Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Histoire de ma vie, –1829 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010 г.)
Разпознаване и начална корекция
Дими Пенчев (2012 г.)
Допълнителна корекция
maskara (2014)

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 1

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

 

 

Издание:

Джакомо Казанова. Приключенията на Казанова. Том 2

Италианска. Първо издание

Издателска къща „Ренесанс“, София, 1991

Редактори: Мариета Преславска, Надежда Гешанова

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Димитър Христов

Коректори: А. Стефанова, К. Хаджийска

ДП „Димитър Благоев“ — София

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Моето кратко, но забавно пребиваване в Анкона. Чечилия, Марина, Белино. Гръцката робиня в лазарета. Белино се разкрива.

Пристигнах в Анкона на 25 февруари 1774 година и отседнах в най-добрата гостоприемница. Моята стая ми хареса. Казах на гостилничаря, че искам да ям месо, но той ми отговори, че през постите християните се хранели с постни ястия.

— Светият отец ми е дал позволение да ям месо.

— Покажете ми това позволение?

— Той ми го даде устно.

— Господин абате, не съм длъжен да ви вярвам.

— Вие сте глупак.

— В моята къща аз съм господар и ви моля да отидете в някоя друга гостоприемница.

Подобен отговор и покана, каквито съвсем не очаквах, естествено ме ядосаха. Почнах да проклинам, ругая, викам, когато внезапно в стаята влезе един с изразено достойнство господин и ми каза:

— Господине, не сте прав да искате да ядете месо, когато в Анкона постните ястия са много по-добри. Вие не сте прав, като искате да принудите гостилничаря да вярва на думите ви и ако имате позволението на папата, то не сте прав, задето сте си позволили на вашата възраст да го поискате. Вие не сте прав и защото не сте поискали писмено разрешение. Не сте прав още и да наричате гостилничаря глупак, тъй като това е обида, която никой човек не би харесал в собствената си къща. И най-сетне, вие нямате право да вдигате такъв шум.

Този човек, който влезе в стаята ми само за да ме мъмри и да ми приписва всяка възможна неправда, вместо да ме разсърди повече, възбуди у мене желанието да се смея и аз му отговорих:

— Господине, признавам с готовност, че нямам право във всичко онова, в което ме обвинявате. Но, първо, вали, второ — късно е, уморен съм и имам добър апетит, с други думи, съвсем нямам желание да си търся друга квартира. Желаете ли да ми дадете една вечеря, тъй като гостилничарят ми я отказва?

— Не — отговори той категорично. — Аз съм добър християнин и постя. Но си предлагам услугите да успокоя гостилничаря, той ще ви даде отлична вечеря.

С тези думи той слезе по стълбата и сравнявайки моята несдържаност с неговото спокойствие, аз го признах за достоен да ми даде заслужен урок. Малко след това се върна и ми каза, че всичко е уредено и ще бъда добре обслужван.

— Значи не искате да се храните с мен?

— Не, но ще ви правя компания.

Приех това предложение с радост. За да науча името му, аз му се представих, като при това му казах, че съм секретар на кардинал Акуавива.

— Аз се казвам Санчо Пико — каза той, — кастилианец съм и се грижа за прехраната на армията на Негово Католическо Величество, която командува граф Гаж, под върховното командуване на главнокомандващия херцог Модена.

Моят отличен апетит предизвика учудването му и той ме попита дали съм обядвал. Отговорих отрицателно и забелязах по лицето му израз на задоволство.

— Не се ли страхувате, че би могло да ви стане лошо от вечерята? — продължи той.

— Напротив, надявам се, че ще ми стане много добре.

— Значи, вие сте измамили папата?

— Не, понеже не съм му казал, че нямам апетит, а само ще ям с по-голямо удоволствие месо, отколкото постни ястия.

— Ако искате да чуете хубава музика — предложи той след малко, — елате с мен в съседната стая. Там живее примадоната.

Думата „примадона“ възбуди любопитството ми и аз го последвах. На една маса видях една вече възрастна дама с две млади момичета и две момчета, но напразно потърсих примадоната. Дон Санчо Пико ми я представи, като посочи едно от момчетата, което беше възхитително красиво и най-много на седемнадесет години. Помислих, че е един скопец, който играе като примадона, понеже също като в театъра в Анкона тук са в сила законите на римската сцена. Майката ми представи другия неин син, който също беше много красив; все пак, макар и по-млад, той имаше по-мъжки изглед, отколкото скопеца. Казваше се Петронио. Бил нещо като първи танцьор. По-възрастното от двете момичета, които също така ми бяха представени от майката, се наричаше Чечилия и учеше музика. Тя беше едва на дванадесет години, по-младата, Варина, броеше едва единадесет години и се беше посветила, както и нейният брат, на кулата на Терпсихора[1]. И двете бяха много хубави.

Семейството беше от Болоня и живееше с дохода от своите таланти. Любезност и веселие заместваха липсващото му богатство.

