зияретгяхъ — застроение, подобно на тюрбе, но почти в развалини, което е било дарено на хората от Шемси Тебриз, а други източници сочат, че там почива неговият брат. Тук Ирис ми прошепна, че Духът е един, и загадъчно се усмихна. Екскурзоводът добави, че в свещения месец Мухарем в деня Ашура поклонници посещават това свято място и остават задълго.

После видяхме макета на Ноевия ковчег, излят от бетон, врязан в земята, а около него — фигури на различни животни. Наблизо имаше и тюрбе с тленните останки на пророк Нух (Ной) и аз се зачудих наистина ли е погребан там. Казват, че тюрбето е построено върху първия камък, на който Нух е паднал ничком, за да благодари на Бог за новия живот.

Недалече бе и градината Ирем. Според местните вярвания градината, в която са се родили и живели Едем (Адам) и Хава (Ева), се нарича Ирем и частичка от нея се завърнала на Арарат с отдръпването на водите. Тук течаха реставрации и строителни операции, завършени на около 40 процента, и туристи все още не се допускаха. Екскурзоводът ни вдигна ръка, зае драматична поза, задълба глас и цитира Битие 8/4:

„Ve gemi yedinci ayda, ayin on yedinci gününde Ararat Dağlari üzerine oturdu“ („И в седми месец, на седемнайсети ден от месеца, ковчегът се спря върху Араратските планини.“)Признавам, умееше да всява усещания, за които не подозирахме.

За мен бе новост и познаването на други свещени книги от мюсюлманите. Тук Тората, Старият и Новият Завет се наричаха Зебур, Теврат и Инджил. Хората познаваха добре писанията и ги приемаха, а Ирис ми разказа, че всъщност пророк Мохамед не е създавал нова религия, само е продължил традицията на монотеизма и в Корана наистина има айети, разказващи за Светата Дева, за Христос, Мойсей и Авраам. Тук ги наричаха Азизе Мерием, Ииса, Муса и Ибрахим. А самият Коран, по негови думи, бе открит чрез старинни „техники“, позволяващи на Пророка да „преведе“ божествените думи за хората, и трудът по него е бил дело на Мохамед и тайното братство, наречено митраизъм. Ставаше все по-тайнствено.

Интересно място бе и откритият музей на Ъдър, който посетихме. Огромна площ, цялата осеяна с разкопки и старини, камъни, арки, които не можеха да бъдат местени или бяха твърде големи, за да попаднат в музей, затова местните хора ги бяха оградили, бяха засадили наоколо им цветя, прокарали между тях пътечки за преминаващи и ги обгрижваха със старание и обич.

Продължихме към мечтата на нашия екскурзовод — ямата, зейнала след падането на огромен метеорит на платото Корхан. Дупката наистина бе забележителна и той подскачаше около нея, дърдореше несвързано и накрая ни каза, че е паднал на земята с този космически камък, което предизвика смях и закачки. Наоколо имаше странни и непознати растения и видове, които не се намират другаде по света, затова нямахме право да се задържаме. Камъните с изрезки и надписи бяха безброй, но под защита и ние бързо продължихме нататък, въпреки че на екскурзовода откровено му се оставаше. Недалеч имало още един трап от по-малък метеорит, но до него не стигнахме, понеже нямахме време за продължително ходене.

Нататък интересна забележителност е тепето на динозаврите — Урусун Буджаъ. Легенди разказват, че заедно с ангелите тук са живели и динозаври и добрували спокойно сред хората, намирали общ език и си помагали. Една остра скала удивително приличаше на динозавър и екскурзоводът спомена, че всъщност точно това е било — древен Apatosaurus, останал единствен, и когато вулканът изригнал за последно, за да предпази хората от горящата лава, животното я посрещнало с гърди, а тя попила в него и го вкаменила и това се случило преди 140 милиона години. Замигахме невярващо, а той се нацупи и изригна, че има три начина човек да достигне до истината: чрез проповедници, от книги или с приказки, и всеки сам си избира как.

Видяхме и Мелекли Шахмаран тепеси, където бе построен паметник на загиналите от Армения и Турция, и стигнахме отново до Черната вода, но тук един особен отрязък от реката спря дъха ни — беше пълно с най-различни птици, една върху друга, една над друга и във водата, и по брега, а екскурзоводът ни осведоми, че в тази местност живеят около 300 вида пернати — повече от половината за цяла Турция, и мястото е резерват. Гледах омаяна и се чудех така ли е изглеждала първата река след Ноевия ковчег, когато пернатите са излезли от него. Почти очаквах следващата ни спирка да е гъст орман (гора), пълен догоре с лъвове, слонове и тигри, но мъжът ми се засмя и каза, че да, но не живи. Не знаех за какво говори. По-късно, когато едва сдържах сълзите си пред монумента на живота Ъдър Анътъ — мавзолея на загиналите и тяхна символична гробница, разбрах какво има предвид. Тук бяха погубени над милион души, арменци и турци, зверски изклани, докато спят. От двете страни на свещената река двата малки града, в Армения и в Турция, бяха заличени едновременно от лицето на земята, а малкото старо мостче, което днес е граница между държавите, бе служило оцелелите да бягат и да си помагат един на друг. Местните хора не говореха за геноцид. Те носеха в сърцата си спомени и мъка, разказваха как арменец протягал ръка на турчин през моста, а турчин поемал арменска ръка. Когато двата града били нападнати, оцелелите се скупчили на моста и той от тежестта им пропаднал. После двете страни заедно го възстановили и днес там е границата. Когато след година се върнах на това място, за да разгледам подробно и да разговарям с хората, дори влязох за няколко часа в Армения, за да чуя и тях — там всички повтаряха същото. А аз мога да разкажа само дотук и да мълча, както казваше Ирис, за да не събудят мислите ми злия Ехриман и да влее в сърцето ми отровата си.

Арарат 2006 г.

Когато си водех записки в тефтерчето по време на пътешествия, аз изписвах първата главна буква в началото леко удебелено и рисувах по нея завъртулки или цветенца така, както ги бях виждала в книжките с руски приказки. В тази леко мъглива и нежна утрин отгърнах нова страничка и вписах името й, полепващо по ципата на съзнанието като древен отпечатък, невъзможен за заличаване, и ако някой можеше да погледне тук и да види колко всъщност красиво изглеждаше на белия лист — Арарат. В това име имаше нещо много особено. Двойната подредба на сричката между извезаното „а“ и тихичкото „т“. Но в различните епохи народите са давали на планината различни имена, някои от тях са Ağri, Argi, Han Argi, Arguri, Arkuru, Ark Daği, Argi Daği и дори Kire/Kira. В древните арабски езици не съществува звукът „и“ и всичко е „ъ“ (една от причините да не разбирам изписването на Корана — турския превод и изобщо преводите). Древните са вплитали шифри и тайнства между буквите в основата на много думи и нито един звук в тях не е случаен. Свободните интерпретации през вековете или липсата на достатъчно знание в човешкия ресурс са изкривявали истината и до мен днес достигаше само ехо от нея.

Първото име е било Ur-Ar-tu. В превод — горната земя, високата страна, царството над света. Ur е високо, а също и горе. Думата Ağri на старотурски означава високо, а на арабски — великолепие.

Планината е застинал вулкан и се състои от две части — Голяма Арарат и Малка Арарат. Имената и чудните им значения хората тук отнасят само към Голямата Арарат, а по-малкото нейно копие е безименно. Интересното е, че Голяма Арарат целогодишно е покрита със сняг, а по-малката й част изживява всички четири сезона. Става въпрос за висини от 5137 и 3896 метра. За първи път на Арарат се е възкачил Фредерик Парот през 1829 г. на 9 октомври, а Марко Поло е възкликнал, че това е планината, на която никога няма да стъпи. Легендите и приказките са безкрайно интересни и безбройни, а една от тях разказва, че планината е символ на човека, издигнал в себе си доброто над злото, и когато водите се отдръпнали от лицето на земята, Бог подхванал поспрелия на върха на Арарат ковчег, спуснал го на по-безопасна височина и го поставил внимателно на върха на Джуди планина. В Корана се казва: „Ey yeryüzü! Yut suyunu. Ey gök! Tut suyunu“ denildi. Su çekildi, iş bitirildi. Gemi de Cûdî’ye oturdu ve „Zalimler topluluğu Allah’in rahmetinden uzak olsun!“ — وَقِيلَ يَا أَرْضُ ابْلَعِي مَاءَكِ وَيَا سَمَاءُ أَقْلِعِي وَغِيضَ الْمَاءُ وَقُضِيَ الْأَمْرُ وَاسْتَوَتْ عَلَى الْجُودِيِّ ۖ وَقِيلَ بُعْدًا لِلْقَوْمِ الظَّالِمِينَ

(Ей, лице на земята! Преглътни водата си! Ей, небе! Задръж водата си! — е казано. Така свърши всичко. Корабът се спря на Джуди и се чуха думите „Злосторните орди да бъдат далече от Милостта на Аллах“.)

В исляма Ноевият ковчег — спасителният съд на пророк Нух, е спрял на планината Джуди. Тя е 2114 метра висока и се намира между Турция и Ирак, като в Турция обхваща областите Ширнак и Силопи. По тези върхове никога не е имало мир, както има на Арарат, която и до днес атакуват туристи от цял свят. Стари приказки разказват, че злините нападат Джуди от всички страни, за да достигнат Истината и да я заличат. Предвид че в староарабския няма звук „и“ и правилно се произнася Джудъ, в мен изникваха безброй асоциации и възможни тълкувания, но откровено смятах, че човешкият ми ум няма как да отсее зърно от плява, и приех общоизвестното обяснение за името на Джуди, което бе Щедрост.

Гертруд Белл, наричана още Пустинното момиче, за която се знае, че била английски агент, след експедицията си до Джуди написва книга с име Amurath, в която споделя интересни неща за мястото.

Личните ми изследвания доведоха до извода, че е по-възможно наистина Ноевият ковчег да е спрял на Джуди, понеже бялото гълъбче, изпратено от Ной, се завърнало с клонка олива в човчицата, а маслинови горички имаше в полите на Джуди и съседната Габар.

Всичко беше много интересно и колкото повече се ровех, по-чудни неща откривах.

Мъжът ми се смееше на главоблъсканиците ми и казваше, че няма никакво значение на коя планина е спрял ковчегът. За него тези места имаха друга стойност, той бе воювал на Джуди рамо до рамо с Ирис и в онези моменти животът за тях бе имал цена на един само миг, безкрайно далече от история или тълкувания, и ме подкачаха, че не е важно къде или как е започнало всичко, а къде и как ще завърши. Аз от своя страна вдигах вежда и ги предизвиквах с думите, че нищо не разбират. В крайна сметка си тръгнахме от тези земи, без да разбера истината, макар и докосвайки я.

— Доволни ли сте, доволни ли сте? — нетърпеливо подпитваше екскурзоводът ни в автобуса на път за Татван и буташе в ръцете ни принтирани листовки с планирана нова разходка, този път до Хасанкейф. Ирис каза, че ще ни придружи, защото мястото е чудесно и не само външно, оставаше да решим кога. Родителите на съпруга ми бяха продали апартамента в Анкара, бяха купили къщичка на брега в Алания и ни очакваха на почивка през лятото. Мечтателно се отнесох по онези земи, за които откровено мога да кажа, че представляват земния рай. Обещах да отидем в Хасанкейф и разтворих отново тефтера със записки, понеже до много от точките бях добавила огромни въпросителни. Джан ме погледна развеселено, обърна се на другата страна и моментално заспа. А Ирис се приготви да слуша. Когато накрая пристигнахме в Татван, главата ме болеше от безкрайната нова информация, а в сърцето ми кълняха въпроси, които никога нямаше да получат отговор.

Всичко започнало някъде из пустините на безкрайна Азия. После първият български хан забил копието си на Балканите и разгърнал сърцето си над днешни България, Словакия, Хърватия, Босна, Унгария, Гърция, Македония, Маджария, Молдова, Монтенегро, Румъния, Сърбия, Украйна и Турция. През 681 година от новия календар се родила България. Потъвах в седалката от срам, понеже, каквото знаех за онези времена, бе от филма по кината за хан Аспарух, а се наричах българка и ровех в ума си за наученото в училище. Ирис разказваше за древни хазари, обитавали поречието на Волга, която се наричала Volga-Kama Bolghar, а Kağan Asparuh (Исперих в оригинал, еволюирало до Аспарух) иде оттам. Първите българи се наричали волгари, после болгари и днес българи. Зад нас на седалката една жена слушаше разказа му и вметна, че би било редно да се замислим и над името на Дунав, която те наричаха Туна, а Туна има интересни корени. По тези земи българите се смесили с народа на Слав, или иславите (славяните), които били три лъча — източни, западни и южни. Древният хиндуистки произход на славяните не ме впечатли толкова, колкото значението на думата slave — роби, още — смирени и нищи.

Хан Аспарух повел народа си от земите на днешна Чувашия, близо до планина Отюкен — свещено място за тюрки и турци, която се намира между Русия и Монголия. По онези земи тангризмът бил основна религия или още култът към Отюкен — религията на гьоктюркските ханове. Интересно бе, че гьок означава небе, и в историята на тези поселения има много приказки, свързващи корените им с небесата. Тук мъжът ми отвори едно око и подхвърли, че с моите монголски очи точно съм си намерила гьок хана и аз се разсмях. Все пак на тази земя нямаше нищо случайно наистина.

Беше ми интересно да науча, че тангризмът има три разклонения — анимизъм (в Духа — Анима), шаманизъм (или още камджълък) и тотемизъм (тотем, чието древно значение не означава само култ към предмет, но също и знак, белег). Според тази вяра небесата имали само един свещен Дух — Тенгра. Хората били деца на Отеца Тенгра и Майката Земя — Отюкен. Небесата и земята имали по седем етажа нагоре и надолу, а на всеки етаж живеели различни същества и духове. Тангризмът призовавал хората да живеят в мир с тези духове, с животните на земята и помежду си, за да съхранят баланса между небесния и земния съюз. Ако духовете от земните и небесни седем етажа нарушавали този баланс, бог Тангра можел да го върне, но ако хората — не, защото силата на Отюкен била нежна и могъща. Когато децата им умирали, Отюкен ги прибирала в прегръдката си и в онези времена възникнали обичаите за преливане на гробовете на третия ден, на четиридесетия и на една година. Тангризмът възникнал някъде по земите на днешен Китай, на повече от 3000 години е и бил пренесен към Персия, оттам — в Ирак и Сибирия, разпространявал се бързо благодарение на номадите и тук разказът достигна интересна за мен точка — произхода на кюрдите, извора, наречен хурити. Прабългарите бяха родени хуни. Жената на седалката зад мен каза, че въпреки световните спорове връзката между хуни номадите и хурити номадите е факт, а аз ококорих очи, понеже не ми се изясняваше, особено с пояснението, че думичката „булгхар“ означава смесен.

— Е, какво, не ти харесва да си ми сестра ли — засмя се Ирис и понеже нямаше какво да кажа, просто отвърнах:

— Не е ли цялото човечество по кръвна линия едни двама Адам и Ева?

— Именно. Принадлежността ни към един или друг клон на човечеството не води до нищо, а ти виждаш — религиите на древността и тези днес — всички търсят Духа.

— Но как да приема, че българите може да сме кюрди?

— Тогава не са били кюрди, нито българи — усмихна се той. — А прабългарите са се смесили със славяните и основната линия в произхода им е била забулена.

Без да има връзка с разказа му, си спомних един малък комикс, който четях като дете, за Лучано Волгара Алхимика. В книжката се споменаваше същото нещо, че българите идваме от Поволжието и носим в сърцата си Истината, по-късно забулена от християните славяни. Все още обаче обичах религията на майка си и не ми се спореше. Но всяка една стъпка, всяка дума водеше към нещо, което не познавах, но разпознавах и в мен се роди необясним страх, притеснение, че ценностите, които носех до днес, могат да се окажат заблуда.

В ума ми изникваха стиховете „Щом зная го от малък, то сигурно е тъй“ и в душата ми се надигаше един истеричен смях над самата мен, без съзнателно да го приемам или отхвърлям. Наистина ме болеше глава и помолих да поспим.

Унасяйки се от монотонното движение на автобуса, по черния път пред очите ми изникна старецът от пещерата и отново чух думите му в ума си: „За да имаш всичко, погуби всичкото“. Зачудих се дали не означаваха да забравя своя произход и минало, да загърбя наличности и знания и да се опитам да бъда чиста. Именно чиста от безбройните натрупвания на мисли, знания, факти, история и всичко, което побираше моето кратичко „аз“. Човешката мъдрост се придобива, божествената се ражда и само една от тях спасява, бе последната мисъл, проблеснала в заспиващото ми съзнание.

Същата година в края на октомври доведохме гости в Доубеязид, за да разгледат. Когато настана обед и слънцето освети вертикално пътеките към скритите в полите на Арарат пещери, помолих Джан да посетим отново стареца в пещерата. Той ме погледна тъжно и каза:

— Няма никакъв старец там, Меги… В пещерите живеят местни хора и не е добре да ги притесняваме.

— Какво говориш! Дядото, при когото ме заведе Ирис, е там, не помниш ли…

— Възможно е да е имало някакъв старец. Има хора сред тези планинци, които в залеза на земния си път раздават наличността си на нуждаещите се и се качват в пещерите за последния си път, защото вярват, че на този свят са дошли сами и сами ще си отидат.

Гледах го недоумяваща и не можех да изрека и дума. Той казваше всъщност, че всичко, което преживях само преди няколко месеца, не е истина.

— Може би трябва да решиш за себе си какво е истината.

— Ти си луд! Аз имам подарък от него!

— Тогава помисли какво може да означава този подарък, щом го имаш, и остави старците по пещерите на мира. Арарат е, която дава подаръци.

Не бях в състояние да говоря повече и едва изтърпях екскурзията до края. Вкъщи повдигнах припряно капака на сандъка в спалнята, изхвърлих всички дантели и вещи от него и извадих парцалчето с дървеното трупче. Развих го — беше си там. Съвсем същото, с дълбока резка на него. Докосването до топлото дърво ме успокои, взех от кухнята стъклена бонбониера с кръгъл капак, сложих го в нея и го отнесох в хола, за да го види. Не си измислях нито подаръка, нито стареца, но все повече не разбирах и себе си, и него, и Джан.

Уроците на любовта. Живата пустош край езерото Ван, 2006 г.

— Трябва да си отвъд атеизма и вярата…

— Религията искаш да кажеш.

— Не, именно вярата. Когато мислиш, че я чувстваш, я обковаваш във форми.

— Никога не съм била атеист, винаги знаех, че някъде има Бог.

— Опитай да разбереш атеизма. Това също е вяра. Вяра, че няма Бог или богове. Настройка е, позиция. Форма. Като вярата, че има Бог или богове. Всичко трябва да се случва постепенно, последователно, без мисъл и с много обич. Спомни си приготвянето на житните зърна за този сладкиш.

Приготвянето на сюмелек^[3] бе дълго и странно. Не бях виждала подобно нещо. Още името му извикваше интерес — сюмелек означаваше тридесет ангели и идеше от персийското Simelek. Си е тридесет, мелек — ангел. Съставките бяха 10 килограма жито, купа орехи и 50 килограма брашно. Ирис изчисти житните зърна, потопи ги в кофа с вода и после ги насипа в суха ленена торба. След три дни житните зрънца се бяха разпукали и бяха пуснали мънички коренчета. На третия ден изсипа житото в дълбока тава и го остави така още четири дни. За това време коренчетата се бяха издължили около 4 см и бяха станали белички. В продължение на седем дни всеки ден по веднъж ги напръскваше с вода и в тавата доля малко, за да са влажни, но да не загниват. Накрая корените и кълновете се бяха оформили поотделно и той ги изряза с малко ножче. Всичко отнемаше много време и изискваше търпение и старание. Изрязваше едно по едно, като отделяше зелената от бялата част, защото щеше да ползва само бялата. После смля с домашния ми миксер, който бях донесла, кълновете и ги сложи в тензухени кърпи. Обикновено се счукват в дървени хаванчета, но отнема още ден, затова бях предложила модерния начин. Изцеди водата им над легенче и я отдели, а тях натопи в друг съд с около 5 литра чиста вода и разбърка. След това отново изцеди смлените зърна и пак ги потопи в чиста вода. Направи това три пъти. Изцедената течност бе бяла и мека и каза, че се нарича житна шира. Наля я в дълбок казан през гевгир и отдели една кофа настрани за доливане. По време на приготвянето на сюмелека на огъня в съда се долива 7 пъти от отделената шира. После Ирис бавно започна да насипва в казана брашното, като бъркахме непрекъснато до гъстота на каша. Хвърли в казана орехите, без да ги чупи и бели, както си бяха цели. Запали огън и изчака да се разгори, да затихне и да не бъде нито силен, нито слаб, и сложихме казана на подредените около него тухли и камъни. Сюмелек се вари само на дърва и непрекъснато се бърка, за да не загори, и ние с него се редувахме около огъня. Когато заври, бъркането може да намалее и казанът се похлупва и се оставя на бавен огън за час. От време на време Ирис отместваше капака, разбъркваше с един ръчно направен гевгир с дълга дръжка и отделяше твърдите частици. Най-общо приготвянето и варенето отнемат около 14 часа, но ако се подсили огънят и майсторът знае какво прави, може да се ускори. В края на варенето сместа добива приятен леко кафеникав цвят. За Невруз варенето е ритуално и започва около 10 сутринта и докъм 24.00 часа е приключило. След като сюмелекът е сварен, се затваря. В малък съд се чуква яйце и се налива малко солена вода, после се насипва брашно и се омесва. С тестото се намазва казанът по края и леко отвътре и се затваря плътно с капака. Така престоява цялата нощ и на сутринта към 8 сладкишът е готов за ядене. Ирис остави запарването и последната част за по-късно и похлупи капака без тесто. Разказа ми, че за приготвянето му се събират много хора, дори цялото село, и сваряват заедно сюмелека. Всички се редуват да го разбъркват, като с бъркането нашепват молитви, наричат и пожелават. В нощта, когато го чакат да си почине, никой не спи, седят около огъня и пазят тишина в самовглъбение. На сутринта отварят казана, поглеждат в него и който каквото си е пожелал, докато е бъркал, го вижда в сместа. Някои разказват, че поглеждайки топлата смес, хора са прочитали тайното име на Бога или са виждали пътя си… Сюмелекът се насипва в дървени купички и се раздава на хората, а онези, които не са могли да присъстват поради болест, го приемат вкъщи и връщат друга купа с бонбони, кафява захар или сладки. В дервишките общества Ирис каза, че след раздаването на сюмелека дервишите започват своя танц.

Попитах го дали си е пожелал нещо, докато го разбърквахме.

— Пожелах си да направим заедно сюмелек още преди да стигнем до бъркането — усмихна се и седна до мен.

— Разкажи ми за тези дрехи на суфите. Добре, не си суфи, но имаш поличка, ще ми разкажеш ли…

— Да.

Ирис стана, перна ме по косата усмихнат и се изгуби в къщичката. Върна се бос, облечен в белия клин и дрехата за ритуала Сема. Седна край огъня и утихна. Гледах отраженията на пламъците по лицето му и си мислех колко болезнено е красив. Поседяхме така и аз импулсивно свалих обувките си. Навярно имаше смисъл в това да усещаш земята и вятъра, дори дима навсякъде по кожата. После той ме изправи, свали шала ми и направи бандана от него, а краищата кръстоса на гърдите и завърза на гърба. Прокара пръсти в косата ми и я отпусна над рамото.

— Носи я така настрани, толкова е нежно…

Хвана ме за ръка и ме поведе зад къщурката между храстите до една малка скала, свита и вдлъбната като шепичка. Седнахме на земята и ме обърна към себе си. Плъзна ръце към тила ми и усетих как леко потупва и докосва.

— Така ли разказват суфите — усмихнах се, а в очите ми напираха издайнически сълзи.

— Суфите не правят така… Когато държат ръцете на момиче, те не виждат момичето… Аз съм влюбен… в тези сълзи…

Постави ръка на гърдите ми и прошепна:

— Пусни ме тук…

— Аз те обичам…

— Не ме обичай, пусни ме тук…

Затворих очи, за да задържа пороя, но цялото ми същество се разтърси в конвулсии, а горчилката в гърлото ми заплашваше да ме взриви. Задъхвах се и не можех да вдишам, свивах болезнено пръсти, впити в полата му, и се молех да спре. Исках емоцията да изчезне, да я няма, усещах я като праг, стена, заключена врата и невъзможност да се докосна. Мълчанието в мен не бе лековито, то бе писък. Ирис седеше със затворени очи и не помръдваше. Бях толкова близо, а дори не виждах как диша. Когато вълнението отмина и ме погледна, очите му плуваха, по-пълни от всякога.

— Можеш… Можеш ли да оставиш мислите да си отидат? Пусни ги да си отидат, искам да те целуна.

Отново постави пръсти на шията ми и повтори докосването. Болката в мен бе предизвикала някакъв странен прелом, седях тихичко и усещах масажирането, унасях се и последното, което проблесна в ума ми, бе неясен страх да не потъна в транс, от който никога няма да мога да се изплъзна. Отворих очи, а той беше толкова близо. Устните ми почти докосваха неговите, ресниците му почти галеха моите. Дъхът му бе моят дъх. Почти физически усетих как сърцето ми се разтваря за него и той потъва там, за да остане завинаги. После ме целуна по челото. Леко, ефирно, нереално. Като полъх… Притегли ме в прегръдка и аз отпуснах глава на гърдите му. В ума ми нямаше мисли, чувах само бавните удари на сърцето.

Звукът от приближаващ автомобил ме стресна, измъкна ме от унеса и се изправих. В бързината ударих ръката си в скалата и прехапах устни. Ирис изглеждаше изненадан от притеснението ми, но после разбра и каза:

— Това са Ванесса и Джан. Тичай при тях, те имат нужда от теб сега. А и сюмелекът трябва вече да е готов.

Усмихна се, пое ударената ми ръка, целуна я и тръгнахме към къщичката. Мъжът ми тъкмо паркираше, видя ни, слезе и се провикна:

— Ще ядем ли сладко, или няма?

Лицето му сияеше, измъкна Ванесса от столчето й на задната седалка и с една ръка прегърна Ирис, целувайки го по страните. Цялата се чувствах пламнала и червена като отровен мак. Мислех как преживяното вълнение и любовта ми личат от разстояние и след малко ще забележи и ще се натъжи. Вече не размишлявах за липсата на реакции, когато ме заварваше близо до Ирис, но точно сега аз летях, някъде много отвътре в душата ми бяха поникнали криле и блъскаха да излязат навън. Чувствах плътта си като затвор, мислех, че всеки момент ще се пръсна на хиляди парчета, и това навярно бе видимо, видимо и разпознаваемо, но той целуна и мен и все така весел седна до огъня. Ванесса хукна да изследва наоколо, Ирис отиде да се преоблече, а аз виновно се свих на земята.

— Сигурно е готово вече, не разбирам как го прави. Странно ястие е.

— И много вкусно. Сега ще видим — хвана дървената бъркалка и забърка.

— Не успях да си взема почивен ден, утре няма да ходим до Ван.

— Жалко — измърморих, а всъщност се надявах да си останем вкъщи.

Имах нужда от тишина и спокойствие и време да преглътна себе си. Безобразното чувство на щастие, което пърхаше в гърдите ми, смазваше всякакви понятия и правила, пълзеше нагоре към сетивата и там се блъскаше в приливи на вина, срам и притеснение. Но мъжът ми изглеждаше толкова спокоен, че плъзнах невидима ръка в собственото си колело от мисли, спрях го и си отдъхнах. Не бе нормално всичко това, но навярно имаше обяснение. Ирис се върна при нас, насипа в три купички от сладката смес и ни подаде. Гледах ги как опитват, смеят се и подхвърлят закачки, духат опарените си пръсти и махат с ръце към Ванесса да дойде при нас. Те се чувстваха отлично и за момент усетих, че преломът се случва отново.

И някак прозрях. Едва сега разбрах думите на Христос, с които е приканвал хората да го последват, изоставяйки бащи и синове. Заради тази любов и аз бих тръгнала с Ирис. Но тази любов бе нереална за нашата действителност, беше друга и не можеше да ранява или предизвиква вълнения у хора, които не са в нея, тя бе неуловима за тях. Когато между мъже и жени прехвърчат искри, хората, които ги обичат, ги виждат и така се раждат ревността и болката. В тази любов всичко беше невидимо, случваше се единствено в сърцето и никъде другаде. И за да я последваш… не бе нужно да си тръгваш или да изоставяш. Трябваше да си там. Точно там, където винаги си бил, и да вършиш, което си вършил, без да се опитваш да променяш. А онези, които я чувстваха, можеха само да й се радват. Осъзнах, че и всичко, което определях като усещане, всъщност е единствено мисълта ми. Дори не бях сигурна накъде водят всички тези мисли, имаше ли такава любов изобщо, или не. Но мъжът ми седеше до мен и беше щастлив. Ирис ме погледна и сякаш прочел мислите ми, стана и донеса папка с рисунки. Знаех, че рисува понякога, но ми се искаше сам да ми ги покаже и никога не попитах. Извади една, на която бяха изобразени мъж, жена и слънцето отгоре, а три светли лъча ги свързваха в особен триъгълник. Сякаш лъчът тръгваше от слънцето, минаваше през сърцето на мъжа, оттам пробиваше гърдите на жената и после се връщаше обратно в светилото. Той минаваше само през сърцата. Точно както си го обяснявах и сама… На останалите рисунки имаше само пейзажи.

Някога и аз рисувах черни, изкривени ръце. После заради детето рисунките преминаха във весели животинчета, по-късно станаха феички и ангелчета, принцеси и приказни същества. Но в тях винаги липсваше цялост.

— Вие двамата няма ли да ми разкажете как се запознахте — взех си кочан от сварената по-рано царевица и го захапах.

Ирис сведе очи, а мъжът ми остави купичката си.

— По-добре да не знаеш.

— Е, хайде, какво толкова. Разкажи ми…

— Тъкмо бях завършил офицерското училище и служех в Измир по разпределение. Градът е известен с красивите си момичета. Там срещнах една грузинка — Тинико. Беше страхливо и много мило същество. Имала приятел турчин, бе му родила дете и той я изоставил. Грижеше се сама за дъщеря си и изнемогваше. Влюбих се. Един ден двама кюрди от Диарбакър я отведоха. Дори не се сбогувахме. Не вдигаше телефона и нямах представа къде е. Затърсих я и се оказа, че е в лапите на кюрдски мафиоти, които я продаваха в един хотел. В Измир вършела същото… — той хвана ръжена и припряно сбута въглените.

— Какво стана с детето й…

— Дали го на сестра й. Беснеех и не намирах спокойствие. Един ден строих новите войничета на плаца и ги огледах. „Има ли кюрди?“ Един от тях извика „Да!“. Наредих му да излезе напред и го пребих. Удрях го през лицето с шамари, докато пред очите ми не притъмня съвсем, и започнах с юмруци. Той падна на земята свит, а аз го заритах и ако колега не ме беше спрял, можеше да извадя пистолет и да го гръмна. Не бях на себе си. Даже не го попитах за името. После в коуша (спално помещение в казарма) ми казаха, че бил Ирис. До вечерта вече се разкайвах горчиво за избухването си. Никога не посягам на войничета, никога не ги удрям и ги защитавам от бесовете на другите. Цялата казарма мълчеше заради мен и се чувствах зле. Извиках го. Той дойде и се изправи срещу ми. Поговорих му, извиних се, разказах му за Тинико. Казах му, че може да подаде оплакване и да ме съди. Момчето не мърдаше и гледаше в земята. Прегърнах го и заридах като жена. После стана дясната ми ръка. Никъде не ходех без него и нищо не вършех без него. Когато след три месеца обучението му приключи и го разпределиха в Ширнак, поисках назначение там. Тинико бе по онези земи, а Ирис отиваше при терористите.

Гледах изумена, а Ванесса бе спряла на едно място и нацупено стреляше баща си с очета. После се извърна и хукна към дърветата.

— Какво стана после?

— Ширнак беше самият ад. Ирис го нямаше там, а ние през ден бяхме на операции. Тъпчеха ни със силни успокоителни и получавахме заповеди да стреляме на месо. Нямах и ден свободен да потърся приятелката си и когато заповедта за операция КТЛ пристигна, глътнах шепа таблетки и се приготвих да тръгвам. Свалиха ни с хеликоптери на Джуди в лагер, където група войници заминаваха на поход. Ирис беше между тях и силно го прегърнах. Присъединих се към групата, месец вървяхме из чукарите и вършехме, каквото вършехме. Един ден ни изненадаха по светло и докато паниката обхващаше групата, две войничета започнаха да редят камъни и да дълбаят прикритие за мен. Всичко се случи бързо — Ирис скочи отгоре ми и ме повали, за миг видях хвърчащите тела на двете войничета, после усетих топло по лицето си. Не знам след колко време се осъзнах и видях, че ръката под лакътя му силно кърви. Беше полегнал настрани до мен и гледаше кротко как кръвта му изтича. Извадих нож, срязах ръката си на същото място и слепих двете ни ръце в силна прегръдка. После го завлякох настрани от отряда, превързах го и легнах отгоре му. Моят брат. Стояхме така дълго, докато не спряха изстрелите. Отнесох го в един заслон с ясното съзнание, че нарушавам заповеди, и останахме там цялата нощ. На сутринта бе оздравял. До края на казармата му не го отделих от себе си.

— А Тинико…

— Намерихме се. Бях много млад и наивен, исках да я доведа в Ширнак. Тя не пожела.

Помислих си, че животът смърди. Изобщо не ухаеше на розите, за които Ирис ми разказваше. Той протегна ръка и потупа мъжа ми по рамото. Джан вдигна очи към него и онова, което имаше в очите му, ме смаза. Зачудих се къде се бутам аз. Защо си позволявам да излагам на риск подобно приятелство. Чувствах се зле, че изобщо попитах, ако не бях научила колко са близки, щях да се лутам в догадки и да си рисувам мислени картини, но нямаше да са такива. А исках да питам още, исках и да мълча и не бях сигурна разбирам ли тези двама мъже, седнали тихо край огъня; разбирам ли онова, което ги свързва и разделя. Чудех се на съдбата си — българка, живяла в Русия, днес на края на света, на прага на рая и ада, влюбена в двама — един турчин и един кюрд. Цялата ситуация бе гротескна, тъжна и смешна.

— Хайде, хора, ставайте — Ирис изнесе от къщата две кърпи, подаде едната на мъжа ми и пренесоха казана със сюмелека до колата.

— Къде ще го носите?

— В селото. Защо, мислиш, сте сварили толкова много.

— Невруз продължава… — осъзнах, че никога няма да имам тяхното мислене.

Закарахме топлия сладкиш до къщата на братята на Ирис, изчакахме го да се види с тях, върнахме го обратно в дома му и се прибрахме вкъщи.

Да се родиш. Татван, 2006 г.

Понякога животът се свежда до простички удоволствия, като споделена трапеза, няколко усмивки, песен. И нищо друго няма значение — щастието трепти и пулсира, изпълва и гали сетивата и пълнотата е абсолютна. Ирис бе роден ден преди мен, щяхме да празнуваме заедно и аз посветих цял следобед на топка ароматно тесто, купа зеленчуци и няколко сочни плода, за да поднеса за вечеря едни незабравими, свенливи и твърде доверчиви в мекотата си топли изкушения. Докато смесвах унесено брашно, яйца и подправки, впивах пръсти в бухналата плът на тестото и оформях сусамени питки със спанак и домати, си мислех, че смисълът на съществуването се изразява именно в това — да доставяш радост на близките си. С ръце, сърце и душа. И пухкавият нежен шепот на сиропиран домашен сладкиш, хрупкавото изкушение на запечена със захар круша или шумолящата песен на плодове, смело окъпани в сметана и полети с мед, съдържат достатъчност, каквато дори изкусната човешка сетивност успява да приеме и утоли. В чудния източен свят е кощунство да се ползва нож и аз бързо усвоих докосването, разчупването и диалога с хляба, подреждането на ароматни храни в общ съд, без да бъдат разделяни и унижавани до смаляване. Научих се да слушам захарните кристали, докосвайки грапавостта им, да плъзгам влюбено пръсти по хлъзгавата повърхност на маслото, опознах целостта на яйчения жълтък и ягодовите трапчинки, всяка капка чуден сок, потекъл по кората на твърда ябълка, и… постепенно, бавно и сигурно забравих всичко, което някога бе било важно за мен — култура на хранене, приоритети и правила за приготвяне и поднасяне на храната. Добрите обноски имат твърди етикети и включват предимно забрани. Ирис казваше, че калта диша, и ако поискам да я чуя, е нужно да се наведа над локвата, да потопя глава в нея и да слушам и с двете уши. Зад завеските на приличието човекът, както се оказва, крие неподозирана гама сетива и аз бях очарована и запленена от чувствеността на мига. Миг, изживян пълноценно и подарен без остатък. Това всъщност бе и съществото на неговия първи урок. Вече приемах Ирис за свой учител, без да осъзнавам тогава на какво всъщност ме учи. Източната кухня е всепризнат афродизиак и рецептите понякога съдържат немислими съставки, съчетания и комбинации и с някои все още не мога да свикна, но само интелектуално — вкусът, очите и сетивата ми обикновено отбелязваха начало на пиршество, а чаровният ми учител се усмихваше и казваше, че няма как да се избавя от себе си, ако не се познавам изцяло. И аз ронех с ръце прозрачни оризови зърна, завивах ги в дъхавата коприна на меки сосове с босилек и немислимия сумак, потъвах в парата на готовите ястия и признавах източното изкуство за уникално. Храната добиваше изражения, каквито не бяха ми хрумвали в родна България, а изобилието на треви, подправки и идеи провокираше въображение и любов. Именно любов на най-неочаквани места и ситуации. Тук всичко бе просто любов.

— Тези сармички са чудесни.

— Три часа ги навивах — засмях се и разлях по чашите сока от изцедените нарове.

— Значи си им отдала заслуженото уважение. — Ирис се смееше с глас на смущението ми и пълнеше чинията си с лакомства.

— Не трябва ли да си по-скромен в това?

— Трябва само едно нещо — да благодаря на ръцете ти.

В Турция хората не си пожелават добър апетит, нито четат молитви преди хранене. Те изяждат всичко по чинийките и блюдата в мълчание, което е знак за добро представяне на домакинята, и после казват простичкото „Елине саълък“, което реално няма дори аналог в българския език, но приблизително означава „да бъдат здрави ръцете ти“ или „благодаря на ръцете ти“. Отговорът е особен — „Афиет олсун“(винаги с апетит, апетит да бъде).

Съпругът ми в годината на нашето запознанство често месеше и точеше питки със сирене, бухтички и дори баници, за да ме научи, и ловко скриваше изумлението си от неумението ми да майсторя чудеса в кухнята, но разговора, който проведохме, когато пристигна да иска ръката ми от баща ми и съответно го разсмя от сърце, все още помня: след дълги паузи с преглъщане и изчервяване все пак изказа желание да бъде моят единствен повелител, спътник, роб и другар и поднесе тъничък златен пръстен с камъче… аз самодоволно изтърсих, че не умея да готвя. „Аз мога“ бе щастливият отговор, последван от „Не знам да гладя ризи“. „И това мога, дори мога да ги плета и бродирам“. Тук гръмко се бяхме разсмели и той съвсем потъна в земята, но родителят ми бе милостив и каза „да“, преди Джан да припадне от притеснение и срам. Днес, лапайки сармички, сякаш се съревноваваше с Ирис, той отбеляза, че съм усвоила изкуството на Изтока и трябва да се благодари на Ирисовите ръце преди на моите.

Гледах ги как въртят очи шеговито и тъпчат усти и си мислех, че хедонизмът е човешка направа, но служи за осъзнаване на мига. И който не знае това, някак пропуска най-значимия урок на самия живот — краткостта му.

Всъщност аз вече отдавна не мислех, бях изгубила свойството някъде по пътя между мятанията в огън и лед и спирките за почивка, най-често провокирани от чувства, емоции или цялостната им липса, и можех единствено да усещам. Тези земи те предизвикват да бъдеш отдаден зрител, участник и повествовател едновременно и когато понякога между острите завои и паданията успявах да зърна безпогрешния пътеводител в лицето на един или друг загрижен близък, съумявах да продължа да гледам, пристъпвам и вкусвам. А имаше толкова много, едно безкрайно богатство, дълбока хазна, чудна Сезам, наречена Изток. Тук всичко бе великолепно, пищно и същевременно тихо и дискретно и въздействаше нежно и без излишен шум също като любовта. Как да не се довериш…

В малките магазинчета за подправки, където по-рано този ден напазарувах сумак, кишниш, корени и семена, избрах сушени кайсии и сливи, или между редичките на пазара, отрупани с дъхави пъпеши, чувалчета със стрити растения и шишенца с непознати течности, откривах същото очарование, каквото попивах от Ирисовите очи или усмивката на съпруга си, палавите ръчички на Ванесса, колбичката чай, поднесена от услужлив еснаф, и опиянението ме следваше по петите навсякъде. Когато го събрах, завързах с панделката на празника и подпечатах със сърцето си, можех спокойно да впиша дълбоко в себе си този ден като пълноценен и добър. Но радостта е нетрайна и човешката същност — ненаситна, за съжаление, и аз с изумление открих, че тъгата все още диша в мен. Продължавах да искам, да желая и да копнея.

— На масата останаха две пурички със сирене и две кюфтенца от булгур, кое искаш?

Ирис отново ми четеше мислите. Нямах представа как го прави и защо, но свободният избор се целеше дори тук, в незначителни неща като остатъци от вечеря, и подозирах, че не минава минута дори, в която да не ми преподава.

— Нищо не искам вече…

— Ако бе така, не би го заявила.

— Добре де, булгурчетата ще взема.

— После, като свършат пуричките, ще ги мислиш обаче.

— Ами остави ми едната тогава.

— Как ще я разделиш с Ванесса?

— Е, прекаляваш. Няма да ям, преядох. Сигурно и ти, щом и с храната ме изпитваш.

Той се засмя и ме помоли да не го приемам така. Смигна ми и каза, че навярно е шанс да иска само мен пред възможността да се чуди защо му е султанска титла, ако в крайна сметка ще спи далече от харема или от мен, ако не е султан. Мислех, че се обърквам, но набързо обясни, че говори на моя език, и весело дръпна покривката от масата. Масата ни за хранене е от масивно стъкло и представлява огромна, тежка елипса с дървен ствол наместо крака, с ниша в средата, в която цъфти букет червени рози.

— Няма храна. Има хоризонт, побран в рамка. През стъклото виждаш розите, виждаш килима и една играчка, изпусната от детето. Изборът вече не е ограничен между булгурчетата и пуричките — свалихме пердето, но все още му е тясно в тази елипса. Не гледай там. Обърни се.

— Отсреща ще видя стени и мебели.

— Знаеш ли, че зад тях има и друго?

— Нямам достатъчно мисъл за проследяване на всичкото, което е зад.

— Представяш ли си — космоса, вселената. Онова, което поглъща и тях в себе си.

— Не мога…

— Но можеш да усетиш колко е ненужно да се блъскаш в избора между две лакомства, дори от тях да зависи животът ти… Меги… Любовта е чиста от форми… Любовта не е моите очи или твоите устни… Не е и дилемата дали ще нараниш, или зарадваш кого и кога. Ела под масата. Ела де…

Снижих се до него на колене и се зачудих какво следва. Всъщност исках да му кажа, че в мен дилеми вече не съществуват, аз знаех какво искам и го знаех твърде ясно. Исках онова, което носи. Простичко. И всичко онова, което е. Което вече никак не бе простичко и означаваше да го слушам, вместо да го гледам само.

— Погледни оттук, какво виждаш?

— Искаш да изброявам краката на столовете, шарките по дървесината на шкафа и фигурите по килима ли?

— Не… Искам да погледнеш като Ванесса. Тя е точно толкова — до под масата. И нейният избор е да гледа от долу нагоре, иначе нямаше да седи тук постоянно, а щеше да виси отнякъде. Ние сме там, където сме си избрали да бъдем.

Мислех, че започвам да разбирам. И все пак снимките се повреждаха, извадех ли ги от албумите или рамките. Информацията от лентата в апаратчето придобиваше форма, която ние се стараехме да опитомим, но всичко бе с цел да зарадваме и да се радваме. Потенциалът на човешкия ум бе безкраен и непознаваем, но водеше винаги до едно — формата. И тук като светлинна стрела блесна мисълта, до която се опитваше да ме доведе с всичко това дори на рождения ни ден, който празнувахме заедно — истината бе някъде извън мен. Човешката същност можеше да произведе много, но винаги ограничено и недостатъчно, затова на земята нямаше пълно щастие, нямаше любов без форма и нито лъч безусловност в нито една човешка проява. Не знаех дали това прозрение трябва да ме радва, или натъжава, и оставих мисълта да отлети, преди да оформи въпроса. Просто се наведох и го целунах. Целувката в този урок се явяваше най-сладката форма и много трудно щеше да ме откаже от нея. Нещо в собствеността ми не беше наред, понеже близо до Ирис аз забравях присъствията наоколо, и почти се изненадах, когато мъжът ми влезе в хола с поднос купички с ядки и се разсмя, като ни видя под масата. Настани се до нас, постави ги на пода и се зае да чупи твърди шамфъстъчета за детето. За момент бях забравила и за нея и като я видях как с клатушкане мъкне едно голямо плюшено пате към баща си и зяпа отдалече, за да получи ядка, съвсем се сринах. Моята любов и всичко, което усещах и изпитвах, можеше да ранява. Можеше да убива навярно и със сигурност не познавах и частичка от Ирисовото чудо, което се опитваше да влее в дървената ми глава.

— Моля те… моля те… това е непоносимо… научи ме… моля те. Моля.

— Аз нямам какво да ти дам… — в очите му блестяха сълзи и тежката тишина, която погълна всички ни, усетих като бетонна плоча върху ми. — Никой на нищо не може да те научи… Ние можем само да ти покажем накъде да обърнеш вътрешния си поглед, а нататък си сама.

В този момент се намирах в средата на хаоса. В тишината на хаоса, наречен от хората още безпътица. Каквото и да сторех, щеше да бъде поредният погрешен ход и винаги щеше да има ранени. Изборът да тръгнеш навътре и да следваш сърцето си само лишаваше обичливи същества от техния избор. Светът бе навървена по бодлива тел сатенена панделка и криеше толкова много рани, осъществени или не, че да продължаваш да стъпваш, бе велико безумие. Ето, тук бе и отговорът — бездействие. Не стъпка по стъпка, а липса на стъпки. В някаква стара книга на будистки учител бях чела, че най-сложната и трудноизпълнима медитация е да седиш неподвижно в празна стая срещу празна стена. Всички човешки неволи се раждаха именно от неумението ни да стоим мирно. Умът. Моят враг в този момент бе умът.

Не знам кога се разплаках и не помня нищо нататък. Ирис люлееше Ванесса, притискайки я до гърдите си, мъжът ми ме носеше към канапето и имах усещане за потъване — тих, дълбок океан с множество живинки в него, подводни течения и скали ме всмукваше, блъскаше в твърдината си, заливаше и лишаваше от дъх и светлина. Нежната нишка между възможността за отдаване и отпускане и вероятната борба за нова глътка се размиваха и сливаха, понякога блесваше подобие на процеп в отвесни скали и аз копнеех за него, сякаш водеше към свободата, но свобода от какво — въпросът приличаше на режещо острие и страхът от загуба ме захвърляше обратно на океанското дъно… Не знаех сънувам ли, или чувствам реално, но редуващите се ужас и безразличие приличаха на черно-бял калейдоскоп без особено интересни фигури в него и просто затворих очи с примирението да се случва каквото трябва. Отказът от свободната воля и изборът понякога водят до правилния ход на нещата и хармонията се завръща сама, освободена от усилията ни да я пренареждаме според себе си.

В просъницата чух песен. Мъжът ми пееше тихичко и с Ирис барабаняха с пръсти по малки дървени дарбуки, които бях избрала в един индийски магазин за подарък. Днес в дома си имаме две подобни, целите украсени с връвчици, мидички, костички и зъби, които случайно и Джан бе купил за вкъщи. Този инструмент е особен заради мекия отсечен звук, резултат от опънатата в основата му кожа, и реално не произвежда музика, а само такт. Опияняващото въздействие ме запрати отново в дълбините и после ме измъкна оттам като стихия, понесла ме на крилете си. Седнах при тях и попих ритъма, а главата ми сама се задвижи наляво и надясно и мисля, дори не чувах звука, а само тихото потупване на пръстите им, сякаш докосваха не кожата на инструмента, а тъничката мозъчна ципа в главата ми, едва удържаща лудостта ми. В сърцето. Прозрях, че трябва да я пусна в сърцето, а не да я мисля. Затворих очи и се отдадох на усещането.

Изкуството е обширна тема, обхващаща както майсторството на таланта, така и потреблението на аудиторията, и свежда всичко до възприятия, мисли, провокирани чувства, знание, смисли, символика и идеи. Пъстротата и обменът са чудни, но слушайки пръстите на тези двама мъже, които реално не чувах, разбрах, че човешкият метод е само средство за общуване между хората и представлява копие, отражение или клонинг на една друга действителност, от която всъщност произхожда и която ние не познаваме, макар извора да пазим в себе си. „Неръкотворно изкуство“ бе странно понятие, което в този момент изпълваше сетивата ми, спускаше се надолу, а после се въздигаше и все кръжеше около сърцето — навярно единственият възможен отговор и съдържател на отговори. Ставаше все по-сложно и забързано, а за мен — и страшно. Усещах, че моментът е различен, чуден и единствен, и някак съвсем неоснователно, но ярко стигнах до осъзнаването, че това навярно е и пътят към общуването с Бог. Неръкотворното изкуство, което пазим в себе си и не познаваме, но познанството със същества, които го умеят, представляваше нашият път към него. Моят път. И съдържаше всичко, което исках, и нищо, което да можех да осъзная.

— Ванесса спи… — Далечният глас на Ирис промъкна действителността в очите ми и аз станах да отнеса дъщеря си в креватчето й. После го изпратихме. И спахме непробудно до обяд на другия ден. Това бе най-особеният празник, на който някога бях присъствала. Нямаше торта, но имаше музика. Нямаше допир, а пламтеше от любов. Нямаше и лъскави подаръци, но ми даде началото към всичко.

Към изгрева. По пътя за Хасанкейф, 2006 г.

Днес пиша този роман, изправена пред своите спомени със стоицизъм, подобен на гранична стена. Досещам се за произхода на думата — „боядисан вход“ от старогръцки, и в мен се разлиства усмивка — арките на душевността ми пазят тайни входове и скрити в сянка отвори, водещи към един по-космологичен мироглед, закачил мъничко от Зеноновата школа, погалил китайските застроения в не една доктрина, плъзнал назад към източните философии за универсума и после чак към дебрите на руските земи… А всъщност аз седя тук, в малката всекидневна на дома ми, наведена над лаптопа с чаша чай, и едно не особено приятно чувство за опит да вместя всичко в няколко странички на уърда. В една от книгите си любима авторка бе сравнила тънката мрежичка бръчици по лицето с географска карта. Пиша тези редове и си мисля: ако в изражението на нелогичност или суета релефът наброява шепа култури, какво изобразява усмивката ми. Къде съм била, за да вдъхна кристалната свежест на любовта, която единствена днес намира място в моята карта, другото просто ме уморява. Вкъщи, на неудобния стол, пред голямата стъклена маса, с аромата на чаените листа и отмерващия вдишванията ми тиктакащ миг.

„Съществуват много степени на познание“, гласят красиви суфи слова и обясняват приликата на човешкото същество с мравка — тя пълзи по напечатаната хартия, докосва буквите с крачета и навярно си мисли, че думите дължат появата си на перото.

Усещането, че си съществувал в определени географски ширини, често разпалва въображението и провокира дърдорене, мълчание или поезия. Многословността извира в мен с началото на този разказ, но помня време, когато докосването и познанието намираха тихичък пристан в сърцето ми, унесено спусках ресници пред спомена и оставях ветрения полъх единствен да познае същината на неизказаното. Ирис в такива моменти се усмихваше в косите ми и прошепваше, че излъчвам аромат на цъфнали череши. Смеех се на шегата му в отговор и казвах, че навярно изтеглените ми очи му напомнят японска пролет, но той отвръщаше тихо как е прекрасно, че дзен може да означава насред пустиня или върху леден айсберг да бъдат усетени цветният аромат и пухкавият прашец на дръвчетата, но дао — това е нещо, което е необяснимо, защото в дао плодната градина си самият ти.

— Толкова много искам да пътешествам с теб…

— Нима не се случва?

— Ами… не сме отишли по-далече от Източна Турция.

— Ако наистина го мислиш, ще си скъсам достопочтената дзонкапа шапчица и ще стана гологлав охлюв.

Разсмях се и навих около пръста си една от дългите му къдрици. Дрехите ми бяха разхвърляни навсякъде из стаята, а Ванесса се смееше, тупнала върху купчина пуловери, отделени за подреждане в куфара. Някак приготовленията за поредното пътешествие се бавеха и не вървяха по вода и аз се чудех дали наистина ми се пътува. Ирис бе прав както винаги — пътешествието на духа бе много по-пълноценно от стоически извървените километри по хълмовете на кюрдските планини и аз, честно казано, не откривах никакъв дзен, нито дао в олющените стени на кривите къщици, в плувналите очи на синеоки мургави деца и в страха от контрабандисти или терористи.

— Не го откриваш, защото си мислиш, че знаеш къде да го търсиш.

— Дао няма как да бъде открито…

— … каза бебето на костенурката, докато се търкаляше към поредната скала да търси майка си. — Ирис вече се смееше с глас и аз го избутах към кухнята да прави чай, вместо да философства.

Тръгнахме същия ден с нает под наем автомобил, напълно игнорирайки увещанията на екскурзовода, че с автобуса е по-интересно. Единственият онеправдан бе съпругът ми, понеже нямаше да си почива зад волана, но той е човек, който изпитва удоволствие от шофирането, и с това ме спасява от нескончаемите възможни опити да се явявам пред инструктори и изпитващи и неизменно да губя. Пробвах няколко пъти заради чувството на свобода, което илюзорно даряват един личен автомобил и документът за него, и със сигурност вече не искам. Ако трябва да бъда откровена, не бих се возила дори като пътник. Много по-вълнуващо е времето на камилите и магаретата и изобщо — няколкочасовият преход с кола до Хасанкейф, който можеше да бъде дни, изпълнени със смях, почивка под брезентови шатри и прах в ноздрите, е несравнимо по-очарователен. Съвременният свят ми отнемаше голяма доза от чувственото блюдо на познанието и аз често се мръщех на лошия си късмет да се родя между фризери, микровълнови печки и самолетни писти вместо в прегръдките на някоя пустинница, изживяваща живота си в шатрата на любим планинец.

Този ден бе невъзможно горещ и слънцето дращеше болезнено очите ни, бяхме закачили по стъклата тениски и потници в опита си да се предпазим, но липсата на климатик в съдържанието на наетия автомобил бе осезаема. На всичко отгоре отоплителната система бе повредена и през целия път духаше топъл въздух под краката ни. Ванесса спеше през цялото време, уморена от жегата, а ние се оглеждахме за прохладно кътче, където да спрем. Липсваха ми сенчестите горски пътища из България с каменни чешми и животворна вода и прахолякът наоколо ме изтезаваше до отчаяние. Най-после спряхме пред каравана, зад която зеленееше малък навес, обвит с дива асма, и помолихме за прясна вода. Съдържателят се оказа местен селянин, инсталирал оборудване на пътя, който гощаваше пътниците с разхладителни напитки и сач кавърма, продаваше зеленчуци, отгледани в градината му, и дори имаше импровизиран берберски салон за бръснене и подстригване. Възползвахме се от услугите му и желанието да ни нахрани и опитахме чудесен менемен — ястие от печен лук, домати, пипер и яйца, много напомнящо миш-маш. Докато похапвахме и се радвахме на свежия полъх под асмата, Ирис изчезна и се върна след няколко минути подстриган. Изумено го гледах, понеже харесвах дългата му до кръста коса, която сега се мъдреше в ръката му, сплетена на плитка, а къдриците по главата му едва покриваха ушите.

— Защо го направи! Рошльо!

— Много е топло.

— Да беше поискал шноличка — нацупено отмъкнах кичурче и се блъснах в учудените очи на мъжа си.

— Какво ще я правиш тази коса?

— Ще си я скрия в сандъка. Колко от нас могат да се похвалят, че притежават коса от ангел.

И двамата се разсмяха, а Ирис каза, че щом е такава работата, следва да ме скалпира и да постави тотема си в рамка зад стъкло, понеже, ако не сега, то за в бъдеще със сигурност ме виждал ангел.

— Най-общо — на ангелите едва ли им е горещо по тези земи — изтърсих ядовито и му върнах къдрицата.

— Знаеш ли, много момичета тук продават дългите си коси, за да помагат на семействата си…

— Да — мъжът ми вече пиеше чай, — и не само. Продават и кръвта си, както и органите. Те не са им нужни, когато семействата им гладуват.

— Затова ли на всеки километър има каравани на „Kizilay“ („Червен полумесец“)?

— Да. Но помощта е повече от търговията, вярвай ми. След земетръсните разрушения само те изграждат палаткови болници навреме.

Не харесвах тази съмнителна организация и подозирах, че повече вредят с ниската си хигиена и мръсни спринцовки, отколкото да са полезни, но си замълчах. За да дам кръв, страната ми бе подсигурила стерилни кабинети с обучен персонал и лекарска консултация и не разбирах защо някой ще предпочете каравана насред пустошта.

— Вие дарявали ли сте? Или продавали?

— Не. Но в документите ни пише, че органите ни ще бъдат на разположение на „Къзълай“ след смъртта ни. И в твоите също.

— Добре, аз давам всичко. Ирис?

— О, не… не съм. Давал съм кръв само веднъж, за да помогна за излекуването на едно тежко ранено момче — кръвните ни групи съвпадаха. Органи не бих… или не знам, не знам.

— И защо? Нима не е хуманно…

— Хуманно е. Но хуманно и правилно невинаги са едно.

Отбелязах наум да го попитам за това по-късно, понеже тефтерът ми бе останал в колата, а изпитвах ужас от горещата й ламарина в момента. Седяхме под дивата лоза още два часа, докато следобедът не се наклони на запад, и с нежелание се сбутахме в колата, за да продължим, припомняйки си думите на екскурзовода, че в автобуса е по-комфортно. Стопанинът на импровизирания хан домъкна две малки гюмчета, пълни с кипящо още топло издоено мляко, и бутна в ръцете на Ванесса голяма жълта дюля. Благодарихме и потеглихме.

Не след дълго от двете страни на пътя наизскачаха разноцветни кюрдски къщички. Една бе боядисана в матово синьо, друга бе розова — нещо, което не бях виждала другаде, и подадох глава навън да снимам. Лъхна ме силна миризма на конюшня, трева и вар и изпълних гърди със селската омая. Тук-там се виждаха жени, помъкнали големи метални легени с пране, около тях подскачаха козлета и агънца, а малки гологлави деца ги гонеха с пръчки и кряскаха. Никъде не се мяркаха кучета и мъжът ми обясни, че в този район живеят кюрди, за които кучето е олицетворение на самия грях, и ако се случи селянин да докосне животинчето, докато се опитва да го пропъди, после изпълнява ритуално измиване, а при липса на вода търка продължително ръцете си с пясък и пепел. Ако пък куче докосне дрехата му, веднага я сваля и изгаря, без да я отнесе вкъщи дори. Жените странно приличаха на татарки с издължените си очи и тъмни дълги плитки с вплетени накити по тях и аз очарована въздъхнах, че навярно съм живяла тук някъде в предишен живот. Джан развеселено подхвърли, че е време да реша откъде съм в крайна сметка, вместо да разправям, че съм израснала на Арарат, родила съм се в полите на Джуди, корените ми пулсират някъде из скална Кападокия и се разпознавам в това кюрдско село, в което липсват кучета. Наистина изглеждаше странно така обобщено, но където и да отидех, все се чувствах у дома и не се замислях особено.

Надвечер в далечината проблеснаха първите светлинки на града. По мнение на екскурзовода в Хасанкейф нямаше нито едно сносно място за туристическа нощувка и ние дружно взехме решение да посетим приятели на Ирис, вместо да спим на хотел, но за целта бе нужно той да ги извести предварително. Понеже отказваше да ползва каквато и да е електроника и не притежаваше телефон, щеше да отиде до дома им преди нас и после да ни повика. Гостуването в кюрдски дом изключва възможността за отказ и ние спокойно се настанихме в една крайпътна чайна да го изчакаме. Смрачаваше се и небето бе с нежен виолетов цвят, но на хоризонта се виждаха невероятни скали с причудливи форми, които нямах търпение да разгледам. Хасанкейф е особено място, с хилядолетна история, и местните твърдят, че е строен още от хората урарту, но ако някой иска да усети духа на земята тук и да вдъхне дълбочината й, трябва непременно да изчака изгрева. Само зората разказвала тайните приказки за отминали времена, а когато пищният златен плащ на деня — нейния покровител, я покривал, любопитните очи улавяли само формите. По тези земи девойките и жените живееха скрити от чужди очи и носеха в сърцата си любов, която принадлежеше само на повелителите им.

Ирис се върна бързо и ни поведе към стария град. Тук всъщност всичко можеше да се нарече старинно, понеже за двата дни престой не видях модерни застроявания, а само древна архитектура и много широта, изпълваща очите и душата. Оставихме автомобила в началото на малка крива уличка и продължихме пеша. Изкачвахме се някак, уличките и скалните къщи напомняха на Мардин, но в мрачината трудно различавах домовете и виждах само сенки и очертания. След десетминутен преход стигнахме вход към пещера и аз импулсивно се дръпнах назад, мислейки за стареца около Доубеязид, но момчетата потънаха във вътрешността и бързо ги последвах. Пред очите ми се разкри ниска, издълбана в скалата ниша, от която два още по-ниски отвора водеха към други помещения. Ирис ме побутна навътре, открехна малка дървена вратничка и ми прошепна:

— Ти ще нощуваш тук. След малко ще ти донеса вечерята, а после трябва веднага да си легнеш.

— Какво? Но аз не искам да спя… Няма ли да се запозная с домакините?

— Тук живее само един мъж, когото ще видиш на зазоряване, заедно ще посрещнем изгрева.

— Какво пречи да го видя сега и да вечерям с вас?

— Меги, не може… Тук жените не се хранят с мъжете, а и в този дом няма жени. Моля те да изтърпиш това. Трябва да уважаваме ценностите им. За Ванесса ще се погрижим ние…

Присвих устни, но нищо не казах. Ирис се изгуби в тъмнината, а аз се огледах наоколо. В стаята имаше само един дървен нар, застлан с чердже, малка тенекиена купа на пода и една иранска сехпа (масичка за сервиране на чай или кафе) със запалена свещ на нея. В купата нямаше нищо и се зачудих дали не се ползва за нощен нужник, или е за миене сутрин, затова я избутах в другия край на помещението и седнах. Леглото беше твърдо и неудобно, постелката — бодлива, а на стената висеше пухкав плюшен ковьор с рисунки на сърни в гора и съжалих, че не мога да го ползвам за завивка. Подръпнах го да видя колко е мекичък, и под него се разкри дървена табла, която навярно бе друга вратичка, а може би капак на прозорец или долап, но нямах време да изследвам, понеже вратата скръцна и мъжът ми влезе с голяма синия в ръце. Изглеждаше не по-малко изненадан от мен, но познавайки местните обичаи, само изпълняваше мълчаливо и меко ми се усмихна, когато понечих да заговоря.

— Моля те… само една вечер. Приеми го като приключение…

— Не… не, аз нямам нищо против. Само съм изненадана.

— Тиха вечер.

— Ванесса къде ще спи…

Думите ми увиснаха след него и аз отново седнах. На синията имаше купа с ориз, две зелени пиперчета, половин домат, зелени листа лютива рока и парче лаваш — точена и запечена на сач кора за баница, както се знае по моя край. Тук това ползваха за хляб и обичайно завиваха в него храната като палачинка и така ядяха. В ориза се мъдреха малки парченца ериште — особена добавка към много ястия в Турция, предимно леща и боб, и представлява отново разточена кора, изсъхнала на слънце, нарязана на ситни лентички, доизсушена на огън и много подобна на макароните. Тази добавка бе чудесно решение за много храни по източната земя, понеже отнемаше излишната мазнина и придаваше на ястията мек и приятен вкус. Навих си от всичко в лаваша и отхапах, като за пореден път признах, че тук храната е просто изкуство. Мисълта ми обаче не бе в яденето, а подскачаше около опънатия ковьор и без да мога повече да сдържам любопитството си, станах и го отметнах. Оказа се, че зад него има вход или изход към пещерата, тесен колкото килиен прозорец, и се зачудих накъде води и мога ли да се провра през него. Тъкмо се наканих да опитам, когато мъжът ми отново нахлу в стаята и едва успях да смъкна ковьора на мястото му.

