Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (33)

Глава дванадесета

Моето пребиваване във Виена. Йосиф Втори. Отпътуване за Венеция.

Ето ме за пръв път в австрийската столица. Бях двадесет и осем годишен, снабден с всичко, но с недостатъчно пари, поради което до изтеглянето на една, издадена от господин Де Брагадино менителница, трябваше да огранича моите разходи. Единственото препоръчително писмо, което имах, беше от дрезденския поет Милиавака до прочутия Метастазио, с когото имах голямо желание да се запозная. Предадох писмото веднага след моето пристигане и в многочасовия разговор намерих поета още по-начетен, отколкото неговите произведения го представяха. Освен това Метастазио беше толкова скромен, че в началото аз считах тази скромност за неестествена, но скоро се убедих, че тя е напълно истинска, защото, когато рецитираше някои от своите стихове, той беше първият, който обръщаше внимание върху красивите места. Това той правеше със същата простота, с която изтъкваше слабите места. Аз споменах за неговия учител Гравина^[1] и по този повод той произнесе пет или шест още ненапечатани строфи, които бе съчинил по случай смъртта му. Разчувствуван от спомена за загубата на своя приятел и от нежността на собствените си стихове, очите му се напълниха със сълзи. Когато свърши, той ме попита с тон на наистина затрогваща добродушност:

— Кажете ми истината, дали може по-добре да се изрази?

Отговорих му, че зависи само от него да счита това за възможно. Когато след това го попитах дали хубавите стихове са му стрували голям труд, той ми показа четири или пет изписани страници с много зачерквания. Това бяха всичко четиринадесет редостишия и той ме увери, че за ден никога не е успявал да направи повече. С това потвърди един познат вече факт, а именно, че най-голям труд на поета създават точно стиховете, за които посредственият читател мисли, че са му паднали от небето.

— Коя от вашите опери — запитах го аз — обичате най-много?

— „Атилиус Регулус“, но това още не значи, че тя е най-добрата.

— В Париж всички ваши съчинения са преведени във френска проза, но издателят се опропасти, защото не могат да се четат. Смятам, че това доказва колко възвишена и силна е вашата поезия.

— Преди няколко години друг глупак загуби състоянието си от издаване хубавите стихове на Ариосто във френска проза. Смешно ми става, когато някой твърди, че едно съчинение в проза може да има претенциите да бъде поезия.

— Споделям напълно мнението ви.

— И с право.

След това ми разказа, че той никога не е съчинявал песен без сам да напише музиката, но обикновено не показвал музиката си никому.

— Интересно е — продължи той — как могат французите да вярват, че е възможно да нагодят стихове към някоя вече съществуваща музика. Все едно да кажеш на скулптора: ето ти един мраморен блок, направи ми от него една Венера, но нейното лице трябва да се познава преди още да си издялал нейните черти.

При едно посещение в дворцовата библиотека срещнах за моя голяма изненада господин Дьо ла Хей с двама поляци и един млад венецианец, предаден му от неговия баща за довършване на възпитанието. Мислех, че той е в Полша и срещата с него ми беше приятна, понеже тя предизвика интересни спомени. Прегърнах го сърдечно няколко пъти. Той ми каза, че е във Виена по работа и през лятото ще дойде във Венеция. Ние се посетихме и, когато му казах, че парично не съм добре, той ми зае петдесет дукати, които му върнах скоро след това. Съобщи ми, че неговият приятел, Бавоа, е вече подполковник на венецианска служба и това съобщение ми достави истинска радост. Той пък имал щастието да бъде избран от господин Марозини за негов главен адютант, когато последният след оттеглянето си от поста посланик в Париж, бил назначен за граничен комисар. Бях щастлив да узная, че са щастливи двама души, които трябваше да ме считат като първопричина за тяхното щастие. Във Виена узнах със сигурност, че Дьо ла Хей е йезуит, но за това не биваше да се говори с него.

