Джакомо Казанова
Приключенията на Казанова (23)

Глава втора

Аз купувам една красива кола и пътувам със стария капитан и младата французойка за Парма. Виждам отново Дженовефа и й го дарявам две красиви златни гривни. Безпомощен съм поради отношението ми спрямо моята спътница. Беседа със себе си. Разговор с капитана. Разговор с французойката.

Разговорът беше оживен и младият „женски“ офицер занимаваше всички присъствуващи, даже и синьора Кверини, макар че тя не си даваше много труд да прикрие своето неудоволствие.

— Вижда ми се странно — каза му тя, — че можете да живеете заедно, без да говорите никога нито дума помежду си!

— Защо странно, уважаема госпожо? Ние се разбираме отлично: при това, което имаме да извършваме заедно, нуждата от думи е много малка.

При този прелестен и живо изказан отговор цялото общество избухна в смях, с изключение на синьора Джулиета Кверини, която по глупав начин се преструваше на прекалено свенлива и взе отговора в точния смисъл.

— Не позволявам нищо — каза тя на младия офицер, — което би могло да се извърши без помощта на думите или перото.

— Ще ме извините, уважаема госпожо, но има такива неща: играта например.

— Вие играете заедно?

— Ние не правим нищо друго: играем фараон и аз държа банката.

Изтънчеността на този уклончив отговор намери всеобщо одобрение; смехът започна отново и Джулиета се смееше с другите.

— Печели ли банката много? — попита генералът.

— Ах, печалбата е толкова незначителна, че не си струва да се говори за нея.

Естествено никой не мислеше да преведе на честния капитан тази забележка. Целият разговор се водеше отсега нататък все в този пикантен тон и когато обществото се разотиде, всички бяха възхитени от миловидността и хумора на прелестния офицер.

Надвечер, непосредствено преди заминаването, отидох у генерала, за да се сбогувам с него; пожелах му приятно пътуване.

— Сбогом — отговори ми той. — Пожелавам ви също приятно пътуване и много забавления в Неапол.

— Няма да пътувам за там; промених плановете си и отивам в Парма, където искам да видя инфанта. Същевременно възнамерявам да служа за преводач на двамата офицери, тъй като не могат да се разберат помежду си и с хората.

— Разбирам и ако бях на ваше място, бих сторил същото.

Сбогувах се с госпожа Кверини, която ме помоли да й пиша от Болоня. Обещах й с намерението да не удържа на думата си.

Младата французойка ме беше заинтересувала още когато лежеше скрита под завивката на леглото. Тя ме беше спечелила напълно, когато показа на масата един ум, какъвто аз много харесвам и който в Италия се среща рядко, но във Франция е присъщ почти на целия красив пол. Завладяването й не ми изглеждаше трудно и затова аз обмислях средствата и начините за това. Без да бъда суетен, можех да вярвам, че й подхождах повече, отколкото нейния стар унгарец, който наистина за възрастта си беше прекрасен мъж, но все пак навършваше шестдесетте, докато моите двадесет й три години личаха от всички черти на лицето ми. Струваше ми се, че няма защо да се опасявам от някаква пречка от страна на офицера, тъй като бе ясно, че той принадлежи към онези хора, които гледат на любовта като на чиста фантазия, затова се справят лесно с обстоятелствата и обичат да се нагодят към условията, които случаят наложи. Щастието не можеше да ми предложи по-добра възможност за постигането на моята цел, отколкото като ме направи спътник на тази неподхождаща си двойка. Считах за невъзможно да получа отказ, защото предложението ми да ги придружавам трябваше да им бъде много приятно, тъй като сами не бяха в състояние да споделят нито една мисъл.

Сигурен в успеха, аз реших да рискувам и щом отидох в гостоприемницата, попитах офицера дали смята да пътува за Парма с пощенската кола или с друго превозно средство.

— Понеже нямам своя собствена кола, предпочитам да пътувам с пощата.

— Аз притежавам една много удобна кола и ви предлагам двете задни места, ако моята компания ви е приятна.

— Та това е истински късмет! Направете ми удоволствието и съобщете предложението на Анриета!

— Желаете ли, уважаема госпожо, да ми окажете честта да ви съпровождам до Парма?