Белино, така се казваше скопецът, отстъпи най-сетне пред настойчивите молби на дон Санчо, седна пред пианото и запя с ангелски глас и очарователна прелест. Кастилианецът слушаше със затворени очи и в едно състояние на опиянение. Аз обаче съвсем не затворих очите си, а се възхищавах от черните и огнени очи на Белино, които изглеждаха като че ли изпускат искри, от които, както скоро почувствувах, бях запален. Открих в „него“ доста от чертите на Лукреция и прелестните жестове на маркизата. И всичко това ми говореше за една красива жена. Нейното мъжко облекло скриваше само недостатъчно хубавите гърди. Затова, въпреки представянето чрез дон Санчо, аз си втълпих, че мнимият Белино е една преоблечена красота; възбудената ми фантазия започна своя свободен полет и аз се влюбих чак до ушите.

След като прекарахме в семейството два прекрасни часа, аз си отидох заедно с кастилианеца, който ме доведе до стаята ми.

— Аз заминавам — каза ми той — утре много рано с абат Вилмаркати за Синигалия[2], но вдругиден вечерта ще се върна за вечеря.

Пожелах му приятно пътуване и казах, че сигурно ще се срещнем по пътя, понеже в последния ден вероятно ще отпътувам, тъй като тук имам само да посетя моя банкер.

Легнах в леглото си изпълнен всецяло от впечатлението, което Белино ми беше направил и се ядосвах, задето трябваше да замина, без да съм му казал, че не съм се оставил да бъда излъган от преобличането. Затова бях, естествено, много приятно изненадан, когато го видях да влиза на следната сутрин при мен, щом отворих вратата. Той искаше да ми предложи да взема по-младия му брат като прислужник по време на престоя ми, вместо платения слуга, който бях взел. Съгласих се с готовност и изпратих веднага Петронио долу, за да донесе кафе за мен и за цялото семейство.

Поканих Белино да седне на леглото ми с намерението да му правя комплименти и да го третирам като момиче, но внезапно влязоха двете млади сестри и се отправиха към мен. Това разстрои плановете ми. Впрочем, триото представляваше за очите ми гледка, която не можеше да ме ми хареса. Неподправена красота и наивна, естествена веселост от три различни вида, нежна доверчивост, театрален дух и красиви болонски шеги и малки забавления, които още не познавах. Всичко това беше прелестно и би ми създало добро настроение, ако изобщо се нуждаех от подобен подтик: Чечилия и Марина бяха две малки розови пъпки, които чакаха да се разтворят само от докосването на лъха не на зефира, а на любовта, и разбира се, бих ги предпочел пред Белино, ако бих открил в него само един измет на човечеството, или само една достойна за съжаление жертва на свещеническа жестокост. Въпреки тяхната младост двете любезни сестри издаваха с техните красиви набъбнали гърди една ранна полова развитост.

Петронио дойде с кафето. Изпратих на майката нейната част в стаята й, която тя никога не напускаше. Този Петронио беше истински гитон[3], професионален гитон. Това не е рядкост в Италия, където в това отношение не цари нито безразсъдна нетърпимост както в Англия, нито такова диво и жестоко преследване както в Испания. Бях му дал една цехина, за да плати кафето и когато му подарих остатъка от осемнадесет паоли, той изрази своята благодарност, като ми залепи с полуотворени уста една сладострастна целувка. Във всеки случай устните ми нямаха вкуса, който той е могъл да предполага, че имат, но той, изглежда, съвсем не се трогна. След това му заповядах да поръча вечеря за шест души, но той ми каза, че щял да поръча само за четирима, понеже трябвало да прави компания на своята мила майка, която се хранела винаги в леглото. Всеки по свой вкус! Оставих го да направи каквото иска.

Две минути след това при мен дойде гостилничарят и ми каза:

— Господин абате, обръщам ви внимание, че поканените от вас ядат по за двама, затова мога да ви услужа само ако ми заплатите съответно. Под шест паоли на човек не мога да дам вечеря.

— Добре — отговорих аз, — но ни нахранете добре!

Щом се облякох, сметнах, че трябва да кажа добър ден на любезната майка. Влязох в нейната стая и й направих комплимент за децата й. Тя ми благодари за подаръка, който бях направил на сина й, и започна след това да ми описва тяхната неволя:

— Наемателят на театъра е един варварин, който ми даде за целия карнавал само петдесет римски талера. Ние ги изразходвахме за нашата прехрана и сега можем да се завърнем в Болоня само ако вървим пеш и просим по пътя.

Нейното доверие събуди състраданието ми, извадих от кесията си един златен квадрупел и й го дадох, за което тя проля сълзи от радост и благодарност.

— Обещавам ви още един, синьора, ако пожелаете да ми признаете, че Белино е едно хубаво, преоблечено момиче.

— Бъдете уверен, че той не е момиче, но изглежда така.

— Но и видът, и тонът на гласа му, синьора, говорят противното.

— Естествено, той е момче, нали е трябвало да бъде прегледан, за да може да излиза на сцената.

— От кого?

— От най-преподобния изповедник на негова милост, господин епископа.