Тъй като не знаех къде да отида, а имах голямо желание да се забавлявам, то посетих репетицията на операта, която трябваше да се представи след Великден; там срещнах познатия ми от Торино пръв танцьор Боден, който се беше оженил за хубавата Жофроа. Освен това, там срещнах и съпруга на хубавата Анчила Кампиони. Той ми каза, че бил принуден да се раздели с нея, понеже го опозорила публично. Този Кампиони беше толкова голям играч, колкото и голям танцьор; наех жилище при него.

Във Виена всичко беше красиво. Много пари и голям разкош. Но поради набожността на императрицата беше извънредно мъчно да се получат радостите на Китера^[2], особено за чужденците. Легион жалки шпиони, украсявани с красивото име комисари на девствеността, бяха неумолими преследвачи на всички момичета. По отношение на така наречената незаконна любов владетелката не притежаваше възвишената добродетел на търпимостта; набожна до прекаляване, тя вярваше, че ще има голяма заслуга пред Бога, ако преследва най-усърдно най-естествения нагон на двата пола. Като взе в кралските си ръце списъка на смъртните грехове, тя смяташе, че може да не обръща внимание на шест от тях, за да насочи цялото си внимание върху сладострастието, което й се струваше непростимо.

Гордостта, казваше, може да не се познае, защото тя се облича в дрехата на достойнството. Скъперничеството е без съмнение отвратително, но човек може да се излъже, тъй като то има голяма прилика със спестовността. Гневът е един убийствен порок, когато човек му се отдаде напълно, но за убийството се предвижда смъртно наказание. Гуляйджийството може да бъде само лакомия и този грях не се наказва от религията, защото в доброто общество то минава даже за предимство. Впрочем то зависи от апетита и когато някой умре от лошо храносмилане, то с това той е изтърпял вече наказанието си. Завистта е една низка страст, която никога не се проявява открито, за да наложи и друго наказание на завистниците, освен това, което те имат от разяждащата отрова, която без това ги измъчва, би трябвало да разпъна на колело най-напред целия си двор. Мързелът е наказан вече със скуката. По-иначе е обаче работата с невъздържанието, което моята девствена душа не може да прости и аз му обявявам открита война. Моите поданици могат да намират всички красиви жени красиви, жените могат да предлагат всичко, за да изглеждат красиви, всеки може да разговаря колкото иска. Това не мога да забраня, но не желая да се задоволяват страсти, от които зависи продължението на човешкия род, когато не е сключен законен брак. Затова всички онези нещастници, които продават своята любов и дадените им от природата прелести, ще бъдат изпращани в Темешвар. Известно ми е, че в Рим са много снизходителни в това отношение, защото там всяко превъзходителство си има своя любовница, за да се предотврати по-голямо престъпление, — което все пак не се предотвратява. Но в Рим се правят отстъпки поради климата, които аз няма защо да правя, понеже тук бутилката и лулата заместват всички останали наслади. (Коронованата жена би могла да добави и трапезата, защото австрийците са прочути с прекаленото си лакомство). Няма да търпя даже и безредия, които стават в домовете; щом узная, че някоя жена изневерява на съпруга си, ще наредя просто да я затворят, колкото и да се твърди, че само мъжът е господар на жена си; понеже този мотив не е основателен в моята държава, където женените мъже са прекалено равнодушни. Фанатични съпрузи могат да крещят колкото си искат и могат да се оплакват, че ги обезчестявам, като наказвам жените им, чрез изневярата на последните, те са вече обезчестени.

— Но, госпожо, обезчестяването може да бъде такова, само когато стане известно, а освен това възможно е да се излъжете, макар да сте императрица.

— Зная това. Но мълчете! Не ви позволявам да ми възразявате.