— Бих била възхитена, тъй като бихме могли поне да разговаряме. Но внимавайте, господине, задачата ви не ще бъде лесна, понеже ще бъдете принуден често да се заемате с нас двамата.

— Ще направя това с най-голямо удоволствие; съжалявам само, че пътуването е така кратко. Ние можем на вечеря да поговорим за това, а дотогава позволете да ви оставя, за да уредя някои работи.

Тези работи се отнасяха до една кола, която притежавах дотогава само във въображението си. Отидох в кафенето на благородниците, където ми съобщиха, че се продавала една кола, но никой не искал да я купи, понеже била много скъпа. Искали двеста цехина за нея, а тя имала само две места с един страпонтен^[1]. Беше тъкмо това, което търсех. И все пак видях една великолепна английска кола, която трябва да е струвала двеста гвинеи. Графът, комуто принадлежеше колата, беше на вечеря; накарах да го помолят да не продава по никой начин колата до следната сутрин и се върнах много доволен в моята гостоприемница. На вечеря говорих с капитана само толкова, колкото беше нужно, за да уговоря с него, че ще заминем на следния ден следобед; целият останал разговор беше един диалог между Анриета и мене. Един прелестен диалог; той ме накара да се насладя на един очарователен хумор, който дотогава ми беше непознат, защото никога не бях имал възможност да разговарям с французойка. Всеки миг намирах младата жена все по-възхитителна и макар че все още я възприемах само като една авантюристка, бях съвсем учуден да открия в нея благородни и нежни, чувства, които можеха да бъдат само плод на добро възпитание. Но отхвърлих тази мисъл веднага при явяването й, защото тя не подхождаше на намеренията, които имах. Колкото пъти се опитах да пренеса разговора към офицера, тя отклоняваше загатванията ми с един изтънчен такт, който ме изненадваше и въпреки това много ми харесваше, понеже го правеше толкова миловидно. Все пак тя не се отклони, когато й зададох следния въпрос:

— Кажете ми поне, уважаема госпожо, дали капитанът е ваш съпруг или ваш баща?

— Нито едното, нито другото! — отговори ми тя, смеейки се.

Задоволих се с това, тъй като поначало нямах нужда да зная повече. Добрият стар господин беше заспал; когато се събуди, аз им пожелах лека нощ и си легнах със сърце, пълно с любов и глава, пълна с планове. Виждах, че всичко взимаше най-благоприятния обрат и бях убеден, че щях да имам успех, защото бях на двадесет и три години, притежавах злато, най-блестящо здраве и много смелост. Приключението ми изглеждаше още по-привлекателно, понеже след три или четири дни трябваше да видя резултата.

На следната сутрин много рано отидох при притежателя на колата, граф Дандини; по пътя минах покрай магазина на един златар и купих две гривни от венецианска златна верижка, всяка по пет лакти дълга и с рядка изисканост. Те трябваше да послужат за подарък, който определях за Дженовефа.

Граф Дандини ме позна щом ме видя. Той ме беше виждал в Парма у неговия баща, който тогава, по време на моето студентство преподаваше пандектит^[2]. Купих от него колата при условие, че ще ми я изпрати към един часа следобед по своя седлар.

Дженовефа беше извън себе си от радост, когато й подарих гривните: в цяла Чезена нямаше момиче, което да има по-красиви.

С този подарък аз успокоих съвестта си, защото с него заплащах четворно разходите, които може би бях причинил на баща й чрез моя десет или дванадесетдневен престой. Впрочем тези гривни не бяха най-важният подарък, който правех на семейството й. Накарах бащата да се закълне, че ще ме чака и че няма да се залавя с мними магьосници, за да извади съкровището, даже да изминат и десет години, без да ме види или да чуе за мене.

— Защото — казах му аз — след договора, който сключих със земните духове, които пазят съкровището, то ще потъне на двойна дълбочина: това значи на една дълбочина от тридесет и пет разтега и тогава бих имал десет пъти повече работа, отколкото сега, за да го извадя на повърхността. Не мога да ви съобщя момента, в който ще се завърна отново, понеже той е в зависимост от редица комбинации, на които не съм господар. Но си спомняйте за твърдото ни споразумение, че съкровището ви ще бъде извадено само от мене!

