Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (9)

Глава осма

Кратък, но щастлив престой в Неапол. Дон Антонио Казанова. Дон Лелио Карафа. Пътувам в чудесно общество за Рим и постъпвам там на служба при кардинал Акуавива. Барбаруча. Тестачо. Фраскати.

На различните въпроси, които доктор Дженаро ми зададе, отговорих, без да се замислям, но намирах много странно, дори съвсем неподходящо постоянното му избухване в смях, което съпровождаше всеки мой отговор. Тъжното описание на нещастната Калабрия и разказът ми за мизерното положение на епископа от Марторано би трябвало според мен да предизвикат по-скоро сълзи, отколкото смях. Помислих, че се подиграва с мен и бях вече готов да се разсърдя, когато той, отново успокоил се, ме помоли със сърдечен тон да го извиня, тъй като неговият смях бил болест, изглежда семейна, защото един негов чичо вече умрял от нея.

— Умрял от смях? — извиках учудено аз.

— Да, от тази болест, която Хипократ не е познавал.

— Как? Това хипохондрично страдание, което обикновено прави всички заболели тъжни, вас ви развеселява?

— Да. Подобни дразнения при мен, вместо върху слабините при ребрата, действуват върху далака, който според моя лекар е орган на смеха. Лекарят направи с това едно откритие.

— Съвсем не. Това мнение е много старо. Дори това е единствената функция, която можем да припишем на далака в нашето тяло.

— На масата ще поговорим за това. Надявам се, че ще останете няколко седмици тук.

— Очевидно имате пари?

— Разчитам на шестдесетте дуката, които трябва да ми изплатите.

При тия думи той отново избухна в смях. Забелязал, че видимо се смущавам, доктор Дженаро поясни:

— Мисълта, че мога да ви задържа тук, за мен е приятна. Но, господин абате, имайте добрината да потърсите моя син, той съчинява доста хубави стихове.

Наистина, четиринадесетгодишният младеж бе вече оформен поет. Едно момиче ме заведе при него. Видях пред себе си младеж с много приятни черти на лицето и извънредно изискани маниери. Той ме прие много учтиво и ми се извини любезно, че не може да ми отдели нито миг — трябвало спешно да довърши едно стихотворение, посветено на някаква роднина на херцогинята в Бовино^[1], която трябвало да бъде подстригана за калугерка в Санта Киара. Печатницата вече чакала ръкописа. Намерих извинението му за уважително и предложих услугите си да му помогна. Той охотно ми прочете стихотворението си. Беше написано с патос в стихове от типа на Гуиди^[2], поради което го посъветвах да го нарече ода. След като с увереност му изтъкнах истински хубавите места, сметнах, че мога да му покажа и някои слабости и недостатъци. Предложих му да ги подмени с други стихове, които аз сам съчиних. Той бе възхитен от моите забележки, благодари ми сърдечно и ме попита дали не съм Аполон. Докато преписваше одата, аз написах един сонет върху същия мотив. Силно зарадван, той поиска да го подпиша с моето име и ме помоли за разрешение да го изпрати заедно с неговата ода в печатницата.

Докато поправях и преписвах на чисто моето стихотворение, той отиде при баща си и го попита кой съм аз. Баща му дълго се смя, след което седнахме на масата. Вечерта ми предложиха легло в стаята на младия поет, за което истински се зарадвах.

Семейството на доктор Дженаро се състоеше от този му син, една не дотам красива дъщеря, жена му и две много скромни стари сестри. Вечерта на масата присъствуваха доста литератори, между които и маркиз Галиани, който тогава работеше върху един коментар на Витрувий^[3]. С неговия брат, абата Галиани, се запознах двадесет години по-късно в Париж, където той служеше в легацията като секретар на граф Кантилана.

На следващия ден се запознах с прочутия Дженовезе, който бе вече получил писмото на архиепископа от Козенца. Говорихме обширно за апостол Дзено и абата Конти. Докато се хранехме каза, че най-малкият грях, който един свещеник можел да извърши, бил този да прочете две литургии в един ден, с цел да спечели две карлини повече, а светски духовник, който извърши същия грях, заслужава направо изгаряне.

На другия дон монахинята се подстрига и измежду всички публикувани по този повод стихотворения най-голямо одобрение намериха одата на младия Дженаро и моят сонет. Един неаполитанец, носещ същото име като моето, пожелал да се запознае с мен и като научил, че живея при доктора, го посетил под предлог да го поздрави за имения му ден, който се падал на другия ден след тържеството в Санта Киара.

При запознанството дон Антонио Казанова ме попита дали моето семейство не произхожда от Венеция.

— Аз съм, господине — му отговорих със скромно изражение на лицето, — правнук на внука на нещастния Маркантонио Казанова, секретар на кардинал Помпео Колона, умрял от чума в Рим по времето на папа Климент седми през 1528 година.

Едва произнесъл тези думи и дон Антонио се хвърли на врата ми, обявявайки ме за свой братовчед. В този миг всички присъствуващи се уплашиха за дон Дженаро да не умре от смях — изглеждаше невъзможно човек да се смее така ужасно без опасност за живота му. Лицето на госпожа Дженаро доби гневно изражение и тя каза строго на моя нов братовчед, че би могъл да спести на мъжа й тази сцена, след като болестта му е известна на всички. Дон Антонио обаче не се смути и отговори, че не разбира какво толкова смешно има в случилото се. Не се намесих, защото поначало и аз намирах това откриване на роднинство за смешно. Когато нашият нещастен болен отново се успокои, Казанова, без да промени сериозното изражение на лицето си, покани за следващия ден на обяд мен и младия Паоло, който бе станал мой неразделен приятел.

Още с влизането моят достоен братовчед веднага побърза да ми покаже родословното си дърво, което започваше от брата на дон Жуан, дон Франциско. В моето родословие, което знаех наизуст, дон Жуан^[4], от когото произлизах по права линия, бе означен като послероден син. Възможно бе той да е имал и брат от Маркантонио. Когато обаче дон Антонио узна, че моето родословно дърво започва от арагонеца дон Франциско, който бе живял към края на четиринадесетото столетие, следователно, че цялото родословно дърво на старата къща Казанова от Сарагоса е и негово, той се почувствува извън себе си от радост и просто не знаеше как да съпостави всичко така, за да ме убеди, че в жилите ни тече една и съща кръв.

Личеше, че братовчедът иска да научи какво щастливо съвпадение ме е довело в Неапол. Казах му, че съм се посветил в духовен сан и възнамерявам да отида в Рим, където да потърся щастието си. Той ме представи на своето семейство, но ми се стори, че не забелязах по лицето на неговата любима съпруга, моя братовчедка, голямо възхищение към появилия се роднина. Неговата много красива дъщеря и още по-красивата му племенница обаче биха могли да ме накарат лесно да повярвам в силата на кръвта, колкото и тази връзка да бе невероятна.

След обяда дон Антонио ми каза, че херцогинята от Бовино изказала желание да научи кой е този абат Казанова, който е написал сонет за нейната роднина. Даде ми да разбера, че ще е голяма чест за него да ме представи на херцогинята като свой роднина. Понеже бяхме останали сами, аз го помолих на четири очи да ми спести това посещение, тъй като съм облечен само за пътуването и трябва да свивам кесията си, за да не пристигна в Рим съвсем без пари. Моята откровеност го зарадва. Причината за отказа ми му се стори основателна, и той отговори:

— Аз съм достатъчно богат. Вие няма защо да се притеснявате, а само да ми позволите да ви заведа при моя шивач.

Увери ме също, че никой никога няма да узнае за неговото предложение, а напротив, би се обидил, ако не се съглася да му доставя удоволствието, което той очаква от мен. Разтърсих само ръката му и казах, че ще сторя всичко, което пожелае. Отидохме при шивача, който ми взе мярка за всички поръчани от дон Антонио за мен дрехи и още на следния ден бях вече снабден с всичко, необходимо за облеклото дори на най-благородния абат.

Дон Антонио ни посети, остана на обяд у дон Дженаро и след това заведе мен и младия Паоло при херцогинята. Дамата се отнесе с мен по неаполитански обичай и започна веднага да ми говори на ти. При нея бе нейната много красива десет или дванадесетгодишна дъщеря, която няколко години по-късно стана херцогиня де Мадалоне. Херцогинята ми подари табакера от светла костенурка със златни арабески, след което ни покани за следващия ден на обяд, като ни каза, че след това сме щели да отидем в манастира Санта Киара да посетим новата монахиня.

Разделихме се с моя братовчед и младия си приятел и отидох сам в склада на Панагиоти да взема бъчвата с мускатово вино. Управителят на склада бе така любезен да го прелее в две бъчвички с еднаква големина. Едната от тях пратих на дон Антонио, а другата на дон Дженаро. На тръгване срещнах честния грък, който ми се зарадва искрено. Трябваше ли да се изчервя, когато видях отново този добър човек, когото бях излъгал? Не, защото считах, че съм се отнесъл прилично с него.

Когато се върнах в къщи, дон Дженаро ми благодари, без да се смее за моя скъп подарък, а на следния ден дон Антонио ми подари от благодарност за отличното мускатово вино един бастун със златна дръжка, който струваше най-малко двадесет унции. Неговият шивач ми донесе допълнително костюм за пътуване и синя горна дреха, с извезани със злато илици за копчетата, всичко изработено от най-фин плат, така че сега вече бях облечен наистина великолепно.

