Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,5 (× 15 гласа)

В тишината на хаоса. Татван — Кешан Август 2007 г.

Толкова фино утро. Нежните сълзи на зората трептят навсякъде, донесли са слънце. Не, не само по листицата, виждам ги дори в прахта, която настъпвам. Защо никой не ги съзира? Ако другите имаха очи, навярно биха се опитали да летят, за да не стъпчат чистите капчици. Какво ли задържа на едно място всички сухи листенца на кекика в онзи чувал; денят ухае на рихан, нане, кишниш… Сумакът е събрал между люспиците си жаждата на тъмночервения залез. Трябва да запомня от всичко, да скрия от всичко, защото заминавам. Там, където отивам, няма сетива, нито подправки. Липсва дори вкус. И даже не е утре, защото Духът съществува извън времевите ограничения, не му е нужно да се обърне, да види назад или да погледне в бъдното. Само човекът притежава поглед, ограничен от определения. Само той трупа, а после смазва. Смазва…

— Меги… — свекърва ми ме прегърна и целуна. Гледах я неразбиращо.

— Кой е изсипал тези скъпоценни подправки на земята? Как ще ги отделим сега от праха? Наоколо няма нито една Пепеляшка…

— Ти. Остави ги, ще купим други…

— Някои неща не могат да се купуват, не знаеш ли? Докосването на Любовта. Не можеш да си купиш живот. Можеш само да се самозаблуждаваш, колкото ти душа иска. А тя винаги иска…

— Остави ги, и да ги съберем, не можем да ги сложим в храната си, мръсни са.

— Защо? Нима не правим само това — да добавяме още пръст към пръстта. Но понякога онова, което не искаме, ухае вълшебно. Защо тогава не го искаме…

Чух как прошепна нещо на мъжа ми, но не я разбрах. Говореше тихо. Тя винаги говори тихо, не зная дали за да не чуят другите какво казва, или за да не пречи на другите с гласа си. Може би осъзнава тишината? Но в тишината приказки няма. Ирис каза, че дори безмълвието е писък. Какъв смисъл има тогава да се мълчи.

Припряно забутах бебешката количка към редицата таксита в края на пазара. Бръкнах в джоба си, но не открих пари. Имаше само сухи листа и пръст.

— Мога ли да ти платя придвижването с това? Отведи ме на брега на езерото — там, до черния пясък.

Мъжът ми седна до мен в таксито и помаха на Ванесса, останала навън с баба си. Даде някакъв адрес, име. Шофьорът подкара и не след дълго бяхме в селото на Ирис. Залепих чело за студеното стъкло и се загледах.

— Чувал ли си за птицата Феникс? Някога имало такава птица на земята. Изригвала в собствен пламък, опожарявала се и падала надолу с лекотата на обгорели гаснещи перца. Когато изтлеело и последното златно пламъче, се раждала отново в пепелта по-красива и силна отпреди, с благодарствена песен в сърцето, а хората чували само крясъци и се плашели.

— Рух. Тук я наричаме птицата Рух.

— Но Рух се превежда като Дух…

— Меги, не бива да сме тук, забранено е. Не можем да останем. И без друго няма нищо…

— Как да няма. Ето там има къщи, а тук има пепел. А близо до онези дървета раздават сюмелек. Невруз е. Не виждаш ли? Тържеството на огъня. И най-големият пожар не може да заличи съществата от огън. Те изгарят заради любовта си, не помниш ли? Самият пламък са те.

Очите му се напълниха със сълзи. Докоснах ги.

— Тази вода трябва да изтече. Как да разпалиш клада в препълнен съд. Кибритът се намокря. Не може да се запали. Влагата пречи, не плачи. Той е тук, аз го чувствам. Не сте го намерили, защото е нямало какво да му се разпада или разделя. В целостта си не може да бъде разделен на черупка и сърцевина. Ние сме слепи, не виждаме. Сюмелек… Защото той отложи раздаването за сутринта на другия ден, помниш ли… Защото не се раздава със собствените ръце, не може, те само разливат. Дава се със сърце…

— Той просто не е бил тук. Разбери го, нямало го е. Ако беше убит, щяхме да го намерим. Ще видиш, няма да мине много и ще се върне. Ще го вземем при нас вкъщи. После ще го отведем оттук.

