Меги Гювенал
Извезани души (6)

Сватбата. Анкара, 2003 г.

Преди да се гмурна в разказа си за сватбата, искам да спомена няколко случки от подобен характер, за да не се връщам по-късно към традицията. За разлика от Бериван, която не продумваше, не поглеждаше дарове, злата и пари и искаше само любов, между нас съществуват характери, обърнати силно към материалното благополучие, и изборът им не е случаен предвид ролята, определена за жената в исляма. Килограмите злато, натрупани по годежи, сватби и раждане на наследници, гарантират възможна самостоятелност в случай на развод. В наше време все повече жени получават университетско образование и навлизат във всички професионални сфери, но мнозинството са ограничени до основно училище поради ранните бракове и предразсъдъци, особено в Източна Турция, а в кюрдските планински общности жената не умее да чете и пише, което я прави зависима от съпруга й за цял живот. Джейда, съпругата на по-младия брат на мъжа ми, моя етърва, родена и израснала в Анкара, работеща и интелигентна, дни наред ни разкарва по магазините за задължителните покупки. Придружаваха ни родителите й, без да се намесват, но да са там, в случай че изменим на традициите. За el isteme (искане ръката на момичето) купихме по заръка скъп костюм, чифт джинси, ризки, блузки и сатенено бельо и още няколко дреболии; за годежа — сватбена червена рокля, отново скъп костюм, два сатенени комплекта нощници и халати, чехли, обувки и чанти към тях — всички маркови, комплект златна огърлица с гривна, пръстен и обеци — така наречената „сет“, годежен пръстен с три диаманта и когато дойде ред на сватбените покупки, свекър ми продаде автомобила си, за да завърши благополучно пазаруването. Никой не протестираше и всичко се извършваше в пълно съгласие, по списък. Проблемът възникна по време на последната обиколка в ювелирно ателие, след като бяхме поръчали сватбената рокля с прилежащите към нея украшения и добавки. Джейда поиска сет за сватбата, струваща пари, за които с радост бихме й купили вила на френското крайбрежие, ако ги притежавахме. Свекърва ми се притесни сериозно, че няма да дадат момичето, ако не купим желания комплект, и започна да мисли за заем от държавата, което ме принуди да се намеся с отказ. Бях единствената, която си позволи да проговори, но навярно не единствената, която си го мислеше. В отговор Джейда заяви: „Не, аз не прекалявам, тук е Турция, а ти си глупачка, като не си поискала нищо, защото, когато утре се окажеш на пътя, ще имаш право да отнесеш единствено вещите на гърба си и гривните по ръцете си. Жената в исляма, ако е умна, има здраво заключен банков сейф, далече от ръцете на съпруга си, дом на свое име и любовта на синовете си, защото дори тях й отнемат“. Е, и аз бях поискала нещо — един нов модел Nokia, понеже старият ми телефон вече не вършеше работа, и цялата рода дълго се смя с мен — такава евтина булка, но то бе, защото не познавах традициите тук. Може би и аз бих поискала диаманти на стойност хиляди долари, ако знаех. Последваха дълги дни на преговори и накрая купихме сет на значително по-ниска цена плюс златен часовник и още един пръстен, за който, признавам, бих поносила и аз — красива и нежна изработка на букетче рози върху дантела от арабско злато. Бях притеснена за здравето на свекърва ми, която продаде част от собствените си бижута, за да напазарува за бъдещата снаха, но тя мило се усмихваше и казваше, че ако не изпълни всичко, ще нарани сина си, а ако един син е избрал любимата си, ние сме длъжни да я обичаме и радваме. Осъзнах, че жените в Турция продават своята невинност на много висока цена. Мислите ме отнасяха към бедната къщичка на Бериван и предателски ми подсказваха, че с подобни суми една добра благотворителност би подобрила живота на много кюрдски деца, най-малко би им дала образование, за да не се налага да израстват с подобни желания и копнежи, но нямаше с кого да ги споделя — нещата, изглеждащи ненормални за мен, тук бяха неизменна част от живота на хората, затова преглътнах неразбирането си и се посветих на опознаване на Джейда, която щеше да роди братовчедите на децата ми. Днес тя е щастлива майка на красиво едногодишно момченце и се оказа мила и грижовна домакиня, съвсем не както изглеждаше на пръв поглед. Но родителите на съпруга ми остаряха… В света на исляма, заклещени между предразсъдъци, правила и задължения, човешките души изтъняват и си отиват бързо.