— Донесох ти айрян и вода, одеве забравих.

— Остави ги там.

— По-късно ще се върна за синията.

— Ммм, недей. Не съм гладна още и мисля да похапна по-късно, ще я отнесеш на сутринта.

— Добре тогава, ние си лягаме, детето заспа.

Той внесе един от куфарите ни и го постави до леглото.

— Ти запозна ли се с домакина ни?

— Да.

— Е?

— Любопитните така ги затварят в отделни стаи.

Целуна ме по главата и си отиде. Изчаках стъпките му да утихнат, погледнах навън дали няма движение и затворих вратата. Бързо дръпнах ковьора и хванах дръжката на капака. Отваряше се нагоре и навън, беше доста тежичък и аз реших да го подпра с гръб, докато се изнизвам, но в тъмното не виждах нищо. Прекрачих високия праг и капакът силно ме блъсна, политнах напред и едва се задържах да не падна, станах и реших, че е по-разумно да взема свещта от стаята и първо да огледам. Отнякъде усещах полъх и предположих, че тази дупка в стената води към помещение, от което се излиза на открито. Таен вход някакъв или какво — цяла нощ имах на разположение да изследвам; вдигнах отново капака, стъпих на леглото, взех чинийката със свещта и се върнах, този път по-внимателно, от другата страна на стената. Пламъчето ме заслепяваше и когато очите ми свикнаха с мрачината, ахнах от изумление. Импулсивно се залепих за дървения капак и дъхът ми секна от страх. Бях стъпила на тясна скала съвсем извън къщата, колкото да побере изправен човек, а надолу зееше няколкометрова пропаст. Скалата приличаше на тераса, но без парапети и обграждаше голяма част наоколо, но все така тясна. Хрумна ми, че едва съм оживяла с късмета си да не падна при първия си опит, и се зарекох никога повече да не стъпвам в тъмното. Плъзнах се надолу, седнах и опънах крака настрани. Нямаше вятър, въздухът не помръдваше, което се дължеше на големите скали наоколо сигурно, но гледката беше изумителна. Насреща се издигаха още и още скали, всички причудливи и странни с форми, наподобяващи фигури на животни и хора, а в далечината на лунната светлина проблясваше вода. Бях сигурна, че е вода, но не виждах какво е — море, езеро или река, но бе толкова опияняващо красиво, че притаих дъх и съзерцавах дълго и неподвижно. След време се мушнах в стаята, взех си лаваша с ориза и отново седнах отвън. Вече научих как да се справям със своенравния капак и дори му се заканих с пръст, ако пак се опита да ми противоречи и да ме блъска. Тишината на нощта, ароматът на горящ восък, безкрайният мрак с тънички проблясъци на далечно утро и смеещата се накриво луна в този момент бяха най-красивото преживяване в живота ми. Мислех си как древни хора, облечени в зебло с качулки и със сандалети от тръстика, са седели тук, нашепвали са старинни слова, изписани по пожълтели свитъци или кожа, и са съзерцавали безкрая. От тази тераска небесният свод се виждаше идеално и ясната нощ рисуваше чудни звездни картини. Почти съжалих, че в ученическите си години твърде бързо напуснах клуба по астрономия след един случай, когато забих любопитно око в телескопа посред бял ден и моята физичка — една чаровна рускиня, ме изблъска с викове, че Галилео Галилей (вече дори не помня кой, може да е бил Коперник) така е ослепял за цял живот, понеже слънцето не обичало да го наблюдават през лупа. Тогава се посмяхме, но аз си спасих очите и прибрах звездните интереси за по-късен етап, но заминахме за Русия и въпреки че милият ми баща ми подари малък любителски телескоп, така и не възобнових заниманията си. Днес чудатите форми по тъмното небе не ми говореха нищо, а можеше, можеше…

Отнесена в спомени, усещания и новородени чувства, седях навън дълго и не помня кога се промъкнах на дървения миндер, увих се в бодливата черга и заспах.

Тихи гласове ме събудиха още преди разсъмване.

 

 

Тук ще спомена, че когато пиша това, изключвам интернета от малката иконка на дисплея — разсейва ме… Мисълта ми се губи, прескача до нечии думи или изписани редчета, спуска се по красиви изображения и тръгва на пътешествия, на които аз никога няма да отида. Понякога си мисля… дали не носим в себе си нещо забравено, което сме преживели в един или друг живот, а може би и преди живота си някъде в нищото, и то се завръща, ако не поглеждаме настрани? Навярно векове назад съм била слабичък самотник с надупчена широка душа, фалшиви позлатени копчета по дантелени ръкави и платнена торба, в която единствената вещ е била стара пишеща машина. Навярно заради усещането за минало в мен винаги изплува чувството, че разказите стават хубави само ако са напечатани на онези кръгли изтъркани метални копчета на старите пишещи машини, а стиховете — изваяни със скърцащо влажно перо.

Зората на Алмир. Хасанкейф, 2006 г.

Малката свещ бе догоряла през нощта и в стаята беше тъмно. Унесът ме люлееше на тъничката граница между сън и реалност, докосваше неуспешните ми опити да открехна очи и ме връщаше обратно в света на Морфей. Казват, че когато човек спи, душата излиза от тялото и пътешества в безкрайните дебри на астрала, а когато се завръща, това се случва постепенно заради нежеланието й да влиза в своя затвор — плътта, и аз сякаш наистина чувствах нещо подобно: едно сетивно пробуждане следваше друго и докато осъзнавах и чувах или се опитвах да чувам, очите ми все така бяха затворени, макар през клепачите да чувствах плътния мрак. Стресна ме рязкото проскърцване на вратата. Взрях се в тъмнината, добила цвят на мъгла, и различих високата фигура на мъжа ми, последван от още двама. Последният носеше малко газениче и не приличаше на Ирис и любопитството окончателно ме разсъни — това трябваше да е нашият тайнствен домакин, когото от снощи очаквах да зърна.

— Хайде, събуди се, бавно, бавно…

Една ръка ме измъкна от лутането и седнах в леглото. Разтърках очи и ги впих в непознатия. Човекът не се виждаше изобщо, над лицето му бе спусната качулка, а над ръката, държаща газеничето, имаше дълъг ръкав.

— Ела, стани, трябва да преместим леглото.

Дръпнах се встрани, като помъкнах и чергата, с която бях увита. Непознатият постави внимателно лампата на масичката и двамата с Ирис отместиха дървеното ми легло. После свалиха ковьора от стената, сгънаха го настрани и отвориха капака на прозореца. Преструвах се, че не знам какво има там, и поглеждах уж учудено, но любопитството ми растеше, понеже отвън нямаше място за четирима, и ако мислеха да излизаме всички, грешаха. Човекът с качулката се провря през отвора до кръста, задърпа нещо отвън и после бавно излезе, докато Ирис придържаше капака. На слабата светлина виждах, че върши нещо, но не разбирах какво. След малко махна с ръка към нас, без да се обръща, и изчезна от очите ми. Ирис го последва и също се изгуби, а накрая и мъжът ми. Оставах аз. Проврях глава под капака и ахнах. Над тясната тераска сега имаше голяма дървена решетка, стабилно закрепена върху здрави греди, изтеглени някак отдолу изпод стаята. Прекрачих прага и седнах до тях по турски. Утринта бе свежа и хладна, но все още тъмна и нищо не се виждаше. Ирис намали пламъчето в лампата и съвсем го изгаси. Всички седяха тихо със затворени очи и очакваха първите проблясъци на зората. Помислих, че още няма и 5 часа, и се зачудих защо им е да ставаме толкова рано, после неистово закопнях за глътка кафе и изобщо не успявах да утихна и да спра потока от мисли, когато неусетно първите лъчи спуснаха едва розовееща феерия над нас и очите ми потънаха в невероятното чудо насреща. С всяка изминала минута скалите в далечината приемаха по-ясни очертания, вече различавах гъвкавата снага на река на хоризонта, а около нас… около нас по продължение на малката скална тераска бяха изникнали още дървени решетки с накацали по тях сиви дрипави фигури, свити и толкова мънички, че се зачудих реални ли са. Погледът ми се плъзна по скалните отвори нататък и навсякъде бяха насядали хора. Имаше толкова много, потънали в тишина, очакващи изгрева. Надолу по продължение на скалата към пропастта от малки и големи отвори, по решетки или направо на скалите. Всички седяха мълчаливо, свели очи, и за момент ми се стори, че сънувам. Сякаш се намирах в някоя вълнуваща сцена на филм от величината на „Междузвездни войни“, а режисьорът е Спилбърг. Беше невероятно. Беше вълшебно…

Неканено чувство ме върна към моя първи осъзнат диалог с изгрева в дните на абитуриентските чудеса, когато всички от класа захвърляхме кокетните тоалети, нахлузвахме анораци и поемахме към върховете на Ставропол и изгряващото слънце. Още помня вълнуващата тишина…

Розовеещото небе меко плисна върху ни виолетови отблясъци, нежните прокъсани облачета отразиха оскъдната светлина и заприличаха на фина дантела, разпръсната върху тъмно кадифе. Звездите една по една изгасваха, сякаш някой дърпаше невидими шнурчета, небесата променяха бързо цвета си от тъмносин до оловен, после през тюркоазен към бледнеещ аквамарин и прозрачността на изгревната омая пред очите ми разтвори прекрасни златисти дипли и драперии, сякаш нощта бавно нагъваше полите си в ръка, готова да прекрачи зад планината и да остави величественото светило да поеме деня си. Гледах като омагьосана. Чувствах се прозрачна и малка, почти невидима пред великия миг на зората. Омаята, която помня и изживявам и в този момент, е невъзможно да бъде разказана… Ирис протегна ръка и докосна очите ми с покана да ги затворя. Не можех, не исках. Цялото великолепие на зората преливаше в зениците ми и сякаш през тях слизаше до сърцето.

— Не гледай, поеми я в сърцето си…

Моментално стиснах очи и утихнах. Не помня колко седяхме така, потънали в мълчание, когато шумоленето на дреха ме измъкна от унеса и погледнах. Срещу ми две меки сиви очи се усмихваха.

— Kim sin… — запитах го кой е, като наистина не помня езика, на който го направих, но той ми отговори.

— Алмир.

— Здравей, Алмир…

Момчето не бе на повече от тридесет, макар да изглеждаше значително по-възрастно от Ирис. Ирис до него беше като малко палаво дете и както винаги разцъфна в чаровна усмивка, а после се изчерви и сведе очи.

— Хайде да влезем и да сложим заедно чая.

— Но нали…

Обърнах се към отвора в стената и видях Ванесса щастливо да маха с ръчичка и да се смее. Не исках да излиза при нас на решетката и бързо се пъхнах в стаята. Мислех за Алмир. Този човек беше особен. На светлината отвън успях да го разгледам — имаше светли коси, сиви очи и красив римски нос, горда брадичка и целият излъчваше сила и извикваше страхопочитание. Беше облечен само в една дреха, подобна на расо с прихлупване на гърдите и въженце на кръста, което съвсем ме отнесе към старите времена, из които бродех нощес в мислите си. Всички се преместихме в по-широка стая, навярно всекидневна, с изсечени в самата скала миндери с твърди бели седири (възглавници) по тях, особено голяма синия в средата, закрепена на поставка с четири ниски крачета, малък оджак, а до него чайник и издълбани в стената долапи, в които бяха подредени бакърени и дървени съдове. Алмир запари чай и докато го чакахме да узрее, ни разказа, че всички хора, които видяхме тази сутрин, са едно малко общество, което не живее по начина, обичаен за местните кюрди, но и рядко общува помежду си.

— Ние всички живеем заедно, но не се срещаме.

— Аскети…

— Какво е аскети? — Сивите му очи развеселено погалваха ту мен, ту Ирис и аз обясних, че аскет е човек, който се е изолирал от светското общество в ограничения и самота, или човек, съзнателно отказал се от земните удоволствия.

— Но ние от нищо не сме се отказвали. Така сме се родили тук и никога не сме напускали това място.

— Също е отказ от интеграция.

Алмир ме гледаше учудено и неразбиращо и Ирис се намеси. Разказа, че в Хасанкейф по принцип не живее никой. Местните хора се преселили към новия квартал Батман, по-късно прераснал в градче, а някои останали по селата. Те били обитавани от кюрди мюсюлмани предимно, а онези от хората, които виждали нещата различно и искали да живеят встрани, се завърнали в пещерите. Не било леко съществуването им тук заради безбройните туристи, но те не желаели да напускат родното си място, нито търсели по-луксозен живот, привикнали към суровия уют на планината. Хората от селцата и близките градове им помагали и ги пазели. Алмир и по-големият му брат Ален се родили в този дом и израснали тук. Не посещавали училище, понеже най-близкото било в Батман, а трябвало да се работи. Обичали майка си, която рано починала и завещала на синовете си любов към труда, простотата и изгрева. По-късно, след смъртта на баща им, Ален се задомил и построил къщица в едно село наблизо, където днес отглеждал собствените си синове. Алмир се чувствал странно сред хората и въпреки крехката си възраст останал в скалния дом. Живеел в самота, която споделял с изгряващото слънце, и бил щастлив. Бях изумена да науча, че не умее да чете и пише, но и не изпитва нужда от това. Както и всички останали, които в ранина посрещнаха изгрева заедно. Много от тези хора дори нямаха документи за самоличност, особено жените, и реално не съществуваха по лицето на земята. Той се усмихна и сподели, че туристите през лятото били мили и учтиви хора, но твърде любопитни, затова ги избягвал, но когато в скалите и пещерите се появили множество кафенета и ресторантчета, искрено тъгувал. Искал земята му да си бъде винаги тиха, чиста и истинска.

Докато го слушах, в очите ми избликнаха сълзи. Не разбирах хъса, с който модерната цивилизация плъзваше пипала и в най-затънтените кътчета на планетата и пречеше на онова, което тук наричаха Доа — да бъде живо.

Искам да вмъкна кратичката история на богаташко момче, която прочетох на една интернет страничка и която почти ме разплака… с думите му, че „Ние имаме едно куче, те имат четири; имаме басейн, те имат реки; имаме всякакво осветление за през нощта, те имат звезди; ние купуваме храни, а техните никнат от земята; ние сме се оградили със стени и огради, които да ни защитават, а те са приятели с всички. Имаме скъпи книги, а те имат Библията. Те са щастливи“.

По-късно научих, че красивият древен град ще бъде потопен скоро от модерни машини, дълбаещи язовири наоколо. Вече съществуваше един, залял голяма част от скалните застроения, в проект чакаха изпълнение още пет и местните хора дълги години воюваха с правителството за запазване на старината. В интернет и днес текат подписки и апели да бъде спряно разрушаването, но без особен резултат.

Алмир предложи закуска от пресен лаваш и маслини и след като похапнахме, тръгнахме да разгледаме града.

Красивата река, проблясваща в далечината, която съзерцавах унесено, се оказа Тигър, чиито води тук се считат за свещени. В един участък, уютно загърнат от висока скала, се извисяват колоните на древен мост, дело на чудна архитектура. От страната на водното течение те са остри, с триъгълна форма, а назад са заоблени и украсени с фрески и надписи. Мостът е бил подвижен, разтварял се е и затварял според нуждите. По тези земи са избухвали немалко войни и са търгували безброй народи. Исторически този мост датира от 1116 година и е дело на артюрките, но стари документи свидетелстват, че е издигнат върху основите на друг мост от 638-а. Средната колона, както тук я наричат кемер — колан, е особена и изработена от дърво с цел да бъде повдигана с разтварянето на моста при нападение, но с това се е скъсил и животът на самия мост. По нея има изрязани причудливи форми на дванадесет фигури, за които нищо не е известно и до днес.

Другото чудо в Хасанкейф е Просторният замък, построен на няколко нива, които включват апартаменти, дюкянчета и складове, но е почти нацяло разрушен, което е странно, понеже насреща се издига висока кула, недокосната от природни бедствия и човешка разруха, и стои като вечен страж над руините. Кулата е четвъртита, напомня минаре, но е служила най-вероятно за наблюдение, а също и като гръмоотвод, за което сочат металните ограждения в основата й и особените кръгли камъни, с които е издигната. Има и по-малък замък с друга интересна кула около него, а всичките му стени са украсени отвътре с красиви рисунки и надписи със златни букви.

Улу джамията се издига величествено до голямата крепост на Хасанкейф, цялата обсипана с гипсови орнаменти, а дървените украшения и подпори датират от 798-а и се говори, че са част от старинна църква, по-късно превърната в джамия с минарета, изработени само от чакъл.

Много красива е и Ел Ръзк джамията, построена от султан Сюлейман Великолепни някъде около 1409 година, със своите сводове, портали и ниски помещения, а минарето е истинско произведение на изкуството на древността с красивите си изображения на цветя по купола и изписаните между тях 99 имена на Всевишния. Казват, че последното негово име никой не знае и може да го научи само ако се слее с него…

— Аз и 99 не знам…

— Не е и нужно. — Алмир се забавляваше с опитите ми да прозра всичко само с един поглед и весело разказваше история след история за онези времена, когато хората са носели в сърцата си познанието.

Интерес предизвикваха всъщност всички джамии в района, строени от султан Сюлейман. Различната архитектура, украсата и разположението сериозно се различаваха от познатите ми съвременни джамии и свидетелстваха за една друга насоченост, тъжно липсваща днес. Особена и интересна е джамията на момичетата, в чиито ограждения се пазят тленните останки на жени с особени качества, но отхвърлени от обществото. Стана ми тъжно, плъзгайки пръсти по камъните — дори в древността истината е била преследвана и заличавана и днес освен руини до нас не е достигнало друго.

Минахме край интересно подобие на тюрбе, което наричаха Завийе, и Алмир разказа, че султанът в онези времена имал слуга, който сънувал сън, в съня му се явил имам Абдуллах и му подсказал, че е загинал тук точно. Слугата мълчал и не продумвал, вярвайки, че истинските сънища навестяват само султаните, но съвестта му го разяждала и един ден разказал всичко. Султанът — Такиеддин Абдуллах, се разнежил от разказа, понеже имамът бил негов далечен родственик, и построил гробницата, в чийто двор извършвали дори намаз, вярвайки, че имамът неизменно е до тях.

Беше интересно. Чудно беше: порталът, който отвеждаше към крепостта Хасанкейф, отново изработена само от ситни камъчета; останките от друга старинна врата под нея с красиви изображения на лъвове; странните стълбици, водещи наоколо като лабиринт, в който лесно можеш да се изгубиш; изворите, които бликаха на най-неочаквани места и са носели живот за артюрки, аюби и урарту; наслояваните с векове култури, допълващи се и разделящи се; свещената Тигър, която тук наричаха Диджле, и тихата, спокойна атмосфера, наметната над руините като нежен плащ, извезан с безброй звезди, наистина древни, но с живо и меко сияние — всичко тук бе вълнуващо и чудно.

Името на местността извикваше интерес, някои казваха, че произлиза от арменското Hisn Keyba, други твърдяха, че първо са я наричали Hisn Luğub, в римската история това място се знае като Kipas, Cehpa или Ciphas, а на сирийски kifa основно означава скала, а аз си мислех, че където и да извираше първата думичка, дала наименование на този рай, днес все още пулсира със своята истина и достига сърцата на онези, които искат да я познаят.

Слънцето се издигна над нас и проряза деня като с отвесен сноп огън, застигна ни точно пред разрушения мост и изведнъж стана толкова непоносимо горещо, че всички се заоглеждахме за близка и плътна сянка. Алмир се засмя и ни поведе на бегом към малка скална ниша на речния бряг, свита навътре и предлагаща защита от палещите лъчи. Не бях забелязала по-рано това райско кътче между руините и облекчено въздъхнах. Виждах малки, построени навътре в реката дървени камелии, около които момчета с табли разнасяха разхладителни напитки и чай.

Спътниците ми изхлузиха обувките си и нагазиха във водата. Беше странно, но аз ги последвах, понеже единственият начин да се доберем до прохладните кътчета за почивка бе да преминем реката. Ставаше все по-дълбоко и навих джинсите си над коляното, докато се надявах да не се налага да ги събличам, за да останат сухи. Стигнах първата беседка и се изкачих по миниатюрна дървена стълбица в нея. Имаше пъстър персийски килим и наредени навсякъде красиви извезани възглавници за отмора. Отпуснах се на една от тях и уморено се усмихнах на момчетата, които пляскаха с ръце, пръскаха Ванесса и дърпаха пластмасови столове от брега, за да седнат направо във водата. Не след дълго пред мен се появи голям поднос със сочна червена диня, месингова каничка айрян и чинийка бяло ароматно сирене. Огледах се наоколо — беседките бяха пълни, хората въртяха броеници в ръце, пушеха наргилета отнесено, похапваха и разпускаха. Отдадох се на своята заслужена почивка и вкусна храна и спрях да мисля за древните. Поседяхме там около час, когато към заведението приближи малка пъстра каручка с магарешки впряг и две момченца завикаха радостно „Алмир, Алмир“ от брега. Ален бе пристигнал със семейството си да прекара следобеда с нас. Съпругата му седна при мен и се усмихна мило. Казваше се Арзу, интересно име, което означава липса, копнеж, желание. Ален приближи през водата, поклони ми се, с което успя не на шега да ме засрами, и извика:

— Ти си щастлива. До вечерта ще го разбереш многократно.

Взирах се смаяно в лицето му, имах усещането, че го познавам. Същите сиви очи като на Алмир, но по-ясно изразени скули, дълга руса коса, пристегната на челото с метална диадема, бели дрехи, напомнящи расо и пристегнати с бяло въженце… В ума ми филмът бавно започваше да завръща картини и сцени от някаква далечна, но толкова позната нереалност, която ме докосна през нощта над пропастта и сега тук — насред водите на свещената Тигър.

Даровете на тишината. Каракьой, 2006 г.

Не мога да разкривам тайните на Божествените мистерии с перо и хартия.

Шах Ниматулах

Нежността, с която един източен мъж гледа любимата си, не може да бъде сравнена с никое чувство. Ален пое малката ръка на съпругата си, повдигна крехкото й тяло като перце и я пренесе до брега. Арзу бе по-миниатюрна и от мен, приличаше на приказно същество и на човек му бе трудно да я признае за майка на шестнадесетгодишните близнаци Джем и Джанер. Момчетата бяха скръстили ръце на столче и люлееха Ванесса насам-натам, докато газеха във водата, а тя щастливо се смееше и махаше с ръчички. Не ми се напускаше сенчестата камелия. Лековитата прохлада на речната вода почти бе отпуснала уморените ми крака, чувствах се блажено сънлива и исках просто да си останем тук.

— Промяна в плановете — Ирис се засмя зад мен и пръсна вода в косата ми, — ставай, тръгваме.

— Къде ще ходим, вървяхме няколко часа и нямам сили…

— Нали те вълнуват суфите? Тук има няколко, ще отидем да ги видим.

— Какво? — бързо се разсъних и едва не паднах във водата в желанието си да сляза от беседката.

Ирис се смееше с глас вече и каза, че добре ме познава. Мъжът ми престорено се намуси, че било време да става суфи, ако иска да скачам и заради него така, подаде ми ръка и ме изведе от изведнъж застудялата Тигър. Качихме се на каручката и бавно потеглихме по коларския път, водещ зад крепостта.

— Моля те, не се шегувай с мен за суфите. Приемам ги сериозно и много искам да присъствам на техни събирания.

— Кой се шегува? Само че тук ордени няма. Нито манастири с монаси и дервиши. Онова, което става в Кония, го няма тук.

— А какво има тук?

— Много ходене пеша — намеси се Ален и скочи на земята, хвана повода на магарето и бавно го поведе по една тясна камениста пътечка нагоре към скалите.

Монотонното клатушкане и напевният звук от дървените колела замлъкваха бърборивата ми душа и отнасяха очите ми към маранята, трептяща над камъните. Тук-там някой пожълтял храст хвърляше сянка над песъчливата земя, а суховеят я раздвижваше в причудливи форми и фигурки, неуловими дори за гадинките и гущерчетата наоколо. Забелязах големи червени мравки, виждаха се дори от каруцата, скупчени една върху друга в непрекъснато движение, влачещи шушулки и слънчогледови люспи, и се запитах няма ли да стигнем по-бързо, ако вървим пеша. Бавно отминаващият назад пейзаж улавяше погледа ми и го влачеше по камънаците и пясъка като изгубена, подета от вятъра феерия, обвивала мислите ми като тюрбан допреди момент или два, после откъсната и разсеяна в трептенето на топлия въздух. Пролетните месеци по тези земи приличат на българското лято, цъфтят в топлата охра на ронливата вулканична степ и сеят аромат до безкрай. Тук небето е много високо, почти достига слънчевите селения, светлината разлива мекия си лазур и претопява сенките и древни поверия разказват, че само наличието на излишни помисли нажежава и изгаря. Тези земи се считат за свети и се вярва, че тук се издига огнена стълба, водеща към седмия етаж на небето, където живее самият Бог.

След дълъг преход, в който задрямвах начесто и се сепвах от някоя нахална муха, най-после стигнахме селото на Ален — Каракьой. Момчетата свалиха Ванесса и я поведоха към групичка дрипави деца, скупчени около игра с камъчета, а ние седнахме пред измазана с вар четвъртита постройка, функционираща в тази пустош като чайна. По-назад се виждаше върволица къщурки с опънато наоколо им пране, сгушени една до друга, сякаш пристройки към един дом. Това изглежда беше и цялото село — не повече от двадесетина едноетажни едностайни къщи, мънички и криви, с плоски покриви и липсващи каквито и да било знаци за присъствие на модерна цивилизация.

— Това е само една махала… Селото е по-голямо, имаме дори училище и конак, но не се виждат оттук — усмихна се Ален и поднесе на всички чай.

Простичкият живот наоколо смълчаваше. Хората се трудеха на полето, отглеждаха храната си, къпеха се в реката. Пред очите ми бавно и гордо премина черен козел, особена планинска порода с извити и остри рога, а след него се занизаха няколко още по-черни козички. Един шарен петел крякна и събори на земята пластмасовата чинийка с едри и сочни смокини, които Арзу набра, изми и ни донесе. Смокините, както и всичко останало, бяха чудати и огромни, бели и много вкусни и аз взех една, обелих я и подхвърлих на петлето, което, без да се двоуми, я закълва. Мислех си колко е хубаво, че на село животните и хората дишат природа, слънце и обич, без да ги осъзнават и опитомяват, само споделяха един с друг и присъстваха тихичко и достатъчно. Искаше ми се и моят свят да е част от тази съвършена простота.

— Хайде да тръгваме, преди да е станало късно.

— Къде ще ходим? — надигнах глава и отново не ми се тръгваше. Духът ми сякаш разпознаваше тези места и трудно се откъсвах. За мен бе достатъчно да седя тук на камъните, да драскам с клечка топлия пясък и да не върша нищо.

— На 2–3 км оттук има интересна пещера, в която често се събират на раздумка стари приятели. Нека отидем и ги уважим, селямът (поздравът) на очите ти ще ги зарадва.

Поетичният език, който ползваха, бе другото чудо, пленило ме завинаги. Хората тук говореха малко, кратко и красиво. Те прелистваха дните си в съзерцание на изгрева, изпращаха залеза по течението на свещената си река, в сърцата им оставаше само докосване, което не можеше да бъде изразено с думи, и го споделяха само с очи. Затова се и връщаше небесното светило всяка сутрин, носейки им селяма си.

Тук научих, че тишината е най-скъпият божествен дар, и когато присъства и вътре в хората, доверието между тях е несравнимо.

Поехме с каруцата нагоре по един тесен каменист път, като оставихме децата на грижите на селяните. Ванесса дори не забеляза тръгването ни, бе погълната от новите усещания и приятели. Предложих да повървим пеша, вместо да измъчваме горкото животинче да ни тегли, но Ален каза, че возилото е нужно за връщане. Пещерата се намираше на около два километра от селото и до нея се стигаше през долината Зиха — изумително красиво място, където високите склонове сякаш спускаха огромни застинали длани надолу, сключваха пръсти и в докосването им се бе образувал извит жив път. Каруцата криволичеше и проскърцваше, кретайки едва-едва, и аз скочих на земята до Ален, хванах повода на магарето и му предложих да седне.

— Можеш ли сама да го водиш? Магаретата са упорити…

Усмивката му се разля и към другите и те шеговито подхвърлиха, че моето магаре още е в мен, а това вече е опитомено и няма страшно.

Меката пръст обгръщаше стъпалата ми и ми вливаше топлина. Свалих излишните чехли — движехме се твърде бавно, за да се страхувам от наранявания, и почти затворих очи, оставяйки изненаданото животинче да ме води. То добре познаваше пътя и бавничко, сигурно и след много дълго ходене стигнахме до първите малки михраби, предвестяващи наличието на свято място. Михраб — това е нещо, което напомня съвременен олтар, нишичка; място, разгърнато в стена или кухина, която понякога е по-широка и може да бъде дори самостоятелен храм. Първоначално тези михраби са били наричани михариб или михраиб (перс.) и са чистият първообраз на мястото, където докоснатите осъществяват своята връзка с Бог. Когато се родила малката Мария, майката на Христос, измъчената Анна я дарила на Бог и с навършването на петата й годинка я отвела в църквата. Там свещениците я отделили в малка пристройка, изградена с помощта на Йосиф — един от монасите, който виждал в детето истинна чистота. Мария прекарвала дните си в тясната стаичка, едва побираща я, в непрекъснато общение с Отца си. Когато пораснала и по желание на ангелите пристъпила в църквата, за да се моли наравно със свещениците, те я наказали и затворили там без храна и вода. Но всеки път, щом приближавали с надеждата, че вече е мъртва, намирали около затвора й сочни плодове и чиста вода. Тогава нарекли мястото михраб — ниша, в която присъства Бог.

В древните предмюсюлмански храмове михрабът е бил центърът на човешката молитва, а по-късно с раждането на исляма вярващите, кланящи намаз, обръщали лица към него. Днес в някои джамии съществуват михраби, над които с арабско писмо вдясно е изписано името Бог, вляво — Мохамед, а отгоре — Незнайното. Много разклонения в исляма, между които алиани и шиити, считат, че освен Бог, за който се знае от свещените книги, съществува и неназовимо начало, родителят на този Бог и творецът на всичко видимо и невидимо. В много джамии на мястото на този трети надпис над другите два се чете Ал-Ихлас сурата от Корана, която има четири айета и разказва пречистването. Съществува вярване, че в знаците, изписващи тази сура, е скрито истинското име на Бога, което съдържа в себе си всички възможни земни и неземни значения и едно от тях е „неизбежен“.

Слушах разказа на Алмир и Ален, прехласната от истините, които долавях, и сърцето ми нито за миг не се съмняваше в тях. Разбирах, че религиите са човешко дело — плод на извечния копнеж по неназовимото, а иляхи (божествена) същността е невидима и скрита. В мен покълваше непозната тъга — тъга, която не осъзнавах, но приютявах в нишичката на собственото си сърце, изпълнено с обич и умиление.

Пещерата бе назована Mescid-i Ali на името на детето, намерено от пророк Мохамед под черния камък в Кубето на свещена Мека. Хазретти Али бе дал началото на алианите, следвайки божественото слово така, както го бе познал извън разгърнатия свят на исляма, и бе пазил златния божествен двуостър меч Зюлфикяр — огнения меч, низспуснат от небесата, за да пресече с двете си остриета двойствеността на човешкия свят и да остане истинското. Пред входа на пещерата имаше още две миниатюрни михрабчета с подобна символика.

Ние спряхме каручката недалеч от входа и слязохме. Вътре имаше хора и докато се суетяхме около магарето, отнякъде приближи човек, загърнат с връхна дреха с качулка, сведе очи за поздрав и влезе безшумно. Импулсивно протегнах ръка и смъкнах синджира с кръста си, после пръстените и накитите. Съжалих, че в горещината не бях помислила за по-подходящо облекло, а бях дошла тук разноцветна и оскъдно облечена, но това явно бе проблем само в моята глава, понеже никой дори не ме поглеждаше. Изпитвах желание да махам от себе си, същевременно и да се покривам и понеже не се чувствах комфортно в новопоявилото се усещане, просто го оставих настрани и се залепих за Ирис. Мъжът ми ни следваше неотлъчно, а Ален, Алмир и Арзу останаха навън.

Вътрешността на пещерата бе осветена от мекото сияние на запалени свещи и фенери и очите ми лесно привикнаха. Видях петнадесетина души, седнали на земята, и кимнах за поздрав, както бе направил последният дошъл. Не забелязах някой да ме видя и с намерение да бъда възможно по-тиха и да не нарушавам заниманията им, подгънах крака и седнах в ъгъла. Ирис обиколи всички, прегърна ги и докосна страните им, мъжът ми направи същото, после седнаха близо до мен. Не след дълго при нас влязоха и Алмир, Ален и Арзу. Арзу се насочи към две жени и ги целуна. Момчетата поздравиха останалите и също насядаха.

Мълчах и се оглеждах. Мъжете бяха с дълги бради и чалми и силно напомняха ислямски имами. Очаквах някакво развитие, започване, някой да почете или рецитира, да посвири, пее, танцува и се чувствах едва ли не публика, но нищо подобно не се случи. Всички седяха смълчани и само от време на време жените разменяха погледи или шепот. Очакванията ми бяха тотално разгромени и съвсем ми доскуча. Не можех дори да чувствам, ако това бе малко суфи общество, и не поемах нищичко от енергиите им и със съжаление осъзнах, че всичко, до което се докосвах в общуването си с Ирис, бе просто личната ми привързаност към него, а не суфизъм. Какво е всъщност суфизъм, аз дори не знаех, бях чела тук и там различни разработки, сентенции, притчи, но цялостната картина се губеше, преди още да се е изразила в мен, и усещах как бавно ме обзема дълбоко отчаяние. Потънала в мисли, не бях забелязала движенията на ръцете, не дочух ритмиката, нито видях съзнателно въртеливите движения на главите надясно-наляво и почти се унесох в сън или полусън, но някак безкраен, широк и лек. Едва осезаемите раздвижвания в съзнанието ми ме люлееха като в люлка и накрая съвсем заспах. В просъница имам бегъл спомен за глас, който говореше нещо, без да зная силно или тихо, говореше дълго, а думите — непонятни и неуловими, се впиваха в ума ми и ме държаха в отнесеното плуване из водите на реалността и паралелната й нереалност. Ако човек можеше да сънува с отворени очи или да бъде буден по време на сън, усещането би било подобно. Нямам спомен и колко продължи, по някое време мъжът ми ме вдигна и отнесе до каручката. Клатушкането в тъмнината и лекият хладен полъх на нощта съвсем заличиха мислите и вълненията и аз заспах дълбоко и непробудно.

Тихи гласове ме събудиха преди разсъмване. Наплисках лицето си с водата от металната купа до леглото и бързо се разсъних. Арзу наметна върху косите ми дълъг до земята воал и го закрепи с две фибички, после ме отведе навън при другите. Вървяхме в редичка един зад друг по тясна пътека в тъмнината след още няколко човека от селото, а аз имах усещането, че сме хиляди.

Слънчевият зъкр. Сенки в полето, 2006 г.

Както всеки човек е различен в своята същина и същевременно всички ние сме еднакви, така и зората — никога не се повтаря, никога не си прилича и във всички разтворени сърца влива различни лъчи според жаждата.

Очаквах да отидем на някой връх или приспособено за наблюдение място, за да посрещнем изгрева, но спътниците ми спряха в средата на равно поле. Наоколо нямаше скали, камъни или каквото и да било, ширеше се мека и уютна за нозете ни прах с безкрайната нейна тишина. Сякаш земята бе затихнала в очакване. Загърнах се с воала на Арзу и се опитах да не мисля. Всяка мисъл градеше релефи в тъмнината, рисуваше форми и пречеше. Някои насядаха с лица към изток, други останаха прави. Ирис и Алмир се отделиха встрани, после легнаха по очи. И аз изведнъж ги разбрах, в сърцето ми изникна отговорът без сянка от съмнение. Те щяха да поемат, но не искаха да връщат. Те просто се сляха с прахта… В съзнанието ми проблесна въпрос — какво е усещането да бъдеш стъпкан от слънчев лъч, но преди да потъна в размисли и да се объркам, една тъничка розова ивица повдигна хоризонта и предвести началото. Дълги минути нищо повече не се случи. Стоях там между другите и наблюдавах. Някои очакваха слънцето с широко отворени очи, други не гледаха, имаше дори обърнати с гръб, което странно ме изненада, но обяснение навярно имаше. Може би те не ползваха себе си, за да отправят своя селям или да посрещнат неговия…

Изведнъж в средата на розовата ивица се появи блестяща бяла точка. Бързо порасна, разпръсвайки едва доловимо сияние, и простреля в мрака един-единствен лъч направо по пръстта към нас, после въздигна друг нагоре и разпори небето с него. Сиянието наоколо се разсея, изгуби граници и разля по цялото небе розовееща феерия. Очите ми изтичаха в малкото бяло кълбо, което с минути растеше и ставаше все по-светло. Не исках да изпусна и секунда от позволените ми, тежко осъзнавайки, че възможностите на човешката зеница са ограничени. После вдъхнах безкрайната настъпваща светлина и затворих очи.

След време, когато не знаех минути ли са изминали, или часове са навървили новия ден в броеницата на света, плъзнах поглед към останалите. Насядалите движеха глави в ритмични поздрави надясно и наляво, сякаш да не пропуснат нито едно живо същество на хоризонта и всяко да бъде почетено, някои гледаха небето с възторг, други се свиваха смълчано и изглеждаше, че всеки е сам със себе си или извън себе си… В ума ми изскочи спомен за зъкр — безкрайното прославяне на Бог, изразено с движения, музика или танци в различните суфи братства. По-късно Ален приближи и когато го запитах за връзката на зъкр с всичко това, се усмихна и простичко каза:

— Утринният зъкр е най-истински.

То, вечното, вливаше светлината си с непрекъснато, неуморимо повтаряне, преливаше чистота към разтворените сърца и никога не спираше. Ако можеш да поемеш неговата прослава на Бог, тогава би разбрал.

Гледах го с възхищение и възторг. В гърдите ми се надигаше самото слънце.

— Това е чудо…

— Чудо е, че не заспа. Досега си проспивала не един зъкр — засмя се той и ме покани да поседнем.

Гледах го с очакване и цялата се бях превърнала в слух.

— Меги, когато си тръгнеш, отнеси в сърцето си всичко, което намери тук. Пази го, докато го осъзнаеш и приемеш. И нека третият изгрев за теб бъде в сърцето ти, със слънцето или без.

— Как съм проспала не един зъкр… не разбирам…

— Ритмичните потупвания на пръстите, докосването на молитвената броеница, дарбуката, движението на миглите, Меги, е зъкр; пулсът е зъкр; падащите надолу, откъснати от живота ни минути са зъкр. Животът е зъкр, когато е осъзнат.

Огледах се с пълни очи и срещнах сиви, сини и зелени ириси, преливащи от обич и сълзи.

Колонката се бе подредила вече за тръгване и поехме назад към селото. По пътя мълчах, но щом стигнахме до къщичката на Ален, веднага дръпнах Ирис настрани и го запитах:

— Защо всички хора не живеят това, щом е толкова лесно? Поне изглежда лесно — с изгревите.

— Защо мислиш, че не го живеят…

— Защо ли… ами има всякакви хора, не всички са като вас.

— Аз мисля, че всички са като нас.

Той се усмихна и намести пред себе си обърната пластмасова каса, върху която Арзу постави чиния с маслини, сирене и пресни копър и магданоз.

— Хайде да закусим. Всички хора закусваме, ако ни се предлага закуска.

Взех си маслинка и задъвках. Тази сутрин малкото ароматно плодче имаше различен вкус.

— Добре, ще попитам след закуска. По време на ядене едва ли е удобно да обсъждаме убийците и насилниците.

Ирис се засмя с пълна уста и се извини. Не можеше да спре да се смее всъщност и привлече към импровизираната ни маса и останалите.

— Меги, знаеш ли, че всички хора сме убийци и насилници…

— Не мога да знам подобно нещо, понеже не сме.

— Не сме в един или друг момент… но в условия на война например… Човекът, поставен в различни от познатите му условия, се променя, желано или не. А и да си убиец, не означава да отнемаш човешки живот само…

В този момент едва не извиках от изненада, понеже насреща ми се изпречи Ванесса, цялата намазана с нещо червено по ръцете и лицето, а върху спортното панталонче вееше шарена пола, обшита с мъниста и пайети. На главата й имаше поне десет различни шноли и фиби, една от които придържаше лъскава кърпа, и вървейки щастливо, дъщеря ми се поклащаше, сякаш играеше кючек, после спираше, надупваше се към мен, завърташе се два пъти и продължаваше патешкото си танцуващо ходене. Гледах я изумена и накрая се разсмях. Приличаше на някоя от онези дървени африкански кукли на малки негърчета с разноцветни полички, които танцуват, управлявани от пръчици, или повече, честно казано — на циганче. Дойде до мен и старателно затърка длани в лицето ми. Седях и мълчах, а народът се смееше с глас и някой каза, че от днешния изгрев съм придобила приятен червеникав тен.

— Видя ли сега колко бързо се променя човек и всички мисли, дори най-важните, излитат от ума му?

Ирис щеше да се задави от смях, ако не го бях пернала по ръката, и веднага млъкна, но останалите ме подбиваха и подкачаха през целия път до Хасанкейф, а аз червенеех боядисана в края на каручката и святках гневни погледи към шареното си дете. Още щом зърнах реката, настоях да спрем и да се измием.

Поседнахме на брега освежени да помислим как да продължим нататък. На мен не ми се ходеше вече никъде. Всъщност исках някой да ме пренесе до решетката под прозорчето на Алмировата къща и да ме остави там. Арзу реши задачата, като показа два пакета „Кемал паша“ и единодушно се съгласихме, че най-добре е да похапнем сладко на сладка приказка. Потеглихме към скалните къщи и не след дълго се намерихме скупчени около голяма калайдисана тенджера, в която тъкмо завираха топчиците сладкиш. „Кемал паша“ е много вкусно традиционно ястие и представлява малки тестени топчета с големина колкото орех, които се варят в предварително приготвен захарен сироп. Набъбват приятно и миг преди Арзу да ги свали от огъня, мушна в казанчето ванилова шушулка. Цялата къща замириса като сладкарница. За съжаление трябваше да поизстинат, докато се запари и чаят, и аз използвах възможността да се измъкна към капака зад ковьора в моята стая и да погледам пропастта на светло.

Алмир ми изтегли решетката и помоли да бъда внимателна. Седнах върху широка възглавница, разтърсих глава, за да прогоня мислите, и спуснах поглед надолу…

Толкова беше истинско, тихо, красиво. Сякаш разрушаващата човешка ръка не бе стигнала дотук, сякаш наоколо не живееха хора. Сребърната снага на реката извиваше далечината в причудливи форми, плъзгаше насам светлинки и прожектираше пред отнесения ми взор картини от минало, настояще и бъдеще на един нереален, но истински свят. Все още не разбирах как живеят хората тук, нито липсата в тях на желания, нужди или стремления да се съревновават, да побеждават, да се налагат. А навярно точно това и означаваше аскет — не лишения, а липса на нужди. Аскет от живота. Те бяха щастливи в своята простота и умееха да се радват на счупена и полупразна ванилова пръчица, да приготвят салеп от резервните луковички на екзотични растения, без да нараняват целостта им, да извличат живот от пустинната степ наоколо и да благодарят с очи на светлината — неща, за които съвременният човек не намираше време. Дали бяха суфи, не знаех. Не знаеха това и те. За тях значимите неща изключваха самоопределяне и коментари. За тези същества нямаше важни или неважни неща, те просто ги живееха.

В ислямския свят ги наричаха факири. На моя език факир означава фокусник, илюзионист. Някой, който умее да радва децата, да краде парите на възрастните по панаирите и да живее на път от присвоено или изпросено. Бях виждала усмихнатите лица с големи розови носове в крайпътните театрални шатри в стара Русия, помнех вкуса на захарния памук и неподражаемите пухкави булочки и несъзнателно притихвах в сърцето си разликата с местните хора. Факир на техния език означаваше беден. Те бяха съвършено бедни на материални неща и бяха безкрайно богати на всичко останало.

Мислите ми се рееха напосоки и неусетно изхлузих прозрачния воал на Арзу, който се спусна в едно отверстие на решетката и политна надолу. Прехапах устни.

— Искаш ли да помогнеш в кухнята… — Мъжът ми пристъпи до мен и приседна. — Красиво е тук…

— Да. И да… красиво е… Не е като базата, в която накрая все пак ще трябва да се върнем.

— Ако носим красотата в себе си, ще я има навсякъде. Хайде, ставай, Арзу има нужда от помощ.

Върнахме се при другите и ми връчиха малък импровизиран шприц от пробито в ъгълчето найлоново пликче, пълен с бита сметана. Арзу и Ален подреждаха в малки съдинки тестените сладкиши, отделяха ги настрана и аз започнах да им слагам калпачета от сметана. Ирис и Алмир се гонеха из стаята с двата чайника, а Ванесса търчеше след тях със звънливата си пола и се смееше. Джан се разположи като бей паша на един от миндерите и започна да щрака въображаеми снимки с пръстите си, сякаш държеше апаратче. Когато всеки получи чинийка сладкиш и колбичка чай, Ален взе детето в ръце, потупа земята до себе си да привлече синовете си и заразказва.

Омаята и обичта, които излъчваха гласът и очите му, обвързваха и даряваха душата с покой. Почти не чувах думите, нито историите за смешния суфи водач Несреттин ходжа (в България познат като Настрадин), кел олана (плешивото момче) или стиховете на Руми. Чувах музика. Виждах музика, когато повдигаше длан, за да обясни изразително или да погали косицата на Ванесса. Пръстите му водеха нишки от светлина и те бяха така осезаеми и видими, сякаш излъчваха електричество или чудни вълшебни конци бяха полепнали по тях и изпълняваха неведома пантомима.

Сега, когато пиша, си спомням, че и на друго място забелязах подобно чудо. В София една млада и много талантлива диригентка — Таня, която правеше музиката видима, като че ли улавяше гласовете директно от сърцата на певците, сливаше ги с мелодията, подемаше я нагоре и рисуваше с нея чудни цветя пред изумените ни погледи. Аве музиката съдържа притежание, каквото носи в себе си Ален.

Както винаги се унасях в уловения момент и забравях да изляза от него, а беше време да тръгваме — очакваше ни поредното чудо, наречено Шанлъ Урфа. Бях слушала много за този град и исках да го разгледаме. Момчетата свалиха багажа до колата, докато ние с Арзу и Ален не можехме да се простим. Все още изпитвах далечно чувство, че го познавам, а той се усмихваше тихо и казваше, че вероятностите създаваме сами, но на земята всички се познаваме от началото. Припомняха ми уроците от двата дни, прекарани с тях, с уверения да не ги забравям и да ги забравя. Странният начин на изразяване и поетичната му красота бе всъщност онова, което наистина си отнесох.

— Бъди себе си. Нямаш възможност да си друго, неизбежното ще те открие и тогава ще го разпознаеш, ако бъдеш себе си.

Думите им отекваха дълго в сърцето ми по пътя за новия град, аз прегръщах Ванесса, потъвах в аромата й на невинност и безмълвно се усмихвах. А някъде много надълбоко, там, където човешката мисъл нямаше достъп, дочувах едно съвсем тихичко ритмично потупване, последния дар на безшумния слънчев зъкр.

Има сълзи, които може да изплаче само сърцето.

Шанлъ Урфа — градът на пророците, 2006 г.

Зъл и безмилостен бил Немрут и всявал в сърцата на хората страх и ужас. Никой не смеел да го приближи или да пристъпи думата му. Една нощ мъдреците се събрали и разказали сън, в който на тази земя се ражда дете — спасител. Разярил се Немрут и заповядал всички деца, родени в годината, да бъдат убити. Дочула думите му, жената на Азер (Терах) обвила ръце около нарастващата си утроба и тръгнала към планината. Намерила пещера далече от човешки очи и в нея родила сина си — Ибрахим (Авраам). Свила му люлка от горски клонки, положила го в нея и тръгнала към града. Разплакало се бебето, толкова силно плакало, че една красива газела се смилила и дошла да го накърми. Отгледала го газелата като свое дете, пазела го от стихии и бдяла над него. Не минало време и преданите войници на Немрут намерили пещерата. Взели детето и го отнесли при царя си. Злият човек нямал деца, усмивката на момчето го разнежила и той го взел в двореца си. Отгледал го като свой син заедно с момиченцето Зелиха — намерената му дъщеря. Растял Ибрахим в двореца и гледал каменните божества с невярващи очи. Носел божественото знание в себе си и го разказал на хората. Веднъж всички от замъка заминали на поклонение и младият Ибрахим започнал да чупи наред божествата. Изпочупил ги до едно и увесил брадвата си на най-страшното. Когато хората се завърнали, настанал смут. Всеки знаел кой е сторил това. Разярил се Немрут, забравил обичта си към Ибрахим и заповядал да го заловят. После събрал хората си и построили сложно съоръжение, подобно на катапулт, и завързали Ибрахим на него. Долу в низините запалил две огромни клади и когато огънят се разгорял, хвърлил сина си в него. В този момент пламъците се превърнали в бистро езеро, а искрите, докосващи тялото на Ибрахим — в рибки, които бързо заплували във водата. Зелиха не виждала чудото, ослепена от своята мъка и сълзите, и сътворили друго, по-малко езеро до Ибрахимовото, което днес носи нейното име. Легенди разказват, че езерцата и рибите в тях са вълшебни и човешка ръка не бива да ги докосва, защото носели смърт.

Ирис бе застанал на брега на свещеното езеро и изглеждаше като сън, изваден от онези времена. Леко наклонен напред, за да съзерцава рибките, създаваше усещане, че всеки момент ще скочи във водата и ще изчезне. Някакъв неясен страх сви сърцето ми и го дръпнах.

— Тази джамия е много стара, още от времето на Авраам — усмихна се той и разказа, че името й означава падане — Дюшеме. — Наричат я още Halil-ür Rahman… И е място, където се събират суфите.

Атмосферата го подсказваше. Тук въздухът бе лек и ефирен и отсъстваха наслояванията на безбройните вярващи около другите джамии. Погледът ми обхвана красивата древна постройка, около която се лееха свещените води на Дюшеме. Интересната четвъртита структура подсказваше за знание, неизвестно никому. Високи каменни арки заграждаха уловените в басейнчета води и спускаха причудливи сенки наоколо, между колоните им цъфтяха розови храсти и пръскаха нежен аромат, а тишината бе плътна и мека. Приседнах на каменния плот и заслушах песента на Ирис:

Хей, човеко, научи се, че

всички ние сме плод на Султанска Любов.

Ако ти си човек, и ти носиш Любовта Му.

Ползвай я, за да останеш човек

и да не излезеш оттук магаре,

каквото си дошъл след Него…

По-късно сподели, че стиховете са на Назъм Къбриси — суфи учител, минал оттук и живял в Кипър.

Този град, тази чудна Урфа наричаха още Града на пророците. Тук навсякъде бе тайнствено и бяло. Старинната джамия Ризвание издигаше снага над езерцата и се отразяваше в нея като в огледало, разказвайки историята си — във водите отражението бе на църква, каквато е била преди османският Ризван Ахмет паша да я преустрои. Църква, в която са били съхранявани тленните останки на един от дванадесетте апостоли — Тома, преди да бъдат преместени по Адриатическото крайбрежие. Днес тази джамия е посещавана както от мюсюлмани, така и от ортодоксални християни и суфи. В околността се намира и бялото тюрбе на св. Ейюп (Якуб, Яков), сина на Исаак и внука на Авраам, а до него тихичко си почива и малкото гробче на света Еляса, която, дочувайки, че по тези земи проповядва Ейюп, тръгнала да го търси, вървяла през пясъците три месеца и изнемощяла паднала до езерата и издъхнала. В същата нощ на хората се присънил сън, че тя е ангел, и те запитали Ейюп, който им казал: „Когато умра и идвате тук на поклонение, минете първо да целунете пръстта, която покрива Еляса, и после елате при мен“.

Урфа — градът на истината, диша от 9 хиляди години. Тук са се раждали и умирали не един пророк или светия и всяка стъпка по бялата му земя разказва и разказва…

Чуден е и Храмът на Месията, построен от сюрияните — първите арамейци, дошли с Христос по тези земи. Изграден е през 38 година и макар днес да са останали само руини, е много красиво. Не можех да откъсна очи и приседнах на един камък да погледам. Археолози тук са намирали арамейски текстове, свидетелстващи, че това е и манастир на Духа и всички монаси тук са се сливали с него. Това е бил техният последен пристан с кораба на живота.

По онова време не познавах Стария Завет, макар да го имах вкъщи, увит в кадифе и прибран при другите свещени книги. Бе ми подарък от милата ми баба, която в детските ми години тайничко ми разказваше за любовта на Божето, водеше ме скришом на църква, намятайки върху ми големия вуйчов шлифер; помня как се криехме по дуварите, ако зърнехме някой от партийците да минава или директора на училището да наглежда кои деца влизат в малкия храм „Св. Мария“, за да ги изключи после от училище. Всъщност любовта ми към Бог и неспокойното търсене през всички тези години навярно дължа на нея, на хубавите й приказки и нежната вяра, когато казваше „Те Го крият от нас, но не знаят, че Той ни намира. Не са Го познали, затова, но ти слушай, слушай“. Беше странно, понеже тя бе католичка, но поради отдалечеността на най-близката катедрала ме водеше в църквицата в селото с убеждението, че Бог е навсякъде, а родителите ми кимаха с глави и се смееха, подхвърляйки, че е така, но и никъде.

Гледах тези камъни и знаех, че Той е тук.

Ирис предложи да ни заведе до нещо наистина старо и много красиво и ние с готовност тръгнахме след него. Рядко се питах откъде познава всеки град, село и крепост в тази огромна страна и попивах разказите му така, както се пие истина. Погледнахме пещерата, в която е роден Авраам и днес е превърната в музей, а входът към нея — застроен от древните и покрит с мрамор, излъчваше чистота и хладина, свежо отпускащи сърцето и душата, а кръглите кубета и колони приличаха на извадени от приказка на Шехерезада.

Поехме към музея на града, разположен на площ от около 3000 кв. метра. Има основна сграда, която помества археологически и етнографски зали, библиотека с древни книжа, лаборатория, кабинети и зали за посещения и интересно фотографско ателие. Останалата площ е заграждения около старини и артефакти, старателно пазени и обгрижвани от кметството и местните хора. Всичко е подредено хронологично с подробна информация за всеки камък, надпис или мозайка и е много интересно. В музея се пазят 73 800 ценни старини от различни епохи. Има изписани камъни, колони, съдини и предмети на труда, украшения и накити, бюстове, дори древен порцеланов басейн, целият обсипан с разноцветни миниатюрни плочици — образец на древната керамика, и много красиви ръчно изваяни колонки с изписани слова от Корана по тях между листенца на безброй рози. Около музея разкопките продължават и днес и земята непрестанно дава още и още.

Продължихме към Харран — първия университет в света. Строен е толкова отдавна, че от него почти нищо не е останало въпреки старанията и грижите. Само една безкрайна колона извисява духа му към синевата и до нея малък кемер, остатък от величествена сграда, пази оскъдни спомени. Зад руините на университета се намира древно поселение с изумителни постройки. Малки къщици, слепени една до друга, с куполовидни покриви и направени от кирпич. Твърдят, че са от II век, но докато плъзгах пръсти по грапавите дувари и надничах през малките дупчици, служили за прозорчета, нещо неясно поде душата ми, понесе я над вавилонско време и назад, назад в миговете, когато човекът се е раждал, отпивал светлина и вдъхвал за първи път живота… Невероятната атмосфера в тези домове е запазена и до днес, сякаш стопаните всеки момент ще наизлязат, ще засвирят на своите дървени зурни и ще заличат тъжното ни съвремие… Цялата посуда, употребявана някога, си стоеше в къщиците непокътната, кожите, одеялата и дрехите, извезаните шапки и всичко, което е било ползвано тогава. Наоколо дрипави момченца пробягваха и ни оглеждаха отдалече, навярно навикнали на туристи и очакващи я бонбон, я някоя пара, а едно от тях приближи и дръпна Ирис за ръката.

— Аби, можеш да се снимаш, дават. Облечи и жената, всички така правят.

Ирис се засмя и надяна една кафява риза, окачена на дървен гвоздей на стената, и подкани да го последваме. Навлякохме и ние кой каквото намери, и с много смях и кихане от праха направихме няколко снимки.

Малко встрани от Харран в прегръдката на скалите открихме разкошна пещера с огромни галерии благодарение на децата. Тя представлява начало на едно мъничко скално село, в което днес живеят хора. Някои от тях отглеждат памук в равнината, а други… просто посрещат изгрева. И са живи, толкова много живи…

Денят преваляше, а ние влачехме крака по камънаците и скалите и не ни се тръгваше. Шанлъ Урфа се оказа красив оазис в историята на малкото ми пътешествие през древността и аз попивах с очи чудесата, записвах и се молех да не забравя. По тези земи бяха изучавали древна калиграфия, бяха говорили с Бог, тук се бяха раждали светли същества и бяха оставяли послания, които всяко сърце можеше да открие. Пишех и си мислех, че това е моят път, че истините са някъде между оставеното от тях и записаното от мен, а един тих вътрешен гласец ми нашепваше, че не е нужно да пиша, за да прочете сърцето ми Създателят…

Поглеждах Ирис и ми се искаше да мога да погледна през неговите очи, да чуя музиката през неговото сърце и да мога да кажа „намерих“.

— Като дете събирах мидички на морския бряг и ги подреждах в различни фигурки. Слънце например — той приближи и остави в ръката ми малко камъче. — После видях плажове, по които нямаше миди — приливът и вятърът ги бяха стрили и превърнали в дребни грапавини.

— И тях ли подреждаше…

— Да. Докато не попаднах в пустинята. И разбрах, че един живот няма да ми стигне да подредя и прочета всяка фигурка от песъчинките.

— Или звездите…

— Да. Или звездите.

Тишината полегна над нас като прозирно було от рехави меки лъчи. Един от тях погали тъмните му къдрици и ги раздвижи.

— Да си вървим. Време е да прочетеш каквото написа в сърцето си. И после да го оставиш на Автора. Само Той знае колко от него да ти разкрие.

Към Газиантеп, 2006 г.

Той не може да бъде намерен с търсене, но Го намира само който търси.

Шепотният повей, докоснал сърцето ми в общуването с Ирис и близките му по време на дългото пътешествие, някак притихваше мисълта и думите изгубваха очертания. Дори да се опитвам, знаех, че не мога да го изкажа. Писалката и тефтерът стояха на дъното на раницата, приютили за последно изгрева на полето, и после следваха безкрайни бели страници. Често ги докосвах, исках да пиша. Отбелязвах датичката в някое ъгълче и на мястото на красивата начална буква рисувах цвете, после ги поставях обратно. Нямаше думи, с които да положа на листа онова, което Ирис нарече „изписано в сърцето“.

По обратния път мълчах. Пътувахме дълго през пустите угари, гледах през прозореца на колата равно изораните ниви и струпаните по края им купчини плевели и мислех за Пътя. Човекът е твърда скала. В сърцевината й понякога чисти същества намират дом, изровен с ръце навътре, постилат души и очакват бурята, която ще срине твърдия камък и ще го превърне в ронлива мекота, в която да засеят семенцата на истината. Мислех как бурята отнася и тях: Ален, Алмир — безименните сиви качулки, насядали по ръбовете на твърдините. Арзу и Ирис. Моите мънички семенца.

В Татван пролетта бе нацъфтяла по върховете на диворастящи липи и разпръскваше упойващ аромат над къщиците, свити под сенчести орехи с наведени тежки реси към земята. Затоплената пръст ухаеше на живот, животинките пъплеха свободно из пътищата, а заревото зад облаците подсказваше края на дъждовете. Тук вали като из ведро, поройно и пълно и дъждът прилича на спусната от небето сива завеса, покриваща хоризонта. Чуват се само пляскащ звук — своеобразна тътнеща мелодия, и ускореният сърдечен пулс на онези, дръзнали да го споделят. Редовно се мокрех до кости, притичвайки с бебето на ръце от малката сладкарничка в края на военната база до дома ни, и ми се струваше странно по върховете на Немрут снеговете да са вечни, а долу да ни къпе тропически дъжд.

— Меги, къде се зарея пак? — Ирис се усмихваше като новото слънце. Не зная щеше ли някога клетото ми сърце да се научи да не пропуска удар, погледнех ли усмивката му.

— Мислех си…

— Мисленето е трудоемко. Погледни, ще ти покажа нещо, преди да стигнем.

Колата бе завила към селцето му, а аз дори не бях забелязала.

Той разтвори шепа със светнали очи, сякаш бе непослушно хлапе, уловило светулка, и показа малко зелено листо, сгънато на четири.

— Познай какво държа!

— Бръмбар.

— Не позна.

— Калинка.

— Опитай пак.

— Мен…

— Тебе…

Скри листенцето между страниците на книгата си и отпусна назад глава.

Когато го оставихме на равния път, водещ към малката му къща на брега, и помаха с ръка, стиснал томчето с листенцето в него, имах чувството, че сърцето се откъсва от гърдите ми, напуска ме и си отива завинаги. Дълги дни вкъщи мълчах и вършех всичко механично. Стиховете започнаха да се раждат без мен, изписваха се кратки и препълнени по страничките на тефтера, в който не намери място нищо от последния ден до вълшебното езеро. Често се улавях да съжалявам, че вероятността да изчезна, потапяйки се в свещените му води, е изгубена завинаги и само очите на Ванесса завръщаха желанието ми за живот нататък. Когато мъжът ми отсъстваше по-дълго или заминаваше на обучение, я извеждах и двете вървяхме до безпаметност по камънаците между пещерите в покрайнините, сядахме до някоя скала и плачехме, аз — заради собствената си глупост, а тя — навярно за мен. После си спомнях Ирисовите думи, че всеки, тръгнал да търси Бог, губи разсъдък.

Лятото наедряваше и в топлите дни в началото на юни започнахме да посещаваме военния къмпинг на езерото. Извозваха ни с въоръжена охрана до чисти и красиви плажове, идеално поддържани от войничетата. Имахме на разположение беседки за почивка, ресторант, сладкарница, кантин (магазин), кафетерия и цяла градина, пълна с онези пухкави огромни кресла от кожа и стиропор, които тук наричат армути (круши). Имаше и опънат в средата трамплин, а до него — трамболин, от който почти не слизахме с Ванесса, и подскачахме до умопобъркване. Забелязах, че във водата влизаха да плуват само мъже, но мазните содени капчици по телата им бързо ме отказваха да опитам и се мотаех по шорти и тениска, докато веднъж все пак не реших да сложа бански костюм и да пробвам. Срещнах сериозно предупреждение да не си го помислям дори и изненадата ми нямаше край. Цивилните плажове в Ахлат бяха отворени за всички и в тях се къпеха дори местни момичета под зоркото око на братя и родители, а в нашия къмпинг бе забранено. Причината се оказа новата Ханъм Ефенди — мила и приятна дама, но възпълничка, за да изглежда добре в трико, и нови правила бяха лишили всички летуващи от удоволствието на къпането. За да поплуваме, се налагаше да пътуваме до острова или Ахлат. Мислите ми се рееха към тихия бряг в селцето на Ирис и макар там да липсваха чудните слънчеви пясъци и водата да криеше дълбоки опасности, мечтаех за една спокойна почивка на палатка, опъната до дома му. Мъжът ми прие идеята присърце, не мина и седмица и поехме натам. Приятелите ни се чудеха и подхвърляха закачки за липсата на удобства, вятъра и необезопасената зона, но не очаквахме да ни разберат. Обществото на военните бе разглезено и зависимо от комфорта и сигурността. С усмивки отклонявахме всякакви увещания да заминем на хотел или база, къмпинг, разпънахме палатка за двама на самия бряг, нахвърляхме плътни спални чували в ъгъла, газов котлон, пособия за хранене и малко дрехи и седнахме да изчакаме залеза. Когато просто оставиш слънцето да изгори в очите ти, нощта не ти се струва толкова много тъмна…

През следващите дни мързелувахме и се търкаляхме по меката трева под топличкото слънце; Ванесса тичаше до насита край скалите и езерото; готвехме на импровизиран оджак направо навън; подправяхме ястията с див чесън и всякакви зелении, които Ирис ме научи да бера и суша; носехме вода за пиене от един студен извор наблизо и плувахме на воля, необезпокоявани от хората. Понякога момичета от селото идваха и носеха пресни зеленчуци и плодове, а един приятел на Ирис — единственият, който кичеше по чалмата си мъниста и лъскави пайети, минаваше и оставяше кутии сочни бели фурми, донесени от пътуванията му по̀ на изток.

Вечер палехме огън, затваряхме очи и слушахме безкрайните истории, които Ирис с удоволствие ни разказваше, а после дълго, дълго седяхме около загасващата жар. Мълчанието се превърна в най-скъпото ни споделяне.