У херцогинята от Бовино се запознах с най-умния от всички неаполитанци, посветения дон Лелио Карафа от херцогското семейство Мадалоне, когото кралят дон Карлос бе удостоил с названието свой приятел.

В приемната на манастира в Санта Киара прекарах два приятни часа в оживен разговор и задоволих любопитството на всички монахини, които бяха зад решетките, определени за разговор. Ако съдбата ми ме бе задържала в Неапол, там бих намерил щастието си. Но макар да нямах никакъв определен план, струваше ми се, че съдбата ме вика в Рим, затова се възпротивих на настойчивите молби на моя братовчед дон Антонио, който възнамеряваше да ме нареди на почетната служба възпитател в много от знатните къщи.

Обядът, който дон Антонио даде, бе великолепен. Въпреки това той бе замислен и в лошо настроение, понеже ясно виждаше как жена му се вглежда в новопоявилия се братовчед. На няколко пъти ми се стори, че забелязах как тя разглежда моя нов костюм, и след това пошепва нещо на ухото на своите съседи. Без съмнение тя се досещаше за всичко. В живота ми има известни положения, с които никога не съм могъл да се справя. Ако в най-блестящото общество има, макар и само едно лице, което ме гледа накриво, аз загубвам самообладанието си. Ставам неприятен, не зная какво да кажа и стоя като някакъв глупак. Това е лош недостатък, но аз не съм виновен за него.

Дон Лелио Карафа ми предложи голяма заплата, ако се заема с обучението на неговия внук, тогава десетгодишния херцог де Мадалоне. Отидох у тях да му благодаря и го помолих да прояви доброжелателството си, като ми даде няколко добри препоръчителни писма за Рим. Знатният господин ми оказа на драго сърце тази милост, като ми изпрати още на другия ден две писма, едното за кардинал Акуавива, а другото за отец Джорджи.

Тъй като разбирах, че моите приятели в доброжелателството си искат да ми издействуват благоволението да целуна ръката на Нейно Величество кралицата, аз побързах с моите приготовления за отпътуване. Кралицата, естествено, щеше да ме разпита и аз трябваше да й кажа, че съм напуснал Марторано и бедния епископ, настанен от нея в тамошната епископия. Освен това тя познаваше майка ми и нищо не би могло да я възпре да разкаже каква е била тя в Дрезден, а това би засегнало дон Антонио и моето родословно дърво би станало за посмешище. Познавах вече силата на предразсъдъците, поради които бих бил непоправимо посрамен. Ето защо сметнах, че е най-добре да използувам удобния момент и да замина. На сбогуване доя Антонио ми подари златен часовник и ми даде писмо до дон Гаспаро Вивалди, който, според думите му, бил негов най-добър приятел. Дон Дженаро ми наброи моите шестдесет дуката, а неговият син ме помоли да му пиша, като ми се закле във вечно приятелство. Всички ме съпроводиха до колата, техните сълзи се смесиха с моите и те ме обсипаха с пожелания за щастие.

От слизането ми на брега на Киоцо до пристигането ми в Неапол щастието като че ли си бе поставило за цел да ме преследва. При моето пристигане в Неапол то вече ми се усмихваше благосклонно и приятелски. В Неапол съм се чувствувал винаги добре, както читателят ще види по-нататък. Той сигурно не е забравил, че в Портичи бях дошъл до опасния момент, когато моят дух без малко щеше да се поддаде на подлостта. А на унизения дух не може да се помогне и нищо не е в състояние да го издигне отново. Изпадне ли човек в подобно положение, той е изгубен.

Не бях неблагодарен на добрия епископ от Марторано, защото, макар неволно да ми бе сторил зло, все пак дълбоко в себе си признавах, че неговото писмо до дон Дженаро бе всъщност изворът на всичко добро, което след това изживях. Ето защо аз му писах от Рим.

По цялото протежение на красивата улица Толедо непрестанно бършех сълзите си и едва когато напуснахме града, можах да хвърля поглед към моите спътници. До мен седеше мъж на около четиридесет до петдесет години с приятна външност и весело изражение на лицето. Отсреща две прелестни лица приковаха погледа ми. Бяха две млади хубави дами с много чисти дрехи и свободно, но същевременно благоприлично държане. Стана ми много приятно, но на сърцето ми беше тежко и мълчанието ми бе необходимо. Пристигнахме в Аверза, без да сме разменили нито дума. И понеже файтонджията каза, че щял да спре тук само за да напои мулетата си, ние не слязохме. От Аверза до Капуа моите спътници говореха почти непрекъснато, аз обаче — просто невероятно! — не отворих нито веднъж уста. Правеше ми удоволствие да слушам неаполитанското наречие на господина и хубавото римско произношение на двете дами. Беше наистина голямо постижение от моя страна, да седя пет часа срещу две прелестни дами, без да им отправя нито една дума, нито един комплимент.

В Капуа, където трябваше да пренощуваме, отседнахме в една странноприемница. Настаниха ни всички в една стая с две легла — нещо обикновено в Италия. Неаполитанецът ми каза:

— Ще имам честта да спя с господин абата в едно легло.

Отговорих му, без да променя израза на лицето си, че от него зависи да направи избора си и да подреди нещата другояче. При този отговор една от двете дами се засмя и то тъкмо тази, която ми харесваше повече. В това видях добро предзнаменование.

На вечеря бяхме петима, тъй като обикновено файтонджията има грижата да осигури храна на пътниците си, ако няма друга уговорка, така че и той се нахрани заедно с нас. В безинтересните разговори, които водехме на масата, аз открих у моите спътници благоприличие, дух и светска изисканост. Това ме направи любопитен. След вечеря излязох навън и попитах кочияша кои са моите спътници.

— Господинът — ми каза той, — е адвокат и една от двете дами е негова жена, но коя не знам.

Скоро след това влязох в стаята и от учтивост легнах пръв, за да дам възможност на дамите удобно да се съблекат. Но сутринта станах също пръв, излязох и дойдох едва когато ме повикаха за закуска. Пихме отлично кафе, което много похвалих и любезната дама ми обеща да не оставам без него през цялото време на пътуването. След закуската дойде един бръснар, адвокатът поиска да го обръсне, а след това момъкът предложи услугите си и на мен. Казах му, че не ми е нужен и той си излезе, след като промърмори, че брадата поначало е нечистотия.

Когато седнахме в колата, адвокатът забеляза, че всички бръснари са безсрамни.

— Но все пак би трябвало първо да се знае — каза хубавицата, — дали брадата наистина е нечистотия или не.

— Такава е — отговори адвокатът, — понеже е екскремент^[5].

— Може и така да е — казах аз, — но не я считат за такава. Наричат ли косите екскремент? Грижат се много внимателно за тях и все пак те са със същия произход, както и брадата. Напротив, тяхната красота и дължина извикват дори възхищение.

— Следователно — забеляза тази, която бе задала въпроса, — бръснарят е глупак.

— Да, но още нещо — запитах аз, — та всъщност аз имам ли брада?

— Поне така мислех — отговори тя.

— В такъв случай, в Рим ще започна да се бръсна, тъй като за пръв път сега чувам да ми се отправя такъв укор.

— Мила моя жено — каза адвокатът, — ти би трябвало да си държиш устата! Може би господин абатът отива в Рим, за да стане там капуцин.

На тази шега трябваше да се изсмея, но не исках да оставя последната дума да е негова, затова заявих, че желанието ми да се обръсна вече се е изпарило.

— О, ще сгрешите — продължи веселият неаполитанец, — тъй като жена ми много обича капуцините и заради нея трябва да останете верен на призванието си.

Тези шеговити забележки доведоха до много други. Денят премина приятно, а вечерта един духовит разговор на различни теми ни компенсира лошото ядене, което ни поднесоха в Гариляно. Моята събуждаща се наклонност към жената ставаше все по-силна, благодарение на любезното й държане.

На следната сутрин, щом седнахме отново в колата, любезната жена ме попита дали преди завръщането си във Венеция възнамерявам да прекарам известно време в Рим. Аз й отговорих:

— Понеже не познавам никого, страхувам се, че ще се отегчавам.

— Там много обичат чужденците и аз съм сигурна, че ще ви хареса.

— Значи бих могъл да се надявам, че вие, госпожо, ще ми позволите да бъда любезен към вас?

— Бихте ни направили чест с това — каза адвокатът.

Гледах непрекъснато неговата прелестна жена и я видях на няколко пъти да се изчервява, но се направих, че не съм забелязал. Продължихме да разговаряме и денят премина също така приятно, както и предишният. В Терачина, където спряхме, ни дадоха една стая с три легла — двете тесни и едно по-широко, поставено между двете. Двете сестри спаха, естествено, заедно и заеха голямото легло. Те се разположиха в него, докато адвокатът и аз, гърбом към тях, седяхме още на масата и говорехме. Щом дамите си легнаха, адвокатът също си легла. Той избра леглото, върху което имаше нощна шапчица. За мен остана другото, което бе отдалечено от голямото само на около една стъпка. Видях, че хубавицата, която бе вече пленила сърцето ми, лежеше откъм моята страна и без суетност можех да предположа, че не само случаят бе наредил това.

