Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 18 гласа)

Информация

Форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Меги Гювенал

Заглавие: Извезани души

Издание: първо

Издател: Сдружение „Хулите“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: българска

Излязла от печат: 2013

Главен редактор: Ганка Филиповска

Редактор: Ганка Филиповска

Художник: Рая Христова

ISBN: 978-639-7068-04-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4889

История

  1. — Добавяне

Настаняване. Татван, 2004 г.

Полетът продължи час и двадесет минути. Луксозен самолет на три нива, всяка зала оборудвана с огромни плазми, информиращи за височина и скорост, температура на въздуха, оставащи минути до приземяване, данни за Муш — характерни особености, забележителности, време. Сервираха напитки и сандвичи, като говореха на няколко езика, а аз бях очарована от грижата за Ванесса — стюардесата инсталира малък колан за бебета с подходяща възглавничка към него, донесе играчка и бисквити. Времето бе ясно, а самолетът летеше ниско и можех да видя земния релеф през люка — кафяво нагънато кадифе, тук-там пробито от сини петънца и ивици. Тъмносините язвички по повърхността бяха гори, които все повече намаляваха, и на тяхно място изникваха бели петна. От птичи поглед земята изглежда странно — карирана и разчертана като карта, но сега я виждах различна: долу зееха големи бели кръгове, все по-тъмни към центъра, извисили към нас устни на отдавна заспали вулкани. Зад мен тревожни гласове обсъждаха самолетни катастрофи. Смъртта ме занимаваше често, но в един по-глобален план, извън страха за личностно съхранение. Искаше ми се дъщеря ми да е по-голяма и да й разкажа за лунната пътека — бялата гумичка на люка около стъклото, по която в момента несигурно крепеше крачета замаяна муха и се блъскаше в отражението си. Приземихме се в Муш и се смесихме с разнородната тълпа край лентите за багажа. Турска реч почти не се дочуваше, освен от служителите ориентири, дори таксиметровите шофьори подвикваха и канеха клиенти на кюрдски или арабски. Имаше много жени и много деца с втренчени дълбоки очи и аз забързах към камионетката, която ни очакваше, докато Джан си приемаше оръжието на полицейското гише.

— Йенге, хош гелдин (добре дошла)!

— Хош булдук (добре заварила)!

Две войничета ни отвориха и настаниха без повече приказки. „Йенге“ е неприятно за мен обръщение, но само звуково: означава нещо от рода на стринка, буля или така наричат непознатите омъжени жени в знак на уважение. Чакахме вече двадесет минути в колата и Ванесса се размърда. Щом усетиха движение, войничетата застанаха с гръб до прозореца и напълно ме закриха. Нямаше как да им обясня, че е ненужно — отдавна не кърмех, а и навярно апетитът на всяко бебе щеше да секне при вида на опрените в стъклото цеви, затова се извърнах на другата страна и зачаках. След още двадесет минути отворих прозореца и помолих единия да провери къде се губи мъжът ми. Не ми отговори, дори не погледна. Исках да му привлека вниманието по някакъв начин и завиках „Су, су!“ (вода). Видях го да казва нещо по телсиса и моментално пристигна трети войник с бутилка минерална вода, остави я на предната седалка и изчезна. Отказах се. Подписването на документите около пистолета навярно изискваше време и трябваше да чакам. След още половин час, изпълнен със скука, видях мъжа си да се приближава с багажа и още трима. Потеглихме с два военни джипа — по един отпред и зад нас. Първото ми гостуване по тези земи бе по-спокойно и не разбирах защо е необходима такава охрана, но Джан прекъсна въпроса в очите ми с „терористи“. Трябваше да минем през полета, целите осеяни с мини — нямало друг път до Татван и рискът бил значителен. Притиснах спящото бебе и съвсем замлъкнах. Пътувахме бързо през пуста местност, осеяна с камънаци и скали. На места спирахме, войниците слизаха, говореха, качваха се и тръгвахме. Преминахме кратка проверка на документи при един жандармерийски пункт и в далечината зърнах първите застроени площи на Татван. Отведоха ни директно в Ordu evi — военна къща, хотел, разположен в началото на града в охранявана база, потънала в зеленина. В Турция най-красивите залесени площи принадлежат на военните и често съм слушала неодобрителни коментари, че където има хубаво, маршалът полага ръка, но истината бе, че само военните поддържаха и озеленяваха. Тук кипеше живот — имаше нормално облечени хора, западни автомобили, беседки, пълни с майки с детски колички, и навсякъде — униформена охрана. Намерихме свободна беседка под една липа и зачакахме администрацията на хотела да ни отдели стая. Свекърва ми в последния момент бе решила да пътува с мъжа си и се чудех дали са тръгнали. Надвечер все още чакахме, когато лампионите в градината светнаха и изведнъж над нас зарои тъмен жужащ облак. За секунди покри всичко наоколо, полепна по лицата и дрехите ни и аз паникьосана хвърлих върху Ванесса якето си в опит да я предпазя. Белите порцеланови чашки за кафе станаха черни, обувките ми издаваха съскащ звук и един поглед наоколо ме порази — всички презглава се бутаха в тесния вход на хотела и навън бяхме само ние. Мъжът ми през смях обясни, че са безопасни — малки блатни мухи, които се излюпват в тези часове на деня и живеят до утрото, но са неприятни, понеже, където умрат, оставят невъзможни зелени петна. Бяха безбройни, нищо не се виждаше вече от тях, само уличните лампи светеха едва в черната жужаща мъгла. С ръка на очите и бебето в другата някак се домъкнах до фоайето на хотела и си поех дъх. Стаята ни тъкмо бе приготвена и можехме да се отморим на спокойствие.