Настъпи дългоочакваният ден и всички ние, скупчени в градината на ресторанта, нает за сватбата, очаквахме появата на булката. Между безбройните познати и непознати лица ми се стори, че зърнах приятелката на Семи, но тъй като бе невъзможно да я допуснат, бързо забравих. Бериван пристигна, яздейки кон — древна традиция повелява булката да се води на гърба на магаре, кон или просто да се носи на гръб от младоженеца, и изглеждаше като красиво видение в своята пищна бяла рокля и червен воал, покриващ белия. В стари времена одеждите на булките са били пъстри, но днес се носи само червен воал. Семи я пое на ръце и постави пред нас, а ние се подредихме в две колонки с вдигнати и сключени като арки ръце, за да могат младите да минат под тях на път към своята венчавка. Отведоха ги до красиво украсена маса с два трона, където щяха да изчакат даряването в пълно мълчание. Най-често гостите минават покрай масата на младоженците и оставят своето злато с пожелания и честитки, преди да седнат по местата си, но днес се случи друго: в средата на ресторанта инсталираха малка маса и микрофон, камери и звукозаписни устройства и един човек започна да съобщава поименно кой колко е дарил и да записва в книга даровете: „Мехмет Юзкан — пендар Ататюрк за 200 лири; Наим Гюльолу — малък пендар за 90 лири и гривна бурма за 300 лири; Мелиса Гюндоан — плик с 200 лири…“. Седях с отворена от изненада уста и не можех да повярвам, особено след коментарите, които дочувах сред гостите, че има наети от по-бедни роднини бижута, дарени тук, които после се връщаха в ателиетата на притежателите им златари. Всичко беше един добре режисиран фарс, зрелище, от което ми ставаше лошо, като започнем от фалшиво осъществения брак и маската на щастие на Семи и стигнем до моята жълтичка, която закичих с червена панделка на гърдите на Бериван, струваща само 150 лири, но купена от сърце. Свекърва ми тихо стисна измръзналите ми пръсти и обясни, че тук семействата имат много деца и не бива някой да остане без ответен жест, затова дарява, каквото са дарили на него. Никой не се интересуваше от състоянието на роднини или приятели, а гледаше списъци, според които при венчавка на негово дете Ахмет, Мехмет или Айше трябва да дарят еди-какво си. На моята сватба леля Хаджер закичи голяма жълтица на мъжа ми и гривна на ръката ми и почти си представях как заради скромния ми подарък един ден дъщеря ми може да не получи нищо, и безгласно си дадох обещание да я възпитам далече от тези порядки в един по-човешки дух на хуманност и искреност. След като всички се изредихме с даровете, масата и кутията скъпоценности бяха отнесени и музиката гръмна. Тежка кюрдска музика на даули — барабани. Съществува вярване, че младите ще имат добър брак, ако в края на сватбата няма нито един здрав инструмент. Жените бяхме сбутани в единия край на салона и представлявахме шарена смесица от сатен, гръцки кокове с брошки и облачета парфюм, а мъжете ни се разполагаха по подредените дълги маси и поемаха сладки и курабии, безалкохолно и вода. Много от тях забелязах да доливат в чашите си водка от малки шишенца изпод сакото и укорително ги поглеждах, но към края на сватбата вече разбирах защо го правят. Музиката се забърза, закънтя и изведнъж спря. В тишината не се дочуваше нищо, но в центъра на залата се наредиха тридесетина мъже от рода на Бериван плътно един до друг със сключени ръце, прилепени към бедрата, и бавно започнаха да се поклащат. Оркестърът засвири тъжна и тежка музика и те промениха движенията си в по-бърз ритъм с неизразителни лица и затворени очи. Бързо извадих фотоапарата и защраках и в този момент десетки ръце ми го отнеха и ме върнаха обратно на стола с уверения, че ако искам да остана жива, трябва да не помръдвам и да не снимам, защото танцува чичото на Бериван. Обля ме студена пот, измъкнах розата от косите си и се промъкнах навън да подишам. Оттук можех да гледам цялото представление, без да участвам в него, и ми се искаше да вляза там и да измъкна и булката. След танца на мъжете на сцената бе поканен младоженецът. Семи, блед като платно, изпълни грузински танц на любовта в самота и напусна залата. По-късно го зърнах да разговаря в пушалнята с приятелката си и само се молех някой да не я забележи. Искаше ми се да можех да достигна онези шишенца с водка по джобовете на мъжете и да ми бъде безразлично случващото се, но бе невъзможно, затова се върнах при свекърва си и кротко зачаках продължението. Беше ред да танцуват жените и всички изчакваха леля Хаджер да вдигне кърпа и да разреши танците. Тя стана, отиде в средата на залата и изпълни тежък танц, който предизвика сълзи на тъга и умиление, след което по дансинга нямаше празно място — всички танцуваха щастливи и дори Бериван се въртеше като пате с дългия воал пред очи, а аз се страхувах да не се спъне в роклята си. Малко по-късно музиката спря и най-близките на младоженците бяхме отведени в малка стаичка, драпирана с бяло кадифе. Пристигнаха и те за своя имам никях — религиозна венчавка, без която бракът се счита за недействителен и се извършва преди даряването, но днес имамът закъсня. Пропуснах да спомена, че подписването бе осъществено на младоженската маса с двама свидетели и упълномощени за целта лица и младите произнесоха своето „да“ в присъствието на всички нас. Имамът запя молитвите си към Бериван и Семи, а от време на време обръщаше глава и към нас със съпруга ми. Когато приключи с тях, приближи и каза, че му е платено да венчае и нас. Ние нямахме имам никях по известни причини и аз изумена напуснах стаята, отблъсквайки всякакви уверения, че е само формалност. Приготвих се да искам обяснение от Джан, но в този момент силна гълчава и звук от изстрел проглуши ушите ни, той ме набута обратно в стаята с имама и хукна навън да види какво се случва. По стар български обичай в древността по сватби са гърмели оръжия и мислех, че е нещо подобно, но се оказа свада между двата рода — причината бе, че на някои гости бяха сервирали по-малко ядки и курабии от на други. Навярно щях вече да се разсмея на глас, ако в стаята не бе влетяла леля Хаджер, ридаеща и вайкаща се, след нея още жени, всички насълзени, а отвън се чуваха писъци и разправии. Някой беше намерил и приятелката на Семи в бъркотията и използвайки настроенията, я бе задърпал за косата навън, а тя пищеше закани през размазания си грим и раздърпана прическа. Бях чувала, че турска сватба без кръв не се разминава, но всичко препускаше пред очите ми като в забързан кадър, успях само да се измъкна навън, преди някой да е докопал и мен като чужденка, която няма място на кюрдска сватба, хвърлих се в прегръдките на мъжа си и той бързо ме отведе вкъщи, преди да се върне да успокоява духовете. Прибра се в 7 сутринта с родителите си, натъжени и отчаяни. След години, когато прелиствах албумите със снимки и виждах усмихнатите лица, си мислех как животът е една непрекъсната въртележка на добро и зло, а ние седим приклещени в нея и дори не помисляме да се измъкнем.