— От един изповедник!

— Да, и можете да се уверите в това, трябва само да го попитате.

— Аз ще бъда сигурен само когато го прегледам лично.

— Направете това, ако той е съгласен, но аз не мога да се намеся с чиста съвест в тази работа, понеже не зная вашите намерения.

— Те са от съвсем обикновено естество.

Върнах се в стаята си и поръчах на Петронио да ми донесе една бутилка кипърско вино. Той изпълни поръчката ми и върна седем цехина като остатък от един дублон[4], която му бях дал. Аз ги разделих между Белино, Чечилия и Марина и след това помолих двете малки момичета да ме оставят сам с техния брат.

— Белино, аз съм уверен, че сте построен другояче, отколкото аз. Любов моя, вие сте момиче!

— Аз съм мъж, но скопец. Преглеждали са ме.

— Дайте и аз да ви прегледам, ще ви дам един дублон.

— Не мога, понеже явно вие ме обичате, а религията забранява това.

— На изповедника на епископа не сте създавали подобни трудности.

— Той беше един стар свещеник, освен това хвърли само един бегъл поглед върху ми.

— Аз ще узная веднага! — казах аз е едно смело посягане. Белино ме отблъсна и стана. Тази упоритост ме разсърди, тъй като бях дал вече петнадесет или шестнадесет цехина, за да удовлетворя любопитството си. Когато отидох на масата, бях ядосан, но отличният апетит на моите красиви гости възвърна отново доброто ми настроение и аз си мислех, че по-добре е да бъда весел, отколкото да се сърдя. В това настроение реших да се държа безобидно с двете прелестни млади сестри, които ми изглеждаха твърде склонни към смели шеги.

Седнах помежду им също като върху огън. Ядяхме печени кестени, които комбинирахме с кипърско вино и аз скоро започнах да раздавам надясно и наляво невинни целувки. Но не мина много време и моите алчни ръце започнаха да пипат всичко, което устните ми можеха да целунат. Чечилия и Марина се развеселиха при тази игра. Белино предизвикателно се усмихваше и аз прегърнах и него. Тъй като неговият полуотворен дантелен нагръдник изглеждаше като че ли канеше ръката ми, осмелих се и проникнах вътре, без да срещна съпротива. Никога длетото на Праксител[5] не е извайвало такива хубави гърди.

— По това безсъмнено познавам — казах й аз, — че вие сте една завършена, красива жена.

— Това е — отговори тя, — един недостатък, който споделям с всички подобни на мен.

— Не, това е най-голямото съвършенство на всички ваши подобни. Белино, вярвайте ми, аз съм достатъчно опитен, за да мога да различа грозните гърди на един скопец от тези на една красива жена, и тези алабастрови гърди принадлежат на една млада красота на седемнадесет години.

Кой не знае, че възпламенената от най-висшите прелести младежка любов престава едва тогава, когато намери удовлетворение? И че благоволението ни тика да се стремим към още по-голямо доволство? Бях на път да отида още по-нататък и да покрия с жарки целувки гърдите, които бяха предоставени на ръката ми, но фалшивият Белино се престори, че едва в този момент забелязва наслаждението ми от едно забранено удоволствие, стана и избяга. В любовната страст сега се примеси и гняв, не ми беше възможно да го презирам, тъй като би трябвало да презирам първо себе си, но чувствувах нужда от успокоение, като задоволя или отклоня моята страст, затова помолих Чечилия, която беше ученичка на Белино, да ми изпее няколко неаполитански песни. След това излязох и се отправих към банкера, при когото трябваше да подновя някои документи. Когато се върнах, вечерях заедно с малките момичета. Заповядах на Петронио да ми поръча кола за разсъмване и се приготвих за лягане. В момента, когато исках да заключа вратата, дойде Чечилия, полуоблечена, и ми каза, че Белино пратил да ме пита дали бих искал да го взема със себе си в Римини, където след Великден трябвало да пее в операта.

— Кажи му, мое малко ангелче, че на драго сърце ще му направя това удоволствие, ако ми направи в твое присъствие желаното от мен удоволствие. Искам обезателно да знам дали той е момче или момиче.

Тя отиде, върна се отново и ми каза, че Белино си бил легнал вече, но обещал следния ден да изпълни желанието ми, ако бих искал да забавя пътуването си само с двадесет и четири часа.

— Кажи ми истината, Чечилия, и ще ти дам шест цехини.

— Не мога да ги заслужа, защото никога не съм го виждала съвсем гол и не мога да се закълна дали е момиче или не. Но трябва да е момче, тъй като иначе не би посмял да излезе тук на сцената.

— Добре, аз ще отпътувам чак вдругиден, ако се съгласиш да ми правиш компания тази нощ.

— Значи, вие ме обичате?

— Много, ако бъдеш добра.

— Искам да бъда много добра, защото и аз също ви обичам много. Ще съобщя на майка си.

— Ти навярно имаш любовник?

— Никога не съм имала.