Съпроводих тези съвети с проклятия, които го заплашиха със загиване на цялото му семейство, ако не удържи клетвата си. По този начин поправих отново всичко: вместо да измамя добрия човек, станах негов благодетел, като го предпазих от измамници, които биха хвърлили око не толкова на дъщеря му, колкото на талерите му. Не го видях вече никога и вероятно отдавна е умрял, но според впечатлението, което смятам, че съм му направил, наследниците му сигурно и днес още ме очакват, защото името Фаруси трябва да е останало безсмъртно в тази къща.

Дженовефа ме изпрати чак до градската врата; там аз я целунах сърдечно, при което почувствувах, че бурята беше упражнила върху ми само едно преходно влияние, но бях разумен, за да й кажа: ако не се завърна до три месеца, нейната девственост няма повече да е нужна за моето вълшебство и я съветвам да се омъжи, ако й се удаде възможност. Тя проля няколко сълзи, но ми обеща да последва съветите ми.

Надявам се, читателят ще намери, че аз завърших моята магьосническа история по един благороден начин. Сам се поздравявам за това, макар и да не се осмелявам да се хваля много с моето поведение, защото мисля, че ако случайно не бях притежател на една добре натъпкана кесия, то сигурно бих бил в състояние да разоря бедния Франци с усмивка на уста. Не поставям въпроса дали всеки друг умен и жизнерадостен млад човек не би действувал на мое място по същия начин, но моля моите читатели да си отговорят сами на този въпрос. Че продадох на Капитани ножницата на св. Петър, малко по-скъпо, отколкото тя струваше, за това — трябва да призная — и до този час не съжалявам. Първо, Капитани мислеше да ме използува, когато прие ножницата като залог и второ, баща му, господин Пфалцграф, чак до смъртта си е считал тази ножница за по-скъпа от най-красивия диамант в целия свят. Той е умрял с тази вяра и затова е умрял като богат човек; аз обаче ще умра беден. Нека читателят реши кой от нас двамата е направил по-добрата сделка. Но да се върна към моите бъдещи спътници.

Завърнал се в гостоприемницата, аз извърших всички приготовления по заминаването ни с бързина, която отговаряше на желанията ми.

Анриета трябваше само да отвори уста и аз откривах едно ново съвършенство в нея, защото духът й ме омагьосваше много повече, отколкото красотата й. Струваше ми се, като че ли старият капитан гледаше с удоволствие, че аз се занимавах с нея, и всичко показваше, че на Анриета й беше приятно оказаното от мене внимание; с една дума, струваше ми се ясно и несъмнено, че тя съвсем не би имала нищо против да смени своя стар любовник с мене. Можех да се отдавам повече на тази надежда, защото във физическо отношение притежавах всички качества, които могат да красят един образцов любовник, още повече правех впечатление на един много богат човек, макар и да нямах слуга. Казах й, че изразходвам двойно повече, за да имам удоволствието да не влача със себе си такъв; обслужвайки се сам, имам винаги възможността да бъда обслужван постоянно по мой вкус, като при това имам преимуществото да нямам на врата си никакъв шпионин. Анриета показа пълно разбиране, а това ме направи още по-влюбен, отколкото преди.

Добрият унгарски капитан настояваше да ми плати предварително сумата за пътуване до Парма. След обяд ние отпътувахме, като преди това има състезание по учтивост заради местата: той искаше да заеме място до Анриета. Но читателят ще разбере колко по-приятно щеше да ми бъде мястото срещу нея; и понеже имах сметка от това, толкова по-усърдно настоявах да ми се предостави сгъваемият стол. Така имах двойното преимущество, да изнеса една победа на учтивостта и да имам постоянно пред очи прелестното, обожавано от мен същество.

Щастието ми би било прекалено голямо, ако не бих имал никакви неприятности; но къде има рози без тръни? Когато прелестната французойка каза една от онези шеги, които звучат така естествено от устата на нейните съотечественички и аз трябваше да се смея на шегата, то съжалих тъжното лице на бедния унгарец и за да го накарам да вземе участие в удоволствието ми, опитах се да му преведа на латински хубавите забележки на духовитата Анриета. Но доброто ми намерение не успя; напротив, видях лицето му да се удължава все повече, като че ли разказаното от мене му се струваше безвкусно. Това ме принуди да призная в себе си, че не говоря латински толкова добре, колкото тя френски. Когато се изучават чужди езици, последното, което се научава, е хуморът им; и този хумор е застъпен винаги в шеговитите забележки. Аз започнах да се смея при четене на Теренц, Марциал и Плавт едва когато бях на тридесет години.