Вероятно такива основания са ръководили Мария Тереза. Но макар нейното решение да е било продиктувано само от добродетел, от него произлизаха всички ония низости, които палачите-комисари на девствеността извършваха безнаказано в нейно име. По всяко време на деня и из всички улици на Виена биваха арестувани и отвеждани в затвора намиращите се сами момичета, които често бяха излезли само, за да спечелят по честен начин прехраната си. Това беше подлост; защото как можеше да се знае, че момичето отива при някой мъж, за да бъде утешено, или, че търси на улицата някой утешител? Това не беше толкова просто. Някой шпионин — полицията поддържаше цели тълпи от такива — ги следваше отдалече и тъй като тези нехранимайковци не носеха униформа, не можеха да бъдат познати. Последицата от това беше, че всеки непознат човек предизвикваше недоверие.

Когато някое момиче влезеше в някоя къща, преследващият я шпионин чакаше долу на вратата, спираше я щом тя излезеше и я подлагаше на разпит. Ако бедното момиче имаше смутено лице, ако се забавеше за момент, преди да даде отговора, който да задоволи шпионина, то дангалакът я завеждаше в затвора, след като й вземаше преди това всички пари и украшения; тези ценни неща биваха безвъзвратно загубени, тъй като никога не се удаваше да се издействува тяхното връщане. В това отношение Виена беше едно истинско свърталище на разбойници, пълно с привилегировани хайдуци. Един ден, при една улична гоненица в Леополщад, едно младо момиче ми пъхна златен часовник в ръката, за да не го вземе шпионинът, който я преследваше и искаше да я отведе в затвора. Съвсем не познавах младото момиче, но имах щастието да го видя отново един месец по-късно. Тя беше красива и беше си възвърнала свободата с повече от една жертва. Зарадвах се много, че можех да й върна часовника и не поисках никаква награда за моята честност, макар че красавицата си струваше труда. За да избегнат досажданията, за момичетата имаше само едно средство: те трябваше да вървят по улиците с наведена глава и с броеница в ръка; защото тогава отвратителната банда нямаше да си позволи да ги арестува безпричинно. Нали е възможно да отиват в църква, а в такъв случай Мария Тереза би наредила да обесят комисаря на девствеността.

Тази банда правеше престоя за чужденците във Виена неприятен, защото беше трудно да се задоволят даже съвсем естествени нужди. Бях доста изненадан, когато един ден, стоейки в уличка до стената, бях изруган от един вагабонт с червена перука, който ми каза да съм се махал някъде другаде, защото иначе щял да накара да ме арестуват.

— А защо, моля?

— Защото там вляво от вас стои една жена, която може да ви види.

Аз погледнах нагоре и видях на четвъртия етаж главата на една жена, която с далекоглед наистина би могла да различи дали съм християнин или евреин. Смеещ се, изпълних заповедта. Разказах моето преживяване навсякъде, но никой не се учуди на него, защото подобно нещо се случваше стотина пъти на ден.

За да се запозная с виенските обичаи, хранех се на различни места. Когато един ден отидох с Кампиони да се храня в гостилницата „Рак“, за моя голяма изненада видях на трапезата онзи Бепе ил Кадето, когото познавах от моето пленничество в испанската армия и по-късно бях видял във Венеция, а след това също в Лион под името дон Джузепе Марати. Кампиони, който е бил негов съучастник в Лион, го прегърна, говори след това с него настрана и ми каза най-после, че господинът приел отново своето истинско име и сега се наричал граф Афлизио. След ядене ще се постави фараонова банка, в която трябва да взема участие; затова ме молят да не играя. Казах, че съм съгласен. Афлизио спечели и някой си капитан Бекария му хвърли картите в лицето — една малка шега, с каквито мнимият граф беше вече свикнал и затова не се случи нищо особено. След играта отидохме в едно кафене, където един добре изглеждащ офицер ме гледаше внимателно. Най-сетне се усмихна, но по този начин, който не изразяваше нищо обидно.

— Господине, — попитах го аз учтиво, — на кого се смеете?

— На вас, господине. Виждам, че не си спомняте за мен.

— Струва ми се, че съм имал вече честта да ви видя някъде. Но къде? Това не мога да кажа.

