Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,6 (× 12 гласа)

Странности. Детето Емел. Кешан, 2007–2008 г.

Истинските ще бъдат различни,

истинските ще ги наричат странни.

Мнозина няма да ги обичат

и ще нанасят в душите им рани.

Щом не могат да видят нещо или да го докоснат, хората казват, че то не съществува. Тялото на Ирис така и не бе намерено, следователно нямаше го мъртъв. Нямаше го и жив, значи вече нямаше Ирис. Бог не бе дошъл с дълга бяла брада и добри очи насреща ни, следователно нямаше Бог. Странна логика. Винаги съм знаела, че нещо не й достига. Но истината е твърде относително понятие дори за хора като мен, които безумно искат да вярват в нея. Та нали все пак бе моята истина, макар и Ирисовата и на много други? Всеки лъч, всяка насочена насреща ни любов има отправна точка и нататък са безкрайни. Преминават от една среда в друга и продължават, а ако регистрираме пречупване, то винаги е частен случай.

В редките проблясъци на разум, както се шегуваше мъжът ми, осъзнавах, че Ирис може би наистина си е отишъл завинаги. Но никой от нас не изричаше друго, просто си бе отишъл. И надеждата, че някой ден ще го срещнем отново, ни крепеше и помагаше да продължаваме. Магазинът тръгна добре. В него работех аз, след като изпращах Ванесса на детска градина с безплатния автобус, извозващ децата от домовете ни до малката сграда в края на града, заобиколена от кални улици и пусти канари. Бе единствената държавна детска градина наоколо, а частните подминавах и не ме интересуваха. Исках детето ми да опознае обикновения живот, за другия имаше време. Исках да се старае и да се научи да споделя — себе си, вещите, времето си. Една от учителките й носеше хиджаб — кърпа, която покрива косите, и дълго пардесю, наречено джилбаб, оставящо открити само дланите и стъпалата, въпреки забраната на конституционния съд жените да се появят в обществени учреждения с такова облекло. Тази жена щеше да я научи на смирение, защото не се изправяше срещу закона, а носеше одеянието си с любов. Първоначално ми липсваше детето в дългите дни зад студения щанд и рафтовете със сувенири от Онази земя. Дълго гледах килимчетата от козя вълна, наргилетата и фигурките от розово дърво — носеха аромата на Изтока. Ирис се усмихваше в душата ми и прошепваше, че изборът да ги продавам ще ми помогне да ги пусна. Понякога връщах клиенти, изричах лъжа, настоявайки, че този или онзи сувенир са вече закупени, но те избираха други. Мъжът ми бе наистина обезпокоен за мен и за да ме разсее и откъсне от мислите ми, купи лаптоп. Харесвах интернет, но го считах за твърде опасно място. Бързо обаче ме погълна… Разтварях гугъл, изписвах името на някой от суфи гигантите и откривах безброй четива, които бях срещала само на турски език и в редки случаи на български на домашния си компютър в Татван. Започнах да чета Джами, Мевляна, Халил Джубран, Саади на български и руски език и с изненада открих, че в интернет има будистки форуми и малки суфи общества на хора, вероятно не суфи или будисти, но събрани там със сходни и близки ми интереси. Първоначално само четях, а после започвах кратка кореспонденция с един или друг и очарована откривах все повече и повече къде да спусна мисълта си и да прескоча тъгата. Така един ден попаднах на книга, наречена „Идващият нов човек“. Още с първите си страници ме плени. Беше… нещо познато, нещо, което знаех от Ирис, но обяснено много точно и категорично. С по-малко поезия, но повече яснота. Четейки, мъката в мен добиваше неизразими измерения. Завръщаше ме по върховете на Немрут и бреговете на Ван повече, отколкото снимките, писмата и спомените. Книгата обаче се оказа непълна, електронният й вариант съдържаше само половината. Разочарована се връщах към гугъл търсачката и дирех още. Открих странни връзки — богомили, катари, розенкройцери, масони. Секти. Междувременно зимата бе настъпила — снежна и мрачна, детето ми често боледуваше, промяната някак не му се отразяваше добре, домът ни бе студен, отоплението с локално парно с казан в мазето не бе достатъчно и взехме решение да се преместим в друг дом. В живота ни се появи Бейджан със своята ефирна половинка Лале. Лале бе с кюрдски произход, учителка в начално училище и бе най-нежното същество, което съм виждала. Бейджан бе колега на съпруга ми и нерядко го отмъкваше по мъжки, а ние с Лале седяхме с часове пред компютъра и четяхме новото, което откривах. Тя обичаше суфите не по-малко от мен и с трепет споделяше знания и поезия. Нямаха деца. Много искаха да имат и правеха нужното, но епруветките и колбите мълчаха. В онези дни започнах да се замислям, че ако душата на човек се преражда и съм така неразривно свързана с Ирис, навярно мога да „сваля“ на земята същество, подобно на него. Поне така казваха четивата, че душата се преражда или някаква част от съществото, която е безсмъртна. „Занимания за хора без работа“, смееше се Бейджан, но ме подкрепяше в идеята да имам дете. „Ти го доведи тук, ние ще го гледаме.“ Един топъл ден, изхлузен между виелиците, гостувахме на астронома от Истанбул, Игор, обещал да ме запознае с Трисмегист и Тот. Аз всъщност вече ги познавах от интернет, но нещата, които той ми разказа, се оказаха съвсем различни.