Цяла седмица разглеждахме военната база, града и брега на езерото и очаквахме пристигането на свекъра ми с мебелите. Бяхме дошли месец преди започването на мъжа ми на новия обект — щеше да застроява казарма, — мислейки, че ще изкараме хубава почивка на езерото, но до плаж дори не стигнахме. Беше възможен единствено във военния къмпинг, а дотам се пътуваше с малки зелени минибуси с въоръжена охрана, които пускаха в движение само в летните месеци и вече не вървяха. Градчето изглеждаше тихо и спокойно, а природата бе невероятна: отляво на базата синееше безкрайното езеро със своята странна смесица от солени и содени води — красиви ивици, разположени успоредно една до друга, които никога не се смесват; отдясно бяха първите хълмове на Немрут — огромна планина, образувана от застинал вулкан, и разказваха, че в далечината при ясно време през облаците прозирали и заснежените върхове на Арарат. Легенди мълвят за съществуването на Ванско чудовище, обитаващо дълбините на езерото, което привлича множество туристи по тези места, и по тесните улички на града се срещаха японци, италианци, французи, руснаци и най-вече иранци в красиви бродирани облекла. Атмосферата някак напомняше Мардин, но липсваха скалните къщи и навсякъде имаше пететажни розови сгради с магазини под тях. Беше бедно градче с кални улички и повече приличаше на село. Най-големите сгради бяха тези на военните: болница, жандармерия, нашата база, в която имахме магазини, барове, ресторанти, игрища за боулинг, тенискортове, паркове и дори ревир — малка болница за спешна помощ. Домовете ни бяха в реставрирани стари американски общежития из цялата база със странно разположение на стаите: от входната врата се влизаше директно в хола, а от него — към спалните помещения и малък кухненски бокс. За наш късмет не бяхме ползвали общежитие досега и имахме достатъчен брой точки, за да наемем от най-широките домове — нашият бе с повече от 120 кв.м. площ и красив изглед от терасата на шестия етаж към езерото Ван, но без асансьор, и щяхме да чакаме разпределението по апартаменти поне двадесетина дни още. Мебелите ни ги нямаше и не бързахме за никъде. Запознахме се с други пристигнали от цялата страна и със страховете им — никой не одобряваше града и разпределението си, което ме учуди, понеже околността бе обсипана с археологически ценности — старинни църкви, крепостни стени, древни арабски гробници и паметници, които с нетърпение очаквах да разгледам. Научихме, че местното население има подписан договор с военните за взаимопомощ в случай на нападение от страна на ПКК и че дори то е извикало тук войската след дълги години на страх и разруха. Около градчето имаше голямо блато, наполовина засипано от войниците, и в ранните сутрешни часове се долавяше неприятна тежка миризма, а запълването му нацяло с пясък и пръст бе забавено и разтегнато за няколко години напред, понеже татванските жители получавали здравна парична помощ от правителството заради наличието му и не искали да се лишат от нея. Явно зелените мухи идваха оттам. И навсякъде из града и околността свободно се разхождаха огромни зелени костенурки.