— Звездите разказват беззвучно, топлият полъх поема историите им и ги разпръсва навсякъде по земята. Виж онова въгленче. Може да е падаща звезда…

— Паднала навярно?

— Не. Именно падаща… Погледни — още гори…

— Още пада…

Уроците му винаги ме смълчаваха. Ако животът тлееше в мен, макар отритнат и нелюбим, а желанията разпалваха пламъци, то всичко все още бе там, живо. Като жарава, която пада безкрайно, раздухвана от вятъра на реалността, или като пламъче, непрекъснато слизащо от звездите, за да възпламени забравеното в сърцата ни. Какво ли ни сваляше до пределите на жалкия ни свят, питах с безмълвни очи непрогледния мрак, спускащ пелена по ръцете ни, а някъде в съзнанието ми Ирисовата песен нашепваше „онова невидимо, което е зад тях…“.

Изминаха девет дни, изпълнени с вглъбение и съзерцание. Усещането за уют и съпричастност бе покълнало в мен до степен да забравя околния свят. Струваше ми се чужд и далечен, студен и различен. Простотата на мига, топлото ухание на любовта и ласкавият танц на природата наоколо бяха всичко, от което имах нужда.

— Не можем завинаги да останем тук… Обещахме на баща ми да отидем в Алания.

— Не ми се ходи в Алания…

— Ще ти хареса. Ще минем през Мерсин, има много за разглеждане. Ще видиш каменните глави, които мислеше, че са на Великденските острови — Джан се усмихваше и вече планираше маршрут.

— Добре, но имам молба.

— Да?

— Нека потърсим Бериван вече… От дни не спирам да мисля за нея.

— Добре. Веднага, щом се върнем.

Ирис разбра, че не ми се тръгва, и сподели, че също ще пътува.

— Няма да съм тук, не ме мислете мен. А след месец ще намерим Бериван.

Приготвихме набързо багажа и наехме автомобил, понеже пътуването надвишаваше двадесет часа и Ванесса нямаше да издържи с автобус. Бяхме планирали да спираме за по ден в интересните градове и да нощуваме на хотел, така че дългият път нямаше да натежи и щяхме да прекараме една наистина приятна почивка. Първата ни спирка се оказа античното градче Дюлюк, на около десет километра от Газиантеп, и бе първото от седемте чудеса в тази местност…

Най-напред ме шокира табела, която твърдеше, че Дюлюк съществува от 600 000 години преди Христа. Аз, разбира се, веднага извадих тефтера и писалката, грабнах апарата за снимки и забравих за статуите на Великденските острови. Между руините и пещерите цареше оживление и навсякъде пъплеха археолози, момичета с четчици и разтвори за почистване на артефакти, имаше историци и геолози и изобщо беше пренаселено. Научихме, че селището е било изградено в чест на бог Тешуб — Гръмовержеца, или бога на мълниите, наричан другаде Тархун или Тор, а в келтската митология познат като Таранис, и се отъждествява с Юпитер. Изобразява се като небесно огнено колело или спирала от небесен огън.

Открихме прекрасни древни статуи на Тешуб, изваяни от хетите две хиляди години преди Христа, изобразяващи божеството върху гърба на бик с мълния в лявата ръка и брадва с две остриета в дясната. Имаше множество статуетки от бронз, също така мед и груб камък, релефи и скулптури, добре запазени и съхранени. А в края на селището намерихме вход към старинни храмове на Митра. В един от тях, в трета зала навътре под земята, в широка ниша бе разположена арена за борба с бикове. Стените бяха изрисувани със звезди, изображения на скорпион, змия, куче и ритуално убиване на бик, а една бе особено интересна — съзвездието Персей, в чиято най-ярка звезда бе бик, убит от самия Персей. Един благоразположен инженер сподели, че сцената разказва за прехода от съзвездие Телец в Овен. Самият Митра, вместо да отнеме силите на бика и да спаси Персей, се влял във вените на Персей, поел енергията на Телеца и я прелял в Овена. Сцената символизира преминаването в нова ера 4000 — 3000 години преди новото летоброене. Този храм е първият в света в култа Митра, последван от други в Шотландия и далечна Сахара, в които са били продължавани церемониите с жертвена кръв на бик, за да не секват силата и безсмъртието на бога.

Дюлюк е чудно място, свидетелство за живот, съхранило най-старите поселения от миналото, от праисторически пещери до некрополи, скални и каменни гробници, легенди и приказки за живота и смъртта, подземния и отвъдния свят, вечността и непреходното. В една от гробниците особено интересен бе стар саркофаг, от който каменни стъпала водеха надолу, а релефи и изображения разказваха, че там е царството на Хадес и пред тези врати е стоял духът на Хермес, за да доведе докрай делото на смъртта и тя да бъде истинска. Наоколо имаше каменни изображения на Медуза, изсечени върху подвижни платформи, така че да се завъртат, и лицето на Медуза да се скрива. Съществували са древни вярвания за възкръсване от смъртта и освобождение от оковите на прераждането.

Беше изключително интересно. Слушах и гледах, малко съжалявах, че още не знам отлично езика и навярно пропускам важни детайли, но всичко, което виждах и разбирах, ме изпълваше и радваше. Докосвайки стените, релефите и пода в старинните гробници, имах чувството, че в мен звучи музика. Чувах тържествена музика някъде дълбоко и навътре, където дори аз нямах достъп.

Малко на изток от некропола се намираха и два скални параклиса, за които някой каза, че са част от манастир на име Mar-Slemun. За съжаление не успяхме да ги достигнем и пропуснахме каменните кариери зад тях, но се свечеряваше, бяхме гладни и уморени и тръгнахме към боровите горички встрани за кратък отдих и пикник преди да поемем към хотелите на Газиантеп, да се отпуснем в смешните четирикраки вани, някак неадекватно поставени в средата на помещенията, и после да потънем в сладкия сън на тези толкова чудни земи.

Гилгамеш дестанъ. Сладкодумният Аднан и вкусът на живота. Газиантеп, 2006 г.

Бяхме избрали малък хан, сгушен между старинни постройки, заради автентичната атмосфера и вкусната местна храна. Светът е необятен, прекрасен и различен и аз бях на мнение, че когато пътуваме, следва да опитваме традиционното вместо модерното, за да усетим духа и реалността на земята, на която гостуваме.

Стаите бяха ниски с обли тавани и стени, измазани с вар, разделени надве — с женска и мъжка ниша. На пода имаше скърцащо дюшеме, пред леглата с метални табли бяха постлани стари черги, а на прозорчетата висяха извезани бели перденца, изрязани от стари покривки. Обстановката бе семпла, очарователна и достатъчна, само не разбирах защо е нужно ваните да са в средата на стаите, кипрещи се там като някакво недоразумение. Плътно до тях се мъдреха по две дървени поставки, подобни на старите закачалки в бабиния ми дом на село в България, с окачени чисти завеси и хавлии. Сутринта рано жената на ханджията влезе след тихо почукване, дръпна завесите около ваните, донесе топла вода в метални ведра, напълни ваните и ни подкани да ставаме. Потопих се в своята и затворих очи. Усещането бе невероятно. Около мен плуваха малки лавандулови цветчета, изронени от големия букет, сложен на пода в нащърбена порцеланова кана. На крива телена поставка, закачена за ваната, имаше калъпче ухаещ домашен сапун. Докато се наслаждавах на утринното си удоволствие, ханджийката се върна с количка на колелца и я остави край ваната. Повдигна капака и лъхна топъл аромат на пържено тесто. Пресегнах се и си взех един самос — вкусна индийска баничка с картофен пълнеж и нарязано кашу, подправена с кориандър и джинджифил. На подноса имаше и чаша топло мляко, а до него бурканче салеп на прах. Отпивах и похапвах, мърдах пръсти във водата и си мислех, че няма по-сладък живот. Скъпите и луксозни хотели, които в Турция искат две заплати за нощувка, не притежаваха и половината от очарованието на този селски хан. Жената постели на пода стара кърпа, помогна ми да изляза и уви косата ми със затоплена хавлия, като преди това втри в нея капки розова вода. Попитах я за всички гости ли така се грижи, а тя се учуди, че се съмнявам.

Долу в кухнята ни чакаше приятно подредена маса за закуска. Запарен чай къкреше на печката, керамични съдинки със сладко, мармалад, захаросани плодове и маслини се мъдреха около голяма дъска за рязане и лъскав нож, забит в парче шунка; съдинки с бито масло, каймак, мед и петмез пълнеха очите. Пресен магданоз, копър и къдрава маруля, домати и много ароматни краставички от онези, които в България ползваме за приготвяне на туршии, и един грапав жълт пъпеш. Усещането от цялостната атмосфера бе като в картина от Средновековието. Ханджията бе зает в градината и през кухненския прозорец се виждаше как размахва кюрек, впива го в земята, обръща мускулестите си ръце навън и изравя коренища и плевели. После оставяше лопатата внимателно встрани, сякаш е живо същество, потупваше я и събираше щира. От време на време вдигаше глава, поглеждаше към кухненския прозорец и засукваше мустак с невидима усмивка, навярно очакващ покана за закуска.

— Беим, кахвалтъ хазър, гел (Съпруже, закуската е готова, идвай) — подвикна ханджийката и вдигна тежкия чайник.

Ние с Ванесса и Джан седяхме подредени на дървената пейка досущ послушни деца и чакахме грижовната ръка на домакинята да поднесе лакомства и да усмихне деня ни. На пода до пейката имаше голям плетен кош с натрупани в него възглавнички, целите цъфтящи от рози. Рози имаше и по малките кремави чинийки, които стопанката бързо нареди по масата. Извади тенекия с найлонов капак от големия долап до вратата, бръкна в нея и изтегли плувнала в зехтин плетеница саламурено сирене. Разкъса ивичките му на ситни ленти, поръси с червен сладък пипер и го сложи пред нас.

— Сиренето не може да режем с нож. И хляба не може. Трябва да ценим храната. На бея все това му казвам, ама той едно знае.

Дръпна големия нож от калъпа шунка, уви я в найлонова хартия и я прибра в хладилника. Ханджията тъкмо влизаше през открехнатата врата, потърка ръце в престилката си и се здрависа.

— Аднан. От Адана. Добре дошли.

Лъхна ме аромат на мокра земя и трева. Протегнах ръка и го пипнах. Изглеждаше като изваден от роман на Джек Лондон.

— Много ви е хубаво тук. И гостоприемницата, и градчето… А Дюлюк е цяло чудо…

— А, Дюлюк. Все ровят там, все търсят. После се карат за намереното.

— Има за какво да се карат — усмихнах се и захапах един самос.

— Имат, я. Това било наше, онова ваше. Не се гледат един друг, отгоре си гледат. Как виждат някого по-ниско, като сите сме съставки в голямата божия гозба, не знам. Мойто магаре по̀ ги разбира.

Човекът се засмя гърлено и подвикна към жена си:

— Хатун (съпруго), я сложи малко суджук в тиганя за мен. Те гостите не ядат, ама на мен сила ми требе.

Ханджийката дръпна връзка сушена пастърма от окачалката над прозореца, изрони с ножа коричката подправки, отряза няколко дебели парчета и ги метна в цвъртящата мазнина. Пообърна ги да се запържат от двете страни и чукна отгоре им три яйца. Поля обилно с някакъв зелен сос от шишенце, поръси чубрица, похлупи и след малко поднесе тигана на мъжа си, който го чакаше с вдигната ръка и приготвен залък. Потопи хляба, разкъса жълтъка, загреба от пастърмата и апетитно замляска.

— Пастърмата сами я сушим. И суджук имаме. Суджук да готвиш на закуска по нашия край е обичай. Не му се слага олио, пържи се с две капки водица да си пусне мазнината и да стане мек.

Гледах го с отворена уста. Обикновено ми става зле от миризма на пържено месо, от вида му и дори мисълта за яйца със суджук може да прогони апетита ми задълго, но майсторският хъс, с който жената му ги приготви, ароматът на село, димящият чайник, мляскането и силните ръце, разчупващи хляба, си бяха магия.

— Идете на река Фърат. Там да видите Гилгамеш. Каркамиш е далече от тука, ама идете днес. После елате да ви нахраним с топрак гювеч, да видите гозба.

Закимахме глави с широко отворени очи и Джан чукна на телефона си карта на Газиантеп в „Гугъл“. Мястото се намираше на около 75 км от нас, но заникъде не бързахме. Междувременно ханджията обърса със залък дъното на тигана, подаде го на жена си, отчупи едро парче хляб, наръси по него пипер, няколко лентички сирене, тури един разрязан домат и малко магданоз и го сви на сандвич.

— Ние тука не ядем с ножове и вилици. Опитай да видиш колко е сладко.

Завих си набързо и аз сирене в хляба и загризах. Този човек беше смайващ. Всичко, което вършеше или говореше, извикваше апетит към живота. Докато дъвчеше, клатеше глава и сумтеше, заразказва историята на Гилгамеш.

— И така. Не е бил Ноев само ковчегът на истината, да знаеш, момиче. Утнапищим, и той се е вял седем дена и седем нощи в потопа на Господа, докато не спрял на Нъсър планина. И при него отишъл Гилгамеш да търси безсмъртие, като изгубил най-скъпия си другар и прозрял, че е смъртен.

— Не знаех историята… И намерил ли е безсмъртие Гилгамеш?

— Къде ти. Утнапищим му казал да не заспива седем дни и нощи и тогава ще го заслужи. А той заспал и се събудил на седмия ден чак. Нищо не спечелил. Но жената на Утнапищим се смилила и на изпроводяк му дарила цветето на вечната младост. После змията му го откраднала, докато пиел вода от един земен кладенец. Затова тя всяка пролет си сменя кожата, а хората умираме стари.

— Ех — усмихнах се, — ти не вини Гигламеш и жаждата му, че остаряваме.

— Кой ги вини? Друга е поуката тука.

Наострих уши, а Аднан бей засмука звучно един обелен и потопен в лимонова вода морков. Изчаках го да довърши и подканих да продължи разказа.

— Поуката е, че ние, хората, не можем да достигаме безсмъртието на боговете. Няма начин. Ей затуй приеми си живота и го живей, както знаеш, защото ти бог няма да станеш.

— Не може да е толкова безнадеждно…

— Може то. Като преяждаме на първото хранене, така става.

Засмя се, стана от масата и плесна жена си по заобленостите.

— Не го слушайте, него никой не го слуша вече, та затуй на вас разказва.

Допихме си чая и тръгнахме към Каркамиш. Стопанката на хана ни подаде кошница с лакомства, мило се изчерви, когато благодарихме, и смотолеви, че е приготвила храна заради Ванесса. Бях очарована от семейството и почти през целия път мислех за двамата. Той — възгрубичък съвсем по мъжки, но с нежна и грижовна душа, начетен и сладкодумен и което бе най-важното — реалист. Не живееше в илюзии и сладки копнения по един възможен рай, а съзнаваше, че пътят към божествените селения не е за човека. Съпругата му бе олицетворение на добра домакиня. Нямаха деца. Навярно и гости с нощувки там отсядаха рядко и не бяха превърнали гостоприемството си в рутина, а хотелчето — в база за печелене на пари само. Споделяха се докрай, бяха мили и отзивчиви и аз бях щастлива, че попаднахме на тях.

Царство Урук — владенията на полубога Гилгамеш в Месопотамия, е било в земите край река Ефрат, която тук наричат Фърат, и съвсем на днешната границата със Сирия. Античният град е огромен и много красив, но недостъпен. Малко са хората, които като нас тръгваха да го разгледат, водени от любов към историята и без страх, понеже там ежегодно военните измъкваха от земята множество мини. Наоколо имаше предупредителни табели, ограждения бодлива тел и постове за нобети (дежурства) и зоната бе охранявана. Заради близкото си до Сирия разположение и планинския релеф местността бе осеяна с терористични гнезда на ПКК и не беше ясно кога ще настъпят, но ние бяхме сигурни, че няма да е, докато ровим из руините. За всеки случай смятахме да се върнем в града преди залез-слънце.

Запитах се защо не оставих детето на ханджийката, но ако имаше реална опасност, тя сама би ни предложила, затова се успокоих и отпъдих мрачните мисли.

В далечината се зададоха първите колони на Урук. Кентът е строен на две нива — вътрешно и външно, и има високи ограждения и стени, почти целите запазени от 2600 година преди новата ера до наши дни. Първите застроения и скални къщи датират 4000 години преди Христа и се помещават във външния кръг на Урук, приютени там от Гилгамеш, който обединил селата и народа в собствено царство. Древните хора по тези земи се наричат шумери и са създатели на една от първите писмености на земята, наречена клинописна. Сред руините имаше безброй плочи с древни надписи и картини, изобразяващи бита, и носеха характерния отпечатък на шумерското изкуство. Застрояванията имат странни пирамидални форми, стъпаловидни стени и три основни цвята — бяло, червено и черно. Храмовете и светилищата са предимно четвъртити и с открити тавани, едновременно планетариуми и астрологически работилници — истински астрономически обсерватории заради култа към небесните тела и почитането на небосвода.

Епосът за Гилгамеш е писан тук хиляда години след смъртта му с клиновидно писмо върху много плочки, от които са открити и преведени само дванадесет. Тринадесета е изровена в Ирак, в древния град Нипур, но все още не допълва дестана за древния цар на Урук. Писани са на езика акад с присъствие на хуритски и хетитски наречия и дешифрирането им е нелека задача за съвременните учени.

Навсякъде имаше изображения на древношумерската богиня на любовта и красотата Ищар, свързвана с планетата Венера. Историята и религията на шумерите бяха интересни и красиви, а легендата за Сътворението^[4] изпреварваше във времето не един народ.

Бяхме благодарни на ханджията за идеята да се разходим насам. Въпреки риска и възможните стълкновения с терористи видяхме и научихме много за тези древни земи и народи.

В късния следобед поехме обратно и преди да се върнем в хотелчето, минахме край градския пазар да купим подарък за домакините ни. Мислех си, че бих искала да им поднеса нещо традиционно българско, но в чантата ми се търкаляха само две флакончета розова есенция и отбелязах наум при следващото пътуване до България да накупя иконки, сувенири и украшения за подобни случаи. В този район живеят предимно татари и араби, в частност кюрди и много малко турци и пазарът бе същинско чудо за мен. Избрах красиво наргиле от синьо стъкло със сребърни инкрустации, гиздаво и изпипано, и дори ми хрумна да взема едно и за себе си — спомен от тази земя, но се въздържах. Прибавих към него кутийка въгленчета и мек тютюн от пъпеш, понеже забелязах, че ханджията пуши. Купихме и тава баклавички с наръсен обилно шамфъстък за десерт и поехме към ханчето.

Златният Нарцис и вятърът на промяната. Газиантеп, 2006 г.

Една от пристройките към малкия хан беше лятна открита кухничка — килнат навес от няколко греди, покрити с тенекия, дувари от кирпич, замазани с вар, и тясно ограждение от набити в земята колове и окачени по тях грънци. Съвсем като в приказка беше, а дървените трупи, поставени под дебелата сянка на дюлята отпред вместо маси и столчета, ме караха да се оглеждам за елфи и джуджета, сякаш всеки момент ще изникнат отнякъде. Домакинята отмери вода в две медни джезвета, малки колкото чашки, посипа по лъжичка кафе с леблебия, духна отгоре им и ги зарови в жарта на черната пещ, в която къкреше нашият топрак гювеч.

— Кафето е вкусно, като е на жар. Да узрява бавно, да поеме целия ти живот в джезвето, да го утаи и тогава да го пиеш.

— За всяка чашка отделно джезве ли?

— Разбира се! Може ли двама в едно джезве? Животите им ще изкипят.

Засмя се и покри омесеното на тезгяха пред опушената фурна тесто с влажна кърпа.

— Да бухне, че да е повече. Обичаш ли базлама^[5]? А лаваш^[6]? Балон лаваш. Слагаме и сиренце в него.

— Не, не, нека е без плънка.

— Хубаво. Ще си топиш в гювеча.

Тя повдигна кърпата, откъсна едро парче тесто и сръчно го размеси, взе къса оклава (точилка) с дръжки и разточи малки питки. Намаза ги с жълтък, поръси бял и чер сусам и ги нахвърля на дългата дървена лопата. После сръчно ги запрати в дъното на горещата пещ.

Богатството от аромати и ухания изпълваше сетивата ми със сладост и доволство. Кафето — черно и тръпчиво, гъсто като тъмен домашен петмез, издигаше тъничка пара от миниатюрните чашки османски порцелан, известен с крехкостта и лекотата си. Имах чувството, че ако стисна финджанчето (чашката), ще изхрущи в ръката ми и ще се разпадне.

— Пие се по малко и бързо да не се заседява фалът ти.

— Знаеш ли фал? Ще ни побаеш ли? То аз не вярвам много, ама…

— На фал не вярвай, без фал не оставай. — Жената се засмя и разточи останалото тесто. Готовите хлебчета вадеше от фурната, мяташе върху дървена решетка, напръскваше с вода и покриваше с ленена кърпа. Беше упойващо да наблюдавам как приготвя храната ни. Докато отпивахме кафенце и си приказвахме, Аднан бей се зададе с мокро чело и бъкличка вино в ръка. Придърпа голямата дървена маса, седна, наля си вино в бакърения бокал, който стопанката му подаде, и вдигна наздравица.

— Работата не свършва, ей. Почивка само след залез. Винце?

— Не, аз… ще пийна айрян с вечерята.

Мъжът ми прие чаша вино и двамата дълго се смяха на обещанията на ходжи и имами, че живееш ли праведно, в рая те очаква пенливо вино, чудна храна и ято момичета.

— Тук, на земята, ислямът забранява на хората виното, а там, в рая, е награда. Да му се чудиш, неначудиш.

— Аз друг рай не искам: и вино имам, и гозбата е почти готова — той смигна към жена си, — и друга жена не ща.

Стопанката извади горещия гювеч от фурната, постави го на земята, отчупи тестената коричка, с която бе заклеймен капакът, и го отвори. Лъхна ни аромат на нещо много вкусно. Извади връзка сухи подправки, натопени в съда, насипа от гювеча по чиниите и седнахме да вечеряме. По турски обичай трябваше да има още пилаф или поне макарони, кебап, разядка и зеленчукова сезонна салата, но тук беше ненужно. В това ястие имаше всичко — хрупкави малки бамени парченца, моркови, патладжан и тиквички, картофи, дребен арпаджик и листа праз и май всички останали зеленчуци, които знаех и не знаех. Не получих айрян, както мислех, и бъкличката с вино ненадейно изчезна от масата, а на нейно място се появи кана със странна рубинена течност.

— С това се пие шалгам — засмя се домакинята и ни наля.

Леко лютивичка, сладко-кисела, малко нагарчаща, тази напитка носеше още лъчезарното име зора и бе най-освежаващото нещо, което съм пила някога. Приготвя се от червено цвекло, ряпа и моркови, заквасва се с мая, направена от хляб, в тензухче и много напомня българската зелева чорба. Домашното й приготвяне отнема петнадесетина дни, а трайността й е безкрайна.

Хранехме се в мълчание, но преизпълнени с чувства и обич към другите, без да знаем как да ги изразим. След вечеря помогнах на стопанката да разтреби, докато Аднан бей играеше с Ванесса на сляпа баба, и жената ми каза, че имаме прекрасно дете. Отведе ме до малка стая в дъното на коридорчето, вдигна капака на една ракла и извади бохча, извезана и украсена с релефни секретни игли с мъниста оченца, от онези против уроки. Постави я на леглото и я разтвори. От нея изпопадаха везани терлички, шапчици и ръкавички, елечета и роклички на една кука, плетени за момиченце.

— На мен няма да ми трябват вече, вземи ги и ги обличай на детето.

Исках да попитам за кого са правени, но пълните й очи ме спряха. Съкровеният момент на раздялата с тези съкровища, решението да ги даде и доверието, което преливаше от жеста й, бяха достатъчно красноречиви. Притиснах ги до сърцето си и благодарих. После тя мълчаливо излезе, седна под голямата дюля и запали наргилето.

Докато пушеше, погледна обърнатия ми финджан от кафето и се засмя.

— Пътища и пътеки, друго няма в твоя фал.

— Поне няма да е скучно.

— Видиш ли тука тая точка. Гебе е, ще имаш дете, ама не скоро. Момче, Емел.

— Емел? Не е ли женско име? Какво означава?

— Надежда значи и край на пътя. Реализиране значи, за каквото човешки живот не стига.

Джан наостри уши и даже се присламчи към нас.

— Не се ослушвай, няма да ти раждам синове — засмях се закачливо, понеже знаех за съкровеното желание на всеки източен мъж да бъде баща на мъжко чедо.

— На мен Ванесса ми стига.

— Я, я, я, какви са тези фалове? Вие да не сте циганки? Я бързо да спирате! — Ханджията седна до нас и подаде стара снимка, на която се виждаше красив малък остров насред езеро или река. — Утре ще ви заведа там да видите полета от нарциси.

— Къде се намира?

— Наблизо. Първо ще идем до крепостта тук, а после и на острова. За там трябва лодка, моята е в селото, ще ви закарам да видите нарцисите.

Утрото бе топло и изпълнено с дъх на цветя и малинови кифлички. Натоварихме се в колата с кошниците храна и весело поехме към замъка Антеп.

Половината от него е твърда и величествена скала, застроена напред със здрави крепостни стени. Има подвижен мост, който води към кръгла крепост, а в нея — дълга 150 метра и осветена с красиви стъкла галерия повежда към тайни помещения, проходи и тунели, скрити подземия и зали. Около замъка се простира около 30-метров ров, дълбок и опасен. Историята на крепостта е интересна, датира от първите скални селения на християните, минава през епохата на византийците и владичеството на един египетски цар, който реставрирал и подобрявал градежа. Тук е живял дори легендарният Харун Рашид, селчукски шахове и накрая — великолепният Сюлейман султан, за чието присъствие свидетелстват чудните джамии и кулички. Цитаделата е построена върху древни могили и археологическите разкопки тук не престават. Гледката към града е чудесна и ние направихме много снимки. После тръгнахме към Румкале…

Неочакваната красота и спиращият дъха пейзаж, които се разкриха пред очите ни, бяха неописуеми. Мислех, че ако съществува рай, то би изглеждал така. Тъмносини води плискаха хладина към брегове, разцъфтели с нарциси и лавандула. Скалите бяха с наситен червен цвят, надвесени гальовно над пищната растителност, а където тя се губеше и под краката ни нашепваше само пръхкава топла прах, бяха отвесни и строги, сякаш пазители на съкровена тайна. Самият замък бе изумителен, приютил в сърцето си безброй легенди и приказки. Поседнахме на тревата да се полюбуваме на гледката, и Аднан бей тихичко заразказва:

— Имало тук богат и силен цар, много отдавна, още преди хората да се научат да носят тъмнината в очите си, и когато можели да гледат слънцето, без да се бранят от него. На царя се родил син — единствено чедо. Нарекли го Нергис (Нарцис). Момчето растяло и било толкова красиво, че усмивката му извиквала руменина по страните на мъже и жени. Когато възмъжало, не останала девойка в царството, която да не си е загубила ума по него. Много от тях, отчаяни заради несподелената си любов, скачали от високите скали и се погубвали в Ефрат. Царят бил притеснен от красотата на момчето и наредил всички огледала в царството да бъдат унищожени. Радвал се на благия му нрав, не искал да види причината за всеобщата обич и да се възгордее. А момчето растяло мило и обичливо, но сърцето му било празно. Търсело знанието и обичало най-много словото. Един ден крепостта била нападната от врагове. Изплашил се царят, че ако видят сина му, ще го отведат далече оттук, за да ползват красотата му за своите победи, и го скрил в един дълбок кладенец, до дъното на който се достигало по дълги и стръмни стъпала. Кладенецът бил тунел, извеждащ към откритите води на Ефрат от другата страна на замъка, и го ползвали да носят вода през него. Там, под скалите, на самото дъно Нарцис намерил малко спокойно езерце, в което играели непослушни слънчеви лъчи и безброй рибки. Навел се да разгледа чудните им окраски, и видял собственото си отражение. Останал дълго така, любувайки се на красотата на лицето, което се усмихвало от езерцето. „Толкова дълго те търсих, къде беше досега“, прошепнал той и без да мисли, влязъл в студената вода, за да потърси чудно красивото същество. „Вътре в теб съм, но за да ме имаш, трябва да се откажеш от себе си“, прошепнало видението и обгърнало с водна милувка влюбения Нарцис. „Вземи ме“, изрекъл той и в този момент Ефрат протегнала къдравите си вълни, поела момчето и го понесла по-бързо от песента на славеите при изхода на пещерата. Въртяла го и люляла в недрата си, докато го погълнала съвсем и отнесла далече. Светът застинал в безумна тъга, рибките дори спрели да плуват, а на брега, където седял Нарцис, мъката на земята разцъфнала в един-единствен цвят — златен и светъл, приличен на царски глашатай, безмълвно тръбящ и разказващ историята на най-красивата душа.

Седях и слушах замаяна и си мислех, че онова, което бях чувала за Нарцис, изобщо не е така. Хората не разбираха и разказваха за самовлюбен момък, чиято любов го убила. А той дори не е знаел, че това е самият той… неговата вътрешна красота, словото, което неуморимо търсел в краткия си живот.

Наоколо бе осеяно с диви нарциси, миниатюрни и светещи, и имах чувството, че всички са обърнали главички към мен и кимат в знак на съгласие. Култивираният цвят, който днес хората отглеждаме в градините си, е по-едър и някак студен, но вече съзирах красотата му.

Стъпихме на стъпалата надолу към кладенеца и се зачудих какво ще видя, ако погледна и аз във водите. Слизахме дълго, влагата ни обгръщаше, а ехото кънтеше, без да сме продумали дума. Кладенецът е дълъг 100 и широк 8 метра и навярно е било трудно да се изнася вода нагоре през него. Когато стъпихме на дъното му, дъхът ми секна от чудната гледка. Бе лекичко осветено от ниския отвор в скалата, водещ към Ефрат. Поседнахме там, където е седял Нарцис, и Аднан бей каза, че на това място свети Йоан е водил своите проповеди. Точно тук било низспуснато словото, което по-късно се вписало в Библията като Евангелието на Йоан.

Беше интересно и безумно красиво… Самата крепост бе чудна с отвесните си варовикови стени, изписани и изрисувани от древни майстори, с нишите и стаичките, залите и всичко, което бе съхранено до наше време. Изкачихме се отново при входа на замъка, любувахме се дълго на свещената Ефрат и после заплавахме по водите й с малката лодка на ханджията. Около нас се движеха големи кораби, развеждащи туристи, имаше малки лодки със смешни брезентови чадъри, окачени на колове, за да пазят сянка, и нашето миниатюрно возило ми приличаше на орехова черупка, изгубена между вълните и скалите. Пипах водата, взирах се в повърхността й и си мислех, че не искам да виждам себе си там, а чудото, отнесло Нергис.

На около 12 км югоизточно от Газиантеп се намираше още едно чудо, което същия ден посетихме. Нарича се Тилбашар (Тел-Башир) — роден от деня. Това е много стара крепост, дом на древни, живели тук 3000 години преди Христа, по-късно променяна от румски и селчукски владетели.

Минахме и покрай замъка Арабан, от който, за съжаление, не е запазено много; нататък видяхме руини, останали от голяма бяла синагога, строена през 1886-а; поспряхме край църква, за която не се знаеше нищо, освен че датира от 11–12 век — археологическите разкопки в района продължаваха, и стигнахме до манастира на суфите от Мевлеви ордена, днес превърнат в музей. Той бе изключителен. Имаше фигури на дервиши, застинали в танц, вещите им, съдинките, от които са пили вода, дрехите, ръкописните книги и музикалните инструменти и дори неща, останали от самия Руми. Днес мястото се поддържа от държавата, но и от действащия Мевлеви орден. Оказа се, че в Газиантеп има много суфи, и те както навсякъде бяха невидими и неразличими. За момент ме заля копнеж Ирис да е с нас и да ни заведе при тях, но нямаше какво да се направи и продължихме нататък. Напоследък нещо ми подсказваше, че дори да не ги срещам, те са непрекъснато с мен навсякъде, където отида. Просто… много ми липсваха. Толкова много, че започнах да ги виждам и чувам дори в усмивките на хората по улиците, в лицата зад витрините и в тананикането и подвикванията на еснафите пред дюкянчетата. Моите суфи бяха навсякъде във всеки един човек и аз неволно започнах да обичам и да се усмихвам на всички. Ирис неведнъж бе казвал, че ако сърцето се е отворило за Любовта, то няма нужда от пещери, манастири или ордени, няма нужда от дом, защото Любовта му е дом и тази Любов обгръща целия свят с всичко в него. Но последните думи, които изрече, преди да тръгнем на нашето пътешествие, все още горяха в мен с парещо неразбиране: „Заради решенията, които ще вземеш от тук нататък, на раменете ти ще гори огнена риза“. Навярно просто трябваше да ги оставя да се случат и да разпозная момента.

Мислите ми ме отведоха до малка тясна пресечка между слепени една до друга къщи без градини и дворове наоколо, някак мрачна и тъмна, и с много интересни каменни „кресла“, подредени едно до друго. Приличаха на пейчици, но бяха толкова ниски, че когато седнах, се почувствах съвсем на земята. Ванесса притича, Аднан бей бързо я дръпна и се отдалечи, подвиквайки „Ще се върнем след малко“. Останах там, загледана в паветата под краката си, и макар да се опитвах да си върна мисълта и да си спомня къде сме и защо, не успявах. Нямаше ги другите около мен, мъжът ми не се виждаше никъде, не минаваха хора. Стисках някакъв пясък, без да помня как се бе озовал в ръката ми, и когато го съзрях, бързо разтворих пръсти и го изсипах на земята. После съвсем се забравих. Когато след известно време ме вдигнаха и поведоха, видях, че носят найлонови торби с продукти, а жената на ханджията разгъна пъстра кърпа и покри с нея главата ми. Духаше. Сякаш не бях усетила досега. Топлият въздух се бе разтворил в шепите на пронизващ вятър и този вятър оглозгваше същността ми до костици.

Сълзи от обич. Прозренията. Газиантеп, 2006 г.

Чувствах се толкова неловко, не знаех какво да кажа и къде да дяна ръцете си. Искаше ми се да прегърна този човек, да пресуша сълзите му и да го усмихна завинаги. Но той сам бе казал — мъката е най-важната стъпка.

Било много отдавна, преди цели тридесет години. Аднан бил млад и буен, едва завършил лицей, и искал да преобрази света. Семейството му — богати търговци от Адана, го изпратило тук да учи. Роднините считали, че само в спокойното общество на суфите ще може да озапти буйния си характер и да осмисли живота си. Младежът пристигнал в града, нанесъл се у близки и дори не потърсил братството на дервишите. Не след дълго похарчил всички средства, дадени от баща му, и по принуда се хванал на работа в един хан. Вършел каквото му наредят ханджиите — метял и миел подовете и двора, зиме ринел снега и разливал бира в пивницата, носел чай на поднос по поръчка до насрещните дюкянчета и понасял подигравки и унижения. Един ден видял красиво момиче, облечено скромно, но с лъчезарна усмивка. Влюбил се от пръв поглед и всеки ден бързал да я пресрещне по пътя й зад завоя около хана, да я гледа многозначително и да чака сгоден момент да я заговори. Девойката обаче бързала, не вдигала очи към него и се прибирала вкъщи. Това продължило твърде дълго, докато един ден Аднан не издържал, пийнал чаша вино за смелост, изчакал момичето на пътя и го дръпнал за ръката: „Искам да ми кажеш коя си!“. „Върви си“, отвърнала тя, но той не я пуснал, виното замъглявало разсъдъка му, чувствал се смел и я притиснал до себе си. Започнал да я стиска и целува, а тя се разпищяла, докато не се притекли хора да я измъкнат от ръцете му. На другия ден в хана дошли братята й и го пребили. След месец ги оженили. Семейството на Диляра (името означава „релакс за уморено сърце“) било особено. Бащата бил набожен човек и хаджия — посещавал Мека на всеки три години. Майката носела тюрбан и се молела пет пъти на ден. Трите деца обаче били различни. Най-големият син Хасан често изчезвал от къщи и се носели слухове, че има вземане-даване с дервишите, но сприхавият му характер го изтласквал далече от тях. Вторият — Али, имал приятелка рускиня и посещавал заради нея една православна църка, а майка му леела сълзи от мъка. И Диляра — спокойна и кротка, отдадена на учението си. Когато се оженили, заживели в семейния дом въпреки традицията младите да се установяват самостоятелно. Били деветнадесетгодишни, твърде млади, за да съградят собствен живот, и бащата на Диляра искал да им помага. Не след дълго се чула добрата вест за внуче на път. Цялата къща очаквала появата му, наплели дрешки, сковали люлка, купили количка. Чакали с нетърпение и когато моментът настъпил, всички затаили дъх пред вратата, зад която местният хаким помагал бебето да се роди. Имало болници тогава, но набожността на бащата не му позволила да остави дъщеря си и внучето си в ръцете на непознати и той избрал знахаря. Раждането се проточило, бебето било обърнато напреко и не можело да излезе. След дълги мъчителни часове най-после се родило, но много измъчено и не след дълго починало. Било момиченце. Мъката ги съсипала. Диляра се усамотила в стаята си и не допускала Аднан до себе си. Останал сам, той се пропил, обикалял улиците като безумник и често заспивал някъде навън, подритван от хулиганите. Ако заптиета го видели, водели го вкъщи, ако не — виел по цяла нощ с уличните псета. Така един ден с объркана глава се озовал на възвишението срещу Румкале. Там имало човек — тих, спокоен, с качулка. Видял мъката му непознатият, седнал до него и дълго мълчали заедно. После го попитал къде живее. „Вече никъде“ — отвърнал младежът и се разплакал. Мъжът го вдигнал и го отвел в дома си. Минали дни, а Аднан така и не идвал на себе си. Бълнувал и плачел, плачел и бълнувал. Една заран станал и си тръгнал. Вкъщи нищо не се било променило, поседял, колко поседял, и се върнал на възвишението. Непознатият отново го намерил там и безмълвно го отвел в дома си. В тази къща живеели само мъже, тихи и мълчаливи. Понякога пеели, друг път танцували, после пак мълчали. Аднан останал с тях десет години. Какво преживял с другарите си и какво не, след десетата година решил да потърси Диляра. Намерил я сама, в бащиния й дом. Майка й била починала и се грижела за стария си баща. Поискал й прошка и останал с нея. След година отново се върнал при дервишите за още десет години. И когато излязъл оттам, вече бил друг човек. Намерил Диляра, която го очаквала с любящо сърце, отворил хан и заживели така, както днес.

И без друго главата ми бе твърде замаяна от случката на улицата, сега съвсем ми се забули погледът дали от сълзи, дали от друго — не зная. Аднан бей седеше безмълвен, завършил разказа на живота си, жена му — плътно до него, като сянка — дори Ванесса се беше спряла и ги гледаше тъжно.

— Искате ли аз да ви стана бебе — запита тя и само извика още сълзи в очите ми.

Изведнъж скочих на крака, отидох в моята стая, измъкнах бохчата с плетените дрешки и я разгърнах. Жилетчиците и рокличките бяха миниатюрни, твърде малки, за да станат на Ванесса. Ханджийката ми предрече син. Защо ми ги даваше… А и по нищо не личеше, че са плетени преди двадесет години, изглеждаха съвсем като нови. После се плеснах по челото. Суфият беше тя. Ако всичко, което бях научила от Ирис, бе вярно. Огледалото, единствената душа, която става спътник. Човекът, дошъл да сподели живота ти, за да те избави. Аднан бей бе прекарал двадесет години в манастир, тласнат от нея. И именно тя виждаше напред, без да й е нужен фал. Кръвта ми се смрази и се зачудих защо не разпознах знаците по-рано. Зачудих се и на късмета си — винаги да попадам сред тях, навсякъде, във всеки град или село на тази забравена от Бога страна. Все пак не бях сигурна и имах желание да го чуя от нея. Прибрах бохчата в куфара, обърнах се и я видях на вратата. Бе свалила забрадката си, държеше я в ръка и мило ми се усмихваше.

— Меги, нима са ти нужни доказателства за всичко.

— Кажи ми само ордена…

— Мевлеви. Танцувах там, но не съм живяла сред тях дълго. Истинската работа се извършва сред хората.

— Зная… Това казва и Ирис.

— Ирис е тук. — Тя отново се усмихна.

— Какво? — Недоумението ми искреше като взрив и не бях сигурна дали съм чула правилно.

— Нима мислиш, че случайно попадна в този хан?

Изведнъж ме обля гореща вълна и по вените ми пропълзя страх. Чувствах се хваната в капан и едновременно с това сърцето ми ликуваше. Някак не беше важно дали Ирис е тук, или не е, за мен важното бе, че чувствах всичко това, тях, полъха им, вятъра им… всеки път, щом погледът ми се зарееше някъде в забрава.

— Искам и аз! И аз искам в ордена. Не мога повече да продължавам така… Непоносимо е…

— Там е по-непоносимо.

— Не те разбирам. Нима намираш света за приятно място?

— Приятното и неприятното са вътре в нас. Твоите връзки навън няма да те оставят вътре. Твоят път е от трудните.

— Но ти пушиш наргиле! А Аднан бей яде месо и пие вино!

— Не ставай като онези, които гледат терасата с жените в джамията, а не си кланят намаза.

Засмя се и приседна. Дръпна ме за ръка да седна до нея. Положи длан на рамото ми и целият свят ми се завъртя в безумна въртележка. Знаех, че суфите имат свръхестествени способности, но никой от тях не би почнал да ги демонстрира на някаква любопитна жена, дошла от не знам къде.

— Защо каза, че пътят ми е от трудните?

— Защото да отидеш в манастир, е лесно, но дори там не се остава задълго… Навън винаги е трудно. Но трудното е най-хубавото нещо, което можеш да преживееш. Да се радваш на децата си, да водиш съпруга си. Да имаш скъпи и близки приятели, да обичаш хората. То не е трудно, но го нарекох така, за да ме разбереш.

Присвих очи изпитателно и изтърсих:

— Ти откога ме познаваш?

— От два дни…

Сега вече се разсмях и се смях толкова дълго, че накрая ми се насълзиха очите.

— Не, не, това трябва да е някакъв филм… Не е възможно всичко това да се случва!

— Трябва да си починеш. Да ти напълня ли ваната?

Погледнах я изумено — допреди малко пред мен стоеше жена суфи от ордена на великия Мевляна, а сега виждах ханджийката с кърпа на глава, готова да носи тежки ведра по стълбите за моето къпане. Исках да падна на колене и да й целуна нозете, толкова силно бе преклонението ми пред онова, което бяха те, суфите, а се оказваше, че са най-обикновени хора. Дори не като Ален и Алмир, а още по-обикновени. Хора, които носеха ведра с вода до втория етаж на гостоприемницата си, за да може някаква полудяла българка да се изкъпе преди сън. Както седях на ръба на леглото, неусетно се свлякох на пода и заридах като малко дете. После тя ми напълни ваната и ме изкъпа. Дълго втрива розова вода в косата ми и я разресва, докато изсъхна. През цялото време тихичко пееше, а гласът й заличаваше всяка болка. Седна на леглото и държа ръката ми, докато заспах.

На сутринта нямаше вятър, лъчисто слънчице надничаше иззад перденцето и до леглото ми димеше топъл салеп. Разтърках очи. Нима всичко бе само сън? Захапах един самос и си помислих, че ако е било сън, бих сънувала всяка нощ с удоволствие. Облякох се бързо и слязох долу. Аднан бей обръщаше градината с кюрек, Диляра хранеше Ванесса, а Джан замислено пиеше чай.

— Хайърлъ сабахлар (ползотворни утра)!

— Добро да е утрото — усмихнах се и седнах. — Къде е Ирис?

— Ирис ли? — Мъжът ми ме погледна озадачено.

— Да, Ирис. Тя ми каза, че бил тук.

— Не точно тук, в едно село наблизо е. По работа.

— Значи отиваме там.

— Минете през Йесемек на връщане — подвикна Аднан бей, влизайки в кухнята, — то, селото, е наблизо.

— Защо не дойдете и вие?

— Да дойдем ли? Има ли нужда? — Аднан бе вдигнал вежди към жена си и очакваше отговора й.

— Ще дойдем.

— Те са суфи и не казват.

— Така ли?

Мъжът ми се задави със сандвича си и ме погледна изпитателно.

— Какво според теб значи суфи?

— Ами… дервиши от суфи ордените.

— Само това ли?

— Вегетарианци, не пият, не пушат, говорят с Бог, танцуват за Него.

Разсмях се на собствената си глупост и млъкнах. Целият ми ентусиазъм се изпари.

— Ти не пиеш, не пушиш и не ядеш месо, следователно си половин суфи. — Той се усмихна и стана да приготви колата.

— Явно, че наоколо единственият полусуфи си ти, а цели суфи изобщо няма. — Диляра грабна две кошници с храна и се завтече след мъжа ми.

Останах да гледам изумено след тях и да осмислям поредния си урок. Колкото и да се опитвах да вмъкна суфите в някакви рамки и определения, все не се получаваше. Явно наистина не ги познавах. Това обаче никак не пречеше да им се радвам, особено като подухнеше вятър в тяхно присъствие. Веднъж Ирис бе казал на шега, че когато дервиш отваря сърцето си за хората, Бог диша там и наоколо духа ветрец. Това и беше първото нещо, което мислех да свърша, щом го видех днес — да го попитам вярно ли е.

По пътя все пак не се стърпях и подпитах Диляра за консумацията на месо. Колкото и да беше смешно, не бе рамка, поставена на суфите от мен, а неоспорим факт — дервишите бяха вегетарианци.

— Виж, момиче… Човекът е направен от пръст. Преди да срещне своята божествена същност, колкото и да се старае да не яде живот или да е праведник, той Бог няма да стане. Насилието над себе си е най-страшното нещо, няма измъкване после. А когато срещне своя Шемс-и Тебризи, дали яде месо, или не, е без значение. Тогава нещата се случват. Просто се случват. И нищо не може да ги спре — дори най-тлъстият суджук. Но това не бива да те занимава… Остави нещата на собствения им ход и само ги следвай.

— Човешкото лицемерие… — промълвих замислено. — Мисля, че разбирам.

— Може и така да се каже, но аз не бих употребила „лицемерие“, а същност.

— Колко си учила? Стандартно образование имам предвид.

— Ако знаех, и ден нямаше да уча. Щях всяка съзнателна минута да ползвам за Него.

— И аз мислех по същия начин, когато прекъснах след бакалавър.

— Не си търси оправдания за неудачите.

Днес тази жена не бе особено мила като че ли или на мен така ми се струваше. Подръпнах забрадката й със смях и забих очи в книжчицата с поезия на Руми, която ми даде преди тръгване.

Аз и ти — седяхме в миг щастлив.

Аз и ти — една душа с две форми, с две лица.

Но чудото е във това, че в онзи миг, когато бяхме двама — аз и ти,

самин аз бях в Ирак, а в Хорасан — самин бе ти.

Ирис бе седнал на един стол, изкаран на двора, и изглеждаше някак смешно, отпуснал ръце на коленете си и свел поглед.

— Какво правиш по тези свети земи, а? — усмихнато го приближих и подръпнах една непослушна къдрица.

— Свети ли… Виж там, насреща, това е Вълчата планина.

— Аз видях Нарцис и езерцето, където Йоан е говорил с Бога.

— А пеперудите видя ли?

— Какви пеперуди?

— Онези, които са родени на земята, за да прогонват змиите. Атлазените пеперуди с крила, големи колкото копринен параван. А хората ги улавят, препарират и продават тук, в Зинджирли, за да може змията да живее.

Преглътнах сухо и го прегърнах. Той стана, поздрави всеки поотделно с целувка по страните и весело се усмихна.

— Добре дошли у дома!

Видях как Диляра му целуна ръка и едва прикрих изненадата си.

— И какво за пеперудите? Къде живеят?

— Навсякъде… Те са навсякъде, където не живеят хората. И когато докосват хората, умират.

По-късно, след като пихме чай, Диляра ни разведе из селското пазарче, където зад огромни стъклени рамки бе уловен полетът на безброй атлазени пеперуди. Дори мъртви, изглеждаха чудни с невероятната си окраска и фигури по крилцата. Замислих се, че ако срещна такава пеперуда навън, би изплашила и мен.

— Ако изчакате час, ще ви придружим до Йесемек.

— О, ще изчакаме.

Нямах съмнения, че искам Ирис да е с нас, а и думите му загатваха, че няма да е сам. Поседяхме, хапнахме, поговорихме. После от една къща излязоха хора — две жени и седмина мъже. Ирис ги представи за свои братя и сестри и тръгнахме към поредното чудо.

Зинджирли, чието старинно име бе Сам, бе особено място. От едната страна се въздигаше Вълчата планина, а от другата, точно срещу нея — Планината на Светлината — Нур. Навсякъде бе осеяно с крепости, артефакти, скулптури, могили и древни застроения. Искаше ми се да имам на разположение поне месец, за да ги разгледам обстойно. Но ние подминахме всичко това и поехме към Йесемек. Не беше за ходене пеша, затова пътувахме с нашата кола и една стара камионетка. Когато пристигнахме, пред очите ми се ширна един безумен безкрай със стотици фигури, подобни на онези, които бях виждала на снимки от Великденските острови.

Когато плодът е готов, черупката сама се разтваря. Газиантеп, 2006 г.

— Кажи ми за вятъра.

— Какво за него?

— Не се прави… Нали ми разказа за вятъра. Вчера ме продуха един и не помня нищо, дори ми довя пясък в ръцете. Наоколо и суфи нямаше, всички бяхте изчезнали.

Ирис развеселено хвана ръката ми.

— Меги, когато ти казах да наблюдаваш отстрани, имах предвид да присъстваш осъзнато и тихо, а не да анализираш. Щом анализираш нещо, то се видоизменя и се дели. Анализираш ли, опитваш ли се да прозреш нещата, ти се намесваш и прекъсваш естествения им ход.

— И как става това да не се месиш на себе си?

— Виж ги — не помръдват…

Изведнъж Ирис се изчерви, сведе очи и затрептя като лист.

— Извинявай… Не исках да те поучавам.

Стъписах се, но не казах нищо. Огледах се.

Статуите се издигаха величествено наоколо, мълчаливи и неподвижни. Някои бяха дребни и смешни, други се извисяваха до двоен човешки бой. Имаше крилати лъвове, жени с особени накити и многопръсти нозе, двуглави същества, животни и сфинксове, изработени от сиви и виолетови базалтови камъни, каквито изобилстваха наоколо.

Мястото се наричаше Каменно огнище и още Каменната работилница на верните и съществува от 3000 години преди Христа. Загледах едно грозно базалтово лице и се зачудих какви тайни крие.

— Всички ние съществуваме заради тайната, която носим в себе си.

До мен застана висок мъж и вдигна ръката ми към статуята. Смуглите му пръсти погалиха камъка през моите.

— Коя тайна… Бог ли…

— Не, не… Нима Бог е тайна? Тайната е движението в неподвижността.

Той взе клечка и нарисува на земята голям кръг. Около него като прегръдка разположи слънцето, сякаш този кръг се намираше в слънцето, а в кръга постави миниатюрна звезда.

— Тази звезда е животът, човекът, камъкът.

— Помислих, че рисуваш слънчевата система…

— О, да. Ето и планетите — нарисува планетите вътре в кръга и ги свърза със звездата.

— Астрономията няма да признае твоята графика — усмихнах се и с догадки заразглеждах рисунката.

— Астрономията също е в кръга — отвърна и изписа голям въпросителен знак с пояснение, че това е тя. После със замах прокара един лъч от центъра на малката звезда нагоре към слънцето, заобиколи кръга и върна лъча от слънцето в сърцето на звездата. От една страна погледнато, се получаваше хоризонтална линия, която пресича всичко изобразено, но от друга тя бе вертикал. И двете обаче минаваха през човека.

Спомних си рисунките на Ирис, които разглеждах на брега, и светлината в тях, минаваща през сърцето.

— Изобщо не ми достига умът да си представя всичко това, толкова е необятно…

— Затова остави ума и опитай със сърцето.

Тъкмо отворих уста да запитам нещо и видях приближаващи към нас група туристи. Носеха широкополи шапки, слънчеви очила и пуловери, завързани на кръста, и отдалече замахаха с ръце и се засмяха. В този момент високият човек ме дръпна, затананика някаква песен и ме завъртя в танго върху изрисуваната от него слънчева система. За миг рисунките изчезнаха.

Към нас приближи жена и заговори на развален турски:

— Здравейте. Хубаво е тук. Аз съм Ниса.

— Приятно ми е — Игор Т., астроном и мошеник.

Високият изпълни грациозен поклон, улови ръката на дамата и я целуна.

— Игор? Руснак ли си? — запитах удивено през смях.

— Да, но живея в Истанбул, дойдох в Зинджирли по работа. Заповядай на гости, ще те запозная с Трисмегист и Тот.

— Ще дойда… — усмихнато се сбутах в Ирис и оставих чаровника на новите му слушатели.

— Той се закача, не му се сърди.

— Не се… Наистина ли е астроном?

— Да.

Помълчах известно време, вглъбена в мислите си, и тихо се придвижих между статуите. Исках обаче да говоря, исках да го попитам. Усетил, че в мен се блъска противоречие, Ирис спря и ме обърна.

— Какво има…

— Ирис… Научи ме да танцувам. Искам да се въртя като вас.

— Сигурна ли си?

— Да… Пробвала съм сама вкъщи, но не се получава… Завива ми се свят, стъпалата ми се разместват, не става.

— Не можеш да танцуваш със стъпала, с мисли. Ще ти дам указания, но само с тях също не може.

— Никога няма да стана дервиш, но поне да танцувам за себе си.

— Този танц никога не е за себе си… В този танц тебе те няма, той е за другите. Сваляш всичко, цялата си наличност. Толкова цялата, че огънят да няма какво да запали по теб. Разбираш ли… За да танцуваш Сема, трябва да те няма изобщо. Можеш ли да опиташ?

— Да ме няма ли… Но това е невъзможно.

— Докато го смяташ за невъзможно, ще залиташ и ще ти се вие свят от въртенето.

— Дервишите всъщност не се въртят, нали, не са те, които се движат.

— Ние, хората, виждаме само тяхната неподвижност в танца. Последното, в което присъстват дервишите, е поклонът. После свършва пътят на себето и започва Сема.

— Научи ме…

Някак усещах, че не бива да продължавам нататък и замълчах. Той щеше да ме научи и аз щях да го чакам. Тогава още не съзнавах, че изричайки своето желание, извиках върху себе си нещо, от което нямаше да мога да се откъсна никога. Първите стъпки по пътя се поемат несъзнателно и необмислено, обикновено са плод на човешка любов и отсенки от непознат, далечен копнеж. Божественият вопъл се рее навсякъде около нас, обгръща ни, вика ни, гледа ни, но ни докосва само ако го повикаме ние. Само тогава, когато изречем с цялото си сърце „Ела!“.

Спрях до висока фигура на жена със заровени в земята нозе. Очите й бяха затворени, а ръцете — скръстени пред гърдите. Каменна, застинала там от векове, тя не помръдваше в своята самота, а лекият ветрец наоколо се въртеше около нея като невидими поли на дервиш. Загледах я, а в същия миг нещо повдигна гърдите и ръцете ми и изпитах чувство на безумна пълнота. Ако в този момент задвижех стъпала, знаех, че щях да се завъртя и нямаше да мога да спра. Усещането бих оприличила с последните секунди преди излизане на сцена на балерина, която изпълнява Спящата красавица в своя дебют. Миг преди полета в нищото на движещи се във въздуха нозе и ръце, обгърнати от хилядите изкуствени светлини и аплодисменти на публиката. Каменните лица наоколо, прахта и Ирис бяха съдържанието в мен, същността и смисълът ми. Една земя, покрита с безкрайно мъртво, и една-единствена искра в нея. Той.

— Ето къде сте били, а ние ви търсим.

Диляра ме хвана за ръка и задърпа към сенчестите храсти встрани, където бяха постлали пъстро одеяло и бяха насядали за почивка. Ванесса лежеше по гръб с разперени ръце и мижеше срещу слънчевите лъчи, закачливо проникващи между листата.

— Е, кой ще ми разкаже историята на Йесемек — засрамена от отсъствието си, седнах и посегнах за вода.

Всички се засмяха и започнаха да се шегуват, че аз трябва да им разкажа, защото ме видели как си говоря с камъните.

— Смейте ми се. Знам аз, че са ми родственици. Но погледът на слънчевите лъчи отгоре е по-интересен.

Междувременно отчетох, че Аднан бей яде само сирене и не е донесъл месо. Всъщност така и не го видях вече да се храни с месо. Беше потънал в тих разговор с двама мъже и подръпваше отнесено края на покривката. Когато ние ходим на пикник, обикновено постиламе на земята покривка или одеяло и сядаме върху него. Тук хората не правят така, тук сядат на голата земя, повдигат крайчеца на покривката и я полагат в скута си. Ако храната е подредена на синия, слагат синията върху покривката. Нищо не бива да е над хляба.

Ирис забеляза, че всеки е вглъбен в себе си, и ми разказа накратко историята на Йесемек.

По време на хетския период хурите започнали да изработват каменните статуи и да изобразяват с тях бита си, божествата и вярата си. По-късно асирийците продължили традицията, допълвайки каменната изложба със свои скулптури. След тях сирийците, а после и арамейците, когато майсторите напуснали това място и се изтеглили към Египет. Много документи, изписани с древни йероглифи, разказват историята им и голяма част от тях днес обитават Музея на анатолийското изкуство в Анкара.

Скулптурите били изработвани с чукчета и пирони; след като големите базалтови блокове били издълбавани, в тях поставяли парчета дърво, намокряли ги, за да шупнат, и така задържали отделните парчета, на които придавали желана форма и здравина. Беше интересно. Не спирах да се удивявам на чудесата из Турция — цялата страна бе един безкраен красив музей. И тук, както навсякъде, местното население разказваше чудни приказки и легенди.

След кратката ни почивка събрахме набързо сандвичите, манерките и одеялото и се приготвихме да посетим древния град Зеугма. Това бе и последното от седемте чудеса на Газиантеп и докато пътувахме натам, си мислех, че чудесата не са седем, а хиляди пъти по седем. Едно от тях, високо и смугло, бе повело цяла група жени с шорокополи шапки към Зеугма и не спираше да говори за връзката между подредбата на елементите в мозайките, които щяхме да видим, и небесните звезди и планети. Игор беше такова неуморимо кречетало, че се чудех кога успява да диша, но сееше ведрина и радост у всеки, който го погледнеше, затова ние прилежно мълчахме и не отнемахме думата му.

Неусетно си спомних своите първи впечатления от тази страна: страха и опасенията, когато след митническите пунктове на Капъкуле първото, което видях, бе голяма бяла джамия, след нея още една и още, а около тях — забулени в черни одеяния жени и намръщени мустакати мъже. По онова време не знаех, че тази първа стъпка не е към бъдещето, а води хилядолетия назад до първите хора и богове, до първия меч на разрухата и извора на спасението от нея. За да познае себе си, човек трябва да се върне назад, трябва да съумее да погледне толкова дълбоко навътре, колкото не знае, че е възможно, и да приеме всичко, което ще види. Ирис ме учеше да не разглеждам света като външна проява, а като част от мен. Всичко, което виждах, бях аз самата.

Зеугма, или още Белкис, бе на около 10 км от Газиантеп на брега на Ефрат. Основан 300 години преди новата ера, носел името Селевкея — на създателя си Селевкос Никадор, по-късно градът е завладян от римляните (64 г. пр. Хр.) и преименуван на Зеугма. Наричат го Потопения град, понеже многократно е бил заливан от водите на реката, а разкопките и до днес изваждат на повърхността чудните мозайки и пана от онова време. Наоколо изобилства от красиви цветни мозайки, изобразяващи Дионис и Ариадна, митологичната Тетида и всички морски чудати същества, родени от брака й с Океанус — нейния брат; има изображения на Уран и Гея; цели помещения, басейни, зали и сгради, изработени от мозайка, и безкрайни картини от бита и културата на римляните и техните богове. Има и множество статуи на Марс, една от които е бронзова и особено ценна, а настилките и стенописите са многобройни. Всичко свидетелстваше за съществуването на един пищен и тънещ в изобилие и разкош древен град. За съжаление неведнъж разрушаван от земетресения и наводнения. Много от артефактите днес са на съхранение в музея на Газиантеп.

Друго чудо наоколо бяха малките фъстъчени горички. Ниски дръвчета, китни и чудни, по които растеше легендарният турски шамфъстък. Това пустинно растение бе намерило благоприятна почва по бреговете на Ефрат въпреки високата влажност и даряваше хората с тежките си черупчести гроздове. Отглеждането и грижите за антепския фъстък са тежък труд. Плодниците са само по женските дървета и опрашването става на ръка. Местното население се занимава с дръвчетата и ги пази като очите си. Безброй легенди разказват за произхода и ползата от тези малки зелени плодчета.

— Когато плодът е готов, черупката сама се разтваря — прошепна Ирис в ухото ми и вдигна ръце, сякаш щеше да танцува Сема.

Разбрах го. Казваше ми да не бързам. Казваше ми дори да забравя и да оставя нещата на естествения им ход.

Беше ми тъжно, че трябва да се разделим. Той ме прегърна, потъна в очите ми и после бавно се отдалечи с групата от Зинджирли. А ние поехме към хана за последната си вечеря със стопаните му.

Адана. Шахмеран — кралицата на змиите, и човекът, 2006 г.

В своята „Илиада“ Омир е нарекъл този град Адана, както се нарича и днес, но истинското му име е Адания, вратата на Киликийското поле (Gülek Boğazi). Мястото, на което се намира, е особено интересно, разположено между Българската планина в Мала Азия и Тавър — величествената граница между Европа и Ориента по Средиземноморието. Прохода към Азия кръстоносците са назовали Юдайска порта, а древноарабското название е Дарб ас-Салама. Оттук е преминала не една цивилизация, а в османско време пазители на портата били дервентджии българи. Дервентджийството е занаят, предаван само по родова линия, бе казал Аднан бей на изпроводяк с уверения да разгледаме добре моста там. В Караманското шахнаме (царски хроники) се разказва много за българите, живели по тези места, и в Ерменик — някогашната българска столица на поселението тук, и до днес живеят българи, а от Кония до Бейшехир още и още се разказват приказки за умната, красива и богата българска кралица Катерина, царувала по тези земи.

 

 

— И да идете до памуковите плантации да им дадете поздрава си.

— И портокаловите горички, нали — усмихнах се, а ми бе тъжно, че се разделям с тях. Дълго щях да ги нося в сърцето си, много дълго.

Вечеряхме в мълчание и се споделяхме един друг така, както е възможно само между много близки хора: такива, които пазят съкровена тайна и са решени да се жертват за нея. Не разбирах приобщаването, което чувствах, но го приемах на едри глътки в жадното си съзнание и скривах в най-дълбокото си.

На сутринта ни изпратиха с уверения, че във всеки миг ще бъдат с нас.

Пристигнахме в милионния град към обяд и се насочихме към Ордуеви — военния хотел. Джан бе регистрирал заявка за sweet oda — апартамент за младоженци, с което приятно ме изненада, а на рецепцията дама зад очила многозначително изгледа Ванесса. Присъствието на жени в турската армия непрекъснато ме удивяваше, особено назначенията в горещите точки, не само в административния сектор, но сякаш разбирах как еманципирането е резултат единствено от потисничеството над жените и в една модерна ислямска страна като Турция бе в реда на нещата. Опънати до болка коси, стегнати в кок, строг поглед и липса на цветове — горе-долу така изглеждаха всички нежни същества с офицерски чин, а аз, наблюдавайки ги, се борех с представата си за момиче в копринена рокля до лъскавите пагони на мъжете и макар неведнъж да отчитах, че фуражката стои еднакво добре на всички глави, не се виждах в подобна роля.

Погълната от мислите си, явно бях загледала жената по-дълго и втренчено, понеже тя се прокашля и ме запита какво не е наред.

— Извинете ме. Бях се замислила.

— Апартаментът е на разположение. Ще ви отведат.

Момче в униформа ни поведе към асансьорите за гости, а друго забута количката с багажа ни към служебните.

Удивителното в тази страна бе, че наред с простотата и нищетата луксът и комфортът царуваха навсякъде, изобилието беше неизменна част от бита тук, така както немотията, и бе невъзможно да не се изправи човек пред везната на сравнението и да не се опита да избира. Често мислех за себе си, че бих изоставила всичко, за да бъда на Пътя с Ирис и хората като него, и в моментите, когато ми бе най-тежко да се откъсвам от тях, животът ми сервираше неописуемата красота на другия свят тук — разкоша.