— 1001 нощ… Те идват само за хиляда и една нощ. Изтекоха нашите три години с него. Няма да се върне, защото никога не е бил тук по начина, по който си мислим. Дори не е важно дали може да се върне или не, ако времето, през което е бил с нас, не означава нищо. Ветрецът знае… Нали сам разпръсква искриците, когато фениксът изгаря. И ако си наблизо…

Летните дни бяха опожаряващо горещи. В тази част на света рядко се случва толкова топло лято. Може, но малко по̀ на изток, около пещерите на Алмир. Защото там вечният огън гори и не гасне и във въздуха се носят други искри. Аз опаковах кристалните чаши, а също и порцелана. Подредих виличките, ножовете, лъжиците в кутийки от картон с дълбоки капачета и оризова хартия помежду им, за да не се драскат. Напръсках резбованите масички и паравана със защитен спрей, какъвто ползват за съхраняване блясъка на листата на вечната юка. Покрих огледалата с тъмно кадифе и ги овързах със стиропор. Стегнах ги здраво, има неща, които не бива да бъдат отразени. Искаше ми се да ги счупя, но тогава бих изгубила контрол над тях — щяха да ме стрелят от всеки възможен ъгъл на света. С огледало не се воюва, то винаги побеждава. После взех онова пролетно палто от подплатен тъмен лен и тръгнах боса към Хасанкейф. Мъжът ми ме придружаваше с неизречена тъга. Знаех, че никой човек не може да понесе много загуби наведнъж. Но аз не го напусках, вземах го със себе си. Никога нямаше да го напусна. Както Ирис никога нямаше да напусне мен. Това е верига, всяка брънка е здраво свързана с предишната, но пътят й не спира до ограничението на метала. Понякога брънките са от друг материал, невидим. Понякога дори не тежат, само обединяват.

В селото на Ален имаше стая за мен. Малка, варосана. Варта ухае на чисто, на грижа. Ден след ден прокарвах пръсти по белите дувари и усещах мекотата им, податливостта. Хората не обичат вар, нито кирпич, защото са земя. Търсят мрамора и гранита — непобедимото, от което не може да потече ерозия и разруха. Но огънят не жали дори тях. Дори тях заличава, когато дойде. Само истинското дърво не гори. Ако имах останало семенце, бих го посяла в земята, за да покълне. Бих го обгрижвала с най-нежната обич на сърцето си, наместо да го затрупвам с мрамор и фалшиви златни букви. Бих му пяла и знам — щеше да покълне, първо едва доловимо дихание, невидимо за тежките човешки очи, после — листец, втори. Разлистването поема повече от твърдостта. Фиданката щеше да расте и да жадува създателя си. Пораствайки, щеше да разпери красиви клони към слънцето с благодарствена неподвижност — като молитва. Щеше да носи ухания и плодове, каквито на земята не съществуват. Ръцете ми бяха празни, пусти. Навярно от тези ръце не покълва. И по-добре, защото човекът щеше да кърши, откъсва, троши. Щеше да дялка от живите пръчки мъртви сапове за брадви и ножове.

Ален ми оплете връвчица за косата от прости вълнени конци. Каза ми, че човешкият шев зазижда, затова носех две ризи с наставени цепки отстрани, така покриваха, без да се разтварят. Вечер държеше навън менче с вода под звездите, за да поеме от тишината им, сутрин я пиех, преди да тръгна с него към изгрева. Вслушвах се. В него, в себе си, в нищото. Животът на село бе толкова простичък. Тук дори тъгата скучаеше и бързо поемаше към изпълнените със скръб градове. Мястото в сърцето, където е живяла тъгата, се пълнеше с тишина. А тя чертаеше път за навън. Щом си дошъл в света по някакъв начин, значи съществува и път за излизане. Свиваш се, смаляваш се колкото синапено зрънце, за да можеш да влезеш в самото сърце, в нишичката на тишината. Там те гощават с топъл и дъхав сюмелек, за да имаш сили да продължиш и да излезеш.

Всяка нощ Ти освобождаваш духа

от неговия затвор — тяло,

и изчистваш ума от впечатления.

Всяка нощ птицата е извън клетката

и разказът на будността временно прекъсва.

Затворниците не са в затвора.

Управителите са безсилни.

Няма я болката.

Няма ги безпокойствата за полза или загуба.

Няма ги фантазиите за този или за онзи човек.

Руми знаеше.

