Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

Анталия, светът на Джузеппе. Лятото на 2006 г.

Здравей, Ирис…

Днес тук е неделя. Портокаловото ухание се промъква през стъклата на колата и обгръща сетивата ми с нежност. Пиша ти на задната седалка на автомобила под наем на път за Анталия. Липсваш ми. Брегът е прекрасен, но твърде безсмислен, когато не може да бъде споделен с любимите ни хора.

Нали си там… Скоро ще се върна.

Меги…

Така и не успях да избера достатъчно красива за него картичка, затова я нарисувах. Спуснах перести ветрилообразни палмови листа от едната страна на листа, разплисках вълните на Средиземно море под тях и по цялото писмо посипах мек перлен сим (лъскав прах). А долу в ъгълчето нарисувах едно откъснато от живота листо на филодендрон, под което сгуших оскъдното си послание. Замислих се над името — phileo от гръцки бе обичам, dendron — дърво. Златисто-черните отблясъци по листата на някои видове бяха неописуемо красиви, както и тъничките им, впити в пулсиращите стъбла на други растения коренчета, или едрите, висящи навън подобно пипала, опитващи се да достигнат живот. Самата аз понякога се чувствах като пълзяща лиана в тази гореща и безкрайна страна и пиех живителен сок от всичко, което попадаше на пътя ми, с вкус или без… И с единственото условие да оцелея.

Като по поръчка един такъв филодендрон ми се усмихна широко в момента, в който колата спря на тясната алея към хотела. Беше „Линден и Андре“ — особен вид, а казват, че го имало само в Колумбия. Ако разполагах с полароид, бих добавила към писъмцето и снимка.

Две момчета вдигнаха куфарите ни и поеха към еднофамилните бунгала насреща. Гърбът все още силно ме болеше и едва се движех, затова се насочих към бамбуковите кресла отстрани на градинката и седнах с писмото в ръка. Нямаше да го изпратя, нямаше как. Щеше да прелети, разбира се, огромното разстояние оттук до малкото кюрдско селце на края на света подобно оживял хартиен жерав и навярно щеше да намери и адресата, но беше безсмислено. Собствената ми душевна падина бе достатъчна и за двама ни. Зареях очи след вятъра. И тук морето бе прекрасно. Налегна ме дрямка и напълно забравила за съпруга си и разопаковането на багажа, отпуснах рамене на меката облегалка и затворих очи.

— Ето, покрий се, духа.

Сепнах се и подскочих срещу не по-малко изненадания от реакцията ми човек. Присвих очи и го огледах. Беше тъмен и сбръчкан като дяволска нощ, носеше безцветни дрипи и широка сламена шапка с червена украса, държеше бял чаршаф, с който се опитваше да ме покрие, и се усмихваше насилено.

— Кой си ти?

— Джузеппе.

— Моля?

— Не и Верди! — вдигна заканително пръст нагоре. — В моето име има две „п“.

— Ясно… Ами Джузеппе с две „п“, тук е толкова горещо… Не искам да се завивам, само да си подремна.

— Сеньора, дори в Анталия върху спящото дете вали сняг.

— Разбирам…

Понадигнах се, с почивката ми бе свършено.

— Всъщност… Верди пише хубави опери. И освен това и в неговото име са две „п“.

— Не и в Туркия, не и в Туркия, сеньора. Тук всичко е сгрешено.

— В Италия ли?

— О, само вие, турките, я наричате Италия…

— Е, аз не съм от турките. Няма значение всъщност… Как си попаднал тук?

— В някой минал живот. Търсех моята Франческа, сеньора, моята Франческа. Огледай се — белецца, белецца, Франческа… Тя е навсякъде — в копринения пясък на разсъмване, в бродираното звездно небе нощем. Франческа…

Стиснах писъмцето до Ирис и смутено го сбутах под масичката за чай. Сякаш нямаше да го види.

— Дай ми това! Дай ми го!

Той дръпна плика от ръката ми, омота около него края на ризата си и се отдалечи към плажа.

— В бутилка, в бутилка, Франческа, белецца, белецца, сеньора…

Загледах се подире му и тръгнах към бунгалата. Джан вече разопаковаше и бе метнал две плажни хавлии на перилата на леглото. Около него момче с четка за прах с разноцветни пера почистваше абажура на един лампион, целия облепен с мидички.

— Той не е добре, амфенди, не му се сърдете.

— Кой? Джузеппе ли? Познаваш ли го?

— Работи при нас. И тук живее…

— Италианец ли е?

— Да. Много отдавна дошъл в Турция. Виждате ли онзи хотел насреща? Огледалния, с многото етажи. Бил е негов. После получил телеграма от родината си, че любимата му се удавила, и полудял.

— Трябва да е била необикновена жена…

— О, да, той само за нея говори.