Угасих светлината и си легнах, а в главата ми се въртеше план, който не се решавах нито да изпълня, нито да отхвърля. Напразно се мъчех да заспя. Някаква съвсем слаба светлинка ми позволяваше да видя леглото, в което лежеше прелестната жена. По тази причина не можех да затворя очи. Кой знае на какво бих се решил най-после, понеже от един час се борех със себе си, когато я видях внезапно да се изправя, да напуска тихо леглото си и да легне в това на своя мъж. А той без съмнение продължаваше да спи спокойно, тъй като не чух вече никакъв шум. Разядосан, отвратен, аз се опитвах насила да заспя и се събудих едва с настъпването на зората. Видях хубавата нощна скитница в леглото й, станах, облякох се бързо и излязох. Всички спяха дълбок сън. Завърнах се в странноприемницата едва в момента на отпътуването. Адвокатът и двете дами ме очакваха, седнали вече в колата.

Моята красавица забеляза нежно и любезно, че не съм изпил обичното си кафе. Извиних се с това, че съм почувствувал нужда да се разходя и внимателно избегнах да я удостоя дори с един-единствен поглед. Направих се, че имам зъбобол и седнах разсърден и мълчалив. В Пиперно тя използува удобен момент, за да ми каже незабелязано, че моят зъбобол явно бил престорен. Зарадвах се на този упрек, понеже предвиждах, че той ще доведе до едно обяснение, което желаех въпреки яда си.

Целият следобед бях както сутринта мрачен и мълчалив, докато стигнахме в Сермонета, където трябваше да пренощуваме. Пристигнахме доста рано и понеже времето беше хубаво, госпожата каза, че с удоволствие би направила една малка разходка. Попита ме учтиво дали искам да й подам ръката си. Съгласих се, и без друго учтивостта не би ми позволила да й откажа това желание. Чувствувах се доста неудобно, сърденето ми бе неприятно и на мен самия, въпреки че не съзнавах това. Само едно обяснение можеше да уреди всичко, но аз не знаех как да го предизвикам. Мъжът й ни следваше заедно с балдъзата, но на голямо разстояние от нас. Щом видях, че сме доста напред, осмелих се да я запитам как е могла да дойде до мисълта, че зъбоболът ми е само извинение.

— Ще бъда откровена с вас — ми каза тя. — Забелязах го по видимата промяна във вашето държане и по това, че през целия ден внимателно отбягвахте да ме погледнете. Тъй като зъбоболът не би могъл да ви попречи да бъдете вежлив, аз реших, че се преструвате. Освен това зная със сигурност, че никой от нас не ви е давал повод да промените така внезапно настроението си.

— Все пак трябва да е имало такъв повод, уважаема госпожо, вие сте само наполовина откровена.

— Грешите, господин абате, напълно съм откровена. Ако съм ви дала някакъв повод, то аз не го зная или поне не се сещам. Имайте добрината да ми кажете в какво съм се провинила.

— В нищо. Понеже нямам право да предявявам каквито и да било искания.

— Все пак вие имате същите права, както и аз, а именно правата, които доброто общество дава на всички свои членове. Говорете и бъдете също тъй откровен като мен!

— Вие не бива да узнаете повода, или по-точно, трябва да се преструвате, като че не го знаете. Тук вие сте права. Но признайте също, че моят дълг ми забранява да ви го кажа.

— Това е приемливо. Считайте въпроса за изчерпан. Но ако вашият дълг ви принуждава да премълчите пред мен причината за промяната на вашето настроение, то този дълг изисква също така повелително да не оставите да се забележи това. Нежността изисква често от учтивия човек да скрива определени чувства, чрез които той или някой друг би се изложил. Наистина така насилвате духа си, но добре би било, когато вследствие на това този, който сам си е наложил насилието, да стане още по-любезен.

Това извънредно логично разяснение ме накара да се изчервя от срам. Притиснах устните си към нейната красива ръка и признах, че не съм прав.

— Бих паднал в краката ви — извиках, — за да ви помоля за прошка, ако можех да го сторя, без с това да ви изложа.

— Е, да не говорим вече за това! — каза тя. Трогната от моята бърза промяна, тя ми хвърли поглед, пълен с толкова опрощение, че аз реших, че няма да увелича прегрешението си, ако устните ми напуснат ръката й и потърсят красивата, усмихваща се уста.

Бях пиян от щастие. Тъгата ми се превърна във веселост и то така внезапно, че на вечеря адвокатът пусна стотина шеги по адрес на моя зъбобол и разходката, която ме била излекувала.

На следващия ден обядвахме във Велетри и оттам се упътихме до Марино, нашата нощна квартира. Макар че там се бяха разположили доста войскови групи, можахме да получим две стаички и много добра вечеря.

Аз вече се разбирах много добре с моята прелестна римлянка, бях получил, макар само един бегъл залог от нейна страна, но той бе така откровен, така нежен! По време на пътуването нашите очи си говореха малко, но понеже седях насреща й, разговорът с нашите крака бе твърде убедителен.

Адвокатът ми разказа, че отивал в Рим по църковни дела. Там щял да се установи при своята тъща, която с радост щяла да види отново жена му, тъй като от деня на тяхната сватба преди две години не се били виждали. Сестра й смятала да остане в Рим, тъй като на Свети Дух щяла да се омъжи за някакъв чиновник от банката. Получих адреса й и покана да я посетя. Обещах да й посветя всеки момент, в който ще бъда свободен от работа.

Ядяхме вече десерта, когато моята хубавица, след като се бе възхищавала известно време на табакерата ми, каза на мъжа си, че има голямо желание да притежава подобна.

— Ще ти купя такава, любов моя.

— Тогава купете тази — казах аз. — Давам ви я за двадесет унции срещу едно пълномощно, което ще ми издадете. Дължах тази сума на един англичанин и ще ми бъде много приятно, ако мога да уредя по такъв начин дълга си към него.

— Вашата хубава табакера, господин абате, струва двадесет унции, но аз ще я купя от вас само при условие, че я заплатя веднага в брой. Ако приемете, ще ми бъде извънредно приятно да видя табакерата като собственост на жена ми, още повече, че ще бъде същевременно и добър спомен за вас.

Когато жена му видя, че не искам да се съглася с това предложение, каза, че не би й струвало нищо да ми издаде исканото пълномощно.

— Ах, не виждаш ли — прекъсна я адвокатът, — че този англичанин съществува само във въображението на господин абата? Той никога няма да се яви и ние ще получим табакерата без пари. Пази се, любов моя, от този абат. Той е голям хитрец.

— Не вярвам — отговори жена му, като ме погледна, — че на света съществуват хитреци от този род!

Направих тъжно изражение и казах, че бих искал да съм толкова богат, че да мога по-често да правя подобни хитрини.

Когато човек е влюбен, достатъчно е нещо съвсем малко, за да го тласне в отчаяние или да го издигне на върха на радостта. В стаята, където ядохме, имаше само едно легло и едно друго в стаята, съединена без врата с нашата. Дамите, естествено, избраха тази стая. Адвокатът си легна пръв в леглото, което трябваше да споделим. Щом дамите легнаха, аз им пожелах лека нощ, погледнах още веднъж моя идол и също легнах. Имах намерението да прекарам буден цялата нощ. Представете си моя ужас, когато чух при лягането си такова скърцане на леглото, което би могло да събуди и мъртвец. Изчаках неподвижен, докато моят другар заспи и когато известен шум ми подсказа, че той се намира вече напълно в обятията на Морфея, се опитах да се измъкна от леглото. Шумът обаче, предизвикан и от най-малкото движение, събуди адвоката. Той се изправи, простря ръка към мен и като усети, че съм в леглото, отново заспа. След половин час повторих опита, натъкнах се на същите препятствия и се отказах от намерението си.

Амур е най-големият хитрец сред боговете и противоречието изглежда му е присъщо. И тъй като неговата основна цел е съществата, които го почитат най-горещо, да бъдат задоволени, проницателният малък слепец ни донася сполука тъкмо когато всяка надежда изглежда напълно загубена.

Изгубил всякаква надежда, тъкмо започнах да заспивам, когато се вдигна ужасен шум. Пушечни изстрели и пронизителни викове се чуха на улицата, хора тичаха нагоре-надолу по стълбите, почука се силно и на нашата врата. Адвокатът, стреснат и съвсем уплашен, ме запита какво може да е станало. Престорих се на равнодушен, казах, че нищо не зная и моля да ме остави да спя. Уплашените дами обаче ни замолиха да светнем. Аз не се забързах, но адвокатът стана и излезе да потърси свещ. Станах след него да затворя вратата, при което натиснах доста силно ключалката, тя изщрака и вече без ключ не можеше да се отвори.

Отидох при дамите да ги успокоя, като им казах, че адвокатът ще се върне веднага и ще научим какво означава този шум. Но за да не загубя нито миг от скъпоценното си време, позволих си толкова волности, колкото можех да сторя. При това ме окуражаваше и слабото съпротивление. Но въпреки цялото ми внимание бях легнал твърде тежко върху моята хубавица, леглото се счупи и ние тримата паднахме на земята в най-приятен безпорядък. Междувременно адвокатът се върна и започна да чука на вратата. Сестрата стана. Аз отстъпих пред молбите на моята красавица и се отправих пипнешком към вратата. Казах му, че без ключ няма да можем да му отворим отвътре. Двете сестри стояха зад мен. Протегнах ръка, но тя бе енергично отблъсната, по което разбрах, че съм попаднал на сестрата. Обърнах се на другата страна и имах по-голям успех. Съпругът се върна, връзка ключове издрънчаха и тримата трябваше бързо да си легнем отново в леглата.