В асансьора имаше малък стъклен бар с охладени напитки, две чудни червени канапета със златни лайстни и тежки тъмни огледала върху стени от тъмносиньо кадифе. Помолих за чаша вода, а Ванесса си взе кутийка пепси, което така и не опита. Да си призная, не очаквах да е толкова хубаво. Всеки военен мекян (имот) всъщност е образец на изисканост, но след Етилер — военния център в Анкара, останалите някак бледнееха. Все пак ги имаше за наш късмет и можехме да се възползваме от удобствата им из цялата страна.

Апартаментът ни бе на последния етаж, мансарден, светъл и просторен, включващ салон с удобна мека мебел за почивка, две спални с прилежащи санитарни възли, гардеробна, кабинет и игротека, на която особено се зарадвах, макар да личеше допълнителното й прикачане към композицията навярно заради семейства с деца въпреки младоженския статус на номера. Сетих се за администраторката, която се учуди на заявката ни, и се усмихнах на себе си. Бръкнах в чантата си — мъжът ми поклати глава, навярно мислеше, че за бакшиш, а те тук са строго забранени. Извадих флаконче „Българска роза“ и я дадох на войничето с поръка да я отнесе на жената долу. То се вцепени и едва след одобрителното кимване на Джан прие и си тръгна. Не разбирах някои правила (или забрани — равнозначно бе), но не задавах излишни въпроси — рискувах да ме насочат към препрочитане на протокола отново. Взех си душ и седнах в салона за красота на първия етаж да ме фризират. Обикновено не губя време за подобни неща, нито бих седяла с часове да ме гримират, лакират или пудрят, но безмълвната молба в очите на съпруга ми ме свари неподготвена и се примирих. Вечерите във военната общност имаха своите правила и щом бяхме тук, трябваше да се присъединим. Така например той можеше да седне в ресторанта само в тъмен костюм с вратовръзка или най-малкото — сако, или в парадната униформа с двуредни златни копчета и бели ръкавици, фуражка и всички принадлежащи такъми, като златисти плитки, пагони и медали, синджири или дори джобен часовник — аксесоар, предпочитан от кавалерите, и нямаше как да не бъда в атмосферата му, веейки някоя тензухена риза над чифт изтъркани дънки, затова просто изтърпях тежкия грим, който ми нанесоха, и десетките фиби, неуспешно опитващи се да задържат непокорната ми коса в гръцки кок. В крайна сметка излязох оттам сред облак аромати и с фризура, твърда като гипсова перука от тоновете лак, който бързо се изпари и по раменете ми изпопадаха непослушни къдрици. Ванесса също бе подложена на изтезание — баща й я бе дал на берберите в мъжкия сектор и там й бяха навили косицата на подскачащи около синя панделка букли. Пременихме се в пъстри облачета коприна, избрах високи сандалети с навити чак до коляното синджирчета и с вирнат нос и под ръка с моя царствен съпруг се наредихме на опашката за поздрав на присъстващия тази вечер генерал. Някои обичаи са немислими, но изпълними. Почакахме десетина минути, за да пожелаем добра вечер, и седнахме на отредената ни маса. Не мина и толкова, когато към нас приближи войник от охраната, прошушна нещо на мъжа ми и двамата напуснаха залата. След час съпругът ми се върна и на запитването ми обърна очи отегчено и ми подаде злощастното флаконче „Българска роза“, което се опитах да подаря на администраторката. После ми я показа — седеше със съпруга си през две маси, изправена като паметник, и гледаше невъзмутимо. Безвкусното мъмрене, което Джан бе получил в кабинета на дежурния субай (офицер), щеше да развали вечерта ни и аз се зачудих как да го развеселя, дори го поканих на танц след приключването на официалната част, включваща реч, тост и многобройни сервиране и отсервиране на топло и студено меню, скара, вина и десерти. Той обаче дори не се усмихваше и мълчаливо поглъщаше храната си, докато накрая не извика бутилка шампанско за масата на въпросната дама. Очаквах да я върнат още по-показно с порицание пред всички. И навярно това и би последвало, ако не бе моята Ванесса. Тя проследи сервитьора, видя накъде гледаме ние, отиде при жената и каза:

— Да. От нас е.

После с ръце, сключени зад гърба, се върна, седна и високо заяви, че иска да става офицер.

По щастлива за нас случайност на генералската маса седеше момиченце на около 5 години и смигаше на дъщеря ми през цялата вечер и по тази причина никой не посмя повече да ни притесни.

Ситуацията като цяло бе толкова комична, че дори мъжът ми изостави надутата си физиономия и щастливо се разсмя. Последваха танци и веселба, а аз почти през цялото време си мислех как бих искала все пак да осъмна в онази стаичка в дома на Алмир, далече от протоколното мъчение на цивилизацията.

На следващия ден, когато отправихме запитване за екскурзовод на рецепцията, се оказа, че съпругът на офицерката ще ни разхожда заедно с две други семейства.

Преди да се качим в автобуса, при което аз — с развалено отрано настроение, той ни събра и директно попита: „Протоколно или свободно?“. В един глас се обявихме за свободния излет и тръгнахме в по-меко настроение, което обаче включваше гръмка източночерноморска музика за сметка на химните и класиката, както и почерпка с бира и непрекъснат смях. Не знаех вече да се радвам ли, или да помоля мъжа си да разгледаме Адана сами с наетия автомобил, но така или иначе беше късно. Човекът се оказа лас — така наричат хората по Ризе и Ерзурум и те се славят с дърдоривия си нрав, свободно поведение и липса на всякакъв разум, което извика не една въпросителна в мен — не зная как се спогаждаше със строгата си жена, но явно някак, щом дори тя седна на най-последната седалка в автобуса и отвори кутийка газирано. Опитвах се да слушам разказа му, вместо да гледам непрекъснато в нея, но не можех да се контролирам, всички се смеехме и бръмчахме, само тя седеше накрая като изгонена. Бързо прекъсна любопитството ми обаче, след като слезе на края на града на път за вкъщи.

За моя изненада всичко това бе интересно само на мен. Турските жени, за които имах твърдо мнение, че са сплетници и обичат да оглеждат и обсъждат, дори не забелязваха нещата, които изумяваха мен. И в ума ми неканени изникнаха думи на Ирис, повтаряни многократно всеки път, щом зяпнех след нещо, което ми се струваше нередно: „Меги, оглеждаш се, престани!“.

Всъщност погледнах се. И което видях, не бе особено хубаво. Всички жени в автобуса бяха облечени скромно с панталон, ниски обувки и блузки с къс ръкав, само аз бях цялата обсипана с шалчета на всевъзможни места, цветни фибички и токи и дрънках с безброй гривни, пръстени и синджири, имах тежък грим по лицето и лъскаво червило на устните, яркожълт лак по ноктите и вместо в скута ми детето ми седеше самичко на съседна седалка. Припряно свалих накитите и ги смотах в чантата си, изтрих с влажна кърпичка грима, гушнах Ванесса и не посмях да помръдна до първата ни спирка — Misis, на Джейхан река (Pyramos).

Мисис бе едно от безбройните антични селища в околността, известно с красивите си древни мозайки от елинистичния период. До него се достига по прелестен древен мост, издигнат над реката, и първите застроения са останки от праисторически селища и могили, датиращи 6000 години преди Христа, от неолитния период. Следва селище, строено от Мопсус — герой на Троя, после идва ред на печати и свидетелства за присъствието на хети, асирийци и селчукци, след тях македонци, римляни и византийци и накрая Абасидите — династия, установила третия ислямски халифат, произхождаща от чичото на пророк Мохамед — Абас, около осми век. Всичко това бе Мисис — пъстър древен коктейл от различни култури, наследен от османските владетели, съхранили и опазили вида му до днес. Тук се намираха мозайки от 4 век, четири красиви моста с по девет арки, акропол, крепостните стени на един древен кервансарай, носел името Хаврание, и кубическа джамия с единствен купол, строена през 1648-а.

Между града и река Джейхан, в близост до Мисис, се намираше и безумната крепост на змиите. Безброй приказки и легенди разказват за императрицата на змиите — Шахмеран, красотата и делата й.

Поспряхме да отдъхнем и да пийнем чай, който услужливият ни екскурзовод набързо запари до автобуса, и чухме историята на Шахмеран.

Преди незнайни времена заблуден момък попаднал в пещера, в която живеели само змии. Търсел златна жила, а намерил гнездото им. Студените същества не го докоснали, но го обградили и бързо го отвели при кралицата си. Шахмеран била милостива, понравил й се младежът и му подарила живота с условие да й погостува, за да опознае тя човеците, а и не искала някой да научи за пещерата. Останал човекът при нея и бил обграден с внимание и обич, всяко негово желание бързо било изпълнявано, тънел в разкош и не му липсвало нищо, а дългите дни прекарвал в чудни разговори със змийската кралица. Научил много от нея за невидимите светове, за вселената и земята, за вълшебствата и чудесата. Но колкото и добре да живеел, един ден той поискал да се върне в света на хората. Натъжила се Шахмеран, но знаела, че му е време. Пуснала го да си върви с молба да не издава никому царството й и му казала да не показва тялото си. След живота близо до нея той целият бил обсипан с миниатюрни лъскави люспи. Обещал момъкът и тръгнал. Върнал се у дома си и заживял сред хората, без да споменава къде е бил през всичките тези години. През това време красивата султанска дъщеря се разболяла тежко и легнала на смъртно легло. Никой не можел да я спаси: идели знахари и табипи (лекари) от всички краища на земята, но напразно — тежка била болестта и бързо отнасяла принцесата от живота. Един ден султанският везир събрал магьосниците в кралството и им наредил да гадаят по звездите как да я излекуват. Един от тях, най-старият, казал, че само очите на змийската кралица Шахмеран могат да я изцерят. Трябвало безстрашен момък да намери Шахмеран, да я убие и да донесе очите й за лекарство. Но никой не знаел къде живее тя, никой не бил виждал дома й, само момъкът с люспи по снагата, който живеел сред хората — завършил магьосникът. Щом чул това, султанът наредил всички мъже от царството да бъдат доведени в царския хамам. Така намерил човека с люспи по тялото и го проводил да търси змийската кралица, да я убие и да донесе очите й. Тръгнал младежът, а сърцето му кървяло, не искал да убива Шахмеран. Отишъл в пещерата и всичко й разказал.

„Знаех, че смъртта ми ще е от твоята ръка — рекла кралицата. — Убий ме, но никому не продумвай, за да не научат змиите по земята за смъртта ми. После вземи водата от опашката ми и я дай на везира, така той бързо ще умре и няма да трови повече никого. Вземи и водата от гърдите ми и я дай на принцесата — от нея ще оздравее. Накрая извади очите ми, свари ги и изпий водата, ще станеш лечител и ще бъдеш мъдър. Ще се ожениш за принцесата и ще царувате и добрувате дълго. Само пази тайната за смъртта ми.“

Не искал момъкът да убива своята приятелка, но тя настоявала. Така и сторил, изпълнил всичките й заръки, оженил се за принцесата и станал султан. Но не го напускала мъката му по Шахмеран и когато бил сам и никой не го гледал, започнал да подрежда образа й с малки цветни камъчета, събирани край реката. Така се появили първите мозайки с нейния красив лик.

Тъжна бе историята и аз се замислих как ние, хората, в своите приказки прехвърляме цялата си човешка вина върху змиите, а в тази приказка злото бе в човека. Само по себе си злото, олицетворявано като змия, бе съществувало, без да вреди или помага, до появата на човека.

Магичният път на приказките. Михрима — сливането на слънцето и луната, и мирото от Козанския манастир. Адана, 2006 г.

— Какво се е случило после… Разбрали ли са змиите за смъртта на кралица Шахмеран?

— Не бързай, момиче. Нека стигнем до крепостта. Там ще ви разкажа продължението.

Всички хубави приказки имат добър край, си мислех и си обещавах да го напиша сама, ако тук липсваше. Светът се променя според възприятията ни — на това ме учеше Ирис, и само от нас зависи как ще приключи една или друга история. Зависи от вярата ни, от надеждата и от любовта, а също от степента на себепознание. Защото светът сме ние, казваше той и тъжно поглаждаше косите ми. Понякога се чудех дали един човек може да помогне на друг, дали може да промени пътя му, да го отклони от грешното и да му покаже вярната посока. Научих, че може само да го насочи към един все още несъществуващ път, а нататък е сам. Ние ползваме своите наличности, съкровищата, съхранени през вековете отвътре или навън — разказвани в спомени и легенди, и умът ни прилича на голям заключен трезор, отрупан с безброй чекмедженца. Някои от тях пазят истината, други — лъжата. В някои краят на приказката за Шахмеран стои заключен, в други — празни бели листове, мастилница и перо очакват сами да го допишем. Кои от тях ще останат заключени завинаги за нас и кои ще извадим от стената, ние не знаем, можем само да опитваме. Не стига един човешки живот за цялото знание на земята, но тя го носи в себе си и знаците са навсякъде, защото нашата земя — това е нашият запас в голямата хранилница на съществото ни. А кой държи ключа за нея? Шахмеран.

Потънала в подобни размисли, седнах в автобуса и зачаках да потеглим към змийския замък. Той се намира нависоко, обграден от обли стени с осем кръгли кули, и привлича погледа неудържимо още отдалече. Змийското кале е първата брънка от дългия синджир древни крепости на керванския път от Адана през Анадола към Изтока. Пътя на коприната, Пътя на войната и Пътя на Любовта — така наричат местните хора върволицата замъци. Някога тук е живял поет, който отглеждал змии и изписвал стиховете си по крепостните стени, разказва народът, и ние навсякъде виждахме красива калиграфия, рисунки и изображения на змии, животни и хора, а между тях според легендите бе скрита тайната за смисъла на живота. Който я намерел, никога вече не се обърквал. Самият замък бе извезан като пъстра змийска кожа, чието тяло е покрито с дантела. Тук са оставяли своето изкуство византийци, арменци и кръстоносци и след всеки народ се е раждала по една нова приказка за Шахмеран и замъка.

Когато човешкият син убил кралицата и тръгнал да си върви, носейки водата от опашката и гърдите й и очите й в кожени мехове, змиите при входа го спрели и запитали какво носи. „Знанието“, отвърнал той и излъгал, че отдавайки знанието си, Шахмеран заспала дълбок сън и заръчала никой да не я буди 100 години. Пуснали го змиите да си върви и отново застанали на пост. Минало време, дълго време. Новият султан живеел в страх и тъга. За да заблуди змийското царство, той се промъквал скришом в пещерата им и оставял делви, пълни с човешко мляко, защото змиите се хранели с млякото на своята кралица — майката на света им. За да не разпознаят, че е подменено, капвал в него по капка от вълшебната отвара от нейните очи, която носела мъдростта. Но отварата свършила. Не знаел какво да прави нататък тъжният султан, как да изхрани змиите от кралството. Ако те научели, че е убил кралицата им, щели да изпълзят на повърхността и да избият цялото човечество. Затова извикал най-добрите майстори, отрязал им езиците и ги накарал да зазидат входа на змийската пещера, а отгоре й да построят твърда крепост: такава, каквато никой да не може да разруши. Заели се майсторите с нелеката задача в пълна тишина, за да не ги чуят змиите. Но най-младият от тях накрая изпуснал последния камък, с който трябвало да запечатат пещерата, той се търкулнал надолу и достигнал дебрите й. Изпълзял главатарят на змиите, видял човешкото дело и рекъл: „Този камък ще го погълна и никога няма да го намерите. Така ще остане проход към нас и изход за нас, а всеки човек, който стъпи в новия замък, повече няма да може да излезе. От този замък, полят с кръвта на Шахмеран, никой влязъл няма да може да излиза“.

Изплашил се зидарят и хукнал към султана. „Аз ще разваля проклятието с тялото си“ — отвърнал султанът и тръгнал към пещерата, за да бъде зазидан в стените й. Но мъдростта му била недостатъчна, тъй като споделял водата от вълшебните очи с цялото змийско кралство, и силата му не достигнала да развали проклятието. Затова до ден-днешен злото намира път към нас, а ние не можем да проникнем до леговището му и да вземем последния камък. И всеки човек, открил пътя натам, се изгубвал и повече не можел да се върне, новата крепост го поглъщала.

Нещо в цялата история отново не ми даваше мира. Не можеше да няма изход от тези безкрайни тунели на същността. Разбирах, че поглъщайки знанието, ние се бяхме сродили със злото, но в думите „ще остане проход към нас и изход за нас“ се криеше тайна, която бе и разковничето. Отбелязах си да попитам Ирис какво мисли за всичко това, когато го срещна, и тръгнах по камънаците след групата.

— Ушам (детето ми), така е то. Стари са тези приказки, колко са стари, никой не знае, ама от мен да знаеш — по-стари са от света. И ако искаш да им разгадаеш тайните, трябва в началото да се върнеш. Истините са в началото, а не напред или в края на пътя.

— Сигурно е така… Но аз до 9000 години преди Христа се върнах, ето ме тук — усмихнах се. — И пак нищо не откривам.

— Остави я ти земята, иди преди нея, там е началото. Ако искаш да знаеш.

— Искам… Няма ли приказка и за избавлението на човека от проклятията?

— Има. В нея се казва, че знанието е проклятието.

— Странно. Едно и също нещо може да бъде проклятие и избавление, така ли?

— Така. А ако си си мил, не научавай. Което не знаеш, няма как да те нарани. Хайде нататък.

Бях благодарна на екскурзовода, че не ни измъчва със сухи факти и информация, а разказва приказки и споделя себе си. Заинтригувана тръгнах след него към следващата крепост — Анаварза.

Според преданията замъкът е построен на върха на главата на Шейтана (дявола). Най-храбрите мъже и най-умните и красиви жени достигнали дотук — стръмната и страшна скала я обградили с крепостни стени като корона. Заживели в нея и това бил най-щастливият град на земята, защото се издигал високо над Шейтановите очи и злото не виждало какво става отгоре. Около замъка пъплели рогати и космати змии, но не можели да го достигнат — любовта на хората в него пазела обитателите му. В далечината от една страна се виждаше Мисис, а от друга — Сис — царството на мъглите. В приказките двете царства били рогата на Шейтана, а цялата земя — снагата му. Царят на Анаварза имал красива и умна дъщеря, която съперничела на самото слънце. Много момци идвали да я искат, но тя разтваряла сърчице само за принца на мъглите, защото бил тъжен и самотен, и се опитвала със светлината си да огрее мрачното му кралство Сис. Един ден кралят на Мисис проводил пратеници да искат ръката й за сина му и заплашил, че ако не я дадат, ще обяви война на Анаварза. Искал да обедини своето кралство с Анаварза, за да добрува и то. Дошъл пратеник и от замъка Сис да иска ръката й. Зачудил се кралят как да реши задачата, не искал да воюва, не искал и да даде дъщеря си. „Не се плаши, татко — рекла тя, — кажи им, че в Анаварза нямаме вода. Нека прокарат път за водата по скалите към нашия замък и който успее, ще ме вземе. Така и народът ни ще спечели, и война няма да има.“ Зарадвал се царят и предал заръката. Принцът на Мисис бил бърз и храбър — започнал да копае канал към замъка на скалата и бързо напредвал. Мъгливият Сис не бързал, той бил майстор каменоделец, знаел как да подчини камъка и да го огъне — започнал бавно да строи красиво речно корито нагоре по скалите, за да пусне по него водата от Джейхан река. Грохотът от труда им разтърсил цялата планина и събудил змиите в подземната пещера. Главатарят им изпълзял до отвора, оставен от последните зидари, изплюл последния камък и викнал към света: „О, красива наша Шахмеран, дай го на онзи, който го е заслужил“. И изведнъж станало чудо — мъглата се събрала като облак над змийския замък, покрила камъка и го скрила. От крепостните стени на Анаварза се чул само плясък в свещената Джейхан и в прояснения ден принцесата видяла как синът на Мисис пръв достигнал до вратите на двореца. Не можела да понесе мъката да стане негова жена и скочила от скалите. Мъглата я поела, завъртяла я и хвърлила във водите на Джейхан. Втори завършил своя труд мъгливият принц на Сис, вдигнал очи към замъка и видял, че принцесата я няма там. Взел длето и изписал на камъните следните стихове: „Името ми е Наш^[7]. И съм на хиляда и петстотин години. Сам съм си син и съм на 500 години. Обръснах лицето си. Ако знаех, че на тази земя има смърт, камък върху камък нямаше да положа“. После полетял към мъглата и любовта си. В този момент мъглата се протегнала като ръка, поела водите на Джейхан, издигнала ги и от тях извадила три камъка. Замахнала и ги хвърлила нагоре. Когато след 100 години паднали, се превърнали в красив мост над реката, по който жителите на Анаварза се спасили. Те преминали от другата страна на света и построили нова крепост, която нарекли Козан — отново мъгла. А останалите — потомците на царство Мисис, поели след тях, но така и не ги открили. Напуснали родината си и се заселили надолу по Пътя на коприната, а новата крепост нарекли Кара сис — тъмната мъгла.

Беше много интересно и тайнствено. Всички крепости наоколо бяха свързани с тази приказка и преходът от една в друга се случваше само ако знаеш историята им, иначе мъглата ги забулваше и скриваше от очите. От възвишението на Козан тежки мъгли обвиваха пейзажа и Кара сис не се виждаше, а бе само на десетина километра напред.

По-късно крепостта Козан се превърнала в княжество Козан, след френските набези по тези земи — и във важен християнски център. Тук заживели френски, арменски, български и турски монаси и в подножието на крепостта се появил малък китен манастир. Около него разцъфтели чудни цветя, невиждани дотогава на земята, а монасите събирали цветовете им и в златни казани извличали маслото им, наречено pelesek — миро, което после разпращали по цялата християнска земя с керваните от слонове, пристигащи от Индия и Египет в Кара сис крепостта. Двата замъка и манастирът се свързали навеки. А погледнат отгоре, Кара сис изглежда като две големи, изваяни над земята букви T и S, оставени там, за да подсказват пътя на търсещите и изгубените, съвсем като свещените букви Та и Син, изписани в Корана.

И най-накрая по Пътя на Любовта бил издигнат последният замък — Мейдан калеси, с чудната форма на полумесец, сякаш загръщащ и скриващ от хорски очи края на приказката за доброто и злото. До него се достига изключително трудно, пътят е непроходим и след като изоставихме автобуса долу в ниското, почти час вървяхме през гъста борова гора, за да го видим. Самият замък представлява наистина интересна гледка: полумесец, затворен в слънчев пръстен — кръгли крепостни стени с издадени навън „лъчи“. Като че ли тук, след всички битки между доброто и злото, деня и нощта, слънцето и луната се бяха слели в неразрушима прегръдка и Шахмеран най-после бе намерила покой. Мястото се наричаше още Михрима(х) — сливането на слънцето и луната.

Строен е от арменски християни някъде около 15–16 век, които прокарали таен проход от манастира Козан дотук. През Средновековието е бил важен център на кръстоносните походи. За съжаление бе почти разрушен и руините мълчаха.

Денят напредваше, а ние бяхме изморени от дългото ходене и катерене по скали и крепости и беше време да се връщаме в хотела. Екскурзоводът предложи да продължим утре и поехме назад. По време на пътуването затворих очи и в ума ми изникнаха рицари, скрили под робите си тайната на човешкото спасение, отнесена завинаги далече, далече от хората, някъде наистина много назад, в самото начало, както многозначително подчерта нашият лас^[8] — съпругът на мрачната офицерка.

Преход назад към лъвовете на пророк Даниил. Мерсин, 2006 г.

Беше наистина интересно да вкусиш от всичко това, седнал на дървено трупче, високо около педя, в подножието на великата Торос планина, да затвориш очи и да потънеш в осезания. Бяхме в редичка, а пред нас група готвачи се суетяха около един от най-дългите кебапи в света, положен върху проточила се тъничка бамбукова лента. На нея имаше триметрово пиде, печено в специално пригодена за целта фурна, строена заради фестивала на метровите кебапи тук. В този край хората имаха странни методи за развлечение, свързани предимно с вкусовите усещания, а продуктът на старанието им бе реално изкуство. Върху топлото пиде се мъдреше кебап, дълъг колкото него — той бе произведение от кайма в компанията на обелени портокали, безброй подправки, а от двете му страни красиво бяха подредени печени пилешки бутчета, крилца и шишчета, между тях — резенчета печени на скара домати и дълги печени сиври бибер: особен сорт възлютички зелени чушки, без които сервирането бе немислимо. И дори аз — заклет противник на месото, извадих фотоапарата, снимах дългото чудо и признах, че тези хора си ги бива. Понеже не докосвах кебапите и пилешкото и не протягах ръка към готвача с огромния нож, който отрязваше щедър къс от ястието, завиваше го на фунийка и подаваше на следващия, до мен достигна пластмасова чинийка с хайдари — розово чудо, чийто вкус е трудно да опиша. Върху широко зелено листо от непознат ми зеленчук, извито като ладийка, бе насипана нежна смес от розово изцедено кисело мляко, оцветено по мое мнение с панджар или черен морков, в чиято пухкава наслада се мъдреха дребни парченца домашно саламурено сирене, стръкчета копър, магданоз и прясна мента, подправени с домашен зехтин, пул пипер и чесън. Пристигна и купа пъстра салата, наречена мевсим (сезон) — букет от ситно нарязани всички налични зеленчуци през този месец, украсена с маслинки, резенчета лимон и варено яйце, и накрая, когато повече не можех да поема и залък, ми сервираха направо там, на земята, небезизвестния по тези земи тел кадаиф — десерт от тънички преплетени ивички сухо запечено тесто в съчетание със специално приготвен за целта млечен каймак, фин и лек като целувка и обилно посипан с много зелена шамфъстъчена прах. Яде се с лъжичка по принцип, но аз разполагах само с пръстите си. За комфорт около всеки от нас имаше малки метални купи с чиста вода, в която плуваха листенца мента и резени лимон, за измиване на ръцете, преди да преминем към следващото ястие, а питието, с което тълпата очаровани гости поливаше щедрия обяд, бе литри тъмен шалгам. За децата бяха приготвили наров сок и хапки, големи колкото шоколадов бонбон, топли тулумбички, полети с гъст шербет с ванилия. Екскурзоводът бе споменал, че ще похапнем на пикник сред природата, но никой от нас и идея си нямаше за кралското угощение, което ни очакваше насред камънаците.

В ума ми неканени изникнаха скъпи за мен преживявания от далечното детство, когато с родителите ми завивахме в стар вестник малко останал от предния ден хляб, парче сирене, два-три домата, няколко картофа, които после печахме на жар, и солената сланина, бутната в кошницата от грижовната ми баба — нещо, което никой от нас, децата, не ядеше, и баща ми обикновено поделяше с безстопанствените кучета на връщане. Ходехме на Широка поляна, малко зад Еленския връх нагоре към Батак, или се навирахме в някое закътано местенце от безбройните такива в Родопите в дните, когато варовите фабрики край Огняново и домостроителният комбинат над Пазарджик стачкуваха или по неясни причини майка ми бе отстранявана за кой ли път от работа и фините й пръсти на пианистка отпочиваха от мистрията и шпаклата, с които печелеше средно осемдесет лева месечна заплата. За по-дълги почивки тръгвахме към Троянския балкан, а оттам и към Камен дял — родното селце на баща ми, сгушено в Стара планина на деветдесетина километра от Варна. Но всеки път — сред пищната зелена омая на България със скрити в дебрите й каменни чешми с ледени чучури, зелени полянки с минзухари или струпани купчинки пожълтели окапали листа и изровени от диви прасета коренища и счупени клони. Тогава бях докоснала очарованието на дъхавата простота, обикновените удоволствия, които мократа земя и гората даряваха, нерядко налични само заради липсата на средства за по-луксозна почивка, а тук днес се къпех в изобилието на пустошта — празна на пръв поглед земя сред руини и голи върхове от непознати планини, в чиито прегръдки не липсваше нищо — дори българска реч. Мислех — не беше ли странно — изобилието се ражда без очаквания, от нищото.

След обяда с натежали нозе и прикрити прозевки продължихме обиколката по безбройните крепости, джамии и тюрбета. Не спирах да се учудвам, да записвам и да щракам с фотоапарата. Адана бе люлка на не една цивилизация и приличаше на огромен музей. Посетихме Вълчата крепост, след нея — крепостта Вълче ушенце, после видяхме два дълги кервансарая, джамията и медресето на Пири паша, строено някъде около 1500 година; видяхме няколко стари хана с древна история, два старинни хамама и много тюрбета на отдадени жени и мъже, изоставили светския си живот, за да проповядват и живеят Аллаха. По-късно, на път за Мерсин, на около 200 км от Адана в посока Торос приближихме скални застроявания, подобни на тези в Кападокия, наречени комана, и останките от Кирик клисеси — старинна църква, достатъчно съхранена във времето. По-нататък към Аладаъ (Ала планина) имаше поне още четири стари църкви, но времето ни бе ограничено. За да разгледаме всичко, не би ни стигнал месец, а разполагахме с толкова за цялата почивка. Обещахме си да не се мотаем в Мерсин, да видим само най-ярките забележителности и да продължим към Алания, понеже родителите на съпруга ми вече нетърпеливо звъняха и подканваха да им заведем внучето по-бързо. Но никога не се случва така, както е планирано. На два километра от Мерсин автомобилът ни прокашля, разтърси се и замлъкна. Не успяхме да го подкараме отново и се наложи да потърсим услугите на пътна помощ, да изживеем четири напрегнати часа в сервиз, очаквайки колата да проработи; после да се свържем със собствениците, за да я приберат, да наемем друга и вече съвсем на края на силите си да се сбутаме в първия срещнат хотел за почивка и баня. Мерсин бе толкова горещ, че мислено го сравних с пещ за лахмаджун — известното тук печено хлебче, обилно отрупано с кайма и зеленчуци и много прилично на пица. Хората бяха различни от онези в Адана — по улиците се виждаха само забулени в черно жени и мъже с плетени такета, каквито носят хаджиите. Но градът бе чуден с безкрайните си бели плажове, синьото море и огромните кокосови палми и аз смятах да му се порадвам въпреки атмосферата на строг шериат и безличните лица наоколо ни. Отново имах чувството, че се намирам в Арабия — уличките, ароматите и цялата обстановка много напомняха на Искендерун. Макар и по̀ на изток, Адана бе по-свободен и приемлив град, а тук, където започваше Средиземноморието и се очакваше да е залято с туристи, атмосферата бе тежка и неподвижна, сякаш нечия тъмна ръка бе спуснала пръсти над градчето и закриваше слънцето. Усещах плътен студ дори при температури над 40 градуса. По улиците нямаше нито една усмивка, само напрежение и хладина. В хотелчето почти не разговаряхме с никого, но предпочитахме така пред срещата с протокола в тукашната Ордуеви. Бяхме решени да прекараме остатъка от почивката си далече от военните и капризите им и само в краен случай при липса на компромиси да се връщаме към тях. За вечеря посетихме малко ресторантче в близост до хотела и останах изненадана от декорацията му — на единствената стена без прозорци бяха наредени множество еднакви часовници, всички в изправност, показващи едно и също време. По автогарите, летищата, банките и административните учреждения в страната обикновено тези часовници сочеха разликите в различните часови пояси — Токио, Ню Йорк, Лондон, Москва, Анкара, а тук всички показваха единствено часа в Мерсин. По време на цялата вечеря не виждах друго освен тиктакащите стрелки на секундомерите им, определено и категорично насочени право към мен. Изобщо нещо в този град сериозно ме отблъскваше и ако не бяха уверенията на съпруга ми, че си заслужава да го разгледаме, навярно бих поела на бегом далече към Алания.

На сутринта с разтварянето на тежките кадифени завеси нещата не се подобриха, дори слънцето бе намръщено тук. Недоумявах, но преглътнах напреженията в себе си, спомняйки си думите на Ирис, че светът наоколо — това сме ние.

Иначе имаше какво да се разгледа. На километър и половина от центъра в Силифке открихме интересна старина, наречена Аятекла (Мерием ана), строена през 50 година. Тук е живял и проповядвал свети Павел наред със суфи монасите от Кония, което за мен бе повече от интересно. Под манастирчето имаше дълбоки пещери, в които са били провеждани съвместни тайни занимания на първите християни и суфите, а онова, което е можело да се даде на хората, е било изваждано на повърхността. Много по-късно тук са построени Базиликата на Зенон, една северна църква, некропол и множество други по-дребни сгради. Интересно бе и че тайните занимания в подземните пещери са продължили до 320 година от новия календар, след което пещерите са били облепени с мозайки, в тях са били изградени колони и са ги превърнали в църква, в която тайните поклонения били прекъснати завинаги, а монасите — заменени със свещеници. Малко по-нагоре имаше чуден кладенец, наречен на св. Павел, за който апостолът казвал, че дарява лековита вода. В града в квартала Тарсус родното място на светията пък бе отбелязано с красива църквица, наречена на негово име.

Беше непоносимо горещо. Двамата с мъжа ми бяхме завързали на главите си бели кърпи с по четири възела отстрани, за да не ги издуха вятърът, а на Ванесса шапката се сдоби с плътен ластик, който да я придържа под брадичката. Едва се движехме, раниците ни тежаха, водата бързо свършваше, а потърсехме ли помощ от някого, срещахме само неразбиране и намръщени очи. За мен бе непонятно как по такива свети места, където дервиши са танцували Сема наред с проповедта на първите християнски апостоли, може да липсва всякаква отзивчивост, но местното население бе твърде фанатично на тема ислям. Тук, в този град, шериатът бе запазил владенията си и за туристите бе, меко казано, опасно. Неведнъж ми се наложи да облека дълга жилетка в горещината, за да покрия голия си кръст и осъдителната дължина на три четвърти панталона си, а да тръгна с боси нозе, както обичах, бе немислимо. Според местните вярвания женският глезен е покана за греходеяние и е наказуемо да се показва оголен. Ходех в маратонки, които непростимо нараняваха краката ми в тази жега, и дебели хавлиени чорапи, придаващи груб и неугледен вид на личната ми греховност. Дори съпругът ми бе сериозно изненадан, когато получи предупреждение от доброжелател да носи фланелки с къс ръкав вместо потници, и припряно навлече отгоре си една яркочервена тениска на кока-кола, за да си личи, че сме туристи. Но да изтърпим всичко това, си заслужаваше — разбрахме го, когато стигнахме пред вратите на Алахан манастир. Датира от 5 век преди Христа и е чуден образец на древната култура. Дизайнът, фреските, църквицата вътре са изящно украсени и извезани така, както не бях виждала никъде другаде из Турция. Легенди разказват, че майсторите, които са го строили, са ползвали оскъдна светлина наместо инструменти, а с идването на св. Павел по тези земи сам Бог е рисувал и творил с най-рядкото изкуство на света. Тук имаше таен храм, който по мое мнение все още пазеше тази светлина. В манастира се намираха и руините на стара източно ортодоксална от по-късен етап църква и една западна евангелистка базилика, по чиито стени личаха образи на Азраил — ангела на смъртта, и Архангел Микаил (Михаил) с огромни ангелски криле, спускащи се над него. По време на византийското господство по-късно тук са протекли редица промени и реставрации, а след 532 година украсата и допълненията са дело на майстори, притежавали таланта и сигурната ръка на известния Мимар Синан, архитект на безброй уникални сгради. Местните хора казваха, че подобен труд е неръкотворно дело и съществува намеса на свръхестествени сили. Донякъде ненамесата на различните владетели през вековете и запазването на манастира и църквите в него в толкова добър вид някак го доказваха. Никой не бе посмял да руши. Никой, освен времето, и пред очите ми не спираха да изникват часовниците от ресторантската стена, отмерващи само едно време — сегашното, и то тук.

Поехме към Макам джамията, носеща името на пророк Даниил. Историята бе интересна и напомняше друга библейска.

В 605–562 година преди Христа тук е живял пророкът — по времето на вавилонския крал Набукаднесар, познат на запад като Навуходоносор или още Набуко. Набукаднесар сънувал сън — родило се малко момченце, което отнело царската му корона и властта. Тогава наредил всички мъжки деца в околността да бъдат убити, за да избегне пророчеството. Когато се родил Даниил, родителите му го отнесли в една пещера в планината, за да го скрият, и го оставили там. В пещерата живеели лъв и лъвица. Видели бебето, но не го разкъсали, а го приютили и отгледали.

В исляма, както и в християнството и юдаизма, името и книгата на пророк Даниил са обект на специално внимание: и в трите монотеистични религии той се счита за носител на вярното Слово, за божи пратеник. В бахайската вяра също намира признание и местните последователи бахайци често идваха на поклонение в манастира, а суфите разказваха приказки, свързани с него и древното персийско знание за битието и небитието. Едни от най-интересните фрески наоколо бяха на лъвове с орлови криле, обгърнали златното дете Даниил. След смъртта си бил погребан в саркофаг, който след много години, изровен от пророк Омар, бил непокътнат — тялото на Даниил било съхранено, обвито в нежен бял саван, целия с втъкани златни нишки и извезани символи на крилати лъвове. За да скрие тленните останки на пророка и да го спаси от юдейски набези, Омар изкопал земята невиждано дълбоко и го погребал там, а отгоре прокарал канал, в който пуснал водите на река Бердан. После на мястото построил джамия, която нарекъл на пророк Даниил. При последните реставрации на руините около джамията в наши дни са открити железа и подпори, подземни канали и проходи, водещи към саркофага му.

Чудех се настроенията и тежката атмосфера наоколо дали не се дължат на сбора от всички религии около святото място с костите на пророк Даниил. Хората сме устроени да делим. Не можем да съществуваме добре ведно с различните и не можем да ги приемаме, но сме приспособими и в подобна точка от света, където истината почива под земята, а на повърхността съществуват възможностите, има шанс поне да опитваме, докато се научим. Именно затова навярно тук имаше повече фереджета, откъдето и да било из Турция; юдеите и бахаите си личаха отдалече, а християните носеха огромни кръстове върху черни раса и пееха службите си само на арамейски. Всеки дърпаше края на извезания със златни нишки саван към своето прозорче, а целостта ги връщаше и събираше отново и никой не можеше да се отдели. Навярно, мислех си, е необходимо просто да се пуснат, за да може крилатият лъв да разпери над тях ефирната мекота на Словото, погребана днес в хорските желания, стремежи и алчност. Но реката течеше над саркофага и измиваше, безбройните часовници навсякъде из Мерсин отброяваха настоящия миг и суфите танцуваха своята Сема. Значи имаше надежда.

Седемте спящи. Адът и Раят. Мерсин, 2006 г.

Беше ми изключително странно да науча, че Т и S — двете буквички, които изобразяваше крепостта Кара Сис в Адана, са букви от Корана: Ta и Sin — ключови означения на тайни, с които започва не една сура в свещената книга на мюсюлманите. С тях бе изписано и името на безсмъртната творба „Тавасин“ на персийския суфи мъдрец Халадж-и Мансур. Та ва Син — Та и Син. Различното разбиране за смъртта и живота, светлината и мрака.

Без да се замислям, се отправих към първата книжарница и си купих „Тайните на Коран-Керим“ и „Шифрите на Корана“ от Юмер Челякъл — един смел студент, който бе дръзнал да опише, публикува и разпространи странно и интересно езотерично тълкуване на Корана, за което според слуховете вече тежко плащаше. Някак ми напомняше Ирис с дългата си къдрава коса и ризките с качулки, но онова, което силно ме привличаше в него, бе етикетът, закачен му от местната преса: „Еретик!“.

Имаше нещо съмнително във всички тези старания на света да се движи по хоризонтална права, без да допуска отклонения, и опитите му да замлъкне всеки, дръзнал да погледне встрани. Сякаш целият свят се изправяше и се превръщаше в неразбиваема крепост около такива хора. Да не говорим, че пъргавата ми фантазия набързо оприличи Та и Син с Отец и Син. Липсваше само Духът. И беше някъде тук, бях убедена.

За съжаление, „Тавасин“ на Халадж-и Мансур не се намираше никъде на по-цивилизован език и се примирих с едно старо и разпокъсано издание на персийски от черния пазар в Мерсин, където случайно го открих, докато ровех за разработки на Ю. Челякъл. Оскъдните ми познания по староирански не позволяваха да разбера всичко написано обаче, затова похарчих значителна сума и за няколко речника, и въоръжена с новите четива, се затворих за цял следобед в хотела, пропускайки една приятна сладоледена къща, плаж на басейн с ролби и няколко омазани със захарен памук хлапета, които Ванесса бе открила в близката градинка. Усилията ми бяха възнаградени — вече нямах никакви подозрения, че низспуснатите на света четири свещени книги носят познанието и истината, но скрита така, че да може да я види само зрящият. Не виждащият, не четящият. В малката книжка на древния суфи пишеше: „Там, където ти се обездвижваш и замръзваш, огънят на сърцето разпалва Намаз“.

Искрено съжалявах, че Ирис не желае да ползва електроника и няма телефон. Изпитвах неистова нужда да споделя с него откритието си, да му кажа, че разбирам как всъщност не движението — търсене, ровене, молитви, а отдръпването от тях води към знанието. Просто беше… Не знаех защо не го бях проумяла досега. Толкова бе простичко — човекът следваше да се отпусне, да се откаже от своите непрекъснати домогвания, старания и действия, да „замръзне“, за да може огънят на истината да се разгори. Намаз. Така наричаха вътрешната човешка служба, извършвана пет пъти на ден от вярващите. Веднъж — към земята, после — към въздуха, водата, огъня. И накрая към пустотата — етера, нищото, в което се съдържаше всичко: Звездата на Бог — петте елемента, събрани ведно. И в нея — розата суфи — чистотата в неподвижността.

Имах чувството, че ще вдигна температура, толкова топлина ми сгряваше всичко: ума, сърцето, душата. Имах желание да летя и набързо спуснах завесите в стаята, целунах „Тавасин“ и се завъртях в някакво мое си подобие на Сема. Някой някога е измислил изкуствените крила на големите човешки птици. Не е знаел, че за полета е нужно само сърце.

— Меги, много изпусна, като не дойде с нас на разходка днес.

— Цял живот изпусках, дори много животи — не един.

— Ами тогава поправи това — Джан се усмихна и набута Ванесса в банята.

— Да… Вече е време да поправя това.

Вечерта премина в мълчание и съзерцание. От прозореца на хотела светлините на града приличаха на стадо разбъркани и заблудени светулки, пръснати сякаш от копнежа на това място по топлинка и надежда. Студът тук бе осезаем като видима светлина и пъплеше ведно с желанието да се измъкнеш от кожата и да избягаш от непоносимите горещини. Лепкавият полъх от кривото подобие на климатик едва разбутваше въздуха, плъзгаше се по прозореца и издигаше до сетивата ни тежък, остатъчен мирис на никотин, полепнал след неизвестни летуващи по тънкото стъкло и замърсените от мухи завеси. Ванесса заспа бързо под натиска на нечистия въздух, а ние изоставихме опитите да открехнем поне малко запечатания прозорец и всеки пое към себе си в желанието малко да поспи. Исках да не съм тук, задушавах се. Единствената свежест, до която успявах да се докосна, бе книгата на Мансур.

На сутринта не знаех как да продължим нататък, не ми се оставаше и минута повече в Мерсин. Не ми се пътуваше и към Алания, имах желание да се върнем в Татван и да разговарям с Ирис.

— Това е най-лесното. Ирис обаче това ли би те посъветвал да направиш?

— Прав си, мисля за себе си. Но тук е непоносимо…

— Какво ще кажеш да разгледаме няколко пещери днес и после да тръгнем?

— Може, там поне няма да има много хора.

По-късно, когато се изправихме пред огромна пещера с невероятна история и красота, бързо забравих терзанията си относно Мерсин. За това място надълго и нашироко се разказваше в Корана. Наричаха я Eshabi Kehf — седемте спящи.

Към вътрешността й се слизаше по двадесетина стъпала и вътре се разкриваше просторът на безкрайни подземни зали. Имаше три основни тунела, два от които излизаха в обща ниша, която днес е тихичък месджид, построен там от османския падишах Абдул Азиз в почит на седмината спящи.

Те били християни. Били седем младежи, които отказали да се кланят на безбройните езически богове, не приемали паганизма за своя религия и предпочели смъртта сред скалите наместо неправата вяра. Имената им се помнят и до днес: Йемлиха, Мекселина, Мислина, Мернуш, Сазенуш, Тебернуш и Кефештетайуш — три девойки, три момчета, а за Кефештетайуш се казваше, че не бил нито момиче, нито момче. Момичетата винаги му били отдясно, момчетата — отляво.

Когато бягали от византийците в пустошта, пред тях се изправил незнаен пастир и посочил с ръка пещерата, в която се скрили. Последвало ги и кучето му и останало с тях да ги пази. В Корана има сура, която казва: „Те бяха трима и едно куче. Те бяха петима и едно куче. Те бяха седмина и едно куче. Истинския им брой знае само Бог“.

Тукашните хора разказват легенди за трима, петима и седмина и вярват в тях, а аз си мислех, че това са символи.

Когато войниците разбрали, че младежите са в тази пещера, затрупали входа й с камъни, за да не могат да излязат и да умрат в нея. Три дни седмината се молили Бог да бъде с тях. Милостивият Бог докоснал сърцата им и вдъхнал сън за 300 години. Когато тези триста години отминали, Бог им наредил още девет. Така младежите спали 309 години непробудно. Денем слънцето влизало в пещерата и ги обръщало на дясната им страна, нощем луната се промъквала през процепите и ги завъртала наляво. Има вярване, че 300 година е годината на слънцето, а 309-а — на луната, и според слънчевия календар 300 години се равняват на 309 от лунния. Когато след 309 години настъпило пробуждащото утро, първа се събудила Йемлиха и тръгнала за града да намери храна за останалите. Видяла света променен и различен, а хората — вярващи в Единия Бог. Отишла при краля, разказала му какво се е случило с тях, казала му, че може да победи времето, ако заспи за него, и се върнала в пещерата, където я очаквали пробудените й другари. „Още е рано за нас“, рекла им и всички отново заспали дългия си сън.

Беше ми много интересно, понеже Коранът представяше всичко това за истина, а в мюсюлманския свят днес седмината се считаха за светци. Тук идеха хора от всички вери на поклонение, но в малкия месджид не влизаше никой за молитва, бе определен за свято място за избрани, а за молещите се бе построен друг отвън. Хората тук пазеха една непозната за моя християнски свят християнска светиня.

От двете страни на пещерата, в посока север и юг, има още две пещери — на Ада и Рая. Ако попитате турчин къде се намират Адът и Раят, всеки би ви отговорил — в Мерсин.

В пещерата Рай се влиза с 450 стъпки, от които всяка една има своя приказка. В стари времена това били стъпала, хората идвали тук, допирали чела до тях и когато чуели историята им, преминавали нататък. Стигнели ли до вътрешния вход на Рая, ги очаквали още 150 стъпки, които водели надолу и навътре до самите дълбини, а какво имало там, никой, излязъл навън, не можел да разкаже. Когато ние стигнахме до нея, излизащи споменаха да не броим стъпалцата, но да знаем, че са 452. Пещерата е дълбока около 70 метра и в дъното й се открива нова пещера, където са живели светите Павел и Мария, Христовата майка. Вътре е осветено с каменни лампиони, а в самия център има езерце с бълбукащ малък извор, наречен Нарлъ кую. Прилича на широко кладенче и е много красиво. В пещерата е изключително студено и дъхът се чупи на малки видими кристали. На 300 стъпки навътре в пещерата, преди входа на вътрешната зона, има малка църквица, наречена на Мария. Поседнеш ли в нея в тишина, ясно се чува звън на невидима подземна река, преливащ към бълбукането на изворчето в средата.

Пещерата на Ада бе непроходима. Според легендите на това място е имало велика битка между Зевс и стоглавия змей Тифон, който бълвал пламъци. Когато Зевс го победил, го забил в земята така, че около него се образувала огромна дупка. След време, когато отнесъл победения змей и го заключил във вулкана Етна, тук останала пещерата да напомня за победата. Адската яма изглежда страховито със зейналата си около 75-метрова „уста“, която води надолу до 128 метра. Внушението от приказките, че тук се намира самият Ад, пази хората далече и през годините не е отчетен нито един нещастен случай на падане или изгубване в нея. А какви тайни крие, никой не знае. Ръбестите й страни с издадени скали, подобни на остриета, напомняха зинала паст, готова да погълне всеки любопитен. Взирах се дълго надолу към тъмнината й, но хладината на Мерсин за мен със сигурност не идеше оттук.

Малко встрани от трите чудни пещери се намира и пещерата Астъм. Тук бе изключително интересно: имаше сталактити и сталагмити в най-различни цветове и постоянна температура — винаги 14 градуса. Беше претъпкана с хора, особеният въздух и безбройните капчици, накацали по образуванията, имаха целебни свойства — лекуваха астма. По стените се забелязваха и древни рисунки на три прегърнати богини, обърнати навън.

На излизане една забрадена жена ме попита чужденка ли съм, или болна. Засмях се на въпроса й, сякаш изключваше чужденците да боледуват, но донякъде бе права, без да знае това. Болестите бяха човешки продукт според Халадж-и Мансур и всеки, успял да се избави от човешкото, би сложил край и на боледуванията, но би бил вече и чужденец на земята. Лекарството за всички неразположения, тормозещи човешките същества, се криеше някъде дълбоко в нас, отвъд личното ни разделение на Ад и Рай. В думите му отново срещах идеята за двойствеността на света и пътя към избавлението от нея. Блаженство, казваше той, не ни очаква в Рая, а извън Рая и извън Ада. Извън личното ни добро и зло, извън човека. За да си истински, бъди чужденец за света — така учеше малката персийска книжка, а аз протегнах ръка и погалих крайчеца на забрадката на тази жена, която търсеше изцеление в приказките и под земята, но навън от себе си. И знаех, че не мога да й продумам, нито да й разкажа. Онова, което си видял в Райската пещера, не казвай никому, мълчи, за да не го изгубиш — предупреждаваха хората, и аз мълчах. Мълчах, защото не знаех, и мълчах, защото знаех.

След часове, когато седнахме на сянка под една асма върху разпънати рогозки и килими и ни сервираха вкусни плодове и ароматни напитки, вече виждах хората в този град различно. Те имаха причина да са такива. А аз имах причина да им се усмихвам и да не бързам да избягам от тях. Бе сезонът на златистите праскови, настъпващ рано по тези земи, бе времето на кафявата захар, сладката от портокалови кори и чудния домашен бистър зехтин и въздухът трептеше от любов, топлина и съпричастност, която вече усещах, и тръпнех от радост. До мен грижовна ръка бе нагънала чисти ленени кърпи, някой бе поставил ведро с вода и канче, с което почиващите да полеят някое от растенията наоколо. Поръсих цветовете на пищно уханно мушкато, зачервено сякаш от срам пред новите посетители, полях коренчетата му над пръстта и доволно отпих от чая си. Споделеността между живите съществува само ако знаят тайните си, независимо дали са човешки, или вселенски, в общата им насоченост и довереното докосване. На това ме научи Мерсин, преди да ми разкрие красивите си съкровища през останалите няколко дни, които избрахме да преживеем тук.

Любов по чехли. Другият Мерсин, 2006 г.

Маранята жужеше наоколо като рояк полудели пчели и лепнеше по ръцете и лицата ни — навсякъде, където бяхме непокрити. Хоризонтът се размиваше в очите ми с трептенето на топлия въздух и пълнеше дробовете ми с прах. Вървяхме повече от час, а все не стигахме. Уж бе светло, виждах слънцето, а в следващия миг непрогледен мрак спускаше черга над мен и изгубвах посоката. После се давех. На дъното на зеления кладенец бе студено и страшно. Не можех да дишам, от устата ми се изнизваха змии, една след друга, една над друга, безбройни и хлъзгави. Още малко само, още веднъж ако протегна ръка, ще го достигна… И точно когато върхът на пръста ми опираше в лъскавия капак, нещо ме изтласкваше нагоре към светлината и оставах с празни ръце. Отново тръгвах сред пясъците да търся кладенеца. Намерех ли го, скачах, а светлината ме изтласкваше обратно без ковчежето.

Събудих се обляна в пот. Тежкият въздух в хотелската стая не помръдваше, Ванесса хъркаше шумно, преметнала краче върху ръката на баща си, а той, смотал завивките на кълбо, силно ги прегръщаше насън, сякаш от тях зависеше животът му. Изхлузих се от леглото, обух пантофите с инициали PS и тръгнах към банята. Преди да се заключа под душа, широко отворих входната врата и вдъхнах свежия въздух от разтворения в коридора прозорец. Минаха няколко дълги минути, докато си спомня къде сме. Водата шуртеше, топла и мека, обливаше тялото и умореното ми съзнание и падаше на тежки капки, отнасящи и последния спомен от съня.

— Закуската ви, амфенди.

— Благодаря. Може ли да отворите прозореца в стаята? Ние не успяваме…

— Разбира се. Но няма мрежа за насекоми, за предпочитане е да е затворен.

— Отворете го. Ще се справим с насекомите.

Бръкнах в чантичката си и измъкнах флаконче SinKov против комари и гел срещу ухапвания. Още щом отвори прозореца, в стаята нахлу рояк ситни мушици и плъзна навсякъде. Сепнах се, напомняше съня ми. Върнах се в банята, откачих сешоара за коса, занесох го до прозореца, придърпах количката с кафето и включих сешоара на макс да бучи до мен и да гони мухите. Топлата струя издухваше и мислите ми, но липсата на хотелски комфорт не пречеше да се наслаждавам на прекрасната гледка отсреща. Морето се плискаше по-синьо и от средиземноморска картичка, а огромните палми лениво поклащаха ветрила напред-назад и връщаха в мен онази крехка любов, едва родена преди нощ, към бреговете на Мерсин. Отпих от черната течност и добавих мляко. В Турция най-приятното време бе късната утрин. Подвикванията на еснафите и преминаващите с колички рибари бяха затихнали в ранните часове на деня, мълчаливо момче разнасяше на глава тава наполовина разпродадени гевреци, закрепена върху халка от хавлиена кърпа; по асфалтирания път бавно се придвижваше кола конски впряг, а по кенара му кривеше прегърбена жена, понесла наръч съчки. Къде ли ги мъкнеше посред лято, когато горещината пропъжда всякакви мисли за зимна топлина, се запитах, но в ума ми изникна усещането за хлад, преследващо ме първите дни тук. Навярно не бях сама със студените призраци.

Вляво от красивата панорама белееха първите къщици на тукашния Улус. Изронена мазилка, кривнали покриви, тук-таме оцветени в синьо стени, празни като театрална завеса, свидетелстващи за бедност и недоимък. Отсъствието на рекламни пана, лъскави плакати и брошури в тази страна значеше немотия. По-късно, когато влачехме крака из тесните улички, в района срещнахме дузина жизнерадостни екскурзианти, облечени по европейска мода, нарамили сакове и торби с всевъзможни дрънкулки, старо сребро и наргилета — типичния образ на туриста, изгубен насред Ориента, наред с момичетата с неизвестен славянски произход, продаващи библии на дървени маси и отседнали навярно в онези единствени измазани къщи с червени фенери отпред, където охранени мустакати чорбаджии и търговци на плът очакваха прихода за деня. Една синеока девойка бе особено миловидна, а очите й излъчваха пустота, която съперничеше дори на хладния вятър, преминаващ нарядко от скука през огнения ад на това място, и аз неуверено приближих да погледна какво продава.

— Рускиня ли си?

— Румънка…

— Защо си тук?

— Продавам дискове. Искаш ли?

Разбрах, че няма да ми отговори, а и нямаше смисъл. Косата й се спускаше на вели заплетени кичури около слабичко лице, а уплашеният поглед подсказваше, че търси клиенти, не събеседници. Погледнах кутията, която протегна към мен. „Житие на Мерием“ — ирански продукт с турски поднадписи. Без да мисля, извадих банкнота и платих филма. За щастие носехме лаптоп и можех вечерта да го изгледам. Докато се опитвах да разпечатам кутията и да видя дискът в изправност ли е, мъжът ми свърна към съседната от редицата маси и се скри зад окачени на дълга връв разноцветни шалове. Ванесса го последва на бегом и аз останах сама с девойката.

— Филмът е много хубав, заслужава си.

— Не обичам религиозни неща. Чета суфизъм напоследък.

— Това не е религиозно, ще видите, заслужава си — до мен бе спряла млада висока жена с пъстър тюрбан и пардесю от раиран габардин, закопчано догоре. Зачудих се как диша в него, температурите в тези часове на деня надвишаваха 40 градуса. Явно забелязала посоката на мислите ми, се усмихна и каза:

— Плътните материи предпазват от горещината. Заблуда е, че с ефирни платове ни е по-хладно.

— Извинете ме… Просто ми е непонятно. Само за да се пазите от жегата ли го носите?

— Пред избора дали да е копринено или това? Да. Не харесвам басма.

Тя се усмихна и разкри ред съвършени бели зъби. Очите й бяха фино гримирани с черен кохл, дълги ресници ги покриваха изцяло, усмихнеше ли се, и откриваха нежновиолетовата гама сенки, нанесени с усет. Забелязах, че на ръката си носи тежка костена гривна с лилави инкрустации и нозете й бяха обути в лилави маратонки с лилави панделки вместо връзки.

— Може да не е басма, а тензух например. Или ако е твърде ефирно — лен, хасе, знам ли… Има толкова голям избор на летни материи.

— Твърде женствени са и приемат очертанията на тялото. В Корана се казва: „Не демонстрирай прелести“.

— Е, ако това е подбуда, може и черен чаршаф с фередже.

— О, не. Никоя уважаваща себе си жена в исляма не би позволила на мъжете да я обезличат. Всичко си има граници.

Жената меко се усмихваше и ми харесваше все повече. Говореше интелигентно и имаше вид на човек, който отлично знае какво иска.

— За какво е филмът?

— Преди всичко е ценна направата му. Не прилича на нито един религиозен филм от познатите ни по кината и телевизията. Героите са красиви и истински. Разказът е ценен.

— Довечера още ще го изгледам.

— Единадесет диска е… — тя се усмихна отново и ми пожела лек ден. Загледах гърба й, отдалечаваше се с грация и финес. Неволно обърнах очи към синеокото момиче на сергията и в нейните прочетох, каквото си мислех и аз: ние, разкрепостените модерни жени на този век, имахме вид на изгубена битка. Стилът и красотата бяха дискретни.

Прибрах кутийката с филма в пластмасовата торбичка, която ми подаде продавачката, и тръгнах към паравана от развети шалове. Зад него в малка циментова ниша с навес от сурови греди и преметнат отгоре им брезент около дървена масичка седяха мъжът ми, детето и един рус юначага, усмихнат и доволен донемайкъде, и щом ме видя, скочи на крака да ме посрещне.

— Йенге, хош гелдин. Заповядай. Пием чай. С Джан не сме се виждали от години.

Дори не чакаше да го представят, което говореше, че едва ли е от военния кръг на мъжа ми, или просто бе импулсивен. По-късно научих, че е астсубай (подофицер) на разпределение в Мерсин, а нишата е малкият семеен бизнес, управляван от съпругата му — магазинче за обувки и кожени чанти. Едва приседнах и момче на около 8 години ми поднесе чай. Жената се освободи от клиентите и се присъедини към нас. Казваше се Илкнур. Илк нур означава първородна светлина. Всеки път оставах изумена от имената на местните хора, бяха незабравими, с дълбок смисъл и преди всичко — много красиви. А стопанката, която носеше този накит от звуци, се кичеше с него напълно заслужено. Тя бе… малко нежно същество с пепеливо руса коса, безцветни очи и розови страни и имаше вид на колежанка. Усмивката не слизаше от лицето й, а зъбите й проблясваха като самородни перли. Имаше чиста и прозрачна кожа и ухаеше на сандалово дърво и рози, потопена сякаш съвсем по мярка в малката рокличка от плътна кадифена дантела, семпъл модел с якичка, и излъчваше такава неподправена женственост, че липсата на всякакъв грим, накити или маниери почти не се забелязваше. Днес прекалявах със заглеждането по жени и сама на себе си се подсмихнах, осъзнавайки, че детайлите изобщо не са ми безразлични. Самата аз ходех като извадено от списание хипи с безброй дрънкулки и шалчета по мен във всички цветове на дъгата, оправдавайки се пред огледалото, че сивотата отвътре еволюира в пъстрота отвън. Косата ми бе чудесна, но порядъчно чужда с изрусените кичури и подсъзнателно навярно я носех дълга до кръста по идея, иззета от някоя българска стилистка на „Пайнер“ или маските на Холивуд, които често красяха екрана на новата плазма вкъщи. Сякаш с вида си се опитвах да компенсирам липси и загуби, и се носех натруфена като на карнавал, а говорех за простота и обикновеност. Неволно скрих лакираните си нокти под торбичката с филма и си обещах, че на път за хотела ще си купя лакочистител. Разбира се, не се случи. Не видях хотела повече, последвалите два дни в Мерсин прекарахме в дома и приятната компания на новопоявилото се семейство. Джан и високият ни домакин, чието име трудно можех да произнеса и изобщо запомня, заминаха да ни вземат багажа, а в това време Илкнур ме накара да избера чифт отворени сандалети за себе си, да не се притеснявам от подсмърчащите по улиците негодуващи мъже и да сваля тежките маратонки. Прибави към тях и миниатюрна чантичка, като поясни, че жените ненужно се изгърбват под тежестта на огромни торби, в които се опитват да поберат покъщнината си. Нямах възражения, освен че трябваше някъде все пак да сложа резервните фланелки на бебето, памперсите за разходка и шишето с вода, на което тя отговори: „Имаш си мъж за това“.

Напуши ме смях. Моето товарно магаре тъкмо слизаше от колата с два куфара в ръце, които пробва да побере в багажника при останалите четири, за да освободи място за Илкнур и гиганта на задната седалка, и аз се юрнах да му помагам. Но тя ме докосна мило за ръката с въпрос нямам ли му доверие. Явно имах доста да уча за живота, мъжете и себе си от тукашните жени.

Преди вечеря след приятна разходка до местния музей и пазаруване в маркетите на Мерсин блажено отпуснах нозе в леген, пълен с ароматни лековити соли в банята на семейството и извадих тефтера и молива. Чудех се какво да запиша — новите впечатления, забележителностите или уникалното присъствие на турската жена в този свят. Те и двамата работеха, а домът им светеше от чистота и макар не твърде луксозен, си имаше всичко. Домакинята успяваше да бъде навсякъде и всякак, без да пропуска нито детайл от ежедневието или очарованието си. Навярно всеки мъж мечтаеше за такава жена, а тази конкретно разбиваше всички илюзии за умората и неспособностите на работещите съпруги. На всичко отгоре готвеше превъзходно и с нежелание признах, че в мен има едни капризи и нищо повече. Всъщност всичко за доброто домакинство, ползата от мен за другите и възможността да присъствам приятно бях научила на турска земя. Без коментар, както и го оставих в записките си.

Записах и видяното в музея на Трите Грации, съвсем на брега, който посетихме с Илкнур. Мозайките бяха от византийско време, изобразяващи предимно един впечатляващ хамам, строен през втората половина на 4 век от Поимениус, открил под земята таен извор лековита вода, и в който според легендите са се къпали ангели, русалки и други вълшебни същества наред с кралските особи. Имаше безброй изображения на трите митологични сестри около Зевс, Хера, Дионис, Аполон и Афродита. После оставих писалката да изчака новия ден, когато щяхме да разгледаме няколкото останали крепости в околността, не спирайки да се удивявам на готовността на турците да изоставят всяко дело в полза на гостите и да тръгнат да ги развличат. Поех към уютната кухничка, където всичко бе вече приготвено за вечеря, да допринеса с нещо и аз, и се заех да направя късър — любима на мъжете салата от есмер булгур и зелени зеленчуци. В този дом липсваше протоколът, но традицията оставаше и домакинът поднесе аперитив от сладък ликьор преди хранене, после отвори бутилка вино и след вечеря с кафето сервира коняк в малкия салон за чай, където седнахме да побъбрим.

— И ти се ожени за чужденка?

— Мхм…

— И как е?

Не че бях изумена, след няколко години брак почти посвикнах да гледат на мен като на нещо паднало от луната, но този огромен хлапак бе отворил широко очи срещу мъжа ми и чакаше отговора му, сякаш бе фламбиран палачинков десерт от времето на Наполеон. Дори аз изоставих размислите си настрана и се заслушах.

— В дома ни никога няма препълнени пепелници.

Разсмях се. Нима това означаваше брака с мен!

— Има странни желания и не те оставя да скучаеш, особено като разбереш, че макарони на фурна за нея означава сладкиш с прясно мляко и захар, и чакаш да заспи, за да преровиш тайно хладилника в 2 през нощта.

Тук вече ококорих очи.

— Шест месеца ме моли да й купя нещо, което не разбирах и наричаше „семки“, докато на един пазар не се нахвърли да граби направо от чувала с най-щастливата физиономия на света, сякаш бе попаднала в безплатно златарско ателие.

Към Джан полетя тежка кадифена възглавничка, но той сръчно я избегна.

— Знае всичко за света, че и отвъд него, обаче не може сама да прекоси метрото, което, сещаш се, е много удобно за нас, мъжете.

