Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Даровете на тишината. Каракьой, 2006 г.

Не мога да разкривам тайните на Божествените мистерии с перо и хартия.

Шах Ниматулах

Нежността, с която един източен мъж гледа любимата си, не може да бъде сравнена с никое чувство. Ален пое малката ръка на съпругата си, повдигна крехкото й тяло като перце и я пренесе до брега. Арзу бе по-миниатюрна и от мен, приличаше на приказно същество и на човек му бе трудно да я признае за майка на шестнадесетгодишните близнаци Джем и Джанер. Момчетата бяха скръстили ръце на столче и люлееха Ванесса насам-натам, докато газеха във водата, а тя щастливо се смееше и махаше с ръчички. Не ми се напускаше сенчестата камелия. Лековитата прохлада на речната вода почти бе отпуснала уморените ми крака, чувствах се блажено сънлива и исках просто да си останем тук.

— Промяна в плановете — Ирис се засмя зад мен и пръсна вода в косата ми, — ставай, тръгваме.

— Къде ще ходим, вървяхме няколко часа и нямам сили…

— Нали те вълнуват суфите? Тук има няколко, ще отидем да ги видим.

— Какво? — бързо се разсъних и едва не паднах във водата в желанието си да сляза от беседката.

Ирис се смееше с глас вече и каза, че добре ме познава. Мъжът ми престорено се намуси, че било време да става суфи, ако иска да скачам и заради него така, подаде ми ръка и ме изведе от изведнъж застудялата Тигър. Качихме се на каручката и бавно потеглихме по коларския път, водещ зад крепостта.

— Моля те, не се шегувай с мен за суфите. Приемам ги сериозно и много искам да присъствам на техни събирания.

— Кой се шегува? Само че тук ордени няма. Нито манастири с монаси и дервиши. Онова, което става в Кония, го няма тук.

— А какво има тук?

— Много ходене пеша — намеси се Ален и скочи на земята, хвана повода на магарето и бавно го поведе по една тясна камениста пътечка нагоре към скалите.

Монотонното клатушкане и напевният звук от дървените колела замлъкваха бърборивата ми душа и отнасяха очите ми към маранята, трептяща над камъните. Тук-там някой пожълтял храст хвърляше сянка над песъчливата земя, а суховеят я раздвижваше в причудливи форми и фигурки, неуловими дори за гадинките и гущерчетата наоколо. Забелязах големи червени мравки, виждаха се дори от каруцата, скупчени една върху друга в непрекъснато движение, влачещи шушулки и слънчогледови люспи, и се запитах няма ли да стигнем по-бързо, ако вървим пеша. Бавно отминаващият назад пейзаж улавяше погледа ми и го влачеше по камънаците и пясъка като изгубена, подета от вятъра феерия, обвивала мислите ми като тюрбан допреди момент или два, после откъсната и разсеяна в трептенето на топлия въздух. Пролетните месеци по тези земи приличат на българското лято, цъфтят в топлата охра на ронливата вулканична степ и сеят аромат до безкрай. Тук небето е много високо, почти достига слънчевите селения, светлината разлива мекия си лазур и претопява сенките и древни поверия разказват, че само наличието на излишни помисли нажежава и изгаря. Тези земи се считат за свети и се вярва, че тук се издига огнена стълба, водеща към седмия етаж на небето, където живее самият Бог.

След дълъг преход, в който задрямвах начесто и се сепвах от някоя нахална муха, най-после стигнахме селото на Ален — Каракьой. Момчетата свалиха Ванесса и я поведоха към групичка дрипави деца, скупчени около игра с камъчета, а ние седнахме пред измазана с вар четвъртита постройка, функционираща в тази пустош като чайна. По-назад се виждаше върволица къщурки с опънато наоколо им пране, сгушени една до друга, сякаш пристройки към един дом. Това изглежда беше и цялото село — не повече от двадесетина едноетажни едностайни къщи, мънички и криви, с плоски покриви и липсващи каквито и да било знаци за присъствие на модерна цивилизация.

— Това е само една махала… Селото е по-голямо, имаме дори училище и конак, но не се виждат оттук — усмихна се Ален и поднесе на всички чай.

Простичкият живот наоколо смълчаваше. Хората се трудеха на полето, отглеждаха храната си, къпеха се в реката. Пред очите ми бавно и гордо премина черен козел, особена планинска порода с извити и остри рога, а след него се занизаха няколко още по-черни козички. Един шарен петел крякна и събори на земята пластмасовата чинийка с едри и сочни смокини, които Арзу набра, изми и ни донесе. Смокините, както и всичко останало, бяха чудати и огромни, бели и много вкусни и аз взех една, обелих я и подхвърлих на петлето, което, без да се двоуми, я закълва. Мислех си колко е хубаво, че на село животните и хората дишат природа, слънце и обич, без да ги осъзнават и опитомяват, само споделяха един с друг и присъстваха тихичко и достатъчно. Искаше ми се и моят свят да е част от тази съвършена простота.