Тя излезе и се завърна светнала от радост, за да ми каже, че майка й ме считала за честен човек. Същевременно, без съмнение, хвърли се в прегръдките ми и ме целуна. Беше красива и мила, но аз не бях влюбен в нея и не можех да й кажа: „Лукреция, ти ме направи щастлив.“ Но тя ми каза това, без да се чувствувам особено поласкан. Престорих се, че й вярвам. Когато се събуди, тя получи от мен нежен утринен поздрав и след като й дадох три дублона, за които майка й щеше особено да се зарадва, я изпратих, без да й се кълна във вечна вярност, защото тези клетви са също така лекомислени, както и безвкусни. Дори и най-разумният мъж не би трябвало да ги употребява към най-красивата жена.

След закуска повиках гостилничаря горе и му поръчах отлична вечеря за петима души, понеже бях убеден, че дон Санчо, който щеше да се завърне вечерта, няма да ми откаже честта да вечеря заедно с мен. С тази надежда реших да не обядвам. Болонското семейство нямаше нужда да последва примера ми, за да бъде сигурно в своя добър апетит.

Пратих да повикат Белино и го поканих да изпълни обещанието си, но той ми каза, смеейки се, че денят не бил свършил още и че бил сигурен, че ще отпътува с мен.

— Обръщам ви внимание, че това няма да стане, ако не бъда напълно задоволен.

— Ще бъдете задоволен.

— Приятно ли ще ви е, ако направим заедно една разходка?

— На драго сърце, ще се облека.

Докато го чаках, дойде Марина и ме попита с намусено лице, с какво е заслужила презрението ми.

— Чечилия прекара нощта с вас, утре заминавате с Белино, само аз единствена съм нещастна.

— Искаш ли пари?

— Не, защото ви обичам.

— Но, Марина, ти си много млада!

— Аз съм по-развита от сестра си.

— Възможно е дори да имаш любовник?

— О, съвсем не!

— Добре тогава, ще видим тази вечер.

— Чудесно! Ще кажа на мама да приготви чисти чаршафи за утре, за да не узнаят нищо в гостоприемницата.

Учудвах се на плодовете на едно театрално възпитание, но то ме забавляваше.

Белино дойде, излязохме и се упътихме към пристанището. В откритото пристанище имаше кораби, между които един венециански и един турски. Поисках да ме откарат до борда на първия и го разгледах с интерес, но тъй като не намерих никакъв познат, напуснах го скоро и се отправих с Белино към турския кораб, където ме очакваше една романтична изненада. Първата личност, която видях, беше красивата гъркиня, която напуснах преди седем месеца в лазарета на Анкона. Тя стоеше до стария капитан. Уж не забелязвайки красивата му пленница, аз го попитах дали има хубави стоки за продаване. Той ни заведе в каютата, а аз хвърлих един поглед към хубавата гъркиня и прочетох в очите й най-голямата радост, задето се виждаме отново.

Престорих се, че не харесвам нищо от това, което турчинът ми показва. Но при изблик на особено вдъхновение му казах, че бих купил с удоволствие нещо, което неговата красива съпруга би харесала. Той се засмя и излезе, след като гъркинята му изрече нещо на турски. Едва изчезна от погледите ни и новата Аспазия[6] се хвърли на врата ми и извика:

— Мигът на щастието дойде!

Аз не бях по-малко смел от нея, взех удобно положение и за миг й направих това, което нейният повелител не й бе правил пет години. Още не бях постигнал напълно целта на моите желания, когато нещастната гъркиня чу да идва господарят й. Тя се изтръгна с въздишка от прегръдките ми и застана така умело пред мен, че аз имах време да туря в ред дрехите си. Иначе приключението би ми струвало живота или най-малко цялото ми състояние. В това особено положение трябваше да се засмея над изненадата на Белино, който стоеше като вкаменен и трепереше с всичките си членове.

Дреболиите, които хубавата гъркиня избра, ми струваха само около тридесет цехини.

— Сполайте! — ми каза тя на нейния език.

Турчинът й заповяда да ме прегърне, но тя забули лицето си и излезе. Напуснах кораба повече тъжен, отколкото доволен, понеже съжалявах, задето за смелостта си тя можа да получи само едно непълно задоволяване. Щом се намерихме отново в нашата лодка, Белино, съвзел се от своя страх, каза, че съм му демонстрирал истинско и невероятно чудо, благодарение на което е почнал да ме възприема като особен и рядък характер. Характерът на гъркинята обаче оставал за него съвсем неразбираем и аз трябвало да го уверя, че всички жени в нейната страна са като нея.

— Колко нещастни трябва да са те! — извика той.

— Вярвате ли — попитах го аз, — че кокетните са по-щастливи?

— Не, но ми се иска жената, ако е искрена, да се отдаде едва след като се е борила със себе си. Тя не трябва да отстъпва пред първия подтик, който я обладава, като животно, което следва само своите нагони. Признайте, че тази гъркиня ви даде сигурно доказателство, че сте й харесали, но тя ви даде и едно не по-малко сигурно доказателство за нейната дива чувствителност и то дори с безсрамие, който я излагаше на опасността да бъде грубо отблъсната, защото не можеше да знае дали и вие се чувствувате така силно увлечен по нея, както тя към вас. Тя е много красива и всичко излезе благополучно, но цялата случка ме доведе до такова силно вълнение, че още не съм се съвзел от него.