Щом вратата се отвори, адвокатът побърза към леглото на бедните изплашени дами, за да ги успокои. Но той се изсмя високо, като ги видя така потънали в строшеното легло. Извика ми, че си заслужавало да видя това, но аз бях достатъчно скромен и не погледнах. След четвърт час вече не се чуваше нищо и тишината бе напълно възстановена.

След като ми направи комплимент за моето непоколебимо спокойствие, адвокатът отново легна и скоро заспа. Аз обаче нарочно не затворих очи и станах в ранни зори, да се измия и сменя долните си дрехи. Това бе крайно необходимо.

Явих се отново на закуска и докато пиехме отличното кафе, което дона Лукреция този ден, вярвам, бе направила още по-хубаво, отколкото друг път, забелязах, че сестра й ми се сърди. Но колко слабо впечатление ми правеше нейната сръдня в сравнение с възхищението, което вливаше в жилите ми веселата усмивка и закачливият поглед на моята очарователна Лукреция.

Пристигнахме в Рим съвсем навреме. Бяхме спрели да закусим и, тъй като адвокатът бе във весело настроение, аз възприех същия тон и му казах хиляди приятни неща, между които му предсказах раждането на син и, шегувайки се, принудих жена му да обещае това. Не забравих и сестрата на моята достойна за обожание Лукреция и, за да я настроя в моя полза, й изредих толкова комплименти и й оказах толкова приятелско съчувствие, че тя се видя принудена да ми прости счупването на леглото. Когато се разделихме, аз им обещах да ги посетя след два дни.

И така, бях вече в Рим, добре облечен, снабден с достатъчно пари, притежател на ценни украшения. Имах известен опит, имах и добри препоръчителни писма, с една дума бях пълен господар на себе си и то на възраст, когато човек може да разчита на щастие, ако притежава малко храброст и лице, което се нрави на хората и ги настройва в своя полза. Не бях красив, но имах в себе си нещо, което е много по-ценно, нещо мъчно обяснимо, което неволно предизвиква благосклонност. Чувствувах се способен на всичко. Знаех, че Рим е единственият град, където някой, който се издига от нищо, може да стигне до най-голяма висота. Тази мисъл подсили куража ми и трябва да си призная, бях обладан от безгранична самоувереност и доверие.

Който се стреми да постигне щастие в старата столица на света, трябва да е като хамелеонът, чиято кожа може да отразява всички цветове на заобикалящия го въздух, и като протеят, който може да приема всякакъв образ. Той трябва да е гъвкав, ласкателен, притворен, често низък, пълен с коварно чистосърдечие и винаги да дава вид, че знае по-малко, отколкото знае всъщност. Трябва да умее да се преструва, да бъде търпелив, да владее чертите на лицето си, да бъде студен като лед, докато друг на негово място би пламнал. Ако за нещастие му липсва вярата на сърцето — което трябва да се предполага при характер от тук описания тип — то трябва да бъде привидно религиозен и, ако е честен, да понесе миролюбиво обидата, като се признае за лицемерен. Ако обаче се отвращава от такова държане, трябва да напусне веднага Рим и да потърси щастието си другаде. Да отиде в Англия. Не зная дали с това се хваля или само се обвинявам, но от всички тези качества притежавам само онази услужливост, която сама по себе си е вече недостатък. Освен това бях само един буен младеж, един много добър расов кон, който още не е или — което е още по-лошо — е зле обязден.

Преди всичко предадох писмото на дон Лелио на отец Джорджи. Той бе един учен монах, който се ползуваше с уважението на целия град и на когото самият папа държеше много, понеже не обичаше йезуитите и не си слагаше маска, за да може да снеме тяхната. Все пак йезуитите се считаха много силни, за да могат да го презират.

След като прочете писмото с голямо внимание, той ми каза, че бил готов да стане мой съветник и само от мен зависело да го държа отговорен за това да не ми се случи някаква беда, защото, който се държи добре, не трябва да се бои от никакво нещастие. След това ме попита с какво искам да се заловя в Рим и аз му отговорих, че се надявам той да ми даде съвет за това.

— Възможно е, но за да мога да направя това, посещавайте ме често и не скривайте от мен нищо, абсолютно нищо, което ви засяга или ви се случва.

Казах му, че дон Лелио ми е дал писмо и за кардинала Акуавива.

— Пожелавам ви щастие при него, тъй като в Рим той е по-могъщ и от самия папа.

— Трябва ли веднага да му предам писмото?

— Не, ще го видя тази вечер и ще го уведомя. Посетете ме утре сутринта. Ще ви кажа къде и кога трябва да предадете писмото. Имате ли пари?

— Достатъчно, за да се издържам най-малко една година.

— Отлично. А имате ли познати тук?

— Нито един.

— Не се запознавайте с никого, преди да се съветвате с мен. Преди всичко не посещавайте никакви кафенета и гостилници, а в случай че отидете, не слушайте и не говорете нищо. Бъдете внимателен, когато ви питат, а ако трябва от учтивост да отговорите, то правете това уклончиво, щом се касае за нещо важно. Говорите ли френски?

— Нито дума.

— Жалко. Ще трябва да го научите. Учил ли сте го?

— Недостатъчно. Но все пак съм достатъчно обучен, за да зная как да се държа в обществото.

— Това е добре, но внимавайте: Рим е градът на тези, които се стараят да се демаскират взаимно и постоянно се дебнат един друг. Надявам се, че когато предавате писмото си на кардинала, ще се облечете като скромен абат и няма да носите този елегантен костюм. Той не е подходящ да насочи щастието във ваша полза. И така, довиждане до утре!

Отдалечих се много доволен от приема, който монахът ми оказа и се упътих към дон Гаспаро Вивалди, за да му предам писмото на моя братовчед дон Антонио. Великолепният човек ме прие в своята библиотека, където се намираше заедно с двама достопочтени абати. След като ме поздрави най-любезно, той ме попита за моя адрес и ме покани на следния ден на обяд. Дон Гаспаро изказа най-големи похвали за отец Джорджи и когато на раздяла ме изпращаше до стълбата, ми каза, че на следния ден щял да ми предаде сумата, която дон Антонио го натоварил да ми изплати.

Значи още един паричен подарък, който моят разточителен братовчед ми правеше. Не е мъчно да се дава, когато има възможност да се прави това, но да се дава по подходящ начин е изкуство, което не всеки владее. Аз се възхищавах от поведението на дон Антонио не толкова поради неговото великодушие, колкото поради тази негова тактичност. Не можех и не биваше да откажа подаръка му.

Когато излязох от къщата, внезапно се озовах в прегръдките на брат Стефано. Чудакът си бе все същият. Той ми изрази по хиляди начини своята радост. Поначало аз го презирах, но не можех да му се сърдя, тъй като в него виждах средството, с което провидението си бе послужило, за да ме предпази от пропадане в пропастта.

Разправи ми, че постигнал от папата всичко, каквото поискал, след това ми каза да се пазя от полицая, който ми бе заел два цехина, тъй като той знаел, че съм го излъгал и се заканил да ми отмъсти. Отговорих му, че той би трябвало да остави разписката с дължащата от мен сума на някой познат нему търговец, на когото да изплатя дълга си. Така и стана и с това всичко бе уредено.

Вечерта се нахраних в някаква гостилница, в която имаше римляни и чужденци, като спазвах внимателно всички нареждания, дадени ми от отец Джорджи. Посетителите ругаеха гръмко папата и кардинал магистъра, който бил виновен за това, че църковната държава била наводнена с чужди войски — испански и немски. Най-силно ме изненада обаче, че се яде месо, макар да бе събота. Между другото в Рим през първите дни се преживяват много изненади, с които после бързо се свиква. Няма друг католически град, където да се упражнява толкова малка принуда по отношение на църковните дела. Римляните приличат на чиновници от тютюневия монопол, които могат да си вземат безплатно колкото поискат. Там се живее в най-голяма свобода.

На следния ден, първи октомври 1743 година, реших да се обръсна. Моят мъх бе станал вече брада и аз счетох, че е време да се откажа от известни привилегии на юношеската възраст. Облякох се съвсем по римски образец, който шивачът на моя мил братовчед бе сполучил особено добре. Отец Джорджи се зарадва много, като ме видя в такъв вид.

Най-напред ме покани да пия с него чаша шоколад. След това ми съобщи, че кардиналът бил предизвестен вече с писмо от дон Лелио и че Негово Високопреосвещенство щял да ме приеме към обяд във вила Негрони, където отивал на разходка. Казах му, че съм поканен на обяд у господин Вивалди и той ме посъветва да посещавам често този дом.

Отидох във вила Негрони и щом кардиналът ме забеляза, спря се да вземе от мен писмото, като остави двамата придружаващи го господа да продължат разходката си. Той постави писмото в джоба си, без да го чете, гледа ме в продължение на две минути и ме полита дали чувствувам влечение към политически въпроси. Отговорих му, че досега съм се интересувал само от незначителни неща, но бих могъл да гарантирам най-голямо усърдие, с което ще изпълнявам всички заповеди на Негово Високопреосвещенство, ако той ме счете достоен да ме приеме на служба при себе си.