— Хайде да тръгваме, преди да е станало късно.

— Къде ще ходим? — надигнах глава и отново не ми се тръгваше. Духът ми сякаш разпознаваше тези места и трудно се откъсвах. За мен бе достатъчно да седя тук на камъните, да драскам с клечка топлия пясък и да не върша нищо.

— На 2–3 км оттук има интересна пещера, в която често се събират на раздумка стари приятели. Нека отидем и ги уважим, селямът (поздравът) на очите ти ще ги зарадва.

Поетичният език, който ползваха, бе другото чудо, пленило ме завинаги. Хората тук говореха малко, кратко и красиво. Те прелистваха дните си в съзерцание на изгрева, изпращаха залеза по течението на свещената си река, в сърцата им оставаше само докосване, което не можеше да бъде изразено с думи, и го споделяха само с очи. Затова се и връщаше небесното светило всяка сутрин, носейки им селяма си.

Тук научих, че тишината е най-скъпият божествен дар, и когато присъства и вътре в хората, доверието между тях е несравнимо.

Поехме с каруцата нагоре по един тесен каменист път, като оставихме децата на грижите на селяните. Ванесса дори не забеляза тръгването ни, бе погълната от новите усещания и приятели. Предложих да повървим пеша, вместо да измъчваме горкото животинче да ни тегли, но Ален каза, че возилото е нужно за връщане. Пещерата се намираше на около два километра от селото и до нея се стигаше през долината Зиха — изумително красиво място, където високите склонове сякаш спускаха огромни застинали длани надолу, сключваха пръсти и в докосването им се бе образувал извит жив път. Каруцата криволичеше и проскърцваше, кретайки едва-едва, и аз скочих на земята до Ален, хванах повода на магарето и му предложих да седне.

— Можеш ли сама да го водиш? Магаретата са упорити…

Усмивката му се разля и към другите и те шеговито подхвърлиха, че моето магаре още е в мен, а това вече е опитомено и няма страшно.

Меката пръст обгръщаше стъпалата ми и ми вливаше топлина. Свалих излишните чехли — движехме се твърде бавно, за да се страхувам от наранявания, и почти затворих очи, оставяйки изненаданото животинче да ме води. То добре познаваше пътя и бавничко, сигурно и след много дълго ходене стигнахме до първите малки михраби, предвестяващи наличието на свято място. Михраб — това е нещо, което напомня съвременен олтар, нишичка; място, разгърнато в стена или кухина, която понякога е по-широка и може да бъде дори самостоятелен храм. Първоначално тези михраби са били наричани михариб или михраиб (перс.) и са чистият първообраз на мястото, където докоснатите осъществяват своята връзка с Бог. Когато се родила малката Мария, майката на Христос, измъчената Анна я дарила на Бог и с навършването на петата й годинка я отвела в църквата. Там свещениците я отделили в малка пристройка, изградена с помощта на Йосиф — един от монасите, който виждал в детето истинна чистота. Мария прекарвала дните си в тясната стаичка, едва побираща я, в непрекъснато общение с Отца си. Когато пораснала и по желание на ангелите пристъпила в църквата, за да се моли наравно със свещениците, те я наказали и затворили там без храна и вода. Но всеки път, щом приближавали с надеждата, че вече е мъртва, намирали около затвора й сочни плодове и чиста вода. Тогава нарекли мястото михраб — ниша, в която присъства Бог.

В древните предмюсюлмански храмове михрабът е бил центърът на човешката молитва, а по-късно с раждането на исляма вярващите, кланящи намаз, обръщали лица към него. Днес в някои джамии съществуват михраби, над които с арабско писмо вдясно е изписано името Бог, вляво — Мохамед, а отгоре — Незнайното. Много разклонения в исляма, между които алиани и шиити, считат, че освен Бог, за който се знае от свещените книги, съществува и неназовимо начало, родителят на този Бог и творецът на всичко видимо и невидимо. В много джамии на мястото на този трети надпис над другите два се чете Ал-Ихлас сурата от Корана, която има четири айета и разказва пречистването. Съществува вярване, че в знаците, изписващи тази сура, е скрито истинското име на Бога, което съдържа в себе си всички възможни земни и неземни значения и едно от тях е „неизбежен“.