— Преди девет години, когато по заповед на княз Лобковиц ви доведох до вратата Римини.

— Вие сте барон Файс?

— Съвсем вярно.

Ние се прегърнахме и той ми предложи своето приятелство, като ми обеща да ми достави всички възможни във Виена забавления. Естествено приех и същата вечер той ме представи на една графиня, у която се запознах с абат Тестагроса, когото наричаха дебела глава. Той беше посланикът на моденския херцог и бе приет добре в двора, понеже бе посредничил за женитбата на един ерцхерцог с принцеса Беатриче д’Есте. Там се запознах също и с графовете Рокендорф и Саротин и с много благородни млади дами, които според етикета трябва да се зоват само госпожици. Там беше също и една принцеса, която изглеждаше като че е водила разпуснат живот, но все пак можеше още да се хареса. Ние вечеряхме, при което бях наричан непрекъснато барон. Напразно казвах, че не съм барон и че изобщо нямам никаква титла.

— Все пак трябва да сте нещо, ми се отговаряше, а по-малко от барон не можете да бъдете. Вие трябва да оставите да ви наричат барон, ако искате да бъдете допуснат в обществото във Виена.

— Е нека бъда най-сетне барон. Това няма голямо значение.

Баронесата ми даде скоро да разбера, че ме намира според своя вкус и че би й било приятно, ако я ухажвам. Посетих я още на следния ден и тя ми каза: „Ако обичате да играете, елате довечера“. Там се запознах с мнозина играчи и три или четири госпожици, които се бяха посветили в служба на Венера, без да се страхуват от комисарите на девствеността. Те бяха толкова отдадени на занятието си, та не считаха, че накърняват благородството си, когато приемат малка награда за своите услуги. Тогава забелязах, че господа комисарите на девствеността бяха неудобни само за такива, които не отиваха в добри домове.

Тъй като баронесата ми каза, че бих могъл да й представя приятелите си, то заведох барон Файс, Кампиони и Афлизио. Графът игра, държа банката и спечели; Трамонтини, с когото се бях запознал, го представи на своята жена, която бе наречена госпожа Тези, а чрез това посредничество Афлизио направи отлично запознанство с принц Саксен-Хилдбургхаузент. Това беше изходна точка за бляскава кариера на самозвания граф, защото Трамонтини, който бе станал негов съучастник във всички големи игри на карти, успя да склони херцога посредством жена му да му даде най-напред чин капитан на служба на Нейно Императорско и Кралско Величество. Три седмици по-късно Афлизио носеше униформата със своите отличия. Когато си тръгвах от Виена, той притежаваше сто хиляди гулдена. Величествата обичаха играта, но не залагаха. Императорът оставаше по-скоро да държи банка. Той беше един добър, обичащ разкоша, но не разточителен княз. Видях го веднъж в пълно императорско облекло и бях изненадан, че носеше испански дрехи. Вярвах, че виждам Карл Пети, който бе въвел този етикет, макар че след него никой император не е бил испанец и Франц Първи нямаше нищо общо с испанския двор.

По-късно забелязах същата особеност в Полша при коронясването на Станислав Август Понятовски. Старите паладини^[3] плакаха от яд, когато гледаха това облекло, но те трябваше да се преструват на доволни, защото под руския деспотизъм не им оставаше нищо друго, освен да се въоръжат с търпение.

Император Франц Първи беше хубав и аз намирах лицето му винаги приятно, независимо дали носи салтамарка или императорски пурпур. Към жена си се отнасяше с най-голямо внимание и не й пречеше да тласка държавата в дългове, защото толерираше търговията, понеже тя му пълнеше касите. Беше галантен и императрицата, която винаги го наричаше неин господар, се преструваше, че съвсем не забелязва това, защото не искаше светът да добие представата, че нейните прелести не са вече достатъчни, за да пленят Негова Светлост съпруга й, още повече че всички се възхищаваха от красотата на нейните многобройни наследници. Всички ерцхерцогини, с изключение на най-възрастните ми се струваха красиви. От момчетата можах да наблюдавам само най-възрастното. Намерих чертите на лицето му печални, макар че абат Тестагроса, който притежаваше известни физиономични познания беше на друго мнение.