 

 

Заминахме. Докато гостувах на Ален и Арзу повече от два месеца, мъжът ми бе отишъл в Кешан, бе намерил дом и го бе наел. После бе дошъл отново, бе взел покъщнината ни с голям камион и я бе откарал в този дом. Хазяите се оказаха добри хора — пенсионирана учителка и работник в общината. Когато мъжът ми се върна в Татван, за да завърши приключването на обектите, те ни отведоха в лятната си вила на залива Сароз в туристическото селце Ерикли. На света има два такива залива, само два — някъде по червените земи на Америка и тук. Те са спокойни като майчина песен и водата им е топла и гостоприемна до мига, в който наличностите им натежават. Тогава за три дни са неузнаваеми — изстиват до невъзможност да ги докоснеш, в дълбините си врят и кипят и изхвърлят на повърхността несъумелите да понесат напрежението водорасли. Самопочистват се до кристална прозрачност и след три дни са прекрасни — меки, тихи, примамливи като прегръдка. Къде отива нечистотията им, никой не знае, но дори навътре, където водите на Сароз се преливат в Егейско море, всяка песъчинка по дъното искри и се вижда сякаш на длан. Кешан е особено място, свято. Името му е на персийски език и означава привличащ, притеглящ, зовящ. Някога, много отдавна, тук са живели древни персийски суфи. Знаех, че Ирис няма да ме остави на произвола и ще ме изпрати там, където имам нужда да бъда и където се нуждаят от мен.

С Ванесса по малко разопаковахме багажа и подреждахме дома си. Вече трети месец не говорех, не можех. Само пишех понякога стихове или приказки. Детето обичаше приказки, знаех, че дори да не ги слуша, ги чува. И то мълчеше и нежно прегръщаше лицето ми с малките си ръчички. „Не е важно къде си, когато си навсякъде. Може да бъдеш тук или там, можеш да си човек или не, но където и да си — давай. Давай, защото нямаш място за приемане вече. Давай, защото, когато започнеш да поемаш, онова, което даваш, ще бъде различно и истинско.“ Ирис живееше с нас. Откривах го най-вече сред драперията на кадифените завеси, разделящи двете части на хола, и той се усмихваше от мекотата им, а докоснеше ли ги слънчев лъч, даже виждах очите му в синия проблясък на гънките. Чувах гласа му в нежните утринни звуци, идещи от пътя или съседския двор. Така и не каза, че е суфи, но не беше и нужно, защото суфите продължават да вливат любов в сърцата на хората дори когато вече ги няма физически наоколо. Докосват те, помагат и направляват. Беше между страничките на „Тавасин“ и нашепваше с гласа на Халладж-и Мансур, че тази любов се забравя, но само до следващата ви среща. „Бъди търпелива — ми казваше, — ще ме разпознаеш, тук съм. Почакай и ще ме видиш. Не полагай усилия, нека просто те има за момента. Когато се грижиш за другите, аз държа ръката ти; когато ги обсипваш с обич — тя се излива от общото ни сърце. Не мисли, защото с мислите ще ме изгубиш, труди се.“ И аз се трудех. Правех всичко, което ми казваше. Не мислех, не говорех, не исках. Чистех с вода стръмните бетонни стълби от пътя към втория етаж, където беше домът ни, и разтварях широко прозорците на стаите в него и на онези в мен. Подреждах дантелените покривчици — труд на грижовни майчини ръце, по лавичките и масите и ми хрумваше да благодаря на тези ръце. В детските паркове учех Ванесса да съзерцава и люлеех на люлките нечии чужди деца, а после някак ги чувствах и мои. „Бъди навън сред хората, просто бъди до тях, когато си им нужна или не си. Присъствай с всичко, което имаш, защото това означава да се приемеш.“ Сърцето ми вече не се свиваше болезнено при мисълта колко далече е Татван, нито прескачаше нетърпеливо от близостта на България — почти можех да я усетя, бе само на крачка. „Гледай глобално, ти не си оттук или оттам; отвсякъде си, навсякъде си, само не си пречи.“ Ирис бе непрекъснато с мен, непрестанно.

Джан пристигна след месец и сподели, че когато завърши работата си в Кешан, иска да напусне военните.

— Ще го измислим, но повече няма да ходим там и да гледаме смърт. Купил съм два камиона стока — килими, сувенири, паравани. Ще си отворим магазинче.

Съгласих се. Съгласявах се с всичко. Беше някак лесно — с Ирис в мен.