Вече си представях, че изглеждам като пухкав домашен любимец, и се заозъртах за каишката си.

— Млъкни, ако обичаш. Да не започна и аз разказ за това какво означава да си омъжена за турчин.

— Я, я кажи? Знам го аз нашето момче и дори ми е странно, че се е оженило.

— Първо, дойде на българската граница на Капитан Андреево подозрително облечен в пардесю, с черни очила и ръкавици, с куфарче, чийто шифър упорито отказваше да разкрие пред органите на властта, и въоръжен до уши, което предизвика арест и спешен телефон да идвам да си го прибирам, ако ще го. После разсмя баща ми с риск да му докара инфаркт, докато ми искаше ръката по древен обичай, останал назад в турско.

Четвъртитото лице на човека със сложното име съвсем бе разцъфтяло в усмивка, но Илкнур се притече на помощ и ме отмъкна към спалнята, преди да извадя скелетите от походния ни гардероб и да осъмнем в приказки. Бяхме твърде уморени, а ни предстоеше нов ден, в който нямаше да мързелуваме на сянка. Оставих разсъбличането на турския си съпруг за утре, прегърнах книжката на Мансур и се отнесох в света на Морфей.

Не мина много обаче и вратата тихичко се открехна и в примрака различих двамата домакини по пижами.

— Меги, какво носеше в куфарчето нашият човек на границата…

Разсмях се с глас, едва не се задавих и почти разбудих Ванесса.

— Турско-български разговорник, картичка със сърчица и текст, който гласеше: „И те аз тебе чак много обичам завинаги. Моя жина ти. Моля“, и кадифена кутийка с пръстенче с диамант…

Дерето на Шейтана и златният орел. Мерсин, 2006 г.

Сънят се върна и тази нощ, лепкав и мътен като дълбоката тиня в кладенеца насред пустинята, която с изранени нозе обхождах за ковчежето предишната нощ. Този път не можех да помръдна, кладенецът бях аз. Преливах от застояла вода, в мен прокарваха коренища жилави слузести същности, увиваха се над слепените по стените ми лишеи, изпълваха сърцевината ми и сплитаха неразгадаем мрежест лабиринт около единственото значимо присъствие, изгубено навътре. Коренищата на съществото ми потъваха в хладната мокрота на подземните светове, а единственото око — входът към мен, бе изложено на огъня на жаркото пустинно слънце. Приличах на финикова палма с изсъхнал живот, покълнала от костилката на обречеността.

— Абстрактните картини, които сънуваш, не означават нищо. Освен това как може кладенец да покълне, покълва само изворът. Кладенците са човешка направа.

— Права си. Камък връз камък това става.

Не можех да не се съглася с логичното тълкуване на Илкнур, но ми се струваше, че не ме разбира съвсем. Стените на кладенеца не биха могли да са пречка, те са само направление. Събирателна точка, от която да се излее безкрайната живина на пустинята и да изригне в светъл гейзер над пустошта. Като чучур, изливащ планинска вода, взидан в скалите. И това ако не е покълване — фонтанът на земята, понесъл неоткриваемото ковчеже на истината. Някои го наричат оазис.

Вървяхме твърде дълго вече и краката не ме държаха. Камънаците нямаха край, скалите се диплеха пред нас с грапавите си възвишения, драките ме дърпаха назад и неусетно се свлякох на тревата.

— Почивка, моля… Поне за малко.

— Добре.

Тъкмо разтваряхме раниците за подкрепителни сандвичи, когато чухме глъч. Извърнах глава към врявата и видях раздърпано босоного момиче да тича към нас и да вика за помощ. Щом ни съзря обаче, се вкамени и не помръдна. Джан скочи, исполинът на Илкнур го последва и след миг пред изумените ни погледи двама мъже се озоваха с очи в пръстта и ръце зад гърба, притиснати от тях.

— Какво става тук? — скочих на крака и се завтекох към девойчето. То обаче се разпищя, изблъска ме и хукна да налага мъжа ми, стоварил крак върху гърчещия се преследвач.

— Пусни го, пусни го, кой си ти, та го държиш!

Джан вдигна ръце и отстъпи, двамата се изправиха и сякаш нищо не е било, отупаха дрехите си и тръгнаха да си вървят, блъскайки девойката пред себе си.

— Ей, я чакай, чакай! Кои сте вие? Защо тя бягаше от вас?

— Не е твоя работа! Върви си по пътя!

— Бе я не ми крещи, а спри да не те ступам набързо!

Отнякъде изникна пистолет и едва видях, че го държи мъжът ми. Светещото дуло проблесна като светкавица и замрази двамата намясто.

— Пистолет? Боже… Откъде го взе?

— Шшш, няма да го ползвам, но да видим тези кои са.

— Не е наша работа, свали това оръжие!

Русият гигант се пресегна, взе пистолета и го мушна в кобура на кръста си. Не бях забелязала, че го носи, но явно наоколо имаше защо.

— Кои сте?! Казвай!

Бяха възрастен мъж и момче, както вече можех да видя. Девойката се оказа дъщеря му. С нежелание бащата изсъска, че са семейни дела, и блъсна момичето пред себе си. Очите му бяха кървясали и изцъклени, брадичката му трепереше от гняв и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще започне да убива. Синът му не бе по-мек, подскачаше от крак на крак, пуфтеше и нетърпеливо съскаше да тръгват.

— Семейни дела, не се меси! Позор!

— Как се оказахте тук? Градът е на километри. За какво си я довел тук? — мъжът ми настояваше за отговор, а те искаха да се измъкнат. Не изглеждаше обаче да са стреснати, просто искаха да се отърват от нас, навярно ни смятаха за натрапчиви туристи. Върнах се при раниците и седнах. Не ми се гледаха разправии и оръжия и зарових за сандвича си, но в този момент от храста зад мен изникна късата цев на ловна карабина с оптичен мерник. Обля ме студена пот — терористи! Още преди да отворя уста да извикам, мъжът ми с два скока се оказа зад мен, карабината — в ръцете му, собственикът й, замаян с приклада — на земята. Момичето видя какво се случи, отскубна се от ръцете на баща си и хукна надолу през храсталака. Последва ръкопашен бой, иззад скалите се появиха още четирима, единият ме събори и удари с лакът и докато се опомня, Джан бе приклещен до един камък с цев в лицето, мъжът на Илкнур — спънат зад него на земята с верига на краката, а тя не се виждаше никъде. Мислех, че гледам филм. Допреди минути спокойно катерехме зъберите в търсене на исторически старини. Не смеех да гъкна, само гледах в насоченото към Джан дуло и се молех да не го държи наркоман с треперещи пръсти. Мъжът ми обаче не изглеждаше ни най-малко стреснат, бълваше ругатни и ако не го държаха двама, навярно щеше да изтръгне пушката от ръцете на нападателя. Челюстта ми пулсираше и болеше ужасно, паниката заплашваше да ме изпълни и изобщо не знаех какво да правя.

— Гяур, а? Гяур!

— Знаеш ли изобщо какво значи думата?

Синът, който бе изгубил сестра си и тъкмо се връщаше към нас, чу, че отговарям, и ме ритна силно в ребрата. Джан изрева с пълно гърло, скочи, блъсна въоръжения и повали момчето. Другите събориха мъжа ми, заритаха го и в този момент чухме сирените на жандармерийски конвой. Бандата мъже се разбяга кой накъдето свари, баретите наскачаха от колите в движение, хукнаха след тях, а двама се притекоха на помощ. Илкнур се измъкна иззад един храст с телефон в ръка и сви рамене: „Тук нямаше обхват и отидох по-надолу“.

— Комутанъм (командире), добре ли сте?

Войниците се засуетиха около гиганта, а той плюеше кръв и дърпаше веригата от краката си. С изненада установих, че е жандармерист в отпуск, и то с внушителен чин за младите си години или може би изглеждаше млад. Не познавах тези хора, нито знаех що за премеждия ни погнаха с тях. Бях достатъчно спокойна всъщност, за да се сбутам с един униформен и да му кресна, че не си гледат работата.

— Ако посред бял ден туристите ги нападат терористи, пет пари не давам за китната ви Турция и искам депорт!

Войникът ме погледна изумено, а мъжът ми се разсмя с пълно гърло:

— Закъсняла си, депорт означава депортиране, а ти си турски гражданин.

— Променимо е. В тази патрулка имате ли вода?

— Това не са полицаи. — Джан вече се превиваше от смях и едва измъкна шише минерална „Ерикли“ от раницата си. — Ето ти вода. Добре ли си? Онзи те удари…

Усетих загрижеността в гласа му и ми дожаля.

— Какво беше това?

— Ще разберем.

След около 20 минути жандармеристите се върнаха в стройна редичка с шестимата мъже, но без момичето. Натикаха ги в последната кола и заеха местата си наоколо им.

Илкнур ме приближи и прегърна. Мъжете ни оживено обсъждаха случая с командира и двете приседнахме на една скала на сянка.

— Какво беше това…

— Семеен скандал. Навярно са домъкнали жената тук за кървава разправа.

— Какво говориш… Тук да не е Татван…

— Е, такива има навсякъде.

— Господи… В кой век живеем… Какво ще стане с нея?

— С нея не знам, но родствениците й — в затвора. Нападнали са военни и семействата им.

— И ще бъдат наказани за това, а не за предумишлено убийство?

— Няма убийство…

— Няма, понеже ние се оказахме тук!

— Меги, основната им вина е, че ни нападнаха. Ще си платят.

— Ние ги нападнахме! И то заради жената с тях, която бягаше!

— Каква жена? Ти виждаш ли жена наоколо?

Изумена я погледнах и млъкнах. Нямаше какво да говоря повече. Егоцентризмът на военните бе с гигантски размери, не по-малки от тези на решен на убийство баща. Свих устни и изтърсих:

— Ами… да вървим да намерим Адам Каялар тогава…

— Погледни нагоре.

— Къде нагоре?

Обърнах глава и ги видях. Скалите, заради които бяхме изминали повече от два километра пеша, се издигаха грациозно над мен с изумителните си статуи. Скочих и тръгнах нагоре към тях. Илкнур ме последва, разказвайки:

— Това са единадесет горди мъже, четири жени и две деца, изваяни тук или вградени — според легендите. Мястото се нарича Дерето на Шейтана и тези релефи са тук от втори век. Ако се вгледаш, ще видиш и една планинска козичка до тях… Десет композиции са, но оттук не се виждат ясно, а по-нагоре няма как да идем сега.

Чудех се как може да ми говори за история след всичко, което преди малко преживяхме, но гледката заслужаваше внимание и аз вдигнах разсеян поглед нагоре. Изглеждаха застинали, почти живи в скалните си ниши, а следобедната светлина се спускаше с мек блясък над тях и ги оцветяваше в злато. Приличаха на мълчаливи свидетели на човешкото зло, вилнеещо тук от векове. Над тях свободно се рееше един застинал в самотата си скален орел с позлатени криле. Направих няколко снимки и мислено ги запитах къде е момичето. Умореното ми съзнание регистрира бегла усмивка по устните на едно от каменните деца, обърнах се и заслизах към колите.

Следващите два часа преминаха в напрегнати разговори, уточняване и подробности около нещастния ни опит за разходка във владенията на Шейтана, след което изпратиха мен и Илкнур набързо вкъщи, придружени от двама жандармеристи. Радвах се да видя, че Ванесса е добре в компанията на свекървата на Илкнур и поне тук всичко е наред. Болеше ме главата. Силно ме болеше главата. Исках Ирис, „Тавасин“ и спокойствие.

Завесата на страха и раждането на южното слънце. Мерсин — Алания, 2006 г.

Хубавата ни разходка нацяло бе провалена. Седяхме вкъщи в очакване и никой не говореше. Ванесса играеше с някакъв досаден сувенир с топчета на конци и ги блъскаше едно в друго, а тъпият звук, произведен от чукването им, пробиваше мозъка ми и ми причиняваше болка. Часовете се нижеха досадно бавно. Восъчното съвършенство по лицето на Илкнур, свъсените вежди и спуснатите очи на мъжете ни над дъската за табла не издаваха възможното развитие на случката горе в планината и аз тънех в догадки. От скука изучавах дълго и съсредоточено интериора, шарките по пъстрия персийски килим, порцелановите сувенири, наредени до малки сребърни рамки с фамилни снимки върху тежкия черен скрин с пиринчени дръжки, кацнал срещу канапето от сиво-виолетово кадифе с черни кожени възглавнички. Домът бе подреден с вкус, семпъл и удобен. Военните живееха предимно по квартири, наемаха широки комфортни апартаменти и грижливо ги запълваха с мебели и реликви от всяко поредно пребиваване, променяха интериора на няколко години според модата или възможностите си и се гордееха с резултата. Тъкмо мислех да се преместя в кухнята под предлог да сваря кафе, за да разгледам и там, когато на вратата се позвъни и един мустакат комисар ни покани да го последваме в каракола (участъка) за показания. Беше ми неприятно да свидетелствам, но лесно ме убедиха с уверения, че информацията от нас може да спомогне за откриване на изчезналото момиче. След повече от час разпити и бумащина бяхме отведени в полицейско кафене в двора на каракола, където ни очакваше прокурор, ангажиран с бъдещото дело, близък приятел на родителите на Илкнур и на съпруга й. Сбърчих вежди, предусещайки корупция, но впоследствие се убедих колко е важно да приема случката в гората за престъпление и да спомогна за дългосрочното задържане на мъжете, нападнали ни там.

След месеци, когато пристигнахме за делото в Мерсин, удобно настанени на спускащите се седалки в един симпатичен Sikorsky, който ни приземи на военното летище и минути след това се издигна, отнасяйки съпруга на Илкнур в компанията на двама други униформени в направление, далече оттук, и гледах отдалечаващата се черна птица през пушилката и праха, си мислех, че правораздаването и дискретната военна диктатура в тази страна са особен род близнаци, или едно лице за борба с тероризма. Понеже е строго забранено жени и цивилни да ползват военни хеликоптери, мен ме сбутаха далече от площадката още щом се приземихме, и не успях дори да поздравя русия великан, когото така и не видях повече, но през кордона от войничета успях да зърна как съпругът ми отдава чест с респект и кимане на глава към заминаващите. По-късно в съда се натъкнахме на дрипава тълпа родственици на избягалата девойка, всички до един подкрепящи твърдението, че са били там и вина за случилото се носим ние и най-вече аз. Останах изумена от невъзможността да разговарям с когото и да било, дори с адвокат, от какъвто нямах представа, че се нуждая, и да разкажа онова, на което станах свидетел, нито да запитам за съдбата на арестуваните или изгубеното девойче. Изправяха ме на крака в тясна заличка, претъпкана с родата на момичето, задаваха ми бързо въпроси, на които не получавах право да отговарям: отворех ли уста, ме прекъсваха и след минути ме изблъскваха навън, за да повикат съпруга ми. Това се повтори три пъти и ни пуснаха да си вървим.

— И какво? В крайна сметка какво стана?

— Не знам, Меги.

— Разрешиха ли ти да говориш?

— Не. Но обвинените ще се явят на военен съд, ако вече не са се явили. Такива дела понякога се прехвърлят в цивилен съд и се случва това, което бе днес.

— Те дори не споменаха момичето…

— Не са тук заради момичето, а заради нападението над нас.

— Но едва не ме изкараха виновна за това нападение!

— Спокойно…

— Къде е Илкнур? Защо не е тук!

— Няма и да дойде. Мъжът й замина за Диарбакър, там ще работи вече. Нападението не е било случайно.

— Еее, не! Не може да бъде! Ако са се целели в него, имаха възможност да го убият, както и тебе, но изглеждаше, сякаш не искат да им пречим да се разправят с дъщерята. Помниш ли — позор, позор крещяха.

— Мислиш ли, че за кюрдите е проблем да очистят някакво момиче? Мястото е неохраняемо, макар да е зона на жандармерията. Статуите на хората по скалите всъщност са врати към гробници, в които никой никога не влиза заради суеверия и неведнъж са били подавани сигнали, че са убежища на терористи.

— Но те я биеха, гонеха я…

— Хайде към летището и да се махаме. Стига приказки.

В онзи ден не спряхме дори да обядваме някъде навън, нито се отбихме в Ордуеви, а се върнахме с първия самолет в Муш, откъдето поехме с такси за Татван, и през целия път, нито по-късно мъжът ми не спомена случката или възможното й развитие.

Още след нападението на излизане от каракола с Илкнур всъщност подозирах, че няма да науча всичко, но се чувствах добре, заблуждавайки сама себе си, че престъпниците са заловени и навън е спокойно. След разпита мъжът ми заяви, че отиваме на хотел, и набързо се озовахме в Ордуеви. Беше странно, понеже обикновено военните къщи са пренаселени и без предварителна резервация е практически невъзможно да се намерят места, и то за семейство, а нас ни очакваха и дори бяхме вписани в сутрешната програма за пикник и екскурзия. Опитах да заглуша и потисна въпросите си, повтаряйки си, че съм на почивка, и упорито се съсредоточих в нея. Сутринта след закуска посетих военния кантин и напазарувах пъстри шапки за слънце за мен и Ванесса, които се сгъват и се превръщат във ветрило, няколко чифта разноцветни слънчеви очила и шалчета от мрежички, купих си дори ярко червило и реших да не мисля за проблемите ни. Джан изглеждаше умислен, но се стараеше да се усмихва и с пресилена радост скочи в една от лодките на мерсинското пристанище за отплаване към един закътан залив зад скалите, където ни очакваше спретнат приятен пикник. Преди да пристигнем, в заливчето бяха дошли група войници, за да разпънат сенници и слънчобрани и да подредят безбройните кошници с плодове и храна за нас. Пред погледа ни се ширеше безкрайното синьо море, назад се белееха заснежените върхове на планините, а в подножието им — плодородни долини и лозя, житни и царевични ниви простираха широтата си до самите стръмни скали и брега. Гледката бе неописуемо красива и отпускаща и аз набързо забравих за терористите. Похапнахме, попяхме, летуващите се разделиха на групи за играта окей, децата се пръснаха с топки и балони наоколо, а аз извадих „Тавасин“ и се изпънах на една рогозка на пясъка да почета. Случката обаче се връщаше и не ми даваше мира. И когато в следобедните часове потеглихме за Алания с намерение да не спираме другаде, а да се приберем бързо в дома на свекър ми и да избегнем нови приключения, залях мъжа си с въпроси.

— Не мислиш ли, че трябваше поне да се сбогуваме с Илкнур? Получи се, сякаш бягаме.

— Няма я в Мерсин, и тя замина.

— Ами дюкянът й?

— Меги, бяха нападнати от терористи.

— Случайно обаче. И онези не бяха терористи, а селяни, не ги ли видя в съда?

— Ти наистина си наивна…

— Не съм наивна, а вас ви е обзела някаква параноя. Ако бяха терористи, щяха да ни светят маслото веднага и да си изпълнят задачката. Имаха разпра с момичето.

— Момичето беше театър.

— Да бе! Посинен от бой театър! Чуваш ли се! Защо тогава не ни гръмнаха?

— Може би заради теб — разсмя се, — не искат да си имат работа с международен съд после.

— Шегувай се ти…

Смееше се, но аз си спомних двугодишното разследване от страна на военните и правителството, преди да получа официално разрешение да се омъжа за него. Бяха ровили до девето коляно родата ми в България, дори при баба ми на село бе отишла жена, представяйки се за моя позната, изгубила координатите ми. Беше я разпитвала с какви намерения пътувам за Турция и само там или и из Европа, Русия. Спомних си как една вечер след работа мъжът ми се върна с документ, на който имаше девет генералски подписа и този на вицепрезидента — свидетелство за годността ми да бъда съпруга на военен. Тогава ме напуши смях и дори ми загорча малко заради чувството, което ме заля — да бъда оглеждана и оценявана, сякаш съм добитък на селски пазар, но не казах нищо — чужда страна, странни правила, прибрах паметното листче и му поръчах красива рамка, за да го запазя зад стъкло за внуците.

После, когато исках да пътувам до Сирия със Самир, мъжът ми каза, че не може да напуска страната без разрешение и заради опасността, а по-късно научих, че в ПКК имат данни на всички барети и неговото име било в първите списъци в онези години, преди да ме срещне. Не искаше всъщност да пусне и мен, но решителността ми го бе отказала да се опитва. Горчилката в устата ми стана твърде досадна. Прехвърлих се на задната седалка до столчето на Ванесса, захлупих глава с възглавница и заспах.

След час ме събуди, за да похапнем. Пътят от Мерсин до Алания би бил с часове по-кратък по права линия, но тъй като лъкатушеше нагоре-надолу по планинската ивица над морето, щяхме да пътуваме цялата идеща нощ. Заведението представляваше красива дървена постройка, издадена над водата на платформа, здраво подпряна с греди на по-ниските скали. Гледката спираше дъха. Над нас бяха тъмни борови гори, наоколо ни — високи палми и малки бананови горички, а долу водата бе като на картичка. Стъклени стени пазеха туристите от горещия вятър, а храната бе чудна. Но аз навсякъде виждах само вторачени в нас мъже със съмнителен вид и се чудех кой от тях ни преследва. Искаше ми се военните да имаха заведения по цялото крайбрежие и да не се налага да спираме на непознати места. Погълнах припряно едно гюзлеме и салата от водорасли, заради която дълго се разправях със сервитьора, понеже не искаше да ми я сервира без миди вътре, изпих си айряна и замрънках да тръгваме. По път накарах мъжа ми да ми обещае, че няма да спираме за сън в колата и цялата нощ ще шофира, колкото и да е уморен. Предпочитах да катастрофираме лекичко, ако задреме зад волана, отколкото да се разправям с въоръжени мъже. Той ме гледаше странно, после кимаше и се съгласяваше. Блуждаех отнесено през прозореца, докато не се смрачи съвсем, и после отпуснах глава на възглавницата. Нямах представа за времето, когато се събудих от усещането, че вече не се движим, и видях в тъмното, че сме спрели на някакъв плаж, целият осеян с камъни и скали. Мъжът ми бе седнал на един камък и пушеше.

— Добре дошла в Алания.

— Колко е часът…

— 3:30.

Извадих термос с кафе и седнах до него. Ванесса сладко спеше в столчето си на задната седалка, а ние щяхме да изчакаме изгрева, преди да събудим родителите на Джан.

Минаха около два часа в безмълвно съзерцание на вълните на меката лунна светлина. Въздухът бе тежък и лепкав, бе невъзможно влажно и горещо и безкрайно красиво. Първите слънчеви лъчи прорязаха нощта някъде далече зад нас и съвсем отвесно, сякаш слънцето изгряваше не от края на земята, а от центъра на небето. Можех да видя как тръгват надолу по скалите, спускат се с танцова стъпка над банановите и портокаловите дръвчета, погалват с нежна розова ласка спящите къщици и високите жилищни кооперации в далечината и чак после стигат морето, където се сливаха с нежната лунна светлина, отразена по вълните, носеща чудното име якамоз. Това бе един друг свят. Вълшебен… И бях сигурна, че розовото слънце ни приветства за добре дошли.

Разлистена нежност. Алания, Махмутлара, 2006 г.

Бе едва 7:30, утрото трептеше по лъскавите листа на екзотичния фикус, спуснал клони над терасата, и сееше около мен нежен аромат на нацъфтял жасмин. Не можех да откъсна очи от красотата наоколо. Хоризонтът бе безкрайно син, плиснал и облял земята като с копринена завивка. Чудни хибискуси поклащаха едри бели цветове в танц с топлия ветрец, палмите приличаха на издигнати към Бог ръце. Ароматът на миди, сол и морският плясък изпълваха сетивата ми и почти забравих за чая си, изстинал безславно. Хандан — майката на съпруга ми, го приготви час по-рано, като изнесе на терасата малка метална лейка, напръска клонките на близкия храст градински чай, погали го, откъсна листенца от най-крехките и ги потопи в кана с топла вода. После отдели лимон от дървото в края на алеята, изцеди няколко капки и ми пожела уханно утро. Отпих. Хладината на тръпчивия вкус ме разсъни и върна в действителността. До мен „Тавасин“ лежеше разтворен на страничка със стихове на фарси. Бях добила приятния навик сутрин, преди да се събудя съвсем, да почитам от ценната книжка и с това да изпълвам деня си със смисъл. Докоснах унесено книгата и я затворих. Някъде отгоре, навярно от етажите над мен, се разнесе нежна мелодия на цигулка.

— Свири сестричката на Алейна — Алев, внуче на наша далечна леля.

— Свири прекрасно…

— Да. Тя е на 14 и… е инвалид. После ще те заведа при нея. Очакваше ви…

— Какво означава Алев…

— Така се наричат белите езичета на пламъка.

Гостувахме им дни след пристигането ни, когато дойде мила покана за следобеден чай. Леля Невин бе приготвила вкусни бадемови курабии с карамелена глазура, бе извадила на терасата стъклена масичка върху поставка на бял порцеланов делфин и бе нагънала меки ленени салфетки на сини делфинчета, ръчно изработени за специални случаи. Възпълничката й фигура гъвкаво се провираше между камъшените кресла, доливаше чашите, насипваше по чинийките късър или руска салата, подреждаше около нас и се суетеше задъхано, щастлива от възможността да се запознаем. Непрекъснато говореше и усмихнатото й лице сияеше и цъфтеше. Тя бе дъщеря на руски емигрант, доплавал до земите на Турция на стар кораб, взет от бреговете на Грузия, в далечните години, когато била още малко момиченце, принудено да последва родителите си и да напусне родината си. По онова време баща й непрекъснато пиел, въргалял се в полусъзнателно състояние на палубата и с фъфлене обяснявал на невръстната си дъщеря, че скоро ще акостират на сирийския бряг, където ги очаква нов живот. Майка й мълчала, прегръщала я и се молела на Бог да се случи чудо и да ги спаси от безкрайния ислямски свят, към който сигурно плават. До самата си смърт, месеци след пристигането им в Турция, баща й вярвал, че е на сирийска земя. Починал от възпаление на черния дроб в една студена сутрин в Ерзурум, когато земята била покрита с петметрова пухкава снежна пелена и термометрите отчитали тридесетградусови температури под нулата. Едва се запролетило, и майката взела детето, купила еднопосочен билет за турските тропици с намерение повече никога да не мръзне, и се установила в Анталия, където отгледала Невин съвсем сама. Работила тук и там, превеждала на случайно срещнати туристически групи или изгубени по безбройните ориенталски пазари руснаци, кътала парите за черни дни и времето минавало, без да усетят. Задомила дъщеря си щастливо за момче рибарче от добро семейство с надеждата никога да не изпита собствените й неволи, породени от любовта към водката и свободния живот на съпруга й; оставила й добра зестра, събирана с труд, и чеиз, с нищо неотстъпващ на тези на турските момичета, и една сутрин, целувайки я по челото за сбогом, се върнала в родината си. Невин била щастлива, родила две красиви деца, смугли като мекия средиземноморски залез, с къдрави абаносови коси и дълбоки влажни очи, наследени от баща им. Един ден съпругът, притиснат от сиромашия и отчаяние, натоварил децата и жена си на стария очукан картал, купен от дядо му за сватбен подарък, и поел към Истанбул — града на възможностите, в търсене на щастие и богатство. Там нещата не се наредили по-добре и времето му се късало между скромната квартира в Аксарай, където живеели, и прашната бетонна фабрика, в която заработвал прехраната им. Невин се опитвала да си намери работа, но не успявала, тъй като Аксарай било странно място, осеяно с клубове и домове за развлечения, и клиентелата се състояла предимно от мъже, търсещи бърза ласка и удоволствие, а моралът й не позволявал да се пусне по това течение. Руски и румънски девойки заливали улиците, зиме развявайки скъпи кожуси и пищни атлазени рокли под тях, лете оскъдното им облекло и безбройните патрулки на полицаите я стряскали и тя стояла вкъщи с децата, без да успее да се интегрира и да спомогне за финансирането на семейството. Когато Алейна поотраснала и започнала да се заглежда по витрините и златарските инкрустации, изкусно подредени на всяка крачка, за да изпълват очите на всеки преминаващ, и замечтала да носи коприна и сатен, леля Невин събрала в два куфара и няколко кашона оскъдното им наличие и се върнала в Анталия. Мъжът й останал в Истанбул, пленен от една застаряваща румънска жрица на любовта. Нанесла се в дома на свекър си, докато намери удобна квартира за себе си и децата, и не след дълго се озовала в този апартамент в Алания, където днес пиехме чай.

— Майка ми беше наследствена руска дворянка, горда, силна, ние носим в сърцата си благородство и такъв живот не е за нас. Но турско и руско смесено дава друг плод — смръщваше за миг вежди, а после поглеждаше с любов към мургавата Алейна, седнала в края на терасата на мек миндер, бродираща покривчица за чеиза си.

С подозрение и съмнения хвърлих бегъл поглед към Ванесса, носеща кръвно наследство от четирите краища на света, и се зачудих какво ще ми сервира съдбата с нея.

— Къде е сега Илмаз?

— Синът ми е дурачок. А може и умен да е, кой знае. Залюби една вдовица, изгубила мъжа си в престрелките край Ширнак, наследила голяма вила в покрайнините на Алания и достатъчно средства да живее охолно. Той се пренесе при нея и се учи на бащинство с малкия й син.

Всичко изглеждаше наред, само не вписвах Алев в историята. Момиченцето бе светло като слънчево сияние с меките си руси плитки и сини очи, слабичка фигурка, свита в инвалидната количка в средата на салона за гости, за да може да ни вижда и чува. Откак бяхме дошли, не бе проронило и дума, само гледаше тъжно и се усмихваше, ако се обърнем към него.

— Тя е моето любимо дете. Всичките ми надежди са за нея. Не ми е кръв, а така да прилича на мен — благородна, тиха, нежна.

Леля Невин се завтече към нея и я целуна звучно по бузата. Детето бе скромно и тихо, а по-късно научихме, че от години не говори и не се движи, без да има физическо увреждане или друга болест. Невин бе нейна приемна родителка от 1999 година, годината на страшното земетресение в Измит и Адапазар, когато бяха загинали десетки хиляди хора, а стотици хиляди бяха останали сакати и безпризорни. В Алания пристигнала група деца за разпределение по домовете на желаещите да помогнат и тя веднага се влюбила в малкото обездвижено момиченце. За съжаление не можела да го осинови, не отговаряла на всички изисквания и се надяваше, че когато малката навърши пълнолетие, държавата няма да й я отнеме, а ще зачете привързаността и грижите за нея и ще я остави в семейството. От пръв поглед в Алев се влюбих и аз.

В последвалите дни често я извеждахме на разходка рано сутрин, когато въздухът все още можеше да се диша, или на свечеряване по хладно присядахме в някоя градинка, потънала в пищна растителност, и заедно поглъщахме солените морски пари и чудните аромати на цветята. Понякога вървяхме с часове по грапавата плажна ивица и споделяхме тишината наоколо и светлините на големия град, проблясващи в далечината.

Махмутлара е квартал на Алания, отдалечен на около десетина километра от центъра и на години от модерния облик на Турското Средиземноморие. Тук хората бяха запазили дивната простота на земята и девствения облик не привличаше чуждестранни богати туристи, което спъваше общината в развитието, и се случваше най-много да асфалтират някоя улица веднъж годишно, нямаше ги надиплените едно над друго пъстри заведения и коктейлбарове, липсваха плажните шумотевици и хайлайфът на големите градове и бе тихо и приятно. В центъра на Махмутлара имаше голяма чайна, разположена на площада, с високи разперени палми наместо чадъри с ярка марка, пазещи сянка в знойните часове на деня, с обикновени дървени столове и маси с очукана боя и сервитьорчета на не повече от четиринадесет, винаги усмихнати и разговорливи. Често седяхме там, докато Ванесса играеше в близкия детски кът с люлки и пързалки, стопанисван от общината, ядяхме гюзлеме и пиехме турски чай, а минеше ли количката с домашна лимонада и захарен памук, очите на Алев светваха, сякаш бе малко детенце. Понякога посещавахме и лунапарка в края на квартала и макар кончетата, количките и влакчето да не работеха там от години и единствено пазачът да седеше, колкото да намери раздумка с някой преминаващ, прекарвахме незабравими часове. Сутрин Алев обичаше топли гевречета със сусам и неусетно добих навик да ставам рано, да притичвам до съседната улица, където един селянин ги продаваше още топли, после да запарвам чая, преди домашните да се събудят, и да подреждам столове и прибори на широката ни тераса за двете семейства за закуска. Ако се случеше да е твърде рано, грабвах хавлията и плажното масло и отивах на плажа, където в сутрешните часове все още нямаше никого. Стъпвах внимателно по кръглите камъни, едри колкото яйце и повече, влизах в топлата вода на това чудно море и плувах навътре без страх и с неописуемо удоволствие. В Махмутлара нямаше луксозни плажове заради странните скалисти образувания под водата. Липсваха пясъчна настилка и средства тези скали да бъдат разбити на ситни късове, а след това на камъчета и на пясък от големи машини, както правеха по̀ на запад, и хората се страхуваха от подхлъзване и злополуки. Тук плувахме предимно надвечер, когато е по-хладно, или рано сутрин, преди слънцето да плисне зноя си над морето. Но да съзерцавам морето, седнала под някоя огромна смокиня или между сенчестите листа на малките бананови горички наоколо, за мен бе най-вълнуващо преживяване.

Нагоре по склона почти нямаше къщи. Със съжаление мислех как след години на мястото на дървените бараки, сглобени за почивка и сянка на работниците, обработващи портокаловите и банановите насаждения, ще поникнат скъпи хотели и ресторанти, недостъпни за обикновения човечец. Това се бе случило и с Алания — една прекрасна перла на турския бряг, и с Анталия, Бодрум, Мармарис. И въпреки всичко крайбрежието в тази страна бе уникално и незаменимо.

Свекър ми веднъж ме качи на близо километър нагоре по скалите, докато едва успявах да го следвам под жаркото слънце с тежкото си сабо в ръка и с усещането, че стъпвам върху току-що изригнала лава. Горе видяхме странни старинни колони и разрушени стени от древна крепост, за която никой не знаеше нищо. Тук реставрации още не бяха предприемани, но мястото се наглеждаше от общината и бе доста запазено. Никъде не открих отпадъци или човешки следи, само непроходима растителност, гъста мрежа летящи насекоми, комари и оси с нечувани размери и много, много сладка умора и плодове, за които дори не знаех, че земята може да ражда, с най-странни форми и окраски. Изпитах удоволствието да откъсна жълто черупчесто чудо между наперените игли на един самодоволен кактус, разраснал се на ширина метър и повече, да вкуся сочната му сърцевина и дори да не искам да знам как се нарича на латински. Протягах ръка между обсипаните с лъскави листа клонки на огромни фикусови дървета и берях от плодовете им, мажех по лицето си за разхлаждане огромни черни къпини и пиех кокосово мляко в горещината направо от свеж откъснат плод, пробит с отвертка. После на връщане от разходките ни обикновено спирахме в дворчето на селянин, запазил старата си къща непокътната между новите кооперации, заради огромните смокини и лози, чиито плодове продаваше на символична цена. Той ни наливаше прясно изцеден наров сок, откъсваше едри чепки грозде от асмата, нареждаше в кошничка десетина яйчица, събрани от полозите на кокошките в задния двор, и сядаше при нас да запали отморяваща цигара. Човекът бе на повече от 70 години и в този селски дом насред Махмутлара се радваше на обичта на многолюдната си челяд, цялата събрана около него. Идеалната чайна — както наричаше този двор свекър ми, където можеш да се разпериш като у дома си, без да те е еня, че някой англичанин ще се чуди в кой век е попаднал — и поглеждаше скришом към свекърва ми, застинала в строгата хладина на старото английско възпитание.

На мен определено ми допадаше всичко тук. При възможност извеждах дори Алев с цигулката навън, за да посвири на съседите, а тя ме придружаваше с радост въпреки трудното придвижване на количката й по прашния чакъл на неуредените още улички. В сърцето ми се разлистваше южна нежност, подхранвана от топлотата на човешките отношения в този край, свежия аромат на хибискуси и жасмин под прозореца ми и тихото присъствие на неизречената, съхранена в сърцата ни обич.

Притесняваше ме само едно нещо — големият кладенец в двора на селянина с гроздето. Бе същият като в сънищата ми в Мерсин.

Лаврови дръвчета, разходки и работа по никое време. Алания, 2006 г.

Играта с децата, тишината, слънчевите плажове и мързелуването ми се отразяваха отлично и навярно бих могла да прекарам в сладко бездействие цялото лято, ако една сутрин не бях разтворила виртуалната карта на местността, която сочеше, че само около нас съществуват повече от 12 старинни града. Изследователският ми дух запърха нетърпеливо и започнах да събирам багажа. Щяхме да оставим Ванесса тук и да обиколим историческите места сами, макар да не знаех как ще се случи в тези убийствени горещини, нито откъде да започнем. На Джан не му се мърдаше. Бе обикалял безброй пъти всички места в детството си и ленивият живот под грижите на майка му го задоволяваше напълно.

— Не можем да разгледаме всичко. Ти знаеш ли колко е, месец няма да стигне.

Поехме към Алания една петъчна утрин заедно с Алейна, която бе изявила желание да се разходи с нас и да навести в града родителите на годеника си. Оставихме колата с багажа на платен паркинг около централния плаж, взехме хавлиите и банските и се запътихме да поплуваме с изгрева. Бях изненадана от мекия ситен пясък и липсата на каквито и да е камъни. Водата бе бистра и вълшебна и по нищо не личеше, че е само на десетина километра от скалистия плаж на Махмутлара. Когато слънцето се издигна и стана непоносимо горещо, събрахме нещата си и тръгнахме на разходка. Самият плаж бе до огромна каменна платформа, осеяна със статуи, палми и различни чудати дървета, пейчици за почивка и кътчета с туристически сергии, а в края й се намираше известната пещера Дамлаташ, чийто вход бе скрит под клоните на вековен фикус. Взехме си вода и билети и влязохме. Входът отвеждаше до високата част на пещерата, почти до самия й таван, и наоколо имаше няколко пейчици, заградени с огромни сталактони. После метални стълби водеха надолу към по-широка зала с места за почивка, а от нея се влизаше в ниска ниша, където човек би могъл да остане само приседнал. Пещерата не беше голяма, но бе едно от чудесата на този край. Високото съдържание на карбоноксид, влажността и особената радиация лекуваха астма от всякакъв вид окончателно. Лечението се провеждаше около два месеца, като болните първоначално седяха само в горната част на пещерата в продължение на няколко дни сутрин и следобед, после под лекарско наблюдение слизаха в широката зала и накрая стигаха до нишата. Беше пълно с хора. Една жена сподели, че първите два дни е усещала силно главоболие, придружено от световъртеж и гадене, на третия ден започнала да изхвърля секрети от гърлото и след още ден се чувствала добре, а лечението вече наближавало края си. Каза, че няма нито един случай на неизлекуван от астма тук. Красотата на сталактитите с особен ръждив цвят, мекият звук на капеща вода и приятната прохлада сами по себе си бяха лечение. Не се изненадах, че пещерата датира от 20 000 години преди Христа, и вътрешно се поклоних на хората, запазили я до наши дни.

Отстрани стълбички водеха нагоре към старинна крепост. Достигането до нея бе трудно, а като че ли и невъзможно в непосилните горещини, но приказките, разказвани за нея от местните хора, не ми даваха мира и краката ми сами се движеха. Вече едва си поемах дъх, когато зърнах старинната църквица във вътрешната крепост — Ая Йорги (Свети Георги), от 6 век. Рисунките и иконите по стените едва се забелязваха, но бе опазена наред с всички древни византийски странности, неприемливи за селчукците или султан Аладин Кейкубат, реставрирал ги през 9 век. По-късно през годините, когато се връщах тук, открих още една старинна църква — Едерлези, на десетина километра от града в малкото селце Хаджи Мехмет, с чудни украшения от дърворезба, запазени до днес, и недалече — бистър извор с лековита вода, наречен на Св. Георги. Казват, че е била скривалище за тукашните ортодоксални християни, укриващи се от мюсюлманите и църквата, нарекла ги еретици. Днес се счита за свято място и е посещавана от поклонници от всички вери.

Крепостта бе безкрайна. В единия й край Къзълкуле — Червената кула, радваше със странната си осмоъгълна форма и петте етажа, в които бяха разположени етнографски ценности, артефакти, старини, мраморни плочи с древни надписи, и с чудатия вход, нисък, колкото да премине през него дете, изработен по заповед на тогавашния Султан Ефенди с цел всеки посетител да се приведе доземи в знак на почит, за да може да мине. Кулата бе отлично стопанисвана и запазена заедно с всички останали постройки в крепостта. А мен отново ме теглеше към занданите.

Легенда разказва, че могъщият византийски владетел Аргилес живеел тук с величайшото си семейство и имал дъщеря, красива като зората, на име Елени. Един нещастен ден крепостта била обсадена от морски пирати и техният предводител Василий обещал да не руши и убива, ако Елени му стане жена. Кралят сключил договор с него и сватбените приготовления започнали. Но Елени не можела да се омъжи за пирата, сърцето й било дарено на едно бедно пастирче. Когато разказала за него на баща си, той я хвърлил в тъмница, за да премисли. В тясната килийка девойката дълго плакала. Толкова дълго, че сълзите й се събрали в солена и горчива река, промъкнали се през единственото прозорче, отправило взор към залива долу, и потекли поройно към морето. По пътя си реката напоявала земята и от нея покълнали прекрасни лаврови дръвчета, нарове и иде (Elaeagnus). Чакал кралят, но не дочакал, дъщеря му съхнела от любов в своя затвор и мъката й я превърнала в уханието, което и до днес изпълва трептящия въздух сутрин по роса или щом завали, разнася се над целия град и трепти с дафинова прелест, сякаш нечии ветрени пръсти разтъркват листенцата преди разсъмване, за да напомнят за нея. Около крепостта дръвчетата иде са безбройни, разпукнали цветове и сочни златни плодчета, а наровете са тежки като алени момински устни, пламнали за целувка. Опияняващата поезия на Алания, красотата и омаята бяха най-ценната старина тук във всяко ъгълче, камъче или тревичка. Навярно някакво странно природно недоразумение бе писало историята на крале и султани, бе отнемало и дарявало земи, а в лимана от началото на земята до днес живееше единствената владетелка — Любовта, пременена в топазеножълтата рокля на безкрайните поля, с корона от морски перли и с разпилени над скалите коси.

Следващата ни спирка бе Терсането на Алания — странна чудна постройка с куличка, приличаща на дълъг колан, опасал цялото крайбрежие под крепостта. Съдържа пет големи „очи“ — особени арки, водещи към вътрешността на постройката, в която се кипрят китни залички, наблюдателници и връзка към Топхането — четвъртито застрояване, където са били инсталирани топове и оръдия във военно време. Единственият вход от морето към укрепленията е една малка пещера, наречена Дяволската дупка, криеща безброй изненади и засади. Тогавашните султани са били недосегаеми. Последна реставрация е извършена от султана на Кипър — Махмут, дал име и на квартала по̀ на изток. Днес наоколо се поместват военноморски музейчета, в които може да се научи достатъчно за тогавашната история, а също и природонаучни, археологически, етнографски музеи, в които се пазят най-ценните находки в местността.

Харесваше ми да обикалям камъните и да катеря скалите, но жегата бе непоносима и в ранния следобед вече едва успявах да си поема дъх. Мечтаех за сенчеста градина, в която да се веят огромни ветрила и да се сервира прохладен чай от жасмин, затова пропуснахме посещението на Ехмедек — друга интересна крепост, Бедестен — Сюлеймание джамията, която също е била хан, а и чаршия за преминаващите кервани, и чудната църква, наречена Дарпхане от местното население заради невъзможния достъп до нея нито по море, нито по черни пътища. Опасността обаче не бе причина да не ги разгледам на следващата година и мога да споделя, че на това място се раждат най-красивите залези на света.

Алейна бе станала нетърпелива за срещата си с годеника и ни замъкна към центъра. Модерните ресторанти, огромните витрини на многоетажни търговски центрове и лъскавите хотели трудно успявах да впиша в облика на този град, но бе интересно да разгледам само да не бяха ненормалният трафик и безкрайните върволици от автомобили напред-назад на всяка улица. В ума ми изникнаха широките руски проспекти, по които имаше място за всеки, тръгнал да пътува, а после се върнах в малките китни български градчета, където с автомобил можеше да се премине само встрани от центъра, а в него по широки пешеходни алеи, заградени от стари дървета, се разхождаха пенсионери и майки с колички, тичаха деца и се приютяваха кафенета и сергийки. Тук всичко бе на високи обороти, сякаш ако отправиш поглед нагоре, няма да зърнеш древните крепости и тихото спокойствие на планините Тарос. Напрежение изпълваше въздуха и ние побързахме да вземем момчето от мястото на срещата и да се отдалечим към брега.

— И ще живееш тук, след като се омъжиш?

— Не помниш ли — Любовта живее тук, сама го каза.

— Е, навярно живее, но не в центъра.

— Като навсякъде, Меги…

Алейна хвана за ръка срамежливия на пръв поглед младеж и хукна към обещаващата сянка на една широка чайна, разположена на самия бряг. С мъжа ми ги последвахме и седнахме на масичка в края. Момчето се казваше Юмит, беше дългокосо и носеше по няколко обеци на всяко ухо, имаше кожена гривна с метални кръстове по нея и говорейки, съставяше изречения на няколко езика, умело пропускайки турския. Чувствах се като леля, която не умее да се изразява, и опитвах с ръкомахане и жестове да разговарям с него, стараейки се да обяснявам нещата така, както се обяснява на чужденец, неразбиращ и дума от местния език.

— Какъв си всъщност? Откъде си?

— Ами оттук съм…

— От Алания? Турчин си?

— Да.

— Защо, за бога, ме измъчваш да ти говоря на тарзански вече час и не казваш, че знаеш турски…

— Заради тебе…

Гледах го недоумяващо и се чудех на Алейна и съпруга ми, които весело се посмяха за моя сметка. В края на краищата развеселиха и мен и почти спрях да забелязвам старанията на Юмит да изглежда като чужденец в родината си. Научих, че планират сватба следващото лято, и получихме неофициална покана за нея; казаха, че ще наемат жилище в Махмутлара, за да може Алейна да е близо до майка си и Алев и защото годеникът й щял да си намери работа в някое от тамошните ресторантчета. Разбрах също така и че община и кметство Алания планират реставриращи и застроителни действия от следващата година за Махмутлара заради притока на туристи и в момента тече спор за възможността да се продават имоти и на чужденци — нещо, което до 2006-а бе абсолютно забранено. Натъжих се, но нямаше как — светът се развива.

Пихме чай, загледани в морето, и тръгнахме на разходка из големия градски пазар — най-интересното място за туриста. Тук имаше от пиле мляко и навсякъде се чуваше руска реч. Сергийките бяха накацали една до друга и стоките висяха по тях и над тях, окачени сякаш на самото небе: пъстри копринени шалове, носии, костюми за ориенталски танци, а после кожени палта от лисици, норки и мечки на цени, за които всеки би мечтал, но които бързо се променяха според вида и говора на клиентите. Имаше дюкянчета, разположени по дължината на цяла уличка, подобни повече на складове или гаражчета с натрупани в тях стоки и усмихнати продавачи отпред, канещи на чай, дори на обяд и сладка приказка — само и само да поспреш и погледнеш. Спреш ли обаче, бе невъзможно да си тръгнеш с празни ръце. Мъжът ми и Юмит мъкнеха торби с покупки и мечтаеха да избягат, както подозирах вече, когато на една закачалка зърнах прелестна червена блуза и се засилих да питам за цената.

— А, не, Меги, не, стига толкова…

— Шшшт, искам я.

— Свършиха ми парите!

В този момент към магазинчето се приближи младо русо семейство и учудено заразглежда етикетите за цени. Реших, че може да са руснаци, и ми хрумна гениална идея. Собственикът, разбира се, не знаеше езика и учтиво ръкомахаше към тях, за да привлече вниманието им навътре към пъстрите рафтове. Заслушах се и научих, че търсят меки зимни пуловери. В следващите час и половина съпругът ми и двамата годеници пиха чай и лимонада, насядали на малки триколчета пред дюкяна, а аз спомогнах за продаването на няколко пуловера, шубички и разни дреболии, с което спечелих за себе си красивата червена блуза от манекена отвън и още доста неща, понеже, докато превеждах на младите руснаци, влязоха и други, незнаещи и дума на турски. Собственикът ни поръча и обяд и със зачервено лице ме запита къде живея и ме покани да работя при него. Джан ме гледаше на бой и не продума през цялото време, а аз му заявих, че и без него мога да пазарувам, както се оказва, и с достойнство понесох пълната торба нови дрехи сама към колата на паркинга.

Вечерта бяхме поканени в дома на Юмит. Родителите му се оказаха мили и гостоприемни хора и прекарахме чудесни часове с тях. А последвалата нощ носеше аромат на жасмин и дафинови листенца, разпръснат из въздуха…

Античните чудеса на Алания и топлото сърце на Сиде, 2006 г.

Отношенията в тази страна не спираха да ме удивяват. На моменти имах усещането, че съм в кадър от стар английски филм или живея векове назад, когато човешките ценности все още са включвали искрено уважение и обич към възрастния; времето, прекарвано в заедност между представители на две генерации бе стойностно и пълноценно и макар да идвах от крайче на земята, където всичко подобно бе отживелица, усещах топло жегване в сърцето и радост, че все още го има. Мислено и на шега обличах Алейна с рокля на волани и закрепвах на главата й малка дантелена шапчица, докато свекърва й, облечена в черно заради семейния траур, усмихнато й сервираше чай. Всъщност Алейна носеше къси дънкови панталонки и безброй дрънкулки по себе си, а жената бе с красиво подредена коса на кичури. Но влезеше ли бъдещият свекър в стаята, младите ставаха на крака и поздравяваха учтиво. Никой не пушеше пред възрастните в знак на уважение и съществуваше ред за поднасяне на храна и напитки, който ми се струваше мил и очарователен. Винаги всички се хранеха заедно и дори нямаха телевизори в трапезариите и времето, отделено от всеки член на семейството, бе изключително само за близките му. Тук нашите родители чувстваха, че не са забравени или отритнати от водовъртежа на главозамайващите амбиции на младите. Обстановката навсякъде напомняше същото. Пъстрите кресла в салончето за гости, масичката и скрина с дантелени покривчици по тях, миниатюрните украшения, портретчета и безбройните вази с рози, порцелановите кутийки с домашни бисквити, пищния абажур с ресни, кацнал на еднокрака кръгла масичка в ъгъла — искаше ми се да извадя апарата и да ги заснема, а после да покажа на целия свят как тук фереджето и предразсъдъците са непознати. Турция бе безкрайна и приютяваше безброй култури и националности, но основният й облик бяха именно средните нива, обикновените хора и топлото им излъчване. Спомням си как един познат преди време се шегуваше поучително, че положението на една държава си личи по вида и живота на бабите и децата. Мисля, че може и да не е било шега.

Разбърквах чая си, седнала на терасата в метално кресло с везана покривчица и възглавници, гледах малкото триъгълниче море, промъкнало се между високите пъстри жилищни кооперации, и си мислех, че искам да съм част от това и да престана да съм чужденката. В спомените ми милият ми баща седеше на стълбите пред къщи, пушеше замислено и обмисляше последния спор със своя баща, а брат ми се суетеше наоколо, страхувайки се да му поиска ключовете за колата, за да се поразпери пред новата си приятелка. След дълго подскачане от крак на крак и с вече съвсем зачервено от притеснение лице обикновено изстрелваше „дай ключовете бе“ и татко му ги подаваше. В онези моменти ми се искаше да ги прегърна и да ги накарам да изхвърлят горчивината от себе си, да отпуснат стегнатото гърло и да се усмихнат един на друг без съмнения, че дори по-добре от мен знаеха колко са скъпи един за друг. Ние, българите, сме топли същества, но имаме много стени, изграждани от самите нас срещу всички наоколо, срещу близки и чужди, срещу целия свят. Сякаш се пазим… Сякаш всичко ни наранява. Затова навярно трудно успявам да бъда като Алейна. Изблиците на обич, когато прегръщам свекър си или целувам някоя от безбройните баби в родата, са неописуемо редки. И не бих отрекла факта как трудно свикнах да преглъщам себе си и да не си казвам „от къде на къде“, докато се налагаше да мълча в нечие присъствие, да целувам нечия ръка или да зачитам нечии традиции. Понякога мислех, че всички тези блестящи отношения са изградени върху нестабилна основа от лицемерие, но ежедневно се убеждавах, че просто греша.

— Турция е прекрасна…

— Така ли? — Мъжът ми изненадано вдигна очи от сутрешния вестник и ме погледна. — Имам спомен как наскоро искаше да избягаш оттук и твърдеше, че страната е разкошна, но хората в нея са ужасни.

— Е… не съвсем. Но и ние в България не сме идеални. А и Турция нямаше да е същата, ако хората бяха други.

Той се усмихна и извади виртуалната карта.

— Ето, още три места ще видим в Алания и после ще те заведа в Сиде.

— Ще посетим ли леля Леман?

— Разбира се, може ли да не отидем.

Леля Леман бе най-възрастна от всички в родата и се явяваше леля на свекър ми, която аз просто обожавах. Първа тя ни покани за летуване в годината, когато се сгодихме, и ме защити пред недоволните от бъдещия ми брак родственици на мъжа ми. Тя е една висока светла жена, силна и независима, и макар вече на сериозна възраст, думата й се чува и стига чак до нас в Анкара или Татван. С удоволствие щях да й погостувам и да послушам твърдия й тих глас.

Тръгнахме около 9:30 след закуска, сбогувайки се с родителите на Юмит с уверения, че ще пристигнем за сватбата идното лято, и отнасяйки мили впечатления от гостуването в дома им.

Първата ни спирка щеше да бъде Аляра Хан на път за Сиде. Намира се на няколко километра от Алания и е известно туристическо местенце с история, красива природа и възможност за добро похапване и почивка. По пътя дотам виждах множество табелки, сочещи към крепости, кулички, гробници или тюрбета, които в друг случай с удоволствие бих посетила, но съпругът ми беше прав — за да разгледаме всичко, не би ни стигнал месец. Асфалтираното шосе към кервансарая минаваше през гората и бе неописуемо красиво. Искаше ми се да изоставим автомобила някъде и да извървим останалите километри пеша, вдъхвайки чудния въздух и солта на морето.

Внушителната старинна постройка се изправи величествено пред нас с целия си блясък. Бе старателно реставрирана от заинтересовани туризмът в тази част на света да процъфти, но нищо от автентичността не бе заличено. С възхищение докоснах една голяма метална халка, забита в зида, от онези, за които търговците по Пътя на коприната са завързвали камилите си. Керван сарай означава крайпътен хан, където хората да си отдъхнат, но означава още и върволица от ханове в едно конкретно направление, често свързани помежду си с невидими подземни тунели. Мислех си, че идеалната почивка за мен би била на гърба на камила оттук чак до Далечния Изток, където свършваше този керван от ханове, и че с удоволствие бих се промъкнала и под земята, където — бях сигурна — бяха скрити истинските съкровища и история, далече от очите на любопитните. Тук бяха крадени красиви девойки и отвеждани в султански сараи, бяха укривани кръстоносци в несигурните времена на войната между двата свята, бяха заравяни съкровища и ние в момента стъпвахме върху едно несметно богатство от приказки, легенди и сказания, които възраждаха старите времена и ни изпълваха целите.

Ханът бе построен на площ 2000 кв.м. в далечната 1231 година от Кейкубат султан за удобство на странстващите и бе изграден от огромни четвъртити каменни блокове, които времето не бе докоснало с разрушителната си ръка. Вътрешността му е разделена на две нива, първото от които съдържа търговски център и малки механички и ресторантчета, а зад втората врата по дължината на вътрешния коридор са разположени миниатюрни стаички за отпочиване. Има действащи хамам и месджит, съхранени така, както са били в древността, и красива каменна чешма със студена планинска вода. Изложени са и мраморни плочи с подписите на всички майстори, работили по хана при построяването му. Наблизо е разположен и интересен рибен ресторант, съвсем на брега на река Аляра, за да могат очакващите своя обяд да поплуват и да се разхладят в горещините. Мястото бе истинско удоволствие. А предвидливо поставената входна такса в старината я бе запазила от вандали и макар да не ми се искаше артефактите наоколо да са достъпни само срещу заплащане, смирено бих признала, че на някои места по света само това е начинът да се запазят.

Похапнахме, починахме си и продължихме към крепостта Аляра, малко по-нагоре в планината. Входът към калето бе особено интересен — за да попаднем във вътрешността, трябваше да изкачим 120 стъпала, подредени в тъмни тунели. Тук туристи невинаги бяха допускани и в резултат околността тънеше в пищна дива растителност. Срещаха се уникални видове, отдавна изчезнали от по-посещаваните места. В самата крепост имаше още няколко тунела и преход от външния двор към закритото замъче. То съдържаше няколко стаи само, малка джамия и хамам. Изкачването ни дотук продължи повече от час и бездъхни се свлякохме на земята, но открилата се пред очите ни гледка заличи всяка умора.

Малко нагоре и доста отдалечено от пътя ни се намираше и древното градче Hamoxia (Снек калеси), което на тази разходка пропуснахме, но видяхме на връщане. Това е чудно местенце, подарено някога на Клеопатра от любимия й Антоний. Съвсем в близост до него има и миниатюрен остров, носещ името Чакаловия остров заради историята на животинче, избягало там от хората, за да роди малките си, а после всеки ден се връщало да им дава мляко и храна, докато пораснали. И никой не посмял да ги закача, от уста на уста се предавали думите, че това не са чакали, а хора, превърнати в чакали от зъл магьосник, но запазили сърцата и ума си човешки. На острова се намира и най-старата каменна чешма на Алания и кога е строена и от кого — никой не знае. Отново приказки разказват, че чакалът майка се превърнал в жена в една от нощите, когато децата й пораснали и напуснали бърлогата, и тя построила със собствените си ръце чешмата от благодарност към хората.

В местността се намира още и Ptolemais (Огледалното езеро) — древен град от няколко хилядолетия преди Христа, известен с безбройните малки езерца, разположени едно до друго и съвсем еднакви, свързани с тунели помежду си. Там се намират най-зелените и чудно разлистени бананови горички, които съм виждала, и между руините и камънаците малки туристически хотелчета предлагат незабравими почивки. Наоколо всъщност бе осеяно със старини. Карабурун (тъмноносият) или още — Mylome Justinianus, е неописуем полуостров, а до него е мъничко островче — някога те били стопанисвани от великия Юстинианус; Iotape или още Айтап — владение на крал Антиокхос, днес е известен с интересните си гробници, старинни хамами и един храм, строен някога от император Траян, за който сред местното население се знаеше само, че е единственият император, роден на село. Хората тук не познаваха световната история, но пазеха храмовете като свои. И Бююк Йорен Харабелери (Leartes) — интересно място, което е процъфтявало от 1 — 3-ти до 6 век, и тук наред с миниатюрния амфитеатър и старинните колони могат да се разгледат и мраморни плочи, украсени с кози глави и рога, с вълчи крачета и зъби, до тях — останки от одеони и статуи или древни надписи и стенопис, която е уникална. Този град е известен още и като Наула и в момента там текат сериозни реставрации и археологически разкопки.

Наистина не бе по силите ни да видим всичко и надвечер поехме към Сиде. Леля Леман ни посрещна в малката си къщица в края на туристическото градче, натрупала масичката на двора с всевъзможни лакомства и освежителни напитки. Тук се чувствах като у дома си. При предишните ни гостувания ставах рано, сварявах кафе за всички в голямото медно джезве, окачено на стената над газовата печка в коридорчето, приготвях чашките, вземах хавлията си, пресичах улицата и си доспивах на пясъка. Тогава още нямаше толкова нови хотели и заведения и морето бе за всички. Липсваха шезлонгите и чадърите, но палмите бяха повече и никой не ги бе отсякъл, за да не закриват пищната гледка към морето от новите луксозни апартаменти отсам пътя. Наоколо имаше само чужденци в ранното утро и един охранен занаятчия, изоставил домашните си занимания, за да работи по строежите наоколо и да изкара повече пари, когото ние наричахме Бомбата — толкова бе голямо шкембето му. Той непрекъснато ми говореше на немски, колкото и да се опитвах да обясня, че моето всъщност е съвсем старателен турски. На младини бе работил някъде из Германия и бе понаучил езика колкото да си изкара днес бакшиш от очарованите немкини по плажа. Искаше ми се утре сутрин да го потърсим… Някои навици никога не замират. И очакваме да се случват въпреки променените обстоятелства и нрави. Като леля Леман, която ежегодно купуваше килограми суров грах, а после седеше с дни навън под навеса да отронва зърната му, да ги прибира в найлонови кесийки и да ги подрежда в хладилната камера за зимата. Зима, която помнеше от живота си на младини в Анкара и Истанбул и която си бе донесла и тук, в турските тропици.

Сиде, моя любов. 2006 г.

От часове седяхме на празния плаж върху белите шезлонги и гледахме нощното море. Луната бе кръгла като светеща монета и хвърляше меки отблясъци по водата. Фенерче, празни бирени кутийки, торбичка с мидички и везан шал, който по-рано днес си купих от една руска сергия, няколко мъниста от скъсаната ми седефена гривна и топлите пръсти на Джан, заровени в пясъка до моите; животът можеше да бъде побран в шепа форми и да е напълно достатъчен. Нямаше друго място на земята, където да чувствам толкова пълнота. Това бе от онези моменти, в които времето спира, и не ти се иска да се обръщаш назад, за да видиш къде се е загубило. Остава само насладата, че наоколо съществува причина, която да осмисли липсата му.

През годините неведнъж се питах искам ли да изоставя другия свят и да остана тук завинаги. Близо до старите лодки, свити срамежливо в сянката на модерните яхти на котва около мостика, в тесните ивици пясък, втъкани сякаш от майстор на килими между чудните силуети на каменните къщици с дървени чардаци и ситния крив паваж, стигащ почти до водата. Издадените напред скали, под които неведнъж се бяхме крили в малките часове на нощта не заради някаква забрана, а защото тази земя извикваше палавите хлапета в нас и тръгвахме да търсим приключения, потънали пиратски съкровища или себе си. Тук на здрачаване, когато глъхнещата песен на морето пригласяше на чайките, душата ми се въздигаше в неустоим копнеж да прелее и да поеме поредната вълна на вечността.

Спомням си първата среща със Сиде, никога няма да я забравя. Както и двете стаи в обраслата с бръшлян стара къща, които наехме след няколко изпълнени с пиянски шум нощи в хотела на бай Неджо, обърнал семейния бизнес в платформа за лично забавление след развода с холандката, за която бе женен цели 30 години. Жената от зелената къща ни даде ключовете със смигване и поглед, в който се четеше несъмнено съпричастие, и си тръгна, без да пророни и дума. Вътре намерихме скърцащо дюшеме, продънено канапе с лъскави инкрустации и изтъркана тапицерия и един вграден долап с няколко стари юргана в него. Тогава се смяхме от сърце на късмета си да попаднем в едно от най-луксозните кътчета на света и да няма къде да седнем и да опънем нозе, после отидохме до пазарчето за цветя, купихме бяло цъфтящо мушкато в керамична саксия и го сложихме до дивана. Вечер разпъвахме юрганите на пода, отнасяхме саксията до стената и брояхме звездите през прозорците без пердета. Целият ни багаж онова лято се състоеше от общ сак с две хавлии, бански, едно шарено парео за мен и две тениски за него. Когато си облечен отвътре и отвън с любов, значимите за другите хора неща, като красиви мебели, облекло или накити, пищни блюда и вещи, остават незабележими, почти невидими и ненужни. Дори ти самият се размиваш неусетно в дъгата от усещания и ставаш едно с якамоза, солта по морската пяна и въздуха, който любимото същество до теб диша, за да живее.

Нашата любов бе от онези, които пропускат битовите неуредици: бавно и несигурно побеждава неопитността и слива телата така, както неусетно се доближават душите, не оставя потни отпечатъци по завивките, а дълбоки трайни резки в съзнанието, и не ражда, а заличава стари белези от човешко докосване, болезнени драскотини или страдание, дори радост и доволство. Безразсъдна и нескончаема подобно стихията на морето в дъжделивите дни, които безгласно благославяхме заради ритмичното потропване на капките по покрива и възможността да сме себе си, без да мислим за наемателите на етажа над нас. Горещината и лепкавият въздух само подсилваха усещането за изгубване и разтваряне в другия, а в хладните мокри утрини, когато наситеният аромат на жасмин и екзотично горчивият полъх на крайбрежния ветрец пронизваха сетивата ни до разпадане, закусвахме под навеса на терасата с вълнено одеяло върху коленете само резен хляб и парче топено сирене и научавахме, че очите на другия са вратичката, през която в сърцата се влива безкрайното обаяние на света. Светът, чието име запечатахме в тези четири буквички — Сиде. И щяхме да идваме пак тук като завръщане в себе си всеки път, щом слънцето се изкачи толкова нависоко, че стане недостижимо.