Тъй като нещо в колата се бе счупило, ние спряхме във Форли, за да оставим да го поправят.

След като вечеряхме много весело, отидох в една отделна стая, за да си легна. Бях съвсем изпълнен с образа на прелестната жена, който ме пленяваше все повече и повече.

През време на цялото пътуване Анриета ми се видя така особена, че не се осмелих да спя на другото легло, което беше в тяхната стая. Страхувах се, че на момичето би могло да дойде идеята да напусне своя стар приятел и да легне при мене, а не знаех как би погледнал добрият капитан на тази „шега“. Наистина, исках да обладая прелестното същество, но исках това да се уреди по приятелски начин, защото изпитвах известно уважение към офицера.

Младото момиче притежаваше само мъжкия костюм, който носеше на себе си и освен него ни най-малкия тоалетен предмет, от които една жена се нуждае — даже риза, тя носеше ризите на капитана. Едно подобно положение беше тъй ново за мене, че ми се стори загадъчно.

Пристигнахме в Болоня. В едно възбудено настроение, създадено от доброто ястие, което ядохме на вечеря и от огъня, който се разгаряше все по-силно сърцето ми, аз я попитах чрез какво странно приключение е станала приятелка на великолепния стар господин, който по̀ прилича да й бъде баща, отколкото любовник.

— Ако искате да узнаете това — отговоря тя смеейки се, — то накарайте го да ви разкаже сам цялата история; но кажете му да не изпуска нищо.

Естествено, последвах поканата й и след като добрият капитан се увери чрез мимика, че разказът му няма да намери неодобрението на красивата французойка, той започна така:

— Един мой приятел офицер бе изпратен в Рим, за да изпълни една поръчка; аз взех шестмесечен отпуск и го съпроводих.

С голямо удоволствие използувах възможността да видя този град. Не се съмнявах, че там доброто общество говореше изключително латински и че този език там е разпространен толкова, колкото в Унгария. Но се излъгах, тъй като никой не говори латински, дори духовниците, за които е важно да знаят само да го пишат. В Рим се намерих в голямо затруднение.

От един месец се отегчавах в стария град, който някога е бил царицата на света, когато кардинал Албани даде на приятеля ми депеши за Неапол. Преди заминаването си той ме препоръча на Негово Високопреосвещенство така настойчиво, че кардиналът ми обеща да получа след няколко дни писма до инфанта — херцог на Парма, Пиаченца и Гуастала; същевременно ми каза, че пътуването ще ми бъде платено. Понеже желаех да видя пристанището, което в древността се наричало Centum Cellae, а сега — Чивитавекия, използувах свободното време, което ми оставаше и се отправих натам с един водач, който говореше латински.

Когато се разхождах из пристанището, видях да слиза от един тартан някакъв стар офицер, съпровождан от това младо момиче, в същото облекло, в което го виждате тук пред себе си. Тя ми направи голямо впечатление; но не бих мислил повече за нея, ако офицерът не беше отседнал в същата гостоприемница, където се бях настанил и ако не беше получил стая, в която трябваше, без да искам да гледам винаги щом погледнех през моя прозорец. Вечерта ги видях да седят на същата маса един срещу друг и да вечерят, при което офицерът нито веднъж не й заговори. След вечеря момичето стана и излезе, без спътникът й да вдигне очите си от едно писмо, което, както ми се стори, четеше с голямо внимание. Четвърт час по-късно офицерът затвори прозорците, светлината бе угасена и без съмнение те си лягаха. Когато на следната сутрин станах по навик твърде рано, видях офицерът да излиза и момичето остана само.

Казах на моя чичероне, когото едновременно използувах и като слуга, да предаде на облеченото като офицер момиче, че ако иска да бъде един час заедно с мене, бих й дал десет цехини. Той изпълни поръчката и ми съобщи, че му отговорила на френски език, че веднага след закуска щяла да отпътува за Рим, а там лесно бих намерил средства и начини да й говоря. „Положително ще узная от Ветурино, продължи моят водач, къде слиза тя и няма да забравя да се осведомя за това.“

Наистина, тя отпътува с офицера. Аз се върнах същата сутрин обратно в Рим.

