Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Шанлъ Урфа — градът на пророците, 2006 г.

Зъл и безмилостен бил Немрут и всявал в сърцата на хората страх и ужас. Никой не смеел да го приближи или да пристъпи думата му. Една нощ мъдреците се събрали и разказали сън, в който на тази земя се ражда дете — спасител. Разярил се Немрут и заповядал всички деца, родени в годината, да бъдат убити. Дочула думите му, жената на Азер (Терах) обвила ръце около нарастващата си утроба и тръгнала към планината. Намерила пещера далече от човешки очи и в нея родила сина си — Ибрахим (Авраам). Свила му люлка от горски клонки, положила го в нея и тръгнала към града. Разплакало се бебето, толкова силно плакало, че една красива газела се смилила и дошла да го накърми. Отгледала го газелата като свое дете, пазела го от стихии и бдяла над него. Не минало време и преданите войници на Немрут намерили пещерата. Взели детето и го отнесли при царя си. Злият човек нямал деца, усмивката на момчето го разнежила и той го взел в двореца си. Отгледал го като свой син заедно с момиченцето Зелиха — намерената му дъщеря. Растял Ибрахим в двореца и гледал каменните божества с невярващи очи. Носел божественото знание в себе си и го разказал на хората. Веднъж всички от замъка заминали на поклонение и младият Ибрахим започнал да чупи наред божествата. Изпочупил ги до едно и увесил брадвата си на най-страшното. Когато хората се завърнали, настанал смут. Всеки знаел кой е сторил това. Разярил се Немрут, забравил обичта си към Ибрахим и заповядал да го заловят. После събрал хората си и построили сложно съоръжение, подобно на катапулт, и завързали Ибрахим на него. Долу в низините запалил две огромни клади и когато огънят се разгорял, хвърлил сина си в него. В този момент пламъците се превърнали в бистро езеро, а искрите, докосващи тялото на Ибрахим — в рибки, които бързо заплували във водата. Зелиха не виждала чудото, ослепена от своята мъка и сълзите, и сътворили друго, по-малко езеро до Ибрахимовото, което днес носи нейното име. Легенди разказват, че езерцата и рибите в тях са вълшебни и човешка ръка не бива да ги докосва, защото носели смърт.

Ирис бе застанал на брега на свещеното езеро и изглеждаше като сън, изваден от онези времена. Леко наклонен напред, за да съзерцава рибките, създаваше усещане, че всеки момент ще скочи във водата и ще изчезне. Някакъв неясен страх сви сърцето ми и го дръпнах.

— Тази джамия е много стара, още от времето на Авраам — усмихна се той и разказа, че името й означава падане — Дюшеме. — Наричат я още Halil-ür Rahman… И е място, където се събират суфите.

Атмосферата го подсказваше. Тук въздухът бе лек и ефирен и отсъстваха наслояванията на безбройните вярващи около другите джамии. Погледът ми обхвана красивата древна постройка, около която се лееха свещените води на Дюшеме. Интересната четвъртита структура подсказваше за знание, неизвестно никому. Високи каменни арки заграждаха уловените в басейнчета води и спускаха причудливи сенки наоколо, между колоните им цъфтяха розови храсти и пръскаха нежен аромат, а тишината бе плътна и мека. Приседнах на каменния плот и заслушах песента на Ирис:

Хей, човеко, научи се, че

всички ние сме плод на Султанска Любов.

Ако ти си човек, и ти носиш Любовта Му.

Ползвай я, за да останеш човек

и да не излезеш оттук магаре,

каквото си дошъл след Него…

По-късно сподели, че стиховете са на Назъм Къбриси — суфи учител, минал оттук и живял в Кипър.

Този град, тази чудна Урфа наричаха още Града на пророците. Тук навсякъде бе тайнствено и бяло. Старинната джамия Ризвание издигаше снага над езерцата и се отразяваше в нея като в огледало, разказвайки историята си — във водите отражението бе на църква, каквато е била преди османският Ризван Ахмет паша да я преустрои. Църква, в която са били съхранявани тленните останки на един от дванадесетте апостоли — Тома, преди да бъдат преместени по Адриатическото крайбрежие. Днес тази джамия е посещавана както от мюсюлмани, така и от ортодоксални християни и суфи. В околността се намира и бялото тюрбе на св. Ейюп (Якуб, Яков), сина на Исаак и внука на Авраам, а до него тихичко си почива и малкото гробче на света Еляса, която, дочувайки, че по тези земи проповядва Ейюп, тръгнала да го търси, вървяла през пясъците три месеца и изнемощяла паднала до езерата и издъхнала. В същата нощ на хората се присънил сън, че тя е ангел, и те запитали Ейюп, който им казал: „Когато умра и идвате тук на поклонение, минете първо да целунете пръстта, която покрива Еляса, и после елате при мен“.

Урфа — градът на истината, диша от 9 хиляди години. Тук са се раждали и умирали не един пророк или светия и всяка стъпка по бялата му земя разказва и разказва…

Чуден е и Храмът на Месията, построен от сюрияните — първите арамейци, дошли с Христос по тези земи. Изграден е през 38 година и макар днес да са останали само руини, е много красиво. Не можех да откъсна очи и приседнах на един камък да погледам. Археолози тук са намирали арамейски текстове, свидетелстващи, че това е и манастир на Духа и всички монаси тук са се сливали с него. Това е бил техният последен пристан с кораба на живота.