— Какво забелязвате — попита ме един ден той — във физиономията на принца?

— Високомерие и самоубийство.

Бях добър пророк (защото Йосиф Втори наистина се самоуби, без да има такова намерение). Абат Йосиф Втори имаше известни въображаеми познания, които разрушаваха тези, които той наистина притежаваше. Говореше с голямо удоволствие с хора, които не бяха в състояние да му отговорят, защото бяха заслепени от неговите доводи или най-малко се преструваха на заслепени.

Високопоставеният господин обичаше страстно да разказва и разказваше наистина хубаво, с умение да украсява подробностите на някой анекдот, но той непременно искаше да накара слушателите си да се смеят, а пък който не се смееше на шегите му, минаваше за глупак, а за жалост, сериозни оставаха тъкмо тези, които го познаваха най-добре. Той например предпочете съвета на Брамбила, който после докара смъртта му, пред мненията на лекарите, които му даваха разумни нареждания. Впрочем никой не му оспорваше безстрашието, но нямаше никакво понятие от изкуството да управлява, защото нямаше ни най-малкото познание за човешкото сърце и не умееше нито да се преструва, нито да пази тайна. До такава степен не можеше да владее чертите на лицето си, че не можеше да прикрие даже задоволството си, когато налагаше някакво наказание. Когато погледнеше някого, чиито черти не му харесваха, винаги правеше гримаса, която изглеждаше твърде неприятна.

Йосиф Втори умря от една ужасна болест, защото остана до последния миг в пълно съзнание, виждайки пред себе си неизбежната смърт. Той има нещастието да съжалява за всичко, което беше направил и което не можеше да се върне отново; от една страна, понеже по-голямата част не можеше вече да се поправи, от друга — понеже той вярваше, че ще се опозори, ако от разумните съображения разруши това, което беше създал неразумно. Защото, без съмнение той хранеше до последния миг чувството на непогрешимост, присъщо на благородния му произход, макар че колебливото състояние на душата му трябваше да го накара да осъзнае погрешимостта на неговата природа. Беше изпълнен с уважение към брат си, който днес управлява на неговото място; въпреки това, нямаше смелостта да последва важните съвети, които последният му даваше. В изблик на великодушие награди богато сръчния и умен лекар, който съобщи смъртната му присъда; но в една тъкмо противоположна област той бе наградил няколко месеца преди това лекарите и лечителите, които му съобщиха, че бил излекуван. Освен това, има нещастието да знае със сигурност, че смъртта му няма да бъде оплаквана — една безутешна мисъл, особено за един владетел. Многообичната му племенница умря преди него и ако околните го бяха обичали, то сърцераздирателното известие би му било спестено; защото беше ясно, че краят му наближава.

Бях възхитен от живота във Виена и от насладите, които изживях при красивите госпожици, с които се бях запознала у баронесата. Малко преди заминаването ми от красивия град барон Файс ме срещна на сватбения празник на граф Дурацо и ме покани на пикник в Шьонбрун. Там не се въздържах от нищо и когато се завърнах във Виена, бях развалил стомаха си до такава степен, че двадесет и четири часа по-късно щях почти да умра.

Последната искрица разум, която притежавах в моето изтощено състояние, използувах, за да спася живота си. Кампиони и графовете Рокендорф и Саротин стояха до леглото ми. Саротин, с когото се бях сприятелил много, бе довел един лекар, макар че бях заявил недвусмислено, че не желая такъв. Новият Санградо мислеше, че можеше да ми наложи изкуството си и беше повикал един хирург, който трябваше да ми пусне кръв въпреки волята ми. Бях вече полумъртъв, но по едно необяснимо и за самия мен внушение, отворих очите си и видях човека с ланцета в ръка точно в момента, когато искаше да отвори вената ми. „Не, не!“, казах аз и отдръпнах изтощен ръката си. Обаче, искайки да спаси живота ми, въпреки моята воля, дангалакът хвана отново ръката ми… Точно в този миг почувствувах съживяване на моите сили; хванах един от пистолетите си и куршумът отряза една от къдриците на главата му. Това бе достатъчно. Всички присъствуващи се измъкнаха, с изключение на моята слугиня, която не се отдели от мен и ми даде да пия толкова вода, колкото исках. На четвъртия ден бях отново напълно здрав.