Седмицата мина, свекърът и свекърва ми пристигнаха и веднага запитаха докъде сме стигнали с разопаковането. Всички бяхме озадачени, понеже те очакваха камионът да е вече тук, а ние чакахме тях с камиона. Обясниха, че шофьорът не е допуснал да пътуват заедно без задължителните застраховки, за да няма проблеми с пътна полиция, и те натоварили багажа, изпратили камиона на път и тръгнали ден след него с автобус. Автобусите по трасето Анкара — Татван пътуват средно 20 часа и очакваха камионът да е пристигнал. Зазвъняхме на шофьора на оставените телефони във визитките, но никой не вдигаше. Звъняхме и в офиса на фирмата, но и там без резултат. Решихме, че просто пътува бавно заради тежкия товар, и всеки преглътна притесненията си, за да не стресира другите. Настанихме и родителите на съпруга ми в хотела. На следващия ден пак звъняхме, отново безуспешно. Времето минаваше, останалите военни се настаняваха в общежитията, ние чакахме. Мина още седмица, после още една, мъжът ми тръгна на работа и не се прибра четири дни. Върна се, преоблече се и пак замина, за да не го видим месец. Приемането на казармата и строежа, складовете и войниците от предишния отговарящ ставало бавно и сложно. Вече втори месец живеехме на хотел и беше все по-трудно. Свекър ми започна да се оплаква от бодежи в сърцето, свекърва ми бе притеснена не по-малко от мен, а Ванесса усещаше напрежението и постоянно плачеше. Организирахме си разходки из градчето, но нищо не привличаше вниманието ми — не си представях как ще оборудваме целия апартамент наново, ако нашата покъщнина не се намери, и мислех само за това. Мебелите ни бяха още новички, ползвани само три години, всичките ни дрехи, хладилник, печка, автоматична пералня, подаръците и най-вече новото бебешко обзавеждане на Ванесса, за което искрено съжалявах, да не говорим за любимия ми бенджамин и фикусите. Пообиколихме магазините да добием представа и се оказа, че в този край е ненормално скъпо — комплект спалня в Анкара в мебелния кент струва средно 2000 лири, а тук поне 4000. Причината бе огромното разстояние и трудното доставяне и все пак — безбожно скъпо. Не че не бихме могли да живеем с две легла, маса и няколко стола, но в ума ми изникваше светеща думата „протокол“ и сериозно започна да ме боли глава. За да ме усмихне, свекърва ми ми подари красив спален комплект от тъмночервен сатен, извезан със златни рози — покривка за спалня и пердета, които за съжаление нямаше къде да ползвам, и подхвърлих, че е добре да ми купи две походни легла и една рогозка, на което дори през сълзи всички се посмяхме. Чудех се как са оцелявали хората след тежките земетресения в Измит и Адапазар, след загубата на домове и близки и се радвах, че поне ние сме живи и здрави. Когато мъжът ми най-после се върна, издири стари приятели от МИТ (турските федерални служби) с надежда да помогнат. Наехме и адвокат, следовател, подадохме оплакване в полицията, но никой не можеше да чака със скръстени ръце и мъжът ми взе три дни отпуск и заедно с баща си потегли да търси камиона. Заминаха за Анкара, но офисът на въпросната фирма бил мистериозно изчезнал. С реното на баща му се върнаха в Татван по единствения възможен път, откъдето следва да бе минал тирът, и казаха, че видели два обърнати камиона с разпръснати вещи, но нашият не бил сред тях. Междувременно поради ограничени средства — бяхме отворили две кредитни карти, за да плащаме на следователи, и се трупаха лихви, не успяхме да измажем апартамента си и той чакаше празен. Свекър ми получи сърдечна криза от притеснение и полежа два дни в болница, което съвсем ни отчая. Вече всички работеха, а съпругите на военните излизаха денем по беседките и задаваха въпроси за положението ни. Беше ми неудобно да обяснявам на всеки поотделно и не излизах от хотелската стая, на всичко отгоре мухите започнаха да се раждат и по светло и съвсем се затворих. Наближаваше национален празник на Турция и генералите организираха бал за посрещане на новодошлите. Не ми се празнуваше, но пристигна покана с интересно съдържание, в което се изискваше мъжете да бъдат в официална униформа, жените в костюми — сако с пола два пръста над коляното, без деца и присъствието бе задължително. За щастие свекърва ми щеше да гледа детето, но такъв костюм нямах и хукнах да пазарувам. В Анкара подобна вещ струва около 70 лири в по-сносните магазини, а тук под 250 не открих и волю-неволю — купих един дълъг до земята, като похарчих и 20 лири за скъсяването му до исканата дължина. За щастие една добра фризура във фризьорския салон на военната къща струва само няколко лири, за разлика от цивилните, където да се вдигне дългата ми коса в гръцки кок бе приблизително 80 лири, и аз най-после отбелязах зелена точка. Вечерта на бала бяхме разпределени на маса в близост до генералската и не можехме да разговаряме свободно — бяхме четири семейства, всички новодошли, в абсолютно еднакво облекло, а генералшата и близкото й обкръжение — в цветни бални рокли. Изслушахме дълга приветствена реч, вечеряхме ястия с по четири прибора и започнаха танците. По протокол се танцува валс, открит от първата двойка, последвана от по-нискостоящи чинове. След валса идва ред на халк мюзик — тежки песни за слушане само — певица с оркестър, продължават салонните танци, които се танцуват само от офицер нагоре, и накрая — нормална музика за всички. Бях изненадана, че до една сме облечени в еднакви костюми, и запитах на какво се дължи подобна „покана“, а отговорът сериозно ме притесни: не бивало никоя от нас да изглежда по-добре от Ханъм Ефенди — първата дама. След месеци, когато най-после имах някакъв сносен гардероб и съжалявах за многото изгубени вещи, някак се радвах, че роклите ми липсват, спомняйки си онзи разговор…