Бих могъл лесно да отърва Белино от неговото учудване и да го извадя от заблуждението му, но едно такова разяснение не би било в интерес на моята суетност, затова замълчах. Защото ако Белино, както сигурно вярвах, беше момиче, аз исках да го уверя, че по начало не ценя високо телесната дейност при любовта и че не си заслужава труда да се употребява хитрост, за да се пречи на последиците от такава любов.

Надвечер чух колата на дон Санчо да влиза в двора на гостоприемницата, побързах да го посрещна и му казах, че той навярно ще ми прости, задето съм разчитал на това, че ще ми направи честта да вечеря заедно с мен и Белдао. Достойно и учтиво той ме увери, че моето внимание му доставяло най-голямо удоволствие и прие поканата.

Най-отбраните ястия, най-добрите испански вина и повече от всичко веселостта и прелестните гласове на Белино и Чечилия направиха кастилианецът да прекара пет превъзходни часа. Към полунощ той ме напусна с думите, че не би могъл да се признае за напълно доволен, ако не му обещая следния ден да вечерям със същото общество в неговата стая. Очевидно се наложи да отложа заминаването си с още един ден.

Едва дон Санчо излезе и аз подканих Белино да удържи на думата си. Но той ми каза, че Марина ме очаквала и тъй като съм щял да остана и на следния ден, той щял да намери удобен момент, за да ме задоволи. След това ми пожела лека нощ и си отиде.

Марина, светнала от радост, изтича до вратата, повдигна мандалото и забърза при мен с пламенни погледи. Макар да беше една година по-млада от Чечилия, формите й бяха вече по-добре развити и тя като че искаше да ме убеди, че струва повече от сестра си. Но тъй като се опасяваше, че усилията на миналата нощ може да са изчерпали силите ми, тя изложи пред мен всичките любовни идеи на душата си, говори надълго и нашироко за всичко, което знаеше за голямата тайнственост, за всичко, което бе правила, за да се сдобие с несъвършени познания. И естествено, всичко това тя ми разказа с несвързаността на нейната почти детска възраст. Както скоро забелязах, тя се боеше да не открия, че не е девица и да я укорявам за това. Нейното неспокойствие ме забавляваше и аз я успокоих, като й казах, че тъй нареченото „цвете на девствеността“ е нещо, което природата отказва на много момичета, и мъжете, които се оплакват от това, за мен са глупаци.

Моите познания в тази област й дадоха смелост и доверие и аз се видях принуден да й призная, че превъзхожда далеч своята сестра.

— Това е чудесно! — извика тя. — А сега да прекараме цялата нощ, без да мигнем за миг.

— Сънят, мило дете, ще ни дойде добре, той ще ни даде нови сили, които утре рано ще те обезщетят може би за изгубеното време.

И наистина, събуждането след една сладка дрямка беше за нея една поредица от победи. Тя бе прещастлива, докато на раздяла й дадох три дублона, които тя предаде на майка си. У последната се пробуди ненаситното желание да приема нови благодеяния от провидението.

Отидох при моя банкер да взема пари, тъй като не знаех какво ме очаква по пътя. Бях се наслаждавал, но бях и похарчил много. Освен това оставаше ми Белино, който, ако беше момиче, не трябваше да ме намери за по-малко щедър, отколкото бях спрямо неговите млади сестри. Това трябваше да се реши в течение на този ден, освен това вярвах, че ще бъда сигурен в резултата. Има хора, които твърдят, че животът бил само едно натрупване на множество нещастия, от които излиза, че нашето съществуване било нещастие, но ако животът е нещастие, то тогава смъртта е тъкмо обратното, значи щастие, защото смъртта е противоположна на живота. Това заключение може да се стори малко принудено, но хората, които говорят така, са сигурно или болни, или бедни. Защото, ако се радваха на добро здраве, ако имаха добре напълнена кесия, веселост в сърцето, при това една Чечилия, една Марина и надежда за нещо още по-добро — о, тогава те сигурно биха променили мнението си. Аз считам такива хора за песимисти, каквито може да има само сред просяци-филорофи и между лицемерни или жлъчни свещеници. Докато има радост и щом можем да се наслаждаваме на радостта, докато живеем — тогава животът е щастие. Има нещастие и аз сам зная нещо за него, но съществуването на точно това нещастие доказва, че общо взето, щастието преобладава. Понеже в множество рози сме намерили няколко тръни, можем ли поради това да откажем съществуването на това красиво цвете? Не! Да се твърди, че животът не е никакво благо, значи да не се познава животът. Когато се намирам в една тъмна стая, доставя ми безкрайна наслада да видя през един прозорец как се простира пред мен един неизмерим хоризонт.