Моето премеждие даде на всички виенски безделници материал за веселие за няколко дни и абат Тестагроса ме увери, че ако бях застрелял бедния хирург, то той би бил мъртъв и толкова, защото присъствуващите свидетели бяха заявили, съгласно истината, че насила са искали да ми пуснат кръв. Така че съм се намирал в положение на самозащита.

В операта мнозина желаеха да се запознаят с мене — виждаха в мен мъж, който се бе защитил от смъртта чрез пистолетни изстрели. Един художник на миниатюри, Морал, който страдаше често от смущения в храносмилането и който накрая умря от това, ми даде следния съвет: за да се излекува човек от болест, не е нужно нищо друго, освен да пие много вода и да има търпение. Той умря от това, че му пуснаха кръв в един момент, когато не можеше да окаже никаква съпротива.

Смущението в храносмилането ми припомни за шегата на един човек, който иначе рядко пускаше шеги, а именно господин Дьо Мезонруж. Един ден той преял и бил донесен умиращ вкъщи. Колата му трябвало да спре срещу Кенз-Вент, тъй като няколко коли се били сблъскали. Един бедняк се приближил до вратата на неговата кола, като казал: „Господине, умирам от глад!“ „Как можеш да се оплакваш ти, хитрецо — му отговорил, пъшкайки Мезонруж — аз бих желал да съм на твоето място“.

Пак по това време се запознах с една танцьорка от Милано. Тя беше умна, имаше отлично държание, литературни познания и беше преди всичко много красива. Тя приемаше в салона си добро общество, с което умееше да се отнася отлично. У нея се запознах с граф Кристоф Ердьоди — един любезен, богат и щедър кавалер, после с княз Кински, който беше прелестен Арлекин. Влюбих се в момичето, но напразно, защото тя беше влюбена в танцьора от Флоренция Анджолино. Ухажвах я, но тя ми се смееше; една дама от театъра, която е влюбена в някого, е непревземаема крепост, още повече, когато човек не е в състояние да прехвърли златен мост към нея. А аз не бях богат. Въпреки това не изоставих надеждата, а непрекъснато кадях тамян пред нейния олтар. Моята компания й беше приятна, защото тя ми показваше написаните от нея писма и аз изтъквах прелестта им. Тя притежаваше един неин миниатюрен портрет. В деня преди заминаването реших от яд за загубеното време и за извършените от мен поради влюбването ми глупости да й открадна този портрет. Слаба утеха за един нещастник, който напразно се бе домогвал до първообраза! При прощалното ми посещение видях миниатюрата да лежи, прибрах я и отпътувах с две красиви госпожици, за да се повеселим.

Когато слязох от колата, първият човек, комуто тъй да се каже, паднах в обятията, беше покровителят на госпожа Конде — Лабре, кавалерът Талвис, на когото бях дал такава добра поука в Париж. Когато ме позна, той се нахвърли върху мен и каза, че съм му дължал реванш.

— Обещавам ви го — отговорих аз, — но никога не заменям едно удоволствие с друго: ще се видим пак!

— Това е достатъчно. Бихте ли ми направили честта да ме представите на дамите?

— С голямо удоволствие, но не на улицата.