На втория ден след завръщането кардиналът ми предаде адресираните до министъра на херцога Дютийьо писма с един паспорт и необходимите пари за път, като ми каза много любезно, че не е нужно да бързам.

Съвсем не мислех вече за красивата непозната, когато два дни преди заминаването ми моят чичероне ми съобщи, че открил жилището й и че все още била заедно със същия офицер. Казах му да се опита да я види и да й каже, че след два дни трябва да замина. Тя ми отговори: ако искам да й съобщя часа на заминаването си, тя би ме чакала непосредствено извън града и ще се качи в колата ми, за да пътува по-нататък с мене. Намерих това предложение много остроумно и накарах същия ден да й съобщят кога ще замина и на кое място ще я чакам пред Порта дел Пополо.

Тя беше точно навреме на мястото и оттогава ние не сме се разделяли. Щом седна до мен в колата, тя ми даде да разбера, че желае да се храни с мен. Можете да си представите колко мъчно се разбирахме, но отгатвахме взаимно мислите си с помощта на жестовете, аз приех предложението й с удоволствие.

Ние се хранихме много весело, при което си говорехме понякога, без да се разбираме; но след десерта се разбрахме отлично. Мислех, че с това работата е свършена, но представете си изненадата ми, когато поисках да й дам десетте цехини и тя ги отблъсна решително, като ми даде ясно да разбера, че по би желала да отиде с мен в Парма, където имала да урежда нещо.

Понеже приключението не ми беше неприятно аз се съгласих; съжалявах само, задето не можех да й обясня, че не съм в състояние да я закрилям против насилие, в случай че я преследват, за да я върна в Рим. Съжалявах също задето вследствие на взаимното неразбиране на езиците ни не можех да се надявам на забавен разговор; би ми доставило също голямо удоволствие да ми разкаже своите преживелици, които предполагах, че са интересни. Както можете да си помислите, аз нямам никакво понятие коя е тя. Зная само, че се нарича Анриета, че е французойка, че е кротка като агне, че по всички изгледи е получила добро възпитание и че е напълно здрава. Че притежава ум и смелост, можехме да забележим и двамата — аз в Рим, а вие в Чезена на масата на генерала. Ако желае да ви разкаже своята история и ви позволи да ми я преведете на латински, то кажете й, че би ми направила с това голямо удоволствие, защото съм й искрен приятел и мога да ви уверя, че ще се наскърбя много, ако трябва да се разделим в Парма. Кажете й също, че бих й дал тридесетте цехини, които получих от епископа на Чезена и че ако бях богат, доказателствата за моята нежност и вътрешно влечение не биха се ограничили само с това. А сега, господине, моля ви да й обясните всичко това на френски език.

Аз я попитах да не би съвършената точност на превода да й бъде неприятна и след като получих уверението, че напротив, тя желае такава точност, възпроизведох й дума по дума всичко, което капитанът ми беше разказал. Анриета ми потвърди истинността на разказа на своя приятел с най-благородна откровеност, но ме помоли да му преведа, че не може да удовлетвори любопитството му да узнае преживелиците й.

— Кажете му, моля, че същият принц, който не ми позволява да лъжа, ми забранява да кажа истината. Уверете го още, че не ще приема нито една от тридесетте цехини, които той възнамерява да ми даде и че би ме наскърбил, ако настоява на предложението си. Аз желая да ме остави след пристигането ни в Парма да живея, където си избера, да не се интересува какво е станало с мене, а ако случайно ме срещне, да докаже добротата си като се престори, че не ме познава.

Накрая на тази къса реч, която тя изказа с голяма сериозност и един скромен и твърд, решителен тон, тя прегърна своя стар приятел по начин, който говореше повече за чувство, отколкото за нежност. Офицерът, който не знаеше по какъв повод тя го целуна внезапно, беше силно трогнат, когато му предадох съдържанието на Анриетината реч. Той ме помоли да й кажа, че би й се подчинил, без да се замисля само ако знае, че след пристигането си в Парма тя ще може да разполага с всичко необходимо за нуждите й.

— Вие можете да го уверите — каза ми тя, — че няма никакво основание да се безпокои относно съдбата ми.