— Тук май няма много турци?

— Няма.

Момчето се усмихна, прибра бакшиша и излезе.

Мислех все пак да подремна, затова се изтегнах на леглото с „Тавасин“ в ръка и се направих, че не виждам нацупената физиономия на съпруга си. В бунгалата беше приятно, макар да нямаше климатик, но бях благодарна и на мрежата за мухи. По-късно вечерта съвсем обикнах това място, когато чух приглушеното бръмчене на пръскачките с препарат за насекоми. Отвън стана възможно да се седи до среднощ, а отдалечената музика и плясъкът на вълните припяваха меланхолично на свитото ми душевно състояние. Ирис ми липсваше. Липсваше ми нормалната подредба на нещата; обърканият и разхвърлян човешки свят ми идеше в повече, а всеки знак за несъществуваща, но търсена любов, изпречил се на пътя ми, ме разтърсваше дълбоко и ме раняваше непоправимо. Нима тази красота наоколо бе само цветна фасада на нещо друго, кухо, празно и пусто? И може би мъртво…

Мислите ми ме плашеха. Чувствах се зле, чувствах сърцето си като кошер, пълен догоре със стършели. Анталия едва ли заслужаваше тегавото ми настроение, а мъжът ми — още по-малко, но бях безсилна срещу падащия в мен мрак. Извадих тефтера и изписах в редичка имената на всички антични кентове, църкви и забележителности в този град, свалени от виртуалната карта, но нито едно не ме привлече. Не ми се гледаха руини, нито скъпи небостъргачи. В музеите нямаше да видя нищо ново, а аспендосите и амфитеатрите навсякъде бяха еднакво каменни. Копнеех само безкрайната синева на морето и пищното зелено навън, но навсякъде щъкаха хора: като буболечки, събрани от всички краища на света само за да направят деня ми тежък с гласовитите си възторжени възклицания или подвиквания за шекер-шербет. Неусетно се хванах да мисля за България. Мъничка една такава, не толкова пищна, далечна и моя. И онова селце накрай света. „Тавасин“… Коя бе причината безкраят да разделя в мен любовта и дали отново тя би я събрала? „Има велика помощ за всичко“ — твърдеше книжката на възглавницата до мен в своето настоятелно безмълвие. „Открий светилника на озарението. В теб е.“

— Знам какво ще те усмихне. Утре тръгваме.

— Ами Анталия…

— Ще дойдем друг път.

Той се усмихна и седна на земята. Хвана ръката ми.

— Меги, нали не ми се сърдиш, че не мога да те заведа в най-луксозните хотели или да ти предложа най-хубавата почивка на Средиземноморието…

— Как можа да го кажеш… Аз трябва да се извиня… всичко ми е криво, гърбът ме боли. Ирис го няма. Написах му писмо.

Казах го. Най-после го казах, макар писмото да бе изгубено безвъзвратно. Погледнах виновно към мъжа си и видях изражение, което няма да забравя никога. На лицето му бе изписана ярка вина — че не е Ирис, че не е Богът от моята „Тавасин“, че е онова, което е.

На сутринта му позволих да се погрижи за раната ми, докато стисках зъби да не охкам, и се чудех защо, за Бога, някаква драскотина ми създава толкова напрежения. Знаех, че след години ще ми е смешно, но днес не можех да спра напиращите сълзи. Провалях нечий живот с минутите, в които се цупех и мълчах безпричинно. Не умеех да давам. И дори по-лошо — страхувах се да приемам. Когато Джан оправи ризката на гърба ми и ми помогна да се наместя удобно на стола за закуска, а после тръгна да донесе поднос и чай, извадих тефтера и написах „Не струвам“.

Малко преди да потеглим към следващата ни спирка, мернах между бунгалата Джузеппе.

— Хей, чакай! Ела! Какво направи с писмото ми?

— Сеньооора, на добър час! И да не знаеш за бутилката, плува тя, плува към Пуерто Рико, плува да намери Франческа. Франческа е навсякъде, сеньора: погледни онези пенливи морски коси — зората ги сресва, сеньора, красота е; погледни косите на Франческа, разплискани над бреговете на Иврея!

— Боже, къде е Иврея…

— Не виждаш ли Иврея? Голямото езеро, сеньора, пресъхналото езеро. Сега в Иврея са само сълзите на Франческа…

Единствено Джузеппе не ме беше разплакал още. Приличаше на разгърден парцалив пророк, крещящ драматично към тълпите в мен и навън. Огледах се. Нямаше никого, а ехото „Иврея“ кънтеше с гласовете на хиляди.

— Джузеппе, ти сега си в Турция, в Анталия…

— Да. И ти.

Нямаше какво повече да ми каже. В тези три думи се съдържаше цялото ми нещастие. И щастие.