Когато стана време за вечеря, аз се отправих при дон Санчо, който бе настанен във великолепна стая. Масата му беше покрита със сребърни прибори и слугите му носеха дълги ливреи. Той беше сам, но скоро дойдоха Чечилия, Марина и Белино, който по склонност или по каприз беше облякъл женски дрехи. Двете по-млади сестри бяха добре облечени и изглеждаха прелестни, но Белино в своя дамски тоалет толкова ги засенчваше, че у мен не остана вече ни най-малко съмнение.

— Убеден ли сте — попитах аз дон Санчо, — че Белино не е момиче?

— Дали е момиче или момче, какво ме интересува? Аз го считам за един много красив скопец и съм виждал скопци, също така красиви като него.

— Сигурен ли сте обаче в това?

— Нямам никакво желание да добивам подобна увереност — отговори достойният кастилианец.

О! Та ние сме мислили много различно! Все пак уважавах в него мъдростта, която ми липсваше и не си позволих повече никакъв нескромен въпрос. На масата обаче моите жадни очи не можеха да се откъснат от прелестното същество, вследствие на моята естествена порочност аз открих приятно сладострастие във вярването, че Белино принадлежи към един пол, към който би трябвало да принадлежи, за да не бъда нещастен.

Вечерята на дон Санчо беше великолепна, и естествено далеч надминаваше моята, защото иначе кастилианската гордост би се счела за унизена. Освен това хората не се задоволяват никога с доброто, те желаят по-доброто, или по-право казано, по-изобилното. Той ни нагости с бели трюфели, с различни видове ястия от миди и от най-добрите риби на Адриатическо море, при това имаше и пенливо шампанско, Пералта[7], Херес и Педро-Хименес[8].

След тази отлична вечеря Белино говори с глас, който отне и последното остатъче от разсъдъка ми, което превъзходните вина все още бяха оставили. Нейните движения, изразът в нейния поглед, държанието й, походката, стойката, чертите на лицето й, гласът й и преди всичко моят инстинкт, всичко това засили надеждата ми. И все пак аз трябваше да се убедя със собствените си очи в женската природна същност на Белино.

След хиляди комплименти и хиляди благодарности, ние напуснахме разточителния испанец и отидохме в моята стая, където най-сетне трябваше тайната да се разкрие. Подканих Белино да удържи думата си, защото в противен случай рано на следния ден ще замина сам.

Хванах го за ръката и седнахме при огъня до камината. Изпратих Чечилия и Марина и му казах:

— Белино, всичко има граници. Вие ми дадохте вашето обещание, работата скоро ще бъде решена. Ако вие сте такъв, какъвто казахте, то аз ще ви помоля да си отидете в стаята си. Ако, напротив, сте такава, за каквато ви смятам и пожелаете да останете с мен, то аз ви дам утре сутринта сто цехина и ние ще отпътуваме заедно.

— Вие ще отпътувате сам и ще ми простите моята слабост, ако не мога да удържа на думата си към вас. Аз съм такъв, какъвто ви казах и не мога да се реша да ви направя свидетел на моя позор, а също и да се изложа на ужасните последици, които това осветление би могло да има.

— Не може да има никакви последици, щом се убедя, че вие имате нещастието да сте такъв, какъвто не ви смятам. Ако се окаже така, повече няма да промълвя и дума. Просто ще отпътуваме утре заедно и аз ще ви оставя в Римини.

— Не, решено е, аз не мога да задоволя любопитството ви.

При тези думи аз излязох извън себе си и за малко щях да употребя насилие. Все пак се овладях и се опитах с добро да достигна до целта и да завладея онази точка, в която лежеше разрешението на загадката. Почти го бях омилостивил, когато ръката му ми оказа силна съпротива. Удвоих усилията си, но те бяха осуетени чрез внезапното изправяне на Белино. След като останах за момент спокоен, мислех, че ще мога да го изненадам и протегнах ръката си, но ме обзе внезапен страх, помислих, че познах в него мъжа, при това един достоен за презрение мъж, по-малко достоен за презрение поради своето осакатяване, отколкото поради безчувствието си, което мислех, че чета по лицето му. Отвратен, объркан, почти изчервил се заради самия себе си, аз го отпратих.

Сестрите му дойдоха при мен, сбогувах се с тях и ги натоварих да кажат на брат си, че той ще отпътува с мен и няма защо да се страхува повече от никакви настоявания от моя страна. Но въпреки убеждението, до което вярвах, че съм стигнал, Белино, когото моята фантазия бе представила като жена, все още беше господар на всичките ми мисли. Това ми беше непонятно.

На следната сутрин отпътувах заедно с него, съпроводен от сълзите на двете прелестни сестри и благословиите на майката, която с броеница в ръка мърмореше „Отче наш“ и повтаряше вечния си рефрен: „Бог ще се грижи за вас.“

Това доверие, което повечето хора, които живеят от непозволени или забранени от религията дейности, имат към провидението, съвсем не е безвкусно, престорено или лицемерно, то е вярно, истинско и дори набожно, понеже произхожда от отличен избор. Каквито и пътища да избира провидението, смъртните трябва винаги да го познават по неговото действие и който го призове, без каквато и да е задна мисъл, той трябва да се признае по начало винаги за добър човек, дори и да е виновен за някое престъпление.