— Елате — каза той, — утре в моята канцелария и говорете с абат Гама, комуто ще съобщя моите намерения. Трябва да се потрудите да научите много скоро френски, тъй като този език ще ви бъде абсолютно необходим.

След това той се осведоми как е дон Лелио, подаде ми ръка за целувка и ме освободи.

Отидох незабавно у дон Гаспаро, при когото се нахраних в отбрано общество. Той бе ерген и нямаше никаква друга страст, освен литературата. Обичаше латинската поезия повече от италианската и Хораций, когото знаех наизуст, бе неговият любим поет. След обяда отидохме в кабинета му, където ми изплати сто римски талера за сметка на дон Антонио и ме увери, че му доставям истинско удоволствие всеки път, когато поискам да пия с него сутринния си шоколад в библиотеката му.

От дон Гаспаро се запътих към Минерва, нетърпелив да видя изненадата на моята Лукреция и сестра й Анджелика. Попитах за нейната майка, дона Чечилия Монти, и останах много учуден, когато видях една млада вдовица, на вид като сестра на своята прелестна дъщеря. Не бе нужно да й съобщавам името си — то вече й бе известно и тя ме очакваше. Дъщерите й влязоха и ми доставиха удоволствие, като се престориха, че едва ме познаха. Дона Лукреция ми представи своята едва единадесетгодишна по-малка сестра и брат си, един красив абат на петнадесет години. Аз внимателно спазвах поведение, което да се хареса на майката: бях скромен, изпълнен с уважение и показах най-жив интерес към всичко, което виждах. Дойде добрият адвокат и той също остана изненадан, като откри един съвсем нов човек в мен. Не се чувствуваше обаче поласкан от това, че не бях забравил да го наричам татенце. Той правеше всевъзможни шеговити забележки, на които аз отговарях, като все пак внимавах да не им предам онзи оттенък, при който толкова се смеехме в колата. Поради това той ми направи шеговития комплимент, че брадата ми, която съм остригал, вероятно е поддържала моя дух и ума ми. Дона Лукреция не знаеше какво да мисли за промененото ми настроение.

Надвечер видях да идват една след друга пет или шест дами, нито грозни, нито хубави, и също толкова духовити, които ми се сториха като книги, с чието изучаване трябваше да започна пребиваването си в Рим. Господата слушаха внимателно и най-незначителните ми забележки, но и аз ги изказвах по начин, щото да могат по желание да правят свои предположения. Дона Чечилия каза на адвоката, че бил добър художник, но портретите му не били точни. Той отговори, че тя гледа портрета с маска и аз се престорих на обиден от тази забележка. Дона Лукреция спомена, че ме намира някак си променен, а сестра й забеляза, че въздухът в Рим придавал на чужденците съвсем особен изглед. Това заключение намери всеобщо одобрение, от което Анжелика се изчерви от радост. След четири часа аз се измъкнах, но адвокатът ме последва и ми каза, че тъща му желаела да стана техен домашен приятел, така че да съм се отбивал по всяко време. Благодарих му сърдечно и се отдалечих с пожеланието да се харесам на прелестното общество също толкова много, колкото то ме бе възхитило.

На следната утрин се представих на абата Гама. Той беше португалец на около четиридесет години с красиво лице, чиито черти изразяваха откровеност, жизнерадост и ум. По държане и говор би могъл да мине за римлянин. Каза ми медени думи, че Негово Високопреосвещенство дал лично своите нареждания за мен на дворцовия управител — ще живея в самия дворец и ще се храня със секретарите. Докато науча френски, ще трябва обаче, и то без принуда, да правя извлечения от писма, които той ще ми дава. След това ми съобщи адреса на учителя по френски, с когото той вече говорил — един римски адвокат на име Далакуа, който живееше точно срещу испанския дворец.

След като ми даде тези кратки упътвания и ме увери, че мога да разчитам на неговото приятелство, той ме изпрати при дворцовия управител. Там трябваше да напиша името си в една голяма книга в долния край на една страница, на която вече имаше написани много други имена. След това ми изплати шестдесет римски талера — заплатата ми за три месеца в предплата. После повика един лакей и двамата ме придружиха до третия етаж в определеното за мен чисто наредено жилище. На излизане слугата ми даде ключа и ми каза, че всяка сутрин щял да идва да ми прислужва, а дворцовият управител ме съпроводи чак до външната врата, за да ме запознае с вратаря. Отидох в моята странноприемница и поръчах да пренесат малкото ми багаж в Испанския дворец. В този дом без съмнение ме очакваше бляскаво щастие, стига да можех да възприема необходимото държане, което обаче бе съвсем в разрез с моя характер.

Съдбата направлява желаещия, а влачи нежелаещия!

Както може да се очаква, моето чувство ме заведе най-напред при моя добър съветник, отец Джорджи, комуто направих точен доклад. Той ми каза, че съм на прав път и след като съм така добре приет, моето щастие ще зависи оттук нататък само от собственото ми държане.

— Запомнете едно — ми каза умният човек. — За да бъде пътят ви безупречен, трябва да си налагате принуда. Неприятностите, които може да са ви предопределени, не ще бъдат схванати от никого като нещастие или фаталност. Това са безсмислени думи. Цялата вина ще бъде приписана само на вас.

— Аз предвиждам със съжаление, преподобни отче, че моята младост и липсата на опит ще ме принудят да ви отегчавам често. Страхувам се да не ви стана най-сетне досаден, но вие ще се уверите, че съм предприемчив и послушен.

— Ще ви се струвам често доста строг, но подозирам, че не ще ми казвате всичко.

— Всичко, всичко, без изключение!

— Позволете ми да се посмея. Вие не ми казахте например къде прекарахте вчера цели четири часа.

— Ах, посещението е без значение. Запознах се по пътя и вярвам, че това е една почтена къща, която мога да посещавам, ако не ми кажете противното.

— Опазил ме Бог! Това е една много порядъчна къща, посещавана от почтени хора. Радвам се, че сте се запознали с тях. Вие сте се харесали на цялото общество и се надявам, че ще се присъедините към него. Всичко това научих тази сутрин. Но не бива да си създавате тесни връзки с тази къща.

— Трябва ли да прекъсна съвсем посещенията си?

— Не. Това би било неучтиво от ваша страна. Ходете там един или два пъти седмично, но не ставайте постоянен гост! Вие въздишате, дете мое!

— Не… давам ви думата си, че ще ви послушам.

— Аз бих желал да следвате съветите ми не само от послушание и не бих искал сърцето ви да страда от това. Трябва да го победите на всяка цена. Спомнете си, че разумът няма по-голям враг от сърцето.

— Все пак двете могат да се съгласуват.

— Това е само въображение. Не се доверявайте на вашия мил Хораций. Знаете, че няма никакъв изход:

Ако не е подчинена, заповядва.

— Зная. Но в онази къща никаква опасност не заплашва моето сърце.

— Толкова по-добре за вас, понеже тогава не ще ви е трудно да се въздържате от посещения. Спомнете си, че моят дълг ми повелява да ви вярвам.

— А моят — да ви слушам и да следвам мъдрия ви съвет. Ще ходя само от време на време при дона Чечилия.

Със съкрушено сърце взех ръката, му, за да я целуна. Той обаче ме притисна бащински до гърдите си, при което се обърна настрана, за да скрие от мен сълзите си.

Хранех се в Испанския дворец заедно с абат Гама на една маса, заредена с дванадесет прибора, които бяха определени за толкова абати, тъй като В Рим всеки е абат или поне иска да мине за такъв. Понеже не е забранено да се облича духовно облекло, такова носи всеки, който желае да бъде почитан, с изключение на онази част от благородниците, която не е поела духовната кариера.

През цялото време не можах от мъка да отворя уста. Това ми мълчание бе изтълкувано като хитрост. След обяда абатът Гама ме покани да прекарам с него деня. Извиних се под предлог, че имам да пиша писма, след което наистина прекарах седем часа в такова занимание. Писах на дон Лелио, на дон Антонио, на моя млад приятел Паоло, на добрия епископ от Марторано, който ми отговори, уверявайки ме, че би искал да бъде на мое място.

Тъй като бях влюбен е Лукреция и щастлив, стори ми се безчовечно да я изоставя. Заради едно щастливо бъдеще трябваше да убия настоящето и да стана враг на моето собствено сърце. Въставах против подобна необходимост, защото я намирах за изкуствена. Можех да я призная само ако коленичех пред съдийската маса на собствения си разум. Струваше, ми се, че когато отец Джорджи ми забрани да посещавам постоянно онази къща, не трябваше в същото време да казва, че тя е благоприлична, тогава моята болка не би била толкова дълбока. Прекарах целия ден и част от нощта в такива разсъждения.

На сутринта абат Гама ми донесе една голяма книга, пълна с посланически писма, от които за развлечение трябваше да правя извадки. Придадох на лицето си трудолюбив израз и излязох да взема първия си урок по френски. Когато по-късно се разхождах по улица Кондота, абат Гама, който стоеше на вратата на едно кафене, ме повика. Казак му на ухото, че Минерва ми е забранила посещаването на римските кафенета.

— Минерва — ми отговори той — ви заповядва да си съставите мнение за тях. Седнете при мен!