На езика на местните хора Сиде означава нар — символ на изобилието, нишан (белег) за берекет и късмет. Градът съществува от времето на хитите. Шест века преди Христа е бил наричан Лидия, после Перс, Искендер, а най-цъфтящите дни тук са били от 1 до 3 век с римляните. Огромният амфитеатър с места за над 15 000 души, където през годините гледахме не една постановка, дългата върволица колони, особените бели постройки, били някога домове, галериите, камъните, плочите и фреските, всичко в Сиде бе вълшебно. И храмът на Дионис — най-почитания бог тук, за когото се разказват безброй приказки и легенди. Една от онези, с които грижовните баби приспиват внучетата си вечер, е за детето, родено от земна жена, силна като богиня, избраница на самия Бог Баща, който никой човек не познавал и не смеел да погледне, за да не изгори. Раждането на Дионис поставило началото на нова ера на земята — ерата на пробуждането, и оттам насетне всеки роден човек носел в сърцето си частичка от божествената същност. Построявайки храм в чест на Дионис, хората нарекли полуострова Слънчев, а по-късно дали името Сиде — слънчевия нар — обвивката, която съдържа семената на божествената тайна в себе си.

По нещо някак ми напомняше Стария Несебър, който винаги ми липсваше. Съвсем малко, колкото да свържа двете места в сърцето си и да ги обичам еднакво.

Ако в онези слънчеви дни съпругът ми бе предложил да изоставим всичко и да заживеем в двете празни стаи или дори на влажния течащ таван в зелената къща без мебели, само с керамичната саксия с мушкатото, бих приела без колебания. Бих приела дори стотиците страници протокол, с който се сдобих впоследствие и който стана мой неизменен спътник чак до днес, макар и превърнат в ниска масичка за чай заедно с две едри червени тухли, намерени на пътя, и две рапанчета, изровени от пясъка на плажа. На земята има места, които те разпознават, а до момента на срещата тихичко са те викали с песента на вятъра, докосващ бебешката ти люлка; с очите на майката, вливащи любов из пътя ти, когато заминаваш, без да се обръщаш, и търсиш именно своите стъпки, чужди и далечни на пръв поглед, а извиращи от сърцето. И чувството за принадлежност те изпълва всеки път, минеш ли покрай стар занаятчия, подредил инструментите си пред дюкяна и запалил лула; покрай пазарчето, което днес е неузнаваемо, но все така пъстро, или просто в щипката захарен памук, стопил се по пръстите ти с онази истинска, лепнеща от неутоление жажда.

В последния ден от онова първо наше пътешествие до Сиде помолих съпруга си да ми обещае, че ще се събуждаме винаги до лазурната шир на морето. А той ми обеща това и за внуците ни.

— Искаш ли вече да се прибираме…

— Кога се е случвало преди изгрева…

— Не ти ли е хладно?

— Не и тук… Оставила съм си студа за Татван.

— Шшшш, не го казвай. И там имаме море и любов.

Същата вечер се върнахме при леля Леман и седяхме тримата на двора в мълчание до късно след полунощ, споделяйки песните на подпийналите по баровете туристи, прибиращи се по квартирите си, като всеки от нас бе погълнат от мисли или мечти, а сънят неусетно ни бе отвел до покритите с тензухени балдахини метални кушетки до часа на изгрева, когато отново измих очите си с безкрайната синева на морето. После облякох най-бялата си риза, закичих в косите си най-красивото цвете и оставих Джан да ме отведе до вечния индианец, свирещ на китара в едно крайплажно капанче. Той всъщност бе стар английски студент, забравил света след първите си стъпки в Сиде някъде назад в годините, отминали в песни. Бе останал тук, облечен с тогавашния си костюм на индианец ашиви от народите пуебло, които бяха неговата първа любов след злощастно пътуване до Юта. Бе донесъл една неизлечима любов чак до бреговете на Турция и не спираше да я пее с чувствен и дълбок глас в ритъма на тамошните кънтри сърца.

Към обяд обикновено ставаше твърде горещо и пренаселено и тръгвахме на обиколка по магазинчетата. Едрите разноцветни диаманти, златните накити и съкровищата, изложени върху полички с кремава коприна, изглеждаха като самородна добавка към цялостния облик на Сиде. Дюкянчетата с подправки редом до тях, а после откритите сладоледени къщи и ресторантчета с дървени масички и бамбукови кресла, накацали върху камъни и настилки с древни надписи, оставени там преди столетия. Наоколо нямаше нито квадрат съвременна земя. Спяхме и се движехме направо върху историята. И колкото и да се опитвах да запомня всяка подробност, а днес — и да я опиша, чувствах как е непосилно и невъзможно. Защото всеки път бе ново и бе точно толкова непознато, но близко.

За да не изменим на традицията си, и сега се отправихме на разходка с корабче. Взехме го от Манавгат — малко встрани от Сиде и по-модерна негова част, и тръгнахме по реката към устието й. Бяхме само двамата, капитанът и възрастна двойка поляци, дошли на почивка. Пуснахме котва недалеч от брега да похапнем и изслушахме безкрайните извинения на капитана, че на борда няма готвач. Последният избягал след получаване на възнаграждението си и го оставил сам. Затова менюто ни включваше голям печен на скара сом, няколко цели марули, от които си късахме сами, и купа с пресни домати и краставици, последвани от тава измити сочни плодове. Никой от нас нямаше нищо против това и с готовност помогнахме на човека да сервира и отсервира. Когато стигнахме устието на реката, ни остави да стъпим на безлюдния плаж и да поплуваме. Мястото бе отдалечено и се достигаше само с лодка, бе и твърде опасно, за да бъдат допуснати туристи с деца, и по тази причина не бяха построени съоръжения, мостове или каквото и да било за по-лесно идване тук. Разрешаваше се къпане само в морето, а нагоре по реката предупреждаваха да не тръгваме въпреки примамливата растителност и красотата. Някъде по пътя вятърът отвя сламената ми шапка и за защита от знойния пек смъкнах една от покривките на яхтата и увих главата си с нея. После, без да се обръщам, тръгнах нагоре към реката.

— Не, не, върни се! Там не бива…

Мъжът ми хукна след мен, но аз се затичах, изхлузих сандалетите си в движение, спуснах се към хлъзгавия бряг и потопих крака в полудялата забързана към морето вода. Успях да се задържа изправена само няколко секунди обаче и последното, което чух, бяха крясъците му да не мърдам. С такава сила ме понесе реката и уж морето бе толкова близо, а се оказа безкрайно далече, докато някаква сила ме дърпаше надолу и ме избутваше напред, притискаше главата ми под водата и не можех нито да виждам, нито да дишам. После нещо остро се заби в ребрата ми, раздра гърба ми и болезнено ме хвана намясто. Някакъв издаден напред клон трябва да беше, а ризата ми се оказа подходящо здрава да ме задържи на него. Джан се чуваше гневен и малко изплашен, когато с две ръце ме хвана и ме измъкна на брега. Оказа се всъщност, че не говори. Навярно чувах ударите на сърцето му. Зад него капитанът крещеше и размахваше ръце, бързайки към нас, а възрастните поляци бяха залепили длани за устите си и изплашено ни гледаха. Повдигнах покривката от очите си и измънках, че ме боли. Мъжът ми ме понесе към яхтата с бърза крачка, но преди да ме качи на нея, ме потопи в солената морска вода.

Нараняването не беше сериозно, само че изглеждаше ужасно — драскотината се бе надула и подпухнала и имаше вид на втасало зачервено тесто. Не видях да ми тече кръв, но така и не изсъхнах, бях непрекъснато мокра. Намазаха ми гърба с някакъв домашен крем от лой и невен и покривката от чалма се превърна в увита на гърдите ми превръзка. Върнахме се бързо в Манавгат и оттам — направо в местната болница, където лекар ме прегледа, постави инжекция, два шева някъде и капка козметично лепило и предписа мазила, хапове против възпаление и обезболяващи. Искаше ми се да забравя за случката и да продължа почивката си, както досега, но последвалите дни прекарах на двора у леля Леман, гърчейки се от болка. И до днес мъжът ми ме подкача за вироглавството, породило онази случка, и повтаря, че Сиде прави с мен неща, които обикновено никога не се случват.

Щом се почувствах по-добре и можех да понеса пътуване, тръгнахме към Анталия. Със съжаление гледах назад към изгубващото се в средата на задното стъкло малко късче земя, отрупано с камъни. „Сиде, любов моя… ще се върна“ нашепваше сърцето ми и аз му вярвах. Вярвах му…

Анталия, светът на Джузеппе. Лятото на 2006 г.

Здравей, Ирис…

Днес тук е неделя. Портокаловото ухание се промъква през стъклата на колата и обгръща сетивата ми с нежност. Пиша ти на задната седалка на автомобила под наем на път за Анталия. Липсваш ми. Брегът е прекрасен, но твърде безсмислен, когато не може да бъде споделен с любимите ни хора.

Нали си там… Скоро ще се върна.

Меги…

Така и не успях да избера достатъчно красива за него картичка, затова я нарисувах. Спуснах перести ветрилообразни палмови листа от едната страна на листа, разплисках вълните на Средиземно море под тях и по цялото писмо посипах мек перлен сим (лъскав прах). А долу в ъгълчето нарисувах едно откъснато от живота листо на филодендрон, под което сгуших оскъдното си послание. Замислих се над името — phileo от гръцки бе обичам, dendron — дърво. Златисто-черните отблясъци по листата на някои видове бяха неописуемо красиви, както и тъничките им, впити в пулсиращите стъбла на други растения коренчета, или едрите, висящи навън подобно пипала, опитващи се да достигнат живот. Самата аз понякога се чувствах като пълзяща лиана в тази гореща и безкрайна страна и пиех живителен сок от всичко, което попадаше на пътя ми, с вкус или без… И с единственото условие да оцелея.

Като по поръчка един такъв филодендрон ми се усмихна широко в момента, в който колата спря на тясната алея към хотела. Беше „Линден и Андре“ — особен вид, а казват, че го имало само в Колумбия. Ако разполагах с полароид, бих добавила към писъмцето и снимка.

Две момчета вдигнаха куфарите ни и поеха към еднофамилните бунгала насреща. Гърбът все още силно ме болеше и едва се движех, затова се насочих към бамбуковите кресла отстрани на градинката и седнах с писмото в ръка. Нямаше да го изпратя, нямаше как. Щеше да прелети, разбира се, огромното разстояние оттук до малкото кюрдско селце на края на света подобно оживял хартиен жерав и навярно щеше да намери и адресата, но беше безсмислено. Собствената ми душевна падина бе достатъчна и за двама ни. Зареях очи след вятъра. И тук морето бе прекрасно. Налегна ме дрямка и напълно забравила за съпруга си и разопаковането на багажа, отпуснах рамене на меката облегалка и затворих очи.

— Ето, покрий се, духа.

Сепнах се и подскочих срещу не по-малко изненадания от реакцията ми човек. Присвих очи и го огледах. Беше тъмен и сбръчкан като дяволска нощ, носеше безцветни дрипи и широка сламена шапка с червена украса, държеше бял чаршаф, с който се опитваше да ме покрие, и се усмихваше насилено.

— Кой си ти?

— Джузеппе.

— Моля?

— Не и Верди! — вдигна заканително пръст нагоре. — В моето име има две „п“.

— Ясно… Ами Джузеппе с две „п“, тук е толкова горещо… Не искам да се завивам, само да си подремна.

— Сеньора, дори в Анталия върху спящото дете вали сняг.

— Разбирам…

Понадигнах се, с почивката ми бе свършено.

— Всъщност… Верди пише хубави опери. И освен това и в неговото име са две „п“.

— Не и в Туркия, не и в Туркия, сеньора. Тук всичко е сгрешено.

— В Италия ли?

— О, само вие, турките, я наричате Италия…

— Е, аз не съм от турките. Няма значение всъщност… Как си попаднал тук?

— В някой минал живот. Търсех моята Франческа, сеньора, моята Франческа. Огледай се — белецца, белецца, Франческа… Тя е навсякъде — в копринения пясък на разсъмване, в бродираното звездно небе нощем. Франческа…

Стиснах писъмцето до Ирис и смутено го сбутах под масичката за чай. Сякаш нямаше да го види.

— Дай ми това! Дай ми го!

Той дръпна плика от ръката ми, омота около него края на ризата си и се отдалечи към плажа.

— В бутилка, в бутилка, Франческа, белецца, белецца, сеньора…

Загледах се подире му и тръгнах към бунгалата. Джан вече разопаковаше и бе метнал две плажни хавлии на перилата на леглото. Около него момче с четка за прах с разноцветни пера почистваше абажура на един лампион, целия облепен с мидички.

— Той не е добре, амфенди, не му се сърдете.

— Кой? Джузеппе ли? Познаваш ли го?

— Работи при нас. И тук живее…

— Италианец ли е?

— Да. Много отдавна дошъл в Турция. Виждате ли онзи хотел насреща? Огледалния, с многото етажи. Бил е негов. После получил телеграма от родината си, че любимата му се удавила, и полудял.

— Трябва да е била необикновена жена…

— О, да, той само за нея говори.

— Тук май няма много турци?

— Няма.

Момчето се усмихна, прибра бакшиша и излезе.

Мислех все пак да подремна, затова се изтегнах на леглото с „Тавасин“ в ръка и се направих, че не виждам нацупената физиономия на съпруга си. В бунгалата беше приятно, макар да нямаше климатик, но бях благодарна и на мрежата за мухи. По-късно вечерта съвсем обикнах това място, когато чух приглушеното бръмчене на пръскачките с препарат за насекоми. Отвън стана възможно да се седи до среднощ, а отдалечената музика и плясъкът на вълните припяваха меланхолично на свитото ми душевно състояние. Ирис ми липсваше. Липсваше ми нормалната подредба на нещата; обърканият и разхвърлян човешки свят ми идеше в повече, а всеки знак за несъществуваща, но търсена любов, изпречил се на пътя ми, ме разтърсваше дълбоко и ме раняваше непоправимо. Нима тази красота наоколо бе само цветна фасада на нещо друго, кухо, празно и пусто? И може би мъртво…

Мислите ми ме плашеха. Чувствах се зле, чувствах сърцето си като кошер, пълен догоре със стършели. Анталия едва ли заслужаваше тегавото ми настроение, а мъжът ми — още по-малко, но бях безсилна срещу падащия в мен мрак. Извадих тефтера и изписах в редичка имената на всички антични кентове, църкви и забележителности в този град, свалени от виртуалната карта, но нито едно не ме привлече. Не ми се гледаха руини, нито скъпи небостъргачи. В музеите нямаше да видя нищо ново, а аспендосите и амфитеатрите навсякъде бяха еднакво каменни. Копнеех само безкрайната синева на морето и пищното зелено навън, но навсякъде щъкаха хора: като буболечки, събрани от всички краища на света само за да направят деня ми тежък с гласовитите си възторжени възклицания или подвиквания за шекер-шербет. Неусетно се хванах да мисля за България. Мъничка една такава, не толкова пищна, далечна и моя. И онова селце накрай света. „Тавасин“… Коя бе причината безкраят да разделя в мен любовта и дали отново тя би я събрала? „Има велика помощ за всичко“ — твърдеше книжката на възглавницата до мен в своето настоятелно безмълвие. „Открий светилника на озарението. В теб е.“

— Знам какво ще те усмихне. Утре тръгваме.

— Ами Анталия…

— Ще дойдем друг път.

Той се усмихна и седна на земята. Хвана ръката ми.

— Меги, нали не ми се сърдиш, че не мога да те заведа в най-луксозните хотели или да ти предложа най-хубавата почивка на Средиземноморието…

— Как можа да го кажеш… Аз трябва да се извиня… всичко ми е криво, гърбът ме боли. Ирис го няма. Написах му писмо.

Казах го. Най-после го казах, макар писмото да бе изгубено безвъзвратно. Погледнах виновно към мъжа си и видях изражение, което няма да забравя никога. На лицето му бе изписана ярка вина — че не е Ирис, че не е Богът от моята „Тавасин“, че е онова, което е.

На сутринта му позволих да се погрижи за раната ми, докато стисках зъби да не охкам, и се чудех защо, за Бога, някаква драскотина ми създава толкова напрежения. Знаех, че след години ще ми е смешно, но днес не можех да спра напиращите сълзи. Провалях нечий живот с минутите, в които се цупех и мълчах безпричинно. Не умеех да давам. И дори по-лошо — страхувах се да приемам. Когато Джан оправи ризката на гърба ми и ми помогна да се наместя удобно на стола за закуска, а после тръгна да донесе поднос и чай, извадих тефтера и написах „Не струвам“.

Малко преди да потеглим към следващата ни спирка, мернах между бунгалата Джузеппе.

— Хей, чакай! Ела! Какво направи с писмото ми?

— Сеньооора, на добър час! И да не знаеш за бутилката, плува тя, плува към Пуерто Рико, плува да намери Франческа. Франческа е навсякъде, сеньора: погледни онези пенливи морски коси — зората ги сресва, сеньора, красота е; погледни косите на Франческа, разплискани над бреговете на Иврея!

— Боже, къде е Иврея…

— Не виждаш ли Иврея? Голямото езеро, сеньора, пресъхналото езеро. Сега в Иврея са само сълзите на Франческа…

Единствено Джузеппе не ме беше разплакал още. Приличаше на разгърден парцалив пророк, крещящ драматично към тълпите в мен и навън. Огледах се. Нямаше никого, а ехото „Иврея“ кънтеше с гласовете на хиляди.

— Джузеппе, ти сега си в Турция, в Анталия…

— Да. И ти.

Нямаше какво повече да ми каже. В тези три думи се съдържаше цялото ми нещастие. И щастие.

Долината на пеперудите. Турция, 2006 г.

Не очаквах да е толкова хубаво или поне не очаквах да го забележа по този начин. Плъзна се лекичко, като невидимо дихание, първо в ъгълчето на очите — кондензирано до малка солена капка, после плисна с широтата на хоризонт, побрал в себе си светове. Бе не повече от двестатина метра земя, посипана с лъскав пясък, сгушена в прегръдката на строги скали. А скалите навеждаха снага и дълбаеха малки каменни ниши встрани от омаята, където наблюдателят да се скрие и да не пречи. Промъкнах се безшумно в едно от гнездата, отпуснах се върху камъните и признах пред себе си, че земният Рай досега ми е бил непознат.

Първите слънчеви лъчи изскочиха иззад камънака, нагазиха в морето, превърнаха се в светулки и закачливо накацаха по клоните пред мен. Нещо се размърда. Притаих дъх и поисках да съм невидима: само едно движение, и цялата магия щеше да изчезне. Бях засечена обаче и финото раздвижване отсреща запърха в по-видим нюанс, след миг зажужа и изведнъж изригна с прашеца на стотици разноцветни крилца. Преди да ме покрият, светлината се изля щедро наоколо и видях надвесени над пясъка клони, целите обсипани с пеперуди — като тежки назрели гроздове, готови всеки момент да покапят. В мига, в който ахнах и скрих глава в ръце, те полетяха на всички страни и затулиха слънцето, тясната ивица плаж и морето. Навсякъде имаше само пеперуди: малки, огромни, красиви или сивеещи, лепяха се по ръцете ми в стремежа си да избягат, блъскаха се в очите и колкото повече опитвах да ги отблъсна, толкова повече идваха. С напредването на минутите слънцето съвсем се издигна и от всяка дупчица в скалата, нишичка или пещера заизлитаха още и още. Приличаха на оживял жужащ порой, заливащ земята. Звукът от крилцата им извираше сякаш отдолу някак, като плъзнат по камънака, издигнат с праха и поел в нескончаема вихрушка. Пъстрото нападение продължи около половин час, а може и малко повече, когато едва успях да отворя очи и да замръзна от гледката. Пред мен на земята бяха накацали хиляди спокойни едри пеперуди. Като войнство, очакващо нова команда…

Джан се бе облегнал на една скала и не мърдаше. По него пъстрееха туфи от тези живи цветя на природата: по ръцете, краката, по главата му, а той едва отвори очи и се усмихна.

— Какво е това чудо…

— Ти си в техния свят, натрапихме им се. Някои сега се раждат… Около 7 сутринта ще е по-спокойно наоколо.

Едва шептеше и настойчиво ме насочваше с поглед към нещо на рамото си. Вгледах се и ахнах, там ветрееха ефирни крилца няколко напълно прозрачни пеперуди с размери колкото детска педя. Беше твърде нереално. Като в приказка. Бях чувала за Долината на пеперудите — Келебек вадиси, както я наричат тук, и за безбройните видове, обитаващи това място, но думите не можеха да опишат и частичка от пулса му. Малките същества бяха чудни, безбройни, неописуемо красиви и малко плашещи. Можех да видя отблизо как повдигат тънички крачета, потъркват ги едно в друго, а после поглеждат към пипалцата на останалите; как пристъпват на пресекулки или да усетя мига, в който вдъхват живот, преди да разперят пищните си пелерини над плажа. За миг в ума ми проблесна мисълта, че тук колекционери не бива да попадат. Дори каквито и да е хора. Ние също — не знаех защо сме тук и смущаваме това богатство с трудната си каменна присъственост.

Мина още час в нереално съзерцание, а аз се губех между хилядите микродвижения, потъвах с тях надолу към пясъка или се издигах над скалите. После движението затихна и размърдах схванати ръце и крака.

Малко напред, в ивичките на пясъка, където водата бе намокрила твърдта с мекотата си, се люлееха потъмнели телца, останали бездиханни. Живите и неотлетели пеперуди красяха клонките на храстите и дръвчетата или почиваха в невидимо попърхване по камъните.

Внимавах къде стъпвам. Приближих водата и влях очи в поредното чудо. Беше бистра като планински извор, а в нея щъкаха разноцветни малки рибки. Имаше жълти, сиви на точки, сини, морави и розови, имаше рибки с всички цветове на дъгата. А заливът тук се наричаше Мъртво море. Това бе малка, откъсната от морето частичка, съвсем близо до мястото, откъдето Средиземно море поемаше с наситени вълни към Френската Ривиера и италианските брегове, покрай Гърция, а водите на Егейско плахо пристъпваха да поемат щафетата. Брегът, извън пеперудената ниша, приличаше на издадена напред във водата пясъчна капка. Тръгнахме бавно и аз попивах с очи всяко движение или полъх, очарована и омаяна.

— Това развъдници ли са? За декоративни рибки и пеперуди?

— Не. Доа е. Истинско е. И се охранява като резерват, но изследователи, биолози, учени или туристи имат свободен достъп. Но никой не убива… Знам само, че понякога оттук се набавят рибки за аквариуми.

— Колко жалко…

— Внимават. Хората ги пазят. Иначе нямаше да е, както е днес. Можем да плуваме, тук водата е най-чиста от цялото Средиземноморие.

— Наоколо, към Фетхие, видях бунгала и къмпинги.

— Не са за нас, но можем да отидем, разбира се. Там лагеруват предимно семейства на дълбоко вярващи.

— Сериозно? Забулени ли?

— Да. Не е конкретно, просто така продължава ежегодно. Всеки може да дойде тук на почивка. Но няма увеселителни заведения, нито голи чужденци. Те идват и си отиват, а почиващите са други.

— Да не би тези забулени дами да са против нас и присъствието ни?

— Не, разбира се… Всеки може да почива тук, казах ти. Просто не си пречим… Те не водят децата си в Бодрум и Мармарис, където е нощният живот и едва се чува турска реч, а ние не се задържаме особено тук, само идваме да се порадваме. Когато Ванесса поотрасне, можеш да посещаваш къмпинга на Мъртво море с нея, колкото поискаш. Само няма лукс, няма екстри, тихо е… Виждаш какво е.

Бяхме доплавали на малка лодка до пеперудите и се запътихме натам. Все още бе твърде рано, за да тръгнем нагоре по скалите и да разгледаме останките на старинната църква и византийската крепост, които се виждаха нагоре — бихме унищожили десетки пеперуди със стъпките си. Козите пътечки и издълбаните за катерене стъпала в скалите бяха твърде примамливи обаче. Това бе едно от местата, за които се заричаш, че ще се върнеш отново. Качихме се на лодката и заплавахме към Фетхие. Панорамата бе неотразима. Скалите на пеперудената долина завършваха назад с водопад, вливащ разпенени води в морето.

— Меги, знаеш ли, това място е имало само един собственик до 1974 година. После държавата го е изкупила от него за 300 000 лири според слуховете, защото човекът вече не можел да го опази от вандали, но той постоянно е тук. Сега местността е под грижите на военни, държавни и всякакви възможни инстанции в Турция. Тук нито една пеперуда не умира по човешка воля.

— Браво! Не мога друго да кажа… Просто браво! Затова и природата дарява с тази пищност сетивата ни сега…

— Веднъж, когато бях момче, баща ми ме доведе тук и посвирихме на саз на пеперудите. За час свирене бяхме взели специални разрешения. Има хора, които идват в нишата с преспиване. Няма отопление, нито електричество, но погледни натам, още се вижда — той протегна ръка. — Дървени къщички и малки чардаци, има дори кухничка, която изрично се ползва само срещу специално разрешение, а то не се дава целогодишно, и никога не се пали огън.

— Видях, че има някаква сграда и колибки, но от пеперудите нямаше как да разгледам или пристъпя.

— Там може наесен или зиме. Тогава идват с преспиване, идват да творят музика или стихове тук. Идват да медитират. Идват и суфи. Но никога няма тълпи. А и охрана няма. Сякаш самото място умее да балансира между природа и човек.

Отдалечихме се в мълчание, а сърцето ми трептеше от радост. Когато срещаш Рая, в теб напира възторг и заплашва да залее земята. Иска ти се да извикаш, да запееш, да разкажеш на всички; да изтръгнеш трептящата си душа и въздигайки се нагоре, да разпръсваш знанието за неземните красота и любов, които наистина съществуват. Онова, което поех с пеперудената зора, ме изпълваше и смълчаваше и щеше да бъде задълго. И исках да го споделя, но повече исках да го опазя. Затова очите ми сведоха поглед над празните странички в тефтера, подминаха го, вляха се в спокойното море и гледаха дълго почти докато се изгуби съвсем от хоризонта. Там и щеше да си остане… непокътнато. А аз взех молив и изписах на поредната страничка „Каш“, преди да сляза от лодката. И нарисувах до името малко синьо оченце против уроки.

Каш, Есмер Баба и Гората на елфите — Куршунлу шелалеси. Турция, 2006 г.

Нарича се още Хабесос или Антифелос — малкият бял полуостров между Кария и Ликия. Тук хората се обличат в бяло, по кирпичените дувари край пътя шаренеят подпрени изписани колела от каручки, а тесните калдъръмчета изливат водопади розови азалии, нацъфтели сякаш от самия камък, та чак догоре, до връхните тераси под покривите. Някоя стопанка излиза, пък плисва кофа студена вода пред къщи, протяга кръшен поглед към кайвенето с насядали мъже, замята оголен глезен и се скрива от жадните им очи. Тихо е като в храм и даже кучета не лаят ни заран по тъмно, когато рибарите идат откъм брега с натоварени, покрити със сини найлони колички с прясна риба, ни в обедната мараня на сънливия южняк. По пладне само дечурлигата подвикват след продавача на елмалъ татлъсъ — лъскавите червени захарни топки, дето кара всеки ден от памукчийницата в края на махалата. Лимонадената количка с бакърен покрив и котлонче, колкото да побере джезве, нощува направо на пътя. Че върволицата сини мъниста я пази, ще ти рекне всеки минаващ, пък ще пусне парица в някое от калайдисаните канчета, окачени по тенекията. Есмер Баба, получил името си повече заради трайния слънчев загар, дето бута количката по цял ден край брега, ще надигне глава изпод кашоните и черджето, ще кимне за благодарност, а хване ли погледа някому, ще скокне пъргав като младо яре да му свари кафе или изцеди два сладки лимона и ще заразказва ей от онези вечните приказки за Кел Олан и Несреттин Ходжа. Човешка приказка и някой да знае да чува и слуша, му трябва на него, а на мен той ми стигаше и артисваше, изпълваше раните ми с дъхавата свежест на земята и морето и смълчаваше непокорната ми душа. Пазих го дълго в съзнанието си, преди да взема калема и да го впиша в пъстрата история на живи и мъртви в този роман, преди да успее да го похаби вятърът на времето ми. Бремето на годините тегнеше по гърбината му на прост селяк, чийто живот бе преминал в извивката на малкия полуостров и щеше да свърши тук, без да му донесе нужда да види земята отвъд планината, да познае извора на новия свят или студа на далечния. А мъдростта му ги задминаваше и стигаше чак до вселенските тайни за видимо и невидимо, скрито и явно.

Защо ми е дом, чедо, какво мога да скрия в него от очите на Господа? Аз даже шапка нямам. И да имах, моя ли щеше да е.

Ами количката?

А, количката. Каймакът и кюпюкът (пяната) не са от мен, ни за мен.

Имаш ли деца…

Сите са мои.

А невяста?

Зададе ли се сватба, калесник съм.

Ами любовта…

Ех, дете. Кравай се пече от първото мливо. Хлябът е за раздаване.

В Каш оздравях. След пеперудите и бялата тишина на това място в мен не остана ни една свивчица болка. Попивах всяка ивичка сол, засъхнала по камъчетата на плажа, всеки литнал с ветреца цветен аромат или песните на момичетата вечер, стигащи чак до звездите. Денем седях на сянка край Есмер Баба и го слушах, вече списвах страничките на тефтера и дълго гледах розовеещото небе как тръгва надолу по склона на баира и търкулва слънчовата си пита към съседна Гърция. „На Еленския връх още е светло“, записах в последната вечер тук, прибрах молива и се сгуших между чаршафите и меката им прохлада, а на сутринта, когато петлето от съседската къща ми напомни, че сме пътници, с мирно сърце помахах за сбогом. По пътя от Калкан до Алания на всеки ъгъл имаше старинни крепости, антични градове или амфитеатри, арки и скални манастири, вкопани в скалите и земята църквици или стари тюрбета, но аз вече бях тиха отвътре. Не копнеех да ги превзема или настъпя, не исках непременно да знам. Заваля ни дъжд — пороен и пълен, и с песен зачука по стъклата на автомобила. И тогава, в минутките на отдалечаване от пеперудения рай и приближаване до себе си, написах своето първо стихче на турски:

В жуженето на лятната гълчава

или в пороя на небесната вода

частичка от дъха Ти разпознавам.

Какво съм аз — живот, тъй вкаменен,

посипан от небесното решето

върху земя, тъй ничия и моя.

Захвърлям шапката си

и поемам Ден,

изпълнен с нереална светлина.

И ражда се в сърцето ми Покоят.

Към обяд наближихме Манавгат и до Анталия ни оставаше малко. Вече мислех за Ванесса и ми се искаше по-бързо да я прегърна. Мъжът ми обаче отби колата и ме покани да похапнем. Виждах гъста гора нагоре зад пътя, а насреща ми две камили бяха полегнали мързеливо под слънцето и лениво предъвкваха. Пресякох улицата, приближих едната и две ръце ме повдигнаха да я яхна. Стреснах се, но животното бе обучено, бавно се изправи и ме заклатушка напред към входа на някакъв природен парк. Видях, че мъжът ми се разплаща с човека, водещ юздите, и вади фотоапаратчето. Всичко се случи изведнъж и насън някак, не можеше да е реално. Камилата ме отнесе до дървени камелии, сковани в края на алейката, приседна, за да мога да сляза, и си тръгна с камиларя.

Продължението на разходката — после.

Какво има там? — посочих зеленината в далечината пред мен, но Джан само се усмихна и не каза нищо.

Поръчахме гюзлеме и чай и седнахме да похапнем. След половин час, когато момче с везано елече ни бе поляло обилно с колония и бе напълнило устите ни със зърна карамфил, аз се оказах в самото сърце на земния рай, за който си мислех, че вече познавам. Беше изумително. Затаих дъх и дълго се наслаждавах на гледката. Срещу ми на едри лъскави ленти се сипеха с гръм няколко високи водопада, извиращи от гъста дивна растителност. Скалите бяха извити някак навътре и водата се изливаше над ниши, в които се къпеха хора, напред имаше полегнали настрани дебели клони на дърво с огромен ствол, хвърлящо сянка над приказно езерце. Ахнах и заслизах по кривите стъпалца, създадени предвидливо за хората къде от камък, къде от корени, и след минути се озовах под звънливите капки на първия водопад, едва крепяща се на обрасъл с мъх кръгъл камък. Бях мокра до кости, водата ме обливаше и шуртеше навсякъде около мен. Успях да зърна табелка с надпис „плуването забранено“ точно когато политах надолу, но мъжът ми ме хвана и ме изнесе на сухо. Сухо всъщност наоколо нямаше, а изненадата бе неописуема. Обърнах се и насреща ми зейна вход към пещера с каменни стълби, водещи нагоре, целите в мекичък зелен мъх. Покатерих се и там, преди да видя Джан да ми маха изпод дърветата, и тръгнах да го догоня, като почти се пързалях, вместо да ходя, и на няколко пъти сериозно се хлъзнах в мокротата. Той ме очакваше на пътечка, водеща навътре в горичката покрай езерцето с дървени перила и обозначения за ориентиране на туристите. Помислих си колко е лесно да се изгуби човек тук и да не иска да бъде намерен. Докато разсъждавах за чудесата на природата, останала в такива откъснати късчета тук и там по земята, и за застроените на нейно място огромни монополитни градове, реално ненужни никому, стъпихме на дървено мостче, водещо над езерцето. Долу малки и големи костенурки плуваха или се припичаха по изпъкналите камъни и корени, а водата гъмжеше от рибни стада. Още нататък следваше вторият водопад, а богатата растителност под и над него играеше шеметен танц ведно с водата, понесена от нежната й звънлива сила. Тук рибите скачаха във въздуха и се гмуркаха обратно, без да забелязват чуждо присъствие, а табели указваха, че всеки момент може да изскочи лисица или сърна, че в парка живеят някои редки видове змии, но не са опасни, ако не ги закачаме, и да внимаваме къде стъпваме, за да не смачкаме с възторга си някой палав елф, седнал да си почине. Тези табелки ме разсмяха…

Наистина ли там пише, че в гората живеят елфи?

Нали не мислиш, че елфите са измислени? Те просто са избрали да не се показват пред човека, но в този парк понякога са видими.

Мъжът ми се смееше с глас на удивлението ми и не бях сигурна шегува ли се, или не. Спомних си очите на пеперудената войска, когато след нападението замръзна на камъните да ни разгледа. Изобщо не приличаха на същества, които не разбират. Определено ние не ги разбирахме и предположих, че с елфите е същото — допуснах, че може и да съществуват, но ако накацат по мен, навярно няма да издържа и ще припадна. От щастие… В следващите няколко часа пъхах любопитен нос под шумките и храстите, търкалях се на пътечките и висях по клоните над водата, плациках крака в езерцето и едва изсушена от жаркото лятно слънце, се навирах под шуртящата вода на някое водопадче. Говорих си дълго с мъха, който се опитваше да ме подхлъзне всеки път, щом го настъпех, и умолявах с най-красиви слова една намръщена костенурка да ми покаже поне шапчица на някое елфче. Обикалях безбройните живи тунели нагоре, спусках се по каменните стълбички и дори не ми хрумваше да си тръгвам. Исках да остана в тази гора завинаги, тук имах всичко. Тук животът бе прекъснал свързващата го нишка с външния свят и през силно сплетените в прегръдка жилави растения не проникваше и полъх човешка омраза, ненавист или недопустима намеса. Всичко, което бе позволено на човека тук, бе да огради, почисти и опази. Паркът бе огромна дивна гора, съхранена такава, каквато е била някога, с първото лианче, извило дъх насам. Накрая, едва дишаща и преуморена от обикаляне, седнах на земята и зашепнах на елфите да ми позволят да изоставя огромната си човешка обвивка и да ме скрият далече от хората.

— Докъде продължава това чудо? Краят му не се вижда.

— Километри натам. Ако тръгнем, ще вървим с часове и няма да можем да се върнем навреме…

— Как се връщат хората?

— Идват рано сутрин, а после пътуват с камили обратно през селата. Ако тръгнем, ще трябва да спим на палатка…

— Хайде!

Най-красивата нощ. Гората на елфите, 2006 г.

Нетърпеливи да вкусим от новото преживяване, поехме бързо назад до входа на парка, където мустакат мъж раздаваше палатки и спални чували на туристите. В онази година все още бе възможно да се премине целият парк и дори да се пренощува в него, но днес има категорична забрана за преспиване. Палатките бяха свършили. Взехме само малка раница с манерки и няколко сандвича, крем за спешна помощ срещу ухапвания от насекоми, ножче и два дъждобрана, извадихме от колата по един пуловер и тръгнахме. Невъзможно е да опиша с думи всичко, което видяхме по пътя… Спускахме се и се изкачвахме по ръбести мокри скали, провирахме се през заплетени лиани, търкаляхме се по тревата или пъхахме любопитни носове в тъмните пещери, покрити със завеси от гъсти растения. Успях да изгубя едната си джапанка и се върнахме да я търсим, а после скъсах другата и съвсем като във филм изправих глава смело и тръгнах боса. Вечните кубинки на Джан бяха твърде тежки за мен, но и така се чувствах отлично. Освен красотата наоколо не виждах и не усещах друго. Паркът обаче край нямаше и когато слънцето смигна сънено за последно и клюмна зад планината, ние все още не бяхме стигнали края му, нито имаше камили и камилари насреща. Продължихме да вървим под светлината на малко туристическо фенерче, а мократа гора спусна върху ни паяжина от странни и непознати звуци. В сърцето ми отнякъде се прокрадна страх…

Къде ще спим…

Някъде, ще видим къде. Спи ли ти се вече?

Не, но… как ще продължим в мрака?

Както досега.

Не те ли е страх? Тук има диви животни, има змии…

Природата никога не наранява, ако не усеща заплаха.

Боже, като във филм сме. Само дето нямаме право да палим огън.

Да, забранено е. Не се страхувай, всичко е наред.

Ще вървим до селата ли? Къде свършва тази гора!

Меги, успокой се. Тук е по-хубаво от селцата, а и нощем камилите спят. И магаретата спят, и хората. Затова и ние сега си лягаме.

Той огледа наоколо с фенерчето, разбута шумата пред един камък и хвърли раницата на земята. Обясни ми, че няма да влизаме в пещерите, а просто ще се подпрем тук и ще мълчим. Изядохме сандвичите, напъхахме се в спалните чували и се притиснахме един до друг в тъмното на нощта.

Минутите падаха бавно като тежък живителен дъжд. Плътната тишина бе прорязвана от незнайни крясъци, после отново задавяше сетивата. Когато бе най-дълбока, отнякъде изневиделица забълбукваше гърлена песен на същество, което на сляпо не можех да оприлича на нищо познато; тихички скърцания съвсем до мен ме стряскаха, а заслушвах ли се, извикваха потоци любов в сърцето ми. Нощем в гората всяко трептене е мъничка вселена, всеки звук е връзка, видимото с невидимото се сливат и плисват в чудни експлозии, непознати за човека от светлото. Мислех за света на слепите хора, за чудния свят на звуците. Нетренираното ми ухо долавяше само частички от прекрасната незримост на живота, за която в ежедневието си не намирахме време. До момента не знаех какво може да означава звън под звездите в полунощ, нито бях чувала как се откъсват и падат листата, как дишат малките същества далеч от човешкото зрение и откъде поемат смелост и сила да живеят. Взирах очи в непрогледния мрак нагоре, търсейки светлината на небесните фенери, и ако зърнех блещукането на звездица между листата на дърветата, бързо затварях очи и се опитвах да я чуя. Оскъдната светлинка на нощта не бе предназначена за мен, но можех да почувствам позволението й да проследя танцуващото й спускане надолу, където я очакваха хилядите, за които аз, човекът, дори не мислех. Съзерцавайки дивния невидим, но толкова реален свят, усещах колко много съм нищо. А когато луната се издигна и пръсна меко сияние над гората, очерта сенките на дърветата и шмугна помежду им въображаемо движение, две сълзи се отрониха от очите ми и запариха с най-топлото усещане на съпричастие и радост. Сякаш седях тук не заради каприза ми да разгледам пищната гора до края. Сякаш нечий тих гласец ме бе поканил да я изживея истинска, такава, каквато е извън съзнанието на човека — тайна. Страхът се изпари, щом прекъснах мисли, опасения и съмнения кой броди в тъмното зад онези дървета насреща. Направих точно каквото ми беше казал Джан — лежах и мълчах. Мълчах и отвътре — толкова, колкото бе възможно, когато си изпълнен с невиждан възторг. И постепенно се отпуснах надолу към покоя на сетивата, съпровождана от нежния оркестър на нощните горски звуци, докато сънят не ме обгърна напълно.

На заранта пищната зеленина бе някак различна, гората бе друга. Още с първите слънчеви лъчи, прокрадващи се между листата, аз разбрах, че тя ме е приела в себе си. След още половинчасов преход видяхме път, водещ надолу към първото село, а нагоре, където продължаваше дивото, зърнах табелка с означения за водопади. Стрелките сочеха посока, която не бяхме предвидили, но бавно поехме натам. Росата бе наваляла мека и пивка и жаждата за още и още изгаряше ума ми. Нагоре вече не бе поддържаният природен парк, а самата Торос. Придвижването беше трудно, нозете ми — разранени заради скъсаната джапанка, увита да се държи с ластик за коса и съвсем изхлузена настрани, ме боляха и пареха. Неразположение и досада запромъкваха пипалца в мен и когато вече мислех да накарам Джан да се връщаме, пред очите ми се разкри чудна панорама. Оказа се, че сме доста нависоко, дърветата оставаха зад нас, а напред се ширеше далечина, обгърнала огромен водопад. Приличаше на миниатюрка на Ниагарския — извит по скалите и мятащ бесни води надолу.

Кой от всичките е?

Манавгат, мисля. По-нататък е водопадът Дюден и няколко по-малки, които нямат имена. Под повечето има дълбоки и дълги пещери… Не може да се стигне пеша до всички, цялата Торос е залята от водопади, но по пътя ще те заведа да пиеш чай съвсем във водите на един от тях.

Тази земя е рай…

Да…

Не можех да откъсна очи, гледката свиваше сърцето ми, изпълваше ме, самата аз преливах. Поехме назад през парка към колата, а по пътя се дивях на дивите рози, разтворили листица рано-рано; на дивите маслини, чинарите, дафиновите дръвчета и огромните смокини, разперили клони високо нагоре; на камъша и олеандрите, експлодирали в пищни съзвездия от цветове. Под храстите се гушеха чубрица и див лук, мента и безброй растения, които не познавах. В езерцето плуваха папрати и бамбук, треви и корени, които логично не трябваше да са там; едно над друго изливаха зеленина растения от различни климатични пояси и вирееха тук в прегръдка. Просто беше… рай. Няма друга дума, която да е в състояние да опише чудото на тази природа. Като джунгла… Пищна, богата, влажна джунгла.

Стигнахме до колата съвсем без сили, мокри, окаляни и мръсни, преоблякохме се надве-натри, помахахме на едно едричко камилско бебе, полегнало точно зад нас, с големи мъки го заобиколихме и поехме към Димчая — мястото, където природата бе пуснала човека да цъфти с нея. По пътя малко подремнах и горящите ми нозе се поотпуснаха. А после, когато седях на дървена пейчица в беседка, построена направо над шуртящата вода на миниатюрно водопадче и броях белите патици долу в езерцето пред бараките на ресторантчетата, признах, че светът ме е победил завинаги. Сега разбирах защо човекът тук бе толкова смирен и невидим — той присъстваше скромно, без да натрапва ума и способностите си, безшумно и с обич. И стихията на водата, дивото на земята и тежестта на небето се бяха отдръпнали, за да му сторят място в себе си.

Минахме и покрай дома на Дядо Коледа — Св. Никола. Свечеряваше се, за съжаление, и нямахме време да пообикаляме и там, остана за другото лято. Бях пренаситена от красота. Вече исках просто да си прегърна детето.

Животът е розовият етер в сърцевината на розата, а смъртта е аленото кадифе по листицата й. Назад, 2006 г.

Здравей, читателю на тези споменни редове! Днес сядам, продължавам да пиша и неволно се обръщам към теб с благодарност. Защото, ако ти си достигнал дотук, следвайки сърцето ми, то аз ще намеря сили да стъпя нататък, да прескоча оковите на личните си емоции, да се завърна и да се помиря, изписвайки на белия лист тихата думичка „мир“. Мир — със себе си. Ние можем да се помирим само с враговете си, а когато врагът е един — самият Аз, без помощ сме загубени. А помощта е неведомият път, незримото, влято в същината на всяко живо същество, което срещаме и докосваме, изразена в любов, съпричастие, тишина, а понякога просто прочит. Прочит на явното, който извършва и самият автор, изписвайки себе си, за да се види. Дори в моментите, когато красотата си тръгва и остава само дълбока, раздираща празнота.

Здравей, Франческа…

Светът е толкова малък… Една прашинка е само. Подухвам я и тя се превръща в път до теб.

Ние никога не сме се разделяли. Нима може прашинка да стои между нас, когато сме едно цяло сърце?

Ирис

Гледах малкото листче, а сълзите ми се изливаха поройно и не можех да направя нищо, за да ги спра. Беше толкова малко, откъснато от нещо — крайче на квитанция или вестник, ъгълче на тетрадка. Беше нарисувана земя, над нея — небе и една обърната роза. Сякаш бе поникнала от небето роза… И точно под нея скъпите думи, най-скъпите думи…

Джузеппе навярно бе подписал плика на писмото с „Франческа“ там, под адреса, и го бе отправил с надеждата да пристигне.

Целият свят се изгуби. Лицата наоколо се размиха, придобиха чужди изражения, подобни на каменните лица в Адъяман, които срещнахме на път за вкъщи. Огромни мълчаливи стражи на безброй човешки тайни, останали завинаги скрити. „Не приличаме ли на тях на моменти“, бе прошепнал Джан, загледан в една смразена мимика, и бе извърнал очи към сияйното чисто небе, лишено от толкова явна твърдост. „Душите ни са такива, забити в пръстта, безкрайно студени вкаменелости.“

Виж ги, дори не са ерозирали…

Изглеждат вечни.

Няма нито едно усмихнато лице…

Но са спокойни.

Уморих се да обикалям скали и да гледам руини. Заведи ме при живота.

Той за миг се бе замислил, а после лицето му бе грейнало в щастлива усмивка, сякаш бе открил дълго търсен отговор, и бе прошепнал: „Ще вземем Ирис и ще отидем в Ъспарта при розите“. Спомних си онези безкрайни розови градини, обсипани с цвят. Маслодайните плантации на Турция, същите като в моя Казанлък, където от училище редовно ни водеха на бригада, принуждаваха ни да ставаме още по тъмно, когато росата тежи като неръкотворен диамант върху кадифените листица и пълни цветовете — ковчежетата, в които се съдържа божественият благоуханен етер. Розата се бере до самата й сърцевина, в която още спи зачатъкът на живота, а прелестните розови листа и шиповете са нейните красиви ароматни стражи. За да я откъснеш, трябва да е на зазоряване, слънцето още да не е поело своята огнена обиколка и всяка капка мед, покапала по пръстите ти, да бъде приемана като дар, искрен и чувствен — сълза съвсем от сърцето на Бога. Затова никога не сложих ръкавици и бях благодарна за всяко убождане или драскотина, докато събирах чудните цветове в найлонови торби. В Турция полагат розите в тръстикови кошнички, а Ирис неведнъж ми бе казвал, че всяко действие на земята има аналог и отвъд.

Свекърва ми ни изпроводи със сълзи на очи и обещания да дойде скоро в Татван. Трудно се разделяше с Ванесса и понякога дълбоко ме жегваше една съвсем излишна майчина ревност. Децата имат нужда от своите баби така, както имат нужда и от майка си, а моето дете сякаш бе дошло на тази земя заради нея, подминаваше трепването ми, обвиваше ръчички около шията й и дълго й шепнеше, че я обича. В крайна сметка за кой ли пореден път успявах да изтръгна дъщеря си от ръцете на баба й, да я завържа в колата и да потеглим, опитвайки се да не поглеждам назад. На дълъг път се тръгва с ясно съзнание и без тъга, иначе край няма. Бях прибрала писъмцето от Ирис в джоба си и тайничко го докосвах. Нямах търпение да го срещна отново, бях изпълнена с очаквания, и то такива, сякаш Ирис бе врата за мен към други светове: незнайни, прекрасни и мои. Самото негово име за мен означаваше Дом.

Пътуването ни беше тежко. Съпругът ми включи телефона си рано — непростима грешка, понеже за късо време се нажежи от позвънявания. Получихме не дотам добри новини и съвсем увесихме носове. Почти бяхме наближили Битлис, когато обаждане съобщи за смъртта на великана — съпруга на Илкнур, и аз застинах с отворена уста от шок и мъка.

Какво става там…

Терористи. По Диарбакър е така.

А в Татван?

Ще видим сега.

После започна да звъни непрекъснато на военни и командири, на приятели и близки, за да научи подробности и да подсигури конвой за нас през опасните зони. Оставаше ни съвсем малко път, но бе миниран като вита баница с късмети и никой не знаеше кога и откъде ще гръмне някой огнен сюрприз. Минах на задната седалка, прегърнах детето и млъкнах. Пристигнахме в 2 през нощта, след като бяхме изминали краткото разстояние за безумно дълго време, и през целия преход бяхме придружавани от един или друг джип с въоръжени до зъби войници или от каруца с местни наемници към жандармерията. На портала провериха автомобила със съоръжения с монтирани по тях огледала за виждане отдолу, тършуваха в багажа и дамската ми чантичка, дори в пакета с памперси на Ванесса. Горе на шестия етаж мъжът ми ме бутна в апартамента, извини се, че се налага да ме заключи, и излезе. Не се появи цели два дни.

С Ирис на път. 2006 г.

Не можех повече да бездействам и да не знам какво става. Джан ме заключи и излезе, а навън имаше война. Когато има война, не умират само виновни. Зазвънях на Зина през пет минути и най-накрая се свързах.

Стой си вкъщи, нападат селата, взривяват военни конвои, полудели са, никой не може да ги спре. Сакън да не си си показала носа навън!

Ти излизаш ли? Ирис къде е? Жив ли е? Кои села са нападнали?

Излизам, нали работя, кой да ми гледа дюкяна. Ирис не знам, ще видим.

Хич не ми приказвай да не излизам. Бериван е в някое от онези села, Ирис е на брега, а аз да стоя вкъщи!

Шшшт! Скоро да млъкваш! Затваряй телефона! Стой при детето на заградено, аз ще ти се обадя!

Тази жена не разбираше нищо, но нямаше смисъл да й обяснявам. Във всеки случай, ако позвънях на вратата й, нямаше да ме остави на пътя. Пуснах слушалката и започнах да кроя планове как да занеса Ванесса на някоя съседка и да тръгна към Бериван. Но преди това трябваше да видя, че Ирис е жив. Мъжът ми се върна вечерта на втория ден от заточението ми унил и тъжен и не донесе добри новини. Терористичните акции не спирали, цели села били опожарени, отряди за бързо реагиране, жандармерия, местна полиция, доброволци — всички се опитвали да овладеят положението, но без резултат.

Децата им са пораснали, мамицата им, и сега отмъщават. От 1984-та до днес все същата песен! Извинявай…

Как така изведнъж, всичко беше тихо…

Тихо? През март в Чатъшма загинаха много войници и 14 терористи. Оттогава няколко града, включително и Истанбул, където над 250 цивилни бяха ранени, горят в огньове, но ти не се занимавай с това.

Е с какво да се занимавам?! Излизаш навън и не знам ще се върнеш ли!

Войникът не умира, нали знаеш… Няма право.

Ех…

2006-а беше наистина рискова година и събитията бяха смразяващи. Същевременно четях в родната българска преса по интернет небивалици от рода на как Турция сама създава терористи и пълни затворите с малолетни, поддържа изкуствено военно положение и тормози кюрдския народ. А истината бе твърде ужасна. Поне десет европейски страни подпомагаха ПКК, терористичната групировка, с пари и оръжия, за да подкопават Турция икономически. Войната нямаше край, а бе неписана и мълчалива; Европа не вземаше явно отношение и пазеше дистанция, когато ПКК взривяваше и заличаваше цели кюрдски села. В поделенията и постовете валяха непрекъснати оплаквания и апели за помощ. Майки проклинаха синовете си, тръгнали след терористи; майки ставаха терористи заради синове. Бебета лежаха заклани в люлките си, грабежите и вандалствата не спираха, кървища и писъци заливаха улиците и настъпи военно положение, при което бе твърде опасно да се върви посред бял ден по улиците — независимо кюрд ли си, или друг. Колкото повече войската се опитваше да овладее действията на сепаратистите, толкова по-смели ставаха те. На моменти мислех, че ако им бъде позволено да се отделят в нова държава и създадат своя мечтан Кюрдистан, нещата ще се успокоят и ще настъпи мир, но изглежда тях ги интересуваше единствено да убиват, без значение кого. Останалите кюрди, мирното население, бяха сериозно пропищели от ПКК и аз виждах с очите си как проблемът не е създаването на нова държава в държавата, а нещо съвсем различно. Преди години, когато за първи път чух за терора тук, бях сравнила за себе си събитията с изселването на българските мохамедани в Турция, вярвайки на слуховете, че са искали да сътворят своя малка република (със столица Варна или Шумен) на територията на и без друго миниатюрна България, и държавата просто ги бе отблъснала. Мислех, че тук проблемът е подобен, и ровейки все по-надълбоко в случващото се през 2006-а, разбирах колко много греша. Кюрдите държава си имаха — Ирак, а отношенията се простираха далеч над външно видимата териториална вражда между турци и кюрди. Но като страничен наблюдател и човек, лишен абсолютно от разбиране, далече от политиката, спрях да се занимавам и без да обръщам внимание кой кого стреля, се върнах към плановете си да открия Бериван и Ирис. Съседката ми по онова време, жена над 40, уравновесена и спокойна майка на три големи деца, с готовност прие да се грижи за Ванесса за няколко часа или дни, според случая, и аз примерно изчаках мъжът ми да замине за седмица, обещавайки му да не мърдам от дома навън, заведох бебето при жената и хукнах към Зина. През деня в Татван бе мирно и тихо, но никога не бе ясно докога. Слязох от таксито и я открих да ме чака трепереща пред вратата на апартамента.

Заслужаваш да те заключа и да викна мъжа ти!

Нищо подобно не заслужавам. Мъжът ми е много далече и няма да дойде. По-добре да тръгваме веднага.

Момиче, осъзнай се!

Видях приготвена чанта до вратата, грабнах я и помъкнах Зина надолу по стълбите. Таксито чакаше отпред и щом седнахме, пое с пълна скорост към селото на Ирис. Нямаше го, но домът му беше отключен, затова влязохме вътре да го почакаме. Прибра се късно следобед и се изненада на внезапната ни поява. Силно го прегърнах…

Защо има война, Ирис…

Човекът така е устроен, Меги. Не може иначе. А ти? Накъде така?

И аз така съм устроена — засмях се. — Исках да се уверя, че си жив. И да намерим Бериван вече.

Ти си дезертьор и утре ще те накажат. Къде е Ванесса?

В базата. Тръгваме ли?

През нощта.

Изчакахме слънцето да клюмне зад хълма, впили очи в топлите води на езеро Ван, седнали един до друг в пълнотата на онази тишина, която ме държа будна цял месец по време на моето средиземноморско пътешествие. Не изпитвах и трепване страх, до този човек чувствах пълна безопасност и защита. Сякаш съществото му излъчваше спасение само по себе си, сякаш в негово присъствие нищо не можеше да ми се случи. Той бе някак над хорските тегоби, стремления и домогвания; в пространствата, в които се рееше душата му, отсъстваха омраза, оръжия или кръв. Завиваше сетивата ми с покой като с копринен шал, спуснат от другаде, отвъд, с някаква неземна прозрачност и ефирност. Бях му безкрайно благодарна и си мислех, че ако всички хора бяха като него, на земята не биха съществували войни. Потеглихме тримата с една камионетка, която Зина докара от селото наблизо с уверения, че не е нужно да забъркваме горкия таксиджия в нашата лудост. Нещата отстрани изглеждаха така, сякаш двамата изпълняваха някакъв мой детски каприз за намирането на Бериван, но аз виждах в очите им тревога — чувството, което ме бе подтикнало да изоставя собственото си дете в чужд дом и да поема към неизвестното. Пътувахме в мълчание и спокойно отговаряхме при всички проверки по пътя, като аз показвах обикновения си турски кимлик и криех военния. Едва на разсъмване зърнах първите кирпичени къщици на малко кюрдско село.

Самчик, светът на курманджи, 2006 г.

Такива селца се намират накрай земята, далече от света и хората. Сгушени между голите скали на някоя планина, като Сюпхан или Тендурек, с къщици, не по-високи от храсталака, наежен към близкото небе, и съществуват сякаш извън времето — далечни, забравени, ничии. Зиме до тях път не достига, преспите пресичат дъха, затрупват очите и насипват бялото си чак до скритите крайчета на душата: там, където има място за всичко. Тези селца отглеждат девойки, красиви като луната, и им даряват имена, пълни със смисъл: Дилян, Билян, Хазал, Будин. И дядо ми беше Будин — старо българско име — будител го знаех и неведнъж, срещайки името тук, поело като песен по плитките на момиче или като вик, откъснат от влюбеното сърце на юнак, трепвах и се заслушвах. Не бе случайно навярно все насам да ме тегли.

Тук някъде беше и Бериван. Ирис спусна синия си поглед напред по пътеката, усмихна се, а на мен ми се привидя, сякаш стадото черни козички, пресичащо пътя ни, потрепна, поспря, пък после чак тръгна нататък, отнасяйки от синевата му. Той е част от всичко това — нашепваше в мен тихичък гласец, а умът ми не го побираше. Кюрди. И двамата със Зина бяха кюрди, всеки посвоему, сякаш кюрдлюкът не беше ишарет (знак) за принадлежност към този народ, а бе кръстопът на живота. Зина скочи от колата и преметна кърпата си пред лицето. Не бях видяла тримата мъже, изскочили изневиделица насреща ни сякаш от нищото. Държаха дълги дебели прътове и изглеждаха твърде недружелюбни. Тя ги насочи по-далече от колата, заговори нещо, замаха с ръце, а те посегнаха и я блъснаха. Зина вдигна брадичка, махна нагоре с ръка, сякаш развя кърпа, и падна на колене пред тях. Спускайки се надолу, изхлузи кърпата от главата си и я хвърли в краката им. И тримата отстъпиха с наведени глави. Тя стана, настъпи кърпата си и ги изгледа гордо от глава до пети.

Какво прави…

Тихо, тихо… Смирява ги…

Приличаше на екзотичен танц. Колко много не знаех за тези народи… Мъжете оставиха сопите си и поведоха разговор с нея. Не чувах ясно думите, а и говореха на курманджи — местния кюрдски диалект. Ирис седеше със спуснати ресници до мен и сякаш отсъстваше. Не мина много, Зина направи едва видим знак с ръка, Ирис излезе от колата и тръгна към тях. Дългата до коленете риза, която носеше върху ленените си панталони, бялата пуши, увита около челото му, отпуснатите длани — приличаше на светец. Мъжете го прегърнаха плахо, целунаха по двете страни и сведоха очи. Ирис вдигна ръка към челата им и заговори. Говори им кратко, не повече от няколко минути, после те се обърнаха и си тръгнаха. Един от тях посочи с ръка постройките встрани от пътя. Зина смота в ръка захвърлената в пръстта кърпа и тръгна към колата. Преди да ме измъкне навън, прибра косата ми под парче пъстър плат.

Казват, че не знаят. Пращат ни в една къща да питаме. Да вървим.

Те и да знаят, ще кажат ли?

Ти само не се обаждай, мълчи си. И каквото видиш, все едно не си го видяла.

Ирис бе тръгнал напред и вече се скриваше между постройките. Забързахме да го настигнем, когато спря пред нисък зид, скръсти пред себе си ръце и каза, че ще ни чака отвън. Зина приближи до спуснатото чердже на вратата на една варосана квадратна постройка и подвикна нещо на кюрдски. Отвътре веднага се показа жена. Изглеждаше дружелюбна, на около петдесет, с шарени шалвари и везана рокля отгоре. В косите й имаше вплетени цветни лъскави телчета и целите й ръце бяха къносани с извити цветя. На долната устна имаше три сребърни халкички. След бърза размяна на любезности, от които не разбрах много, и прегръдки, сякаш се познавахме отдавна, жената ни въведе в къщата си и ни предложи чай. Не се виждаха други хора, имаше две стаи само, отделени с чердже, увесено на дъска на тавана, закрепена с натискане — не се виждаха пирони или друго за закрепване. По същия начин бе поставено и черджето на входа, сякаш затиснато да се държи за тавана. Нямаше прозорци, нито мебели. Два реда юргани до стената и малка синия, на която домакинята разположи чайника и чашките. Мълчахме. Когато стопанката стана да долее вода и да сложи чайника на мангала, Зина прошепна, че Бериван не е тук, но не можем да си тръгнем, без да се храним. В душата ми се надигна негодувание. Всеки път и навсякъде казваха, че я няма. Криеха я. Не искаха да я намерим. Кума в рода значеше позор за бащата на булката, богатство за младоженеца и възможност той да има много синове. Никой не би искал да я отмъкна със себе си, както възнамерявах да сторя, а те сякаш четяха мислите ми.

Женена е за каина ми, ще я видиш. Ама е надолу, нататък към другото село. Яж хляб първом, че после иди, там е, няма къде да иде.

Много странно, но и подходящо ми се струваше да наричат свързаните с нас родственици, но без кръвна нишка, каини. Като брата на Авел — Каин. Каинбаба, каинвалиде, каинбрадер — свекър, свекърва, шурей, етърва. Бериван бе дадена на брата на мъжа на тази жена, което означаваше, че той е поне на възрастта на баща й. Присви ме.

Една бурани ще хапнем, пък после отивай.

Жената внесе тепсия, картофи и се зае да ги бели и реже. Когато свърши, ги поизплакна с малко вода, похлупи тепсията и я метна на мангала. За да се сварят, трябваше да минат поне два часа, и аз увесих нос. Зачудих се Ирис какво ли прави навън сам. Зина се бе отнесла нанякъде и се поклащаше ритмично върху юргана, седнала по турски. Въздухът бе изненадващо свеж. Нямаше и прашинка наоколо въпреки черните, неасфалтирани пътища. Не се чуваше глъч, сякаш тук не живееха други хора.

Селото ви голямо ли е?

Голямо. Мъжете ги няма, заминаха, само жени и деца сме.

Отново ме присви, понеже заминалите мъже със сигурност бяха по баирите с пушки. Седях като на тръни и се чудех на глупостта си да се намъкна в гнездото на осите, при положение че мъжът ми воюва с тях някъде горе в планината в момента, но те отвориха домовете си за мен, а онази война бе неговата, тяхната, не моята. Аз бях тук да си взема момичето. Едва след години, когато седя и разказвам това, разбирам колко съм била глупава да мисля, че нещо тук може да ми принадлежи — без значение, че съм с добри намерения.

Картофите повряха и жената отхлупи тепсията, опита ги с клечка, свали ги от огъня и забърка кисело мляко с чесън.

Като поизстине, ще ги залеем и ще ядем. Бурани. Яла ли си? Ти не си тукашна, види се.

Не съм…

Нашите гозби са вкусни. Чашир да опиташ, чеч панджар да опиташ, вкусни са. Херле аси да ти наготви Бериван, да й кажеш, че бледа седиш.

Какво е херле аси?

Чорбица: запържваш тере масло, туряш му брашънце и се пие топло. Живот дава. И мента с лимон да ти свари, ще оздравееш.

Простичките им ястия извикваха умиление. Всичкото им бе простичко — без оръжията.

Похапнахме, беше вкусно. Жената напълни една купа за Ирис и му я отнесе навън. Бях забравила, че кюрдите се хранят отделно. После жената полегна на юргана до Зина и заспа. Гледах и не вярвах. Трябваше да я чакаме да си поспи и после да ни пусне да си вървим. Зина кротко постави ръка на рамото ми и се усмихна. След няколко минути жената се надигна, зареди на кюрдски пожелания на изпроводяк и вдигна черджето над вратата. Излязохме мълчаливо и тръгнахме през селото към крайните къщи. Жива душа не се виждаше, беше тихо и спокойно, само животинки пъплеха напред-назад из камънаците и риеха жълтата пръст. Вървяхме около тридесет минути и вече се оглеждах загрижено, понеже къщите останаха далече зад нас, а напред други не се виждаха, когато в далечината съзрях няколко малки постройки. Зина ми обясни, че човекът е чорбаджия, затуй живее отделно от селото, сам стопанисва домовете си. Имал три жени, Бериван била последната. Всяка живеела в свой дом, а той ги обикалял. Стигнахме и Ирис отново застана встрани със скръстени ръце и сведени очи.

И тук ли ще ядем? Да я викнем и да тръгваме!