Красива Лаверна[9]! Помогни ми да лъжа, помогни ми да изглеждам справедлив и честен, покрий с нощ грешките ми и с облак — измамите.

Така говореха на латински по времето на Хораций крадците на своята богиня и аз си спомних думите на един йезуит, който един ден ми каза, че поетът не е знаел латински, защото неправилно е превел оригиналния текст. Но и между йезуитите има невежи и без съмнение крадците плюеха на граматиката.

Ето че бях вече на път заедно с Белино. Той вярваше, че съм променил мнението си и си въобразяваше, че не проявявам повече любопитство към него. Но още след четвърт час видя, че се е излъгал, защото не можех да потопя погледа си в хубавите му очи, без да се почувствувам обзет от страст, която видът на един мъж никога не би възбудил у мен. Казах му, че неговите очи и всички черти на лицето са черти на жена и аз трябва да се уверя със собствените си очи във факта, тъй като забелязаният от мен израстък би могъл да бъде само игра на природата.

— Ако случаят е такъв — казах аз, — то на драго сърце ще ви простя подобно обезобразяване, което всъщност би било просто смешно. Белино, това, така да се каже, магнетично влияние, което упражнявате върху мен, тези Венерини гърди, които предоставихте на моята жадуваща ръка, тонът на гласа ви, цялото ви същество — всичко ми потвърждава, че вие сте от другия пол, не от моя. Оставете ме да се убедя в това и бъдете сигурен в моята любов, ако аз не се лъжа, бъдете сигурен в моето приятелство, ако съзная грешката си. Но ако продължавате да упорствувате, ще трябва да приема, че намирате жестоко забавление в това да ме измъчвате. Тогава трябва да приема, че сте научили като отличен наблюдател на природата в най-проклетото училище за лекари, че няма по-добро средство да направите невъзможно излекуването на младеж от една любовна страст, от това да го държите непрестанно във възбуда. Но ще признаете, че можете да упражнявате подобна тирания само ако мразите мъжа. Тогава би трябвало да повикам на помощ моя разум, за да ви мразя и аз от моя страна.

Продължих още дълго време в този тон, без той да ми отговори нито дума, но въпреки всичко изглеждаше много развълнуван. Накрая му казах, че неговата съпротива ме довежда до състояние да го третирам безпощадно, за да получа увереност, която бих могъл да постигна само чрез насилие. На това той ми отговори гордо:

— Помислете си, че вие не сте мой господар, че се намирам в ръцете ви поради доверието ми във вашето обещание, и че ще носите вина за убийството, ако бихте упражнили насилие спрямо мен. Кажете на пощенския колар да спре, аз ще сляза и няма да се оплача никому!

След това късо въведение последва поток от сълзи, а това е средство, на което никога не съм могъл да устоя. Чувствувах се покъртен до дъното на душата си и почти вярвах, че не съм имал право. Казвам „почти“, тъй като ако бях убеден, бих се хвърлил в краката му и бих го помолел за прошка, но понеже не се чувствувах в състояние да преценя случая, то се задоволих с това, да потъна в мълчание, докато стигнахме на половин пост[10] разстояние от Синигалия, където исках да вечерям и пренощувам. Там, след като дълго се бях борил със себе си, най-после заговорих:

— Бихме могли да отидем спокойно като приятели до Римини, ако вие изпитвате поне малко приятелство към мен, защото ако бяхте само малко услужлив, бихте могли да ме излекувате от моята страст.

— Няма да се излекувате — отговори смело Белино, но с тон, чиято нежност ме изненада. — Не, вие няма да се излекувате, все едно дали съм момче или момиче, понеже сте влюбен в личността ми и вашата любезност няма нищо общо с моя пол. Ако бяхте се уверили, бихте побеснели. Ако в това състояние ме бяхте намерили неумолим, то сигурно бихте извършили някое престъпление, за което по-късно бихте проливали напразно сълзи.

— Вие мислите да ме доведете с подобни красиви, разумни доводи до признанието, че вашата съпротива е разумна, но напълно се заблуждавате, тъй като чувствувам, че ще бъда спокоен и че вашата любезност би ви осигурила моето приятелство.

— Вие бихте побеснели, уверявам ви!

— Белино, това, което ме вбеси, е показването на вашите премного, истински или премного лъжливи прелести, чието въздействие не е възможно да не познавате. Тогава вие не се уплашихте от моя любезен бяс, как мога да повярвам, че се страхувате сега, когато не ви искам нищо повече, освен да ме оставите да пипна нещо, което може да предизвика в мен само отвращение?