Аз чух един млад абат да разказва високо някаква истинска или измислена история, с която нападаше открито, но без огорчение, справедливостта на светия. Всички се смееха и бяха съгласни с него. Друг отговори на въпроса защо е напуснал службата при кардинала Б…: защото Негово Високопреосвещенство твърдял, че нямало защо да му плаща отделно за известни услуги. Отново висок смях! Трети каза на абат Гама, че ако искал след ядене да отиде към вила Медичи, щял да го намери там с две млади римлянки. Това е като златна монета на стойност четвърт цехина. Друг прочете сонет, пълен с огън и жупел против правителството, и мнозина си го преписаха. Още един прочете съчинена от него сатира, в която се сриваше честта на едно семейство. Внезапно видях да влиза един абат с приятни черти на лицето. Погледнах бедрата му и реших, че това е преоблечено момиче. Споделих го с абат Гама, но той ми каза, че това е един прочут скопец на име Бепино Дела Мамана. Гама го повика при нас и смеейки се, му каза, че съм го взел за момиче. Безсрамникът ме погледна твърдо и каза, че ако желая, можел да ми докаже дали съм прав или не.

На трапезата всички говореха с мен и аз имах чувството, че съм им дал подходящи отговори. След обяда абатът Гама ме покани да пия кафе в неговата стая и аз приех. Щом останахме сами, той ми каза, че всички наши сътрапезници били благоприлични хора, след което ме попита дали смятам, че съм се харесал на всички.

— Надявам се.

— Лъжете се — отговори абатът. — Само не си въобразявайте. Вие така открито отклонихте всички отправени към вас въпроси, че всеки забеляза вашето въздържаше. В бъдеще те не ще ви питат нищо.

— Това би ме наскърбило. Но трябваше ли да разправям на всеослушание всички мои работи?

— Не навсякъде има среден път.

— Този, за който говори Хораций. Но често е много трудно да се върви по него.

— Човек трябва да направи така, че да бъде обичан и същевременно уважаван.

— Не искам нищо по-добро от това.

— Днес вие повече целяхте да постигнете уважение, отколкото обич. Това сигурно е хубаво и добро, но пригответе се да се борите със завистта и нейната дъщеря — клеветата. Ако тези две чудовища не ви повалят, вие ще излезете победител. Например нападнахте Салицети, а той е физик и при това корсиканец. Сигурно е останал обиден.

— Нима можех да се съглася с него, че страстите на жените не оказват никога и най-малкото влияние върху кожата на зародиша? От опит зная противното. Не сте ли на моето мнение?

— Аз не съм нито на вашето, нито на неговото мнение. Виждал съм деца с така наречените белези, но не мога да кажа с положителност дали те се дължат на това, че майките им са имали страстни похождения по време на бременността.

— А аз мога да се закълна в това.

— Толкова по-добре за вас, ако знаете това така сигурно и толкова по-зле за Салицети, ако той отрича тази възможност. Оставете го в неговото заблуждение! Това е по-добре, отколкото да му доказвате грешката му и с това го направите ваш неприятел.

Вечерта отидох при Лукреция. Знаеха всичко и ми пожелаха щастие. Лукреция ми каза, че й изглеждам тъжен, а аз й отговорих, че трябва фактически да убивам свободното си време, тъй като не съм вече негов господар. Нейният мъж й каза с обикновения си шеговит тон, че съм влюбен в нея, а тъща му го посъветва да не играе повече ролята на герой. Прекарах един-единствен час сред това чудесно семейство. Отидох си обзет от такъв огън, че с дъха си можех да подпаля въздуха. В къщи седнах на писалищната маса и прекарах цяла нощ в съчиняване на една ода, която на другата сутрин пратих на адвоката. Знаех, че ще я даде на жена си, която обичаше поезията, но съвсем не подозираше, че тя е и моя страст. Следващите три дни се въздържах от посещение у тях. Учех френски и правех извлечения от посланическите писма.

При Негово Високопреосвещенство всяка вечер се събираше общество, в което участвуваха най-знатните римски благородници. Не ходех там. Гама ми каза, че трябва да посещавам приемите като него — скромен гост. Така и сторих. Никой не размени и дума е мен, но понеже моето появяване бе нещо ново, всеки ме гледаше и искаше да знае кой съм. Абатът Гама ме попита коя от присъствуващите дами ми се вижда по-приятна, аз му я показах, но веднага след това съжалих, тъй като придворният си няма друга работа, а отиде при нея и й каза. Тя започна да ме разглежда през лорнета си и да ми се усмихва. Оказа се, че е маркизът Г., чийто почитател бе кардинал С. Ч.

Сутринта на същия ден, който смятах да прекарам при дона Лукреция, уважаемият адвокат дойде в стаята ми. Каза ми шеговито, че се лъжа много, ако вярвам с моето странене да го убедя, че не съм влюбен в жена му. После ме покани да закуся следващия четвъртък с него и цялото му семейство на Тестачо^[6]. Увери ме, че съм щял да видя там единствената пирамида, която имало в Рим.

— Моята жена знае вашата ода наизуст. Тя я издекламира пред годеника на Анджелика, който оттогава горещо желае да се запознае с вас. Той също е поет и ще бъде с нас на Тестачо.

Обещах му да отида на уречения ден с двуместна кола.

По онова време в Рим четвъртъците на месец октомври бяха посветени на радостта. Вечерта бях при адвоката. Разговорът се въртеше все около проектирания излет и аз вече вярвах, че Лукреция разчита на него също толкова, колкото и аз. Нямахме никакъв определен план и не можехме да имаме, но разчитахме на любовта и се уповавахме мълчаливо на нейната закрила.

Държах отец Джорджи да не се научи за възнамеряваната разходка от друг, затова отидох при него и го помолих по всички правила за разрешение да взема участие в нея. За да не може да възрази нищо, направих се, като че всичко това ми е напълно безразлично. Доблестният монах ми каза, че би трябвало непременно да взема участие — нали е само семейно общество. Освен това не би трябвало да се въздържам от възможността да се запозная с околностите на Рим и да се повеселя по приличен начин.

Отидох при дона Чечилия в затворена двуместна кола, която наех от някой си Ролан от Авиньон. Назовавам го тук, понеже познанството ми с него има важни последици. Прелестната вдовица ми представи нейния бъдещ зет дон Франческо като голям приятел на науките, който сам имал високо научно образование. Взех това изказване за чиста монета и се държах с него по съответния начин. Въпреки това го намерих доста тежък. Държанието му според мен съвсем не бе такова, каквото би приличало на един млад човек, на когото много скоро предстои да се ожени за толкова красива жена като Анджелика. Но той беше честен и богат, а това е много по-ценно от едно светско поведение и научно образование.

При качването ни в колите адвокатът ми каза, че щял да пътува с мен в моята кола, а трите дами и Франческо — в другата. Отговорих му, без да се замисля, че той трябва да пътува с дон Франческо, а дона Чечилия да дойде при мен — бих се чувствувал опозорен, ако не стане така. С тези думи предложих ръката си на хубавата вдовица, която счете искането ми за отговарящо на правилата за приличие в доброто общество. Одобрителният поглед на моята Лукреция ме изпълни с най-приятно чувство. Между това забележката на адвоката ми направи неприятно впечатление, понеже тя беше в разрез с неговото по-раншно държане и особено с това, което ми бе казал в стаята ми. „Дали е станал ревнив?“ се питах аз. Това щеше за малко да развали настроението ми, но надеждата, че ще мога да му внуша други мисли на върха Тестачо, разсея тревогата ми и аз проявих любезност към дона Чечилия.

Скоро след разходката и закуската, която адвокатът плати, се мръкна, грижата по веселието поех аз и за моята любов към Лукреция не стана дума нито веднъж — всичките ми любезности бяха отправени към нейната майка. На Лукреция издебнах да кажа само, че това е най-доброто средство да накарам мъжа й да разбере, че е бил несправедлив към мен.

В момента на връщането адвокатът ми отне дона Чечилия и забърза с нея към другата кола, в която седяха вече Анджелика и дон Франческо. Едва можах да скрия радостта си. Предложих ръка на дона Лукреция, при което избъбрих някакъв комплимент без смисъл и съдържание. Адвокатът се засмя сърдечно и изглежда си въобразяваше кой знае какво за шегата, която мислеше, че ми е изиграл.

Какво ли нямаше да си кажем, преди да се отдадем на взаимната си нежност! Но миговете бяха така скъпи. Ние ги пестяхме, понеже знаехме, че имаме само половин час. Плувахме в опиянението на щастието, когато Лукреция внезапно извика:

— О, небе! Колко сме нещастни.

Тя ме отблъсна назад, седна чинно, колата спря и слугата отвори вратичката.

— Какво става? — попитах аз.

— Стигнахме в къщи.

Колкото и често да си спомням за този случай, винаги ми се струва като приказка, защото не е възможно половин час да измине тъй бързо — нашето пътуване бе траяло наистина по-малко от един миг. При това конете бяха най-жалките кранти, каквито човек може да си представи. Но ние имахме щастие. Нощта бе тъмна и моят ангел седеше тъй, че трябваше да слезе първа. Така благодарение на бавността, с която Лукреция слезе, всичко мина благополучно, въпреки че адвокатът дойде до вратичката също тъй бързо, както и лакеят. Останах до среднощ в къщата на дона Чечилия.