Този разговор натъжи и трима ни; дълго време седяхме с наведени глави, без да кажем нито дума; когато най-сетне, уморен от неприятната ситуация, аз станах и им пожелах лека нощ, видях, че лицето на Анриета беше силно зачервено.

Щом се озовах в стаята си, вълнуван от най-силното чувство на любов, изненада и безпокойство, аз започнах да говоря високо на себе си, както правя винаги, когато съм завладян изцяло от някаква мисъл. Аз държа тези монолози с голямо оживление и най-сетне съвсем забравям, че съм сам. Относно Анриета не можех да продължавам повече лъжите си.

Та кое е това момиче, извиках аз, което съчетава най-възвишените чувства с всички признаци на цинична безнравственост? В Парма, каза тя, желае да остане незабелязана, да бъде господарка на себе си и аз нямам правото да се лаская, че няма да наложи и на мен същата заповед, която наложи на офицера. И тъй прощавайте мои надежди, мои пари и мои блянове за бъдещето! Но коя може да бъде тя? Тя или има в Парма някой любовник, или съпруг, или принадлежи на някое почтено семейство, или доверявайки се безгранично на своите прелести, иска да предизвика съдбата да я тласне в най-дълбоката пропаст на порочността, или да намери някой знатен господин, когото да впрегне пред своята триумфална колесница. Такъв план би могла да има само една луда или една отчаяна, а не ми изглежда да е такъв случаят с Анриета. От друга страна, тя не притежава нищо; но като че ли има всичко в изобилие, тя не иска да приеме нищо от един почтен човек, който има правото да й предложи помощ. Или може би вярва, че е по-малко срамно да се отдаде на желанията на един мъж, когото не познава и който може да вдъхне някакво нежно чувство, отколкото ако приеме подарък от един приятел, комуто сама отдава високо уважение й особено в един момент, когато се намира без никакви средства и при това насред един чужд град, чийто език даже не познава?

Или може би желае да поправи с това погрешната стъпка, която е извършила с капитана, за да му даде да разбере, че е тръгнала с него само за да избяга от офицера, който я е притежавал в Рим? Тя трябваше да знае много добре, че аз не бих тръгнал с тях, ако не ми беше вдъхнала някакви чувства; и тя трябваше непременно да знае, че за нея съществуваше само едно средство, за да бъде извинена. Може да е притежавала добродетели, но не притежава онази добродетел, която би трябвало да ми попречи да се стремя към единствената награда, която един мъж може да очаква от жената, в която е влюбен.

Ако тя вярва, че може да се преструва пред мене на възвишено добродетелна и да играе с мене, то мисля, че моята чест ми повелява да й докажа, че се лъже.

След този разговор със себе си, който беше засилил възбудата ми, аз реших да предизвикам обяснение на следната сутрин преди заминаването. Ще я помоля за същите благоволения, които нейният стар капитан е получил така лесно, и ако ми ги откаже, ще си отмъстя, като още преди пристигането ни в Парма й покажа студено и рязко презрение.

Изглеждаше ми съвсем очевидно, че тя би могла да ми даде истински или фалшиви доказателства за нежност само ако се преструва на добродетелна, без да е такава; и понеже тази добродетел беше само привидна, то мислех, че не биваше да се оставя да ме счита за глупак. Що се отнася до офицера, бях сигурен, че след това, което ми беше казал, той не би го схванал неправилно; защото като мъж със здрав човешки разум, той би могъл да се държи само неутрално. Доволен от изнесените пред самия мене основания и твърд в решението си, аз заспах. Анриета занимаваше мислите ми твърде много, за да не я сънувам. Но този сън, който трая цяла нощ, носеше толкова силно отпечатъка на истината, че при събуждането си аз още я търсех до мене; и въображението ми беше толкова изпълнено с насладите на тази нощ, че ако вратата ми не беше заключена отвътре, бих бил убеден, че тя ме е напуснала докато съм спал, за да заеме отново мястото си до унгареца. При събуждането си открих, че продължителният сън на тази щастлива нощ ме беше направил влюбен до полуда в красивата жена. И не можеше да бъде другояче. Нека читателят си представи един нещастник, който си ляга уморен и гладен до смърт и сънува, че седи пред една богато наредена трапеза. Е, какво ще стане? Стомахът му е още по-силно раздразнен, отколкото предния ден и не му дава вече никакво спокойствие: той трябва или да задоволи глада си, или да умре от изтощение.