— Емел, значи. Диляра никога не греши. Ако ти го е казала, е вярно.

— Не вярвам на гадания и фалове…

— Тя не е гадателка. Ще имаш момиче, Емел. И ще е добре отсега да свикваш.

— Момче. Ирис, макар и Ирис да е женско име. Освен ако не реша да е Емил, но няма да е Емел, звучи ми като хмел.

— Какво лошо намираш в хмела — лекува безсъние. Добре, добре, ти си знаеш — той се разсмя, но на тръгване ми подаде пакет, в който имаше розовко бебешко костюмче. — Децата идват много преди да ги поискаме. Те ни избират за свои родители. Дори само мисълта, че може би е добре да имаме ново дете, означава, че то вече е факт. Това е за Емел, да й го дадеш, като дойде.

Струваше ми се твърде интимно да обсъждам евентуалното си бебе с непознати, но идеята все повече ми харесваше. Не просто харесваше — започнах да мисля само за бебето. Представях си го синеоко като Ирис, с нежна светла косица и съвсем безполово. Веднъж попитах Ванесса, а тя каза, че ще има сестра.

— Защо пък сестра? Не искаш ли братче?

— Ти не разбираш. Ще имам сестра, красива и добра. Ще танцуваме заедно танца на смърфовете и тя ще нарича тате Ширин Баба. Сестра ми ще прогони Гаргамел и всички смърфчета ще живеем весело. И аз много ще я обичам. И ти ще я обичаш повече, отколкото обичаш мен.

Думите на детето ме вцепениха. Спомних си обясненията на Бериван за кума — да доведеш второ дете в семейството за първото дете е като да доведеш втора жена в семейното ложе. Но ако тя го приемаше, трябваше и аз. И то бързо, понеже вчера тестът се бе оказал положителен. Под сърцето ми растеше малкото сърчице на някого. Не знаех кой е там, но го обичах. Ирис се усмихваше и идваше все по-рядко. Липсваше ми. Непрекъснато плачех, наведена над снимките, и се осъждах заради последните думи, които му казах. „Върви си. Време е да си вървиш, за да дойде Той. Докато си тук, очите ми няма да Го видят.“

С първите движения на новото човече в мен дойде и първото Писмо. Сякаш отникъде… макар отправено от позната в интернет. Едва го дочетох, очите ми се затваряха и с премрежен поглед различих няколкото изключителни фрази в него: „Божествен Праатом. Пътят на Розата. Пресечна точка между световете“. За Бога, Ирис, къде си… Тези хора говорят като теб. Но това не е просто литература, това е Писмо… Писмо означава, че има отправител и получател. То е дошло за мен, аз съм, която го получих. Има и други, още много писма. Но те не са суфи, те са хора като мен, имат деца и семейства, живеят в Днес. Ти познаваш ли ги? Чувал ли си за богомилите… Не онези, за които толкова слушахме в пещерата, а за богомилите Днес.

Ирис мълчеше. Не знам къде беше отишъл. Четях писмата и ги препрочитах, детето в мен ги чуваше и когато безмълвно го питах истина ли са, лекичко чукваше по стеничките на малкия си свят сякаш с потвърждение. Но аз бях изплашена. Разпечатах писмата и ги четях сама в уединението на нощта, когато мъжът ми отсъстваше. Не продумах за тях дори на Лале. Импулсивно ги усещах като тайна — тайна между мен, нероденото бебе и отправителя.