Щом се намерих в моята стая, аз легнах. Но как бих могъл да заспя? В мен още гореше пламъкът, който поради късото разстояние от Тестачо до Рим не можах да върна обратно в огнището, откъдето го получих. Той ме изгаряше. Горко на тези, които ценят насладите на Венера дори тогава, когато две влюбени сърца не им се наслаждават в пълно единство.

Станах едва когато трябваше да взема урока си по френски. Моят учител имаше красива дъщеря, Барбара, която в началото присъствуваше винаги на часовете и понякога сама, и то още по-умело, отколкото бащата, ми предаваше урока. Един красив млад човек също вземаше уроци, ухажваше я и беше обичан от нея, както лесно можах да забележа. Младият мъж ме посещаваше често. Стана ми симпатичен, особено защото беше много мълчалив: макар да бе признал любовта си към Барбара, след като го бях питал, той пренасяше сръчно разговора винаги на друга тема, когато започвах да говоря за това.

Уважавах тайната му и от няколко дни не бях говорил нищо за нея. Внезапно обаче ми направи впечатление, че младото момиче вече не идва на моите часове. Бях любопитен да узная какво се е случило, макар че поначало това малко ме интересуваше.

Един ден, когато се връщах от литургия в Сан Карло, видях младия човек и го заговорих. Отправих му укори, че не се вижда никъде вече. Той ми каза, че го мъчи горчива скръб, объркал се е съвсем и е близко до пълно отчаяние. Сълзите му напираха в очите. Дойде с мен в сводовия трем на един близък манастир и ми разказа следното:

— От шест месеца обичам Барбара, от три месеца насам тя също ми дава неопровержими доказателства за своята любов. Слугинята ни издаде и преди три дни, в пет часа сутринта баща й ни изненада в недвусмислено положение. Мълчаливо той напусна стаята и аз смятах, че трябва да се хвърля в краката му, за да бъда сигурен, че ми е простил. Но в момента, когато се явих пред него, той ме хвана, замъкна ме до външната врата, изхвърлят ме и ми забрани да влизам повече в неговата къща. Не мога да поискам ръката й, понеже имам женен брат, а моят баща не е богат и нямаме никакви приходи. Моята любима също няма нищо. Ах, кажете ми, моля, след като ви поверих всичко, как е тя? Сигурно е също така нещастна, както и аз. Не мога да й изпратя никакво писмо, тъй като й е забранено да излиза вече от къщи, дори да ходи на литургия. О, аз, нещастният! Какво да правя?

Можех само да го съжалявам, понеже като честен човек не биваше да се меся в тази работа. Казах му, че не съм я виждал от пет дни. И тъй като не знаех какво още да му кажа, дадох му съвет, какъвто всички глупаци в такива случаи имат готов: просто трябва да я забрави.

Между това ние бяхме продължили пътя си и се намирахме близо до моста Рипета. Понеже забелязах, че гледа втренчено вълните на Тибър, аз се побоях, че може да стори нещо отчаяно и, за да го успокоя, му казах, че ще се осведомя за неговата приятелка и ще му съобщя. Това обещание наистина го успокои малко и той ме помоли да не го забравя.

Въпреки че от излета до Тестачо всичките ми чувства просто пламтяха, от четири дни не бях виждал моята Лукреция. Страхувах се от благите укори на отец Джорджи и още повече, че би могъл да откаже да ми дава за в бъдеще съветите си. Но моят копнеж бе толкова голям, че я потърсих веднага след урока си по френски. Намерих я сама с тъжно и унило изражение на лицето.

— Ах! — възкликна тя, когато влязох при нея. — Не е възможно да нямате толкова свободно време, че да не можете да ме посетите поне веднъж.

— Моя нежна приятелко, имам доста свободно време, но пазя така ревностно моята любов, че по-скоро бих умрял, отколкото да я открия пред света. Намислих да поканя всички ви на обяд във Фраскати. Ще ви пратя файтон и се надявам, че все някакъв щастлив случай ще се окаже благосклонен към нашата любов.

— О, да! Направете това, мили приятелю. Сигурна съм, че поканата ви ще бъде приета.

Четвърт час по-късно дойдоха и другите в къщи и аз ги поканих да бъдат следващата неделя мои гости. Беше Света Урсула, именният ден на най-малката сестра на Лукреция. Помолих дона Чечилия да доведе и нея и сина си. Предложението ми бе прието. Казах им, че файтонът ще бъде в седем часа пред тяхната врата и аз ще дойда по същото време с друга двуместна кола.

На следващия ден отидох отново у Далакуа. На излизане след урока видях Барбара, която ходеше от стая в стая. Тя ме погледна и изпусна пред мен някаква хартия. Разсъдих, че трябва да я взема, тъй като слугинята, слизайки по стълбата, можеше лесно да я види и вдигне. Това бе писмо, в което, сгънато, имаше друго — за нейния любовник. Адресираното до мен гласеше следното:

Ако мислите, че ще сгрешите, като дадете това писмо на вашия приятел, изгорете го. Моля, съжалете се над един нещастен човек и мълчете.

Вложеното писмо не бе запечатано. То гласеше:

Ако твоята любов е тъй силна, както моята, ти също не можеш да се надяваш, че ще живееш щастлив без мен. Единственото средство да си говорим е това, с което се осмелявам да си послужа. Аз съм безвъзвратно решена да сторя всичко, което може да ни съедини до нашата смърт. Размисли и реши!

Лошото положение, в което се намираше младото момиче, ме натъжи силно. Въпреки това реших да й върна писмото на следния ден. Към него приложих писъмце, в което се извинявах, че не мога да направя очакваната от мен услуга. Това писмо поставих в джоба си.

На другия ден отидох както обикновено за моя урок, но тъй като не видях Барбара, не можах да й предам писмото. Помислих, че мога да сторя това на следния ден. Когато обаче се върнах в къщи, нещастният любовник дойде при мен. Очите му горяха, гласът му трепереше и той ми описа своето отчаяние с такива трогателни думи, че аз се изплаших да не вземе някое прибързано решение. Помислих, че не бива да му отказвам утехата, която можех да му дам. Той говореше за самоубийство, тъй като един вътрешен глас му казвал, че девойката си е поставила за цел да го забрави. Само писмото можеше да опровергае това и така слабостта на сърцето ми ме накара да извърша първата грешна стъпка в тази съдбоносна история.

Нещастният човек прочете писмото веднъж и още веднъж, целуна го, изпълнен с възхищение, и плачейки, се хвърли на врата ми, като ми благодари за това, че съм му спасил живота. Накрая ме закле да предам отговора му, тъй като и любимата му се нуждаела от такова утешение. Увери ме, че неговото писмо сигурно нямало да ме изложи, а освен това съм можел и да го прочета.

Неговото писмо наистина бе доста дълго, но всъщност не съдържаше друго, освен уверения за вечна вярност и химерични надежди. Въпреки това аз не биваше да ставам любовен куриер на младите хора. Достатъчно бе да си помисля, че абатът Джорджи сигурно не би се съгласил с моята услужливост.

На следващия ден намерих стария Далакуа болен. За моя радост видях дъщерята да седи на леглото му и си помислих, че й е простил. Тя ми предаде урока, без да напуска леглото на баща си. Удаде ми се лесно да й предам писмото. Тя го пъхна в джоба си, но при това лицето й така се изчерви, че можеше лесно да се издаде. Когато часът свърши, аз й казах, че на следващия ден няма да идвам. Беше денят на Света Урсула, една от девствените мъченици и кралски дъщери.

Вечерта бях в обществото у Негово Високопреосвещенство, което посещавах редовно, макар че само рядко ме заговаряше някоя важна личност. Кардиналът ми кимна да се приближа. Той разговаряше с красивата маркиза Г., на която абат Гамабе казал, че съм я намерил за най-привлекателна.

— Уважаемата госпожа — ми каза кардиналът на френски — желае да узнае, дали сте напреднал достатъчно във френския език, който тя самата говори отлично.

Отговорих на италиански:

— Научил съм много, но не се решавам още да говоря.

— Трябва да се осмелите — ми каза маркизата, — но без претенции. Така човек се запазва от критика.

Понеже неволно дадох на думата „осмелите“ тълкувание, което вероятно маркизата не си бе помислила, кръвта нахлу в лицето ми. Красивата дама забеляза това и отклони разговора на друга тема. Използувах случая и се отдалечих.

На следващия ден точно в седем часа бях у дона Чечилия. Пред вратата бяха спрели моят файтон и моята двуместна кола, този път едно красиво „визави“ с меки възглавници и такива добри пружини, че дона Чечилия похвали извънредно много колата.

— На връщане аз ще седна в нея — каза Лукреция.

Поклоних се в знак, че ще изпълня желанието й. Така тя предизвика подозрението, за да го разсее! Уверен в моето щастие, аз се предадох на цялата си природна веселост. След като поръчах изискан обяд, ние излязохме да разгледаме вила Лудовизи и понеже бе възможно да се загубим, уговорихме да се срещнем в един часа в странноприемницата. Нежната вдовица прие ръката на своя зет, Анджелика — тази на нейния годеник, а моята превъзходна половинка бе Лукреция. Урсула и брат й отидоха да играят и за по-малко от четвърт час моята хубава приятелка бе вече сама с мен.