По онова време не познавах Стария Завет, макар да го имах вкъщи, увит в кадифе и прибран при другите свещени книги. Бе ми подарък от милата ми баба, която в детските ми години тайничко ми разказваше за любовта на Божето, водеше ме скришом на църква, намятайки върху ми големия вуйчов шлифер; помня как се криехме по дуварите, ако зърнехме някой от партийците да минава или директора на училището да наглежда кои деца влизат в малкия храм „Св. Мария“, за да ги изключи после от училище. Всъщност любовта ми към Бог и неспокойното търсене през всички тези години навярно дължа на нея, на хубавите й приказки и нежната вяра, когато казваше „Те Го крият от нас, но не знаят, че Той ни намира. Не са Го познали, затова, но ти слушай, слушай“. Беше странно, понеже тя бе католичка, но поради отдалечеността на най-близката катедрала ме водеше в църквицата в селото с убеждението, че Бог е навсякъде, а родителите ми кимаха с глави и се смееха, подхвърляйки, че е така, но и никъде.

Гледах тези камъни и знаех, че Той е тук.

Ирис предложи да ни заведе до нещо наистина старо и много красиво и ние с готовност тръгнахме след него. Рядко се питах откъде познава всеки град, село и крепост в тази огромна страна и попивах разказите му така, както се пие истина. Погледнахме пещерата, в която е роден Авраам и днес е превърната в музей, а входът към нея — застроен от древните и покрит с мрамор, излъчваше чистота и хладина, свежо отпускащи сърцето и душата, а кръглите кубета и колони приличаха на извадени от приказка на Шехерезада.

Поехме към музея на града, разположен на площ от около 3000 кв. метра. Има основна сграда, която помества археологически и етнографски зали, библиотека с древни книжа, лаборатория, кабинети и зали за посещения и интересно фотографско ателие. Останалата площ е заграждения около старини и артефакти, старателно пазени и обгрижвани от кметството и местните хора. Всичко е подредено хронологично с подробна информация за всеки камък, надпис или мозайка и е много интересно. В музея се пазят 73 800 ценни старини от различни епохи. Има изписани камъни, колони, съдини и предмети на труда, украшения и накити, бюстове, дори древен порцеланов басейн, целият обсипан с разноцветни миниатюрни плочици — образец на древната керамика, и много красиви ръчно изваяни колонки с изписани слова от Корана по тях между листенца на безброй рози. Около музея разкопките продължават и днес и земята непрестанно дава още и още.

Продължихме към Харран — първия университет в света. Строен е толкова отдавна, че от него почти нищо не е останало въпреки старанията и грижите. Само една безкрайна колона извисява духа му към синевата и до нея малък кемер, остатък от величествена сграда, пази оскъдни спомени. Зад руините на университета се намира древно поселение с изумителни постройки. Малки къщици, слепени една до друга, с куполовидни покриви и направени от кирпич. Твърдят, че са от II век, но докато плъзгах пръсти по грапавите дувари и надничах през малките дупчици, служили за прозорчета, нещо неясно поде душата ми, понесе я над вавилонско време и назад, назад в миговете, когато човекът се е раждал, отпивал светлина и вдъхвал за първи път живота… Невероятната атмосфера в тези домове е запазена и до днес, сякаш стопаните всеки момент ще наизлязат, ще засвирят на своите дървени зурни и ще заличат тъжното ни съвремие… Цялата посуда, употребявана някога, си стоеше в къщиците непокътната, кожите, одеялата и дрехите, извезаните шапки и всичко, което е било ползвано тогава. Наоколо дрипави момченца пробягваха и ни оглеждаха отдалече, навярно навикнали на туристи и очакващи я бонбон, я някоя пара, а едно от тях приближи и дръпна Ирис за ръката.

— Аби, можеш да се снимаш, дават. Облечи и жената, всички така правят.

Ирис се засмя и надяна една кафява риза, окачена на дървен гвоздей на стената, и подкани да го последваме. Навлякохме и ние кой каквото намери, и с много смях и кихане от праха направихме няколко снимки.

Малко встрани от Харран в прегръдката на скалите открихме разкошна пещера с огромни галерии благодарение на децата. Тя представлява начало на едно мъничко скално село, в което днес живеят хора. Някои от тях отглеждат памук в равнината, а други… просто посрещат изгрева. И са живи, толкова много живи…

Денят преваляше, а ние влачехме крака по камънаците и скалите и не ни се тръгваше. Шанлъ Урфа се оказа красив оазис в историята на малкото ми пътешествие през древността и аз попивах с очи чудесата, записвах и се молех да не забравя. По тези земи бяха изучавали древна калиграфия, бяха говорили с Бог, тук се бяха раждали светли същества и бяха оставяли послания, които всяко сърце можеше да открие. Пишех и си мислех, че това е моят път, че истините са някъде между оставеното от тях и записаното от мен, а един тих вътрешен гласец ми нашепваше, че не е нужно да пиша, за да прочете сърцето ми Създателят…

Поглеждах Ирис и ми се искаше да мога да погледна през неговите очи, да чуя музиката през неговото сърце и да мога да кажа „намерих“.

— Като дете събирах мидички на морския бряг и ги подреждах в различни фигурки. Слънце например — той приближи и остави в ръката ми малко камъче. — После видях плажове, по които нямаше миди — приливът и вятърът ги бяха стрили и превърнали в дребни грапавини.

— И тях ли подреждаше…

— Да. Докато не попаднах в пустинята. И разбрах, че един живот няма да ми стигне да подредя и прочета всяка фигурка от песъчинките.

— Или звездите…

— Да. Или звездите.

Тишината полегна над нас като прозирно було от рехави меки лъчи. Един от тях погали тъмните му къдрици и ги раздвижи.

— Да си вървим. Време е да прочетеш каквото написа в сърцето си. И после да го оставиш на Автора. Само Той знае колко от него да ти разкрие.