Времето минаваше, а ние все още живеехме на хотел, докато един ден не звънна телефонът и не извести, че мебелите са намерени, разтоварени на склад в Анкара. Изобщо не бяха тръгвали за Татван и свекър ми съжаляваше, че е допуснал така да го измамят. Заедно с нашите вещи открили още две „къщи“, разтоварени и складирани там, и нито следа от извършителите. Всичко пристигна след три дни и се заехме да разопаковаме. Готварската ми печка се оказа ползвана и оливана многократно с кафе, чай и мазнини, автоматичната пералня — повредена, и понеже ремонтът бе по-скъп от нея, се наложи да купим нова, съдомиялната липсваше заедно с няколко сребърни сервиза — подаръци от роднини покрай младоженството ми, липсваха и кристални фруктиери, вази, дрехи, сандъкът от чеиза на мъжа ми с красива дърворезба и много други дреболии. Детското обзавеждане обаче беше намясто, което ме усмихна. Не беше докосната и скъпата електроника — плазмен телевизор, дивиди домашна киносистема, уредби, касетофонче за кола и компютър, и ми хрумна, че из вещите са ровили само жени. В крайна сметка повечето неща бяха спасени и усмивките ни се завърнаха, а и новият ми спален комплект пасна чудесно на поизкривеното ми легло (с липсваща опорна дъска) и ние продължихме нататък. След няколко месеца момчетата от МИТ откриха извършителите — двама кюрди с фалшива регистрация на фирма, и смутено признахме, че не сме проверили възможните последствия от бързо взетото ни решение. Адвокатът заведе дело, което скоро приключи, единият измамник бе открит и обвинен, после осъден с условна присъда и възстановяване на щети на три семейства, но и до днес не сме получили нищо от него. Мъжът ми често се шегува, че му е благодарен, понеже, ако е трябвало да възстановява целия дом наново и особено детското обзавеждане, е щял да ползва пистолета си не по предназначение и да се гръмне.

Но въпреки всички сполетели ни неволи аз се усмихвах — тази земя бе чудно красива и бе на хиляди километри от Нуриш.