Ние отидохме в една гостоприемница, той ни последва. Тъй като бях на мнение, че младият човек, който иначе беше храбър както никой друг френски кавалер, можеше да допринесе за нашето забавление, то го представих. Той живееше от два дни в странноприемницата, където бяхме отседнали и ние, и беше облечен в траурни дрехи. Попита ни дали ще посетим бала у княз-архиепископа. Не знаехме нищо за последния, но Файс отговори на въпроса му с „да“. Балът може да се посети — каза кавалерът, без да бъде човек представен и затова мисля да отида, което иначе не бих могъл да сторя, тъй като тук никой не ме познава. След това си отиде. Съдържателят, който се яви, за да се осведоми за заповедите ни, ни даде сведения относно бала и тъй като нашите красиви госпожици изявиха желание да отидат, то ние се съгласихме.

Непознати, ние кръстосвахме с пълна свобода всички зали на двореца, докато най-сетне дойдохме до една голяма маса, на която седеше княз-архиепископът и държеше фараонова банка. Купчината злато, което благородникът прелат имаше пред себе си, трябваше да има, по наше изчисление, около тринадесет или четиринадесет хиляди гулдена. Кавалерът Талвис застана между нашите две дами и им правеше комплименти, докато негова милост размесваше картите. Архиепископът накара да секат, погледна кавалера и го покани приятелски да заложи на някоя карта.

— На драго сърце, уважаеми господине, залагам срещу цялата банка на тази карта.

— Добре! — каза архиепископът, за да не даде вид, че се страхува. Той тегли карти, картата на кавалера спечели и моят щастлив французин прибра с пълно спокойствие всичките пари на прелата и си напълни джобовете. Епископът беше слисан, съзнавайки малко късно глупостта, която бе извършил, и каза на кавалера.

— А ако вашата карта беше загубила, господине, как бихте ми се издължили?

— Уважаеми господине, това би било моя работа.

— Господине, вие имате повече щастие, отколкото разум.

— Може да е така, ваша милост, но това е моя работа.

Кавалерът излезе, аз го последвах и го настигнах долу на стълбата. След като му направих комплимент, го помолих да ми заеме сто дуката. Той ми ги наброи мигновено, като ме увери, че бил възхитен, задето може да ми направи тази услуга.

— Аз ще ви дам полица.

— Глупости, никаква полица.

Пъхнах златото в джоба си, без да се грижа за многобройните маски, които бяха последвали от любопитство щастливия печеливш и сега бяха свидетели на това, което ставаше. Талвис се отдалечи, а аз се върнах отново в игралната зала.

Ракендорж и Саротин, които случайно присъствуваха на бала, бяха узнали, че кавалерът ми бе дал пари и ме попитаха кой е той. Разказах им една история, пълна с истина и лъжа, и казах накрая, че с парите, които ми е дал, кавалерът е изплатил един свой дълг, който още от Париж имал към мене. Те трябваше да повярват на това, или поне да се престорят, че вярват.

В нашата странноприемница съдържателят ни разказа, че кавалерът си отишъл, като препускал бясно коня си, и че целият му багаж се състоял само от едно куфарче. Ние вечеряхме и за да направя вечерята по-весела, разказах на Файс и на нашите красиви госпожици по какъв начин се бях запознал с Талвис и как постъпих, за да получа моята част от плячката.

Когато се върнахме във Виена, случката беше вече злободневна, смееха се на гасконеца и се шегуваха с епископа. Лошите езици не пощадиха също и мен, но аз не считах за необходимо да се защищавам.

Никой не познаваше кавалера Дьо Талвис и френският посланик не беше чувал нищо за него. Не зная дали и след това в Братислава се е чуло нещо за него.

След като се сбогувах с всички приятели и приятелки, отпътувах най-сетне от Виена с пощенската кола; на четвъртия ден пренощувах в Триест. Един ден след това се качих на кораб за Венеция, където пристигнах следобед на втория ден на Възнесение. Имах щастието да прегърна след тригодишно отсъствие моя прелестен покровител, господин Де Брагадино, и неговите двама неразделни приятели; те бяха много зарадвани да ме видят отново напълно здрав и в добро материално състояние.