Шшшшт!

На прага се показа девойче, погледна ни уплашено и се шмугна вътре. Мина, не мина и излезе възрастна жена, навярно свекърва, и заговори бързо и троснато. Зина я изслуша и започна да обяснява причината за посещението ни. Бях притаила дъх и не трепвах, хващах тук-там по някоя дума и всичко, което разбрах, бе, че жената не иска да ни покаже Бериван. Имах желание да хвана поклащащата й се забрадка и да я смъкна заедно с косата в пръстта. Едва се сдържах вече, толкова път и надежди и сега ще науча, че няма да я видим! Но жената вдигна черджето и подвикна на Бериван да излезе. Срещу ми се появи като от сън момичето, което толкова много обичах… Състарено, с безцветни очи, с оредяла коса и синини по ръцете.

Гневът се надигна в мен като експлозия, но насреща острите очи на свекърва й ме спряха. Протегнах ръка, докоснах Бериван и заридах. През сълзи, отправяйки поглед нагоре, успях да видя, че къщата й бе боядисана розова.

Майка. Самчик, 2006 г.

Жената, която ни посрещна, се оказа първата съпруга на човека, взел Бериван за кума, а не нейна свекърва. По стар обичай новата булка трябва да бъде поискана от първата жена на мъжа и съответно — одобрена от нея, в противен случай сватбата може да не се състои. Кадрие ханъм не бе харесала Бериван от пръв поглед, но собствената й невъзможност да ражда момчета я бе принудила да се съгласи на този брак, както и на предишния — с момиче, което се бе оказало бездетно. Самата тя имаше четири дъщери, отдавна на възраст за женене според кюрдските традиции, но не харесала нито един жених и всички бяха останали вкъщи. За по-малко от три години Бериван бе родила три момчета, но вместо да се издигне до положение на любима съпруга и с това да улесни живота си, тя бе станала робиня на Кадрие ханъм и не можеше да се грижи за възпитанието дори на собствените си синове, най-малкият от които бе само на няколко месеца. Момченцата бягаха от нея като от чумава, хвърляха се в прегръдките на Кадрие, която наричаха мама, и не зачитаха никой друг от семейството. Съпругът бил кротък човек, работлив, но мечтата му да има наследник била по-силна от възможния домашен мир и всичко, което припечелвал със скотовъдство, събирал за откупуване на нова жена. Когато бащата на Бериван предложил изгодна сделка за дъщеря си, той веднага се съгласил, платил за нея няколко глави добитък, незначителна сума турски лири и няколко ирански риала, които кътал за черни дни, и набързо създал синове. Останал доволен и предоволен, оставил домашните дела на първата си съпруга като най-можеща и тръгнал да обикаля пасищата и пазарите. За всяко момче Бериван бе получила по жълтица и правото да се храни на една софра с всички. Докато разказваше, Кадрие непрекъснато щипеше Бериван по ръцете, побутваше я и дърпаше, а тя се свиваше и опъваше ръкавите на дрехата си надолу. По пръстите й още личаха татуировките на цветя, които бе направила за годежа със Семи, а на лицето се виждаха нови — знак, сочещ, че жената е омъжена. Задушавах се. На два пъти излизах да дишам навън, а Ирис ме гледаше строго с поглед, който красноречиво ми забраняваше да се намесвам. Не зная защо дълги години бях мислила за кюрдите като за хора, обичащи простотата, чийто живот се свежда до две неща — много работа и религия. В това село нямаше дори джамия.

Защо нямате джамия? Имате ли имам?

Не. Не сме мюсюлмани.

А какви сте?

Ти гладна ли си?

Съзрях възможност да остана насаме с Бериван и казах на Кадрие да ми направи херле аси. Поздравих се, че не бях забравила името на супата, и с радост проследих жената, когато излизаше, а Зина скочи и я последва, многозначително поглеждайки ме, сякаш искаше да ми каже да съм бърза.

Слушай… Дошла съм да те отведа оттук. Говорила съм със свекърва ми, помниш я, тя е съгласна да поживееш у тях, докато се устроиш някъде самостоятелно. Ние с мъжа ми ще ти помагаме, няма да си лишена от нищо. Ако за теб Алания е твърде далече, можеш да дойдеш в Татван, Зина ще те приюти, в базата засега е невъзможно. Но все ще измислим нещо, само не оставай тук.

Меги, кажи ми за Семи. Добре ли е, щастлив ли е…

Остави го Семи. Заради него си тук сега. Кажи, ще дойдеш ли с нас? Мисли!

Тя ме погледна тъжно и се разплака. Прегърнах я. Трепереше като листо, едва дишаше, но чух твърдото й не.

Но защо… Тук си нещастна.

Аз съм кума. Не съм очаквала да съм щастлива. Така е при нас, друго е.

Кума си, защото никой не те е питал! Продали са те като вещ! Това е нелепо…

От деца се учим да бъдем куми.

Как така?!

Всяко новородено дете в семейството е като кума — делиш с него обичта на майка и баща. Свикнали сме, ние сме по много.

Думите й ме сепнаха заради правотата в тях. Спомних си раждането на собствения ми брат и мъката, която изпитвах, когато гледах как майка ми го прегръща. Но любовта ми към него бе надделяла над ревността и бяхме израснали като двама любящи един друг брат и сестра, така бе и до днес. Нямаше нищо общо с идването на нова жена в семейното ложе и смятах да й го докажа. Едва видимото пламъче на съмнение, което долавях в очите й, ми даваше надежда, че мога да я уговоря да тръгне с мен и да се спаси. Но този свят бе твърде различен. За тези хора думата чест бе по-силна от диханието живот, те биха понесли всичко, за да останат намуслу — неопетнени, и тя стисна ръката ми, повтаряйки своето не. Безсилието ме обхващаше като стоманени клещи и не спирах да прехвърлям възможности в ума си: думи, които да й кажа, и да я накарам да тръгне, но все по-ясно съзнавах колко е невъзможно.

Добре! Ела ми на гости поне — за няколко дни, за седмица. Може за повече.

Не, абла, не мога…

В този момент Кадрие влетя в стаята, повела за ръка първородния Бериванин син и го блъсна в скута й. Тя го прегърна и зацелува.

Не може да идва с вас, мъжа й го няма, не може тъй.

Защо да не може? Децата й ще останат тук. На тебе няма да ти липсва.

Не може! Имаме работа тук.

В интерес на истината може, и още как. Такива бракове са незаконни. Няма документ, в който да пише, че тя ви принадлежи. Мога да я отведа с мен, когато пожелая, и нямате право да ме спирате! Децата й също, понеже едва ли имат и кимлици. Регистрирани ли са в общината? Носят ли бащината си фамилия?

Абла, говориш страшни неща…

Бериван ме гледаше с широко отворени очи и аз стресната млъкнах, осъзнавайки абсурдността на ситуацията. Никакви човешки закони не бяха в сила в тази забравена от Бога пустош; нямаше канон, който да накара момиче да превъзмогне страха си и да се опълчи. Кадрие бе довела и втория син на Бериван и изумена гледах как малкият щипе майка си безмилостно по ръцете, докато тя се опитва да го прегърне. Задушавах се, въздух не можех да си поема. Упреквах се, че не съм довела двайсет адвокати и прокурори с мен, дори полиция или жандармерия. Тези кюрдки живееха в Турция — страна, в която всеки спазваше правилата и бе задължен да се съобразява с общоприетите норми, да посещава училище до 12 клас, задължително да има документи за самоличност. Турция бе забранила дори забрадките на религиозните жени, когато са в обществени заведения, като университети, административни центрове и дори болници; жената бе получила право да работи, да шофира и да учи, а не да живее като животно по канарите, и докато изброявах наум безкрайните възможности, които биха могли да я измъкнат от жалкото й съществуване, пред очите ми изскочи комична ситуация от преди години, когато в ГАТА — университетската военна болница в Анкара, една стажантка бе получила мъмрене от управата и декана си за носенето на тюрбан и на следващия ден бе пристигнала на занятия с перука — само и само косите й да бъдат покрити. Няма по-страшна сила от фанатизма, независимо в кое направление ни отвежда той. Скочих на крака, троснато бутнах синията с чая встрани и излязох навън. Ирис ме дръпна до стената и ми прошепна да се успокоя. Зина ме последва и настоя да си тръгваме. Пред къщата бързо започнаха да се събират непознати жени, съседки навярно, като се чудех откъде са се взели, при положение че къщите бяха далече от селото. Наизлязоха и Кадрие и всичките й деца, последвани от Бериван. Аз обаче, все още под въздействие на емоциите си, я дръпнах за ръка и замолих да тръгва с нас. Тя направи крачка, сякаш се колебаеше, и в този момент синовете й започнаха да хвърлят върху й парчета хляб, домати и каквото свареха. Момичетата на Кадрие ги последваха, а една жена дръпна забрадката на Бериван и я зашлеви по лицето. Бебето се разплака, тя се хвърли към него, стисна го в скута си и се скри зад черджето на вратата.

Вече нямах с какво да я изведа навън. Майчица… Дори синовете й да я пребиеха някой ден, тя пак щеше да стои непоклатимо до тях и да ги обича. Сведох очи и помолих да ме отведат оттук. Ирис и Зина забързаха надолу, побутвайки ме към колата, а аз се молех да не съм почернила живота на това момиче още повече с идването си тук.

Вътрешни безредия, 2006 г.

Тя искаше да тръгне с нас! Защо не ми помогнахте, защо… Бериван искаше да я измъкнем, но се страхуваше…

Не.

Каво не! Какво знаеш ти! Аз го видях в очите й… Тя се колебаеше, почти се съгласи накрая…

Не, Меги.

Ирис ме гледаше някак странно и не бях съвсем сигурна дали в очите му не долавях състрадание. Зина мълчеше и не реагираше, а аз очаквах повече от борбения й дух и категоричната й визия. Да ми помогне например. Чувствах се едва ли не разочарована от тях двамата и не можех да се понасям в това състояние. Имах нужда да ми се обясни. Имах остра нужда да ми говорят.

Обясни поне това свое не.

Бериван нямаше колебания относно решението си. Бериван се колебаеше… заради теб.

Какво? Та на мен всичко ми е наред, аз съм добре. Чудесно съм! Мен никой не ме тормози, не страдам, не се побърквам, че любовта на детето ми е открадната, нито че ще изгния накрай света сам-сама без обич.

Според Бериван, а също и аз така мисля, тя няма проблем, ти имаш…

Ха! И какъв е проблемът ми?

Тя е спокойна… В живота, който ти намираш за проблемен, тя не открива проблеми. Тя е в мир със себе си, дори не мисли за себе си, нима не те попита за Семи? Ако в нея съществуваше напрежение, би го изявила. Бериван искаше да помогне на теб, затова се колебаеше дали да тръгне.

Не мога да повярвам, че слушам това.

Именно…

Очите му бяха по-кротки от всякога. Очите му бяха най-синьото небе на тази черна, тъмна земя. Той вдигна ръка, издърпа забрадката от косата ми и ме прегърна.

Имало някога, в стари времена, един богат, пребогат султан. Бил толкова богат, че можел да изхрани цялата земя и хазната му пак щяла да бъде пълна-препълна. Трябвало само да помисли, че иска още рубини и изумруди, диаманти и злато, и те веднага звънвали в краката му. Милостив бил султанът, с добро сърце и веднъж решил добро да стори. Излязъл от сараите си и тръгнал по белия свят да намери най-бедния човек и да го избави от немотията. Минал през много земи, видял много бедни хора, но те все някак се справяли с бедата си, с нищетата си. Един имал колиба, друг — рало, трети — комат хляб. Нямало нито един, който да няма нищо. „Не може да няма, там е някъде и очаква моята помощ“, мислел султанът и продължавал да търси. Най-после на брега на една река съзрял измършавяло от глад момче с препаска на кръста, което седяло на слънце и се радвало на чуруликащите птички наоколо. „Намерих те най-сетне — рекъл султанът, — ти си най-бедният човек на земята и аз искам да те направя богат.“ „А ти си най-угриженият“ — отвърнал момъкът и потупал земята до себе си да седне султанът. Засуетил се султанът, извадил от дисагите везано килимче, постлал го. Извадил баница, мех с вода, втори — с вино. Седнал и заразказвал на момчето какви честити дни го очакват оттук насетне. А то слушало, слушало и накрая рекло: „Добри човече, Бог да е с теб и да ти даде честити дни, щом честити дни са твоето добруване. Аз нямам нужда от нищо и нищото няма нужда от мен“. „Как тъй?“ — удивил се султанът. „Тъй — рекъл момъкът. — Имот нямам, но и товар не нося. Камила нямам, но камила не храня. И душа нямам, затуй не търся най-богатия на тази земя беден да го направя.“

Ирис… Може ли аз да довърша приказката…

Сигурна ли си, че знаеш как?

Рубините, диамантите — това не са ли нашите мисли, стремежи, очаквания? Господи… Виждаме другите хора, а се оглеждаме и мислим, че каквото е добро за нас, е нужно и на тях… И колкото повече мислим, толкова повече рубини падат… Още преди да срещна Бериван, аз създавах в главата си въображаеми проблеми, от които исках да я спасявам. И тези въображения ме превзеха…

Тя би отвърнала на очакванията ти, за да се успокоиш, и после би се завърнала в света, който за нея е същият като навсякъде.

И все пак… Аз помня как умоляваше да не я пускаме от Анкара, не искаше да си тръгва…

Заради Семи. Човешката любов силно променя хората. Прави ги слаби, податливи, желаещи. Когато са спокойни без нея, те мислят с ясно съзнание.

Този урок не го искам днес.

Продължихме пътуването в мълчание и аз отпуснах уморено глава на рамото му. Както винаги беше прав, трябваше само да се вслушам и да спра да роя опровержения. Но движението в ума ми не преставаше да ръси безброй безценни за мен съкровища и преди да заспя, прошепнах, че всъщност тя е останала там заради децата си, а не защото светът бил навсякъде еднакъв. „За този урок още ти е рано…“, бе промълвил Ирис някъде дълбоко в съзнанието ми, сякаш без думи, „… защото всичко, което ни обгражда на тази земя, е само илюзия и нищо никому не принадлежи…“, а аз запомних и вписах словата му в сърцето си. Оттогава минаха дълги години, изтекоха бистри и мътни води, напояващи и измиващи, и достатъчно мъдрост, за да осъзная и приема мислите му за свои. Да ги приема така, както и себе си. Но в онзи момент горчилката се бе настанила като буца в сърцето ми и дълго не забравих злощастния опит да избавя момичето от живот, който всъщност напълно му принадлежеше. Бериван го бе опитомила, бе смирила сърцето си и живееше по начин, по който аз много време нямаше да мога, а спасителната ни акция бе заради мен.

Пристигнахме в Татван късно през нощта без произшествия и Зина ме остави на портала с обещания да звънне на другия ден. Ирис ме поздрави за избора ми на книга и смутено забелязах, че докато бях заета да проспивам пътуването, той бе чел любимия ми „Тавасин“ на оскъдната лунна светлина и бе рецитирал скъпите стихчета в покоя на съня ми, когато мислите и противоречията бяха заминали далеч навън и ме бяха оставили на мира. Тогава се бях усмихнала срамежливо и бях признала пред себе си и пред него, че всяка загубена битка всъщност носи незаменима победа.

На сутринта намерих Ванесса щастлива и в добро здраве, без никакви признаци да й липсвам, и нещо отвътре непростимо ме жегна, когато ми махна с ръчичка и продължи да гризе сусаменото си хлебче, вперила очи в комикса на големия екран у съседката, без да скочи на врата ми и да ме разцелува. „Мислите, очакванията“ — проблесна в ума ми и през отворения прозорец като вълшебство нахлу кротостта на сините Ирисови очи. Някак, без да узная как и съвсем неусетно, аз бях започнала да виждам нещата отстрани, като че ли не се случваха с мен, и неизбежните вълнения или тресения от една или друга ситуация преминаваха като вихър, обгръщаха ме с праха си, подобно онези големи каменни глави в Адъяман, и си тръгваха, без да разрушат или променят, без да останат. Сякаш не бях самата себе си, сякаш аз бях нещо различно. В онези дни след пътуването до Самчик често потъвах в размисли и неведнъж се улавях как неволно отсейвам емоциите от реалността, отделям ги настрана и виждам нещата ясно. Бяха някакво нежно, ефирно, но достатъчно плътно було, скриващо истините; бяха лъскавите лещени зърна на подноса, блестящи примамливо, струпани върху ситните камъчета, които убиват апетита. „Тавасин“ ми помагаше с всичко това. Думичките на Халладж-и Мансур обръщаха погледа ми навътре, а Ирисовият глас меко изпълваше празнотата, оставена след тях. Но щом мракът спуснеше тъмните си воали над мен в уединението на празната стая вечер, идеше ред на една нова, необяснима тъга и бавно и сигурно се настаняваше в сърцето ми, избавено от доскорошни вълнения и тегоби. „Нима никога няма да заприличам на момъка от онази приказка“, питах с очи горещото беззвездно небе, промъкващо се през отворения прозорец, а то сякаш отговаряше: „Любовта. Не пускай друго там, освен Любовта“.

Джан се върна след четири дни все така обезпокоен за положението в Татван и околността и без да донесе добри новини. Беше напрегнат, изнервен и се чудех как да му призная малкото си пътешествие до дома на Бериван, без да го стресирам още повече. Да си мълча обаче, нямаше смисъл, защото бързо щеше да научи от патрулите на портала, че съм излизала и съм се прибрала след два дни в малките часове на нощта, придружена от кюрди. Моментът не бе особено подходящ, но преглътнах притесненията си и го извиках да поговорим малко, след като приспах Ванесса и сервирах чай в хола.

— Бадемови сладки? Каква беля си свършила пак, та ме гощаваш така?

Зачудих се толкова ли добре наистина ме познава.

— Да, свърших една беля. Накарах Зина да идем до Самчик за Бериван.

— Ирис дойде ли с вас?

— Да…

— Добре тогава. Няма какво да се страхуваш, няма да се ядосвам.

Понякога наистина не го разбирах, особено безумното доверие, което изпитваше към общия ни любимец, но оставих тези размисли за друг път и му разказах пътуването. Той се усмихна и сподели, че сам би се ядосал на Кадрие ханъм и дори би поискал обяснение от съпруга на Бериван за тормоза, който тя получава от първата му жена.

— Ние обаче не можем да разберем тяхното мислене, Меги, затова не бива и да им се месим. Уверявам те, че Бериван не живее зле, щом има три момчета, и се радвам да науча новини за нея. Но бих те помолил да не криеш от мен такива пътувания. Ако ви бяха задържали караулите, Ирис и Зина щяха да имат проблеми заради теб.

— Така е, прав си… Не помислих за това.

— Времената са смутни, а те са кюрди. Някой видя ли ти военната карта?

— Не. Показвах само джуздана^[9].

— Добре си направила. И все пак е опасно. Моля те, не тръгвай на своя глава да обикаляш селата вече! Има зони, където военните стрелят без предупреждение, а за терористите не искам и да споменавам.

— Добре, обещавам.

След два дни покани Ирис вкъщи и дълго разговаряха сами в кухнята, като ме помолиха да не преча. Има разговори, които не са за женски уши; има думи, които само мъжете могат да изрекат или чуят. Никой от тях не вярваше на даденото ми обещание да не тръгвам из селата сама и навярно обсъждаха къде и какво е опасно или безопасно и как да ме накарат да спра, преди да е станало късно. Положението в страната бе сериозно, опасността дебнеше на всяка крачка и тези две момчета бяха наистина загрижени за мен. Заклех се, този път пред себе си, да не върша никакви глупости и да стоя кротко вкъщи поне докато Турция не се справи с терора. Още не знаех, че това никога нямаше да се случи, и оттук насетне всеки ден хората на изток щяха да се събуждат от пукота на далечна стрелба, досущ звука на пищна заря, и да заспиват с надежда, че близките им и на другия ден ще са живи.

Кладенецът Ван, 2006 г.

Можех да слушам Ирис, докато слънцето изгрее над река Диджле. Не толкова заради мекия му глас, спускащ се плавно като полъх към жадните ми за знание сетива, не и заради очите му — сияйните дълбини на една безкрайна душа. Слушах го, както дете слуша дядо си, седнал на камък, запалил лулата на изгрева и занизал кротки думи от някоя любима приказка. Разказваше ми „Тавасин“, моя нов свят, погълнал ума и сърцето ми по начин, за който още не знаех нищо. Беше едва 4 сутринта, първите слънчеви мравчици тъкмо пропълзяваха по тревата, понесли деня на гръб, лениво отказващ да се събуди. Наоколо имаше хора — девойки с пъстри забрадки и пардесюта до глезените, възрастни жени с чували и вързопи, мъкнещи кой знае какво към големия град, и мъже с димящи цигари в ръка, плъзгащи нетърпеливи погледи към скелето, където корабът се поклащаше на котва и се готвеше да потегли. За Ван на ден имаше два ферибота и няколко корабчета и лодки, твърде стари, за да бъдат добър избор, но Ирис предложи да опитаме автентичното лъкатушене и да избегнем неприятните ветрове от бързите скорости. Така пътуването ни щеше да се удължи с час-два, но щяхме да послушаме гласа на езерото, без наоколо да пръхтят тъмни ауспуси и да светят автомобилни стъкла. „Светът е поезия, когато е натурален“ — бе прошепнал той на изпроводяк и ми бе смигнал съзаклятнически, споменавайки чудовището на езерото, което не приближавало огромните фериботи, а подкачало с муцунка само рибарските лодки и малките кораби. Чудех се ще го зърна ли.

— То си е там, макар хората да казват, че се крие и се показва само на някои. — Ти виждал ли си го?

— Зависи. Според приказките, ако срещнеш това същество, не виждаш него, а онова, което си самият ти. Представи си го като огледало на… душата. То се показва на всеки, но не всеки има очи да го види или смелост — да се види.

— Интересно… Рибарите не разказват ли, че прилича на огромен зелен динозавър с личице на дете? Че има червено герданче и златни очи, а други го оприличават на страшилище, което те вкаменява или изпепелява. Защо всъщност не дойдеш с нас, каква работа имаш през уикенда? Ако свършим делата си бързо, освен приятна разходка има възможност и да се върнем още днес — с автобуса.

— Не, Меги, вие отивате по работа. Заедно ще идем друг път. Наблюдавай, съзерцавай… не само странните води на Ван, но и хората, вятъра, камъните, всичко. После ще ми разкажеш.

Качихме се на борда и всеки намери местенце по пейките. Помахах на Ирис и гледах дълго към него — единствен, самотен изпращач на брега дълго, след като другите се бяха разотишли. Виждах как се смалява, заприличва на точица и се изгубва от очите ми, а на негово място се издигат безкрайните върхове на Немрут, затрупани в бяло. Корабчето се носеше по вълните по-бавно, отколкото очаквах, и пътуването щеше да бъде продължително. Над три часа щях да се взирам в синьо-белите води на Ван и да търся с очи легендарния образ на огледалото на душата. Хванах студените перила, потопих очи в бялата пяна и заслушах…

Някой сервираше чай, ароматът му достигаше дори до мен, макар съвсем реално да отсъствах. Чух и музика, момиче запя, а после последва съпровод на зурни и барабани, идещи от черните колонки под навеса пред кабинката на капитана. Глух тропот от стъпки, все по-забързани в такт с музиката, подвиквания и онова така характерно гърлено изсвирване на жените с ръка на уста, движеща се бързо по устните и накъсваща звука. Обърнах се и видях, че танцуват. Седящите наоколо ръкопляскаха и се смееха, деца гризяха захарни ябълкови топки и памук, един пъстър шал летеше като байрак напред пред хорото и за миг видях как се изплъзва и тръгва към разпененото езеро с плавни въртеливи движения, подет от вятъра. Джан подремваше, подпрял глава назад, и нито виждаше, нито чуваше глъчката наоколо. Така навярно изглежда ванското същество — мина през ума ми и прехапах устни. Вътре, дълбоко в мен — танци, шарения, лепкава захар и много, много настъпващи ме обувки, едни през други смазващи натуралното, за което говореше Ирис. Едва дочувах плисъка на водата, от пъстротата не виждах заснежените върхове на планините, застинали като в шок пред човешката надпревара за изява, и не чувах дори себе си — своя вътрешен глас, смазван от сетивата. Покрих глава с ръце и хукнах назад към кърмата, където нямаше никого, забих очи в килватера и се понесох към брега до смалената синеока точица, усмихваща се като насън, толкова далечна и близка. „Хората, вятърът, камъните, всичко.“ Зачудих се колко от танцуващите момичета бяха омъжени щастливо и кои от тях споделяха нерадостната съдба на Бериван, намирайки щастие в мимолетните пътувания и кратките мигове далече от дома. Чии бяха онези босоноги деца, разпръснати по палубата, и какво ги очакваше. Колко от хората бяха майки, бащи и любими на терористи, газещи в този момент кървавите канари на Джуди, и защо, защо, събрани между дъските на един малък кораб, добиваха изражение, толкова подобно на една-единствена личност, едно Аз, изгубено сред вълните на езеро, в чиито дълбини се криеше огледалото, но и същността. „Различният поглед е тежък“, казваше „Тавасин“, но от устните на Ирис звучеше леко и близко.

— Донесох ти кафе. Измолих две чашки топла вода, че бях взел разтворимо, преди да тръгнем.

— Мерси… Тук е твърде шумно, нали?

— Тези пъстри шумотевици преди те радваха — Джан се усмихна и хвърли празните пакетчета във водата.

— Не замърсявай! Всеки отпадък изхвърляме в себе си, макар да се разпознаваме само в пределите на този кожен калъп…

Усмихна се и се извини. Обеща, че няма да се повтори. До края на пътуването седяхме на голите мокри дъски на кърмата, опрели гърбове в стените на кораба, и се борехме с налитащите ни мисли през мъглата от думи, аромати и музика. Повече не продумахме, нито аз, нито той, осъзнавайки правотата на Ирисовите думи, че Ванското чудовище е огледало на душата. Затворени в оскъдно нестабилно пространство с различни по вид и дух същества, споделящи една съдба макар само за няколко часа, хората виждаха друго. В същото време един огромен ферибот товареше цели влакове по това направление, разпределяше вагони и локомотиви по инсталираните на повърхността му релси и щеше да ги свали на пристанище Ван до свръзката с гарата, за да потеглят оттам към Иран и по-далечни страни, отнасяйки същества с доста по-многобройна същност. За миг се усмихнах — личният ми избор бе малък дървен плавателен съд от онези, които Ванското чудовище побутваше закачливо с нослето си. Мисълта ми литна и съвсем се изгуби — корабче, после пристанище, град, държава, континент, планета, космос, вселена… точка в нищото, понякога с наситено сини очи.

На брега ни посрещна момче с тава гевреци на главата, закрепена върху хавлиена халка, и с поднос чай. Взехме по един геврек, седнахме на тревата и загледахме заминаващите. След минути някой донесе и обърна пластмасова каса пред мен, нареди купичка маслинки, дебел резен пелте от дюли, малко сирене от онова със зелениите, които се поръсват в суроватката му, докато се заквасва, и бе толкова характерно за Ван. Поведе разговор с мъжа ми, а аз загледах потрепващия му мустак и се зачудих доколко е част от мен. Наобиколиха ни таксиметрови шофьори с надвикване закъде сме и да ни откарат ли, и скоро се озовахме в задимения картал на един от тях, провиращ се към военната зона в центъра. По пътя съзрях улички с къщици, накачулени една върху друга като шапки в магазин, струпани на витрината. Бяха разноцветни, пищни и дребни, колкото да създават калабалък наоколо, накичени по стените си с окачени на куки медни и чугунени съдове, дървени синии и връзки подправки. Опънати чаршафи плющяха напред-назад от телените си простири, захванати за колове в дворовете, а до тях — мрежи, опънати да съхнат, тежко падаха на тъмни дипли като коси на вански русалки, уловени в хватката на града. Задминахме две окичени с реклами аптеки, няколко вестникарски будки, пазарче за зеленчуци с навеси от найлони над масите и магазини за платове, пердета и кожи, докато накрая не спряхме пред малка работилничка за сребро с дървена табела отпред, която ясно отчиташе, че дюкянът е собственост на Али Уста — майстор златар. „Оттук — пеша, ефендим, няма път нататък“ — подвикна таксиджията и прибра банкнотите, които Джан му подаде. Оказа се, че за да достигнем входа на Ордуеви, трябва да заобиколим една цяла махала, беше ни докарал от другата страна на военната къща, където нямаше вход, а и проход.

— Най-добре да седнеш някъде и да ме изчакаш, градът е безопасен, но трябва много да се върви.

— Добре. Къде да седна?

Погледнах обувките си на високи токове и съжалих, че не съм с маратонки. Остави ме в сладкарничка насреща до витрината й и ми поръча сладолед и кафе. Учудваща бе обстановката вътре — модерен дизайн, бели кожени сепарета и стъклени маси, на които имаше монтиран бутон за повикване на сервитьора. Стените бяха отрупани с огледала и абстрактни картини на съвременни художници, в дъното под приглушена светлина се чуваше плясък на изкуствен шадраван, навярно вграден в някоя от стените. Зад бара работеха момичета в червени униформи: нещо невиждано за Турция по принцип и категорично невъзможно за Доу — източните части на страната, обитавани предимно от кюрди.

— Имате ли нужда от нещо, амфенди? — мек глас прекъсна мислите ми и мило усмихнато момче ми поднесе меню.

— Вече поръчах, благодаря. Модерна е тази сладкарничка? В Татван нямаме такива…

— Ах, да. Тук има университет и заради учащите градът е различен. Не приличаме на Диарбакър или Татван. За първи път ли идвате насам?

— Не, но съм била само в Ордуеви.

— Непременно посетете някой джигер салон, за да опитате невероятния вкус на шишчетата с дробчета, а после и сладоледения замък — сервитьорът се усмихна и се отдалечи.

Седях там повече от час и вече ми омръзваше, когато се появи Джан, нарамил едра платнена торба с документи. Разказах му за джигер салона, който да посетим, а после и сладоледения замък и той се усмихна, че това се подразбира. Две улички по-надолу, съвсем до пристанището, което се оказа много близо и не разбирах откъде бе минал таксиметровият шофьор, за да ни обърка така, попаднахме на сокаче, отрупано с миниатюрни ресторантчета, предлагащи известните шишове от дроб. Лъхна ме миризма на лой и месо, но бях решена да разгледам, затова си придадох вид на щастлива от гледката, и последвах мъжа си зад една тежка врата с резба, забулена от пъстри тъкани завеси. Вътре бе странно, интересно и тъмно. В средата на залата имаше голяма кръгла скара с месингов покрив, обточена с нисък дървен плот, около който на колене се придвижваха няколко сервитьори в местна носия — шаечни шалвари, пояси, везани елечета и червени фесове с пискюли. До скарата магьосник в бели дрехи жонглираше с шишове, дълги колкото шпага, с нанизани по тях пиперчета, доматки, парченца овча лой и късчета черен дроб, които местеше от една решетка на друга, вееше отгоре им с малко дървено ветрило и ги хвърляше върху пиринчени блюда за сервиране. Седнахме пред ниска масичка върху табуретки от камъш с усещането, че сме на земята, и зачакахме някой да ни вземе поръчката. Без да ни попитат, пред нас бързо цъфнаха две чинии с шишове и панер лаваш, последвани от странни бакърени канички с капачета с пухкав айрян. Помолих за шишче без месо и зачаках отказ, но за по-малко от минута то пристигна — нанизани поред патладжани, лук, пипер, домати и дъхави подправки между тях, запечени на скарата заедно с дроба, и смръщих вежди, но видях как майсторът обтрива металните ребра с вълнено парче и си спомних думите на Ирис, че нашата борба всъщност не е с месото. Следвайки примера на хората наоколо, изхлузих съдържанието на шиша в един лаваш, навих го и захапах, опитвайки най-чудния вкус на света. Над главата ми по стената бяха окачени железни антики и пъстри тъкани шалове, допълващи цялата обстановка с една чудата османлийска атмосфера, тежка и същевременно прекрасна. Докато оглеждах декорацията, в салона влязоха мъж и жена. Мъжът подържа завесата, дамата мина, леко наклонена, заметна поли и седна на ниската табуретка пред мен. Оголеният й глезен бе заключен в съвършена обувка от лъскава сребриста кожа, а целият й тоалет бе обсипан с пайети, мъниста и токи чак до високата фризура, наподобяваща гръцки кок с вплетени в него украшения. Носеше силен грим, изкусно нанесен по гладкото й лице, и бе чудно красива. Мъжът до нея бе в костюм с двуредно закопчаване и колан, носеше шалче, завързано около врата, а косата му бе разделена на път в средата и пригладена старателно с брилянтин, имаше тънки остри мустачки и изобщо двамата изглеждаха сякаш току-що са изскочили от някой аржентински филм от тридесетте години. Гледах ги с отворена уста и мъжът ми подшушна, че е неприлично.

— Жените на Ван са знатни красавици и никога не се забулват. Ако видиш забулена, тя е от селата.

— Но те сякаш са извадени от предишния век…

— Така е, изглеждат странни, но не са. Всички тук са такива. И са червенокоси.

— В този ресторант има ли градина? Нека излезем да се храним навън…

— Има. Ще пием чай там.

Той довърши храната си и ме поведе покрай скарата с коленичили сервитьорчета към друга врата, през която се озовахме в чудна малка градинка с ратанови канапета. Отпуснах се и заслушах песента, долитаща през колонките. По тези земи модерна музика трудно достигаше и нежният глас на Пол Маккартни, напяващ „Ebony And Ivory“, нежно ме усмихна. След час се преместихме в сладоледения замък, където ни сервираха зелени парчета торта, обсипани с прах от шамфъстък, с всички нужни прибори, за разлика от джигерията, в която всеки се хранеше само с ръце. Ван бе изумително място. След дълга разходка помолих съпруга си да се върнем до ресторантчето с шишовете да пием чай и да направя няколко снимки, понеже бях забравила. Отново седнахме в градината с плетени мебели и защраках с апарата, докато в обектива не съзрях нещо странно познато — един самотен каменен кладенец, скрит между пищните цветове на туфа високи гергини. Нещо ме присви, бе същият като в съня ми по време на нашата средиземноморска разходка, съвсем същият и като онзи в двора на дядото с гроздето в Махмутлара и изпитах непреодолимо желание да погледна в него.

Отражения. Ван, 2006 г.

Няма причина да мислим, че когато открием истината, тя ще се окаже интересна.

Колкото доближавах кладенеца през цветята, толкова в ума ми изскачаха неканени образи, като самодивска вода ненапита, страховито дъно, водещо към долната земя, и безброй позабравени епизоди от родния фолклор, с който израснах. Имаше нещо магнетично във вида на герана, приглушено спотаен от любопитни погледи, сякаш не бива случаен човек да попада до него, а само избраният — онзи, който го бе срещал вече насън. В сърцето си предусещах вълшебство, а един неясен страх ме теглеше назад като предупреждение — погледна ли веднъж в дълбините му, ще се изгубя. В страна като Турция, където магиите, приказките, суеверията и джиновете бяха реалност, нищо не бе случайно. Заради моя сън, в който се давех от жажда, опитвайки се да достигна до кладенеца през пустинните дюни, а после намереното съкровище в него се изплъзваше от ръцете ми като събуждане, свекърва ми бе питала и разпитвала: първоначално Нуриш, после безброй баячки и гледачки и до една бяха казвали да го забравя, да не търся. Тълкувателките на сънища по тези земи не се навеждаха загадъчно над кристална топка, не редяха весели пасианси с уверения, че всичко ще бъде наред, колкото да ти вземат парите, а мълчаха гробовно и отказваха да говорят, забулваха лица с черни кърпи и размахваха длан над главите си, сякаш да пропъдят нещо невидимо, нежелано и страшно. Една дори бе започнала да върти бързо глава настрани, поплювайки над мен, бе залитнала в състояние, много подобно на транс, и когато приключи, пред изумените ни очи със съдбовен глас бе изкрещяла „Смърт!“, а после бе рухнала неподвижна на канапето зад себе си. Опитите ни да я свестим с капки колония и изворна вода не бяха дали резултат и едва след час се бе надигнала, бе ме изгледала страшно и бе заявила, че съм неизлечимо болна. Тогава съпругът ми, майка му и всички наоколо се бяха отдръпнали стреснато, бяха ме замъкнали навън с категоричност, която не търпи възражения, и ми бяха дали нареждания да забравя за случката, каквото и да ми струва. В последвалите дни обаче не ми бе убягнал изучаващият поглед, с който майката на мъжа ми скришом ме оглеждаше, и дребните развеселяващи ме изпитания, на които ме подлагаше, за да открие болест — дали издържам дълго на слънце, без да ми причернее пред очите, вие ли ми се свят и повръщам ли, ако пийна отвара, запарена с някоя от трудноизговоримите й билки против уроки. Накрая бе заявила на всеослушание, че съм здрава като бик и нищо не ме заплашва, а шарлатаните да стоят настрана и да мълчат. Те това и правеха всъщност, а грижата й за мен бе неизказано мила. Коментарът на Ирис тогава бе кратък: „Има неща, които светът не може да проумее, и се страхува“.

Сега седях пред герана с фотоапарат и очи, обърнати назад към подобни преживявания, и имах усещане, че заради думи, уверения и страхове сама изграждам стена между себе си и прозрението за онова, което представляваше този кладенец. Поех дълбоко въздух като пред гмуркане, оставих внимателно апарата на тревата и се надвесих над него. Лъхна ме дъх на плесен, тиня и застояла вода. В съзнанието ми като сторък зъбат вредител се запромъква съмнение. Нищо нямаше вътре освен тъма. Замигах, надвесих се по-надолу и ми се стори, че долавям раздвижване на вода, оставих очите си да привикнат и след малко вече виждах замъхените мокри стени, хлъзгави като съмнението, обзело душата ми. Замислих се за значението на подобна наличност извън сънища и тълкувания — бунар, още пънар на турски, или извор. Извор, затрупан с клада, за да не се мърси. Кладенец, криещ тайни. Ако над нас в този момент не бе надвесена многолистна асма, навярно някой слънчев лъч би проникнал и би осветил търсенето ми като фенер, за да видя сигурно не друго, а собственото си отражение.

— Не е лесно да се оглеждаш в мрака — Джан се засмя, не бях усетила кога е застанал до мен. — Мислех, че си изоставила онези тълкувания и съня си. А и с какво може да те уплаши смъртта, нали всички вървим към нея, щом сме дошли на тази земя.

— Тук става дума за друга смърт…

— Чужда?

— Може би… А може и не. Може моя смърт, но друга.

— Аха, „Тавасин“. Ирис не каза ли да не насилваш разбирането си?

— Да, но… Не е ли странно? Дори ако изключим „Тавасин“ и езотеричните разяснения на суфите. Не е ли странно един сън да бъде така натрапчив, повтарящ се и на всичко отгоре — реален. Срещам точно този кладенец навсякъде, където се обърна. Значи иска да ми каже нещо…

Мъжът ми се отдалечи и потъна във вътрешността на ресторанта. Върна се с голям прожектор.

— Ето, погледни отново.

Взех прожектора, включих го и силен сноп светлина пробяга по цветята наоколо. С трепереща ръка го вмъкнах в кладенеца и насочих светлината надолу. Тя подскочи, блъсна се в стените и се хлъзна по тъмната повърхност на неподвижна вода, отразяваща образа ми, разкривен и неочаквано грозен.

— Винаги съм мислила за себе си като за що-годе приятна за гледане личност. Пък тук…

Джан се бе надвесил над мен и също се взираше, но водата не отразяваше друго освен размитото ми лице. Неговият образ определено липсваше или се налагаше да се отдръпна, ако искам да го видя. Затова пък лъчът от прожектора бе уловил сиянието на някое камъче или стъкло, предмет и изведнъж цялата картина ми се разми в ясно синьо. Обля ме гореща вълна. Бях сигурна, че виждам синьо, и тръснах глава за потвърждение. Точно там, в средата на светлинката, образувала кръгче на повърхността на тъмната вода, аз съзрях лицето и усмихнатите спокойни очи на Ирис.

— Не го ползваме отдавна, не е почистван. Внимавайте да не се катурнете, дълбок е. Време е да го покрия с нещо.

Гласът на човек, приближил се зад нас, ме сепна и изгубих видението. Захапалият сърцето ми страх обаче оставаше и опитах да го слея с непрекъснатата ми, следваща Ирис мисъл, и невъзможността той да присъства наоколо освен в ума ми. Беше изключено да свържа дори мислено името му с понятието смърт, цялото ми същество се разбунтува, връчих прожектора на собственика му и седнах трепереща на стола.

— Кладенец като кладенец. Чела съм, че в Турция има отровни жаби, сини. Подскачали на два крака като човек и били силно смъртоносни. Това е. Във вашия кладенец живеят отровни жаби!

Мъжът ми се извини на съдържателя за троснатото ми отношение, плати сметката и си тръгнахме. За да ме разсее и усмихне, ме отведе до прословутата Ванска крепост, датираща още от времето на хората урарту; показа ми няколко църкви, действащи и разрушени, и дори ми купи чифт евтини спортни обувки, за да ми бъде удобно да обикалям. Аз обаче стягах гърло и не можех да гъкна, нито да чувам, гледам или мисля. Исках само да се прибираме в Татван и да се уверя, че с Ирис всичко е наред, независимо колко абсурдно ми се струваше да не е. Накрая се отказа да се опитва и поехме към автогарата, за да си вземем билети, понеже до обратния курс на кораба имаше няколко часа.

— Трябва да те предупредя, че с автобус не е толкова безопасно и ще има много проверки. Минава се по заобиколен път, забранен за военните и семействата им; има и друг, но е затворен в момента. Опитай се да размислиш и да изчакаме ферибот или кораб.

— Не ми харесва Ван днес… Да си вървим. Ще дойдем друг път за повече. А и детето е самичко с детегледачката.

— Както желаеш.

Половин час след тръгването на автобуса над нас се спусна непрогледна мъгла. Времето рязко се промени, слънцето изчезна и тъмни облаци застрашително надвесиха небето почти до тавана на автобуса, в който изплашени люде свиваха глави под шапки и забрадки, притискаха се един друг и мълчаха. „Скрий военния кимлик! Дай ми го!“ Мъжът ми измъкна картата от ръката ми толкова бързо, колкото скочи и се изгуби от очите ми между седалките. Шофьорът натисна спирачки, возилото спря заковано и отвън се чу глъч и стрелба. Две войничета задърпаха хората да излизат навън: който се противеше, го блъскаха с прикладите и за момент настъпи такава невъзможна суматоха, че аз шокирана вдигнах крака на седалката, обвих ги с ръце, притиснах брадичка към тях и отказах да чувам и виждам. Измъкнаха ме и мен доста грубо и се намерих трепереща до някакви чували с вълна, една плачеща жена и абсолютния мрак навън, сякаш слънцето бе глътнато от зъл магьосник и нямаше да ни свети повече. Морето не се виждаше изобщо, абсолютно нищо не се виждаше, бях като ослепяла и извиках, когато една ръка ме дръпна и се търколих надолу в канавката през глава, без да разбирам нищо.

— Шшшш… Тихо!

Беше Джан! Страхът ми се изпари, но в този момент стрелбата се поднови, а пред очите ми изскочи случай отпреди време, когато терористи, преоблечени като жандармеристи, бяха спрели автобус, пълен с учители, заминаващи на работа в Източна Турция, някъде около Тунджели, Шанлъ Урфа, и ги бяха застреляли до един ей така, без думи, без обяснения. Джан ме дръпна за ръкава и се смъкнахме още надолу в канавката. Навсякъде беше мокро, кално и тъмно. Връчи ми платнената чанта с книжата, каза да не я изпускам и потъна в мрака.

Не помня някога през живота си да съм се молила. Струваше ми се… лицемерно да искам нещо от някого, за когото не съм сигурна кой е. Имах съмнения, че молитвата е бумеранг, който неизменно рикошира в молещия се. Представата за Бог в сърцето и ума ми винаги е била твърде неясна и имах убеждението, че не е редно да съставям образи и да им се моля. Но в онези минути, заровена в шумата и калта, от устните ми се откъсна молба — молба, ако го има, да запази живота на децата от автобуса поне, независимо кюрди ли са, или други. Не молитва, защото молитва означаваше благодарност, а именно молба, която не можех да отправя към обезумелите въоръжени мъже горе на пътя, нито към техните тартори или изобщо към целия свят. Той бе сгрешен, виждах го ясно дори в мъглата на времето, дори в липсата на светлик — отвън и отвътре. Станах, преметнах кожения каиш на платнената чанта през гърди и излязох горе на пътя.

До автобуса се бяха събрали мъже и говореха високо, двама се опитваха да качат по стълбичките нещо увито с платно и с ужас разбрах, че е труп на убит. На земята лежеше още един и чакаше ред. Жените бяха скупчени встрани с децата около багажа, нахвърлян безразборно в калта. Едно момченце стискаше лакътя си и пищеше, а майка му се мъчеше да го успокоява — ръката се оказа счупена на две места, сякаш прекършена като клечка, и едва я закрепихме с дъска и парче плат, откъснат от полата й. Всички гледаха като обезумели и говореха несвързано. Мъжът ми не се виждаше никъде и със сълзи на очи тръгнах около автобуса да го търся. Проклетото слънце все още не се показваше, а бе едва четири следобед. Представях си как ще се спъна в трупа на Джан и захапах каиша на чантата, за да не се развикам. Нямах представа кои са хората наоколо, терористи или военни, но не различавах никакви униформи и войничетата от началото на този глупав апокалипсис не се виждаха никакви. Сърцето ми запрепуска лудо, щом съзрях мъжа си да говори с някакъв човек в другия край на улицата. Забързах натам, без да се замислям.

— Ела, ела, много ли се изплаши… Всичко свърши, спокойно.

— Какво се случи?

— Предрешени терористи. На автогарата във Ван в автобуса се качили двама от тях и ни спряха да си ги вземат.

— А убитите?

— Шофьорът и още един мъж.

— Няма ли жандармерия?! Защо никой не идва и няма постове тук?!

— Звънях, известих. Другаде са, няма кой да дойде толкова бързо. Ще закараме автобуса до първия пост и ще го оставим там.

— Как така другаде? С труповете по седалките ли ще пътуваме?

— Другаде, Меги, извикани другаде. Има четири поста оттук до Татван, но явно е пламнало другаде и са там. По този път често залавят контрабандисти…

Беше нервен и не можех да го разпитвам повече. Помогнаха на хората да се качат в автобуса, нахвърляха багажа в багажното, Джан седна до мъжа, решен да подкара машината, и поехме в мълчание към неизвестното. На два километра надолу жандармерийският пункт бе празен. Спряхме, огледахме, потеглихме и след два часа бяхме пред полицията в Татван. Откараха ме с джип до военната база, макар да настоявах да остана и да дам показания като другите. Прегърнах Ванесса вкъщи и мълчах цяла седмица, без да продумам дори на нея. Главата ми бе празна, абсолютно празна. В моментите, когато усещах проблясък на мисъл в умореното си съзнание, то имаше неясната форма на гърмеж от оръжия.

Междинности. Татван, късната пролет на 2007 г.

Празнотата в сърцето и ума ми постепенно добиваше изражение. Не форма, която да мога да определя или докосна, не, просто бе… музика. Ней. Като разплакан глас, извиращ дълбоко от душата, от измерения, за които дори самата тя не знае, уловена в тръбичка и поела навън, за да погали света ми. Все по-малко време прекарвах вкъщи въпреки нестабилната обстановка, попивах уроците на Ирис и се срещах с приятелите му, поглъщах книгите и откъсвах от ежедневието си часове за размисъл, съзерцание и тишина, загледана в заснежените върхове на планините или в нежната вода на Ван. Езерото бе спокойно дори под пластовете тежка зима, приличаше на мъдро древно същество, побрало в себе си разделения на добро и зло несигурен свят и превърнало го в красиви сиво-бели ивици, които никога не се преливат една в друга. „Нещо пречи на очите ни да видим, че всъщност е една и съща вода“ — казваше Ирис и се гмуркаше в ледените вълни, а над него небето тръсваше безброй снежинки, сякаш да го покрият и стоплят. „Когато си я познал, тя не може да ти навреди. И със света е така.“

В някои нощи го сънувах. В черно. Цветът, който никога не носеше. На гърба на камила, с черни дрехи, черни ръкавици и чалма, бавно преминаващ пустинята. Очите му винаги бяха затворени и понякога пееше, а песента му се спускаше в диплите на моята бурка, повдигаше я от лицето ми и можех да гледам безкрайните дюни, без мрежестият воал да изкривява погледа ми. После отрязваше дългите си коси, разпръсваше ги по пясъка и заговаряше тихо на език, който не познавах. Точно тогава се събуждах обляна в пот, без да помня или разбирам.

Започнахме да пътуваме по̀ на изток, хладните месеци изтичаха и нанизваха в тетрадките ми още красота и любов. Ванесса растеше в прегръдките на три различни свята, местена от раменете на баща си на Ирисовите и обратно, вдишваше думи, картини и пространства, които не поемаше по човешки заради крехката си възраст, а ги имаше за даденост, сякаш бе родена в това; сякаш дългият път, който ние, хората, извървявахме с разранени нозе от мига на осъзнаването към върховете на постигането, за нея бе напълно ненужен. Аз летях. В абсолютния смисъл на акта. Душата ми имаше огромни непобедими криле и знаех, че ме води към истината дори когато се озовавахме на места, повече от рискови, или нозете ни пулсираха болезнено заради дългото ходене. Всички познати и непознати понятия и идеали от живота ми до момента се бяха превърнали в тъничка невидима пара и на струйка се размиваха с всеки поет и отдаден дъх. Когато Алмир и Ален ни придружаваха в пътуванията и по здрач пред нас се разливаше нежната песен на Арзу, възпяваща онази невидима и неуловима надчовешка любов, усещането за цялост, което ме крепеше и радваше, също си тръгваше. Навярно точно тогава би следвало да изпитам така жадуваната от сърцето ми лекота, но тежкото човешко присъствие в мен изхлузваше само неясни съмнения и страх, че пустотата един ден ще свърши. Ще си отиде. Страхувах се, че докосването на незримото не е завинаги. Преследваха ме образи на времена някъде в бъдното, когато сините очи на Ирис или нежният му глас нямаше да бъдат мои. Радостта ми се изкриви, полетът заглъхна. Гледах дълго отражението си в огледалото над мивката в банята и започвах да разбирам, макар и неясно, че всяка загуба или печалба зависят именно от него. Това бях аз, светът бях аз: свят, на който светлината от Ирисовите очи никога не бе принадлежала. Отново започнаха да се раждат римувани строфи и отново мрачни и тежки, завихрени около една-единствена молба: „Не ми го отнемай! Ще отрежа жалките си ръце, за да не посягат; ще изтръгна нечистото си сърце, за да не го мърси. Само не ми го отнемай… Той е Дъхът, Животът, Истината. Остави ми го като полъх, вяра, пътека насред затлачения тъмен канал на същността ми! Ако ме обичаш, никога не ми го отнемай, твърде дълго го търсих…“.

И знаех… че думите ми ще бъдат чути и ще рикошират в собственото ми аз. Знаех как мисълта сътворява реалности, а после ги отнема. Знаех също, че е време да се сбогувам. „Не се привързвай към никоя форма, не създавай форми, тежат“, бе казвал неведнъж Ирис, усмихвайки се плахо, а после поясняваше и нашепваше, че един ден ще разбера.

Отпразнувахме рождения ни ден на Немрут. Въпреки уверенията на приятели и познати, че е твърде опасно да излизаме в планините, взехме одеяла, кошници с храна и много усмивки и заминахме. Свежият въздух трептеше с неочаквана чистота над гърмежите и агресията, далече от смъртта, а дори и от живота. В онези дни прозрях, че човешкото присъствие е тежест, а безкрайната красота съществува независимо от нас, с нас или без. След дни получихме своя таин — известие за заминаване по разпределение. Бяхме посочили няколко града в Турция, между които Измир — едно чудесно местенце, но жребият бе изтеглил Кешан. Отивахме на другия край на Турция, на гръцката граница и на стотина километра от България. През август трябваше да заминем. Не знаех да се радвам ли, че ще живея близо до дълго жадуваната си родина и ще имам възможност за по-чести пътувания, или да тъгувам, че напускам тези мистични земи. „Когато в теб съществува любовта, разстоянията са беззначни“, опитваше се да ме успокоява Ирис, но помежду ни все по-често падаше изпълнено с неяснота мълчание, неизказаност и смут. Нощем, щом всички заспиваха, излизах на малката ни тераса на шестия етаж, гледах езерото, слабо осветено от военната база, и плачех неутешимо. Щях да замина, бе неизбежно, но сърцето ми завинаги щеше да остане тук.

Ирис виждаше променливите ми настроения и безмълвно се отдръпна. Оставяше ми време да свикна, а аз не можех да му прошепна да бъде до мен. Изпращаше ми писма, изпълнени с красиви стихове на Джубран и Руми, не се появяваше с дни, а когато се връщаше, бе съвсем за малко. Започнахме бавно да опаковаме багаж. Този път бяхме решени да се заемем сами и да не доверяваме покъщнината си на непознати. Мъжът ми бе твърде зает с издаването на обекти и последни приготовления около преместването и настана една едва доловима суматоха вкъщи, за която бях искрено благодарна. Не ми оставяше време да мисля. И една петъчна вечер, когато всички се бяхме събрали в уютния ми салон, помолих Ирис да си иде и да не се връща. Изрекох думи, които после дълги години не успях да си простя. Той ме погледна и вместо тъга в очите му съзрях неподправен възторг: „Готова си“.

След седмица, в първите дни на юни, до нас достигна вестта, че селцата от другата страна на Татван са опожарени.

„Никога не забравяй, Меги, тишина не означава безмълвие. Безмълвието е писък. Всяка форма, всеки шепот са копия, оригиналът съществува другаде. И никой не може да ти попречи да го откриеш, дори самата ти. Не забравяй, Меги, всичко това си ти и само ако пуснеш себе си, ще се намериш. Достигни Долината на раздялата, скъсай всички връзки, защото само това има значение.“

Човешкият живот прилича на една от онези вълнички, едва забележими по повърхността на езерото. Ражда се някъде в дълбините от силата на паметта, поема нагоре, нагоре към синьото светло небе, събира цялата си мощ и прескача същността си, за да се отдели и да тръгне напред, към брега. Какво ли си мисли, на какво се надява — че може да се откъсне? Нима е възможно да съществува сама, ако родителят й — дълбокият водоем, я пусне? Може единствено да се разбие в камъните и пясъка, да изригне в най-красивата сребърна пяна подобно разпръсната над повърхността дантела и да се плъзне обратно натам, откъдето е тръгнала. За да се отдели, е нужно нещо друго; нещо, което езерото не притежава. Ако ли не — ще се роди отново с поредната безмълвна вълна. Защото човешкият живот какво е, ако не една свързана с цялото мимолетност. „Не, не може да се откъсне, но може да роди красиво цвете — плод на движението и обездвижването си, защото вода — това означава живот. И да вдъхне по друг начин светлика — със златното сияние на разлистването.“

Светът ми се задушаваше. Селата бяха изравнени със земята. Джан изскочи навън и тръгна към къщицата на Ирис по-бързо от мълния и не се появи до сутринта. Над града летяха хеликоптери, сновяха жандармерия и полиция. Аз седях на пода вкъщи с телефон в ръка и чаках новини.

— Няма го. Никъде го няма… Сигурно е заминал, дано е заминал.

— Има ли оцелели? Поне един оцелял има ли…

— Не.

— Не е възможно, Господи, сигурен ли си, провери ли добре… Неговата къщичка на брега, и тя ли е унищожена… Моля те, намери го…

— Меги, успокой се, търсим. Няма го, значи не е бил там. Просто не е бил там. Моли се да не е бил там…

Умът ми изригваше като вулкан. Не можех да мисля, нито да чувствам. Парализирах се… Страхът ме сковаваше, изцеждаше и последната капка разум. Мълчах. Мълчах, за да не изрека нещо, което да оживее.

В тишината на хаоса. Татван — Кешан Август 2007 г.

Толкова фино утро. Нежните сълзи на зората трептят навсякъде, донесли са слънце. Не, не само по листицата, виждам ги дори в прахта, която настъпвам. Защо никой не ги съзира? Ако другите имаха очи, навярно биха се опитали да летят, за да не стъпчат чистите капчици. Какво ли задържа на едно място всички сухи листенца на кекика в онзи чувал; денят ухае на рихан, нане, кишниш… Сумакът е събрал между люспиците си жаждата на тъмночервения залез. Трябва да запомня от всичко, да скрия от всичко, защото заминавам. Там, където отивам, няма сетива, нито подправки. Липсва дори вкус. И даже не е утре, защото Духът съществува извън времевите ограничения, не му е нужно да се обърне, да види назад или да погледне в бъдното. Само човекът притежава поглед, ограничен от определения. Само той трупа, а после смазва. Смазва…

— Меги… — свекърва ми ме прегърна и целуна. Гледах я неразбиращо.

— Кой е изсипал тези скъпоценни подправки на земята? Как ще ги отделим сега от праха? Наоколо няма нито една Пепеляшка…

— Ти. Остави ги, ще купим други…

— Някои неща не могат да се купуват, не знаеш ли? Докосването на Любовта. Не можеш да си купиш живот. Можеш само да се самозаблуждаваш, колкото ти душа иска. А тя винаги иска…

— Остави ги, и да ги съберем, не можем да ги сложим в храната си, мръсни са.

— Защо? Нима не правим само това — да добавяме още пръст към пръстта. Но понякога онова, което не искаме, ухае вълшебно. Защо тогава не го искаме…

Чух как прошепна нещо на мъжа ми, но не я разбрах. Говореше тихо. Тя винаги говори тихо, не зная дали за да не чуят другите какво казва, или за да не пречи на другите с гласа си. Може би осъзнава тишината? Но в тишината приказки няма. Ирис каза, че дори безмълвието е писък. Какъв смисъл има тогава да се мълчи.

Припряно забутах бебешката количка към редицата таксита в края на пазара. Бръкнах в джоба си, но не открих пари. Имаше само сухи листа и пръст.

— Мога ли да ти платя придвижването с това? Отведи ме на брега на езерото — там, до черния пясък.

Мъжът ми седна до мен в таксито и помаха на Ванесса, останала навън с баба си. Даде някакъв адрес, име. Шофьорът подкара и не след дълго бяхме в селото на Ирис. Залепих чело за студеното стъкло и се загледах.

— Чувал ли си за птицата Феникс? Някога имало такава птица на земята. Изригвала в собствен пламък, опожарявала се и падала надолу с лекотата на обгорели гаснещи перца. Когато изтлеело и последното златно пламъче, се раждала отново в пепелта по-красива и силна отпреди, с благодарствена песен в сърцето, а хората чували само крясъци и се плашели.

— Рух. Тук я наричаме птицата Рух.

— Но Рух се превежда като Дух…

— Меги, не бива да сме тук, забранено е. Не можем да останем. И без друго няма нищо…

— Как да няма. Ето там има къщи, а тук има пепел. А близо до онези дървета раздават сюмелек. Невруз е. Не виждаш ли? Тържеството на огъня. И най-големият пожар не може да заличи съществата от огън. Те изгарят заради любовта си, не помниш ли? Самият пламък са те.

Очите му се напълниха със сълзи. Докоснах ги.

— Тази вода трябва да изтече. Как да разпалиш клада в препълнен съд. Кибритът се намокря. Не може да се запали. Влагата пречи, не плачи. Той е тук, аз го чувствам. Не сте го намерили, защото е нямало какво да му се разпада или разделя. В целостта си не може да бъде разделен на черупка и сърцевина. Ние сме слепи, не виждаме. Сюмелек… Защото той отложи раздаването за сутринта на другия ден, помниш ли… Защото не се раздава със собствените ръце, не може, те само разливат. Дава се със сърце…

— Той просто не е бил тук. Разбери го, нямало го е. Ако беше убит, щяхме да го намерим. Ще видиш, няма да мине много и ще се върне. Ще го вземем при нас вкъщи. После ще го отведем оттук.

— 1001 нощ… Те идват само за хиляда и една нощ. Изтекоха нашите три години с него. Няма да се върне, защото никога не е бил тук по начина, по който си мислим. Дори не е важно дали може да се върне или не, ако времето, през което е бил с нас, не означава нищо. Ветрецът знае… Нали сам разпръсква искриците, когато фениксът изгаря. И ако си наблизо…

Летните дни бяха опожаряващо горещи. В тази част на света рядко се случва толкова топло лято. Може, но малко по̀ на изток, около пещерите на Алмир. Защото там вечният огън гори и не гасне и във въздуха се носят други искри. Аз опаковах кристалните чаши, а също и порцелана. Подредих виличките, ножовете, лъжиците в кутийки от картон с дълбоки капачета и оризова хартия помежду им, за да не се драскат. Напръсках резбованите масички и паравана със защитен спрей, какъвто ползват за съхраняване блясъка на листата на вечната юка. Покрих огледалата с тъмно кадифе и ги овързах със стиропор. Стегнах ги здраво, има неща, които не бива да бъдат отразени. Искаше ми се да ги счупя, но тогава бих изгубила контрол над тях — щяха да ме стрелят от всеки възможен ъгъл на света. С огледало не се воюва, то винаги побеждава. После взех онова пролетно палто от подплатен тъмен лен и тръгнах боса към Хасанкейф. Мъжът ми ме придружаваше с неизречена тъга. Знаех, че никой човек не може да понесе много загуби наведнъж. Но аз не го напусках, вземах го със себе си. Никога нямаше да го напусна. Както Ирис никога нямаше да напусне мен. Това е верига, всяка брънка е здраво свързана с предишната, но пътят й не спира до ограничението на метала. Понякога брънките са от друг материал, невидим. Понякога дори не тежат, само обединяват.

В селото на Ален имаше стая за мен. Малка, варосана. Варта ухае на чисто, на грижа. Ден след ден прокарвах пръсти по белите дувари и усещах мекотата им, податливостта. Хората не обичат вар, нито кирпич, защото са земя. Търсят мрамора и гранита — непобедимото, от което не може да потече ерозия и разруха. Но огънят не жали дори тях. Дори тях заличава, когато дойде. Само истинското дърво не гори. Ако имах останало семенце, бих го посяла в земята, за да покълне. Бих го обгрижвала с най-нежната обич на сърцето си, наместо да го затрупвам с мрамор и фалшиви златни букви. Бих му пяла и знам — щеше да покълне, първо едва доловимо дихание, невидимо за тежките човешки очи, после — листец, втори. Разлистването поема повече от твърдостта. Фиданката щеше да расте и да жадува създателя си. Пораствайки, щеше да разпери красиви клони към слънцето с благодарствена неподвижност — като молитва. Щеше да носи ухания и плодове, каквито на земята не съществуват. Ръцете ми бяха празни, пусти. Навярно от тези ръце не покълва. И по-добре, защото човекът щеше да кърши, откъсва, троши. Щеше да дялка от живите пръчки мъртви сапове за брадви и ножове.

Ален ми оплете връвчица за косата от прости вълнени конци. Каза ми, че човешкият шев зазижда, затова носех две ризи с наставени цепки отстрани, така покриваха, без да се разтварят. Вечер държеше навън менче с вода под звездите, за да поеме от тишината им, сутрин я пиех, преди да тръгна с него към изгрева. Вслушвах се. В него, в себе си, в нищото. Животът на село бе толкова простичък. Тук дори тъгата скучаеше и бързо поемаше към изпълнените със скръб градове. Мястото в сърцето, където е живяла тъгата, се пълнеше с тишина. А тя чертаеше път за навън. Щом си дошъл в света по някакъв начин, значи съществува и път за излизане. Свиваш се, смаляваш се колкото синапено зрънце, за да можеш да влезеш в самото сърце, в нишичката на тишината. Там те гощават с топъл и дъхав сюмелек, за да имаш сили да продължиш и да излезеш.

Всяка нощ Ти освобождаваш духа

от неговия затвор — тяло,

и изчистваш ума от впечатления.

Всяка нощ птицата е извън клетката

и разказът на будността временно прекъсва.

Затворниците не са в затвора.

Управителите са безсилни.

Няма я болката.

Няма ги безпокойствата за полза или загуба.

Няма ги фантазиите за този или за онзи човек.

Руми знаеше.