Слушах разказа на Алмир и Ален, прехласната от истините, които долавях, и сърцето ми нито за миг не се съмняваше в тях. Разбирах, че религиите са човешко дело — плод на извечния копнеж по неназовимото, а иляхи (божествена) същността е невидима и скрита. В мен покълваше непозната тъга — тъга, която не осъзнавах, но приютявах в нишичката на собственото си сърце, изпълнено с обич и умиление.

Пещерата бе назована Mescid-i Ali на името на детето, намерено от пророк Мохамед под черния камък в Кубето на свещена Мека. Хазретти Али бе дал началото на алианите, следвайки божественото слово така, както го бе познал извън разгърнатия свят на исляма, и бе пазил златния божествен двуостър меч Зюлфикяр — огнения меч, низспуснат от небесата, за да пресече с двете си остриета двойствеността на човешкия свят и да остане истинското. Пред входа на пещерата имаше още две миниатюрни михрабчета с подобна символика.

Ние спряхме каручката недалеч от входа и слязохме. Вътре имаше хора и докато се суетяхме около магарето, отнякъде приближи човек, загърнат с връхна дреха с качулка, сведе очи за поздрав и влезе безшумно. Импулсивно протегнах ръка и смъкнах синджира с кръста си, после пръстените и накитите. Съжалих, че в горещината не бях помислила за по-подходящо облекло, а бях дошла тук разноцветна и оскъдно облечена, но това явно бе проблем само в моята глава, понеже никой дори не ме поглеждаше. Изпитвах желание да махам от себе си, същевременно и да се покривам и понеже не се чувствах комфортно в новопоявилото се усещане, просто го оставих настрани и се залепих за Ирис. Мъжът ми ни следваше неотлъчно, а Ален, Алмир и Арзу останаха навън.

Вътрешността на пещерата бе осветена от мекото сияние на запалени свещи и фенери и очите ми лесно привикнаха. Видях петнадесетина души, седнали на земята, и кимнах за поздрав, както бе направил последният дошъл. Не забелязах някой да ме видя и с намерение да бъда възможно по-тиха и да не нарушавам заниманията им, подгънах крака и седнах в ъгъла. Ирис обиколи всички, прегърна ги и докосна страните им, мъжът ми направи същото, после седнаха близо до мен. Не след дълго при нас влязоха и Алмир, Ален и Арзу. Арзу се насочи към две жени и ги целуна. Момчетата поздравиха останалите и също насядаха.

Мълчах и се оглеждах. Мъжете бяха с дълги бради и чалми и силно напомняха ислямски имами. Очаквах някакво развитие, започване, някой да почете или рецитира, да посвири, пее, танцува и се чувствах едва ли не публика, но нищо подобно не се случи. Всички седяха смълчани и само от време на време жените разменяха погледи или шепот. Очакванията ми бяха тотално разгромени и съвсем ми доскуча. Не можех дори да чувствам, ако това бе малко суфи общество, и не поемах нищичко от енергиите им и със съжаление осъзнах, че всичко, до което се докосвах в общуването си с Ирис, бе просто личната ми привързаност към него, а не суфизъм. Какво е всъщност суфизъм, аз дори не знаех, бях чела тук и там различни разработки, сентенции, притчи, но цялостната картина се губеше, преди още да се е изразила в мен, и усещах как бавно ме обзема дълбоко отчаяние. Потънала в мисли, не бях забелязала движенията на ръцете, не дочух ритмиката, нито видях съзнателно въртеливите движения на главите надясно-наляво и почти се унесох в сън или полусън, но някак безкраен, широк и лек. Едва осезаемите раздвижвания в съзнанието ми ме люлееха като в люлка и накрая съвсем заспах. В просъница имам бегъл спомен за глас, който говореше нещо, без да зная силно или тихо, говореше дълго, а думите — непонятни и неуловими, се впиваха в ума ми и ме държаха в отнесеното плуване из водите на реалността и паралелната й нереалност. Ако човек можеше да сънува с отворени очи или да бъде буден по време на сън, усещането би било подобно. Нямам спомен и колко продължи, по някое време мъжът ми ме вдигна и отнесе до каручката. Клатушкането в тъмнината и лекият хладен полъх на нощта съвсем заличиха мислите и вълненията и аз заспах дълбоко и непробудно.

Тихи гласове ме събудиха преди разсъмване. Наплисках лицето си с водата от металната купа до леглото и бързо се разсъних. Арзу наметна върху косите ми дълъг до земята воал и го закрепи с две фибички, после ме отведе навън при другите. Вървяхме в редичка един зад друг по тясна пътека в тъмнината след още няколко човека от селото, а аз имах усещането, че сме хиляди.