Облякох се с твърдото решение да си осигуря красавицата, която ме възпламеняваше, преди още да се качим в колата. „Ако не ми се удаде, казах си аз, то няма да пътувам по-нататък.“ Но за да не наруша добрия тон и да не трябва да се укорявам спрямо един почтен човек, дълг ми беше — чувствувах това — да се разбера преди всичко с моя спътник.

Старостта е успокоила страстите ми, като ги е направила немощни, но сърцето ми не е остаряло и паметта ми притежава цялата свежест на младите години. Аз съм, драги читателю, далеч от мисълта да считам неща от подобен характер за дреболия и цялата ми мъка е, че не мога да ги направя до смъртта си главна задача на моя живот.

След като се облякох, отидох в стаята на моите спътници. Направих комплимент за добрия им вид, след което казах на офицера, че съм силно влюбен в Анриета и искам да го питам, дали ще ми се сърди, ако се опитам да я убедя да стане моя любовница. Казах:

— Това, което я принуждава да ви моли да я оставите в Парма сама, като че ли съвсем не я познавате, може да бъде само някой любовник, когото вероятно тя се надява да срещне там и ако пожелаете да ме оставите за половин час насаме с нея, ще мога да я убедя да пожертвува заради мене този любовник. Ако ми даде отрицателен отговор, то оставам тук, вие отивате с нея в Парма, оставяте колата ми на пощата и ми изпращате едно потвърждение, за да мога по всяко време да разполагам с нея.

— Веднага след закуска — отговори ми добрият капитан — ще изляза да се разходя и вие ще останете сам с нея. Опитайте се да постигнете целта си; бих се радвал извънредно много да премине във вашите ръце. Ако постоянствува в решението, което съобщи, то аз лесно ще намеря тук колар и вие можете да задържите колата си. Благодаря за предложението и със съжаление ще се разделя с вас.

Възхитен, че бях изминал почти половината път и че разрешението на въпроса не беше вече далече, попитах моята красива французойка дали няма желание да разгледа забележителностите на Болоня.

— На драго сърце, ако имах дрехи, които да подхождат на пола ми. Но така както съм, нямам никакво желание да се показвам пред целия град.

— Значи няма да излезете?

— Не!

— Ще ви правя компания.

— Това ме радва много.

Закусихме тримата във весело настроение; след това капитанът излезе. Щом си отиде, казах на Анриета, че приятелят й е излъгал, за да ме остави сам с нея, понеже съм поискал да говоря на четири очи с нея.

— Вчера вие му заповядахте да ви забрави веднага след пристигането ни в Парма, да не се осведомява за вас и да се преструва, че не ви познава, ако случайно ви срещне; тази заповед засяга ли и мене?

— Не съм му давала заповед; нямам правото за това и никога не бих се забравила дотам; аз отправих само молба да ми направи услуга, която трябва да очаквам от него поради нашите отношения. Тъй като той няма никакво право да отблъсне тази молба, то не съм се съмнявала нито за момент, че той ще я изпълни. А що се отнася до вас, сигурно не бих пропуснала да отправя и към вас същата молба, ако смятах, че имате някакви намерения към мене. Вие ми засвидетелствувахте приятелство, но трябва да разберете, че ако в моето положение грижите, които капитанът искаше да положи за мене, могат да ми навредят, то вашите биха могли да ми навредят още повече.

— Понеже знаете, че съм настроен приятелски към вас, то трябва да отгатнете, че не ми е възможно да ви оставя сама без пари, без средства в един град, където даже не можете да се разберете с хората. Вярвате ли наистина, че един мъж, комуто сте вдъхнали най-съкровено чувство, може да ви остави в нужда, след като ви е опознал или е научил от собствената ви уста в какво положение се намирате? Ако мислите така, то нямате правилно понятие за приятелството и ако от един такъв мъж се отзове на молбата ви, то той не ви е приятел.

— Аз съм убедена, че капитанът ми е приятел и вие сам чухте това: той ще ме забрави.