 

 

Заминахме. Докато гостувах на Ален и Арзу повече от два месеца, мъжът ми бе отишъл в Кешан, бе намерил дом и го бе наел. После бе дошъл отново, бе взел покъщнината ни с голям камион и я бе откарал в този дом. Хазяите се оказаха добри хора — пенсионирана учителка и работник в общината. Когато мъжът ми се върна в Татван, за да завърши приключването на обектите, те ни отведоха в лятната си вила на залива Сароз в туристическото селце Ерикли. На света има два такива залива, само два — някъде по червените земи на Америка и тук. Те са спокойни като майчина песен и водата им е топла и гостоприемна до мига, в който наличностите им натежават. Тогава за три дни са неузнаваеми — изстиват до невъзможност да ги докоснеш, в дълбините си врят и кипят и изхвърлят на повърхността несъумелите да понесат напрежението водорасли. Самопочистват се до кристална прозрачност и след три дни са прекрасни — меки, тихи, примамливи като прегръдка. Къде отива нечистотията им, никой не знае, но дори навътре, където водите на Сароз се преливат в Егейско море, всяка песъчинка по дъното искри и се вижда сякаш на длан. Кешан е особено място, свято. Името му е на персийски език и означава привличащ, притеглящ, зовящ. Някога, много отдавна, тук са живели древни персийски суфи. Знаех, че Ирис няма да ме остави на произвола и ще ме изпрати там, където имам нужда да бъда и където се нуждаят от мен.

С Ванесса по малко разопаковахме багажа и подреждахме дома си. Вече трети месец не говорех, не можех. Само пишех понякога стихове или приказки. Детето обичаше приказки, знаех, че дори да не ги слуша, ги чува. И то мълчеше и нежно прегръщаше лицето ми с малките си ръчички. „Не е важно къде си, когато си навсякъде. Може да бъдеш тук или там, можеш да си човек или не, но където и да си — давай. Давай, защото нямаш място за приемане вече. Давай, защото, когато започнеш да поемаш, онова, което даваш, ще бъде различно и истинско.“ Ирис живееше с нас. Откривах го най-вече сред драперията на кадифените завеси, разделящи двете части на хола, и той се усмихваше от мекотата им, а докоснеше ли ги слънчев лъч, даже виждах очите му в синия проблясък на гънките. Чувах гласа му в нежните утринни звуци, идещи от пътя или съседския двор. Така и не каза, че е суфи, но не беше и нужно, защото суфите продължават да вливат любов в сърцата на хората дори когато вече ги няма физически наоколо. Докосват те, помагат и направляват. Беше между страничките на „Тавасин“ и нашепваше с гласа на Халладж-и Мансур, че тази любов се забравя, но само до следващата ви среща. „Бъди търпелива — ми казваше, — ще ме разпознаеш, тук съм. Почакай и ще ме видиш. Не полагай усилия, нека просто те има за момента. Когато се грижиш за другите, аз държа ръката ти; когато ги обсипваш с обич — тя се излива от общото ни сърце. Не мисли, защото с мислите ще ме изгубиш, труди се.“ И аз се трудех. Правех всичко, което ми казваше. Не мислех, не говорех, не исках. Чистех с вода стръмните бетонни стълби от пътя към втория етаж, където беше домът ни, и разтварях широко прозорците на стаите в него и на онези в мен. Подреждах дантелените покривчици — труд на грижовни майчини ръце, по лавичките и масите и ми хрумваше да благодаря на тези ръце. В детските паркове учех Ванесса да съзерцава и люлеех на люлките нечии чужди деца, а после някак ги чувствах и мои. „Бъди навън сред хората, просто бъди до тях, когато си им нужна или не си. Присъствай с всичко, което имаш, защото това означава да се приемеш.“ Сърцето ми вече не се свиваше болезнено при мисълта колко далече е Татван, нито прескачаше нетърпеливо от близостта на България — почти можех да я усетя, бе само на крачка. „Гледай глобално, ти не си оттук или оттам; отвсякъде си, навсякъде си, само не си пречи.“ Ирис бе непрекъснато с мен, непрестанно.

Джан пристигна след месец и сподели, че когато завърши работата си в Кешан, иска да напусне военните.

— Ще го измислим, но повече няма да ходим там и да гледаме смърт. Купил съм два камиона стока — килими, сувенири, паравани. Ще си отворим магазинче.

Съгласих се. Съгласявах се с всичко. Беше някак лесно — с Ирис в мен.

Странности. Детето Емел. Кешан, 2007–2008 г.

Истинските ще бъдат различни,

истинските ще ги наричат странни.

Мнозина няма да ги обичат

и ще нанасят в душите им рани.

Щом не могат да видят нещо или да го докоснат, хората казват, че то не съществува. Тялото на Ирис така и не бе намерено, следователно нямаше го мъртъв. Нямаше го и жив, значи вече нямаше Ирис. Бог не бе дошъл с дълга бяла брада и добри очи насреща ни, следователно нямаше Бог. Странна логика. Винаги съм знаела, че нещо не й достига. Но истината е твърде относително понятие дори за хора като мен, които безумно искат да вярват в нея. Та нали все пак бе моята истина, макар и Ирисовата и на много други? Всеки лъч, всяка насочена насреща ни любов има отправна точка и нататък са безкрайни. Преминават от една среда в друга и продължават, а ако регистрираме пречупване, то винаги е частен случай.

В редките проблясъци на разум, както се шегуваше мъжът ми, осъзнавах, че Ирис може би наистина си е отишъл завинаги. Но никой от нас не изричаше друго, просто си бе отишъл. И надеждата, че някой ден ще го срещнем отново, ни крепеше и помагаше да продължаваме. Магазинът тръгна добре. В него работех аз, след като изпращах Ванесса на детска градина с безплатния автобус, извозващ децата от домовете ни до малката сграда в края на града, заобиколена от кални улици и пусти канари. Бе единствената държавна детска градина наоколо, а частните подминавах и не ме интересуваха. Исках детето ми да опознае обикновения живот, за другия имаше време. Исках да се старае и да се научи да споделя — себе си, вещите, времето си. Една от учителките й носеше хиджаб — кърпа, която покрива косите, и дълго пардесю, наречено джилбаб, оставящо открити само дланите и стъпалата, въпреки забраната на конституционния съд жените да се появят в обществени учреждения с такова облекло. Тази жена щеше да я научи на смирение, защото не се изправяше срещу закона, а носеше одеянието си с любов. Първоначално ми липсваше детето в дългите дни зад студения щанд и рафтовете със сувенири от Онази земя. Дълго гледах килимчетата от козя вълна, наргилетата и фигурките от розово дърво — носеха аромата на Изтока. Ирис се усмихваше в душата ми и прошепваше, че изборът да ги продавам ще ми помогне да ги пусна. Понякога връщах клиенти, изричах лъжа, настоявайки, че този или онзи сувенир са вече закупени, но те избираха други. Мъжът ми бе наистина обезпокоен за мен и за да ме разсее и откъсне от мислите ми, купи лаптоп. Харесвах интернет, но го считах за твърде опасно място. Бързо обаче ме погълна… Разтварях гугъл, изписвах името на някой от суфи гигантите и откривах безброй четива, които бях срещала само на турски език и в редки случаи на български на домашния си компютър в Татван. Започнах да чета Джами, Мевляна, Халил Джубран, Саади на български и руски език и с изненада открих, че в интернет има будистки форуми и малки суфи общества на хора, вероятно не суфи или будисти, но събрани там със сходни и близки ми интереси. Първоначално само четях, а после започвах кратка кореспонденция с един или друг и очарована откривах все повече и повече къде да спусна мисълта си и да прескоча тъгата. Така един ден попаднах на книга, наречена „Идващият нов човек“. Още с първите си страници ме плени. Беше… нещо познато, нещо, което знаех от Ирис, но обяснено много точно и категорично. С по-малко поезия, но повече яснота. Четейки, мъката в мен добиваше неизразими измерения. Завръщаше ме по върховете на Немрут и бреговете на Ван повече, отколкото снимките, писмата и спомените. Книгата обаче се оказа непълна, електронният й вариант съдържаше само половината. Разочарована се връщах към гугъл търсачката и дирех още. Открих странни връзки — богомили, катари, розенкройцери, масони. Секти. Междувременно зимата бе настъпила — снежна и мрачна, детето ми често боледуваше, промяната някак не му се отразяваше добре, домът ни бе студен, отоплението с локално парно с казан в мазето не бе достатъчно и взехме решение да се преместим в друг дом. В живота ни се появи Бейджан със своята ефирна половинка Лале. Лале бе с кюрдски произход, учителка в начално училище и бе най-нежното същество, което съм виждала. Бейджан бе колега на съпруга ми и нерядко го отмъкваше по мъжки, а ние с Лале седяхме с часове пред компютъра и четяхме новото, което откривах. Тя обичаше суфите не по-малко от мен и с трепет споделяше знания и поезия. Нямаха деца. Много искаха да имат и правеха нужното, но епруветките и колбите мълчаха. В онези дни започнах да се замислям, че ако душата на човек се преражда и съм така неразривно свързана с Ирис, навярно мога да „сваля“ на земята същество, подобно на него. Поне така казваха четивата, че душата се преражда или някаква част от съществото, която е безсмъртна. „Занимания за хора без работа“, смееше се Бейджан, но ме подкрепяше в идеята да имам дете. „Ти го доведи тук, ние ще го гледаме.“ Един топъл ден, изхлузен между виелиците, гостувахме на астронома от Истанбул, Игор, обещал да ме запознае с Трисмегист и Тот. Аз всъщност вече ги познавах от интернет, но нещата, които той ми разказа, се оказаха съвсем различни.

— Емел, значи. Диляра никога не греши. Ако ти го е казала, е вярно.

— Не вярвам на гадания и фалове…

— Тя не е гадателка. Ще имаш момиче, Емел. И ще е добре отсега да свикваш.

— Момче. Ирис, макар и Ирис да е женско име. Освен ако не реша да е Емил, но няма да е Емел, звучи ми като хмел.

— Какво лошо намираш в хмела — лекува безсъние. Добре, добре, ти си знаеш — той се разсмя, но на тръгване ми подаде пакет, в който имаше розовко бебешко костюмче. — Децата идват много преди да ги поискаме. Те ни избират за свои родители. Дори само мисълта, че може би е добре да имаме ново дете, означава, че то вече е факт. Това е за Емел, да й го дадеш, като дойде.

Струваше ми се твърде интимно да обсъждам евентуалното си бебе с непознати, но идеята все повече ми харесваше. Не просто харесваше — започнах да мисля само за бебето. Представях си го синеоко като Ирис, с нежна светла косица и съвсем безполово. Веднъж попитах Ванесса, а тя каза, че ще има сестра.

— Защо пък сестра? Не искаш ли братче?

— Ти не разбираш. Ще имам сестра, красива и добра. Ще танцуваме заедно танца на смърфовете и тя ще нарича тате Ширин Баба. Сестра ми ще прогони Гаргамел и всички смърфчета ще живеем весело. И аз много ще я обичам. И ти ще я обичаш повече, отколкото обичаш мен.

Думите на детето ме вцепениха. Спомних си обясненията на Бериван за кума — да доведеш второ дете в семейството за първото дете е като да доведеш втора жена в семейното ложе. Но ако тя го приемаше, трябваше и аз. И то бързо, понеже вчера тестът се бе оказал положителен. Под сърцето ми растеше малкото сърчице на някого. Не знаех кой е там, но го обичах. Ирис се усмихваше и идваше все по-рядко. Липсваше ми. Непрекъснато плачех, наведена над снимките, и се осъждах заради последните думи, които му казах. „Върви си. Време е да си вървиш, за да дойде Той. Докато си тук, очите ми няма да Го видят.“

С първите движения на новото човече в мен дойде и първото Писмо. Сякаш отникъде… макар отправено от позната в интернет. Едва го дочетох, очите ми се затваряха и с премрежен поглед различих няколкото изключителни фрази в него: „Божествен Праатом. Пътят на Розата. Пресечна точка между световете“. За Бога, Ирис, къде си… Тези хора говорят като теб. Но това не е просто литература, това е Писмо… Писмо означава, че има отправител и получател. То е дошло за мен, аз съм, която го получих. Има и други, още много писма. Но те не са суфи, те са хора като мен, имат деца и семейства, живеят в Днес. Ти познаваш ли ги? Чувал ли си за богомилите… Не онези, за които толкова слушахме в пещерата, а за богомилите Днес.

Ирис мълчеше. Не знам къде беше отишъл. Четях писмата и ги препрочитах, детето в мен ги чуваше и когато безмълвно го питах истина ли са, лекичко чукваше по стеничките на малкия си свят сякаш с потвърждение. Но аз бях изплашена. Разпечатах писмата и ги четях сама в уединението на нощта, когато мъжът ми отсъстваше. Не продумах за тях дори на Лале. Импулсивно ги усещах като тайна — тайна между мен, нероденото бебе и отправителя.

Времето напредваше и лятото отмина като спомен. Заесени се, а с това дойде и прохладата, така жадувана от уморената ми снага. Новият ни дом бе чист и уютен, топъл. Ванесса ми помагаше в подреждането на бебешките неща, детската стая, креватчето. В ранните месеци ехографът регистрира пола — момиче, но аз отказвах да го приема. Сънувах момченце, бяло и светло, то ми каза, че се казва Емил. Усмихваше се с най-сините очи на света. Носеше ризка с прихлупване и имаше слънчеви косици. Помежду си говорехме и го наричахме Ирис — Емил. Ирис е мил… Името бе намясто. Оставаше само да се срещнем. Мъжът ми купуваше роклички, аз — камиончета. Безгласно изнесохме от къщи всички оръжия — истински и играчки. Децата не бива да се учат на война от малки. Децата трябва да познават хармонията. Ирис — Емил обичаше цигулка. Винаги, когато слушах цигулка, притихваше движенията си и се заслушваше. Четях му от книгите на суфите на всички езици, на които можех. Пеех му за красивата синева на техните очи, за безкрайните им сърца. Заспивахме в мислена прегръдка с поезията на Руми, а в неделните утрини, когато светът още спеше, а аз отивах с подутите си нозе на терасата, четяхме Писмата. Мисля, че не им вярвах особено много, говореха странни неща, твърде нелогични и трудни за приемане, но той ги харесваше, затова ги четях. Затворихме магазина, беше ми трудно да продължавам с него. Хората ме уморяваха, разговорите. Кешан бе прекрасно местенце между гори и морета, но жителите му бяха твърде шумни. Един от лекарите във военна болница Гелиболу каза, че нося болен плод.

— Ще бъде със синдрома на Даун, ще се развива бавно и за вас ще бъде изключително трудно. Нужен е още един тест — амниоцентеза, и ако се потвърдят опасенията ми, плодът ще бъде приспан.

— Какво значи приспан? Ти чуваш ли се какво говориш! Искаш да убиеш Ирис — Емил! Кой ти е дал лекарска диплома!

— Военна практика, амфенди. Затова по улиците нямаме инвалиди. Премахваме болните зародиши и се раждат само здрави деца. Плодът няма да усети, ще бъде приспан, действаме хуманно.

— Махни го от очите ми, иначе ще избавя Турция от болното му съзнание! Дори със синдрома на Даун да се роди, то е моето дете! Как смееш да казваш на една майка такива неща! Джан! Махни го от очите ми, иначе ще го убия!

Мъжът ми едва успя да ме изнесе оттам крещяща и плачеща, да ме набута в колата и закара в Кешан, където зарових лице във възглавницата си и плаках с дни. Той бе шокиран. Да си родител на болничко същество без възможност за лечение не бе лека задача, но бащиното му сърце се свиваше болезнено и една сутрин каза простичко: „Ще си го гледаме, болно или здраво, наше си е. Никога няма да го убием“. Прехвърлих документите си в държавната болница в Кешан и прекъснах всякакви частни прегледи с надеждата, че обикновеният лекар може да не забележи наличието на досадния синдром, и така да спася детето си. Страхът ме парализираше, вече мислех за раждане в България. Или в планината: някъде, където няма лекари и закони. Навсякъде съзирах врагове и мъже с маски и кървави ножове в ръцете, насочени към детето ми. Ирис мълчеше, не знам къде беше отишъл. Бейджан и Лале прекъснаха отношенията си с нас. Всичките ни приятели се отдръпнаха. Никой не искаше да познава детенце с Даун. Вече стягах куфарите за Хасанкейф с намерение да го доведа на бял свят в селото на Ален и там да го отгледам, когато Зехра ханъм, моята лекарка, съобщи, че детето се развива чудесно и ми насрочи дата за секцио. Вечерта преди операцията се молих за втори път в живота си. „Не ми го отнемай… Моля те, не ми го отнемай… То не е като нас, различно е, но остави ми го. Под слънцето има място и за различните.“

На сутринта малко преди да потъна в анестезията, си казах, че за миг, за един-единствен миг душата ми ще докосне душата на Ирис там някъде, в онези пространства, където отсъстват човешки ръце със скалпели. И ще мога да му кажа, че ако прекъснат живота му, аз ще го последвам. Нямаше да го изгубя повторно.

Извън времето. Кешан, 2008–2010 г.

— На ръкава си имаш петънце от ръжда.

— От иглата с мънистеното оченце е. Не помниш ли… Когато ми подари пуловера, ти я забоде. Против уроки.

— Ирис… Къде е отишъл загарът ти? Трябва ти крем за слънце, ще игориш. И пуши не носиш, нито бандана.

— Детето се събуди, Меги… Тръгвай. Иди да я докоснеш, за да не се разтвори…

— Помниш ли съзерцанието на росата…

— Ак Дамар. Там една от капчиците се сля със сълзите ти. Беше Феята на росата.

— Лара…

Упойката имаше горчив вкус и тежко притискаше гърлото. Пресушаваше устните ми и не можех да говоря. В сърцето ми се надигаха писъци и оставаха там, заплетени на възли. Чувах гласове, един, много. Жени, мъже. Някой ме вдигна, после пусна. Чаршафи. Миризма на хебитан и дезинфектанти. Бодлива тел стягаше кръста ми. Задърпах я и завих от болка. „Не мърдай, още малко ще полежиш тук и после — при детето.“

Дете? Какво дете? Къде е Ирис… Какво сте му сторили, защо подът е хлъзгав, тук беше трева! Смъкнах се от количката и се изхлузих по стената надолу. Две ръце ме вдигнаха и изправиха. Лара… Къде е Лара, върнете ми детето…

Сълзите се стичаха като лепкава смола и засъхваха, преди да капнат. Не виждах нищо, упойката ме ослепяваше. Тръгнах боса по коридора, свита надве от режещото усещане в корема, покрай една стая, втора, ето — тук е. Чувам сърцето й. Мъжът ми ме вдигна и положи на леглото, а след миг до мен затупка и малкото вързопче. Напипах пух, бях сигурна, че е слънчев, ушенце, бузки. Измъкната ръчичка, едно пръстче, две, пет. Господи… Жива е! Разплаках се неудържимо и сълзите сякаш отмиха малко от слепотата, взрях се, все още не я виждах, но беше тук. Тук. Тук. Тук… Прости ми тази агресия… прости ми ножовете и думите…

— Мамо, не плачи… Емили е много красива, всичко си има. И изобщо не плаче.

— Ванесса? Ти виждаш ли я? Аз не мога още…

— Виждам я. Донесе ми кукла, ето, да видиш и нея, като прогледнеш.

Спомних си за баща им и ме заля умиление. Куклата навярно бе купил той, за да не ревнува детето от бебето. Идва отнякъде с подарък, донесло е подарък, обича кака си. Подарък… Не можех да питам, исках да видя сама. Взрях се отново, светът се разми съвсем. Трябваше да изчакам упойката да се изпари. Затворих очи за кратко и пробвах пак. До ръката ми имаше личице: розово, с руса косичка и две тънички чертици вместо очи. Сини. По-сини от безкрая на сърцето ми. Отпуснах глава на възглавницата и се върнах в безсъзнателните пространства на съня.

Изписаха ни в понеделник, макар да бяха казали събота, просто нямаше дежурен лекар през уикенда, който да разпише болничния. Бяхме сами, двете. Тя непрекъснато ме гледаше. Взираше се в очите ми надълбоко, чак до сърцето. Бях сигурна, че ми говори, и слушах. Носех я на ръце по дългите пусти коридори и се опитвах да си спомня новородените не са ли слепи. Беше изумително красива, като изкуство на миниатюрата, с изтеглените си сини очи и пухкави устни. Нито веднъж не заплака дори когато след осем седмици я открихме в креватчето й полумъртва, задушена от балгама в дробовете. Живя с кислородна маска няколко месеца, а аз до зазоряване се свивах на пода до креватчето, за да чувам дъха й. Усмихваше се на всички и караше всички да й се усмихват. Събираше тълпи, където и да отидехме. И мълчеше. Мислех, че никога няма да проговори. Продължавах да й чета, понеже бе най-добрият слушател. Ако я запитах нещо, разтваряше огромни очи и потъвах в тях, а отговор не беше нужен. Беше бебе мечта. Движеше крачета на „Лешникотрошачката“ и „Лебедово езеро“, когато сестра й ги слушаше, за да ги запомни по поръка на балетната си учителка, и се радваше на всеки звук от цигулка. Всъщност радваше се на всичко, за разлика от Ванесса, родена със смръщени вежди и обидена, че съм я довела на белия свят. Имах две напълно различни деца: както бялото и черното, като деня и нощта. И ги обичах еднакво силно, но Ирис ме гледаше от очите на Емили, а Ванесса — с моята мъка.

Грижата около децата, ежедневието с малките си трудности и радости, книгите запълниха някак празнотата в сърцето ми. Нямах време да мисля за безумната си самота. Притихвах я все по-навътре и надълбоко и се чудех кога ще изригне. Болезнено осъзнавах, че Онова докосване няма заместител на земята. Където и да го търсех, колкото и пустини и планини да избродех, щеше да става по-тежко. „В теб. Само в теб съм.“ Ирисовите думи кънтяха като буря в сърцето ми. Посегнах отново към онези Писма и заплаках неудържимо.

Българското консулство в Одрин ме покани на работа. Предстояха избори, аз не можех да изоставя невръстното си дете и да замина, затова пътувах. И. Н. посрещна присъствието ми с радост и ме назначи началник на избирателна комисия. Работата бе твърде много, изморителна и непосилна, не липсваше и напрежение. В нощта на преброяването в две от секциите избухна скандал. Местните преселници се опитваха да фалшифицират бюлетините, за да изпратим в България гласове в полза на избраната от тях партия. Нахвърляха се един на друг с озверението на врагове, отказваха да говорят на български и изпълваха сградата с крясъци и обиди. В съседния град се стигна до бой. Слушах напътствията на консулите по телефона, мълчах и отново карах членовете на комисията да броят всички пликове пред мен. Светът ми се завихряше, моментът изтичаше между съзнанието и сърцето ми и пред очите ми изскочиха трите камикадзета, заловени от съпруга ми в Кешан преди месеци, страховете за дъщерите ми, ужасът от още загуби. Татван се завръщаше с пълна сила. Ирис бе мълчал прекалено дълго. На зазоряване, около 5 часа, го видях да стои изправен под дърветата и да се усмихва. „Ела си. Светът не е надеждно място. Идвай си.“ Миражи. Фантазии на уморения ми ум. Като красив оазис в очите на жаден пустинник. Преглътнах мъката и щом попаднах вкъщи, включих интернет и зарових в търсачката. Не знаех какво търся, но Писмата бяха отправна точка. Не след дълго разтворих в електронната си поща отново Писмо номер едно, изпратено от упълномощени. „Божественият Праатом в човека.“ Емили започна да гука.

…

Преди безкрайно много време хората били щастливи и не познавали тъгата. Те живеели в други пространства, а домовете им били прекрасни златни балони. Поемали божествена светлина през най — горната си чакра, а през най-ниската я изпращали към всички, които имали нужда, разменяли я помежду си и се къпели в нея. Животът им бил един непрекъснат процес на щастие и напълно достатъчен, те били отворени, а домовете им — златните балони, били самият Бог, любовта му. Докато веднъж един от тях не поискал да се погледне, да види какво е. На стеничката на златния му балон моментално се появило огледално стъкло. Поискал да научи още, появило се друго стъкло, после още едно и още… Облепил си целия балон отвън и отвътре с огледални стъкла. И се видял — красив и божествен, какъвто наистина бил. Но вече не можел да гледа навън, само отразявал онова, което било останало в него. Не можел и да поема светлината заради стъклата, макар тя да се опитвала да го достигне. Другите видели щастието му и го последвали. Облепили своите балончета с огледални стъкла и заживели с усмивка, забравяйки за светлината… След време божественото огънче в тях се смалило и изгаснало, чакрите се затворили, човекът се втвърдил и потъмнял от липсата на любов и вече нямало как да поема или пропуска. Никъде не останала истинска живинка, светът бил мъртъв. Огледалата отразявали самия човек отвътре и мъртвия свят отвън. Изкуствената светлина полепвала по стъклата и ги заздравявала. Настъпила безкрайна тъга. Тогава един от тях се пробудил и започнал да търси живота, който сам бил погубил. Заблъскал по стъклените огледала, едно се пропукало, Бог откликнал на вопъла му и му изпратил спасителен лъч. Човекът счупил още едно огледало и светлината се увеличила. Изпотрошил многобройните стъкла и стени и когато не останали, започнал да пробива натрупаното вътре. А любовният поток на Бога придържал треперещата му ръка, докато човекът не се превърнал отново в канал на светлината. И я насочил към другите…

Един по един стъклените затвори се пръскали на парчета и хората се връщали към своето първоначално занимание — да предават нататък. Искали да спасят всички, защото знаели — докато не бъде освободен и последният от тях, златните балони нямало да се образуват отново. Днес към земята се спуска невидима светла верига от освободени, които достигат най-високите небеса, достигат самия Бог, а долу на земята, който успее да види светлината, разбива стъклените си стени. И тази верига ще бъде жива и няма да прекъсне своето дело до последния Атом, спящ в стъкления си свят. Защото Ендура не е краят на тъгата, Ендура е началото на труда за спасение на другите.

Романа се усмихна.

— Така е, Меги. Не зная турски език. Нека Шейхо я преведе сега. Ако е нужно…

Не беше нужно. Очите й бяха по-сини от синевата в сърцето ми. Тя изпълваше пространствата в мен и отвън със същата ефирна лекота и нежност, с които го правеше Ирис. Бяхме седнали в едно от онези тихи квартални кафенета на Истанбул, където въздухът трепти с интимната споделеност на доближаването, където споменът бе праспомен, а мисълта отсъстваше, изгубена между сетивата. Наоколо ни десетина котета бяха налягали лениво, вперили очи в нея. Тя погали едно позасъхнало цвете и му запя.

* * *

От два месеца бях ученик в Школа, която открих на крилете на случайността. Съвсем като изпълнение на желание в приказка — те се появиха в точния момент с точните думи. Те всички бяха Ирис. Тихи, нежни, докосващи. Раними. Толкова много близки. Притисках сърцето си с невидима ръка, за да скрия възторга — Ирис се бе завърнал. Беше тук, чувствах го навсякъде, виждах го навред. Мълчах, за да не го издам, и попивах всяка изречена и неизречена мисъл. Книгите, които познах, и музиката, която ги изпълваше, бе фината нишка на душата му, нежната лира, толкова болезнено скъпа, и страхът, че съм я изгубила завинаги, неусетно се изниза с дните на плач и съмнения. Сравнявах ли? Не знаех… Тези хора не бяха суфи, но бяха Ирис. Тези хора не бяха аскети, а сееха светлината му. Много неща не разбирах, но аз не разбирах и него. „Думите са безсилни, не говори… Не искай. Стопи се в пламъка на Любовта.“

Емили започна да се смее с глас. Една сутрин мъжът ми опря дулото на пистолета си в челото ми и тихо прошепна, че ще ме застреля.

Сълзите на Рила, Ефес и човешкото безсилие. На път, 2009–2010 г.

Малкото кръгче на дулото бе само на сантиметър от мен. Едва го виждах — тъмно, студено око. Дали след миг ще се стопли… Когато човек полудява, ръцете му трябва да бъдат празни, напълно празни. В противен случай изгарят заедно с онова, което се опитва да заличи.

— Ти си само с една ръка, с другата вече си убивал… Дай на мен.

Той стъписано погледна ръцете си. Разбира се, че бяха намясто. Не съм и очаквала да ме разбере.

— Меги, ти си болна. Ти си психопат!

— Нали…

— Да! Говориш с призраци! Ирис е мъртъв отдавна, а в твоята Школа няма никакви Ирисовци! Вече не сме семейство, мислиш само за България. Искам да знам защо пътуваш до България сама! Друг ли има?

— Откога си станал ревнив?

— Отговори ми! Мислиш ли, че не знам! Намерила си си друг и се срещаш с него там, а ми говориш за Ирис! Разбери, никой от тях не е Ирис…

Болката ме прободе като мълния. Той не ревнуваше мен, той ревнуваше Ирис. Идеята за Ирис, тишината, която пазехме в спомените за него, сигурността, която носеше безмълвното му присъствие. Не само аз бях болна, беше болен и той. Аз бях открила своя отдушник, бях успяла да открехна здраво залостените прозорци на скръбта и бях намерила свеж поток кислород, от който да вдишвам. Вече не раздирах сърцето си на късове, ако спомена името на Ирис — усмихнатите къдрици и безумната любов на очите му се завръщаха в мислите ми. Отдавна не плачех, бях разбрала, че всъщност е жив. Жив в безбройните сърца на истинските, странните, влюбените. А те бяха навсякъде: Алмир, Ален, приятелите ми в България, Шейхо, Романа.

— Шейхо няма нищо общо, не го намесвай. Той е ангелче, както и жената.

— Нима те не са като Ирис?

— Като Ирис са…

— Но аз посещавам тяхната Школа, Германия е далече, затова ходя в България. Скоро ще имаме и тук и няма да пътувам. Ела с мен… Ела и виж… Аз те обичам, не правя нищо лошо там, само слушам…

Дулото пак залепна за челото ми.

— Рила! Отиде даже на Рила с тях, а аз останах сам! Обичала ме!

— Ти си пил. Пиян си. Не ходя там заради хората и ти го знаеш. Орденът е далече и за да бъда в него, трябва да изоставя семейството си. Не можеш да ме придружиш, никога няма да сме суфи. Дори при Арзу и Ален не мога да съм. Дервишите прекъсват връзките си със света навън, изоставят всичко, всичко. Това ли искаш? А новите ми приятели имат семейства, живеят като нас. Не разбираш ли, това е уникална възможност да съхраним докосването, без да разрушим връзката си!

— Избирай — аз или Школата ти.

Странно… Аз или Школата ти. Школата ти. Ако аз, Школата и ти сме едно, кое да избирам…

Турските мъже са особени, горди са. Те не пускат своите жени лесно. За тях семейство, красота и любов са единствените неща, за които си струва да се живее. Нямаше как да му обясня, ако не искаше да ме чуе. Вътрешните ни състояния провокират събитията. Причината да страда бях аз. Отново изправена пред труден избор, пак загуба на хоризонта. Понякога се питах защо ни е свободна воля, ако не е такава наистина. Поставени пред дилема, възможността да не сгрешим бе минимална или напълно отсъстваща. В един или друг момент нещата се обръщаха, доброто се превръщаше в зло, пластовете на несигурния свят само разменяха местата си, а бе същата земя, но с по-голяма разруха. Всеки избор носеше само вреда. Ако трябваше да избирам между децата си, кое бих избрала… Та нали семейството ми и духовният път, избран от мен, бяха мои деца.

На сутринта поговорихме отново, Джан склони да опознае приятелите ми и тогава да решава. Обеща да ме придружи до България и наистина дойде. Очите му искряха подозрително между редиците хора, спускаха се по мен и следяха изкъсо с кого разговарям и какво гледам. Той бе обучаван от четиринадесетгодишен. Нито едно движение, настроение или полъх не оставаше неуловено. Веднъж прокраднало се в сърцето, съмнението само растеше.

Бях уморена, бях безумно уморена. Неприятностите слизаха по стълбите с мен, пъхаха се под завивките, влизаха през прозореца на малкия ми свят и тежаха от паяжините на същността ми като оловни смъртоносни капки. Някога си представях семейния живот като розово-синя карирана картичка, изобразяваща уютна кухня, китна градинка и аромат на обич, плувнал в стаята, където влизам усмихната след тичащото си дете. Бавно настъпващият момент на осъзнаване заглушаваше изградената в представите ми красота и провиждах реалността — мрачна атмосфера, създадена от човешки интереси, копнежи, чувство за собственост. Реалност, в която всеки теглеше крехката завеска на щастието към себе си, треперейки от студ под фъртуните на себичните си прояви. Бързо забравихме посещението на приятелите ни от Германия. Малкото чудно кафене в рустик стил, позасъхналото цвете, което Романа докосваше с топли пръсти и му пееше, притихналите около нея четириноги същества, вперили очи в очите й. Светлината. Ние не помнехме светлината дори след групата ангели, която ни посети на следващата година, нито черешовия пай, изчезващ като с вълшебство от порцелановите чинийки и който някой нарече „ново жизнено поведение“. Да бъдеш в момента сега, далече от мисълта за вчера и утре. Непосилно. Невъзможно като наивния ми опит да подържа в ръка ефирните плуващи мъгли над Новата хижа на Рила, да се спусна в меката тишина на топящите се ледове в езерцата или да чуя изпопадалите по земята шишарки. В онези моменти свитото ми същество позна наред със сълзите простотата, сведена до консерва боб и канче чай от прясна мащерка. Позна страха. Той ме дебнеше навсякъде: в несигурния проскърцващ лифт, наведен като заплаха над пищните дипли зеленина с дъх на роден и разлагащ се живот; в бързия ручей, незаинтересовано поел по пътя си, отнасяйки каменните стъпки на хората и нежеланието ми да скоча; в богатата разстелена цветна окраска на планината, приветстваща смелите, и в неуморимия напояващ дъждец, смълчал ни набързо заради веселото ни дърдорене. В онези дни аз познах и съзерцанието, отнасящо като с невидима ръка съзнание, мисли, чувства и същност. Можех да остана там, вкаменена пред великата тишина на Рила, поела незнайните пътечки на Любовта, и да превърна съществото си в химн, прославящ неземното. А за мъжа ми Рила бе просто проблем. Проблем, който много лесно можеше да бъде решен с едно дръпване на спусъка. Държеше ме заключена вкъщи без възможност за контакт с външния свят. Изтръгна кабела на домашния телефон, счупи мобилния ми и спря интернета. Прибираше се по всяко време на денонощието зъл и напрегнат и повтаряше едни и същи обвинения. Можех да видя как душата му се гърчи болезнено, как сам не разбира действията си и наказва себе си повече, отколкото мен. Просто чаках. Когато го нямаше, се свивах с книжка на пода до поклащащия от вятъра листицата си бенджамин, плачех и пишех. „Светът има такава направа, Меги, винаги, винаги се редуват добро и зло. Те всъщност са едно, но ние не можем да го видим, затова едното ни око винаги гледа доброто, а другото вижда злото.“

Минаха дни, той си насрочи час при лекар и смутено призна, че не се доверява на собствената си преценка. Поиска лечение, което да попречи на действията му; призна, че не е на себе си и се страхува да не ме нарани сериозно. Попълнихме дълга и скучна анкета, съдържаща 500 ненужни въпроса, и резултатът бе двадесетдневен болничен. Вкъщи му четях. Превеждах от книгите, които имах от новите си приятели, слушахме нежна музика и гледахме филми: черно-бели стари комедии без диалог, за да можем да се отпуснем в мислите и присъствието на другия; депресивни психотрилъри, за да помним, че светът в целостта си е проекция на човешкия ум; клипове на ПКК и драми за надрусани терористи, които ни подсказваха различния смисъл на човешкия живот, и леки романтични истории, за да омекнем. Чудех се колко ще продължи затишието и как ще приключи. Надявах се личният ми затвор да му носи утеха, макар да бе против всички човешки права. Не ми позволяваше да разговарям с децата по телефона, за да не усетят напрежението между нас. Друг път им звънеше и обещаваше скоро да ги посетим. Свекърва ми свиваше устни и казваше, че ще ги държи там, докато поумнеем, и нито за ден няма да ни ги даде, ако продължаваме да се измъчваме един друг. Понякога умирах… Просто умирах, когато от гърдите ми болезнено се отцеждаше капка забравена и ненужна кърма, после всички демони на света и извън него запищяваха в мен, сърцето ми се превръщаше в намачкан и смазан кръвобълващ механизъм и всичко, което виждаха очите ми, бе желанието да впия нокти в зелените му очи и да го разкъсам. Наричах го убиец на души, но аз не бях по-различна. Никой, дори самият Бог, няма право да причинява такава болка на бебетата — да ги лишава от майките им. „А богът си ти… Не мисли, че чистата Негова същност живее в теб, не, не е така, Меги. Той те вика, но този бог тук си само ти.“ Ирис и сините очи на Романа, плахата загриженост на Шейхо и галещият му глас ме връщаха на пода, приковаваха ме в обездвижване и аз чаках. Чаках, затворница в този дом, в сърцата ни да изгрее.

Не след дълго при нас пристигна Ваня — едно широко обичливо сърце, поело риска да понесе мен, мъката и болестта ни на раменете си, и мълчаливо поднесе мъничък скъп подарък — дървена празна кутийка с капаче, под което се рееше необятът на най-свободното синьо небе. Ваня се превърна за мен в спасителен остров; утешаваха ме тихият й глас, с който съветваше да не избухвам, нежната сестринска грижа и тишината, която внесе в сърцето ми. Заминахме с нея. Натоварихме багажа в колата, напълнихме автохладилника със сандвичи и плодове и поехме към Троя. Там, горе, от очите на дървения кон дълго гледахме колко е малък човекът. Продължихме нататък — винаги, навсякъде съществува път. Чанаккале — с двете бурни морета, блъскащи вълните си на Дарданелите в непримирима борба като в невидима стена и с рев поемащи назад — различните никога не се сливат. Памуккале — невероятната красота на живата вода, покапваща като песен по снежнобелите каменни окръгления; образуваните сини басейнчета, в които се търкаляхме повече от благодарност за наличието им, отколкото от необходимост, и малките звънящи водопадчета, обливащи в нас умореното отвътре и усмихнатото отвън. Там ни посрещна Сюлейман, войничето, което много обичахме в Татван, и посетихме дома му, запознахме се с прекрасните му родители и болното му сестриче, за което полагаше грижи с отдадеността и обичта на брат, на кръв, на съвест. Беше някак тихо, спокойно в хладния уют на малката крива тераска, застлана с черги и с пъстри възглавки, в часовете на изгрева. Още веднъж, навярно за хиляден път, склоних глава пред чудното турско гостоприемство. Посетихме Измир, града на красотата, и дълго разговаряхме в прашния дом на един военен професор, заминал далече, за да предостави дома си на нас, нуждаещите се, и не след дълго стъпихме на свята земя — Ефес и Мериамана. Огромните старинни градове на светците, безкрайните колони, древните надписи, стената за желания с накачени по нея хиляди хартийки и завързани парченца плат, носещи тежки сълзи, копнежи и молби за благополучие, деца, дом, работа, състояние или здраве. Сините одеяния и белите якички на монахините, седнали пред входа на малката къщичка на Света Мария; безкрайната панорама от стените на крепостта или позлатената статуя на Светата Дева, изправена като нежен страж над земите на Турция. Беше красиво, беше невероятно. На земята има неща, които наистина лекуват всяко зло. Като например дървените свирки на един беден човек, който ги изработва сам, а после се чуди как да ги продава и докато седях уморена на камъка до него, ми прошепна, че знае за българите. Знае, че са добри хора. Дали наистина бяхме… В мен гореше огън и само приближаването към Алания, където бяха децата ми, го притихваше и спираше да не избухне навън, макар че по-късно, когато сандалетите ми се скъсаха, непонесли дългото ходене по канари и руини, и останах на пътя боса, а мъжът ми отказа да ми купи нови, аз се разплаках, Ваня нахлузи едната си обувка на крака ми и каза: „Ако имаш два сандала, дай единия на ближния си“.

После опитахме малките бодливи плодчета на един наежен кактус и сякаш за наказание за напрегнатите ни мисли той поби безброй невидими иглички в дланите ни и часове наред ги чистихме, седнали на един стръмен градски зид, оставен там от древните като граница между световете. Алания приближаваше с всеки следващ километър. Гората на елфите посрещна Ваня с бълбукане и ведрина и тя хукна да се пързаля по хлъзгавия мъх между мокрите дървета и храсти, очарована от свежестта и чистотата, а аз се пъхнах под водопада с надежда да измие тъгата ми. И на следващата сутрин, едва позасъхнала от жива вода и сълзи, прегърнах децата си в дома на свекърва ми силно и задушаващо с ясното съзнание, че една прегръдка никого не може да задържи завинаги. На колене, с пусти протегнати ръце и сърце, изпълнено с болка — така изглежда човекът, когато се случи да бъде наистина видян. Разбрах го и го запомних след две утрини на плажа в Алания, реейки поглед да съзра Ваня между бурните вълни на Средиземно море, поела нанякъде към нещо, по-силно от нея, а мъжът ми с няколко изпразнени бирени бутилки в колата спря, каза ми, че никой от двама ни не заслужава да живее, и замина с обещание да ме избави от себе си.

Sen Gelmez Oldun…^[10]. България, 2010 г.

 

Последвалите събития се развиха твърде бързо. Нямах време да ги осъзная и осмисля, действах импулсивно и емоционално и днес, когато пиша това, разбирам грешките, които неволно допуснах и за които никога няма да намеря оправдание и опрощение. Никога няма да си ги простя.

Джан се върна вкъщи вечерта късно много пил — след безбройни опити по телефона да го убедим да се прибере по-рано и да поговорим. На всяко позвъняване крещеше и плачеше, заплашвайки и обещавайки, нижеше несвързани думи и стенеше от болка, докато казваше, че се реже късче по късче. Сериозно ни изплаши и телефона грабна Ванесса, която след дълго уговаряне и уверения в любов накрая го доведе. Беше напълно обезумял и целият в кръв. Беше нарязал ръката си от рамото до лакътя, изписвайки с нож име на човек, с когото мислеше, че го мамя. Това преля чашата. Избухнах, без да мога да се контролирам. В главата ми гръмнаха всички таени до момента страхове, емоции и напрежения като някакъв дълго режисиран трилър. Грабнах децата и Ваня и се опитахме да се заключим в една от стаите. Джан не бе в състояние да разговаря, блъскаше и ни удряше, заплашваше да изкърти вратата, посегна дори на майка си и на дъщерите си. Хаосът от писъци, сълзи и кръв ме залепи за пода, обгърнах глава с ръце и млъкнах, докато най-после някак не го накараха да си легне и да остави разпрата с мен за сутринта. Цяла нощ не мигнах. Щом съмна, той започна да ме уговаря да изпратя гостенката ни с автобус до България и да се разберем сами семейно. Заливаше ме със заплахи и обиди, аз слушах, мълчах, докато автоматично не посегнах към куфара. Нахвърлях надве-натри дрехи и документи в него, дръпнах Ваня, която шокирана се опитваше да успокоява и двама ни, прегърнах децата със сълзи на очи и под лавина от грозни думи, ритници и юмруци някак успях да се озова далече от този ад, скрита в един подлез на сграда на няколко пресечки от дома на родителите на мъжа ми. Бе твърде рано. С Ваня изчакахме да напредне денят, купихме билети до Истанбул и помолихме служителката да скрие багажа ни в личния си автомобил, а ние седнахме в едно отдалечено интернет кафе — единствената отворена сграда в този час. Както и предполагах, бе тръгнал да ни търси, питал за нас, но не ни издали. Смесихме се с пътниците за автобуса, свих се на седалката, така че да не ме види, ако се появи, и с туптящо сърце, почти без дъх от страх и вълнение, изчаках да потеглим. През дългия път от Алания до Истанбул пропуших отново. В сърцето ми гореше истински ад. Търсех основания за страхливата си постъпка да изоставя децата си и да избягам. Откривах доводи да го напусна и да не се връщам никога в Турция. Плачех и го оправдавах, защото разбирах състоянието му, за което имах вина. Знаех, че не само аз съм причината. Просто с мен дълго кърпената бездна се бе пропукала и го бе всмукала като вакуум, от който не можеше да се измъкне: Хаккари, Татван, терор, смърти и мъка, проблеми и тегло — всичко наведнъж бе взривило крехкия вътрешен мир, който бе таил с надежда да продължи завинаги. Но знаех — остана ли, един от двама ни щеше да си отиде. Ако любовта и съвестта го спираха да нарани мен, щеше да посегне на себе си.

Българският консул предложи да отида в Одрин в консулството, където ще бъда защитена. Изпратих Ваня с автобус от Истанбул за София, качих се на друг и останала без сили, стъпих на късчето българска земя зад тежките метални врати, отпуснах се в едно кресло и дадох свобода на мъката си. Свързаха ме с адвокат, който издейства съпругът ми да достави личния ми автомобил в Одрин за късо време, за да мога да напусна страната. Седях и мислех. В тази красива Турция, където бях открила любовта, смисъла на живота си и радостта да бъда майка на две прекрасни деца, нямах никакъв шанс да оцелея сама. Проблемите извираха от неконтролируемата ревност на мъжа ми и за да не го провокирам още, наех стая във военната къща в Одрин — единственото място на белия свят, където мъж не би ме заговорил, но също и единственото място, където моят не можеше да ме нарани. Седях и чаках. Денем разговарях с консулите и адвокатите, а те — с него, по телефона. Той не поддаваше и сипеше заплаха след заплаха. Накрая каза, че идва с децата, да го чакам вкъщи. Въпреки уверенията на адвоката да не се доверявам, оставих багажа си и поех към Кешан. Оказа се, че е сменил ключалката на вратата и не мога да вляза. Бе поръчал на свои хора всичко по телефона. А аз нямах доверие дори и на себе си… Пристигна след три дълги дни, но не с децата, а с група мъже, решен на сериозна разпра с мен. Дипломатите ме скриха в консулството, отнеха му автомобила, талона, ключовете, без да допуснат да се срещнем, и с конвой и адвокати ме изпроводиха за Капъкуле и безмитната зона до българската граница. Платих за услугата им с пари, заети от Ваня, със сълзи на очи помолих български митнически служител да закара колата ми до хангара за проверка за наркотици и с последни сили прегърнах брат си, който ме очакваше там. Имах съмнения, че мъжът ми е подхвърлил нещо в автомобила, преди да ми го върне, заради думите му, че ще напусна Турция само през трупа му. Колата се оказа чиста. Седнах на предната седалка до Руси и заридах така, както никога не бях плакала през живота си.

Минаха много дни. Нито родителите на мъжа ми, нито брат му с жена си ми позволяваха да чуя Ванесса и Емили по телефона. Не знаех къде са. Когато звънях, ме засипваха с лъжи и обиди и затваряха, а самият той отказваше да разговаря с мен. Ядосвах се, крещях, молех се безрезултатно — никой не ми даде малките нито за секунда. Брат ми сериозно се притесни за душевното ми здраве — седях на пода в дома му, гледах невиждаща в една точка и не говорех, и извика баща ни от Русия. Татко пристигна веднага, за да ме утеши, донесе ми пари и ми подари лаптоп, за да мога да пиша. Писането бе станало единственото ми развлечение. Изминаха четири дълги месеца, изпълнени с болка. Посещавах мероприятия на Школата и хората там ме обгръщаха с нежност и разбиране, уверявайки ме, че ако не предприемам нищо, нещата ще се подредят. „Не бива да го съдиш, не воювай. Подходиш ли към злото със зло, ще бъдеш погубена. Изчакай, смири се… Нека страстите утихнат и всичко ще бъде наред. Той е повече жертва, отколкото виновен.“ Вярвах им. Нямах сили, нито средства да се боря с него. Адвокати ме съветваха да заведа дело, което със сигурност ще спечеля заради българското си гражданство и това на децата. Знаех, че ще спечеля. Той бе военен и подобни скандали бяха решаващи за кариерата му. Щеше да бъде съден от военен и международен съд, аз щях да си взема дечицата и да заживея с тях в България. Баща ми и брат ми мълчаха и ме подкрепяха, съгласни с всяко мое решение и готови да помогнат. Но не можех. Не можех да се изправя срещу човека, когото обичах с цялото си сърце, срещу бащата на децата си. Заминах за Варна, родния ми град, и бързо си намерих квартира и работа. Не исках да оставам в дома на роднини, защото ме осъждаха и подкрепяха него, убеждавайки го никога да не ме прибира отново, а пред мен очерняха турците и съпрузите, склонни към насилие. Не исках да слушам празнословия, добронамерени на пръв поглед съвети и фалшиви съчувствени думи, а обърна ли се да си вървя, да чувам смях зад гърба си. Не общувах абсолютно с никого извън границите на малката езотерична Школа, само хората в нея не мереха и не режеха, а ме подкрепяха с мълчаливо присъствие и съпричастие. Някак се поуспокоих. Дългите кошмарни дни без децата ми като че ли се изгубиха в съзнанието ми и аз приех, приех, че каквото и да се случва, не е случайно. „Всяко събитие е следствие на наши мисли и действия, Меги. Никога не е виновен някой друг.“ Ирис бе като сън, останал назад в един непознат далечен свят, който сякаш никога не бях докосвала. Само думите му искряха в ума и сърцето ми като лечебен мехлем, свидетелство, че изход от всяка ситуация съществува, и надежда за мир — вътрешен, духовен, жадуван. „Болката е илюзия. Емоциите са, които я причиняват. Опитай се да гледаш на събитията отстрани, пусни ги да преминават край теб като вятър и да се разсейват в нищото, без да понесат и теб.“

Запознах се с нови приятели от Варна и София. Един литературен сайт, наречен „Хулите“, стана моят виртуален дом. Пишех стихове и публикувах, а мъката сякаш се изнизваше с тях и оставаше залепена по страничките в интернет. За да отида на работа, пътувах до другия край на града с градския транспорт, гледах лицата на хората и се чувствах все по-чужда. Връщах се късно, когато слънчевата светлина отдавна бе преминала чертицата на хоризонта; седях дълго на плажа, слушайки тъмния глас на морето, и пусках душата си да полети, да преплува хилядите километри до малката градинка в Алания, където две деца ме очакваха с трепет, а един мъж не искаше да ме помни, и оставах там… Оставах там до зори, когато отново потеглях към сухото тежко ежедневие. Есента бе на прага ми, все още топла и пъстра.

„Ще раждаш в болка.“ Истината бе в тези кратички думи, тежка и непосилна. Пътят, по който избрах да поема, бе наречен Виа Долороса — Пътят на болката. Розите. Двойниците на Ирис с нежни и тихи души. Шейхо ми писа. Помоли ме да бъда тиха. Помоли ме да не мисля, да не страдам, да не проектирам, да не раждам. „Нашите мисли са живи, те оживяват, превръщат се в същности, за които не знаем много, тъй като са невидими за слепите ни очи. Остави ги, не ги храни, нека изтънеят, нека си отидат така, както са дошли. И благодари, Меги, за всичко, което идва при теб, хубаво или лошо.“ В момента, в който приех тази истина в себе си, болезненото пулсиране в слепоочията престана да ме измъчва, топката в стомаха ми се разсея и изпари, сълзите пресъхнаха. Всяка режеща стрела, понесла имената на децата в ума ми, за мен се превърна в дар, всяка сълза — в пътека напред. Изгубената любов, за която страдах, посипа наоколо ми безброй цветове, родени от свиването и гърченето на съществото ми за притежание. Пуснах я. Пуснах я да си иде, защото разбрах — не е била истинска. Нищо, което произлиза от личността, не е истинско. И тогава, когато вече не помнех дори болката, той се върна. Пристигна една нощ, изпъстрена с най-красивата звездна везба, прегърна ме там, на пътя, под смаяните погледи на младежи и сгради в самия център на Варна и се разплака. Седнахме до малката чешмица в Шишковата градинка и измълчахме цялата излишна болка, натрупвана в нас през последните месеци. Нямаше нужда да говорим. Той искаше да ме отведе в дома ни, при децата ни. Аз знаех, че ще отида. Щях да се върна без нито едно движение на съмнение, че постъпвам правилно. Щях да се връщам безброй и безброй пъти, не за да имам това, което вече изгубих. Щях да замина с него, за да служа.

След три дни, едва поемайки си дъх от вълнение, паднах на колене на прага на изгубения си дом, прегърнах Емили и Ванесса и изхвърлих и последната частичка от себе си.

Дай ми цялата мъка на света, Бог мой, дай ми всичко, с което те затрупах. Отнеми ми очите, за да не виждам света, в който Те няма. Любов ако нямам, нищо не съм. В една от книгите, които съпругът ми бе скрил, но бе запазил, което сметнах за знак, се казваше: „Но в Духа на Христос, нашия Спасител, ние свидетелстваме за това, че по-скоро камъни ще се предложат да служат, отколкото да липсват изпълнители на Божията воля“. Виждах, видях го: човешката воля ражда единствено болка. „Нека бъде не моята, Твоята воля да бъде“ се превърна за мен във верую, в Път, в единствената възможност за изцеление. Вече не се страхувах, каквото и да ми поднесеше съдбата. Вече щях да посрещна всичко с трепет и радост, защото не аз прокарвах пътеката на своя живот, а Той, който и да бе. Опитите ми да се присъединя към Школата на Златния Розенкройц и да привлека и съпруга си бяха провокирали всички събития, затова аз се отказах и от нея. Просто я пуснах заедно с желанието си да присъствам на мероприятия, да променям, да моделирам. Тихичко, съвсем тихичко някъде много дълбоко в сърцето ми понякога се появяваше надежда, тънка като струйката дим от цигарата на мъжа ми, да присъствам на някоя лекция, служба или конференция, но желанията ми се ограничаваха дотам. Спрях дори да мисля. И се случи чудо. Той започна да настоява да ме заведе, първоначално ме оставяше в близост до града, в който се случваше мероприятието, след месеци започна да идва в самите градове и да ме изчаква, скрит в някое заведение или парк, накрая дойде с мен и не след дълго поиска да бъде ученик. Шейхо и Романа пристигнаха за събитието от Германия и тримата заедно обвихме невидими ръце около свитото му, изпълнено със съмнения и страх същество. Изборът бе негов. Не го разбираше, но и не питаше. Бе запомнил: „Не моята, Твоята воля да бъде“.

Вкъщи, ден след инсталацията му, аз се скрих в спалнята, повдигнах капака на сандъка, в който криех парцалчето с дървеното подаръче от тайнствения старец от пещерата на Арарат, и го стиснах в ръка. Седях така дълго, потънала в спомена за онази далечна, толкова нереална тишина. После взех ножче и бавно нанесох отвесна черта по дървото. Полученият кръст засия и запулсира в ръката ми като жив, можех да го видя с очите на сърцето си, да го чуя с ушите на душата си. И тогава до мен се появи Ирис съвсем като от нищото, като видение, сянка, осезаемо присъствие. „Добре дошла вкъщи, Меги. Добре дошла на Пътя.“

Съзерцанието на Любовта. Турция, 2011 г.

Нежнорозовите води на Сароз леко припляскваха и плъзгаха копринена феерия по мекия пясък. Емили бе седнала на брега с кофичка и лопатка и съсредоточено се опитваше да брои песъчинките. До нея сестра й пееше измислена песничка на език, съставен от български и турски думи: някаква странна, но много приятна смесица. До момента бях преброила седемнадесет слънчеви изстрела. Светилото ги оттласкваше с бързина, която човешкото съзнание нямаше сили да проумее. Не му е и нужно — сякаш повяха раздвижените от вятъра маслинови клонки, надвесени над верандата, на която пиех утринния си чай. Малкото дървено бунгало, сгушено между растенията и плажа, въздъхна от стъпките на Джан, люшна се несигурно в посока на изгрева и избълва аромат на прясно нарязани плодове и топли картофки.

— Закуската е готова. Деца! Закуската е готова, идвайте!

— Добро утро — усмихнах му се и се сбутах встрани, за да подреди масата.

— Тихо утро… Не помниш ли. Утрото не може да бъде добро, както и нощта, в света на противоположностите. Но могат да бъдат много, много тихи… Като любов на Сароз. Като очи на щастливо бебе. Като мен, когато се събуждам от гласа ти, нашепващ красивите непознати стихове от онази книжка.

Не смеех дори да се усмихна. Бях изгубила, за да спечеля; бях се отказала, за да се завърне. Радостта, която напираше да пръсне сърцето ми, ме изпълваше и повдигаше нагоре към незнайната светлина на невидимото вълшебство, с което се събуждах и заспивах всеки нов ден. Тихичката грижа на Розите бе достигнала границата на Турция, бе я преминала като полъх и бе разцъфнала с аромата на уханната истина, дълго очакваща разлистването си по тези далечни земи. „Това са стари полета, Меги, те са живи, винаги са били. Те ни очакват, ние не носим нищо различно, само завръщаме онова, което е било.“ Шейхо често пътуваше и оставаше с нас в малкия къмпинг на военните, където прекарвахме топлите летни дни. Никой не спираше пред него с искане да обясни как е попаднал тук, всички го посрещаха с разтворени сърца и където и да отидеше, около него се скупчваха хора. Когато Сароз се самопочистваше и водата бе безумно ледена и режеща, той се гмуркаше в нея и казваше, че студът не може да те нарани, ако в теб не е по-топло. Ако слънцето заискреше и засипеше земята с огнените си стрели, усмивката му напомняше, че не бива да се страхуваме от огъня и няма да ни опари. Вечер ни четеше, спокойният му глас разстилаше към нас феерия от нежност, обгръщаше ни и приласкаваше с любов, която не може да бъде земна. А сутрин ни учеше да се радваме на безценния подарък на Бог — възможността да открием пътя към Него. Не с думи, не с движения, а в тишина, изпълваща и различна: такава, каквато съзнанието на човека не може да познае, опитоми и обсеби. Неизказуема, ничия.

Светът бе придобил нова окраска. Сутрин с везаните елечета на момчетата, разнасящи чай на кръгли подноси, закрепени на кука; с гумените колела на количките, които ранобудни рибари бутаха към малките пазарчета, пълни с улова за деня. Гласът на езана, плиснал над все още спящия ден своя първи зъкр. Или вечер, когато влюбените преплитаха пръсти и тръгваха безмълвно след залеза, за да се стопят в огнивото му, отдавайки сърцата си на единството. Лагерният огън, около който пъстрополи песни развяваха ритми, и радостта в очите на майките, смехът на децата и неизплаканите сълзи на бащите. Цветът саморасляк, приютил по стъбълцето си безброй ситни насекоми, защото животът трябва да бъде. Безмълвието на вятъра, поел тайните на невидимото от север към юг, от запад на изток, от небесата към сърцата и от мъртвите към живите — пътя, който всяка душа може да извърви, ако съумее да чуе.

Огледах се. Погледът ми прескочи възвишенията, скриващи в полите си Дарданелите, и плъзна към Торос. Литна нагоре покрай каменната белота на мардинските сокачета и пое към върховете на Джуди. Погали дете, седнало в руините на ивица Газа, вмъкна се безшумно в минарето на афганска джамия, прелетя покрай храмовете на Зороастър, слезе до брега на Байкал и плисна към слънчевата омая по куполите на Кремъл. Там поспря, сърцето ми прескочи дъх, два, после затупка с вълнение на входа на Леденика, Магурата, развя усмивка над Харамията и Старата хижа на Рила и пое бавно към Лангедок и Монсегюр. В сърцето ми се роди една стара колкото света катарска песен. Пламнаха клади, опариха остатъка от собствеността ми и почти незряща от любов, се върнах на малката веранда на плажа. Една камбулка с бяло оченце несигурно се поклащаше под трелите на вятъра, развявайки бели поли. Докоснах я разсеяно и в сърцето ми зазвъня нечий тих ней… Като полъх след буря, като апокалипсис, докоснал съществото ми в най-съкровеното кътче.

Чувал ли си някога за създание,

едновременно присъстващо и отсъстващо…

Аз се намирам сред хората,

но сърцето ми е на друго място…

„Да бъдеш в света, но не от света.“ Понякога се замислях над тези думички. Носеха невероятна сила. Носеха пустотата, която да побере целия свой тъжен и болен свят, да го приюти и прегърне, без да дели и променя. Да бъдеш всичко в него и нищо да не те докосва. Да обичаш и да отдаваш; децата му да бъдат твои деца и сълзите — твои сълзи. Да липсваш в себе си и да се преливаш в него. Имах толкова дълъг път пред себе си… „Ще раждаш в болка!“ Светлината, нежното дихание на Бог се раждаше в ясли и се криеше, докато отрасне, защото ти, собствено ти си Ирод, който се опитва да я погуби. На моменти се питах защо е нужно да бъде толкова трудно. Нима не би могло с едно дихание само… А после разбирах как целият свят се изправя насреща ти, за да те спре и ти попречи; вмъква се под кожата на любимите същества, в здравето на децата, във всяка твоя поричка и осезаемост и не спира, не прекъсва, докато не осъзнаеш, че всъщност светът си ти. Бе изумително. Бе трогателно, беше тайна. И колкото повече растеше и заякваше, толкова по-голяма плъзваше и сянката над нея. После идваше мълчанието, извикано от страха тайната да не бъде осквернена. Щях да измълча и това. И всичко, което е нужно. Но вече знаех как е безкрайна Милостта й. В ума ми изникна стара персийска поговорка:

و آن گذر خواهد کرد — Ва аан гозар хаахад кард. (И това ще мине.)

— Искаш ли да поплуваме? Там, до шамандурата. Или да вземем водно колело?

— Покажи ми пак снимките на обекта…

Той извади лаптопа и го включи. Децата се накачулиха по раменете ни да гледат. Преди дни бяхме избрали малко местенце недалеч от Кешан в близост до морето, разположено между гора и пищни слънчогледови и житни поля, изпъстрено в далечината от златистите вълни на нацъфтяла рукола. Дадохме му име — Шехризар, старинно название за крайградска градина — градина, която се намира в човешкия град и същевременно не е от него. Представляваше стара сграда с олющена боя и почти в руини, която от десет години бе запусната и изоставена. Някога е била мандра, собственост на чорбаджия от селцата наоколо, който намерил в земята й потънала църква. Изровил съкровището, изнесъл го от Турция нелегално и днес добрува някъде из Европа и не мисли да се завръща. Мястото притежаваше чуден парк, обграден с огромни борови и диви орехови дървета, сянката им разгръщаше свежест и хладина, а в едно ъгълче, съвсем невидимо и скрито под треволяците и мръсотията, няколко оцелели по чудо храста трендафил бяха спуснали клонки над изпочупен мраморен шадраван. Той спечели сърцето ми от пръв поглед. Конструкцията му представляваше правилен кръст с еднаква дължина на страните, обградени в средата от кръг. В самия му център от устицата на малко каменно цвете извираше бистра планинска вода. Когато го съзрях, разтърках невярващо очи. „Кешан“ от персийски означава „притеглящ, зовящ“ и мястото е било древна суфи столица. Но да открия мраморно изображение на катарски кръст наоколо, бе немислимо. Когато Шейхо пристигна за поредното гостуване и бързо го заведох до фонтанчето, само се усмихна и прошепна: „Меги, помниш — насочването. Ежесекундно, без мисъл. Един ден след години тук може да се случи чудесен детски център, ако такава е волята Му“.

Пред съпруга си не изрекох и думичка. Подкрепих го в идеята да наемем или закупим мястото и да го превърнем във фабрика, мандра, ресторант, хотел, беше ми безразлично в какво. Само да не изгубим следата.

Джан се усмихна и показа на децата снимките.

— Ето, тук ще сложим един голяаам кораб, до него ще има две люлки, пързалка, даже пясъчник. Навсякъде ще насадим уханни розови храсти, жасмин и мелиса. После ще засеем и тревица, за да е мекичко на малката Емили и на всички хлапета.

Слушах как се смеят и весело проектират живота ни и сърцето ми ликуваше. Не исках нищо да променям. Нещата в света имат свой ход, система, която е изградена толкова отдавна, колкото е стар и човекът. Всичко следва да премине по реда си — болка, плач, растеж или радост. Всяка секунда, болезнена или прекрасна, носи своя урок, своята необходимост. И всеки път е твърде индивидуален, специален, единствен. Само човекът може да го види за себе си и никога някой друг. А аз… Аз щях да присъствам с цялото си сърце, с цялата си душа като стълб, като непобедима колона до онези, които се нуждаеха от опора, далече от мисли, съзнание и желание, защото това всъщност нямаше да съм аз. Някога…

Мевляна изплува в сърцето ми с любим стих:

Разсякох вълните на ума, докато

не се препънах в Мистерията.

И знаех, докато там стоях,

слисан пред Твоя тъмен огън,

че само още крачка…

и завинаги ще бъда заличен —

Ти направи тази крачка в мен

и двата свята стопиха се в един.

Беше на последното листче на един от тефтерите, които бях донесла със себе си на къмпинга. Посегнах и взех лаптопа. Писмото на скъпа за мен приятелка светеше от страницата на „Хулите“. Ганка Филиповска ми казваше: „Разкажи всичко! От самото начало до края. С приказките и легендите, с истината и измамата. Разкажи го така, както го живееш, за да си тръгне. С цялата болка и с цялата непобедима любов. И никога не се страхувай! С теб съм…“

После си спомних: „Двама или трима в Мое име“. Двама или трима единомишленици, или двама, или трима в мен… Извадих на десктопа бял лист от последния уърд, който имах, помислих само секунда и вписах на него: „Към Битлис, Бериван. Турция, 2003 г.“… Септемврийското слънце прекъсна обстрела си, меко наклони главица към мен и сякаш наистина се усмихна.