Времето напредваше и лятото отмина като спомен. Заесени се, а с това дойде и прохладата, така жадувана от уморената ми снага. Новият ни дом бе чист и уютен, топъл. Ванесса ми помагаше в подреждането на бебешките неща, детската стая, креватчето. В ранните месеци ехографът регистрира пола — момиче, но аз отказвах да го приема. Сънувах момченце, бяло и светло, то ми каза, че се казва Емил. Усмихваше се с най-сините очи на света. Носеше ризка с прихлупване и имаше слънчеви косици. Помежду си говорехме и го наричахме Ирис — Емил. Ирис е мил… Името бе намясто. Оставаше само да се срещнем. Мъжът ми купуваше роклички, аз — камиончета. Безгласно изнесохме от къщи всички оръжия — истински и играчки. Децата не бива да се учат на война от малки. Децата трябва да познават хармонията. Ирис — Емил обичаше цигулка. Винаги, когато слушах цигулка, притихваше движенията си и се заслушваше. Четях му от книгите на суфите на всички езици, на които можех. Пеех му за красивата синева на техните очи, за безкрайните им сърца. Заспивахме в мислена прегръдка с поезията на Руми, а в неделните утрини, когато светът още спеше, а аз отивах с подутите си нозе на терасата, четяхме Писмата. Мисля, че не им вярвах особено много, говореха странни неща, твърде нелогични и трудни за приемане, но той ги харесваше, затова ги четях. Затворихме магазина, беше ми трудно да продължавам с него. Хората ме уморяваха, разговорите. Кешан бе прекрасно местенце между гори и морета, но жителите му бяха твърде шумни. Един от лекарите във военна болница Гелиболу каза, че нося болен плод.

— Ще бъде със синдрома на Даун, ще се развива бавно и за вас ще бъде изключително трудно. Нужен е още един тест — амниоцентеза, и ако се потвърдят опасенията ми, плодът ще бъде приспан.

— Какво значи приспан? Ти чуваш ли се какво говориш! Искаш да убиеш Ирис — Емил! Кой ти е дал лекарска диплома!

— Военна практика, амфенди. Затова по улиците нямаме инвалиди. Премахваме болните зародиши и се раждат само здрави деца. Плодът няма да усети, ще бъде приспан, действаме хуманно.

— Махни го от очите ми, иначе ще избавя Турция от болното му съзнание! Дори със синдрома на Даун да се роди, то е моето дете! Как смееш да казваш на една майка такива неща! Джан! Махни го от очите ми, иначе ще го убия!

Мъжът ми едва успя да ме изнесе оттам крещяща и плачеща, да ме набута в колата и закара в Кешан, където зарових лице във възглавницата си и плаках с дни. Той бе шокиран. Да си родител на болничко същество без възможност за лечение не бе лека задача, но бащиното му сърце се свиваше болезнено и една сутрин каза простичко: „Ще си го гледаме, болно или здраво, наше си е. Никога няма да го убием“. Прехвърлих документите си в държавната болница в Кешан и прекъснах всякакви частни прегледи с надеждата, че обикновеният лекар може да не забележи наличието на досадния синдром, и така да спася детето си. Страхът ме парализираше, вече мислех за раждане в България. Или в планината: някъде, където няма лекари и закони. Навсякъде съзирах врагове и мъже с маски и кървави ножове в ръцете, насочени към детето ми. Ирис мълчеше, не знам къде беше отишъл. Бейджан и Лале прекъснаха отношенията си с нас. Всичките ни приятели се отдръпнаха. Никой не искаше да познава детенце с Даун. Вече стягах куфарите за Хасанкейф с намерение да го доведа на бял свят в селото на Ален и там да го отгледам, когато Зехра ханъм, моята лекарка, съобщи, че детето се развива чудесно и ми насрочи дата за секцио. Вечерта преди операцията се молих за втори път в живота си. „Не ми го отнемай… Моля те, не ми го отнемай… То не е като нас, различно е, но остави ми го. Под слънцето има място и за различните.“

На сутринта малко преди да потъна в анестезията, си казах, че за миг, за един-единствен миг душата ми ще докосне душата на Ирис там някъде, в онези пространства, където отсъстват човешки ръце със скалпели. И ще мога да му кажа, че ако прекъснат живота му, аз ще го последвам. Нямаше да го изгубя повторно.