В дома на младоженци не се гостува поне година по тукашен обичай. Бериван обаче бе изоставена от роднините си в дома на свекърва си и аз обезпокоена непрекъснато звънях, докато накрая не ме поканиха да я видя. Намерих я усмихната и спокойна, но вече не вярвах на усмивки и щастливи лица и бързо я притиснах в една стая да ми разкаже как е. Изплака, че Семи не разговаря с нея и все още не му е жена и ако чичо й научи, ще се случат неприятни неща. Опитах да разровя съзнанието си за трикове и женски номера, които да помогнат, но всичко бе безполезно — младоженците седмици наред не разговаряли и въпреки че живеели в една стая, се виждали само на вечеря с родителите. Семи всяка сутрин излизал и се връщал късно вечер, нощувал на дивана, а Бериван служела прилежно на свекърва си, вършела домакинската работа в дома и се надявала нещо да се промени. Леля Хаджер, подтикната от страха си от кървава разправа с родата на Бериван, се бе сдобила с удобна безплатна прислужница. Когато след време семейството й пристигна да си я прибере, Бериван плачеше на колене и умоляваше да я задържат в дома като слугиня, робиня или каквото и да е, само да не я връщат в дома на баща й. Една отхвърлена младоженка означава позор за цялата рода и има места по света, където присъдата е смърт — публично линчуване и пребиване с камъни, и това в 21 век, когато хората летим в космоса. Разчитахме, че семейството й ще прояви разбиране заради недокоснатата й невинност и няма да й отреди тежка съдба, но тя бе безутешна и в отчаянието си целуваше нозете на свекърва си и ридаеше сърцераздирателно. Отведоха я… и преди да научим какво се бе случило с нея, мина много време…

Сега стоя на зимната си тераса с чай и лаптоп и пиша. Гледам дъждовните капки по стъклото — приличат на момински сълзи. Втори ден вали. Вали в ритъма на една стара кюрдска песен: „Шиммами, шиммами…“.