— Не зная от какво естество е приятелството, което този добър човек изпитва към вас и не зная също колко далеч се простира властта, която той упражнява над самия себе си, но знам, че ако той е в състояние да ви направи услугата, за която го помолихте, то приятелството му е съвсем различно от моето. Мисля, че не само не ми е възможно да ви окажа с лекота особената услуга в положението, в което ви виждам, но ако отида в Парма, ще ми е съвсем невъзможно да направя това, което искате от мен, защото ви обичам по такъв начин, че трябва или да ми обещаете да станете моя, или да остана тук. Вие ще отпътувате сама с капитана за Парма, защото чувствувам, че бих станал най-нещастният човек, ако ви съпроводя по-нататък. Не бих могъл да ви видя с друг любовник, със съпруг или в кръга на семейството ви. С една дума, би ми било непоносимо, ако не бих могъл да ви виждам постоянно и да живея с вас. Забравете ме — това са две думи, които се изговарят лесно, но красива Анриета, ако забравянето е възможно за един французин, то един италианец — ако съдя по себе си — не притежава такъв своеобразен талант. С една дума, госпожо, решението ми е непоколебимо: вие трябва да имате добрината да се обясните сега и да ми кажете дали трябва да ви придружа до Парма, или да остана тука. Ако остана тука, то всичко е в ред. Ще отпътувам утре за Неапол и съм сигурен, че ще се излекувам от страстта, която ми вдъхвате. Но ако ми кажете, че мога да ви съпроводя до Парма, тогава трябва да ми дадете уверение, че ще притежавам изцяло сърцето ви. Искам да бъда единствен притежател на вашите прелести. Вземете решението си, преди да се е върнал капитана. Той знае всичко.

— Какво отговори той?

— Че би бил възхитен да ви предостави на моята закрила. Но какво означава тази усмивка?

— Моля ви, оставете ме да се смея; никога в живота си не съм чувала за подобно лудо любовно обяснение. Едно любовно обяснение трябва да бъде вдъхновено, но трябва да бъде също нежно и благо. Разберете какво значи да кажете при едно подобно обяснение на една жена: „Госпожо, едно от двете! Избирайте веднага!“.

— Аз го разбирам напълно. То не е нежно, то не е галантно, не е патетично. Но то е страстно. Помислете, че се отнася до нещо сериозно и че аз никога не съм се намирал в подобно положение. Почувствувайте също в какво мъчително положение се намира един влюбен, който трябва за един миг да вземе решение, което може даже да се отнася за живот или смърт! Забележете, че въпреки силата на моята страст, аз не извършвам никакво насилие спрямо вас, че решението, което ще взема, ако настоявате на вашето мнение, не е никаква заплаха, а едно героично самообладание, което трябва да ме направи достоен за вниманието ви. Най-сетне моля ви да помислите, че нямаме никакво време за губене. Думата „избирайте!“ не бива да ви се струва груба; напротив, тя поставя в ръцете ми решението както на моята, така и на вашата съдба. За да се убедите, че ви обичам, сигурно не бихте желали да се хвърля като глупак в краката ви и плачейки да ви моля да имате състрадание към мен. Не, госпожо, без съмнение, това не би ви се харесало, и не би ме довело до целта. Аз съм сигурен, че заслужавам да притежавам вашето сърце, затова ви моля за любов, а не за състрадание. Ако не ви харесвам, разделете се с мен! Ако отида с вас в Парма, не мога да гарантирам за себе си, понеже бих изпаднал в отчаяние. Моля ви за милостта: обмислете това! Ще видите, че бихте извършили непростима неправда спрямо мене, ако ми кажете: „Елате в Парма, но ви моля, не се опитвайте да ме видите там.“ Признайте, че не бихте се решили на подобно нещо.

— Признавам това, ако е вярно, че ме обичате.

— Хвала богу! Да, бъдете уверена, че ви обичам с цялото си сърце. И тъй, избирайте и произнесете присъдата!

— Значи все още в същия тон?

— Да.

— Но знаете ли също, че изглеждате сърдит?

— Не, защото това не е вярно. Това е решаващ за мен момент. Трябва да проклинам моята странна съдба и проклетите полицаи от Чезена, защото без тях не бих ви видял никога.

— Значи съжалявате, че сте се запознали с мене?

— Да. Та не съм ли напълно прав за това?

— Започвам да си поемам дъх, защото се басирам, че ще ми кажете да дойда с вас в Парма.

— Да, елате в Парма!