— Ах! Да предизвика отвращение във вас? Аз съм напълно убеден в противното. Изслушайте ме! Ако бях момиче, не би било по силите ми да ви откажа моята любов, чувствувам това, но тъй като съм момче, то дълг ми е да не ви направя желаната от вас услуга, понеже вашата страст, която сега е още обяснима, би станала тогава противоестествена. Вашата пламенна натура би излязла по-силна от вашия разум и разумът ви лесно би станал сам съюзник на вашите чувства и би се сдружил с вашата природа. Ако получите исканото осветление, то би ви запалило и бихте престанали да бъдете господар на себе си. Бихте търсили, каквото не можете да намерите, бихте искали да се удовлетворите с онова, което бихте намерили и без съмнение това би имало ужасни последици. Вие сте умен, как можете да се ласкаете с надеждата, че би ви било възможно да не ме обичате повече, щом откриете, че съм мъж? Прелестите, които виждате у мен, биха ли престанали да съществуват? Тяхната сила дори би се увеличила, може би вашата страст тогава би станала брутална. И за да я задоволите, бихте положили всички средства, които би измислила фантазията ви. Ще успеете да се убедите, че можете да ме превърнете на жена, или още по-лошо, бихте могли да станете жена пред мен. Вашата страст ще измисли хиляди остроумия, за да оправдае вашата любов, която ще украсите с хубаво име приятелство и за да защитите поведението си, не бихте пропуснали да ми приведете хиляди примери за подобни безсрамия. Кой знае дали не бихте ме заплашили със смърт, ако не ме намерите отстъпчив? Защото, сигурно в това отношение никога не ще бъда отстъпчив.

Уморен малко от дългото обяснение, аз отговорих:

— Белино, нищо подобно не би се случило, наистина нищо! Аз съм убеден, че вие преувеличавате, защото е невъзможно опасението ви да отива толкова далеч. Но трябва да ви кажа — дори и да би станало подобно нещо, то струва ми се, че е по-малко опасно да простим на природата едно заблуждение, което строго взето може да се разглежда само като заблуждение на духа, отколкото да направите неизлечима една душевна болест, която при разумно третиране би била само временна.

Такива речи обикновено произнася един беден философ, когато разбунтувалата се страст, забъркала всичките способи на душевността си пожелае да държи разумни речи. За да използуваме правилно разума си, не трябва да бъдем нито влюбени, нито разгневени, тъй като тези две страсти имат това общо, че в техните изкази те ни правят подобни на животните, които следват само подбудите на своите инстинкти. За нещастие, ние никога не сме тъй разположени да вземаме разумни решения, когато се намираме под влияние на едната или на другата от тези две страсти.

С настъпването на нощта пристигнахме в Синигалия, където отседнах в най-хубавата гостоприемница. След като поисках да ми посочат хубава стая, поръчах си вечеря. Тъй като в стаята имаше само едно легло, попитах с най-спокоен глас Белино, дали иска да му запаля огън в другата стая. Представете си моята изненада, когато ми каза с нежен тон, че нямал нищо против да спи с мен в същото легло. Съвсем не очаквах този отговор, но той ми беше нужен, за да разсее мрачното настроение, което ме измъчваше. Виждах вече, че наближаваше развръзката на комедията, но се пазех да се поздравя за това, понеже се намирах още в неизвестност, дали тя ще бъде благоприятна за мен или не. Между това чувствувах искрено удовлетворение от моята победа, понеже бях сигурен, че ще остана пълен господар и учител на себе си. Ако моите чувства и инстинктът ми са ме лъгали, това значеше, че щях да го уважавам, ако се окаже мъж. В обратния случай вярвах, че мога да очаквам най-сладките доказателства за благоволение.

Седнахме на масата един срещу друг и през време на яденето думите му, изразът на лицето, на красивите му очи, нежният и сладострастен смях ме караха да предчувствувам, че той беше уморен да играе повече една роля, която и за него трябваше да е така неприятна, както и за мен.

Освободен от един голям товар, аз съкратих по възможност вечерята. Щом станахме от масата, моят любезен спътник поръча да донесат една нощна лампа, съблече се и си легна в леглото. Незабавно го последвах и читателят ще види как се разви така горещо желаната развръзка. Междувременно му пожелах щастлива нощ, като тази, която считах, че ме очаква мен самия.

Бележки

[1] Муза, покровителка на танца и хоровото пеене. — Б.пр.

[2] Град в Италия. — Б.пр.

[3] По името на красивото момче за удоволствие в „Сатирикон“ на Петроний, станало синоним на хомосексуалист. — Б.пр.

[4] Стара златна монета. — Б.пр.

[5] Прочут древен гръцки скулптор. — Б.пр.

[6] Любовница и втора жена на Перикъл, прочута със своя ум, образование и грация. — Б.пр.

[7] Градове в Испания, където се произвеждат хубави вина. — Б.пр.

[8] Вина от полуизсушено грозде, подобно на малага. — Б.пр.

[9] Нимфа Лаверна, в чиято свещена дъбрава римляните при Ромул са прикривали плячката си, е била богиня-покровителка на крадците и разбойниците. — Б.пр.

[10] Пост е всяка пощенска станция, където са се сменяли конете, за да се продължи пътуването. — Б.пр.