— Видя ли — попита тя — с какво невинно изражение на лицето осигурих два часа сладко усамотение с теб? Нашата кола не се нарича напразно „визави“. Колко изобретателна е любовта!

— Да, моя обожаема приятелко, любовта сля нашите две сърца в едно. Аз те обожавам и ако прекарвам дълги дни далеч от теб, то го понасям само затова, защото по този начин си осигурявам пълната наслада на един-единствен ден.

— Аз не го считах за възможно. Всичко това е твое дело, приятелю мой, ти очевидно знаеш много за твоята възраст!

— Преди един месец, обожаема приятелко, бях още едно невежо момче. Ти си първата жена, която ме посвети в същинските мистерии на любовта. Твоето отпътуване, Лукреция, ще ме направи нещастен, понеже в цяла Италия няма друга жена, която бих могъл да сравня с теб.

— Как? Аз съм първата ти любов? Ах, нещастнико, ти никога не ще я превъзмогнеш! Ах, защо не съм твоя! Ти също си първата любов на моето сърце и ще останеш сигурно и негова последна радост. Щастлива ще бъде жената, която ще обичаш след мен. Аз няма да я ревнувам, но едно нещо ми причинява болка — тя няма да те обича тъй сърдечно, както аз.

Моите очи се напълниха със сълзи, Лукреция също даде свобода на своите и ние, седнали на моравата, поглъщахме с най-сладки целувки техния нектар. Колко сладки са сълзите на любовта, когато ги поглъщаме в опиянението на взаимна нежност! Аз ги вкусих с всичката им сладост, тези чудни сълзи, и като сведущ мога да твърдя, че старите физици са имали право, а модерните не.

В момент на успокоение я погледнах, както лежеше в най-прелестно безредие до мен, и й казах, че може да ни изненадат.

— Не се страхувай, приятелю! Ние сме под закрилата на нашите духове покровители.

Черпейки пресни сили от нашите влюбени погледи, ние отпочивахме, когато Лукреция погледна внезапно надясно и извика:

— Виж, сърце мое! Не ти ли казах? Да, нашите духове покровители ни пазят. Ах, как ни гледа той! Неговият поглед се опитва да ни успокои. Виж този малък демон! В него се открива най-съкровената тайна на природата. Възхищавай му се! Съвсем сигурно това е твоят дух покровител, или моят.

Помислих, че говори безумия.

— Какво говориш, мое любимо сърце? Не те разбирам. На какво трябва да се възхищавам?

— Не виждаш ли красивата змия с пламтящата кожа, която с издигната глава изглежда, като че благоговее пред нас?

Погледнах в посоката, която нейният пръст ми показваше, и видях една змия с отразяваща светлината кожа. Тя бе дълга около лакът и наистина ни гледаше. Погледът й не ми достави удоволствие, но не исках да се покажа по-малко безстрашен от моята хубавица.

— Възможно ли е, обожаема приятелко — извиках аз — нейният вид да не те плаши?

— Нейният вид ме възхищава. Казвам ти, убедена съм, че това е едно божество, което има само формата или по-добре външния вид на змия.

— Но ако сега, съскайки в тревата, тя се спусне върху теб?

— Бих те притиснала още по-силно до гърдите си и бих я предизвикала да ми стори някакво зло! В твоите обятия не изпитвам никакъв страх. Виж, тя изчезва! Бързо, бързо! Със своето бягство тя ни съобщава, че някой неканен се приближава и ни казва, че трябва да търсим друго убежище, за да намерим там нови наслади. Да ставаме!

Едва се бяхме изправили и отдалечили с бавни крачки, когато забелязахме дона Чечилия и адвокатът да излизат из една близка алея. Ние не им избягахме, нито ускорихме крачките си, за да се приближим към тях, а се направихме, като че е най-естествено да се срещнем. Попитах дона Чечилия дали дъщеря й се страхува от змии.

— Макар и доволно умна — ми отговори вдовицата, — тя се плаши от гръмотевици толкова много, че припада от страх и крещи, щом види и най-малката змия. Тук има змии, но тя няма защо да се страхува от тях, тъй като не са отровни.

Бях съвсем изумен — тези думи ми доказваха, че съм станал свидетел на едно истинско чудо на любовта. В този миг дойдоха и децата и ние се разделихме най-непринудено.

— Кажи ми, чудно създание, какво би направила, ако вместо твоята хубава змия бе видяла да идват мъжа ти и майка ти?

— Нищо! Не знаеш ли, че в такива тържествени моменти влюбените са само влюбени? Можеш ли да се съмняваш, че бях всецяло — телом и духом твоя?

Тези думи на Лукреция бяха поезия, но тя не знаеше това. Нейният поглед, тонът на нейния глас излъчваха най-лъчезарната истина.

— Вярваш ли — попитах аз, — че някой ни подозира?

— Моят мъж не ни счита за влюбени или не отдава никакво значение на известни дреболии, които младостта си позволява. Майка ми е умна и отгатва може би истината, но тя знае, че подобни неща вече не бива да я интересуват. Сестра ми, естествено, знае всичко и ме съжалява. Тя няма понятие какви са чувствата ми към теб. Без теб, мой сладки приятелю, бих прекарала вероятно целия си живот, без да зная какво е любов. Защото това, което изпитвам към моя съпруг аз му отдавам благоволението си, за което ме задължават нашите отношения.

— И все пак той е много щастлив и аз завиждам на щастието му. Той може да те притисне в обятията си, когато пожелае. Никаква досадна покривка не скрива от очите му нито една-едничка от твоите прелести.

— Къде си, моя любима змия? Ела бързо! Пази ме от погледите на неканените, за да мога да се отдам на желанията на моя възлюбен!

Цялата сутрин си повтаряхме, че се обичаме и си давахме все нови и нови доказателства за това.

Яденето беше вкусно и по време на обяда аз бях най-внимателният кавалер на любезната Чечилия. Моята хубава табакера от костенурка, която бях напълнил с отличен тютюн, обиколи няколко пъти масата. Когато Лукреция, която седеше вляво от мен, я държеше в ръка, мъжът й каза, че би могла да ми даде своя пръстен и вместо него да задържи табакерата. Помислих, че пръстенът не струва колкото табакерата и казах бързо, че го приемам на доверие, но той се оказа по-скъп. Дона Лукреция не се интересуваше от това — тя пъхна табакерата в джоба си и аз трябваше да задържа пръстена.

При десерта разговорът ставаше все по-оживен. Внезапно годеникът на Анджела помоли за тишина — искал да прочете един сонет, който съчинил в моя чест. Естествено, трябваше да му благодаря за това, взех сонета, пъхнах го в джоба си и му обещах да му напиша нещо в отговор. Но това не отговаряше на неговите желания, той мислеше, че съревнованието няма да ми даде мира, че ще поискам веднага мастило и хартия и ще посветя на неговия проклет Аполон часове, които възнамерявах да отдам на един бог, когото неговото равнодушие познаваше само по име.

Изпихме кафето си, платих на гостилничаря и влязохме в лабиринта на вила Алдобрандини.

Колко сладки спомени ми е оставило това място! Струваше ми се, че виждах моята божествена Лукреция за пръв път. Нашите погледи пламтяха, сърцата ни биеха в нежно нетърпение и едно несъзнателно предчувствие ни насочи към най-усамотеното убежище, което изглеждаше като че ли създадено от ръката на любовта, за да се извършват там мистериите на нейната тайна служба. Там, край една дълга алея, под гъсти клони се разстилаше малка полянка, откъдето погледът ни обхващаше цялата голяма равнина пред нас. През гъсталака зад тази полянка не можеше да се промъкне незабелязано дори заек. Виждахме алеята вдясно и вляво на разстояние, което изключваше всякаква изненада. За по-малко от четвърт час никой не можеше да ни достигне, дори ако тичаше. Само тук, в Духцов, видях подобно място, но немският градинар бе забравил зеленото легло. Нямаше нужда да си говорим, нашите сърца се разбираха.

Стоейки един пред друг и без да кажем нито дума, ние отстранихме сръчно и бързо всички препятствия и върнахме на природата всички прелести, които й се отнемат чрез отвратителни одежди. Два часа изминаха в най-сладко очарование. Най-сетне се погледнахме задоволени и възхитени и извикахме в един глас:

— Любов, благодаря ти!

Упътихме се бавно към нашата кола, галейки по пътя душите си с най-нежни признания. Моята Лукреция ми каза, че годеникът на Анджела бил богат, притежавал хубава къща в Тиволи и вероятно щял да ни покани на излет и да пренощуваме там.

— Заклевам любовта — извика тя — да ми посочи начин да прекарам тази нощ без спънки така, както прекарах този щастлив ден.

И с тъжен тон продължи:

— За жалост, процесът, който доведе тук моят мъж, се развива така добре, че аз се страхувам много, че той ще получи разрешение на съда твърде скоро!

На връщане прекарахме два часа в моето „визави“. Ние буквално предизвиквахме природата и изисквахме от нея повече, отколкото тя можеше да даде. При пристигането ни в Рим трябваше да спуснем завесата, преди да е свършила играта, в която, за наше голямо удоволствие, бяхме единствени участници.

Завърнах се малко уморен в къщи, но един сън, какъвто имаме в тази възраст, ми възвърна цялата сила и на сутринта в обикновеното време отидох на моя урок по френски.